Майкъл Конъли
Примката на совата — Моята библиотека

ПРОЛОГ

Бош надникна през малкото стъклено квадратче и видя, че човекът е сам в килията. Той извади пистолета си от кобура и го подаде на дежурния сержант. Стандартна процедура. Стоманената врата щракна и се плъзна настрани. В ноздрите на Бош мигновено нахлу воня на пот и повръщано.

— От колко време е тук?

— От около три часа — каза сержантът. Бош прекрачи в килията и сведе очи към човешкото тяло на пода.

Добре, можете да заключите.

— Ако ви трябвам, обадете се.

Вратата с трясък се затвори. Човекът на пода изстена и се размърда едва-едва. Бош пристъпи напред и седна върху най-близкия нар. Извади от джоба си диктофон и го остави до себе си. Озърна се към прозорчето тъкмо навреме, за да види как изчезва лицето на сержанта. После побутна с крак проснатия човек по ребрата. Онзи изстена отново.

— Събуди се, боклук!

Човекът на пода бавно извъртя глава, след това я надигна. Но косата му се белееха пръски боя, а върху шията и предницата на ризата му бе засъхнала кора от повръщано. Той отвори очи и тутакси ги затвори от ослепително яркото осветление. Сетне проговори с дрезгав шепот:

— Пак ти.

Бош кимна.

— Да. Аз.

— И пак старата песен.

Сред тридневната четина по лицето на пияницата бавно изпълзя усмивка. Бош забеляза, че от времето на последната им среща е загубил още един зъб. Посегна и докосна диктофона, но не го включи.

— Ставай. Време е да си поговорим.

— Зарежи, мой човек. Не искам…

— Времето ти изтича. Говори.

— Що не ме оставиш на мира, мамка ти?

Бош вдигна очи към прозорчето. Не видя сержанта. Отново погледна човека на пода.

— Спасението ти е в истината. Днес повече от когато и да било. Не мога да ти помогна без нея.

— На свещеник ли се правиш сега? Да не си дошъл да ме изповядаш?

— А ти готов ли си за изповед?

Човекът на пода мълчеше. Бош дори си помисли, че може отново да е заспал. Той пак подритна пияницата — този път по-силно, в бъбреците. Човекът изведнъж подскочи и трескаво размаха ръце и крака.

— Майната ти! — изкрещя той. — Не искам теб. Искам адвокат.

Бош не каза нищо. Взе диктофона и го пъхна в джоба си. После подпря лакти на коленете си и оплете пръсти. Погледна алкохолика и бавно поклати глава.

— В такъв случай май няма начин да ти помогна.

Той стана и потърси с поглед сержанта отвъд прозорчето. Пияницата остана да лежи на пода.

 

ГЛАВА 1

— Някой идва.

Тери Маккейлъб се озърна към жена си, после проследи погледа й надолу към лъкатушния път. По нагорнището бавно пълзеше малък двуместен електромобил. Платненият навес отгоре закриваше лицето на шофьора.

Тери и Грасиела седяха на задната веранда на къщата, която бяха наели на Ла Меса Авеню. Оттук се разкриваше изглед към тесния криволичещ път под тях, сетне към целия Авалон, пристанището и залива Санта Моника, отвъд който се мержелееха неясните очертания на отсрещния бряг. Точно заради тази гледка бяха избрали да се заселят тук след пристигането си на острова. Но преди жена му да проговори, Тери бе гледал не пейзажа, а бебето в скута й. Нищо не го интересуваше повече от големите, сини и доверчиви очи на дъщеря му.

Докато електромобилът минаваше под тях, Маккейлъб зърна изписания отстрани номер на агенцията за коли под наем. Значи не беше местно посещение. Човекът навярно пристигаше с ферибота от континента. И все пак чудно откъде знаеше Грасиела, че идва точно при тях, а няма да се отправи към някоя от съседските къщи.

Не я попита — тя и друг път бе имала верни предчувствия. Просто изчака. Електромобилът изчезна зад завоя и не след дълго на вратата се почука, Грасиела отиде да отвори и когато се върна, след нея вървеше една жена, която Маккейлъб не бе виждал от три години насам.

Когато зърна детето в ръцете му, детектив Джей Уинстън се усмихна. Усмивката бе искрена, но същевременно и малко разсеяна, както често става при първа среща с бебе. По дебелата зелена папка в едната й ръка и видеокасетата в другата Маккейлъб разбра, че Уинстън е дошла тук със задача. Смъртоносна задача.

— Как я караш, Тери? — попита тя.

— По-добре от това няма накъде. Нали познаваш Грасиела?

— Разбира се. А това тук кой е?

— Сиси.

Маккейлъб никога не употребяваше цялото име на дъщеря си пред външни хора. Наричаше я Сиело само когато останеше насаме с нея.

— Сиси — повтори Уинстън и помълча, сякаш чакаше някакво обяснение за името. След като не го получи, тя добави:

— На колко месеца е?

— Почти четири. Едричка е „за възрастта си“.

— Да, виждам. Ами момчето… къде е?

— Реймънд — каза Грасиела. — Днес излезе с приятели, защото Тери имаше клиенти на яхтата. Отидоха в парка да играят бейзбол.

Разговорът вървеше някак нелепо и разпокъсано. Уинстън или не се интересуваше, или просто не бе свикнала да говори на банални теми.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Маккейлъб, докато подаваше детето на Грасиела.

— Не, благодаря. Пих кока-кола на ферибота.

Сякаш усетило всеобщото притеснение или просто възмутено, че го прехвърлят от ръка на ръка, бебето се разплака и Грасиела каза, че ще го отнесе вътре. Двамата останаха сами на верандата. Маккейлъб посочи кръглата маса, на която обикновено вечеряха, след като бебето заспеше.

Хайде да седнем.

Той настани Уинстън на стола, от който се разкриваше най-добър изглед към пристанището. Тя остави зелената папка върху масата и сложи отгоре касетата.

— Същинска прелест — каза Уинстън.

— Да, изумителна е. Мога да я гледам по цели…

Той млъкна и се усмихна, защото разбра, че е имала предвид гледката, а не детето. Уинстън също се усмихна.

— И тя е красива, Тери. Наистина. А ти изглеждаш страхотно с този тен.

— Често излизам с яхтата.

— А как си със здравето?

— Нямам от какво да се оплача, освен от хапчетата, които ме карат да взимам. Но така е вече трета година и отдавна съм свикнал. Мисля, че съм на чисто, Джей. Просто трябва да продължавам с проклетите хапчета и толкоз.

Усмивката го превръщаше в същинско олицетворение на здравето. Кожата му беше потъмняла от слънцето, а с косата бе станало точно обратното. Късо подстригана и грижливо сресана, сега тя изглеждаше почти руса. От работата на яхтата мускулите на ръцете и плещите му бяха укрепнали. Единствената издайническа подробност се криеше под ризата — двайсет и пет сантиметров белег от трансплантацията.

— Отлично — каза Уинстън. — Ти май си живееш добре тук. Ново семейство, нов дом… далече от всичко.

Тя помълча и изви глава, като че искаше наведнъж да обхване цялата гледка, острова и живота на своя събеседник. Маккейлъб винаги бе смятал Джей Уинстън за привлекателна, макар и не прекалено женствена. Тя имаше дълга до раменете тъмноруса коса. Докато работеха заедно, нито веднъж не я бе виждал да се гримира. Но пък имаше зорки, проницателни очи и заразителна, малко печална усмивка, сякаш навсякъде виждаше едновременно и веселото, и тъжното. Днес беше облечена с черни джинси, черно яке и бяла тениска. Изглеждаше хладнокръвна и издръжлива, а Маккейлъб знаеше от опит, че е точно такава. Имаше навика по време на разговор често да отмята кичур коса зад ухото си. Кой знае защо, това му се струваше чаровно. Понякога си мислеше, че ако не бе връзката с Грасиела, навярно би се опитал да опознае Джей Уинстън по-отблизо. Усещаше, че и тя инстинктивно разбира това.

— Чувствам се малко виновна задето дойдох — каза Уинстън. — В известен смисъл.

Маккейлъб кимна към папката и касетата.

— Дошла си по работа. Можеше просто да позвъниш, Джей. Така щеше да спестиш време.

— Но ти не ни остави нито нов адрес, нито телефон. Сякаш не искаше хората да знаят къде се спотайваш.

Тя отметна кичур коса зад лявото си ухо и пак се усмихна.

— Не е точно така — каза Маккейлъб. — Просто не вярвах, че някои би искал да, знае къде съм. Как ме откри?

— Поразпитах из пристанището за яхти на отвъдния бряг.

— На отвъдния бряг… Тук му казваме просто отсреща.

— Добре де, отсреща. В канцеларията на пристанището ми казаха, че още си пазиш мястото там, но обикновено яхтата е на острова. Пристигнах с ферибота, наех моторница и обикалях из залива, докато я открих. Твоят приятел беше на борда. Той ми обясни как да стигна дотук.

— Бъди.

Маккейлъб извърна глава към пристанището и откри с поглед „Попътно вълнение“. Беше на по-малко от километър. Видя как Бъди Локридж се привежда на кърмата. След две-три секунди разбра, че Бъди мие скрипеца с прясна вода от резервоара.

— И тъй, какво става, Джей? — попита Маккейлъб, без да поглежда Уинстън. — Сигурно нещо важно, щом си предприела такова пътуване през почивния ден. Предполагам, че почиваш в неделя.

— Обикновено.

Тя бутна касетата настрани и разгърна папката. Маккейлъб се обърна. Макар да гледаше текста наопаки, веднага разбра, че първата страница е стандартен полицейски доклад за убийство — така започваха всички досиета, с които бе работил. Оттам се тръгваше. Той плъзна очи към адреса. Престъплението бе станало в Западен Холивуд.

— Надявах се да хвърлиш едно око на случая. В свободното си време, естествено. Според мен е от твоята категория. Прегледай го, може би ще ми посочиш нещо, което съм пропуснала.

Той бе разбрал за какво ще го моли още щом видя папката в ръката й. Но сега след като чу молбата, усети изблик на смесени чувства. От една страна, го обземаше възбуда при мисълта да се върне към предишния живот. Същевременно изпитваше и вина, че въвежда смъртта в този дом, изпълнен докрай с щастие и нов живот. Озърна се към отворената врата да види дали Грасиела не ги наблюдава. Нямаше я.

— От моята категория? — повтори той. — Ако е сериен убиец, не бива да губиш време. Бягай в Бюрото, свържи се с Маги Грифин. Тя ще…

— Направих го, Тери, И пак опрях до теб.

— Кога е станало?

Тя откъсна поглед от папката и вдигна очи към него.

— Преди две седмици.

— На Нова година?

Тя кимна.

— Първото убийство за годината. Поне в област Лос Анджелис. Някои хора смятат, че истинското хилядолетие започва едва тази година.

— Смяташ ли, че е някой смахнат на тази тема?

— Не знам кой е, но има нещо смахнато. Според мен. Затова съм тук.

— Какво ти казаха в Бюрото? Отнесе ли досието на Маги?

— Не си в час, Тери. Маги я върнаха в Куонтико. През последните години работите там не вървят и отдел „Науки за поведението“ я изтегли обратно. Вече нямаме група в Лос Анджелис. Да, разговарях с нея. Само че по телефона. Тя пусна данните през компютъра и удари на камък. Сега съм в списъка на чакащите за психологически портрет или каквато и да било друга помощ. Знаеш ли, че през двата дни около Нова година в цялата страна са извършени трийсет и четири убийства, вдъхновени от хилядолетието? В момента Бюрото е затрупано с работа и по-големите отдели като нашия остават да висят на опашката, защото началството смята, че помощта ще е най-потребна на малките отдели, които нямат толкова опит, квалификация и хора.

Уинстън изчака Маккейлъб да осъзнае всичко това. Той разбираше позицията на Бюрото. Нещата винаги опираха до подбор и разпределение.

— Нямам нищо против да потрая месец-два, докато Маги или някой друг отдели време за мен — продължи Уинстън, — но инстинктът ми подсказва, че не бива да чакаме, Тери. Ако имаме работа със сериен убиец, един месец може да се окаже твърде много. Затова реших да дойда при теб. Здравата съм закъсала и може би ти си последната ни надежда да стъпим на твърда почва. Още помня Гробаря и Кодовия убиец. Знам какви чудеса можеш да извършиш с едно досие и кратък видеозапис от местопрестъплението.

Последните думи прозвучаха фалшиво и Маккейлъб си помисли, че това е първият й погрешен ход. Но иначе тя изглеждаше съвсем искрена в убеждението си, че търсеният убиец може да нанесе нов удар.

— Отдавна съм извън играта, Джей — започна той. — Ако изключим онази история със сестрата на Грасиела, не съм участвал в…

Я стига, Тери. Не ме будалкай, ако обичаш. Можеш да си седиш тук всеки ден с бебето в скута, но това няма да промени факта кой беше и какво вършеше. Познавам те. Отдавна не сме се виждали, но те познавам. И знам, че не минава и ден, без да си спомниш някои случаи. Нито ден. — Тя помълча и се втренчи в Маккейлъб. — Може да са ти сменили сърцето, но не и онова, което имаше в него, нали ме разбираш?

Маккейлъб извърна глава и пак се загледа надолу към яхтата. Сега Бъди седеше в шезлонга, с крака на парапета. Вероятно държеше бира, но от толкова далече не можеше да се види.

— Като те бива толкова да разбираш хората, за какво съм ти аз?

— Може и да ме бива, но по-добър от теб не съм виждала. По дяволите, дори онези от Куонтико да не бяха затрупани с работа чак до Великден, пак щях да предпочета теб. Сериозно. Ти беше…

— Добре, Джей, престани да ми правиш четки, бива ли? Имам си самочувствие и без…

— Тогава какво ти трябва?

Той пак я погледна.

Просто мъничко време. Трябва да го обмисля.

— Тук съм, защото предчувствам, че не разполагам с време.

Маккейлъб стана, пристъпи до парапета и зарея поглед към морето. Откъм континента се задаваше ферибот. Знаеше, че е почти празен. През зимните месеци не идваха много посетители.

— Корабът идва — каза той. — Движи се по зимното разписание, Джей. Побързай да го хванеш, иначе ще висиш тук цяла нощ.

— Ако трябва, ще заръчам да ми пратят хеликоптер. Тери, моля те за един ден, не повече. Дори само една нощ. Тази нощ. Сядаш, четеш досието, гледаш записа и утре сутрин ми казваш по телефона какво си видял. Може да не е нищо ново. Но може и да видиш нещо, което сме пропуснали, или пък да ти хрумне свежа идея. Само за гони те моля. Според мен не е много.

Маккейлъб откъсна поглед от идващия ферибот, обърна се и подпря гръб на парапета.

Не е много за теб, защото си вътре в живота. Аз не. Аз съм отвън, Джей. Върна ли се макар и за ден, всичко ще се промени. Дойдох тук, за да започна от нулата и да забравя всичко, в което ме биваше. За да открия, че ме бива и в други неща. Като баща и съпруг, например.

Уинстън стана и пристъпи към парапета. Спря до Маккейлъб, но се загледа към пейзажа, докато той не откъсваше очи от къщата. После заговори тихо. Ако Грасиела слушаше от някой прозорец, нямаше да я чуе.

— Спомняш ли си какво ми каза покрай онази история със сестрата на Грасиела? Каза, че си получил втори живот и за това трябва да има някаква причина. Сега изграждаш този живот със сестра й, с нейния син и дори със свое собствено дете. Това е чудесно, Тери, казвам го откровено. Но то не може да е причината, която търсиш. Може да мислиш другояче, но грешиш. И дълбоко в душата си знаеш, че е така. Ти умееше да ловиш онези хора. Как можеш да се задоволиш с някакъв си риболов?

Маккейлъб кимна леко и тутакси се смути, че отстъпва толкова бързо.

— Остави материала — каза той.

— Ще ти се обадя, когато мога.

На път към вратата Уинстън се озърна за Грасиела, по не я видя.

— Сигурно е вътре при бебето — каза Маккейлъб.

— Добре, кажи й довиждане от мое име.

— Непременно.

Настана неловко мълчание. Когато най-сетне стигнаха до вратата и Маккейлъб посегна да отвори, Уинстън попита:

— Е, какво е да си баща, Тери?

— Най-хубавото и най-лошото на света.

Това беше дежурният отговор. Той се позамисли, сетне добави нещо, за което бе мислил, без да го споделя дори с Грасиела:

— То е като да живееш през цялото време с пистолет на тила.

Уинстън се смути и дори сякаш се разтревожи.

— Как така?

— Защото знам, че ако с нея се случи нещо, каквото и да било, вече няма живот за мен. Тя кимна.

— Мисля, че те разбирам.

Уинстън прекрачи прага. На тръгване изглеждаше някак нелепо. Опитна следователка, седнала в миниатюрно двуместно електромобилче.

 

ГЛАВА 2

Неделната вечеря с Грасиела и Реймънд мина спокойно. Вечеряха бял морски костур, който Маккейлъб бе уловил заедно с клиентите от другата страна на острова, близо до провлака. Клиентите винаги искаха да задържат улова, но на връщане в пристанището често променяха решението си. Според Маккейлъб това имаше нещо общо с агресивните мъжки инстинкти. Не им стигаше само да хванат плячката. Трябваше и да я убият. Затова в къщата на Ла Меса Авеню често се сервираше риба.

Маккейлъб бе изпекъл рибата върху скарата на верандата заедно с няколко необелени царевици. Грасиела направи салата и бисквити. Двамата си наляха по чаша бяло вино. Реймънд пиеше мляко. Вечерята беше чудесна, но около масата царуваше мрачно мълчание. Маккейлъб погледна Реймънд и осъзна, че момчето е доловило напрежението между възрастните и се спотайва. Спомни си как като малък правеше същото, когато двамата с жена му почнеха да мълчат. Реймънд беше син на Глория, сестрата на Грасиела. Изобщо не бе виждал баща си. След смъртта — или по-точно убийството — на майка си момчето дойде да живее при Грасиела. Маккейлъб срещна двамата, докато разследваше случая.

— Как мина днес бейзболът? — попита най-сетне Маккейлъб.

— Ами, горе-долу.

Успя ли да отбележиш точка?

— Не.

— Ще успееш. Не бой се. Само бъди упорит и недей да губиш кураж.

Маккейлъб кимна. Тази сутрин момчето бе помолило ла дойде с яхтата, но той не му разреши. Имаше шестима клиенти от континента. Заедно с Маккейлъб и Бъди ставаха осем души на борда, а според правилника за безопасност това бе максимумът. Маккейлъб никога не нарушаваше правилниците.

— Виж какво, следващият курс ще е в събота. Засега са се записали четирима. Сезонът е зимен, тъй че едва ли ще дойде още някой. Ако остане така, можеш да дойдеш.

Мургавото лице на Реймънд грейна. Той кимна енергично и забоде с вилицата рибата в чинията си. Вилицата в ръката му изглеждаше прекалено голяма и за момент Маккейлъб се натъжи. Реймънд бе твърде дребен за десетгодишно момче. Това ужасно го тормозеше и той често питаше Маккейлъб кога ще порасне. Скоро, отговаряше неизменно Маккейлъб, макар тайно да подозираше, че момчето ще си остане дребно. Знаеше, че майка му не е била много ниска, но от Грасиела бе чувал, че бащата на Реймънд бил истински дребосък — както по ръст, така и по характер. Изчезнал още преди детето да се роди.

В отборните игри винаги избираха Реймънд последен. Беше прекалено нисък, за да се състезава с връстниците си, и затова постепенно откри нови увлечения. Риболовът стана негова страст и през свободните дни Маккейлъб често го извеждаше в залива. Когато имаха клиенти, момчето винаги молеше да дойде с яхтата и ако останеше място, взимаха го като втори помощник. За Маккейлъб бе голямо удоволствие да запечата банкнота от пет долара в плик и привечер да го връчи на момчето.

— Ще ни трябваш на наблюдателницата — добави той.

— Тия клиенти искат да ходят на юг за риба-меч. Тежко плаване се очертава.

— Страхотно!

Маккейлъб се усмихна. Реймънд обичаше да оглежда вълните с бинокъл, дирейки черния гръб на някоя задрямала риба-меч. И напоследък бе станал отличен наблюдател. Маккейлъб се озърна към Грасиела. Искаше да споделят приятния миг, но тя бе забила поглед в чинията си. Не се усмихваше.

След няколко минути Реймънд приключи с вечерята и каза, че отива да поиграе на компютъра в стаята си.

Грасиела му заръча да намали звука, за да не събуди бебето. Момчето отнесе чинията си в кухнята, после Грасиела и Маккейлъб останаха сами.

Маккейлъб разбираше нейното мълчание. Тя знаеше, че не може да изрече на глас възраженията си срещу участието му в разследването, тъй като преди три години сама го бе помолила да разследва смъртта на сестра й. Точно това ги събра и днес тази ирония на съдбата я сковаваше.

— Грасиела — започна Маккейлъб, — знам, че не искаш да го правя, но…

— Не съм казала такова нещо.

— Излишно е да го казваш. Познавам те и виждам какви физиономии правиш, откакто дойде Джей…

— Просто не искам нещата да се променят, това е.

— Разбирам те. Аз също не искам. И нищо няма да се промени. Само ще прегледам досието и записа, а после ще й кажа какво мисля.

— Няма да е само това. Познавам те. Виждала съм те как го правиш. Ще се увлечеш. Това ти е призванието.

— Няма да се увлека. Просто ще направя каквото ме помолиха, това е. И дори не тук. Ще взема материалите и ще отида на яхтата. За да не бъда в къщата. Разбра ли? е искам тия неща да стоят тук.

Знаеше, че така или иначе ще го стори, но въпреки всичко държеше на нейното съгласие. Връзката им все още бе толкова нова, че той сякаш непрестанно търсеше одобрението на Грасиела. Понякога размишляваше над това и се питаше дали не е свързано с втория шанс в живота. През последните три години се бе преборил с голяма част от натрупаната вина, но тя продължаваше редовно да се изпречва на пътя му като полицейска блокада. Без сам да знае защо, Маккейлъб имаше чувството, че ако успее да спечели от тази жена одобрение за своя живот, значи всичко ще бъде наред. Кардиологът наричаше това „вина на оцелелия“. Когато живееш благодарение на нечия смърт, чувстваш се задължен да изкупиш дълга по някакъв начин. Маккейлъб обаче смяташе, че обяснението не е толкова просто.

Грасиела се навъси, но за него лицето й си оставаше все тъй красиво. Тя имаше медна кожа, тъмнокестенява коса и толкова тъмнокафяви очи, че зениците почти не се различаваха. Красотата й бе още една причина да търси непрестанно нейното одобрение. Озареше ли го с усмивката си, Маккейлъб изпитваше някакво удивително чувство на пречистване.

— Тери, чух ви какво си говорехте на верандата. След като бебето се успокои. Чух я какво каза за сърцето ти, и че не минава нито ден, без да си спомниш предишната работа. Кажи ми само едно — права ли е?

Маккейлъб помълча. Сведе очи към празната си чиния, после се загледа отвъд пристанището, където просветваха прозорците на къщите по склона на връх Ада. Бавно кимна и пак се обърна към нея.

— Да, права е.

— Значи всичко тук, дори бебето… всичко е само лъжа?

— Не. Разбира се, че не. Това тук е всичко за мен и ще го пазя с нокти и зъби. Но истината е, че често си спомням какъв бях и какво вършех. Докато работех в Бюрото, Грасиела, аз чисто и просто спасявах хора. И изкоренявах злото в този свят. За да не е чак толкова мрачен. — Той размаха ръка към пристанището. — Сега имам прекрасен живот с теб, Сиело и Реймънд. И… и ловя риба за разни богаташи, които се чудят къде да си дяват парите.

— Значи искаш и двете?

— Не знам какво искам. Но знам, че докато тя беше тук, аз й казвах разни неща, защото усещах, че слушаш. Говорех онова, което би желала да чуеш, но дълбоко в сърцето си чувствах, че искам съвсем друго. Исках незабавно да разгърна досието и да се хвана на работа. Тя беше права, Граси. От три години не ме е виждала, но улучи право в десятката.

Грасиела стана, заобиколи масата и седна в скута му.

— Просто се страхувам за теб, това е — каза тя.

И го прегърна.

 

Маккейлъб взе от бюфета две високи чаши и ги сложи на кухненската маса. Напълни едната с минерална вода, другата с портокалов сок. После започна да гълта двайсет и седемте таблетки, които бе подредил върху масата, редувайки глътка вода с глътка сок. Взимането на хапчета два пъти дневно се бе превърнало в ненавистен ритуал. Не заради вкуса — за три години отдавна бе свикнал с него. Просто ритуалът му напомняше доколко зависим е станал от чужди грижи. Хапчетата бяха като кучешка каишка. Почти целият му свят се въртеше около тях и необходимостта винаги да са под ръка. Включваше ги във всичките си планове. Трупаше ги като съкровище. Понякога дори сънуваше как пие хапчета.

След като приключи, Маккейлъб мина в хола, където Грасиела четеше списание. Когато влезе, тя не вдигна очи към него — още един признак, че е недоволна от внезапните събития, нахлули в дома й. Той изчака малко и като видя, че няма изгледи за промяна, тръгна по коридора към стаята на бебето.

Сиело спеше в люлката. Лампата имаше реостат и той я засили още малко, за да вижда дъщеря си по-ясно. Пристъпи напред и се наведе да я чуе как диша, да усети нежния бебешки аромат. Сиело приличаше на майка си — мургава кожа и тъмна коса — но имаше морскосини очи. Лежеше със свити юмручета, сякаш искаше да покаже на всички, че е готова да се бори с живота. Маккейлъб изпитваше най-силна обич към нея, когато я гледаше заспала. Спомни си как се подготвяха за появяването й — книги, лекции, съвети от приятелките на Грасиела, които работеха в детското отделение на местната болница. И всичко това само за да знаят как да се грижат за един крехък живот, зависещ изцяло от тях. Ала нито една дума не го бе подготвила за обратното, за инстинктивното чувство, което изпита още щом я пое в ръцете си — че сега собственият му живот зависи от нея.

Той посегна и разперената му длан покри гръбчето й. Тя не помръдна. Усещаше ударите на сърчицето й. Сториха му се бързи, отчаяни като тиха молитва. Понякога Маккейлъб придърпваше люлеещия се стол до люлката и оставаше да я гледа до късна нощ. Но не и тази вечер. Трябваше да върви. Имаше работа. Кървава работа. Не беше сигурен дали е дошъл само да се сбогува за през нощта, или по някакъв начин да подири и от нея вдъхновение или одобрение. Сам не го проумяваше. Просто знаеше, че трябва да я погледне и докосне, преди да се заеме с работа.

 

Маккейлъб прекоси вълнолома и слезе по стъпалата до неголемия кей. Откри своя „Зодиак“ сред другите малки моторници, качи се и грижливо прибра касетата и досието в задното отделение на гумената лодка, за да не се намокрят. Двигателят заработи от второто дръпване и Маккейлъб подкара напред. В залива Авалон нямаше истинско пристанище. Яхтите бяха завързани за плаващи кейове, разположени в дълга редица покрай извивката на брега. През зимата много от тях бяха празни, но Маккейлъб не пресече направо. Следваше установения път, сякаш караше по улица из квартала. Дори и да няма никой, не е прилично да напуснеш асфалта и да цепиш през градинките.

Над водата беше студено и Маккейлъб закопча якето ги. Когато наближи „Попътно вълнение“, зърна зад завесите на каюткомпанията синкавите проблясъци на телевизор. Значи Бъди Локридж не беше приключил навреме за последния ферибот и щеше да спи тук.

Маккейлъб и Локридж бяха партньори в туристическия бизнес. Официално яхтата принадлежеше на Грасиела, но разрешителното и всички останали делови документи се водеха на името на Локридж. Бяха се запознали преди повече от три години, когато Маккейлъб закотви яхтата на кея Кабрильо в Лос Анджелис и живееше на борда, докато я ремонтираше. Бъди му се оказа съсед — спеше на малката си платноходка. Сприятелиха се и след време станаха партньори.

През натоварения пролетно-летен сезон Локридж обикновено нощуваше на „Попътно вълнение“. Но когато работата позатихнеше, предпочиташе да се връща с ферибота при своята лодка в Кабрильо. Изглежда, по-лесно си намираше женска компания из баровете на континента, отколкото в малкото заведения на острова. Утре сутрин вероятно щеше да си замине, тъй като следващите клиенти идваха чак след пет дни.

Гумената лодка се блъсна леко в кърмата на „Попътно вълнение“. Маккейлъб изключи двигателя, взе досието и касетата, после се прехвърли на борда. Върза лодката за кърмовия кнехт и тръгна към вратата на каюткомпанията. Бъди го чакаше, сигурно бе усетил шума на двигателя или лекия удар по корпуса. Той плъзна вратата настрани. В едната си ръка държеше книга. Маккейлъб се озърна към телевизора, но не каза защо е дошъл.

— Какво става, началство? — попита Локридж.

— Нищо. Просто имам да свърша малко работа. Ще спя в предната каюта, бива ли?

Той прекрачи в каюткомпанията. Лъхна го топъл въздух. Локридж бе включил отоплението.

— Добре, както кажеш. Мога ли да помогна с нещо?

— Не, не е свързано с работата.

— Да не е свързано с онази дама, дето намина? Полицайката.

Маккейлъб бе забравил, че Уинстън е идвала на яхтата да пита за адреса му.

— Да.

— С някакъв случай ли си се захванал?

— Не — бързо отвърна Маккейлъб с надеждата да пресече любопитството на Локридж… — Трябва само да прегледам едни материали и да й позвъня.

— Страхотно, мой човек.

— Нищо особено. Просто й правя услуга. Какво гледаш?

— А, някаква глупост по телевизията. Разправят как щели да организират служба за борба с компютърното пиратство. Защо, гледал ли си го?

Не, но се чудех дали ще може да ползвам за малко телевизора. Маккейлъб повдигна касетата. Очите на Локридж пламнаха.

— Заповядай. Включвай го още сега.

— Не тук, Бъди. Това е… детектив Уинстън ме помоли да бъда дискретен. Ще върна телевизора веднага щом свърша.

По лицето на Локридж се изписа разочарование, но това не смути Маккейлъб. Той мина напред и сложи материалите върху плота, който делеше камбуза от кают-компанията. Изключи телевизора и го измъкна от предпазната рамка. Телевизорът беше тежък, защото имаше вградено видео. Маккейлъб слезе по тясната стълбичка и влезе в предната каюта, която служеше и за канцелария. От двете страни имаше двуетажни койки. Долната отляво беше заменена с писалище, а върху горните Маккейлъб държеше старите досиета от Бюрото — Грасиела не искаше да се подмятат из къщата, където Реймънд можеше да ги открие. Единственият проблем бе, че Бъди несъмнено прелистваше досиетата от време на време. А това притесняваше Маккейлъб. Чувстваше го като ровене в собствената му душа. Понякога си мислеше дали да не сложи катинар на вратата, но знаеше, че това ще е смъртоносна грешка. Единственият тавански люк на долната палуба беше в предната каюта и до него трябваше да има свободен достъп, в случай че се наложи спешна евакуация.

Той сложи телевизора върху писалището и го включи. Понечи да се върне в каюткомпанията за материалите, когато видя Бъди да слиза по стълбичката, прелиствайки досието.

— Хей, Бъди…

— Леле, братче, тоя тип май е съвсем смахнат.

Маккейлъб се пресегна и захлопна папката, после я измъкна заедно с касетата от ръцете на своя партньор.

— Само хвърлих едно око.

— Нали ти казах, поверително е.

— Да бе, ама заедно вършим добра работа. Помниш ли предния път?

Наистина, по стечение на обстоятелствата Локридж бе оказал неоценима помощ, докато Маккейлъб проучваше гибелта на сестрата на Грасиела. Но онова беше активно полицейско разследване. Сега Маккейлъб трябваше само да проучи материалите. Не искаше някой да му наднича през рамото.

— Работата е друга, Бъди. Само за една нощ. Просто преглеждам тия неща и край. А сега ме остави да работя, че инак ще кисна тук до сутринта.

Локридж не каза нищо. Без да чака отговор, Маккейлъб затвори вратата на каютата и се обърна към писалището. Когато погледна досието в ръката си, усети как го побиват тръпки и същевременно в душата му се надигна познатият прилив на вина и ужас.

Разбра, че е дошло време да се завърне към мрака. Да го изследва и опознае. Да открие пътя през него. Макар че вече бе сам, той кимна. Потвърждаваше, че отдавна е чакал този момент.

 

ГЛАВА 3

Видеозаписът беше стабилен и ясен, осветлението добро. Личеше, че в техническо отношение работата на полицейските оператори е напреднала доста, откакто Маккейлъб напусна Бюрото. Съдържанието обаче си оставаше все същото. Екранът показваше ярко осветена сцена на убийство. След малко Маккейлъб стопира кадъра и се вгледа внимателно. В каютата беше тихо, отвън долиташе само тихото пляскане на вълните край корпуса.

Централно място в кадъра заемаше голо тяло, вероятно на мъж, завързан с желязна тел. Ръцете и краката бяха изпънати зад гърба тъй жестоко, че фигурата изглеждаше сгъната едва ли не на четири. Трупът лежеше по очи върху стар, мръсен килим. Кадърът го обхващаше прекалено отблизо, тъй че не можеше да се разбере къде е намерен. Маккейлъб преценяваше пола на жертвата само по размерите и мускулатурата на тялото. Защото главата не се виждаше. Беше изцяло захлупена със сива пластмасова кофа. Маккейлъб видя, че парче желязна тел е обтегнато от глезените на жертвата покрай гърба, минава между ръцете и изчезва под ръба на кофата, където се омотаваше около шията. На пръв поглед това напомняше така наречения „сицилиански капан“, при който опънът на краката затяга примката и предизвиква задушаване. И наистина, жертвата беше вързана така, че накрая да предизвика собствената си смърт, когато загуби сили да удържа краката в това неестествено положение.

Той продължи да оглежда. От кофата върху килима бе протекла струйка кръв, което подсказваше, че навярно върху главата има някаква рана.

Маккейлъб се облегна назад в старото кресло и обмисли първоначалните си впечатления. Все още не бе отворил досието — предпочиташе най-напред да изгледа видеозаписа и да види местопрестъплението така, както са го видели за пръв път полицаите. Гледката вече го завладяваше. Усещаше ритуалните елементи в сцената върху екрана. Усещаше и тръпнещия прилив на адреналин в кръвта си. Той натисна бутона на дистанционното управление и записът продължи.

Докато камерата се оттегляше, Джей Уинстън влезе в кадъра. Сега Маккейлъб виждаше по-голяма част от стаята и разбра, че е част от малка, зле обзаведена къща или апартамент.

По някакво съвпадение Уинстън беше със същите дрехи, които носеше и днес. На ръцете си имаше гумени ръкавици, изтеглени върху ръкавите на якето. Детективската значка висеше на черна връзка за обувки около врата й. Тя застана от лявата страна на трупа, докато нейният партньор, когото Маккейлъб не познаваше, мина отдясно. За пръв път в записа се чу глас.

— Жертвата вече беше прегледана от съдебния лекар и оставена за оглед на място. Разположението на трупа е фотографирано. Сега ще свалим кофата, за да продължим проучването.

Маккейлъб знаеше, че тя внимателно подбира думите и поведението си, имайки предвид бъдещето — бъдещето, п което щеше да има процес срещу убиеца и този видеозапис да се появи пред очите на съдебните заседатели. Трябваше да изглежда съсредоточена и обективна, напълно безпристрастна към онова, с което се сблъсква. Всяко отклонение от тази линия би дало основание на защитата да настоява за изваждане на видеозаписа от списъка на веществените доказателства.

Уинстън вдигна ръка и намести кичур коса зад ухото си, после хвана трупа за раменете и с помощта на своя партньор го преобърна на една страна, с гръб към обектива.

Камерата се приближи, плъзна се над раменете на жертвата и хвана в едър план как Уинстън лекичко издърпва дръжката на кофата изпод брадата на мъртвеца, после бавно я изтегля нагоре.

— Готово — каза тя.

Обърна вътрешността на кофата към обектива — по стените бе засъхнала кръв — сетне я остави в отворен кашон за веществени доказателства. След това се завъртя и сведе очи към убития.

Устата беше плътно запушена с широка ивица сив лейкопласт, омотан около главата на мъртвеца. Отворените очи бяха изхвръкнали от орбитите. По роговиците им се червенееха петна от вътрешни кръвоизливи. Петна имаше и по кожата около очите.

— Кръвоизлив в роговицата — каза партньорът, сочейки с пръст очите.

— Кърт, води се запис — напомни му Уинстън.

— Съжалявам.

Уинстън подсказваше на своя партньор да не прави излишни изводи. Пак заради бъдещето. Маккейлъб разбираше, че човекът посочва очевиден факт: очните кръвоизливи бяха сигурен признак за удушаване. Но това трябваше да се обясни на съдебните заседатели от съдебен лекар, а не от полицейски детектив.

Косата на мъртвеца беше сплъстена от кръв, протекла отляво по лицето му и върху кофата. Търсейки раната, Уинстън изви главата и плъзна пръсти по черепа. Най-сетне я откри на темето. Издърпа косата настрани, за да оголи източника на кръвоизлива.

— Барни, хвани това колкото се може по-отблизо — каза тя.

Камерата се приближи. Маккейлъб видя малка, кръгла прободна рана, която навярно не проникваше през костта. Знаеше, че количеството кръв невинаги е свързано с тежестта на раната. Дори дребни, незначителни рани по главата могат да предизвикат обилен кръвоизлив. Щеше да открие подробно и официално описание на раната в протокола от аутопсията.

— Барни, заснеми тук — каза Уинстън и безизразният й глас трепна едва доловимо.

— Изглежда, че върху лентата над устата има някакъв надпис.

Беше го забелязала, докато извиваше главата. Камерата се измести. Маккейлъб смътно различи няколко букви там, където лентата притискаше устните на мъртвеца. Изглеждаха изписани с мастило, но кръвта ги бе заличила. Успя да разчете само част от една дума.

— Каве — изрече на глас той.

— Каве?

Не се сещаше за друга дума, започваща с тия букви, освен каверна.

Маккейлъб отново спря кадъра и се загледа като омагьосан. Онова, което виждаше, го връщаше обратно към работата му като специалист по психологически портрети, когато почти всяко разследване пораждаше у него един и същ въпрос: От чие мрачно, измъчено съзнание идва всичко това?

Думите на убиеца винаги бяха важни и издигаха случая на по-високо стъпало. Най-често те означаваха, че самото убийство е изявление или послание, изпратено от убиеца към жертвата, а сетне чрез следователите — и към целия свят.

Той стана и посегна към горната койка. Издърпа една от кутиите със стари досиета и тежко я пусна на пода. Бързо вдигна капака и започна да рови из папките за бележник с няколко неизписани страници. Докато работеше в Бюрото, Маккейлъб имаше навик да започва всяко разследване с чисто нов бележник. Най-сетне откри една папка, в която имаше само официална молба за помощ от Бюрото и бележник. Знаеше, че при толкова малко документи следствието трябва да е приключило бързо и в бележника вероятно ще има празни страници.

Прелисти бележника и откри, че почти не е използван. После взе молбата и набързо прегледа първия лист, за да види какъв е бил случаят. Спомни си го веднага, защото бе уредил всичко само с едно телефонно обаждане. Молбата беше изпратена преди десетина години от полицейски служител в градчето Уайт Елк, Минесота. По онова време Маккейлъб все още работеше в Куонтико. Полицейският доклад описваше как двама мъже подхванали пиянска свада в къщата, където живеели, после си обявили дуел и се простреляли едновременно от десет метра разстояние в задния двор. Детективът не се нуждаеше от помощ за двойното убийство, защото там всичко беше ясно като бял ден. Но го озадачаваше нещо друго. При претърсването на къщата полицаите открили във фризера нещо странно — найлонови торбички с десетки употребявани менструални тампони. Тампоните били от най-различни модели и първоначалните лабораторни изследвания установили, че кръвта по тях идва от няколко жени.

Полицаят нямаше представа на какво се е натъкнал, но се боеше от най-лошото. Молеше психолозите от ФБР да му подскажат какво могат да означават кървавите тампони и как трябва да действа. По-специално искаше да знае дали тампоните не са сувенири, събирани от серийни убийци, които са успели да останат незабелязани, докато се застреляли взаимно.

Маккейлъб се усмихна на спомена. И друг път бе имал работа с тампони във фризер. След онази молба той позвъни на полицая и му зададе три въпроса. Какво са работили двамата убити? Намерени ли са в жилището им пушки или разрешителни за ловуване? И накрая, кога започва в Северна Минесота ловът на мечки?

Отговорите на полицая бързо изясниха загадката с тампоните. Двамата убити работели към една фирма за почистване на пътнически самолети в Минеаполис. В къщата били открити няколко ловни пушки, но нямало разрешителни. И последно, сезонът за лов на мечки се откривал след три седмици.

Маккейлъб каза на детектива, че двамата едва ли са серийни убийци. Вероятно са събирали тампоните от тоалетните в самолетите и след това са ги замразявали с намерението да ги използват през ловния сезон като примамка за мечки, които надушват кръвта от километри. Обикновено ловците си служат за тази цел с обикновен боклук, но кръвта е много по-ефикасна.

Маккейлъб си спомни разочарованието на детектива, че не е разкрил серийни убийци. Явно го беше срам, че един агент от ФБР, седнал зад бюрото си в Куонтико, е разкрил загадката толкова бързо. Или пък просто се ядосваше, че националните медии няма да вдигнат шум около случая. Така или иначе, в края на разговора той рязко затвори телефона и повече не се обади.

Маккейлъб откъсна няколкото изписани страници от бележника, пъхна ги в папката заедно с формуляра и я прибра на място. После затвори капака и върна кутията върху горната койка. Натисна я малко по-силно и тя се блъсна в стената.

След като седна отново, Маккейлъб погледна застиналия кадър, после се втренчи в празната страница на бележника. Накрая извади химикалка от джобчето на ризата си и посегна да напише първата дума, когато вратата рязко се отвори и на прага застана Бъди Локридж.

— Добре ли си?

— Какво?

— Чух някакъв трясък. Целият кораб се разтресе.

— Добре съм, Бъди. Просто…

— Ах, мамка му, каква е тая ужасия?

Бъди бе вперил очи в екрана. Маккейлъб веднага вдигна дистанционното и изключи телевизора.

— Виж какво, Бъди, нали ти казах, че е поверително и не мога…

— Добре де, добре. Знам. Просто исках да видя дали не си се гътнал или нещо такова.

— Благодаря, добре съм.

— Ще поостана още малко, в случай че нещо ти потрябва.

— Нищо не ми трябва, но все пак благодаря.

— Знаеш ли, доста ток използваш. Утре сутрин, след като си тръгна, ще трябва да пуснеш генератора.

— Няма проблеми. Ще го направя. До утре, Бъди.

Бъди посочи изгасналия екран.

— Тоя тип е съвсем смахнат.

— Лека нощ, Бъди — каза нетърпеливо Маккейлъб.

Той стана и затвори вратата още преди Бъди да се обърне. Този път я заключи. Върна се към креслото и бележника. Започна да пише и след малко бе нахвърлял няколко точки.

 

МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ

1. Връзване

2. Гол

3. Рана на главата

4. Уста запушена с лейкопласт — „Каве“?

5. Кофа?

Вгледа се в списъка, очаквайки някаква идея, но не му хрумна нищо. Беше твърде рано. Инстинктивно усещате, че думата върху лейкопласта е ключ, който ще се превърти едва след като разбере цялото послание. Той потисна желанието да разгърне досието и да открие надписа. Вместо това отново включи телевизора и пусна записа от мястото, където бе спрял. Камерата обхващаше в близък план устата на мъртвеца и лентата върху нея.

— Ще оставим това на съдебния лекар — каза Уинстън. — Засне ли каквото можа, Барни?

— Заснех го — отвърна невидимият оператор.

— Добре, дай сега да огледаме как е вързан.

Обективът проследи желязната тел от врата до краката. Първо беше обвита около шията като примка. После слизаше покрай гръбнака и омотаваше няколко пъти глезените, които бяха изтеглени тъй високо, че петите на жертвата се притискаха в кръста.

Китките бяха вързани с отделно парче тел, омотано около тях шест пъти и стегнато на възел. Дълбоките бразди в кожата на глезените и китките подсказваха, че човекът се е борил известно време, преди да загуби съзнание.

Когато тялото беше заснето от всички страни, Уинстън нареди на оператора да заснеме целия апартамент стая по стая.

Камерата се оттегли и обхвана останалата част от помещението, служещо едновременно за хол и столова. Обзавеждането изглеждаше купено от вехтошарски магазин. Нямаше и опит за някакъв стил, мебелите изобщо не се съчетаваха. По стените висяха няколко картини като в стар, евтин хотел — пастелни рисунки в оранжево и морскосиньо. В дъното на стаята имаше голям бюфет, но вместо съдове или чаши по празните лавици се валяха само няколко книги. Върху бюфета Маккейлъб забеляза нещо странно — фигура на сова, висока около шейсет сантиметра и боядисана на ръка. Неведнъж беше виждал подобни статуетки, особено в пристанища като Авалон и Кабрильо. Най-често бяха изработени от куха пластмаса. Закрепваха ги по мачтите или върху кабините на моторниците с безпочвената надежда да пропъдят чайките и другите морски птици. Предполагаше се, че птиците ще приемат изображенията за истински хищници и няма да кацат наоколо, което би спасило лодките от техните изпражнения.

Маккейлъб бе виждал подобни сови и по покривите на обществени сгради, застрашени от ята гълъби. Но никога досега не бе чувал някой да ги слага в дома си за украшение или с някаква друга цел. Знаеше, че хората колекционират какво ли не, включително и сови. Ала за пръв път виждаше такава статуетка в частен дом. Той бързо разгърна папката и откри сведенията за жертвата. Убитият бе работил като бояджия. Маккейлъб затвори папката и си помисли, че човекът може да е задигнал фигурката отнякъде или просто да я е свалил временно, докато приключи с боядисването.

Той върна записа назад и отново проследи движението на камерата от трупа към бюфета, върху който стърчеше совата. Стори му се, че обективът се завъртя на 180 градуса, което означаваше, че совата е гледала право към жертвата и сцената на престъплението.

Макар че имаше и други възможности, инстинктът му подсказваше, че пластмасовата сова е свързана по някакъв начин с убийството. Той взе бележника и я записа под номер шест.

 

Останалата част от видеозаписа не го заинтересува особено. Тя показваше другите стаи в апартамента — спалнята, банята и кухнята. Нямаше други сови и Маккейлъб не посегна повече към бележника. Когато стигна до края на записа, той превъртя касетата и изгледа всичко още веднъж. Нищо ново не привлече вниманието му. Извади касетата и я прибра в картонения калъф. После отнесе телевизора в каюткомпанията и го намести в рамката.

Бъди лежеше на дивана с книга в ръка. Не каза нищо и Маккейлъб усети, че е дълбоко засегнат. Помисли дали да но се извини, но се отказа. Бъди проявяваше прекалено любопитство към неговото минало и настояще. Може би днешното произшествие щеше да му даде урок.

— Какво четеш? — попита Маккейлъб.

— Книга — отговори Локридж, без да го поглежда.

— Маккейлъб се усмихна. Вече нямаше съмнение, че е накарал Бъди да проумее.

— Връщам телевизора. Ако искаш да гледаш новините или нещо друго…

— Новините отдавна свършиха.

Маккейлъб погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Не бе усетил колко време е минало. Някога това му се случваше често. Докато работеше в Бюрото, редовно пропускаше обяда или оставаше в кабинета си до късна нощ.

Той остави Бъди да се цупи и се върна долу в каютата. Затвори вратата шумно и я заключи.

 

ГЛАВА 4

След като прелисти бележника на нова страница, Маккейлъб разгърна досието. Разтвори халките на папката, извади документите и грижливо ги подреди върху писалището. Знаеше, че е каприз, но не обичаше да прехвърля подвързани листове. Предпочиташе да държи всеки документ поотделно в ръцете си. Харесваше му да ги гледа изравнени един върху друг. Той остави папката настрани и внимателно зачете сведенията от разследването в хронологичен ред. Скоро се увлече и загуби представа за всичко останало.

Анонимното съобщение за убийството беше получено в полицейския участък на Западен Холивуд точно по пладне на първи януари, понеделник. Неизвестен мъж казал, че има убит човек в апартамент 2 — В на жилищен блок „Гранд Роял“. Съобщил и адреса — Суитцър Авеню, близо до Мелроуз — после затворил, без да каже името си или нещо друго. Тъй като идвало по един от обикновените телефони за свръзка, съобщението не било записано, а апаратът нямал приспособление за засичане на отсрещния номер.

Две патрулни коли били изпратени в апартамента. Полицаите заварили входната врата леко открехната. След като никой не им отговорил, те влезли в апартамента и скоро установили, че анонимната информация е напълно вярна. Вътре лежал мъртвец. Полицаите веднага напуснали апартамента и повикали екип от отдел „Убийства“. Случаят бил възложен на Джей Уинстън и нейния партньор Кърт Минц.

Убитият се оказал някой си Едуард Гън — четирийсет и четири годишен бояджия без определена месторабота. Живеел в апартамента сам от девет години.

След компютърно проучване на полицейските досиета било установено, че Гън е задържан многократно за дребни престъпления — скланяне към проституция, скитничество, пиянство на обществени места и шофиране в пияно състояние. През трите месеца преди смъртта си бил залавян пиян зад волана на два пъти — втория път на 31 декември. Освободили го, след като внесъл гаранция. Двайсет и четири часа по-късно бил мъртъв. Имало сведения и за арест по сериозно престъпление, но без присъда. Преди шест години Гън бил задържан във връзка с убийство и разпитан в централния полицейски участък на Лос Анджелис. По-късно го освободили, без да предявят обвинение.

Според следствените доклади на Уинстън и нейния партньор в апартамента на Гън нямало признаци за грабеж и причината за убийството оставала неизвестна. Другите наематели от осеметажната сграда заявили, че около Нова година не са чували шум в жилището му. Евентуалните звуци по време на убийството вероятно били заглушени от бурна веселба в апартамента точно под този на Гън. Забавата продължила чак до сутринта на първи януари. Според показанията на неколцината разпитани гости Гън не бил канен и не се мярнал при тях.

Въпреки старателното разпитване из квартала не били открити свидетели, които да са виждали Гън в дните преди смъртта му.

По всичко личало, че убиецът е дошъл при Гън. Липсата на увреждания по вратите и прозорците на апартамента подсказвала, че не е имало нахлуване с взлом и че Гън вероятно е познавал убиеца си. С надеждата да открият заподозрян, Уинстън и Минц разпитали всички известни колеги и познати на Гън, всички наематели в сградата и участниците в празненството на долния етаж. Не постигнали никакъв резултат.

Проверили финансовото състояние на жертвата, но и там не открили нищо. Гън нямал постоянна работа. Обикновено се шляел около един магазин за боя на булевард „Бевърли“ и предлагал услугите си на клиентите. Живеел ден за ден, изкарвал колкото да си плаща наема и да поддържа малката камионетка, с която пренасял бояджийските си инструменти.

Гън нямал други живи роднини освен една сестра, живееща в Лонг Бийч. Не я бил виждал повече от година, но вечерта преди смъртта си й позвънил от участъка в Холивуд. Бил задържан там за шофиране в пияно състояние. Според показанията на сестрата, онази вечер тя заявила на брат си, че не може вече да му помага и да го измъква под гаранция. После затворила телефона. Следователите не успели да получат от нея никакви полезни сведения във връзка с убийството.

Проучили най-подробно инцидента, за който бил арестуван Гън преди шест години. Тогава Гън убил проститутка в мотелска стая на булевард „Сънсет“. Според данните от старите протоколи, сторил го със собствения й нож, след като тя се опитала да го намушка и ограби. Имало някои дребни несъответствия между реалните обстоятелства и твърденията му пред пристигналия полицейски екип, но прокуратурата сметнала, че не са достатъчни за предявяване на обвинение. В крайна сметка, макар и неохотно, произшествието било обявено за убийство при самозащита.

Маккейлъб забеляза, че случаят е бил поверен на детектив Хари Бош. Преди години бе работил с Бош по едно следствие, за което си спомняше и до днес. Понякога Бош се държеше язвително и потайно, но си оставаше добро ченге, с превъзходни детективски умения, интуиция и инстинкти. Дълбоките вълнения около случая дори бяха създали помежду им нещо като приятелска връзка. Маккейлъб си записа в бележника името на Бош, за да го разпита по телефона дали няма някакви идеи по случая с Гън.

Отново зачете протоколите. След като знаели, че Гън е имал връзки с проститутки, Уинстън и Минц преровили банковите му сметки и сведенията от телефонната компания, за да проверят дали не е продължил по тази линия. Не открили нищо. Три нощи наред обикаляли булевард „Сънсет“ с полицаите от отдела за борба с порока, спирали и разпитвали улични проститутки. Показвали им снимката, която получили от сестрата на Гън, но нито една не признала да е виждала този човек.

Преровили всички сексуални колонки из местната жълта преса с надеждата, че Гън може да е пуснал обява. Пак ударили на камък.

Накрая детективите опитали един последен, отчаян ход — потърсили роднини и близки на убитата преди шест години проститутка. Макар че срещу Гън не било предявено обвинение, все пак имало шанс някой да вярва, че не е действал при самозащита… и да се опита да отмъсти.

Ала и тук попаднали в задънена улица. Близките на жената живеели във Филаделфия. От години не поддържали връзка с нея. Дори не дошли да приберат тялото и накрая то било кремирано за сметка на данъкоплатците. Нямало никакъв повод да търсят отмъщение след цели шест години, когато изобщо не били обърнали внимание на самото убийство.

Случаят представляваше истински лабиринт от задънени улици. Ако едно престъпление не бъде разкрито през първите 48 часа, шансовете за успех спадат под петдесет на сто. Остане ли неразгадано две седмици, заприличва на непотърсено тяло в моргата — може да лежи до безкрай на студено и тъмно.

Именно затова накрая Уинстън бе дошла при Маккейлъб. Той беше последната надежда в едно безнадеждно следствие.

След като свърши с протоколите, Маккейлъб реши да си даде почивка. Той погледна часовника и видя, че наближава два след полунощ. Отключи вратата и се изкачи в каюткомпанията. Беше тъмно. Изглежда Бъди се бе оттеглил тихичко в съседната каюта. Маккейлъб надникна в хладилника. От последните клиенти бяха останали шест кутии бира, но сега не му се пиеше алкохол. Имаше портокалов сок и бутилка минерална вода. Той взе водата и излезе на носа. В залива винаги беше прохладно, но тази нощ изглеждаше по-студена от другите. Маккейлъб скръсти ръце и се загледа отвъд водата нагоре към къщата, където знаеше, че спи неговото семейство. На задната веранда блещукаше самотна лампа.

За миг го прониза чувство на вина. Знаеше, че въпреки дълбоката си обич към жената и двете деца край тази светлинка, предпочита да е тук, на яхтата, с досие за убийство, отколкото горе в спящата къща. Той се помъчи да прогони тези мисли и въпросите, които пораждаха, но не успя да избяга от логичния извод, че нещо не е наред с него, нещо му липсва. Тъкмо то му пречеше да се отдаде изцяло на онова, за което копнеят почти всички мъже.

Върна се в яхтата. Знаеше, че щом се разрови из досието, чувството за вина ще изчезне.

Протоколът от аутопсията не криеше изненади. Както бе предположил от видеозаписа, смъртта се дължеше па нарушено мозъчно кръвоснабдяване поради притискането на сънните артерии от примката. По преценка на съдебния лекар смъртта бе настъпила между полунощ и три часа на първи януари.

Лекарят бе отбелязал, че вътрешните увреждания по шията са минимални. Нямаше счупване нито на подезичната кост, нито на щитовидния хрущял. Съчетано с множеството дълбоки бразди по кожата, това подсказваше, че Гън се е задушил бавно, полагайки отчаяни усилия да удържи краката си зад гърба, за да не затегне сам телената примка. В заключението на протокола се предполагаше, че жертвата може да е водила тази безнадеждна борба около два часа.

Маккейлъб се замисли дали убиецът не е стоял през цялото време в апартамента, за да гледа мъките на умиращия човек. Или пък само го е завързал и е напуснал преди да настъпи смъртта, може би за да си осигури алиби — например на новогодишна веселба, където многобройни свидетели да потвърдят присъствието му.

После си спомни за кофата и реши, че убиецът е останал. Закритото лице на жертвата беше често явление при убийства, предизвикани от ярост или сексуални мотиви. Убиецът го прикриваше, за да заличи човешката същност на жертвата и да не я гледа в очите. Маккейлъб бе работил по десетки подобни случаи — жени, изнасилени с възглавница или нощница върху лицето, деца с хавлии около главите. Ако почнеше да съставя списък, можеше да запълни целия бележник. Вместо това той записа под името на Бош:

Н С е бил там през цялото време. Гледал е.

„Неизвестният субект — помисли си Маккейлъб. — Ето че пак се срещнахме.“

 

Преди да продължи по-нататък, Маккейлъб потърси още две сведения в протокола от аутопсията. Първо, раната ш главата. Откри описанието й в коментарите на съдебния лекар. Кръгла повърхностна рана, нанесена преди смъртта — може би по време на борба с нападателя.

Маккейлъб отхвърли тази възможност. Единствената кръв по килима бе протекла от кофата, нахлузена върху главата на жертвата. Освен това струята бе слязла от темето напред, към лицето, Това означаваше, че главата е била приведена надолу. Според Маккейлъб всичко това сочеше, че по време на удара Гън вече е лежал вързан на пода, а после кофата е била поставена върху главата му. Инстинктивно усещаше, че ударът е нанесен с цел да ускори края на жертвата — удар, който да лиши Гън от сили и да съкрати борбата му с примката.

Той записа в бележника тия мисли и пак се захвана с протокола от аутопсията. Изчете внимателно текста за изследването на ануса и пениса, Според съдебния лекар нямаше признаци за сексуални действия преди смъртта. Маккейлъб записа в бележника: няма секс.

По-долу изписа думата ярост и я огради с кръгче.

Разбираше, че повечето, ако не и всички изводи, до крито стига в момента, вероятно са направени вече от Джей Уинстън. Но така бе свикнал да работи при анализ на местопрестъплението. Първо правеше своя преценка, после проверяваше доколко съвпада с изводите на първоначалното следствие.

След протокола от аутопсията той се зае с отчета за намерените следи. Най-напред погледна списъка на веществените доказателства и забеляза, че не са включили пластмасовата сова, която бе видял на видеозаписа. Не се съмняваше, че фигурката има значение и си го записа. Освен това в списъка не се споменаваше да е намерено оръжие. Изглежда, убиецът бе отнесъл предмета, причинил раната върху главата на Гън. Маккейлъб записа и това, защото потвърждаваше представата му за убиеца като за съсредоточен, старателен и предпазлив човек.

Докладът за анализа на лейкопласта беше прибран в отделен плик и Маккейлъб го откри в страничния джоб на папката. Освен компютърната разпечатка и приложението, имаше няколко снимки на цялата лента, след като е била отлепена от лицето и главата на жертвата. Първите фотографии показваха лентата отпред и отзад в първоначалното й състояние, покрита със засъхнала кръв, която закриваше надписа. На следващите снимки лейкопластът беше изчистен със сапунен разтвор. Маккейлъб дълго се вглежда в изписаното послание, макар да знаеше, че не ще може да го разшифрова сам.

Cave Cave Dus Videt

Накрая той остави снимките настрани и взе придружителните доклади. По лентата нямаше отпечатъци, но от лепкавата част бяха събрани няколко косъмчета и микроскопични текстилни нишки. Установено бе, че космите принадлежат на жертвата. Засега нишките се съхраняваха до ново нареждане за анализ. Маккейлъб знаеше, че така лабораторията пести време и усилия. Нишките щяха да бъдат анализирани едва когато следствието откриеше заподозрян, с чиито дрехи да ги сравни. Иначе скъпият и бавен лабораторен анализ щеше да се окаже напълно безсмислен. Маккейлъб и друг път бе срещал подобна предпазливост. По правило малките полицейски участъци се стараеха да не влизат в излишни разходи. Все пак донякъде го изненада, че в случая не са сметнали анализа за необходим. Изглежда миналото на Гън, като някогашен заподозрян в убийство, го превръщаше в по-долнопробна жертва, за която не си струва да се прахосват пари и време. Може би, помисли си Маккейлъб, Джей Уинстън беше дошла при него точно по тази причина. Не бе споменала за плащане, макар че той и бездруго нямаше да приеме.

Разгърна доклада, попълнен от Уинстън. Тя бе отишла със снимки на посланието върху лентата при един професор от Калифорнийския университет, който определил, че думите са латински. След това посетила пенсиониран католически свещеник, който живеел в общежитието на холивудската църква „Сейнт Катрин“ и две десетилетия преподавал латински език в църковното училище, докато в началото на седемдесетте години предметът отпаднал от учебната програма. Той превел надписа без затруднение.

Докато четеше превода, Маккейлъб усети как напорът на адреналина плъзва меко нагоре по гръбнака към шията му. Кожата му се обтегна и за миг сякаш всичко се завъртя наоколо.

Cave Cave Dus Videt

Cave Cave D(omin)us Videt

Пази се, пази се, Господ вижда

— Свещена простота — тихо прошепна Маккейлъб.

Това не бе възклицание, нито пък намек за крилатата фраза на Ян Хус. С този израз психолозите от Бюрото обозначаваха неофициално случаите, в които част от доказателствата за престъпление имаха религиозна насока. Когато се откриеше, че Господ е замесен в евентуалните мотиви за убийство, полицаите го наричаха помежду си „свещена простота“. И това съществено променяше нещата, защото Божието дело никога не свършва. Когато се появеше убиец, използващ Неговото име като повод за престъпленията си, най-често можеха да се очакват нови удари. Според службата за съставяне на психологически портрети Божиите убийци никога не спираха по своя воля. Налагаше се да бъдат спрени. Сега Маккейлъб разбираше тревогата на Джей Уинетън от забавянето на следствието. Ако Едуард Гън беше първата известна жертва, то навярно в момента убиецът дебнеше още някого.

Маккейлъб си записа превода на посланието заедно с няколко забележки. Отдолу надраска думите Завладяване на жертва и ги подчерта два пъти.

Отново погледна доклада на Уинетън и забеляза, че в долния край на страницата с превода има абзац, отбелязан със звездичка.

∗ Отец Райън заяви, че думата Dus, изписана върху лентата, представлява съкращение от Deus или Dominus, което се среща най-вече в средновековните библии, както и върху църковни скулптури и други произведения на изкуството.

Маккейлъб се облегна назад и отпи глътка вода от шишето. Този абзац му се стори по-интересен от всичко останало в папката. Информацията от него предлагаше начин убиецът да бъде определен като част от сравнително малка група, а след това и разкрит. Първоначално бройката на потенциалните заподозрени беше огромна — в нея влизаха всички, които са имали достъп до Едуард Гън на Нова година. Но думите на отец Райън значително стесняваха кръга. В него оставаха само ония, които знаят средновековен латински или пък са зърнали някъде думата Dus, а може би и цялото послание.

Например в църква.

 

ГЛАВА 5

Маккейлъб бе тъй наелектризиран от видяното и прочетеното, че не можеше и да помисли за сън. Наближаваше четири и половина и той знаеше, че ще посрещне утрото буден. В Куонтико вероятно бе твърде рано и едва ли щеше да открие някого в отдел „Науки за поведението“, но все пак реши да се обади. Той се качи в каюткомшшията, извади клетъчния телефон от зареждащото устройство и набра номера по памет. Когато централата отговори, помоли да го свържат със специален агент Бразилия До-ран. Можеше да помоли много хора за тази услуга, но избра Доран, защото, докато все още беше в Бюрото, двамата вършеха заедно чудесна работа — нерядко от разстояние. Освен това Доран бе епециалистка в областта на графичните и словесните символи.

Отговори му телефонен секретар и докато слушаше записа, Маккейлъб набързо се опита да реши дали да остави съобщение, или просто да се обади по-късно. Отначало си помисли, че ще е по-добре да затвори и да се помъчи да хване Доран на живо, защото една лична молба се отхвърля много по-трудно, отколкото някакъв бездушен запис. Но после реши да разчита на някогашната дружба, макар че бе напуснал Бюрото преди почти пет години.

— Браз, обажда се Тери Маккейлъб. От много време не сме се чували. Слушай, обаждам се, защото ми трябва услуга. Можеш ли да ми звъннеш, когато намериш свободно време? Много ще съм ти задължен.

Той продиктува номера на клетъчния си телефон, благодари и прекъсна връзката. Можеше да вземе телефона със себе си и да чака обаждането у дома, но тогава Граси-ела навярно щеше да чуе разговора с Доран, а не му се искаше. Върна се долу и отново разлисти досието. Още веднъж провери всеки документ за нещо пропуснато. Отбеляза няколко подробности и състави списък на онова, което трябваше да извърши или узнае, преди да разработи психологически профил. Но всъщност просто убиваше времето, чакайки телефона да позвъни. Най-сетне Доран се обади около пет и половина.

— За многото време си напълно прав — каза тя вместо поздрав.

— Така е. Как си, Браз