Тери Пратчет
Крилете на Масклин — Моята библиотека

На Лин и Риана

и на алигатора от Космическия център Кенеди,

щата Флорида, който много обичаше сандвичи.

В НАЧАЛОТО…

…бе Арнолд Брос (създаден в 1905), Големият Магазин.

Той бе дом на няколко хиляди поми — както те сами си се наричаха. Много, много отдавна номите бяха зарязали живота сред открито поле и се бяха настанили под подовете на човечеството.

Не че имаха нещо общо с човеците. Те, човеците, бяха големи, бавни и тъпи.

Номите живеят скоростно. За тях десет години са си цял век. И тъй като живееха в Магазина вече осемдесет години и отгоре, отдавна-отдавна бяха забравили, че на света съществуват такива неща като Слънцето, Дъждът и Вятърът. За тях съществуваше единствено Магазинът, създаден от легендарния Арнолд Брос (в 1905) — най-доброто място, където биха могли да живеят номите.

А после от Навънка — впрочем номите изобщо не вярваха, че съществува Навънка — пристигна Масклин с малобройното си племе. Те знаеха — и още как! — и Дъжд какво е, и Вятър какво е. Че нали гледаха да избягат точно от тях.

Със себе си те донесоха и Нещото. Години наред то бе за тях един вид талисман или амулет, който си държаха за късмет. Чак в Магазина, щом доближи електричеството, то се събуди и разказа на неколцина избрани номи разни неща, които те уж разбраха, ама май не чак дотам…

Онова, което успяха да разберат, бе, че са пристигнали от звездите с някакъв кораб, и че този кораб от хиляди години вече ги чака нейде високо в небето, за да ги закара У ДОМА…

Освен това разбраха, че след три седмици Магазина ще го бутат.

Как Масклин подмамваше, хокаше и навиваше номите да напуснат Магазина, като откраднат някой от огромните камиони — за това се разказва в „Масклин“.

Та, номите се дотътрили някак до една изоставена каменна кариера, и известно време нещата вървели кажи-речи сносно.

Само че когато си половин педя висок, а светът е пълен с човеци-великани, нещата никога не могат да вървят сносно кой знае колко дълго време.

И номите разбрали, че човеците смятат да открият Кариерата наново.

По същото време им попаднало парче стар вестник, на което имало картинка с Ричард Арнолд — внук на единия от Братята, основали Арнолд Брос. И тъй, излязло, че Арнолд Брос бил двама братя, а компанията-собственик на Магазина вече се била превърнала е голям международен концерн. Пък Ричард Арнолд — тъй пишело във вестника — заминавал за Флорида, за да наблюдава изстрелването на първия комуникационен спътник на компанията.

Нещото споделило с Масклин, че ако се намери начин да го изнесат в Космоса, можело да повика Кораба. И Масклин решил да подбере няколко номи, да стигнат до летището и да намерят някакъв начин да се доберат до тая Флорида, а оттам да изпратят Нещото в небето. Което, естествено, си било пълен абсурд, освен, че не можело никога да го бъде. Само че Масклин не го знаел, та решил да опита.

И тъй, Масклин и другарите му тръгнали, убедени, че Флорида е най-много на пет мили от Кариерата, а в света няма как да живеят повече от няколкостотин човека. Нито знаели накъде точно да вървят, нито какво ще правят, като стигнат там, но били твърдо решени да стигнат и да го направят, ПЪК, КАКВОТО ЩЕ ДА СТАВА.

Номите, които останали в Кариерата, се сборили с човеците. За тази битка се разказва в „Грима и Доркас“. Те бранили своята Кариера толкова дълго, колкото могли, и накрая избягали с Джекуб, големия жълт багер. Ала историята на Масклин е следната…

 

 

1.

ЛЕТИЩА: Места, където хората търчат насам натам като луди, а после сядат някъде и почват да чакат.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Нека окото на въображението ви се превърне във фотоапарат…

Това е Вселената: блещукаща топка от галактики, все едно украшение на някаква незнайна коледна елха.

Намерете сега една галактика…

ФОКУС

Това е галактика: вихри се също като сметаната в чаша кафе. Всяка от тия светлинки колкото връхче на топлийка е звезда.

ФОКУС

Това е слънце с планети: огънят в средата е слънцето, а тия неща, дето кръжат около него из мрака, са планетите. Някои планети са се примъкнали по-близичко, там, където е толкова горещо, че оловото си тече като вода. Други пък се носят надалеч — там, където се раждат кометите.

Намерете сега една малка синя планета…

ФОКУС

Това, значи, е планета. По-голямата част от повърхността й е покрита с вода. А пък се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

Ето я — това синьото, зеленото и кафявото под слънцето. Видяхте ли го онова белезникавото, продълговато нещо? То е…

ФОКУС

…летище — бетонен кошер, пълен със сребърни пчели. Сега, тука има една…

ФОКУС

…сграда, пълна с шумотевица и хора, а вътре има една…

ФОКУС

…зала, пълна със светлина и блъсканица, а в ъгъла има…

ФОКУС

…едно препълнено кошче за боклук, откъдето надничат…

ФОКУС

…чифт мънички очички…

ФОКУС

ФОКУС

ФОКУС

Щрак!

Масклин предпазливо се хързулна надолу по вехтата опаковка от хамбургер.

Досега наблюдаваше човеците. Сто пъти по сто човека. Беше почнало да му просветва, че да се качиш на реактивен самолет не е като да откраднеш камион.

Ангало и Гърдър се бяха окопали надълбоко сред боклука и мрачно преживяха останките на един студен и мазен пържен картоф.

Беше шок за всички — помисли си Масклин.

Искам да кажа, ето го Гърдър, например. В Магазина той беше Абатът, и вярваше, че Арнолд Брос е построил Магазина единствено и само за номите. И все още си мисли, че някъде съществува един вид Арнолд Брос, който бди над нас, защото ние сме важна работа. А сега — ей ни на тук, и какво открихме? Че номите изобщо не били важна работа…

Ами Ангало? Той пък не вярва в Арнолд Брос, но много му харесва да си мисли, че Арнолд Брос съществува само за да може той да не си вярва в него.

И накрая — аз.

И през ум не ми бе минало, че ще е толкова трудно.

Мислех си, че самолетите са само камиони с повече крила и по-малко колела, нищо повече.

А тука има повече човеци накуп, отколкото някога съм виждал. И как да намерим на подобно място Внука Ричард (39)?

Надявам се, че ще се сетят да ми оставят от оня картоф…

Ангало вдигна поглед.

— Какво, да не ом да го видя? — саркастично подметна той.

Масклин сви рамене.

— Тук гъмжи от брадати човеци. И всичките до един ми се виждат еднакви.

— Казвах ти аз на тебе — натърти Ангало. — Със сляпа вяра нищо не става. — Той метна светкавичен поглед към Гърдър.

— Може и да е тръгнал вече — вдигна рамене Масклин. — Може и точно покрай мене да е минал.

— Ами да се връщаме тогава — предложи Ангало. — Сигурно им липсваме на нашите хора. Опитахме се. Видяхме летището. Десетки пъти едва не ни сгазиха. Време е да се връщаме в реалността.

— Ти какво ще кажеш, Гърдър? — обърна се Масклин към абата.

Той го изгледа дълго и отчаяно.

— Не знам, Наистина не знам. Надявах се…

Гласът му заглъхна. Изглеждаше толкова смазан, че дори и Ангало го потупа по рамото.

— Не го вземай толкова навътре, де — зауспокоява го той. — Нали не си си го мислил наистина това, че някакъв си Внук Ричард ще ни се изтърси на главите от небето и ще ни замъкне до Флорида, а? Виж какво — опитахме. Не стана. Е, хайде да си ходим тогава.

— Разбира се, че не съм си мислил това — раздразнено рече Гърдър. — Помислих си само, че… ами че сигурно по някакъв начин… ами че все ще има някакъв начин…

— Светът принадлежи на човеците. Те са построили всичко. И те управляват всичко. По-добре ще е да приемем това — мъдро рече Ангало.

Масклин погледна Нещото. Знаеше, че в момента ги слуша. Макар и да представляваше просто едно черно кубче, по някакъв начин си личеше, че е нащрек.

Бедата беше там, че то се обаждаше само когато си иска. Винаги ти помагаше точно колкото трябва, и толкоз. Сякаш през цялото време те изпитваше.

Да молиш Нещото за помощ означаваше да си признаеш, че вече нищо, ама нищичко не ти идва наум. Но…

— Нещо — обади се той. — Знам, че ме чуваш, защото в тая сграда сигурно има ток колкото щеш. Ние сме на летището. Не можем да намерим Внука Ричард (39). Дори не знаем как да почнем да го търсим. Моля те, помогни ни.

Нещото си траеше.

— Ако не ни помогнеш — тихо продължи Масклин, — ще се върнем в Кариерата и ще се наложи да се изправим лице в лице с човеците. Само че тебе това никак не те засяга, защото ще те зарежем тук. Без майтап. И вече никога никакви номи не ще те намерят. Няма да имаш никаква втора възможност, Нещо. Ние ще измрем. И никъде вече няма да има никакви номи — заради тебе. И после години, години наред ще си седиш тук сам-самичко и напълно безполезно, и накрая ще си помислиш: „Ех, да можех да върна времето назад, щях да помогна на Масклин!“ Е, сега си представи, че всичко това се е случило, и по някаква магия твоето желание се е сбъднало. Помогни ни.

— Ама то е машина! — тросна му се Ангало. — Не можеш да изнудваш една машина!

Върху черната повърхност на Нещото просветна червена светлинка.

— Знам, че можеш да ни кажеш какво мислят другите машини — продължи Масклин. — Но я опитай да ми кажеш какво мисли един ном, а? Вземи ми прочети мислите, ако смяташ, че си правя майтап. Нали искаш номите да действат интелигентно. Е, в момента аз действам интелигентно. Достатъчно интелигентен съм, че да разбера кога имам нужда от помощ. В момента, значи, имам. А ти можеш да ми помогнеш. И ако не ми помогнеш, тутакси си тръгваме и на мига забравяме, че изобщо си съществувало някога.

Проблесна и втора светлинка. Много мижава. Масклин се изправи и кимна на другите двама.

— Ясно — каза той. — Да вървим.

Нещото издаде онзи електронен шум, който при номите отговаряше на прочистване на гърлото.

— Как мога да ви помогна?

Ангало се ухили на Гърдър. Масклин седна.

— Намери Внука Ричард Арнолд (39).

— Ще ми трябва много време.

По повърхността на Нещото приплъзнаха няколко светлинки. После то се обади:

— Установих местонахождението на лице на име Ричард Арнолд, трийсет и деветгодишен. Тъкмо влезе в чакалнята за пътници от първа класа. Чака полет 205 до Маями, Флорида.

— Това ли ти беше многото време? — подхвърли Масклин.

— Триста милисекунди — уточни Нещото.

— Много време си е това.

— Освен това мисля, че не разбрах всичко, дето ми го каза.

— Кое точно не разбра?

— Почти всичко — призна си Масклин. — Всичкото след „тъкмо влезе“.

— Някой, който се казва така, се намира тук и чака в една специална стая, за да се качи на голяма сребърна птица, която ще литне в небето и ще го откара до едно място, което се нарича Флорида — търпеливо обясни Нещото.

— За какви големи сребърни птици ми приказваш? — намръщи се Ангало.

— За самолета става въпрос. Саркастично го раздава — обясни Масклин.

— Ами?! И откъде го знае всичкото това? — запита Ангало подозрително.

— Тук е пълно с компютри — обади се Нещото.

— Такива като тебе, а?

Нещото успя някакси да придобие обиден вид.

— Те са много, ама много примитивни — подчерта то. — Ала аз ги разбирам. Ако се напрегна да мисля достатъчно бавно. Те това работят — да знаят кой човек къде се намира.

— Повечето човеци и толкова не вършат — изкоментира Ангало.

— Можеш ли да измислиш как да стигнем при него? — светна лицето на Гърдър.

— Я задръж, я задръж — скастри го Ангало. — Дай да не бързаме толкоз.

— Нали затова сме дошли тук — да го намерим?

— Да! Но какво всъщност можем да направим?

— Ами, естествено, можем да… да… такова де например ще…

— Дори чакалня не знаем какво е.

— Нещото каза, че било някаква стая, където човеците чакали, за да се качат на този или онзи самолет — обади се Масклин.

Гърдър бодна обвинително с пръст Ангало.

— Страх те е, а? Страх те е, че ако видим Внука Ричард, това ще означава, че Арнолд Брос наистина съществува, а пък ти не си прав! Същият си като баща ти. И той не можеше да понася да не е прав!

— За тебе ме е страх — отвърна Ангало. — Защото ще видиш, че Внукът Ричард е човек и нищо повече. И Арнолд Брос, и той е бил човек и нищо повече. Или пък е бил двама човека и нищо повече. И те са построили Магазина за човеците и за никой друг. А за номите дори не са и подозирали! И недей да намесваш баща ми, ако обичаш.

Върху Нещото се появи малък отвор. Понякога правеше така. Когато отворите бяха запушени, не си личеше къде са, но когато Нещото наистина се заинтересуваше от едно-друго, то се отваряше и изкарваше навън една сребърна чинийка на пръчка, или пък някакви много сложно уплетени тръбички.

Този път изкара мрежичка, закачена на железен прът. Тя започна бавно да се върти. Масклин вдигна кутийката. Докато другите двама се препираха, той тихичко попита:

— Знаеш ли къде е онова… чакалнята?

— Знам — отвърна Нещото.

— Ами да вървим тогаз. Ангало се озърна през рамо.

— Ей, вие там, какво правите? Масклин не му обърна внимание.

— А знаеш ли с колко време разполагаме, преди Внукът Ричард да тръгне за Флорида?

— Имате около половин час.

Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. По-лесно ще е да видиш мишка, ако профучи край тебе на висока скорост, отколкото ном. Това е една от причините повечето човеци въобще да не са ги виждали. А другата причина е, че човеците обикновено не виждат разни неща, щом решат, че такива неща не съществуват. И тъй като разумните човеци много добре знаят, че не съществува такова чудо като хора, високи половин педя, ако един ном не иска да бъде забелязан, той по всяка вероятност няма да бъде забелязан.

Така че никой не съзря трите размазани петънца, които се стрелнаха през залата. Те се блъскаха в трополящите колела на количките за багаж. Прелитаха като куршуми между краката на бавноподвижните човеци. Плъзгаха се между столовете. Докато прекосяваха един обширен, ехтящ коридор, вече бяха станали почти невидими.

И изчезнаха зад един фикус.

Казват, че когато някъде нещо се случи, то влияе върху всичко останало. Това може и да е вярно.

Или пък просто различни неща често стават по един и същи начин.

Например:

В клоните на едно дърво, отдалечено на хиляди мили от Масклин, израснало на висок заоблачен планински склон, растеше някакво растение. Изглеждаше като голямо цвете. То бе приклещено в короната на дървото, а корените му се ветрееха във въздуха и се опитваха да чопнат от мъглата по нещичко, дето ставаше за храна на растението. Научно погледнато, това беше епифитна бромелиада. Това последното растението не го знаеше, но всъщност на него му беше все тая.

В цвета му се бе събрала малка локвичка.

А в нея живееха жаби.

Много, ама много мънички жабчета.

Жизненият им цикъл и той беше толкова мъничък, че още можеше да ходи само с проходилка.

Те преследваха насекомите из венчелистчетата. Снасяха яйцата си в локвата. Поповите лъжички порастваха и на свой ред се превръщаха в жаби. Които пък на свой ред умираха, потъваха в локвата и се превръщаха в част от животинския тор в основата на листата, който всъщност помагаше на растението да се изхрани.

И всичко си вървеше така, откак жабите се помнеха.

До онзи ден, когато едно жабче, както си гонеше мухите, взе, че се загуби, изпълзя от външната страна на едно венчелистче — или може би листо — и съзря нещо, което никога досега не беше виждало.

Съзря Вселената.

Което ще рече към три секунди. Жабите имат много слаба памет, да знаете.

По-точно, съзря един клон, протегнал се напред в мъглата.

А на няколко метра от него, цяло блеснало в капчици влага, огряно от самотен слънчев лъч, се кипреше още едно цвете.

Жабчето приседна и се втренчи в него.

— Хххъ! Хххъ! Хххъ!

Гърдър се опря на стената и запухтя като куче, умиращо от жега през много, ама много слънчев ден.

— Ангало и той пухтеше почти толкова тежко, но се опитваше да го скрие. Лицето му почервеня.

— Защо не ни повика, бе! — тросна се той.

— Ами вие бяхте толкова заети с тая ваша препирня — обясни Масклин, — че разбрах: ако искам да ви накарам да тичате, единственият начин ще е аз да се затичам.

— Много ти… мерси, за което — изсумтя Гърдър.

— Ама на тебе как така нищо ти няма? — забеляза с учудване Ангало.

— Свикнал съм да тичам — Масклин надникна иззад саксията. — Е, Нещо, дотук добре. Ами сега?

— Давайте по коридора.

— Ама той е пълен с човеци! — писна Гърдър.

— Навсякъде гъмжи от тях — заключи Масклин. — Нали точно затова тичаме. — Млъкна за миг и после добави: — Виж какво. Нещо, не можем ли да стигнем дотам по някакъв друг начин? Току-що едва не премазаха Гърдър.

Шарените светлинки затанцуваха в сложни фигури. После Нещото каза:

— Каква е целта ви?

— Трябва да намерим Внука Ричард! — Гърдър все още се задъхваше.

— Не. По-важно е да стигнем в тая Флорида — възрази Масклин.

— Не е! — изрепчи се Гърдър. — Не ща да ти ходя в никаква Флорида!

Масклин се поколеба. После рече:

— Май не е сега моментът да ви го казвам, но не бях напълно искрен с вас…

Той им разказа за Нещото, за космоса и за кораба в небето. Отвред ги притискаше нескончаемият гръмовен шум на сградата, пълна с човеци, търчащи насам-натам по свои си дела.

Най-накрая Гърдър се обади:

— Значи, ти изобщо не търсиш Внука Ричард.

— Мисля, че сигурно той е много важен — побърза да каже Масклин, — ама иначе си прав. Във Флорида се намира едно място, дето има разни… такова, реактивни самолети, които летят много нависоко и слагат по небето разни бибипкащи неща, подобни на радиото.

— О, я стига! — обади се Ангало. — Как тъй ще слагат неща по небето. Че нали ще паднат!

— То всъщност и аз не я разбирам тая работа — призна си Масклин, — но ако се качиш достатъчно високо горе, то там просто вече няма долу. Поне така си го мисля. Както и да е, трябва да отидем във Флорида, да качим Нещото на някой от тия самолети, дето летели много нависоко, пък то щяло само да свърши останалото, така разправя.

— Цялото ли да го качим? — учуди се Ангало.

— Не ще да е по-мъчно от това да откраднеш камион — отвърна Масклин.

— Ама ти да не предлагаш да откраднем самолет? — И да бе щял, Гърдър не можеше да се ужаси повече от това.

— Уха! — светнаха очите на Ангало като че вътре в него се бе задействал някакъв енергиен източник. Той обичаше всякакви превозни средства. Особено такива, дето се движат светкавично.

— И ти си с него, а? — обвинително навири пръст Гърдър.

— Уха! — повтори Ангало. Изглеждаше така, сякаш съзерцава картина, която само той си вижда.

— Вие сте луди! — заключи Гърдър.

— Никой нищо не е споменавал за отмъкване на самолет — бързо се намеси Масклин. — Няма да крадем самолета. Просто ще се повозим на него, надявам се.

— Уха!

— И няма да се опитваме да го караме, Ангало!

— Добре де — сви рамене Ангало. — Ама нека само да предположим, че аз съм вътре в самолета, а пък на шофьора вземе, че му призлее… Ами предполагам, че в такъв случай аз ще трябва да хвана кормилото. Искам да кажа, с Камиона се оправих доста добре…

— Да, да! Постоянно се блъскаше в какво ли не! — възрази Гърдър.

— Ама нали тогава се учех да карам. Както и да е, в небето няма в какво да се блъснеш, освен в някой облак, пък те доста мекички ми изглеждат — оправда се Ангало.

— Ами Земята!

— О, Земята изобщо няма да е проблем. Тя ще е твърде далече.

Масклин потупа Нещото.

— Знаеш ли къде се намира самолетът, който заминава за Флорида?

— Да.

— Води ни към него тогава. И ако можеш, не ни прекарвай точно през най-голямата човешка гмеж.

Валеше кротък дъждец. Бе взело да се свечерява и цялото летище грейна в лампи.

Абсолютно никой не дочу лекото „дръннн!“, когато мъничката вентилационна решетка на една от външните стени се заклати и падна.

Три размазани фигурки се плъзнаха по бетона и хукнаха през глава.

Право към самолетите.

Ангало погледна нагоре. После още по-нагоре. И още по-нагоре. Най-накрая темето му кажи-речи опря в гърба.

Още малко и щеше да се разплаче. И постоянно повтаряше:

— Уха! Оха!

— Ох, че е грамаден! — смънка Гърдър. Опитваше се да не го гледа. Както повечето номи, родени в Магазина, и той мразеше да не вижда таван, като погледне нагоре. И Ангало беше същият, но имаше едно нещо, дето го мразеше повече и от това да излиза Навънка — и то беше да не пътува на бързи машини.

— Виждал съм ги как излитат в небето — обади се Масклин. — Наистина летят. Честна дума.

— Уха!

Самолетът бе надвиснал над тях — толкова огромен, че ако искаш наистина да видиш колко е грамадански, се налагаше да отстъпваш все по-назад и по-назад. Блестеше под дъжда. Светлините на летището хвърляха зелени и бели отблясъци по страните му. Не, това не беше предмет. Това беше парче небе, приело конкретна форма.

— Разбира се, отдалече не изглеждат чак толкоз големи… — смънка Масклин.

Той се втренчи в самолета. Никога през живота си не се бе чувствал тъй дребничък.

— Искам го! — изхленчи Ангало и стисна юмруци. — Вижте го! Уж стои и не мърда, а пък изглежда сякаш че върви, и то страшно бързо!

— А как ще се качим? — попита Гърдър.

— Само си представи какви физиономии ще направят нашите хора, ако им се изтресем с това — викна въодушевено Ангало.

— Представям си ги. Ужасно ясно си ги представям дори — кимна Гърдър. — Ама как ще се качим?

— Можем да… — подзе Ангало и се сепна. — Що ти трябваше да го казваш!

— Ей-там, дето се подават колелата, има дупки — посочи Масклин. — Според мен ще можем да се изкатерим.

— Не става — обади се Нещото изпод мишницата му. — Отвън няма да можете да дишате. Трябва наистина да влезете вътре в самолета. Там, където се издигат самолетите, въздухът е много рядък.

— Надявам се. Че гъст ли да е! — натърти Гърдър. — Нали за въздух си говорим.

— Ама няма да можете, да дишате — търпеливо повтори Нещото.

— Откъде-накъде? — сопна му се Гърдър. — Аз открай време си мога!

— Близо до земята въздухът е повече — намеси се Ангало. — Четох го в една книга. Като си ниско долу, вдишваш много въздух, а като се качиш горе — малко.

— И защо така? — упорстваше Гърдър.

— Де да знам. Сигурно, защото въздухът го е шубе от високото.

Масклин тръгна по бетона и нагази в локвите — искаше да огледа и далечния край на самолета. Малко по-нататък чифт човеци товареха с някакви машини кашони в самолета през една дупка отстрани. Той се върна обратно, спря се до огромните гуми и се загледа в една дълга тръба високо горе, която стигаше чак до сградата. Посочи я на другите.

— Човеците май ги товарят вътре през това.

— Как, през тая тръба ли? Като водата? — учуди се Ангало.

— Във всеки случай, все ще е по-добре, отколкото да киснем тук навън и да подгизваме — изсумтя Гърдър. — Цял съм вир вода вече!

— Там има разни стълби, и разни жици, и разни други работи — посочи Масклин. — Не ще да е много мъчно да се изкачим. Все някъде ще намерим дупка, през която да се промушим — той подсмръкна. — Когато човеците строят нещо, винаги оставят по някоя дупка.

— Хайде бе, хора! — сръчка ги Ангало. — Уха! Иха!

— А, ако ще се опитваш да го крадеш, по-добре забрави — сряза го Масклин, докато подбутваха отзад леко пълничкия Гърдър, който се носеше в тромав тръс. — Тъй и тъй ще ходи точно там, накъдето сме тръгнали…

— Ама не и където аз искам да ида! — изхленчи Гърдър. — Аз искам да си ходя вкъщи!

— …и хич и не мисли, че ще се опитваш да го караш. Много сме малко. Пък и без това предполагам, че ще е много по-сложно, отколкото с камиона. Че това е… Ей, Нещо, ти знаеш ли как се казва?

— Конкорд.

— А така. Конкорд е това! Каквото ще да значи. И ми обещай, че няма да го крадеш!

 

 

2.

КОНКОРД: Лети два пъти no-бързо от куршум, а вътре раздават пушена сьомга.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Да се промъкнеш през някоя цепнатина в тръбата, по която човеците се товареха в самолета, не беше нищо в сравнение с това да свикнеш някак с положението от другата страна.

Подът в бараките на Кариерата представляваше чисто и просто или голи дъски, или утъпкана земя. В сградата на летището подът пък беше направен от квадратни лъскави камъни. Но тук…

Гърдър се хвърли по очи и зарови нос в него.

— Килим! — почти изплака той. — О, килим! Мислех си, че едва ли някога ще те видя пак!

— О, я ставай! — сръга го Ангало. Чак на него му стана неудобно — самият Абат да се държи по тоя начин пред някого, дето колкото и добър приятел да им беше, все пак не беше роден в Магазина.

Гърдър неловко се изправи.

— Извинявайте — измърмори той и взе да се изтупва.

— Не знам какво ме прихвана. Просто в мен се събудиха спомени, това е. Истински килим! От месеци не съм виждал такова нещо!

Той шумно се изсекна.

— Нали си спомняш какви красиви килими имаше в Магазина! Ама красиви! Пък какви шарки имаха…

Масклин погледна нагоре по тръбата. Приличаше му на коридорите в Магазина, само дето светлината беше по-ярка.

— Давайте да мърдаме оттук — подбутна ги той. — Много е открито. Къде отидоха всичките ония човеци, а, Нещо?

— След малко пристигат.

— Откъде го знае пък това? — почти се обиди Гърдър.

— Слуша какво си говорят другите машини — обясни Ангало.

— На този самолет също има много компютри — обади се Нещото.

— Е, ами много хубаво — колебливо се обади Масклин.

— Поне ще има с кого да си приказваш.

— Ама те са доста тъпички — Нещото успя да изрази презрение, без да разполага с каквито и да било изразни средства.

След няколко метра коридорът преминаваше в нещо по-различно. Масклин виждаше завеса и нещо, което много приличаше на ръба на стол.

— Добре, Ангало — рече той. — Ти водиш. Знам, че ти се иска.

Изминали бяха две минути.

Тримата стояха под една седалка.

Масклин никога не се бе замислял как ли изглеждат самолетите отвътре. Беше прекарвал дни наред там, върху оная скала, да ги гледа как излитат. Разбира се, беше се сетил, че вътре има човеци. Човеците бяха навсякъде. Ала никога не се беше замислял какво ли е вътре. Ако някъде съществуваше нещо, дето да изглежда като направено от много навънчета, то това беше тъкмо самолет в полет.

Ала на Гърдър вече му бе дошло твърде много. Ронеше сълзи.

— Електрическо осветление! — изхълца той. — И пак килими! И големи меки седалки! Че и салфетки им постлали отгоре! И никъде ни помен от кал! Даже и табели си има!

— Е, по-леко, де — безпомощно го потупа Ангало по рамото. — Знам, хубаво си беше в Магазина. — Той погледна Масклин. — Трябва да признаеш, че беше доста неочаквано. Аз се надявах тука да има…, ами, жици разни, тръби, интересни лостове, такива ми ти работи. Пък то — Мебелният отдел на „Арнолд Брос“, едва ли не!

— Не трябва да оставаме тук — огледа се Масклин. — Само след мъничко ще гъмжи от човеци. Спомнете си какво ни каза Нещото.

Помогнаха на Гърдър да стане и се понесоха в тръс под редовете от седалки, влачейки го по средата.

Само че това тук не прилича на Магазина поне в едно много важно отношение — осъзна Масклин. Почти нямаше къде да се скриеш. В Магазина все се намираше закътано място да се спотаиш, да се промъкнеш…

До тях вече долиташе далечна шумотевица. Най-накрая откриха някаква ниша зад една завеса. В тази част на самолета нямаше седалки. Масклин пропълзя вътре, като тикаше пред себе си Нещото.

Сега шумотевицата вече не беше далечна. Много близка беше. Той извърна глава и на по-малко от педя от себе си забеляза човешки крак.

Отзад, в металната стена на нишата, имаше друга дупка, през която минаваха дебели жици. Беше тъкмо толкова голяма, че през нея да минат един Ангало и един Масклин. (И достатъчно голяма, че да мине и един паникьосан Гърдър, при условие че другите двама са го хванали за ръцете и дърпат ли дърпат.) Не че беше много просторно, но поне не се виждаха.

Да, ама и те нищо не виждаха. Лежаха наблъскани в мрака като сардели и се опитваха да се настанят що-годе удобно върху жиците.

След малко Гърдър се обади:

— Май ми помина…

Масклин кимна.

Отвсякъде прииждаха какви ли не шумове. Някъде надалеч нещо издрънча, после пак и пак. Долетя и жалейното гъгнене на човешки гласове. После ги разтресе. Яко.

— Ей, Нещо? — прошепна Масклин.

— Да?

— Какво става?

— След малко самолетът ще се понесе по въздуха.

— О, така ли?

— Знаете ли какво означава това?

— Ами… не.

— Ще лети. Да се понесе значи, че нещо ще го носи. Пък въздух си е именно въздух. Значи ще го носи въздухът.

Масклин чуваше как диша Ангало.

Той се намести възможно най-удобно между металната стена и един дебел наръч жици, и се взря в тъмното.

Мълчаха. След малко последва лек трус. После усетиха, че се движат.

Нищо друго не се случи. И продължи да не се случва.

Най-накрая Гърдър се обади. Гласът му трепереше от ужас.

— Много ли е късно вече да слезем, ако…

Внезапен далечен тътен довърши изречението наместо него. Глухо трополене разклати всичко наоколо — леко, ала стабилно.

Последва тежка пауза. Сигурно така се чувства топката в момента, когато тъкмо са я хвърлили нагоре, и започва да пада надолу. Изведнъж нещо ги подхвана и тримата и ги струпа в боричкаща се купчинка. Подът упорито се опитваше да стане стена.

Номите се вкопчиха един в друг, спогледаха се и писнаха в един глас.

След малко млъкнаха. Май нямаше кой знае какъв смисъл да продължават с пищенето. Пък и въздухът им беше свършил.

Подът лека-полека взе да се държи като нормален под и заряза амбициите си да става стена.

Масклин избута крака на Ангало от врата си.

— Мисля, че летим — обади се той.

— Че то такова ли било? — едвам успя да избъбре Ангало. — Като го гледаш от Земята, някак си по-изящно изглежда.

— Някой нещо да е пострадал?

Гърдър се стегна и се изправи.

— Цял съм в синини — оплака се той. После се изтупа. А сетне, тъй като немската природа е неспособна да се промени, добави: — Да ни се намира нещо за ядене?

За ядене не бяха се сетили.

Масклин втренчи поглед зад гърба на Гърдър, в тунела, пълен с жици.

— То може и да не ни потрябва — несигурно каза той. — Нещо, колко време ще пътуваме до Флорида?

— Капитанът тъкмо съобщи, че ще пътуваме шест часа и четирийсет и пет минути — обясни Нещото.

— Заплашва ни гладна смърт! — стресна се Гърдър.

— Може пък и да се намира нещо за ловуване? — озърна се Ангало с надежда.

— Едва ли — побърза да попари надеждите му Масклин. — Не ми изглежда тук да живеят мишки.

— Човеците имат ядене — обади се Гърдър. — На тях ядене винаги им се намира.

— Знаех си, че ще го кажеш — подметна Ангало.

— Просто няма как да е иначе. Здравият разум ми го подсказва.

— Чудя се, дали не можем да погледнем навън през някой прозорец? — запита се Ангало. — Ще ми се да видя с каква скорост пътуваме. И как всичките дървета и разните му там работи профучават под нас, и…

— Вижте какво — побърза да се намеси Масклин, преди нещата да са станали неконтролируеми. — Дайте да поизчакаме? Да се поуспокоим и тримата. Починете си сега малко. А после може и ядене да потърсим.

Отново кротнаха. Тук поне беше сухо и топло. Едно време, като живееше в оная дупка край насипа, на Масклин твърде често му се бе случвало да е мокър и премръзнал, че да отхвърли каквато и да било възможност да поспи на сухо и топло.

Той задряма…

Носещи се по въздуха.

Родени във въздуха?!

Може би в самолетите също живееха стотици номи — също така, както бяха живели и в Магазина. Може пък да си живееха някъде под покрития с килим под и ето, самолетът ги разнася по всички онези места, които Масклин бе виждал на единствената карта, дето изобщо успяха да намерят. Тя беше в някакво тефтерче, а изписаните по нея имена на далечни краища му звучаха като магия — Африка, Австралия, Китай, Екватор, Произведено в Хонконг, Исландия…

И може би тукашните номи никога не поглеждаха през прозорците. А току-виж, изобщо не знаеха, че летят.

Почуди се дали пък Грима не е искала да му каже точно това, като му разправяше всички онези работи за жабчетата и за цветята. Беше ги прочела в някаква книга. Можеш цял живот да си живееш на някое мъничко-мъничко място и да си мислиш, че то е целият свят. Да, ама тогава той беше много ядосан и изобщо не му се щеше да я слуша.

Е, да — но сега вече се бе измъкнал от цветето, нямаше грешка!

Жабчето доведе и други млади жабчета на онова място сред листака — на ръба на техния свят-цвят.

Те се вторачиха в клона. Не, там нямаше само едно-единствено цвете — имаше ги с дузини, макар че точно това жабите не можеха да си го помислят. Жабите могат да броят само до едно.

Та значи, цветята бяха много.

И те дълго, дълго ги гледаха ококорено. Кокоренето е едно от малкото неща, за които жабите наистина си ги бива.

В мисленето обаче хич ги няма. Много ще е хубаво да кажем, че мъничките жабчета мислили дълго и упорито — за новото цвете, за живота в старото, за необходимостта да изследваш света, за възможността той да е по-голям от една локва с венчелистчета по края…

Да, ама те си мислеха следното:

…мип-мип… мип-мип… мип-мип…

Ала онова, което ЧУВСТВАХА, не можеше да се побере в цветето. Твърде голямо беше.

Бавно, внимателно и без сами да разбират защо, те едно по едно тупнаха върху клона.

Нещото избипка учтиво.

— Може би ще ви е интересно да разберете — осведоми ги То, — че току що счупихме космическата бариера.

Масклин изгледа другите двама. До гуша му беше дошло вече.

— Добре. Я сега си признайте. Кой я счупи?

— Не ме гледай така! — нацупи се Ангало. — Нищичко не съм пипнал!

Масклин се прокрадва до ръба на дупката и надникна навън.

Там навън имаше чифт човешки крака. Крака на женски човек — поне такива изглеждаха. Обикновено те бяха обути с по-неудобните обувки.

Доста неща можеш да научиш за човеците, като им гледаш обувките. То и без това номите най-често нямаха възможност да погледнат по-нагоре. Останалата част от човека обикновено им изглеждаше като чифт ноздри нейде във високото, плюс още едно-друго.

Масклин взе да души.

— Тук някъде има ядене — съобщи той.

— Какво ядене? — поинтересува се Ангало.

— Каквото ще да е! — избута го Гърдър. — Каквото ще да е — аз смятам да го ям.

— Дръпнете се назад! — Масклин тикна Нещото в ръцете на Ангало. — Аз ще отида! Ангало, не му позволявай да мърда оттук!

Той се стрелна навън, притича покрай завесата и се плъзна край нея. Само след секунди вече се бе придвижил до ръба й. Иззад завесата се подаде оченце, а над него — наежена вежда.

Стаята представляваше нещо като място, където раздаваха храна. Женските човеци вадеха от една дупка в стената табли с ядене и ги разнасяха насам-натам.

Номското обоняние е по-остро и от лисичото. Масклин едвам се сдържаше да не му потекат лигите. Трябваше да си признае — да ловуваш и да отглеждаш растения си беше много хубаво нещо, но такова ядене изобщо не можеше да се мери с храната, която си намираш покрай човеците.

Един от женските човеци постави последната табла върху количка и взе да я бута. Мина край Масклин. Колелата бяха големи почти колкото него.

Докато количката скърцаше край Масклин, той изскокна от скривалището си, метна се върху нея и се промуши между шишетата. Знаеше си, че е глупаво да го прави. Но все пак по биваше, отколкото да седиш заседнал в някаква си дупка заедно с двама идиоти.

Обувки, обувки, обувки. Едни — черни, други — кафяви… Едни с връзки, други без връзки… В два-три чифта нямаше крака — човеците си ги бяха събули.

Количката си вървеше. Масклин погледна нагоре.

Тела, тела, тела. А отгоре им — глави, глави, глави. Отпреде им — лица. Лица, ли…

Масклин се метна обратно сред бутилките.

Отсреща го гледаше Внукът Ричард.

Да, това беше същото онова лице от вестника. Не можеше да бъде друго. Всичко си беше на мястото — и късата брадица, и усмихнатата уста, и многото зъби вътре. И косата, дето no-скоро изглеждаше като лъскави кълчища, отколкото да бе нормална коса, израсла по нормалния начин.

Внукът Ричард (39).

Лицето се взря в него за миг, после отмести поглед.

Няма как да ме е видял, рече си Масклин. Тук добре съм се скрил.

Какво ли ще направи Гърдър, като му кажа?

Ще пощурее, какво ще направи.

Май е по-добре засега да си трая. Ей, ама това е страхотна идея. И без това си имаме достатъчно ядове.

39. Или имаше още 38 Внуци Ричардовци — пък то сигурно не беше така — или пък това бе вестникарският начин да се каже, че е на 39 години. Почти на половината години на Магазина. А номите от Магазина разправят, че Магазинът бил стар като света. То знам, че не е вярно и не може и да бъде, ама…

Чудя се — какво ли е да живееш почти цяла вечност?

Той се окопа по-дълбочко сред нещата на таблата. Повечето бяха шишета, но имаше и две-три торби, пълни с някакви буци на бучки — малко по-дребни от юмрука на Масклин. Взе да мушка с ножа си хартията; най-накрая успя да пробие достатъчно голяма дупка и измъкна една от тях навън.

Излезе осолен фастък. Все беше някакво начало.

Той сграбчи пакета — и точно тогава надолу се протегна ръка.

Беше толкова близо, че можеше да я пипне. Беше толкова близо, че и тя можеше да го пипне. Видя как червените нокти се плъзнаха край него, сключиха се бавно около друг пакет с фъстъци п се оттеглиха.

Чак по-късно на Масклин му просветна, че жената, която раздаваше яденето, нямаше как да го види. Тя просто е протегнала ръка към таблата, за да вземе нещо, за което е знаела предварително, че се намира там — а това почти със сигурност не включваше Масклин.

Да, така реши той по-късно. Но в онзи миг, когато въпросната човешка ръка почти го забърса по главата, нещата изглеждаха доста по-инакви. Той изхвърча с плонж от количката, удари се в килима, претърколи се и се навря под най-близката седалка.

Дори не изчака дъх да си поеме. Опитът го бе научил, че спреш ли да си поемеш дъх — сгащват те. Той запрепуска от седалка към седалка. Блъскаше се в гигантски крака, в захвърлени на пода обувки, в изпуснати вестници и чанти. Когато пресичаше пътеката покрай дупката с яденето, и ном да го беше гледал, пак щеше да види само размазано петно. Не спря дори когато най-после стигна до дупката. Просто се метна и префуча през нея. Даже и не докосна стените.

— Фъстък ли? — рече Ангало. — Един, за тримата? Че то и по хапка няма да се падне на ном!

— Какво предлагаш тогава? — кисело се обади Масклин. — Да не искаш например да отидеш при оная жена, дето раздава яденето, и да й кажеш: „Ей, там долу има три прегладнели мъничета?“

Ангало се вторачи в него. Масклин вече дишаше спокойно, но лицето му все още пламтеше.

— Че знаеш ли, може пък да си струва да опитаме…

— Какво!

— Е, ами ако ти си човек, би ли очаквал да видиш номи в самолет?

— Естествено, че и през ум няма да ми мине…

— На бас тогава, че ако ги видиш, ще се шашнеш! А?

— Да не би да предлагаш да се покажем пред някой човек нарочно? — подозрително запита Гърдър. — Нали знаеш, никога не сме правили нищо подобно…

— Аз току-що едва не го направих — обади се Масклин. — И хич не съм се разбързал да го повтарям!

— Искаш да кажеш, че, разбира се, предпочитаме да си гризнем сега тоя фъстък и после да умрем от гладна смърт? А?

Гърдър се взря с копнеж в парченцето фъстък, което държеше. Разбира се, в Магазина бяха яли фъстъци — най-вече покрай Коледния Панаир. Тогава отдел „Хранителни стоки“ преливаше от разни храни, които обикновено не се появяваха през другите сезони. Фъстъците бяха чудесен завършек на един обяд. Вероятно бяха и чудесно начало на един обяд. Онова, което със сигурност не бяха, беше самият обяд.

— И какъв е планът? — неохотно измърмори той.

Едната от човечките, които раздаваха храната, тъкмо вземаше табли от един рафт, когато нещо се размърда и я накара да вдигне очи. Главата й бавно се извърна встрани.

Нещо мъничко и черничко се беше навело към дясното й ухо.

То навря палчета в ушенцата си, разпери пръсти и се изплези.

— Ппппппръц! — рече Гърдър.

Подносът се изхлузи из ръцете на човечката и тресна о пода. Човечката издаде протяжен звук — като писклива сирена, и се дръпна назад, покрила уста с шепи. Най-накрая се извъртя — много бавно, като дърво, което се гласи да падне — и се шмугна между завесите.

Когато се върна — водеше още един човек с нея — мъникът беше изчезнал.

Повечето ядене — също.

— Не помня откога не съм ял пушена сьомга. — Усмивката на Гърдър преливаше от щастие.

— Мммммммпфпф! — отвърна му Ангало.

— Ама виж се как ядеш! — свирепо го сряза Гърдър. — Бива ли така — тикаш всичкото в устата си, и после, каквото остане, го кършиш! Че какво ще кажат хората?

— Т’ня’а’ора — измърмори Ангало. — С’м’ти и ’асклин.

Масклин отвори една кутийка с мляко. Беше съвсем мъничка, като за номи правена.

— Е, тъй по бива, а? — ухили се Гърдър. — Нормална храна. И се добива по нормален начин — вади се от разни кутии и хартии. Няма какво да я чистиш от калта като оная в Кариерата. Пък и я какво е топло и хубаво тук вътре. Само така трябва да се пътува. Някой да иска… — Той колебливо побутна нещо. Не му беше ясно какво е — …такова?

Другите двама поклатиха глави. Онова в чинийката беше едно такова лъскаво, розово, на бучки, отгоре му беше бучната черешка, и незнайно защо, ама намязваше на нещо, дето няма да го ядеш, дори и да ти го тръснат в чинията след седмица пълен глад. Подобни странни бучкави неща с розов такъв едни вкус се появяват, кажи-речи, при всяко ядене във всички самолети. Никой не знае защо. Вероятно съществуват някакви специални причини от религиозен характер.

— Какво е на вкус? — попита Масклин, след като Гърдър се престраши да сдъвче една хапка.

— Розово едно такова — отвърна Гърдър.

— Някой да иска фъстък за десерт? — предложи Ангало. — Никой? Ами я да го разкарам тогава.

— Да не си посмял! — скара му се Масклин. И двамата го погледнаха. — Извинявай. Искам да кажа, че не е редно. Не е хубаво да се хвърля храна, и то свястна.

— Грехота е — превзето рече Гърдъ.

— Хмммм. За грехота не знам, ама че е тъпо, тъпо е. По-добре го прибери в торбата, че знаеш ли кога ще ти потрябва.

Ангало се протегна, после се прозя.

— Ех, как добре ще ми дойде сега една баня…

— Никъде не виждам вода — огледа се Масклин. — Сигурно все някъде има мивка или тоалетна, ама хич не ми идва наум къде бихме могли да ги потърсим.

— Та като каза тоалетна… — подхвана Ангало.

— В другия край на тръбата, моля — любезно рече Гърдър.

— И внимавай с жиците — обади се и Нещото. Ангало кимна озадачено и се запромъква в мрака.

Гърдър се прозя и се изпъна.

— Тия човечки, дето раздават яденето, няма ли да тръгнат да ни търсят?

— Едва ли — отвърна Масклин. — Едно време, като живеехме Навънка, преди да дойдем в Магазина, човеците понякога са ни виждали, дума да няма. Ама сигурно не са вярвали на очите си. Щото ако бяха виждали някога истински ном, нямаше да правят ония смахнати градински чучела.

Гърдър бръкна из гънките на расото си и измъкна оттам картинката с Внука Ричард. Дори на мътната светлина в тръбата Масклин се убеди, че това е човекът от онази седалка. Онзи нямаше бразди по лицето като този — картинката твърде дълго бе стояла сгъната — нито пък беше направен от малки точици, ама като не броим това…

— Мислиш ли, че е някъде наблизо? — замечтано рече Гърдър.

— Може би, може би… — На Масклин изведнъж му стана чоглаво. — Ама виж какво, Гърдър… Ангало може и да прекалява, но може и да е прав… Може пък Внукът Ричард да си е просто човек като другите, нали разбираш. Може пък човеците наистина да са построили Магазина само за човеци. А вашите прадеди да са се настанили в него, защото… Е, ами защото вътре е било сухо и топло. И…

— Изобщо не те слушам, да знаеш! — сопна му се Гърдър. — Изобщо нямам намерение да те слушам как ми разправяш, че не сме нищо повече от мишките и плъховете! Ние сме нещо много важно!

— Нещото съвсем ясно твърди, че сме дошли тук отнякъде, Гърдър — меко възрази Масклин.

Абатът сгъна снимката.

— Може и да сме. Пък може и да не сме. Все тая.

— Ангало смята, че ако е вярно, изобщо не е все тая.

— Не виждам защо! Истината не е само една — сви рамене Гърдър. — Аз мога да река: ти — това си просто сума ти прах, разни сокове, кокали и космалаци, всичкото това събрано накуп — и ще бъда прав. Но мога да река и така: ти си нещо, което съществува вътре в главата ти, а като умреш, изчезва — и пак ще бъда прав. Питай и Нещото, ако щеш.

Шарените светлинки замигаха по повърхността на Нещото.

Масклин изглеждаше потресен.

— Никога не съм го питал за това!

— А защо? Това ще е първото нещо, за което ще го питам аз — натърти Гърдър.

— А пък то сигурно ще ти каже нещо като „Изчисленията невъзможни“ или „Лошо зададени параметри“ — изсумтя Масклин. — То все така казва, като не ще да си признае, че не знае нещо. Ей, Нещо?

Нещото не отговори. Шарките му се смениха.

— Нещо? — повтори Масклин.

— Наблюдавам комуникациите.

— Често го прави, като му доскучае — продължи Масклин. — Седи си и си слуша разни невидими съобщения, дето витаят из въздуха. Нещо, обърни ми малко внимание, ако обичаш. Важно е. Ние искаме да…

Светлинките се размърдаха. Повечето от тях почервеняха.

— Нещо! Ние…

Нещото прещрака. То така се прокашляше.

— Забелязан е ном в пилотската кабина.

— Виж сега какво, Нещо, такова, ние… КАКВО?!

— Повтарям: забелязан е нам в пилотската кабина.

Масклин метна разярен поглед наоколо.

— Ангало?!

— Изключително вероятно е — заключи Нещото.

 

 

3.

ПЪТУВАЩИ ЧОВЕЦИ: Едри, прилични на номи същества. Голяма част от човеците прекарват много време в пътуване от едно място на друго, което е доста странно, тъй като онова място, на което отиват, обикновено и без това е претъпкано с човеци. Вж. също ЖИВОТНИ, ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, ЕВОЛЮЦИЯ и КРЕМ КАРАМЕЛ.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Гласовете на Масклин и Гърдър се блъскаха нагоре-надолу из тръбата, докато двамата се промъкваха през жиците.

— Тъкмо се бях замислил, че нещо много се забави! — Не трябваше да го пускаш самичък! Нали го знаеш какъв е! Дай му на него някоя машина да подкара!

— Кой, аз ли не трябвало да го пускам?!

— Той просто няма никакво чувство за… Ами сега накъде?

Ангало бе споменал, че си е представял как вътре в самолета е пълно с оплетени жици и тръби. Почти беше познал. Едвам се провираха през света на кръстосаните кабели, който се намираше под тукашния под.

— Стар съм вече аз за такива работи! В живота на всеки ном идва един момент, когато е крайно време да престане да пълзи из вътрешността на разни ужасни летящи машини!

— Че колко пъти ти се е случвало досега?!

— И един път ми стига!

— Наближаваме — обади се Нещото.

— Ето, виж какви работи стават, като им се покажем! Това е нашата Присъда! — издекламира Гърдър.

— Ама чия? — мрачно се обади Масклин и го побутна да върви.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами като е присъда, все някой трябва да ни е осъдил, нали? Та, кой?

— Аз не го казах буквално!

Масклин се спря.

— А сега накъде, Нещо?

— Току-що съобщиха на човечките, раздаващи храна, че на борда е забелязано странно същество — каза Нещото. — Ние се намираме точно там. Има много компютри.

— И те си приказват с тебе, а?

— Малко. Те са като децата. Повече слушат аз какво им говоря — самодоволно обясни Нещото. — Не са кой знае колко умни.

— И сега какво ще правим? — попита Гърдър.

— Ами ще… — Масклин се подвоуми. Думите „го избавим от беда“ изскочиха отнякъде и се наместиха по-нататък в изречението. Бяха хубави, силни думи. Копнееше да ги каже. Бедата беше там, че след тях се тътреше и една много по-простичка, много по-гадничка думичка — и тя беше „Как?“

— Според мен няма да се опитат да му направят нищо лошо — каза той. Надяваше се наистина да е така. — Сигурно ще го приберат някъде. Трябва да намерим такова място, че да можем да погледнем какво става. — Той безпомощно се взря в кабелите и в сложните метални джаджи, опнали се пред тях.

— Тогава по-добре ме остави аз да водя — каза Гърдър, все едно, че се разбираше от само себе си.

— Защо?

— Тебе много те бива да се ориентираш навън — побутна го встрани абатът, — обаче ние от Магазина пък чудесно се оправяме вътре. — Той потри ръце. — Ха така! — Сграбчи един кабел и се плъзна в някаква дупка, която Масклин въобще не беше забелязал.

— Като малък ги правех тия работи — обясни абатът. — Какви ли не номера правехме!

— Да, да? — На Масклин му стана интересно.

— Май че е оттука. Внимавай с тия жици. О, да… Лазехме нагоре-надолу по асансьорните шахти, влизахме и излизахме от телефонното табло, както си искаме…

— А пък разправяше, че сегашните младежи губели твърде много време в търчане насам-натам, и само пакости ги бивало да вършат!

— А? Аха, да. Е, това тяхното си е чисто своеволие. — Тонът на Гърдър стана сух. — Ние едно време имахме волен дух! Я да пробваме оттука.

Промъкнаха се между две топли метални стени. Отпреде им грейна светлина.

Масклин и Гърдър се метнаха по корем и запълзяха напред.

Стаята беше с доста странна форма. Не беше много по-голяма от кабината на камиона. И, също като нея, тя представляваше просто онова място, от което човеците управляват машинариите.

А машинариите бяха много.

Те покриваха и пода, и стените: лампички, шайбички, копчета, лостове.

Ако Доркас беше тук, никога не бихме могли да го изкараме от тая стая — помисли си Масклин. Ангало е тук някъде. Него трябва да го изкараме на всяка цена.

На пода бяха коленичили двама човеци. До тях стоеше права и една от човечките, дето раздаваха ядене. Всичките усилено мучаха и ръмжаха.

— Човешки език — промърмори Масклин. — Ще ми се да можехме да ги разбираме…

— Ами добре — обади се Нещото. — Слушайте сега.

— Ама ти разбираш човешки?

— Естествено. Че това е просто номски на по-бавни обороти.

— Какво? Какво?! Ама ти никога не си ни го казвал! Как си могъл да не ни го кажеш!

— Не съм ви казал милиарди неща. От кое бихте искали да започна?

— Например от това да ми кажеш за какво си говорят в момента — каза Масклин. — Моля те!

— Единият от човеците току-що каза: „Сигурно ще да е била някоя мишка.“ Пък другият му рече: „Покажи ми мишка с дрехи и тогава и аз ще призная, че е било мишка.“ А пък жената каза: „Изобщо не беше мишка, ви казвам. Пръцна ми в лицето (удивителна).“

— Не те е срам! — Масклин изгледа Гърдър накриво. — Така да ни излагаш!

— Не съм правил нищо такова! — защити се Гърдър. — Аз само й казах ппппррръц! Ей-така!

— Единият от човеците току-що каза: „Поглеждам аз и онова ми се блещи насреща от прозореца.“

— Ангало е, няма кой друг да е — кимна Гърдър.

— А пък другият коленичил човек сега каза: „Е, каквото ще да е, ама сега е зад онова дърво и няма къде да ходи.“

— Вижте го, маха част от стената! — прехапа устни Масклин. — О, не! Олеле, бърка вътре!

Човекът измуча.

— Човекът каза: „Ухапа ме! Ухапа ме, таласъмът му с таласъм“ — преведе Нещото със спокоен глас.

— Ами да. Той Ангало си е такъв — кимна Гърдър. — Цял бащичко. Да го притиснеш така, че вече да няма накъде, пак ще се бие до последно.

— Ама те не знаят с кого си имат работа! — разпали се Масклин. — Видели са го, ама той им е избягал! И сега се карат — те просто не могат да повярват в номите! Ако го измъкнем, преди да са го хванали, сигурно все пак ще почнат да мислят, че е било мишка или нещо такова!

— Предполагам, че можем да заобиколим — вътре по стената, и да излезем там — взе да разсъждава Гърдър. — Но ще ни отнеме много време.

Масклин огледа отчаяно кабината. Освен тримата човеци, които се опитваха да хванат Ангало, отпред имаше още двама. Това трябва да са шофьорите — помисли си.

— Не се сещам за нищо ама за нищо — призна си той. — Ей, нещо, ти да се сещаш за нещо?

— Мога да се сетя за практически неограничен брой неща.

— Искам да кажа — можеш ли да ни помогнеш да избавим Ангало?

— Да, мога.

— Ами по-добре ни помогни тогава!

— Добре.

Миг по-късно се разнесе плътният дрънчащ вой на алармени звънци. Засветкаха лампички. Шофьорите се разкрещяха, приведоха се напред и защракаха с разни копчета.

— Какво става? — зачуди се Масклин.

— Възможно е човеците да са се смаяли от факта, че тази машина вече не е под тяхно управление — обясни Нещото.

— Така ли? Ами кой кара тогава?

Светлинките се разбягаха по повърхността на Нещото в гладки вълнички.

— Аз.

 

 

Едно от жабчетата падна от клона и безшумно се гмурна в балдахина от листа, далече-далече надолу. Тъй като животните, които са много мънички и много лекички, могат да падат дълго време, без да им стане нищо, по всяка вероятност то е оцеляло долу в горския свят и е изживяло второто най-интересно приключение, което някога се е случвало на някое жабче.

Останалите продължиха да пълзят напред.

Масклин подбутваше Гърдър по претъпкания с жици метален канал. Над главите им се носеха човешко ръмжене и трополене на човешки крака.

— Според мен май не им харесва много тая работа — сподели Гърдър.

— Но те нямат никакво време да търсят нещо, дето и без това сигурно е било мишка!

— Каква ти мишка! Нали е Ангало!

— Да, ама после ще решат, че е било мишка. Май човеците не обичат да научават неща, които могат и да ги разтревожат.

— Че те и номите са същите! — рече Гърдър. Масклин погледна Нещото. Пак бе го стиснал под мишница.

— Наистина ли ти караш Конкорда?

— Да.

— Пък аз си мислех, че за да караш някоя машина, трябва да въртиш кормила, да сменяш скорости, такива ми ти работи…

— Всичко това тук го правят машини. Човеците само натискат копчетата и въртят шайбите, и така нареждат на машините какво да правят.

— Ами ти какво правиш?

— Командвам — отвърна Нещото. Масклин се вслуша в приглушения шум на моторите.

— Мъчно ли е?

— Само по себе си — не. Човеците обаче се опитват да се месят.

— Ами тогава ще е по-добре да намерим Ангало по възможно най-бързия начин — рече Гърдър. — Давай.

Инч по инч, те се запромъкваха по друг тунел сред гъмжилото от кабели.

— Трябва да са ни благодарни, че позволихме на нашето Нещо да върши тяхната работа — рече Гърдър с благоговение.

— Всъщност не мисля, че споделят мнението ти — промърмори Масклин.

— Летим на височина 55 000 фута с 1 352 мили в час — съобщи Нещото.

Не последва никакъв коментар. Нещото добави:

— Това е много нависоко и много бързо.

— Ами хубаво — Масклин бе загрял, че се очаква да кажат нещо по случая.

— Ама много, много бързо.

Двамата номи се промъкнаха през един тесен процеп между метални пластини.

— Всъщност, no-бързо и от куршум!

— Да не повярваш — обади се Масклин с невероятно спокоен глас.

— Два пъти по-бързо от скоростта на звука в тази атмосфера! — не спираше Нещото.

— Еййй!

— Чудя се дали не мога да ви го обясня по друг начин. — В тона на Нещото успя да се промъкне леко раздразнение. — Може да стигнем от Магазина до Кариерата за петнайсет секунди!

— Ами тогава хубаво, че не ни се е случило на пътя, докато пътувахме натам — обади се Масклин.

— О, я стига си го дразнил — скара му се Гърдър. — То просто иска да каже, че е добро момче… добро Нещо — поправи се той.

— Изобщо не се и опитвам — рече Нещото. Май доста бързаше да го прекъсне. — Просто исках да изтъкна, че тази машина е изключително сложна, и за да я управляваш се изисква голяма сръчност.

— Ами тогава май ще е по-добре да не приказваш толкова!

Светлинните вълнички потекоха към Масклин.

Това беше гадно от твоя страна — упрекна го Гърдър.

— Ами виж какво, цяла година вече върша все онова, което Нещото ми нарежда, пък то и едно „благодаря“ не се сети да каже! — избухна Масклин. — Абе… колко са все пак петдесет и пет хиляди фута?

— Десет мили. Разстоянието от Магазина до Кариерата и обратно.

Гърдър се сепна и спря.

— Горе?! Толкова високо горе?

— Ей, не започвай пък ти сега — побърза да го прекъсне Масклин. — Не ни ли стигат ядовете с Ангало! И престани да подпираш тая стена!

Гърдър бе станал бял-беленичък.

— Сигурно сме се вдигнали чак сред онези белите, рунтавите работи… облаците…

— О, не — обади се Нещото.

— Е, това поне мъничко ме успокоява…

— Облаците са много по-надолу от нас.

— Олеле!

Масклин сграбчи абата за ръката.

— Ей, ами Ангало! Сещаш ли се?

Гърдър бавно кимна и запристъпва напред със затворени очи като се подпираше, на каквото напипа.

— Ей, няма какво да си губим акъла — рече Масклин.

— Нищо че сме толкоз нависоко. — Той погледна надолу. Металът под него си изглеждаше стабилен и твърд. За да погледнеш през него долу към земята, ти трябваше въображение.

— Уф! — каза той. — Хайде, Гърдър. Дай ръка.

— Точно под носа ти е!

— Извинявай. Няма как да я видя със затворени очи. Запромъкваха се предпазливо изгора-надолу из жиците.

Това май трая вечно. Най-накрая Гърдър се обади:

— Така няма да стане. Не виждам достатъчно голяма дупка, за да се промъкнем. Ако имаше такава, Ангало вече да я е намерил.

— Ами тогава ще трябва да намерим начин да се напъхаме в кабината и да го измъкнем оттам.

— С всичките ония човеци вътре?!

— Те са твърде заети, че да ни забележат. Нали така, Нещо?

— Точно така.

Има едно място, толкова високо горе, че там „долу“ няма.

Малко по-надолу от въпросното място една бяла стрела се носеше по ръба на небето, надбягваше нощта, изпреварваше слънцето, и за няколко часа прекоси океана — някогашният край на света…

Масклин се спусна внимателно на пода и се промъкна напред. Човеците не го и погледнаха.

Надявам се, че Нещото наистина знае как се кара тоя самолет — помисли си той.

Приплъзна се към онова табло, зад което, ако имаха късмет, се криеше Ангало.

Така хич не беше добре. Не беше свикнал да се показва по този начин. Разбира се, едно време, когато ловуваше сам, сигурно е било и по-зле. Ако нещо го бе издебнало, хич нямаше и да разбере. Че какво представляваше той тогава — една хапка! Само че никой не би могъл да каже какво ще правят човеците с един ном, ако го хванат…

Той се стрелна в благодатната сянка.

— Ангало! — изсъска.

След малко иззад жиците се дочу глас:

— Кой ме вика?

Масклин отпусна рамене.

— Ха да видим от колко пъти ще познаеш — каза той с нормален глас.

Ангало тупна на пода.

— Тия ме преследваха! — изстреля той. — Пък едното or тях си пъхна ръката и…

— Знам, знам. Хайде да се махаме, докато не са се разтърсили пак.

— Какво става? — извика Ангало, докато тичаха през осветеното пространство.

— Нещото кара самолета.

— Как?! Че то няма ръце! Ни скорост може да смени, ни…

— Очевидно то командва компютрите, пък те вършат всичко. Давай, де!!!

— Погледнах през прозореца — избълбука Ангало. — Отвсякъде само небе. И нищо друго!

— Не ми го припомняй!

— Нека само да погледна още веднъж…

— Виж какво, Гърдър чака и ако не искаме пак да си натресем някоя беля…

— Ама то това е по-хубаво от който и да е камион… Дочу се сподавено хълцане.

Номите вдигнаха очи.

Единият от човеците ги гледаше. Беше зяпнал, а физиономията му беше също като на някой, който би срещнал страхотни затруднения, ако му се наложи да обяснява какво точно вижда в момента. Особено пък на себе си.

Човекът тъкмо се изправяше на крака.

Ангало и Масклин се спогледаха.

— Беж!!!

Гърдър се беше стаил подозрително в една сенчица до вратата. Ония двамата префучаха край него. Ръцете и краката им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Той подбра полите на расото си и хукна след тях.

— Какво става? Какво става?

— Един човек ни преследва!

— Не ме оставяйте самичък, ей! Ама недейте така!

Масклин търчеше най-отпред. Втурнаха се по пътеката, между редиците от човеци, които изобщо не обърнаха внимание ма трите размазани петънца, носещи се между седалките.

— Не трябваше да… се зазяпваме… така! — изпухтя Масклин.

— Може… вече никога да нямаме… тая възможност! — задъха се Ангало.

— Прав си!

Подът лекичко се разтресе.

— Нещо! Какви ги вършиш?

— Отвличам им вниманието.

— Недей! Всички — оттук!

Масклин се стрелна между две седалки, заобиколи чифт огромни обувки и се просна по корем на килима. Останалите се метнаха зад него.

Масклин придърпа Нещото до лицето си.

— Пусни ги да си карат самолета! — прошушна му той.

— Надявах се да ми позволите да го приземя.

Макар гласът на Нещото винаги да звучеше равно и безизразно, на Масклин му се стори, че този път долавя в него копнеж.

— Знаеш ли как се приземява подобно нещо?

— Много би ми харесало да се науча…

— Тогава им го връщай веднага.

Самолетът лекичко се наклони. Шарките по повърхността на Нещото се смениха. Масклин въздъхна.

— А сега може ли всеки да опита да се държи разумно поне за пет минутки?

— Извинявай, Масклин — Ангало се опита да си придаде вид, че съжалява, но нещо не му се удаваше.

Масклин забеляза, че на лицето му се е изписала опулената, леко налудничава усмивка на ном, почти намерил се в собствената си представа за рая. — Просто… Знаеш ли, че там под нас е синьо? Все едно отдолу изобщо няма никаква земя! И…

— Ако Нещото пак се опита да вземе някой и друг урок по летене, току-виж сме проверили от първа ръка дали е вярно — мрачно отрони Масклин. — Тъй че по-добре да си седим и да си траем. Бива ли, а?

Известно време седяха под седалката и мълчаха. После Гърдър се обади:

— Тоя човек има дупка на чорапа.

— И какво от това? — сви рамене Ангало.

— А, де да знам. Никога не ми е хрумвало, че и човеците могат да имат дупки на чорапите, това е.

— Имаш ли чорапи, те и дупките си идват по реда — мъдро отбеляза Масклин.

— Ама това са хубави чорапи, все пак — отбеляза Ангало.

Масклин взе да ги оглежда. На него му изглеждаха чорапи като чорапи. Едно време в Магазина номите ги използваха за спални чували.

— Откъде разбра? — попита най-накрая той.

— Ами виж, те са марка „Стилен мъж“, мирисонепропускливи — обясни Ангало. — Гарантирано 85 % полипутекстлон. В Магазина ги продаваха. Струват много по-скъпо от другите. Ей на, виж им етикета!

Гърдър въздъхна тежко.

— Хубав Магазин си беше…

— А пък тия обувки — посочи Ангало огромните бели неща малко по-нататък, сякаш лодки, изтеглени на брега, — нали ги виждаш? „Храбри Улични Скиталци“ с подметка от истинска гума! Много са скъпи.

— Аз пък открай време хич не ги харесвам тия — обади се Гърдър. — Много са контешки. На мене ми дай Мъжки половинки, с връзки. Чудничко се спи в тях.

— Тия Скиталци също ги продаваха в Магазина, нали? — предпазливо попита Масклин.

— О, да. В Луксозния отдел.

— Хм.

Масклин се надигна и се запъти към голямата кожена чанта, провиснала от седалката. Другите двама го видяха как се закатери по нея. Той внимателно се издърпа нагоре, надигна се на ръце и накрая успя — само за миг — да надникне над облегалката. После се плъзна обратно надолу.

— Тъй, тъй. — В гласа му бликаше налудничава жизнерадост. — Тая чанта и тя е от Магазина, нали?

Гърдър и Ангало я изгледаха под око.

— Аз в отдел „Пътнически стоки“ много-много не съм се навъртал — сподели Ангало, — ама сега, като ми го каза, май съм виждал там такова нещо. „Специален Сак“ от телешки бокс.

— За Изискания Бизнесмен? — добави Гърдър.

— Да.

Май че е това.

— Да сте се замисляли как ще слезем, случайно? — продължи Масклин.

— Ами както се качихме — предложи Ангало. Не че се беше замислял.

— Мъчничко ще е май. Човеците, изглежда, имат други идеи по въпроса — поклати глава Масклин. — Всъщност, току-виж тръгнали да ни търсят. Ако и да ни мислят за мишки. Аз на тяхно място нямаше да се примиря разни мишки или каквото ще да е да ми щъкат из самолета. Нали ги знаете мишките как гризат жици… Ако се намираш на десет мили над земята, ще да е доста опасно някоя мишка да ти се изпишка в компютъра. Смятам, че човеците ще взем