Ърнест Хемингуей
Старецът и морето — Моята библиотека

Той беше старец, който ходеше за риба сам с малка лодка в Гълфстрийм и ето вече осемдесет и четири дни излизаше, без да улови нещо. През първите четиридесет дни бе взимал едно момче със себе си. Но след тези четиридесет дни, без да хванат нито една риба, родителите на момчето му казаха, че старецът е вече окончателно „салао“, което значи, че съвсем не му върви, и по тяхно нареждане момчето тръгна с друга лодка, а с нея още през първата седмица уловиха три едри риби. Тъжно беше на момчето да гледа как старецът се връща всеки ден с празна лодка и то винаги отиваше до брега да му помогне да изнесе навитите въжета, куката и харпуна или свитото около мачтата платно. По платното имаше кръпки от брашнени чували и навито, то бе като знаме на пълно поражение.

Старецът бе слаб и мършав, с дълбоки бръчки на врата. По бузите му личаха кафяви петна от доброкачествения кожен рак, който се образува при отражението на слънцето върху водите на тропическото море. Петната стигаха почти до края на бузите, а по ръцете му имаше дълбоки следи на рани от въжетата, получени при изтегляне на тежки риби. Тия белези не бяха скорошни. Те бяха стари като почвата в някоя безрибна пустиня, проядена от ерозията.

Всичко у него беше старо освен очите му, а те имаха същия цвят като морете и бяха бодри и още непобедени.

— Сантяго — му каза момчето, като се изкачваха по брега от мястото, където бяха изтеглили лодката, — пак мога да излизам с тебе. Спечелихме малко пари.

Старецът беше научил момчето да лови риба и то го обичаше.

— Не — рече старецът. — На твоята лодка й върви. Остани с тези хора.

— Но не помниш ли как ти излиза осемдесет и седем дни с лодката, без да уловиш нито една риба, пък след това три седмици наред всеки ден улавяхме все големи риби?

— Спомням си — отвърна старецът. — Знам, че ме остави, не защото ми нямаш вяра.

— Татко ме накара да те напусна. Момче съм и трябва да му се подчинявам.

— Знам — каза старецът. — Това е съвсем естествено.

— Той не ти вярва много.

— Не — отговори старецът, — но ние си имаме вяра, нали?

— Да — рече момчето. — Нали може да те почерпя една бира на „Терасата“, пък после ще занесем нещата в къщи.

— Защо пък да не може! — каза старецът. — То си е редно между рибари.

Те седнаха на „Терасата“ и много от рибарите се присмяха на стареца, но той не се ядоса. Някои измежду по-старите рибари го погледнаха и се натъжиха. Но те не се издадоха и учтиво заговориха за течението, за дълбочините, в които бяха пускали въдиците, за задържалото се хубаво време и за това, което бяха видели. Рибарите, на които бе провървяло през деня, се бяха вече прибрали и изчистили уловените марлини^[1]. Те просваха всяка риба напреки върху две дъски и четирима души я отнасяха до склада, олюлявайки се под тежестта. Там чакаха камиони с лед, за да я откарат на пазара в Хавана. Онези, които бяха уловили акули, ги бяха занесли в консервената фабрика в отвъдната страна на заливчето, където ги дигаха със скрипец, изваждаха им черния дроб, изрязваха им перките, одираха им кожите и ги нарязваха на дълги парчета за осоляване.

Когато духаше източен вятър, откъм залива се носеше миризма от консервената фабрика, но днес лъхаше само едва доловима миризма, защото вятърът задуха от север, а после стихна и на „Терасата“ беше приятно и слънчево.

— Сантяго — подзе момчето.

— Да — рече старецът.

Той държеше чашата и си мислеше за отдавна минали години.

— Да отида ли да взема сардели за утре?

— Недей. Иди да поиграеш бейзбол. Още мога да греба, а Рохелио ще просне мрежата.

— Искам да отида. Щом не мога да ходя с тебе за риба, бих искал да ти услужа по някакъв начин.

— Нали ме почерпи една бира! — каза старецът. — Ти си вече цял мъж.

— На колко години бях, когато за пръв път ме взе в лодката?

— На пет. И за малко не загина, когато изтеглих една едра риба, преди да е съвсем изтощена. Тя за малко не разби лодката. Спомняш ли си?

— Спомнящ си как мяташе и удряше опашка, как се счупи седалището на лодката и как ти я бухаше с дървото. Спомням си как ти ме бутна в предната част на лодката, където бяха мокрите навити въжета. Цялата лодка се тресеше и такъв шум се вдигаше от ударите ти, сякаш сечеше дърво. Спомням си и миризмата на прясна кръв по мене.

— Наистина ли си спомняш това, или го знаеш от мене?

— Спомням си всичко още от първия път, когато излязохме заедно.

Старецът го погледна с обгорели от слънцето очи, спокойни и пълни с любов.

— Ако беше мое момче, щях да те взема със себе си и да рискуваме, пък каквото, стане — каза той, — но ти си имаш баща и майка и сега си в лодка, на която й върви.

— Да ти донеса ли сарделите? Знам едно място, откъдето мога да ти намеря четири парчета стръв.

— Остана ми стръв от днес. Насолих я в една кутия. — Нека да ти взема четири парчета прясна стръв.

— Само едно — каза старецът.

Надеждата и увереността не бяха го напуснали. А сега те укрепваха, сякаш морският вятър ги освежаваше.

— Две — каза момчето.

— Две да са — съгласи се старецът. — Да не си ги откраднал?

— Мога и да открадна — отвърна момчето. — Тези ги купих.

— Благодаря ти — каза старецът.

Той беше твърде простодушен, за да се чуди кога и как бе станало тъй. Той знаеше, че е станал смирен, но знаеше също, че това не е позорно и че с нищо не накърнява гордостта му.

— Както е силно течението, утре ще имаме добър ден — каза той.

— Къде отиваш утре? — попита момчето.

— Много навътре, и ще се прибера, когато се обърне вятърът. Искам да бъда далече в морето, преди да се зазори.

— Ще се опитам да го накарам и ние да отидем навътре в морето — каза момчето, — та да ти помогнем, ако уловиш нещо много едро.

— Той не обича да лови много надалече.

— Така е — каза момчето, — но аз ще се направя, че виждам нещо, което той не може да види, да речем, някоя птица, която се върти над водата, и ще го накарам да влезем навътре за делфини.

— Толкова ли му са зле очите?

— Той е почти сляп.

— Чудна работа! — рече старецът. — Той никога не е ловил костенурки. Тоя лов мори очите.

— Но ти е години си ходил за костенурки отвъд Мъскито Коуст^[2], а виждаш добре.

— Аз съм по-особен старец.

— Но як ли си сега дотолкова, че да изтеглиш някоя наистина грамадна риба?

— Як съм. Намерил съм му леснината.

— Хайде да занесем нещата до вас — каза момчето. — После ще взема серкмето и ще отида за сарделите.

Те прибраха разните принадлежности от лодката. Старецът носеше мачтата на рамо, а момчето понесе дървената кутия с навитите и гъсто сплетени кафяви въжета, пръта с куката и харпуна. Кутията за стръвта беше под дъската на кърмата заедно с дървото за доубиване на големите риби, когато ги изтегляха в лодката. Никой не би откраднал нещо от стареца, но по-добре беше да прибере платното и тежките въжета, понеже се разваляха от росата. Макар да беше уверен, че местен човек не би задигнал нещо, старецът смяташе, че няма защо да изкушава хората, като оставя пръта с куката и харпуна в лодката.

Те тръгнаха заедно нагоре по пътя до колибата на стареца и влязоха направо през отворената врата. Мачтата с навитото платно старецът облегна на стената, а до нея момчето остави сандъка и другите принадлежности. На дължина мачтата беше почти колкото едната стена на колибата. Колибата беше направена от жилавите прилистници на пъпките на царската палма, които се наричат гуано, и в нея имаше маса, креват, един стол и огнище на пръстения под, на което той си готвеше с дървени въглища. На кафявите стени, направени от сплесканите застъпващи се листа на здравото и жилесто гуано, имаше цветна картина на светото сърце Христово и друга на Богородицата от Кобре. Това бяха спомени от жена му. Някога на стената имаше и една нейна цветна фотография, но той я бе свалил, защото се чувствуваше твърде самотен, когато я гледаше. Сега я държеше на поличката в ъгъла под чистата си риза.

— Какво имаш за ядене? — попита момчето.

— В тенджерата има малко жълт ориз с риба. Искаш ли да си хапнеш?

— Не. Ще ям в къщи. Да ти запаля ли огън?

— Не. По-късно ще го запаля. Пък може и да изям ориза студен.

— Бива ли да взема серкмето?

— Разбира се.

Нямаше никакво серкме и момчето помнеше кога го бяха продали, но те се преструваха тъй всеки ден. Нямаше и никаква тенджера с жълт ориз и риба, а момчето знаеше това.

— Осемдесет и пет е щастливо число — каза старецът. — Не ти ли се ще да докарам някой марлин над петстотин килца?

— Аз ще взема серкмето и ще отида за сарделите. Ще поседиш ли на слънце пред прага?

— Ще поседя. Имам вчерашния вестник и ще прегледам бейзбола.

Момчето не знаеше дали и вчерашният вестник не е измислица. Но старецът измъкна вестника изпод кревата.

— Перико ми го даде в кръчмата — обясни той.

— Ще се върна, като взема сарделите. Ще туря и твоите, и моите заедно в лед и утре заран ще ги разделим. Като се върна, ще ми разправиш за бейзбола.

— „Янките“ не могат да загубят.

— Малко ме плашат „Индианците“ от Клийвланд.

— Имай вяра в „Янките“, синко. Нима забравяш великия ди Маджо?

— Страх ме е и от детроитските „Тигри“, и от клийвландските „Индианци“.

— Гледай да не почнеш да трепериш даже и от „Червените“ от Синсинати, и от чикагските „Бели чорапи“!

(Имена на американски спортни клубове. — Б. пр.)

— Ти прегледай вестника и ще ми разправиш, като се върна.

— Какво ще кажеш, да купим четвъртинка от лотарията с номер осемдесет и пет? Утре е осемдесет и петият ден.

— Може — каза момчето, — ами осемдесет и седем, числото на големия ти неуспех?

— Такива работи не се повтарят. Как ти се струва, можеш ли намери билет с числото осемдесет и пет?

— Мога да поръчам.

— Поръчай един цял билет. Това прави два долара и половина. От кого можем да вземем толкова пари назаем?

— Лесна работа. Винаги мога да взема назаем два долара и половина.

— Мисля, че и аз бих могъл, но гледам да не взимам назаем. Първо взимаш назаем, а след това почваш да просиш.

— Стой на топло, дядо — каза момчето. — Не забравяй, че сега е септември.

— В тоя месец идват големите риби — рече старецът. — Всеки знае да лови риба през май.

— Отивам за сарделите.

Когато момчето се върна, старецът беше заспал на стола и слънцето беше залязло. То взе от кревата старото военно одеяло и го метна върху облегалото на стола и рамената на стареца. Това бяха особени рамена, все още силни, макар и много стари и вратът още беше силен и бръчките не личаха толкова, когато старецът спеше с клюмнала напред глава. Кръпка до кръпка личеше по ризата му, също като по платното на лодката, а кръпките бяха избелели от слънцето в най-различни отсенки. Главата му все пак имаше много старчески вид и тъй, както седеше сега, със затворени очи, лицето му бе съвсем безжизнено. Вестникът бе на коленете му и само тежестта на ръката пречеше на вечерния вятър да го отнесе. Старецът беше бос.

Момчето го остави там, а когато се върна, той още спеше…

— Събуди се, дядо — извика момчето и опря ръка в коляното му.

Старецът отвори очи и за миг-два имаше вид на човек, който се връща от много далече. После се усмихна.

— Какво носиш? — попита той.

— Вечеря — каза момчето. — Ще вечеряме.

— Не съм много гладен.

— Хайде, ела да хапнем. Не бива да отидеш на риба, без да си ял.

— Ядох вече — отвърна старецът.

Той стана, взе вестника и го сгъна, после започна да сгъва одеялото.

— Загърни се с одеялото — каза момчето. — Докато съм жив, ти няма да ходиш на риба, без да си ял.

— Тогава живей дълго и се пази — рече старецът. — Какво ще ядем?

— Чер фасул с ориз, пържени банани и малко яхния.

Момчето ги беше донесло от „Терасата“ в поставени една над друга тенджерки. В джоба му имаше два комплекта от нож, вилица и лъжица, всеки увит в книжна салфетка.

— Кой ти даде това?

— Мартин. Съдържателят.

— Трябва да му благодаря.

— Аз вече му благодарих — каза момчето. — Ти няма защо да му благодариш.

— Аз ще му дам от най-хубавото месо на някой голям марлин — каза старецът. Той нали и друг път ни е пращал храна?

— Пращал е.

— Тогава трябва да му дам и нещо друго. Той е много любезен с нас.

— Той прати и две бири.

— Най-много ми харесва бирата в тенекиени кутии.

— Знам, но тази е в шишета, хатюейска бира. После ще върна бутилките.

— Да си жив и здрав — рече старецът. — Тогава да бяхме хапнали?

— Откога те подканям! — любезно отвърна момчето. — Не исках да отворя кутиите, преди да си готов.

— Готов съм вече. Нали трябваше да се поизмия. „Къде ли си се измил?“ — помисли момчето. В селото имаше вода две улици по-надолу. „Трябва да му нося вода — си каза момчето — и да донеса сапун и един хубав пешкир. Как не се сетих по-рано? Трябва да му взема още една риза, една дреха за зимата и още едно одеяло.“

— Яхнията ти е много добра — каза старецът.

— Разправи ми за бейзбола — го помоли момчето.

— В американската подгрупа „Янките“ са начело, както вече казах — започна старецът в добро настроение.

— Днес те загубиха — му каза момчето.

— Няма значение. Великият ди Маджо пак е във форма.

— Има и други в тима.

— Естествено. Но той е душата на тима. В другата подгрупа, избирайки между Бруклин и Филаделфия, предпочитам Бруклин. Но тогава пък се сещам за Дик Сизлър и онези знаменити удари в стария парк.

— Те си остават ненадминати. Не съм виждал човек да праща топката по-далече.

— Спомняш ли си, когато той идваше на „Терасата“? Искаше ми се да го заведа за риба, но ме досрамя да го поканя. Тогава те помолих ти да го поканиш, но и ти не се престраши.

— Знам. Много сбъркахме. Може би щеше да дойде с нас. Споменът щеше да ни остане за цял живот.

— Много бих искал да заведа на риба великия ди Маджо — каза старият. — Казват, че баща му бил рибар. Кой знае дали не е бил беден като нас. Тогава би ни разбрал.

— Бащата на великия Сизлър никога не е бил беден и когато е бил на моите години, той, бащата, играел в първоразредните клубове.

— На твоите години аз стоях пред мачтата на кораб с четириъгълни платна, който пътуваше за Африка, и привечер съм виждал лъвове по брега.

— Знам. Разправял си ми това.

— За Африка ли да приказваме или за бейзбола?

— Нека да е за бейзбола — каза момчето. — Разправи ми за великия Джон Джей Макгро.

Буквата „джей“ момчето нарече „хота“.

— И той идваше понякога на „Терасата“ в ония дни. Груб човек беше и в думите, и в държанието си и ставаше опак, когато пиеше. Той се интересуваше не само от бейзбола, а и от коне. Все таки по джобовете си винаги имаше разни списъци на коне и често споменаваше имената им по телефона.

— Биваше го като организатор — каза момчето. — Баща ми го смята за най-добрия.

— Защото идваше тук по-често от другите — отговори старецът. — Ако Дюроше продължаваше да идва тук всяка година, баща ти щеше да счита него за най-големия организатор.

— В същност кой е по-добър — Лукве или Майк Гонзалее?

— Смятам ги за равни.

— А ти си най-добрият рибар.

— Не. Има и по-добри.

— Que va^[3] — възрази момчето. — Има много добри рибари и някои от тях са знаменити, но като тебе няма друг.

— Благодаря ти. Думите ти ме правят щастлив. Дано не попадна на някоя толкова голяма риба, че тя да ми се изплъзне и да ни опровергае.

— Ако ти си още толкова як, колкото казваш, няма да се намери такава риба.

— Може да не съм толкова силен, колкото си мисля — каза старецът, — но знам много хватки и съм упорит!

— Сега би трябвало да си легнеш, та да си бодър утре заран. Ще върна нещата в „Терасата“.

— Тогава лека нощ. Ще те събудя утре рано.

— Ти си моят будилник — каза момчето.

— Моят будилник е старостта — рече старецът. — Защо ли старите хора се събуждат толкова рано? Да не би, за да им е по-дълъг денят?

— Не знам — отговори то. — Знам само, че момчетата спят дълбоко и до късно.

— Спомням си — каза старецът. — Ще те събудя навреме.

— Не обичам онзи да ме буди. Излиза, че не струвам колкото него.

— Разбирам.

— Гледай да се наспиш, дядо.

Момчето излезе. Те бяха вечеряли без светлина на масата и старецът свали панталоните си и легна на тъмно. Той сви панталоните и ги постави за възглавница, като пъхна вестника в тях. Уви се в одеялото и легна върху старите вестници, които покриваха пружината на леглото.

Той скоро заспа и започна да сънува за Африка, която бе видял като момче: за дългите златисти плажове, за белите плажове — толкова бели, че очите боляха от тях, за стръмните носове, за големите кафяви планини. Напоследък той всяка нощ живееше по тези плажове и в сънищата си чуваше рева на разбиващите се вълни и виждаше лодките на туземците да се плъзгат по тях. В съня си той усещаше миризмата на катран и кълчища по палубата на кораба и вдъхваше мириса на Африка, който вятърът от сушата носеше рано сутрин.

Обикновено, щом го лъхнеше този вятър, той се събуждаше и се обличаше, за да отиде и събуди момчето. Но тази нощ полъхът на ветреца подрани и той разбра в съня си, че е още много рано и продължи да сънува, за да види издигащите се от морето бели върхове на островите. След това видя насън разните заливи и естествени пристанища на Канарските острови.

Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете. Те си играеха като млади котки в здрача и той ги обичаше, както обичаше момчето. Него той никога не сънуваше.

Събуди се изведнъж, погледна луната през отворената врата, разви панталоните си и ги навлече. Отиде по малка нужда недалеч от колибата и после тръгна нагоре по пътя, за да събуди момчето. Трепереше от утринния студ, но знаеше, че като потрепери малко, ще се стопли и че скоро ще гребе в лодката си.

Вратата на къщата, в която живееше момчето, беше отключена и той я отвори и влезе, стъпвайки тихо с босите си крака. Момчето спеше на една кушетка в първата стая и старецът ясно го виждаше в светлината на гаснещата луна. Той прихвана единия крак и го държа, докато момчето се събуди, обърна се и го погледна. Старецът кимна, а момчето взе панталоните от стола до кревата и ги обу, седнало в леглото.

Старецът излезе из вратата и момчето го последва. Спеше му се. Старецът обгърна рамото му с ръка.

— Прощавай — каза той.

— Que va — възкликна момчето, — мъж съм, трябва да ставам рано.

Те поеха надолу по пътя към колибата на стареца. Из целия път в тъмнината се движеха боси мъже, понесли мачтите на лодките си.

Когато стигнаха колибата на стареца, момчето взе навитите въжета в кошницата, харпуна и пръта с куката, а старецът понесе на рамо мачтата с навитото на нея платно.

— Ще пиеш ли едно кафе? — попита момчето.

— Да оставим нещата в лодката и тогава.

Те пиха кафе от стари тенекии за кондензирано мляко в една лавка, която отваряше рано и обслужваше рибарите.

— Как спа, дядо? — запита момчето.

То вече се събуждаше, макар че още му бе трудно да се отърси от дрямката.

— Много добре, Манолин — отвърна старецът. — Днес вярвам, че ще ми върви.

— И аз вярвам — каза момчето. — Сега трябва да донеса твоите и моите сардели и прясната ти стръв. Моят човек сам си носи нещата. Той никога не иска друг да носи нещо.

— Двамата сме различни — каза старецът. — Аз те оставях да носиш туй-онуй, когато беше петгодишен.

— Помня — отвърна момчето. — Ей сега ще се върна. Изпий още едно кафе. Тук ни дават по сметка.

И то пое босо по кораловите скали към хладилника, където оставяха стръвта.

Старецът бавно изпи кафето си. Целият ден нямаше да хапне друго и знаеше, че трябва да го изпие. Отдавна вече храненето го отегчаваше и той никога не си носеше нещо за обяд. В носа на лодката държеше шише с вода и това му стигаше за през деня.

Момчето се върна със сарделите и двете парчета стръв, увити във вестник. Те тръгнаха надолу по пътеката към лодката, усещайки примесения с чакъл пясък под краката си, отблъснаха лодката и я плъзнаха във водата.

— Наслука, дядо.

— На добър час — каза старецът.

Той надяна въжените гривни на греблата върху клиновете и наведен напред при всяко изтегляне на греблата, започна да гребе в тъмното, за да изкара лодката извън пристанището. От другите плажове бяха излезли и други лодки, които се отправиха навътре в морето, и старецът чуваше ударите на греблата им, макар и да не можеше да ги вижда, тъй като луната вече се беше скрила зад хълмовете.

Понякога от една или друга лодка долитаха думи. Но от повечето лодки не се чуваше говор, а само ударите на греблата. Като излязоха от входа на пристанището, те се разпръснаха и всяка лодка се отправи към онази част на океана, където рибарят се надяваше да намери риба. Старецът знаеше, че отива далеч в морето, остави зад себе си мириса на земята и навлезе в чистия утринен дъх на океана. Той видя фосфоресциращите водорасли на залива, когато гребеше в онази част на океана, която рибарите наричат „Големия кладенец“, защото там морското дъно внезапно хлътва на седемстотин клафтера дълбочина. На това място се събираха всякакъв вид риби покрай водовъртежа, който се образува от течението, когато то се удря в стръмните стени на океанското дъно. Тук имаше огромно струпване на скариди и дребни рибки за стръв, а понякога и цели пасажи от сепии в най-големите дълбочини. Нощно време те се издигаха до повърхността и служеха за храна на всички странстващи риби.

В тъмнината старецът усещаше пристъпа на утрото и докато гребеше, чуваше трептящия звук, който издаваха хвърчащите риби при излитането си от водата, и свистенето на твърдите им неподвижни криле, когато отлитаха в тъмнината. Той много обичаше хвърчащите риби — неговите най-добри приятели из океана. Съжаляваше птиците, особено тъмните, малки, нежни морски ластовици, които постоянно прелитаха, търсеха храна и почти нищо не намираха… „Животът на птиците е по-тежък от нашия, като изключим грабливите и тежките силни птици — си мислеше той. — Защо са създадени такива нежни и чудни птици като тези морски ластовици, когато тая водна шир може да бъде толкова жестока? Тя е добродушна и чудно хубава. Но тя може да стане безкрайно жестока, и то съвсем внезапно, а птици с такива слаби гласчета, които се въртят над водата и се спущат надолу, търсейки лов, са прекалено нежни за морето.“

Той винаги мислеше за морето в женски род. La marv както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната й действува, както действува на жената“ — си мислеше той.

Старецът гребеше равномерно, без това да му струва някакво усилие, тъй като не превишаваше обичайната си скорост, а повърхността на океана беше гладка освен при случайните водовъртежи на течението. Той оставяше течението да върши една трета от работата и когато почна да се развиделява, видя, че е навлязъл по-далече в морето, отколкото се надяваше да бъде по това време.

„Цяла седмица се мъчех да ловя риба в дълбоките кладенци и нищо не направих — си помисли той. — Днес ще работя там, дето минават пасажите от бонито и албакора^[4] и може би с тях да има някоя голяма риба.“

Още преди да се съмне съвсем, той пусна въдиците си и остави лодката да се носи по течението. Една от въдиците беше на четиридесет клафтера дълбочина, втората на седемдесет и пет, а третата и четвъртата бяха дълбоко в синята вода на сто и сто двадесет и пет клафтера. Куката минаваше през рибата, служеше за стръв, която бе завързана с главата надолу и здраво закрепена, а всички открити части на куката — нейната извивка и самият й връх — бяха покрити с пресни сардели. Куката минаваше през двете очи на всяка сардела, така че те образуваха половин венец върху стоманеното острие. Всички части на куката, които някоя голяма риба би могла да докосне, имаха приятен мирис и хубав вкус.

Момчето му беше дало два малки пресни тона, наречени също албакора, които висяха като отвес на двете най-дълбоки въдици; на другите той бе надянал риби, които вече беше използвал за стръв, но бяха още в добро състояние, а хубавите сардели издаваха мирис и ги правеха привлекателни. За всяко въже, дебело колкото голям молив, беше прикрепена по една зелена пръчка, така че всяко дръпване или докосване до стръвта да наведе пръчката. Въдиците имаха по сто и петдесет метра навито въже, което можеше да бъде завързано към други резервни въжета, така че в случай на нужда рибата можеше да изтегли над петстотин и четиридесет метра въже.

Сега той наблюдаваше наклона на трите пръчки и гребеш леко, за да задържи въдиците почти отвесни и на съответната дълбочина. Сега беше съвсем светло и слънцето щеше да изгрее всеки миг.

Слънцето изгря леко от морето и старецът видя другите лодки ниско над водата и доста близо до брега, всички разпръснати по течението. Слънцето засия по-силно и когато се издигна високо, гладкото море отразяваше лъчите му така силно, че старецът почувствува остра болка в очите и почна да гребе, без да го гледа. Той гледаше надолу във водата и наблюдаваше въдиците, които се спускаха дълбоко надолу в дълбините. Държеше въдиците по-отвесно от всеки Друг рибар, тъй че на всяка дълбочина в тъмните води на течението да има стръв точно там, гдето той желаеше тя да се намира, готова за рибата, която плава нататък. Другите рибари ги оставяха да плуват с течението и понякога стръвта беше на петдесет клафтера, когато рибарите мислеха, че е на сто.

„Аз ги държа съвсем на място — си мислеше той, — но вече не ми върви. Па кой знае? Може пък днес! Всеки ден е нов ден. По-добре е да ти върви! Но все пак предпочитам да си върша работата както трябва. Тогава дойде ли ти късметът, ще си готов.“

Вече бяха изминали два часа от изгрева, слънцето беше високо и очите не го боляха, като гледаше на изток. Виждаха се само три лодки и те изглеждаха да са много ниско и близко до брега.

„През целия ми живот са ме болели очите от равното слънце — си мислеше той. — А още са добри. Привечер мога да гледам право в него, без да виждам черно. А привечер то има повече сила. Сутрин обаче е по-болезнено.“

Точно тогава той видя една едра птица, която описваше кръгове в небето над него с дългите си черни крила. Тя бързо се спусна косо с опънати назад крила и пак започна да описва кръгове.

— Видяла е нещо — каза старецът на глас. — Не гледа току тъй.

Той загреба бавно и равномерно към мястото, където се беше птицата. Не бързаше и поддържаше въдиците почти отвесни. Използваше течението само донякъде, спазвайки и сега правилата, макар и да напредваше по-бързо, отколкото ако не се опитваше да се води по птицата.

Птицата се изкачваше все по-високо във въздуха и отново описа кръгове с неподвижни крила. Тогава изведнъж се спусна надолу и старецът видя как от водата изскочиха хвърчащи риби и отчаяно прелетяха над повърхността.

— Делфини — каза старецът на глас. — Големя делфини. Той прибра веслата и измъкна малка въдица от предната част на лодката. Тя имаше стоманен повод и средна по големина кука. Той заби за стръв една от сарделите, спусна въдицата встрани от лодката и я завърза с една халка на кърмата. След това постави стръв на още една въдица и я остави на сянка в носа на лодката. Пак започна да гребе и да наблюдава дългокрилата черна птица, която сега вече се въртеше ниско над водата.

Докато я наблюдаваше, птицата отново се спусна с косо извити криле и после силно и безрезултатно ги размаха, докато следваше хвърчащите риби. Старецът виждаше леката бразда във водата, оставена от големите делфини, които преследваха бягащите риби. Делфините пореха водата под хвърчащите риби и понеже се движеха с голяма бързина, щяха да ги уловят при първото им падане във водата. „Голям пасаж делфини — помисли си той. — Нашироко са се пръснали и хвърчащите риби едва ли ще се отърват. За птицата няма надежда. Хвърчащите риби са много големи за нея и летят много бързо.“

Той наблюдаваше хвърчащите риби да излитат отново и отново из водата и гледаше безполезните движения на птицата. „Този пасаж се изплъзна — помисли си той. — Много бързо се движат и много далече отидоха. Но може да пипна някой заблуден от другите, а може и моята голяма риба да се върти около тях. Тя трябва да е някъде.“

Сега облаците над сушата се издигаха като планини и брегът изглеждаше като дълга зелена черта със сиво-синкави хълмове отвъд нея. Водата бе станала тъмносиня — толкова тъмна, че изглеждаше почти виолетова. Гледайки надолу, той видя червените прашинки на планктона в тъмната вода и странните отблясъци на слънцето в нея. Той гледаше как въдиците му висят право надолу и се губят във водата и беше щастлив да види толкова много планктон, защото край него винаги има и риба. Слънцето, което вече се беше издигнало по-високо, осветяваше водата по особен начин и това значеше хубаво време; и формата на облаците над сушата вещаеше същото. Но птицата почти не се виждаше вече и нищо не личеше по повърхността на водата освен няколко петна от жълти, избелели от слънцето саргасови водорасли и пихтиестият виолетов мехур на една медуза, която се носеше наблизо. В нея се преливаха всички цветове на дъгата. Медузата се наведе на една страна и след това се изправи. Тя весело плуваше като мехур, а виолетовите й панделки, дълги и смъртоносни, се носеха цял ярд зад нея. „Agua mala^[5] — каза човекът. — Курва такава!“

Тъй както гребеше, олюлявайки се леко на веслата, той погледна надолу във водата и видя дребните рибки, оцветени като влачещите се панделки. Те плуваха между тях и под малката сянка, която мехурът правеше, като се носеше по водата. Отровата не им действаше, но на хората тя действаше. Когато някои от тези лигави и морави влакна се закачеха на въжетата, докато старецът да вкара рибата в лодката, по целите му ръце излизаха рани. Те се подуваха, както става при опарване с отровния бръшлян^[6], но тези опарвания от „агуа мала“ идваха бързо и удряха като камшик.

Многоцветните мехури бяха много красиви. Но те бяха най-подлото нещо в морето и старецът много обичаше да гледа как големите морски костенурки ги ядяха. Костенурките ги виждаха, приближаваха се към тях отпред, затваряха си очите, за да бъдат напълно неуязвими, и ги изяждаха без остатък с всичките им панделки. Старецът много обичаше да гледа как костенурките ги ядат и му правеше голямо удоволствие да стъпва върху тях на плажа след някоя буря и да чува как пукат под загрубелите стъпала на краката му. Той много обичаше зелените костенурки и малките морски костенурки, които бяха толкова грациозни и бързи и имаха висока цена, ала изпитваше незлобиво презрение към огромните глупави костенурки с жълти черупки, които се любеха по много странен начин и блажено поглъщаха отровните медузи със затворени очи.

Той не виждаше нищо тайнствено в костенурките, макар че дълги години ги бе ловил с лодка. Съжаляваше ги до една, дори и огромните костенурки, които бяха дълги колкото лодката и тежаха цял тон. Повечето хора не ги жалеха, защото сърцето на костенурката пулсира с часове, след като е била заклана и нарязана.

„Но и аз имам такова сърце — мислеше си старецът, — и моите крака и ръце са като техните.“ Той ядеше белите им яйца, за да събира сили. Ядеше ги през месец май, за да има достатъчно сили през септември и октомври за най-големите риби.

Той изпиваше и по една чаша акулово масло от големия казан в бараката, където много от рибарите държаха принадлежностите си. Маслото оставяха там за онези рибари, които го харесваха. Повечето от тях не можеха да търпят вкуса му. Но то не беше по-лошо от това да става в ранните часове, както правеха всички, а и предпазваше от всякакви настинки или грип и беше много полезно за очите.

Старецът пак погледна нагоре и забеляза, че птицата отново описва кръгове.

— Намерила е риба — гласно рече той.

По повърхността на водата нямаше вече хвърчащи риби, нито пък отделни рибки за стръв. Старецът се бе загледал във водата. Изведнъж един малък тон изскочи, обърна се във въздуха и падна с глава надолу във водата. Тонът лъсна като сребро на слънцето и след като падна обратно във водата, един след друг наизскачаха и други и заподскачаха, във всички посоки, като пенеха водата и правеха дълги скокове към стръвта, те я наобиколиха и почнаха да я бутат.

„Ако не плуват много бързо, ще навляза сред тях“ — си мислеше старецът и наблюдаваше как пасажът от тонове силно разпенва водата и как птицата се спуска сред дребните рибки, плуващи почти на повърхността в паниката си.

— Птицата много ми помага — каза старецът.

Точно в този момент въжето при носа на лодката се опъна под ръката му. Старецът пусна греблата и усети как тежестта на малкия тон дърпа въдицата с тръпнещо движение, но той здраво държеше въжето и започна да го изтегля. Въжето трепереше все по-силно и още докато го теглеше, той успя да види във водата синия гръб и златистите страна на рибата, преди да я метне в лодката. Рибата лежеше в кърмата на лодката, огряна от слънцето, закръглена и продълговата като куршум, гледайки втренчено с големите си тъпи очи, а животът бързо я напущаше с всеки удар, който тя нанасяше по дъските на лодката с подвижната си красива опашка. За да не се мъчи повече, старецът я удари по главата и с един ритник отпрати потреперващото й тяло в сянката под дъската на кърмата.

— Албакора — каза той на глас. — Чудесна стръв ще стане от нея. Трябва да има пет кила.

Старецът вече не си спомняше кога бе започнал да си говори на глас, когато биваше сам. Едно време той пееше, когато биваше сам; понякога пееше и нощем, когато сам бдеше в малката рибарска лодка или в лодките за костенурки. Навярно бе започнал да си приказва на глас, когато остана сам, след като момчето го напусна, но не си спомняше ясно това. Когато ходеха за риба с момчето, те обикновено приказваха само когато бе необходимо. Приказваха нощно време или когато налетяваха на буря и лошо време. Между рибарите се смяташе, че не трябва да се говорят излишни приказки в морето и старецът открай време смяташе, че това е така и спазваше това правило. Но сега много пъти гласно изказваше мислите си, тъй като нямаше кого да дразни с това.

— Ако други ме чуят да си говоря на глас, биха ме сметнали за луд — каза той гласно. — Но понеже не съм луд; все ми е едно. А и богатите си имат радио, което да им приказва в лодките и да им съобщава новините за бейзбола.

„Сега не е време да мисли човек за бейзбол — си помисли той. — Сега е време да се мисли само за едно нещо. Това, за което съм роден. Около този пасаж може да се навърта някоя голяма риба. Аз улових само една изостанала албакора от ония, които ядяха малките рибки. Но те плуват бързо и отидоха навътре. Днес всичко, което се подава на повърхността, върви много бързо, и то на североизток. Да не би да е, защото преваля денят? Или някакъв знак за промяна на времето, който не познавам?“

Той вече не виждаше зеления бряг. Само върховете на сините хълмове се белееха, сякаш бяха покрити със сняг, а облаците изглеждаха като високи снежни планини над тях. Морето беше много тъмно и светлината се разпръскваше като през призма във водата. Милиардите прашинки на планктона бяха невидими сега, при високо вдигналото се слънце, и старецът в момента виждаше само слънчевия спектър в синята вода, където въдиците му се спуснаха право надолу в дълбочината, която на това място достигаше една миля.

Тоновете (рибарите наричаха с това име всички риби от този вид и даваха имена на разните подвидове само когато ги продаваха или ги разменяха за стръв) бяха вече изчезнали дълбоко във водата. Слънцето жареше и старецът го усещаше на врата си и усещаше как потта се стича по гърба му, докато гребе.

„Бих могъл просто да оставя лодката да се носи по течението — си мислеше той — и да поспя. Пък ще прекарам въжето около палеца на крака си, за да ме събуди. Днес е осемдесет и петият ден и би трябвало да имам добър улов.“

В този момент, когато наблюдаваше въдиците си, той видя как една от стърчащите зелени пръчки изведнъж силно се изви и се потопи във водата.

— Така — каза старецът, — така!

Той прибра греблата в лодката, без да я удари. Посегна към въжето и леко го хвана между палеца и показалеца на дясната си ръка. Не усещаше никакво дърпане, нито тежест, но продължаваше леко да стиска въжето. След това то плахо трепна. Този път подръпването беше плахо — не силно и не тежко, — но той знаеше какво означава това. На сто клафтера дълбочина един голям марлин ядеше сарделите, които покриваха горния край и върха на ръчно изкованата кука, която стърчеше от главата на малкия тон.

Старецът държеше леко въжето и внимателно го отвърза от пръчката с лявата си ръка. Сега той можеше да отпуща въжето през пръстите си, без рибата да усети каквото и да е противодействие.

„Толкова навътре в морето през този месец, тя трябва да е огромна — си помисли той. — Изяж ги, рибо! Изяж ги! Моля ти се, изяж ги. Колко са пресни, а ти си там долу, на сто клафтера, на тъмно в студената вода. Позавърти се още веднъж в тъмното, пък се върни и ги изяж.“

Той усети лекото нежно подръпване, след това друго по-силно, когато главата на някоя сардела трябва да се е откъснала по-мъчно от куката. След това нищо.

— Хайде де — каза старецът на глас, — позавъртя се още веднъж. Помириши ги, нали са чудесни? Хубаво се наяж сега, след това ще има тон. Твърд, студен, чудесен. Не се стеснявай, рибо. Изяж ги!

Той зачака с въжето между палеца и пръста, като го наблюдаваше внимателно, а същевременно следеше и другите въдици, защото рибата можеше да отплува надолу или нагоре. Тогава пак усети лекото подръпване.

— Ще захапе — каза гласно старецът. — Дано бог я вразуми да захапе.

Но тя не захапа. Рибата си беше отишла и старецът не усещаше никакво подръпване.

— Не може да се е изплъзнала — каза той. — И господ вижда, че не може да е избягала. Тя се върти долу. Може друг път да се е закачала на въдица и да си спомня нещичко за това.

В този момент той усети леко потрепване на въдицата и беше щастлив.

— Тя само се е въртяла — рече той. — Ще захапе. Щастлив беше, като усещаше лекото подръпване, после изведнъж почувствува нещо твърдо и невероятно тежко. Това беше тежестта на рибата и той остави въжето да се плъзга надолу и все по-надолу, като развиваше първото от двете запасни въжета. Докато въжето се спущаше, плъзгайки се леко през пръстите на стареца, той усещаше голямата тежест, макар натискът на палеца и на пръста му да беше почти недоловим.

— Ама риба! — каза той. — Захапала е тона напряко и сега се отдалечава с него.

„След това тя ще се обърне и ще я глътне“ — помисли той, но не го каза, защото знаеше, че ако кажеш нещо добро, то може да не стане. Той си даваше сметка каква огромна риба е тази и си мислеше как тя се отдалечава в тъмнината с тона напряко в устата си. В този момент той усети, че рибата се спря, но тежестта още се чувствуваше. После тежестта се увеличи и той пусна още въже. За миг старецът стисна по-здраво с палеца и пръста си, а тежестта се увеличаваше и отиваше право надолу.

— Налапа го — каза той. — Сега ще я оставя хубаво да се наяде.

Той остави въжето да се плъзга през пръстите му, а с лявата си ръка снади свободните краища на двете резервни въжета за резервните въжета на другата въдица. Сега вече бе готов. Имаше три резервни въжета от по четиридесет клафтера освен въжето, което използваше.

— Налапай я още по-добре — каза той, — цялата я изяж. „Изяж я така, че острието на куката да пробие сърцето ти и да те убие — си мислеше той. — Дигни се полека нагоре и ме остави да забия в тебе харпуна. Добре. Готова ли си? Стигна ли ти времето да се нахраниш?“

— Хайде сега! — каза той гласно, дръпна с двете ръце и изтегли един метър от въжето. После дръпна пак няколко пъти, като теглеше въжето ту с едната, ту с другата ръка, с все сила, използвайки тежестта на цялото си тяло при извъртането.

Нищо не се случи. Рибата бавно се отдалечаваше и старецът не можеше да я издърпа ни един сантиметър. Въжето му беше здраво, направено за тежки риби, и той го държеше преметнато през гърба си, докато се опъна дотолкова, че от него почнаха да отскачат водни капки. Тогава то започна да издава някакъв бавен съскащ звук във водата, а той все още го задържаше, като се опираше на седалката и наклоняваше цялото си тяло назад. Лодката започна бавно да се придвижва в северозападна посока.

Рибата се движеше равномерно и те пътуваха бавно по спокойната вода. Другите въдици все още бяха във водата, но нищо не можеше да се направи.

— Де да беше момчето при мен — каза старецът на глас. — Една риба ми влачи лодката и аз съм колът, за който е вързано въжето. Бих могъл да вържа въжето за лодката, но рибата може да го скъса. Трябва да я държа с всички сили и да й отпускам въже, когато трябва. Слава богу, че тя плува напред, а не е забила надолу. Не знам какво да правя, ако тя реши да отиде на дълбоко. Просто не знам какво бих направил, ако тя изведнъж се спусне в дълбочините и умре. Все нещо ще направя. Много неща може да направи човек.

Той държеше въжето, метнато през гърба си, наблюдаваше наклона му във водата и виждаше как лодката равномерно се движи в северозападна посока.

„Това ще я убие — мислеше си старецът. — Тя не може вечно така да кара.“ Но четири часа по-късно рибата все още плуваше равномерно навътре в морето, като влачеше лодката, а старецът продължаваше да седи, напрегнал мускулите си, с въжето през рамо.

— По пладне я хванах — каза той, — а още не съм я видял.

Преди да улови рибата, той бе нахлупил сламената си шапка и сега тя се врязваше в челото му. При това той зажадня. Свлече се на колене, като внимаваше да не направи рязко движение с въжето, придвижи се колкото можеше навътре към носа на лодката и с едната си ръка докопа шишето. Отвори го и отпи малко. Тогава си почина в предната част на лодката, седнал на извадената мачта с навитото платно, и се мъчеше да не мисли, а само да търпи.

Сетне погледна назад и забеляза, че земята вече не се вижда. „Все едно — помисли той. — Винаги мога да се прибера по сиянието на Хавана. До залез слънце има още два часа, а тя може да се вдигне и по-рано на повърхността. Ако ли не, може би ще се вдигне, като изгрее луната, ако пък не се вдигне и тогава, може да излезе при изгрев слънце. Не съм се схванал и не ми липсват сили. Куката е в нейната уста, не в моята. Ама каква риба ще е тая, така да тегли лодката! Трябва здраво да е захапала жицата. Как ми се ще да я видя! Да я видя само веднъж, за да знам с какво се боря.“

Доколкото можеше да съди по звездите, през цялата нощ рибата нито веднъж не промени направлението си. Застудя след залеза и потта изсъхна на гърба му, по ръцете и по старческите му крака. През деня той бе вдигнал чувала, който покриваше сандъчето за стръв, и го бе проснал на слънце да съхне. Когато слънцето залезе, той го завърза около врата си, така че да покрие гърба му, и внимателно го пъхна под въжето, което сега минаваше над рамото му. Чувалът беше като възглавничка под въжето и той намери начин да се чувствува почти удобно, като се наведе към предната част на лодката. В същност това положение бе само по-малко нетърпимо, но той си мислеше, че му е почти удобно.

„Нищо не мога да направя с тази риба, а и тя нищо не може да направи с мене — помисли той. — Поне докато кара така.“

По едно време той се изправи и се изпика през борда на лодката, вгледа се в звездите и провери посоката на движението. Въжето изпъкваше като фосфоресцираща жилка във водата право надолу от рамото му. Сега лодката се движеше по-бавно и сиянието на Хавана не беше така силно и той разбра, че течението навярно го носи на изток. „Ако загубя сиянието на Хавана, то сигурно отиваме по на изток — помисли старецът. — Защото, ако рибата неотклонно следваше същата посока, щях да го виждам още дълги часове. Как ли са завършили днес бейзболните мачове между първоразредните клубове? Чудесно би било да ловиш риба и да слушаш радио — си каза на ум той. — Постоянно мисли за работата! Мисли за това, което правиш! Да не направиш някоя глупост!“

— Де да беше момчето с мене — каза после на глас. — Да ми помага и да види днешния лов.

„Никой не трябва да остава сам на стари години — си помисли той. — Но това е неизбежно. Дано не забравя да изям тона, преди да се развали, за да пазя силите си. Помни: колкото и да не ти се яде, на заранта трябва да го изядеш. Помни!“ — повтори той на себе си.

През нощта два делфина се приближиха до лодката и той долавяше как се премятат и пухтят. Той можеше да разпознае пъхтенето на мъжкия от това на женската, което наподобяваше въздишка.

— Добри са — каза той. — Играят си, шегуват се и се обичат. Те са наши братя, като хвърчащите риби.

После почна да му става жал за голямата риба, която бе уловил. „Тя е чудесна, особена риба и кой знае колко е стара — си мислеше той. — Досега никога не съм улавял толкова силна риба. Никоя друга риба не се е държала така особено. Може би е твърде умна, за да почне да скача. Ако скочи или пък ако се спусне лудо, спукана ми е работата. Възможно е много пъти вече да се е улавяла на въдица и да знае, че тъкмо така трябва да се бори. Тя не знае, че има насреща си само един човек, и то стар. Но каква е грамадна! Колко много пари ще изкарам, като я продам, стига месото й да е добро. Тя глътна стръвта като мъжка риба и тегли като мъжка риба, и не изпада в паника при борбата. Интересно е дали е намислила нещо, или просто е в същото отчаяно положение като мене?“

Той си спомни как бе уловил едната риба от двойка марлини. Мъжката риба и тоя път остави женската първа да яде и уловената риба, женската, изпадна в ужас, започна лудо и отчаяно да се бори и скоро се изтощи. През цялото време мъжката остана до нея, като плуваше покрай въжето и обикаляше с нея по повърхността. Тя бе толкова наблизо, щото старецът се боеше да не би да пререже въжето с опашката си, която бе остра като коса и дори приличаше на коса по големина и форма. Мъжката риба се въртеше наоколо през цялото време, докато старецът измъкваше женската с куката и я удряше с дървото, като държеше с другата си ръка кривия и остър меч с грапав като гласпапир ръб, и я налагаше по горната част на главата, дорде рибата доби цвят почти подобен на гърба на огледалото, и после с помощта на момчето я вдигна и преметна в лодката. След това, докато старецът оправяше въжетата и приготвяше харпуна, мъжкият скочи високо във въздуха покрай лодката, за да види къде е женската, после се спусна дълбоко надолу, като широко разпери лилавите си, подобни на крила гръдни перки и всичките му широки лилави ивици ясно личаха. „Красива риба беше — си спомни старецът — и не избяга.“

„Това беше най-тъжната гледка, която някога съм виждал с тези риби — си помисли старецът. — И момчето се беше натъжило. Извинихме й се и веднага я нарязахме.“

— Де да беше тук момчето — каза той на глас, като се сгуши при извитите дъски на предната част на лодката, усещайки по преметнатото през рамо въже силата на грамадната риба, която равномерно се движеше към някакво избрано от нея място.

„Заради моето вероломство и тя трябваше да се реши да предприеме нещо“ — помисли старецът. „Тя бе решила да стои в дълбоките води, далеч навътре в морето, далеч от всякакви уловки и вероломства. А аз бях решил да отида и да я издиря далече от хората, далече от всички хора в света. Сега сме свързани, от обяд насам сме свързани. И няма кой да ни помогне — нито на нея, нито на мене.“

„Може би не е трябвало да ставам рибар — си помисли той. — Но точно за това съм бил роден. Да не забравя да изям тона, когато развидели.“

Малко преди да се съмне, нещо дръпна една от въдиците зад него. Той чу как се счупи пръчката и как въжето започна бързо да се спуска през борда на лодката. В тъмнината той измъкна ножа си от ножницата и като пое цялата тежест на рибата върху лявото си рамо, се наведе назад и преряза въжето върху ръба на борда. После преряза другото въже, което бе най-близко до него, и в тъмата завърза свободните краища на навитите резервни въжета. Работеше много ловко с едната си ръка, като застъпи с крак навитите на кръг въжета, за да ги крепи, докато стяга възлите. Сега му се събираха шест запасни въжета. Имаше по две от всяка стръв, които бе прерязал, и две от стръвта, която бе глътнала рибата. Всичките сега бяха снадени. „Когато стане светло — си помисли той, — ще пропълзя до по-късата въдица и нея ще прережа, и ще я вържа за резервните въжета. Ще изгубя двеста клафтера хубаво каталанско въже и куките, и стоманения повод. Това може да се замени. Но кой ще ми върне моя марлин, ако някоя риба се закачи на другата въдица и му пререже въжето? Не знам каква беше рибата, която ей сега се хвана на стръвта. Може и тя да е била марлин или някоя акула. Не можах да я усетя. Трябваше бързо да се отърва от нея“. — Защо не е тук момчето! — гласно рече той. „Но момчето не е при тебе — си помисли той. — Ти си сам. И по-добре ще направиш сега да пропълзиш до последната въдица, тъмно не тъмно, да я прережеш и да снадиш двете й резервни въжета.“

Така и направи. Трудно беше да се работи на тъмно. По едно време рибата направи рязко движение и той падна по лице и се поряза под окото. Кръвта потече надолу по бузата му, но скоро се съсири и засъхна, преди да достигне брадата. Той бавно се промъкна обратно към носа на лодката и си отпочина, облегнат на дъските. Нагласи чувала, внимателно премести въжето на друго място на рамото си и като пое цялата тежест върху раменете, ясно усети колко силно тегли рибата, а после с ръка провери скоростта, с която се движеше лодката.

„Защо ли рибата се дръпна така! — чудеше се той. — Поводът трябва да се е плъзнал по силно издутия й гръб. Сигурно гърбът й не я боли толкова, колкото моят. Но колкото и да е голяма, тя не може вечно да тегли лодката. Сега разчистих всичко, което би могло да пречи, и имам много запасни въжета; повече от това, здраве.“

— Рибо — каза той тихо на глас, — ще остана с тебе, докато умра.

„И тя ще остане с мене, предполагам“ — си мислеше старецът и зачака да се развидели. Студено беше в тия часове преди зазоряване и той се притисна към дъските, за да се стопли. „Все ще издържа колкото нея“ — си помисли той. В ранния здрач обтегнатото въже се спускаше стръмно надолу към дълбините. Лодката се движеше равномерно и когато ръбът на слънцето се показа, лъчите му огряха дясното рамо на стареца.

„Тя е забила на север — си каза старецът. — Течението трябва да ни е отнесло далече на изток — мислеше той. — Дано и тя да тръгне по течението. Това ще е указание, че започва да се уморява.“

Когато слънцето се вдигна още по-високо, старецът си даде сметка, че рибата не проявява признаци на умора. Имаше само един благоприятен знак. Наклонът на въжето показваше, че тя плува на по-малка дълбочина. Това не значеше непременно, че рибата ще скочи, но и не беше изключено.

— Дано бог я накара да скочи — каза старецът. — Имам достатъчно въжета, за да се справя с нея.

„Ако успея да я дръпна малко по-силно, може да я заболи и тя да скочи — си помисли той. — Сега нали се е съмнало, нека скача, та да напълни с въздух мехурите по гръбнака си и тогава няма да може да се спусне, за да умре надълбоко.“

Той се опита да дръпне по-силно, но откакто бе уловил рибата, въжето бе все така опънато, до скъсване. Старецът усети това, когато се наведе назад, и понечи да тегли. Той разбра, че въжето не може да издържи по-голямо напрежение. „Не трябва да правя резки движения — реши той. — При всяко внезапно дръпване раната от куката се разширява и после, когато рибата скочи, желязото може да се изплъзне от устата й. А и по-добре ми е, като грее слънцето сега поне мога да не гледам право в него.“

На въжето се бяха увили жълти водорасли и старецът знаеше че те само забавят лодката и това го зарадва. Бяха същите жълти водорасли на Гълфстрийма, които фосфоресцираха толкова силно през нощта.

— Рибо — каза той, — обичам те много и те уважавам, но до довечера ще те убия.

„Дано да е така“ — си помисли той. Малка птичка се зададе към лодката от север. Беше пойна птичка и хвърчеше много ниско над водата. Старецът разбра, че тя е много уморена.

Птичката достигна задната част на лодката и кацна, за да си почине. Сетне описа няколко кръга около главата на стареца и кацна на въжето, където й беше по-удобно.

— На колко си години? — запита я старецът. — Това първото ти пътуване ли е?

Птицата го погледна, когато той и заговори. Тя беше толкова уморена, че дори не разгледа въжето и се залюля, когато нежните й крачка се заловиха за него.

— Здраво е опънато — й каза старецът. — Дори прекалено здраво. Ти не би трябвало да си толкова уморена след такава безветрена нощ. Птиците нещо май не ги бива!

„Навярно соколите ги пресрещат в морето“ — мина му през ума. Но той не каза това на птицата, която и без това не можеше да го разбере, а и тя много скоро щеше сама да научи за соколите.

— Хубаво си почини, малка птичко — каза той, — и тогава тръгни, пък каквото е рекъл господ, както е и с хората, и с птиците, и с рибите.

Говоренето го ободряваше, тъй като гърбът му се беше схванал през нощта и сега силно го болеше.

— Остани в къщата ми, щом искаш, птичко — каза той. — Съжалявам, че не мога да вдигна платното и да те прибера с лекия ветрец, който се надига, но аз имам тука един приятел.

В този момент рибата дръпна стареца с внезапно движение към предната част на лодката и той без малко щеше да падне във водата, ако не беше стегнал мускулите си и отпуснал още въже.

Птицата беше хвръкнала, когато се дръпна въжето, и старецът дори не я видя да отлита. Той внимателно опипа въжето с дясната си ръка и забеляза, че кърви.

— Нещо трябва да е жегнало рибата — каза той на глас и дръпна въжето назад, за да види дали ще успее да я обърне. Но когато изпъна въжето до скъсване, той го задържа в това положение и се облегна назад.

— Сега виждаш зор, рибо — каза той, — ама и аз си знам какво ми е.

Той се озърна да види птичката, защото му се щеше тя да бъде при него, за да не е сам. Птичката бе отлетяла.

„Малко поседя ти — помисли човекът. — Но там, където отиваш, е по-лошо, докато стигнеш до брега. Как оставих рибата да ме пореже с този бърз удар! Трябва съвсем да съм оглупял. Може би гледах птичката и си мислех за нея. Сега ще си гледам внимателно работата, а после трябва да изям тона, за да не отмалея.“

— Де да беше тука момчето — каза той на глас. — Жалко, че нямам малко сол.

Като премести въжето на лявото си рамо, той приклекна внимателно, изми ръката си в океана и я подържа потопена повече от минута, гледайки как кръвта се размива и колко равномерно водата натиска ръката му при движението на лодката.

— Сега рибата плува много по-бавно — каза той.

Щеше му се да подържи ръката си в солената вода по-дълго, но се боеше да не би рибата да направи някое внезапно движение и затова се изправи, опъна се и тури ръката си над очите, за да се опази от слънцето. Дланта му беше разрязана само от силното триене на въжето, но порязаното място беше частта на ръката, с която работеше. Той знаеше, че за да измъкне рибата, ще трябва много да поработи с ръце и беше недоволен, че се е порязал, преди да почне борбата.

— Сега — каза той, когато ръката му беше изсушена — трябва да изям малкия тон. С куката мога да го достигна и да го изям тук на по-удобно място.

Той приклекна, намери рибата под дъската на кърмата и я дръпна към себе си така, че тя да не докосне навитите въжета. Като държеше въжето на лявото си рамо и теглеше с лявата ръка, той откачи тона от куката, после я върна на мястото й. Притисна рибата с едното си коляно и разряза тъмночервеното месо на дълги ивици от главата до опашката. Парчетата наподобяваха клинове и той ги режеше от гръбнака до корема. Като наряза шест парчета, той ги нареди по дъската към носа на лодката, избърса ножа в панталоните си, вдигна останките на рибата за опашката и ги хвърли в морето.

— Не вярвам да мога да изям цялата риба — каза той и преряза с ножа едно от парчетата. Той усещаше равномерното, силно теглене на въжето и лявата му ръка се схвана. Тя бе здраво вкопчена в тежкото въже и той я погледна с отвращение.

— Това ръка ли е! — каза той. — Схвани се, щом искаш! Стана като ноктите на граблива птица! Това няма да ти помогне.

„Хайде! — си каза той на ум и погледна надолу в тъмната вода, за да види наклона на въжето. — Хайде, изяж това и то ще засили ръката. Тя не е крива. Толкова часове си с тая риба. Но ти можеш да стоиш с нея навеки. Хайде, изяж тона!“

Той вдигна едно парче, тури го в устата си и започна бавно да дъвче. То не беше неприятно.

„Хубаво го сдъвчи! — си каза той. — Изкарай му всичкия сок. Никак няма да е лошо с малко лимонов сок или със сол.“

— Как си, ръката ми? — попита той схванатата си ръка, която беше съвсем вдървена, почти като мъртва. — Ще си хапна още заради тебе.

Той изяде другата част на парчето, което бе прерязал на две. Внимателно го сдъвка и после изплю кожата.

— Как сме, ръката ми? Или е още много рано да питам? Той взе още едно цяло парче и го сдъвка. „Това е силна, пълнокръвна риба — си помисли той.

— Имах късмет да уловя нея вместо делфина. Неговото месо доста сладни, а това почти не сладни и цялата му сила е още в него.“

„Човек трябва да е практичен — си помисли той. — Жалко, че няма малко сол. Хич знам ли дали това, което остана от рибата, няма да изгние, или да изсъхне от слънцето. По-добре да я изям цялата, макар че не ми се яде. Рибата долу е спокойна и все си плува равномерно. Ще я изям цялата, та после да съм готов.“

— Имай търпение, ръката ми — каза той, — за теб правя това.

„Да можех да нахраня рибата! — мина му през ума. — Тя ми е сестра. Но трябва да я убия и затова трябва да си поддържам силите.“

Бавно и съвестно той изяде всичките парчета. Изправи се и изтри ръка в панталоните.

— Сега ти, ръката ми, можеш да пуснеш въжето — каза той, — а аз ще работя само с дясната, докато престанеш с тия глупости.

Той тури левия си крак върху тежкото въже, което лявата ръка бе държала досега, и се изпъна назад.

— Дано даде бог да мине това схващане — каза той, — защото не знам какво ще прави рибата.

„Но тя изглежда съвсем спокойна — си каза на ум — и следва своя план. Но какъв и е планът? — се запита той. — А моят какъв е? Моят ще нагодя в момента според нейния, защото тя е грамадна. Ако скочи, мога да я убия, но тя годинясва там долу. Тогава и аз ще стоя цяла вечност с нея.“

Той разтърка схванатата ръка в панталона и се опита леко да раздвижи пръстите. Но ръката не се отваряше. „Може да се отвори от слънцето — си помисли той. — Може би ще се отвори, когато се смели хранителният суров тон. Каквото и да става, аз трябва да използвам тази ръка. Ще я разтворя, но не искам сега да я разтварям насила. Нека се отвори сама и тъй да се върне в нормално положение. Което си е право, много я насилих през нощта, когато трябваше да освободя различните въжета и да ги снаждам.“

Той хвърли поглед към морето и разбра колко бе самотен. Но виждаше слънчевия спектър в дълбоката тъмна вода, обтегнатото напред въже и странното вълнение на спокойното море. Сега пасатът започна да трупа облаци. Той погледна напред и видя ято диви патици, които ту се очертаваха в небето, ту се губеха и пак се очертаваха. Тогава се увери, че човек никога не е сам в морето.

Сети се за онези хора, които се боят да навлязат с малка лодка навътре в морето, без да виждат суша, и призна, че са прави в месеците, когато времето внезапно се разваля.

Но сега бяха ураганните месеци и когато няма урагани, през тези месеци настъпва най-доброто време от цялата година. „Когато ще има ураган, ако си в морето, много дни преди това ще видиш признаци по небето — мислеше той. — На сушата хората не ги виждат, защото не знаят какво да търсят. И навярно сушата някак влияе на формата на облаците. Но сега няма да има ураган.“

Той погледна небето и видя кълбестите бели облаци, натрупани като привлекателни купчини сладолед, а далече над тях, по високото септемврийско небе, се рееха тънки пера на облаците, наречени сируси.

— Лек бриз — рече той. — Времето е по-изгодно за мене, отколкото за тебе, рибо.

Лявата му ръка бе още схваната, но той почна бавно да я отпуща.

„Мразя тия схващания — си помисли той. — Това е предателство на собственото ти тяло. Унизително е пред другите хора да имащ диария поради отравяне от развалена храна или да повръщаш от нея. Но едно схващане (той го наричаше каламбре^[7]) те унижава пред самия тебе, особено когато си сам.“

„Ако момчето беше тук, то можеше да ми я разтрие и да я отпусне от лакътя надолу — мислеше той. — Но тя все ще се отпусне.“

Тогава с дясната ръка той опипа въжето, за да усети разликата в тегленето, преди да види, че наклонът се променя във водата. Сетне, както беше наведен назад, облегнат на въжето и удряйки силно лявата ръка върху хълбока, той видя въжето бавно да се надига нагоре.

— Тя се изкачва — каза той. — Хайде, ръката ми. Моля ти се, оправяй се.

Въжето се издигаше бавно и равномерно, после повърхността на водата далече пред лодката се надигна и рибата се подаде. Тя сякаш нямаше край, като почна да излиза, а вода струеше от страните й. Блестеше на слънцето; и главата, и гърбът й бяха тъмноморави, а на слънцето по страните й личаха широки светло лилави ивици. Мечът й бе дълъг колкото хилка за бейзбол^[8] и към върха се изтъняваше като рапира. Тя се показа цяла над водата. След това отново се спусна надолу, гладко, като изкусен плувец. И старецът видя голямата й, подобна на коса опашка да се потопява, а въжето започна бързо да се изтегля от лодката. — Тя е два фута по-дълга от лодката — каза старецът.

Въжето се изтегляше бързо, но равномерно и рибата не беше в паника. Старецът се опитваше с две ръце да задържи въжето и дърпаше дотолкова, че да не го скъса. Той знаеше, че ако не успее да забави рибата с равномерно теглене, тя може да извлече цялото въже и да го скъса.

„Тя е голяма риба и трябва да я убедя — си помисли той. — Не трябва да й дам възможност да разбере колко е силна, нито какво би могла да стори, ако заплува още по-бързо. На нейно място аз бих дал пълен ход сега и бих плувал, докато нещо се скъса, но слава богу, те не са толкова умни като нас, които ги убиваме; макар че са по-благородни и по-способни.“

Старецът беше виждал всякакви големи риби. Той беше виждал риби, които тежат повече от половин тон, и през живота си бе улавял две такива риби, но никога сам. А сега — сам и тъй далече от невидимата суша, него го теглеше най-голямата риба, която някога бе виждал. Той не бе и чувал за по-голяма риба от тази, а лявата му ръка все още беше схваната като затворени нокти на орел.

„Все ще се отпусне — си помисли той. — Положително ще се отпусне, за да помогне на дясната ръка. Три неща са братя: рибата и двете ми ръце. Тя трябва да се отпусне. Недостойно е за нея да бъде схваната.“

Рибата пак бе забавила хода си и вървеше с обикновената си скорост.

„Интересно защо скочи тя — си мислеше старецът. — Тя скочи, сякаш за да ми покаже колко е голяма. Сега поне знам — си каза той. — Жалко, че не мога да й покажа като какъв човек съм аз. Но пък тя би могла да види схванатата ми ръка! Нека си мисли, че ме бива повече, отколкото струвам в същност, и тогава наистина ще струвам повече. Де да бях аз рибата с всички нейни качества — си помисли той — и да се боря само с волята и ума на човека.“

Той се настани удобно в дъното на лодката и търпеливо понасяше болките си, а рибата равномерно плуваше и лодката бавно се движеше по тъмната вода. Морето започна леко да се вълнува от вятъра, който задуха от изток, а по обяд лявата ръка на стареца се отпусна.

— Лошо ти се пише, рибо — каза той и премести въжето по чувала, който покриваше рамото му.

Той се бе разположил удобно, но страдаше, макар че съвсем не го признаваше.

— Не съм религиозен — каза той, — но ще кажа „Отче наш“ десет пъти и „Аве Мария“ десет пъти, та да уловя рибата, и уловя ли я, обещавам да отида на поклонение на Богородица в Кобре. Давам обещание.

Той започна механично да казва молитвите. Понякога умората надделяваше и той забравяше молитвата, но затова почна да я казва бързо, за да му идват думите автоматично. „Аве Мария“ е по-лесна за казване от „Отче наш“ — си помисли той.

„Приветствам те, Мария, пълна с милост, господ е с тебе. Благословена си ти между жените и благословен е плодът от утробата ти, Исус. Света Мария, майко божия, моли се за нас, грешниците, сега и в часа на смъртта ни. Амин.“ После добави: „Благословена Богородице, моли се за смъртта на тази риба. Макар че е чудесна.“

След като си каза молитвите, той се почувствува много по-добре. Но страдаше не по-малко от преди и даже малко повече. Облегна се на дъската на кърмата и механически започна да раздвижва пръстите на лявата си ръка.

Слънцето пареше сега, макар и да подухваше лек ветрец.

— Я да туря нова стръв на малката въдица, там при носа — каза той. — Ако рибата реши да остане във водата още една нощ, ще трябва пак да ям, а водата в шишето е намаляла. Не вярвам тук да уловя нещо друго освен делфин. Когато е пресен, той не е лош за ядене. Де ще някоя хвърчаща риба да се метне в лодката довечера! Но нямам фенер, за да ги привлека. Хвърчащите риби са много вкусни сурови и няма да стане нужда да я нарязвам. Сега трябва да си пестя силите. Исусе, не знаех, че тя е толкова голяма.

— И все пак ще я убия — каза той, — с всичкото й ве�