Майкъл Конъли
Примката на совата (1) — Моята библиотека
Непременно прегледайте правилата за използване на Моята библиотека!
Съдържание
- ПРОЛОГ
- ГЛАВА 1
- ГЛАВА 2
- ГЛАВА 3
- ГЛАВА 4
- ГЛАВА 5
- ГЛАВА 6
- ГЛАВА 7
- ГЛАВА 8
- ГЛАВА 9
- ГЛАВА 10
- ГЛАВА 11
- ГЛАВА 12
- ГЛАВА 13
- ГЛАВА 14
- ГЛАВА 15
- ГЛАВА 16
- ГЛАВА 17
- ГЛАВА 18
- ГЛАВА 19
- ГЛАВА 20
- ГЛАВА 21
- ГЛАВА 22
- ГЛАВА 23
- ГЛАВА 24
- ГЛАВА 25
- ГЛАВА 26
- ГЛАВА 27
- ГЛАВА 28
- ГЛАВА 29
- ГЛАВА 30
- ГЛАВА 31
- ГЛАВА 32
- ГЛАВА 33
- ГЛАВА 34
- ГЛАВА 35
- ГЛАВА 37
- ГЛАВА 37
- ГЛАВА 38
- ГЛАВА 39
- ГЛАВА 40
- ГЛАВА 41
- ГЛАВА 42
- ГЛАВА 43
- ГЛАВА 44
- ГЛАВА 45
- ГЛАВА 46
- ГЛАВА 47
- ГЛАВА 48
ПРОЛОГ
Бош надникна през малкото стъклено квадратче и видя, че човекът е сам в килията. Той извади пистолета си от кобура и го подаде на дежурния сержант. Стандартна процедура. Стоманената врата щракна и се плъзна настрани. В ноздрите на Бош мигновено нахлу воня на пот и повръщано.
— От колко време е тук?
— От около три часа — каза сержантът. Бош прекрачи в килията и сведе очи към човешкото тяло на пода.
Добре, можете да заключите.
— Ако ви трябвам, обадете се.
Вратата с трясък се затвори. Човекът на пода изстена и се размърда едва-едва. Бош пристъпи напред и седна върху най-близкия нар. Извади от джоба си диктофон и го остави до себе си. Озърна се към прозорчето тъкмо навреме, за да види как изчезва лицето на сержанта. После побутна с крак проснатия човек по ребрата. Онзи изстена отново.
— Събуди се, боклук!
Човекът на пода бавно извъртя глава, след това я надигна. Но косата му се белееха пръски боя, а върху шията и предницата на ризата му бе засъхнала кора от повръщано. Той отвори очи и тутакси ги затвори от ослепително яркото осветление. Сетне проговори с дрезгав шепот:
— Пак ти.
Бош кимна.
— Да. Аз.
— И пак старата песен.
Сред тридневната четина по лицето на пияницата бавно изпълзя усмивка. Бош забеляза, че от времето на последната им среща е загубил още един зъб. Посегна и докосна диктофона, но не го включи.
— Ставай. Време е да си поговорим.
— Зарежи, мой човек. Не искам…
— Времето ти изтича. Говори.
— Що не ме оставиш на мира, мамка ти?
Бош вдигна очи към прозорчето. Не видя сержанта. Отново погледна човека на пода.
— Спасението ти е в истината. Днес повече от когато и да било. Не мога да ти помогна без нея.
— На свещеник ли се правиш сега? Да не си дошъл да ме изповядаш?
— А ти готов ли си за изповед?
Човекът на пода мълчеше. Бош дори си помисли, че може отново да е заспал. Той пак подритна пияницата — този път по-силно, в бъбреците. Човекът изведнъж подскочи и трескаво размаха ръце и крака.
— Майната ти! — изкрещя той. — Не искам теб. Искам адвокат.
Бош не каза нищо. Взе диктофона и го пъхна в джоба си. После подпря лакти на коленете си и оплете пръсти. Погледна алкохолика и бавно поклати глава.
— В такъв случай май няма начин да ти помогна.
Той стана и потърси с поглед сержанта отвъд прозорчето. Пияницата остана да лежи на пода.
Към следващата част →
