|	Ърнест Хемингуей
|	Старецът при моста


	Край пътя седеше старец — очилата му бяха с метална рамка, а дрехите, покрити с прах. Понтонен мост пресичаше реката и по него се движеха каруци, камиони, мъже, жени и деца. Каруците, впрегнати с мулета, минаваха по моста и запълзяваха по стръмния бряг, а войниците помагаха като бутаха колелата. Камионите се измъкваха нагоре по стръмнината и моторите им виеха, а селяните, газеха до глезени в праха, с усилие преодоляваха всяка крачка от наклона. Старецът седеше неподвижен. Беше твърде уморен, за да продължи.
	Моята задача беше да мина на другия бряг, да изследвам предмостието и да разбера докъде е настъпил противникът. Направих това и се върнах по моста. Каруците бяха намалели, също и пешеходците, но старецът беше още там.
	— Откъде сте? — запитах го.
	— От Сан Карлос — усмихна се той.
	Това беше родният му град, приятно му беше да го назове, затова се усмихваше.
	— Гледах животните — поясни той.
	— А-ха — казах аз, без да разбирам напълно.
	— Да. Аз останах и гледах животните. Последен напуснах Сан Карлос.
	Не ми приличаше на овчар, нито на говедар. Огледах прашните му черни дрехи, посивялото от прах лице, очилата с метални рамки и запитах:
	— Какви точно животни?
	— Различни — поклати той глава. — Трябваше да ги оставя.
	Разглеждах моста и околността — бяхме при делтата на Ебро и местността ми напомняше за Африка, — мислех си кога ли ще видим противника и през цялото време се ослушвах да доловя първите шумове, предвещаващи загадъчното явление, наречено „влизане в контакт с противника“, а старецът все още седеше там.
	— Какви точно животни? — запитах отново.
	— Всичко на всичко три. Две кози, една котка, и четири чифта гълъби.
	— И трябваше да ги оставите?
	— Да. Защото щял да започне артилерийски обстрел. Капитанът ми каза да не стоя повече.
	— Нямате семейство — така ли? — запитах го аз, гледайки отвъдния край на моста: бяха се задали последните няколко каруци и бързо се спускаха по полегатия бряг.
	— Не. Само животните, за които ви казах. На котката, разбира се, нищо й няма. Тя може и сама, но като помисля, какво ще стане с останалите, страх ме хваща.
	— За кои сте?
	— Нито за едните, нито за другите. Седемдесет и шест годишен съм. Минах дванадесет километра и не мога повече.
	— Не е добре да спирате на това място. По-нагоре пътят излиза на шосето за Тортоса — там минават камиони. Опитайте се да стигнете дотам.
	— Ще постоя още малко, след това тръгвам. За къде отиват камионите?
	— За Барселона.
	— Никого не познавам там — каза той, — но благодаря ви. Много ви благодаря.
	Изгледа ме безучастно и уморено, почувствува нужда да сподели грижата си и започна отново:
	— Котката може и сама. За нея не се тревожа. Но какво ще стане с другите. Как мислите, какво ще стане с другите?
	— Сигурно ще оцелеят.
	— Мислите ли?
	— Защо не — отговорих му, без да свалям очи от насрещния бряг. Каруци повече нямаше.
	— Но какво ще правят, като започне артилерийският обстрел, нали ми казаха да тръгвам, защото щели да започнат.
	— Оставихте ли вратичката на гълъбарника отворена?
	— Да.
	— Тогава ще отлетят.
	— Да, сигурно ще отлетят. Но другите? Като си помисля, страх ме хваща.
	— Ако сте си отдъхнали вече, аз тръгвам — подканих го. — Станете и се опитайте да вървите.
	— Благодаря ви — каза той, стана на крака, олюля се и отново седна в праха.
	— Гледах животните — повтори той механично. Вече не се обръщаше към мен. — Животните гледах.
	Нямаше как да му помогна. Беше неделя — първият ден на Великден, фашистите напредваха към реката Ебро. Беше навъсен ден, с ниска облачност и самолетите им не можеха да излетят. Това беше едничкият късмет на стареца — това и обстоятелството, че котките могат и сами да се грижат за себе си.

I>
	© 1938 Ърнест Хемингуей
	© 1982 Димитри Иванов, превод от английски

	Ernest Hemingway
	Old Man at the Bridge, 1938

	Редакция: Mummu, 2008

	__Издание:__
	Ърнест Хемингуей. Старецът и морето. Повест и разкази
	Издателство „Отечество“, София, 1982 г.

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/8854]
I$