|	Тери Гудкайнд
|	Дългът на костите


A>
	Съществува дълг на костите, за който предели няма — най-малко смъртта.

	Когато Аби пристига в големия град, за да търси помощ, няма представа, че отчаяната й молба ще се окаже всичко друго, не не и лесно изпълнима. Тя не знае, че това, което носи в овехтялата си торба, може да причини гибелта на целия свят.
	„Дългът на костите“ е разказ за борбата на младата селянка Аби да спечели помощта на най-могъщия човек в света на живите — Зедикус Зу’л Зорандер. Между двамата лежи древен дълг, чието изплащане може да изложи на смъртна опасност човечеството.
	Аби се озовава в капана на двете воюващи страни и в смъртния конфликт между двама могъщи мъже. За Зед, който притежава несравнимата магия на Пръв магьосник, да изпълни дълга си към Аби означава да загърби своите свещени задължения. Предстои решаващата битка. Никой не ще избяга от убийствения призрак на предателството и измяната.
	Времето изтича. Единственият шанс е дългът на костите. Светът никога вече няма да е същият.

	„Дългът на костите“ описва света на „Меча на истината“ отпреди издигането на границата. Невероятен разказ за силата на любовта, смелостта и благородството на духа.
A$

D>
	На Дани Бейрър —
	всеотдайният ми пазител из далечните земи
D$


>	ПРЕДГОВОР
C>
	„Дългът на костите“ ми предостави безценна възможност да прекъсна за малко нишката на една продължаваща поредица, за да създам кратка новела, занимаваща се с етап от живота на герой, комуто винаги съм искал да обърна повече внимание. Често зад важни за мен теми, по които пиша, остава повече, отколкото бих могъл да включа в конкретната книга — разкази за минали събития или за това как се е стигнало до определено нещо. Тази история хвърля светлина върху именно такова минало събитие.
	Как е издигната границата? Какво е довело до такъв катаклизъм? „Дългът на костите“ е неизвестната история за произхода на границата, но и не само това.
	За мен е важно да описвам места, които мечтая да посетя и хора, на които се възхищавам. Доставя ми удоволствие да създавам герои, които се срещат и в реалния живот — които веднага разпознаваме. А също и такива, с които мечтаем да се сблъскаме. Но най-важното е, докато пиша, героят ми да оживее. Да придобие плът. В този свят, както и в нашия, един човек, колкото и да се мисли за безпомощен и незначителен, понякога прави избор, който променя света му — при това не винаги към по-добро.
	Ето за това става въпрос.
	Исках да разкажа историята на една такава млада жена на име Аби. Нейният живот е в чужди ръце. Тя е подвластна на сили, пред които е безпомощна и които не разбира напълно, камо ли да може да овладее. Но преди всичко, отчаяно се нуждае от помощ.
	Тук е вплетен и разказът за живота на младия Зед, достигнал до висините на своето могъщество като магьосник във вихъра на великата битка за бъдещето не само на неговия народ, но и на целия свят. Той държи живота и смъртта в ръцете си, но въпреки това е безпомощен пред желания, които не може да изпълни — както на жената, нуждаеща се от помощта му, така и свои собствени. В тъканта на разказа е вплетена и историята на едно дете. Носена на крилете на измяната, идва жена, белязана с дълга на костите.
	Нека читателят се запита как би постъпил, ако се сблъска с дилемите на Аби и Зед. Какъв би бил неговият избор?
	Това не е само разказ за това как се е появила границата, а и за зората на света, в който ще се родят Ричард и Калан.

@	Тери Гудкайнд
C$

>
	— Какво имаш в торбата, скъпичка?
	Докато следваха безкрайния път покрай насипи, бастиони, кули и мостове, озарени от гаснещото слънце, Аби не откъсваше очи от далечното ято лебеди — нежни бели пръски на фона на високите мрачни стени на Кулата. Зловещият призрак на огромната сграда я бе следил през всичките дълги дни на очакване. Извърна се към прегърбената старица отпред.
	— Прощавай, попита ли ме нещо?
	— Какво имаш в торбата, викам. — Докато се мъчеше да надзърне вътре, езикът й обходи една дупка в устата, зейнала на мястото на някогашен зъб. — Нещо ценно ли?
	Аби притисна торбата от зебло до гърдите си и се дръпна по-надалеч от ухилената баба.
	— Нищо особено, малко личен багаж.
	Откъм мержелеещата се пред тях масивна решетка на входа се зададе офицер с цяла гвардия ординарци, адютанти и стражи. Макар да имаше достатъчно място за войниците, Аби и другите посетители, които чакаха оттатък каменния мост, се притиснаха плътно един в друг. Офицерът крачеше с невиждащ поглед и не отвърна на поздравите на часовите, които едновременно отдадоха чест с юмруци до сърцата.
	Кулата бе потопена в постоянен поток от влизащи и излизащи войници от различни националности, сред които и часови от градската стража на ширналия се в ниското Ейдиндрил. Някои изглеждаха уморени от път. Униформите на други носеха следите на скорошни битки и бяха потънали в прах, нагар и кръв. Аби мерна дори две войничета от родината си — Пендисан. Видяха й се съвсем деца, но белязани с тънкия воал на подранило юношество, като змия, сменила без време кожата си, за да се скрие отдолу изподраната й зрялост.
	Докато чакаше, Аби можа да зърне цял куп важни личности, които никога не си бе представяла, че ще срещне: магьосници, съветници и дори Изповедник. Почти от всеки завой на стръмния път към Кулата се откриваше възхитителна гледка към величествения белокаменен Дворец на Изповедниците. Там бе седалището на Съвета на Средната земя, представляван лично от Майката Изповедник. Там живееха и самите Изповедници.
	Аби бе виждала Изповедник само веднъж в живота си, преди десетина години. Жената бе дошла при нея и майка й и тогава малката Аби не можа да откъсне очи от дългата й коса. Освен майка й никоя жена в родното градче на Аби — Заево — не бе достатъчно високопоставена, та да може да носи дълга коса, пък макар и до раменете. Кестенявата коса на Аби едва покриваше ушите й — толкоз.
	Докато прекосяваше града на път за Кулата, Аби не можеше да не зяпа с ококорени очи дамите с коси до раменете, че и по-дълги. Но косата на жената, която отиваше в Кулата, облечена в семплата черна изповедническа рокля, стигаше почти до кръста й.
	Аби искаше да се възползва от рядката възможност да се наслади на прелестните коси и на жената, която бе достатъчно високопоставена, за да ги притежава, но трябваше да падне на коляно като всички други на моста. И пак като тях се страхуваше да повдигне сведената си глава към нея, за да не се засекат погледите им. Говореше се, че погледне ли те Изповедник, ако си късметлия, ще си изгубиш ума, ако ли не — ще се простиш с душата си. Макар майката на Аби да я убеждаваше, че това не е вярно, че подобен ефект е възможен само при съзнателно докосване от страна на Изповедника, Аби нямаше желание да изпробва истинността на това твърдение точно днес.
	Старицата пред нея бе навлечена с няколко фусти, най-горната от които къносана, и увита в огромен тъмен шал. Тя изчака войниците да отминат и се наведе към Аби.
	— Дано да носиш кост, скъпичка. Както чувам, в града се намират хора, дето могат да ти продадат каквото ти трябва. На съответната цена, разбира се. Магьосниците не вземат осолено свинско месо наместо пари. Осолено свинско те си имат. — Плъзна поглед към хората край тях, за да се убеди, че са потънали в собствените си мисли. — По-добре си продай вещите и се надявай да вземеш за тях достатъчно като за кост. Притрябвали са им на магьосниците парцалите на една селянка. Рядко се среща някой магьосник да ти стори услуга. — Погледна скришом отдалечаващите се войници, които вече бяха прехвърлили моста. — Май това важи дори за ония, дето си вършат съвестно работата.
	— Искам само да поговоря с тях, това е.
	— Както чувам, осоленото свинско няма да ти стигне дори за разговор. — Старицата проследи с поглед как ръката на Аби се опитва да покрие гладката кръгла повърхност под зеблото. — Нито пък делвата, дето си направила. Това е то, нали, миличка? — Кафявите й очи, потънали в маската от сбръчкана кожа, се спряха отново върху Аби, този път по-пронизителни от преди, без следа от насмешка и веселост. — Делва ли е?
	— Аха — отрони Аби. — Сама я направих.
	Старицата се усмихна невярващо и напъха под вълнения шал, с който бе омотала главата си, сребрист кичур къса коса. Безформените й пръсти се вкопчиха в ръкава на алената роба на Аби и се опитаха да отместят ръката й от торбата.
	— Може пък да си продадеш гривната. Тъй като я гледам, ще й вземеш колкото за една прилична кост.
	Аби погледна гривната си от преплетени телчета, виещи се в сложна плетеница от скачени халки.
	— Подарък ми е. От майка. Нищо не струва. Ценна е само за мен.
	По обрулените от вятъра устни на старицата бавно пропълзя усмивка.
	— Духовете вярват, че няма по-голяма сила от майчината воля да предпази детето си.
	Аби внимателно отдръпна ръката си.
	— Духовете знаят най-добре.
	Аби се почувства неловко под изпитателния поглед на внезапно разбъбрилата се старица и извърна глава, за да подири по-безобиден обект за наблюдение. От зейналата под моста бездънна пропаст й се завиваше свят, а в Магьсническата кула й бе омръзнало да се взира. Затова се престори, че гледа към насъбралите се хора, повечето мъже, които чакаха заедно с нея на моста. След това се зае да гризе последната коричка хляб от самуна, който си бе купила от градския пазар, преди да се отправи нагоре към Кулата.
	Не й бе привично да разговаря с непознати. През целия си живот не бе виждала толкова много хора накуп, камо ли толкова много непознати. В Заево всички се знаеха. Големият град я плашеше, но не толкова, колкото извисяващата се на хълма Кула. При това най-вече поради причината, довела я там.
	Най-много от всичко на света копнееше да се прибере вкъщи. Но не изпълнеше ли мисията си, това „вкъщи“ нямаше да го има. Нямаше да има къде да се прибере.
	Чу се тропот на копита и всички погледи се втренчиха в зейналата внезапно решетка. Към моста с гръм и трясък приближаваха огромни жребци, все тъмнокафяви до черни. Аби никога не бе виждала по-внушителни коне. Ездачите им бяха спретнати с лъснати до блясък нагръдници, с ризници и кожи, повечето носеха копия и пики, увенчани с байраци, указващи висок чин и длъжност. Пришпориха атовете напред и като набраха скорост по моста, вдигнаха облак прах и чакъл и отплаваха като призрачно видение, изтъкано от багри и отблясъци. Доколкото Аби можеше да прецени по описанията, които бе чувала, това бяха сандариански конници. Не можеше да си представи, че има враг, който би дръзнал да се изправи срещу смелчаци като тях.
	Стомахът я сви. Каза си, че е безполезно да възлага надеждите си на тези конници. Единствено магьосникът можеше да й помогне. Но колкото повече напредваше денят, толкова по-слабо мъждукаше надеждата й. Оставаше й само да чака.
	Извърна се към Кулата точно навреме, за да види как през портата, врязана в масивната каменна стена, излиза величествена жена в семпла роба. Белотата на кожата й се открояваше още по-отчетливо на фона на тъмната й коса, разделена на път по средата и покриваща раменете й. Просителите обсъждаха шепнешком току-що отминалите сандариански конници, но при вида на жената внезапно замлъкнаха. Четиримата часови се отдръпнаха да й сторят път.
	— Чародейка — прошепна старицата в ухото на Аби.
	Младата жена и сама виждаше, че към тях приближава чародейка. Мигом разпозна семплата ленена роба, обточена по врата с жълти и червени мъниста, изобразяващи древните символи на магьосническата професия. Един от най-ранните й детски спомени бе как майка й я притиска в прегръдките си, а Аби гали с ръчички подобни мъниста.
	Чародейката се усмихна и се поклони на хората.
	— Моля да ни извините, че ви накарахме да чакате тук цял ден. Това не е проява на неуважение, нито пък ни е практика, но в условията на война подобни предпазни мерки за съжаление са наложителни. Надяваме се, никой от вас не се е почувствал засегнат от забавянето.
	Хората измърмориха нещо в отговор — в смисъл, че не са. Аби се съмняваше, че сред тях ще се намери куражлия, който да твърди обратното.
	— Как върви войната? — чу се глас зад нея.
	Безстрастният поглед на чародейката се плъзна към него.
	— С благословията на добрите духове, скоро ще свърши.
	— Дано добрите духове повелят Д’Хара да бъде разгромена — изрече напевно мъжът като в молитва.
	Без повече приказки чародейката огледа втренчените в нея лица, за да види дали още някой ще се осмели да каже нещо или да зададе въпрос. Нямаше такива.
	— В такъв случай заповядайте вътре. Съветът приключи и неколцина от магьосниците ще отделят време да ви изслушат.
	В мига, в който чародейката се запъти към Кулата, пристигнаха трима мъже. В сравнение с изисканите им одежди простичките дрехи на другите просители изглеждаха почти като дрипи. Групата пое към Кулата. Тримата новодошли минаха най-отпред, следвани от старицата. Най-възрастният от тях бе нагизден с пищна виолетова роба, обточена по ръбовете с яркочервени ивици. Очевидно бе благородник с двамата си съветници или може би пазачи.
	Старицата ги изгледа свъсено. Сграбчи кадифения ръкав пред себе си.
	— За какви се мислите, че ме пререждате? Аз чакам от заранта! — сгълча ги тя.
	Благородникът изгледа изпод вежди безформените пръсти, вкопчени в ръкава му. Когато очите му намериха лицето на старата жена, в тях заблестя заплаха.
	— Нямаш нищо против, нали.
	На Аби не й прозвуча като въпрос.
	Старицата отпусна ръката си и притихна.
	Мъжът, чиито сребристи къдрици достигаха почти до раменете, погледна Аби. Хлътналите му очи святкаха предизвикателно. Тя преглътна, но не каза нищо. Не смееше да има нищо против. Поне не възнамеряваше да го изрази гласно. Бе видно, че този мъж е достатъчно високопоставен, че да се погрижи да й бъде отказана среща с магьосниците. Сега, когато бе толкова близо, не можеше да си позволи да рискува.
	Усети лекичко гъделичкане по китката, на която носеше гривната си и мислите й се насочиха в друга посока. Плъзна свободната си ръка към тази, с която стискаше торбата. Телената гривна се бе затоплила. Подобно нещо се бе случило в деня на майчината й смърт. Тук, сред толкова много магия, това й се стори нормално. Под краката на делегацията от просители се вдигна облак прах.
	— Страшно са коварни — прошепна старицата през рамо. — Досущ като зимна нощ и пак толкоз ледени.
	— Тези мъже ли? — попита тихичко Аби.
	— Не. Чародейките и магьосниците. За тях ти говоря. Всички родени с дарбата на магията. Дано носиш в торбата си нещо ценно, че иначе магьосниците могат да те обърнат на прах ей така, само за кеф.
	Аби се вкопчи по-здраво в торбата си. Най-долната постъпка на майка й бе да умре преди да види внучката си.
	Младата жена преглътна напиращите сълзи и отправи гореща молитва към добрите духове старицата да е в грешка по отношение на магьосниците. Молеше се да се окажат разбрани като излязлата от Кулата чародейка. Молеше се този магьосник да й помогне. Молеше се за прошка, за съдействие от страна на добрите духове.
	Наложи си да запази спокойствие, макар че цялото й същество бе хвърлено в ужас. Заби юмрук в стомаха си. Определено ще й бъде нужна сила.
	Чародейката, тримата мъже, старицата, Аби и останалите просители преминаха под острите зъби на решетъчната врата и влязоха в двора на Кулата. Аби с почуда установи, че тук, зад външната стена, е топло. Навън бе студен есенен ден, а тук въздухът бе пролетно свеж и приятен.
	Планинският път, водещ към каменния мост над бездната и свършващ до портата с решетката, явно бе единственият достъп до Кулата — освен ако не си птица. Чакълестият вътрешен двор бе опасан с мрачни крепостни стени с високи прозорци. Околовръст бяха разположени врати, а отпред тръгваше тунел, отвеждащ в лоното на Кулата.
	Въпреки че бе топло, Аби усети по тялото й да пробягват ледени тръпки. Не можеше да каже дали старицата не е права за магьосниците. В родното й градче никой не разбираше от тези неща.
	Тя не бе виждала магьосник и не познаваше друг, освен майка си, който да е виждал. От своя страна, майка й никога не говореше за това. Бе й споменавала само, че когато са намесени магьосници, човек не бива да вярва дори на собствените си очи.
	Чародейката изкачи четири гранитни стъпала, изгладени с времето от безброй стъпки. Поведе просителите през портал от черен гранит с розови пръски, откъдето се озоваха в самата Кула. Вдигна рязко ръка и мракът отстъпи встрани. В кандилата по стените затрептя огън.
	Това бе най-прост вид магия — не особено впечатляваща демонстрация на дарбата, но сред просителите се надигна притеснен шепот. Аби си рече, че щом се стряскат от такъв елементарен трик, значи нямат работа при магьосниците.
	Продължиха през внушително преддверие с хлътнал под, което надхвърляше всички представи на Аби. Червени мраморни колони поддържаха арки с кацнали отгоре балкони. В средата се издигаше фонтан, изстрелващ мощни струи вода към високия таван. Пръските политаха обратно надолу и се събираха в ручейчета, които се плъзваха към плавно уголемяващи се тасове с формата на раковини. Офицери, магьосници и всякакви други хора седяха на белите мраморни пейки или, събрани на групички, изглеждаха увлечени в сериозни разговори, заглушавани от шума на водата.
	Оттам преминаха в доста по-малко помещение, където чародейката покани просителите да седнат на дъбовите пейки покрай стената. Аби едва се държеше на крака и с радост прие поканата.
	Нахлуващата през прозорците светлина озаряваше три гоблена, окачени на високата стена отсреща. Те я покриваха почти изцяло, за да представят една обща картина на огромна процесия, прекосяваща някакъв град. Аби никога не бе виждала подобно нещо, но тъй като сърцето й бе свито от ужас, не можа да се наслади на величественото пано.
	В средата на мраморния под бе инкрустирана месингова фигура, представляваща кръг с вписан квадрат, в който на свой ред бе вписан втори кръг. Във вътрешния кръг блестеше осмовърха звезда. От осемте й върха тръгваха линии, прекосяващи и двата кръга, като всяка втора линия пресичаше по един от ъглите на квадрата.
	Това бе символът, наречен Милост. Родените с дарбата често го рисуваха, по един или друг повод. Външният кръг изобразяваше началата на безконечния свят на духовете, простиращ се някъде там. Квадратът бе границата, разделяща света на духовете — отвъдния свят, света на мъртвите — от вътрешния кръг, маркиращ границата на света на живите. В центъра на всичко това бе звездата, символизираща Светлината — Създателя.
	Този символ изобразяваше всеобхватността на дарбата: от Създателя, през живота, та до смъртта, прекосяваща границата на вечността на душите, попаднали във владенията на Пазителя на отвъдния свят. Това бе същевременно и символ на надеждата — надеждата да останеш в Светлината на Създателя от раждането, през живота, до смъртта — до отвъдния свят.
	Говореше се, че Светлината на Създателя бива отказана само на душите на най-тежко прегрешилите. Аби знаеше, че нейната присъда ще бъде да прекара вечността при Пазителя, в нескончаемия мрак на отвъдния свят. Нямаше друг избор.
	Чародейката застана изправена и скръсти ръце с премерен, изящен жест, сякаш самото движение бе съществена част от сложно заклинание.
	— Ще бъдете извикани един по един. Всеки просител ще бъде приет от магьосник. Знаете, че бушува война. Моля ви, бъдете пестеливи в думите си. — Спокойният й поглед обходи редицата от насядалите хора. — Дългът на магьосниците изисква да откликват на молбите на хората, на които служат, но ви умолявам да се постараете да разберете, че личните желания често са пагубни за личното благо. Грижата за един означава пренебрегване на мнозина. Ако молбата ви не бъде удовлетворена, това не означава, че ви е отказана помощ, а че е било обърнато внимание на по-неотложна нужда. Дори в мирни времена рядко се е случвало магьосниците да се съобразяват с егоистичните желания на просители. В момент като днешния, когато войната е в разгара си, това е почти нечувано. Моля ви да разберете, че решенията ни сега се диктуват не от нашите желания, а от обстоятелствата.
	Тя огледа хората още веднъж, но нямаше желаещи да се откажат от целта си. Аби определено не възнамеряваше да го стори.
	— Добре тогава. В момента имаме двама свободни магьосници, които имат възможност да приемат просители. Всеки от вас ще се срещне с един от тях.
	Тя се обърна да върви. Аби с ужас осъзна, че единствената й надежда се изплъзва пред очите й. Скочи от мястото си.
	— Моля ви, господарке, може ли да кажа нещо?
	Чародейката я премери с поглед.
	— Говори.
	— Трябва да се срещна лично с Първия магьосник. С магьосника Зорандер.
	Една вежда се повдигна.
	— Първият магьосник е много зает човек.
	Уплашена да не си пропусне шанса си, Аби пъхна ръка в торбата си и измъкна горната част на майчината си роба, за да покаже обточеното с мъниста деколте. Пристъпи в центъра на Милостта и почтително допря устни до познатия червено-жълт наниз.
	— Казвам се Абигейл, дъщеря на Хелза. В името на Милостта и душата на майка ми, трябва да говоря с магьосника Зорандер. Моля ви! Не съм тук заради себе си. Касае се за живота на много хора.
	Чародейката проследи с поглед как Аби напъха обратно в торбата робата на майка си.
	— Абигейл, дъщеря на Хелза. — Погледна я право в очите. — Ще предам думите ти на Първия магьосник.
	— Господарке! — Аби се обърна и видя, че старицата е станала от мястото си. — Аз също бих се радвала да се срещна с Първия магьосник.
	Тримата мъже скочиха. Най-възрастният, който явно бе главният от тях, погледна чародейката с безцеремонен, граничещ с презрение поглед. Дългата му сребриста коса плисна връз кадифената роба. Той огледа насядалите хора, сякаш да види дали някой ще посмее да възроптае. Никой не помръдна и погледът му отново намери чародейката.
	— Аз ще се срещна с магьосника Зорандер.
	Жената огледа петимата, които бяха станали, после и седящите на пейките.
	— Първият магьосник с право си е спечелил прозвището „Вятъра на смъртта“. От него се боят не само враговете ни, но и мнозина от нас. Има ли още някой, който желае да предизвиква съдбата си?
	Никой не дръзна да вдигне поглед. Само мълчаливо поклатиха глави.
	— Моля, почакайте — рече тя на седящите. Скоро ще дойде човек, който ще ви заведе при съответния магьосник. — Погледът й се върна върху Аби и групичката около нея. — А вие, напълно ли сте убедени в това, което правите?
	Аби кимна. Старицата също. Благородникът отвърна с яростен поглед.
	— Добре тогава. Да вървим.
	Тримата мъже избутаха Аби настрани и тя трябваше да се задоволи с втората позиция. Старицата явно нямаше нищо против да върви на опашката. Поведоха ги към сърцето на Кулата, през тесни и широки коридори, някои мрачни и зловещи, други невъобразимо величествени. Навсякъде имаше постове от градската стража. Войниците бяха в червени туники, обточени с черни ивици, с нагръдници или ризници, тежко въоръжени с мечове или бойни ятагани. Всички имаха ножове, а мнозина стискаха островърхи копия.
	Стигнаха до широко вито стълбище от бял мрамор, чиито каменни перила отвеждаха в уютно фоайе, потънало в дъбова ламперия и осветено от свещници със сребърни отражатели. Върху трикрака масичка имаше газеник с две тумбести колби, чийто пламък допълваше общата мека светлина. Дюшемето бе покрито с топъл килим на красиви сини щампи.
	Имаше двукрила врата, охранявана от двойка часови в изрядни униформи. Едри и силни, войниците изглеждаха готови да се справят с всеки, който би дръзнал да стъпи неканен на бялото стълбище.
	Чародейката посочи с глава десетина кожени фотьойли, аранжирани на групи. Аби изчака другите да се настанят и едва тогава се отпусна, избирайки място по-встрани. Положи торбата в скута си и я покри с ръце.
	Чародейката изпъна гръб.
	— Ще предам на Първия магьосник, че има просители, които искат да говорят с него.
	Един от часовите й отвори и тя потъна в огромната зала зад вратата. Аби успя да хвърли бърз поглед вътре. През стъкления покрив щедро нахлуваше светлина. Стените бяха от сив камък, по тях имаше множество врати. За краткия миг преди хлопването на вратата тя успя да види, че вътре гъмжи от народ.
	Седнала гърбом, Аби скришом погали торбата в скута си. От мъжете не се притесняваше — едва ли щяха да я заговорят. Брътвежите на старицата обаче не й бяха приятни и я разсейваха. За да убие времето, прехвърли в главата си онова, което си бе наумила да каже на магьосника Зорандер.
	Или поне се опита да насочи мислите си натам. Всъщност в главата й звучаха думите на чародейката, че прозвището на Първия магьосник било „Вятъра на смъртта“ и че така го наричали не само Д’Харанците, но и собствения му народ от Средната земя. Аби знаеше, че това не са хватки за сплашване на просителите, имащи за цел за спестят време на заетия човек. До ушите й вече бяха стигнали подобни приказки, изречени шепнешком и с ужас — хората наистина наричаха Великия си магьосник „Вятъра на смъртта“.
	Д’Харанците имаха основателни причини да се страхуват от този човек като от свой враг. Доколкото бе чувала Аби, той бе погубил безчет техни войни. Разбира се, те сами си бяха виновни, защото ако не бяха предприели завоевателния си поход, нямаше да усетят горещия Вятър на смъртта.
	Ако те не бяха нахлули в Средната земя, сега Аби нямаше да е в Магьосническата кула. Щеше да си е у дома, заобиколена от близките си и всички щяха да са в безопасност.
	Китката пак я засърбя. Прокара пръсти по гривната и усети същата необичайна топлина. Обясни си я с близостта си до магьосник с огромна мощ. Майка й бе заръчала да не сваля тази гривна никога, защото един ден ще й бъде от полза. Аби нямаше представа с какво точно може да й помогне украшението, пък и майка й почина, преди да има време да й обясни.
	Родените с дарбата бяха прословути с това, че умеят да пазят тайни — дори от собствените си дъщери. Може би ако Аби притежаваше дарбата…
	Хвърли тайничко поглед през рамо към останалите. Старицата се бе облегнала назад и не сваляше поглед от вратата. Придружителите на благородника седяха със скръстени ръце и небрежно оглеждаха помещението, докато самият той се държеше доста странно. Около пръстите му имаше намотан кичур пясъчноруса коса. Той го галеше с показалеца на другата си ръка, а яростният му поглед не слизаше от вратата.
	Аби изгаряше от нетърпение магьосникът да я приеме, но времето сякаш напук пъплеше едва-едва. Всъщност, част от нея искаше тази среща да не се осъществи. Не, каза си, това не бива да става. Вратата се отвори рязко. Чародейката се запъти към Аби.
	Благородникът скочи на крака.
	— Аз съм пръв. — Гласът му гърмеше с ледена заплаха. — И това не е молба.
	— Наше право е да го видим първи — изстреля Аби, без да се замисли. Чародейката скръсти ръце и тя реши, че ще е най-добре да продължи: — Чакам от рано сутринта. Тази жена бе единствената преди мен. Тримата мъже дойдоха последни.
	Аби понечи да тръгне, но безформените пръсти на старицата се вкопчиха в ръкава й.
	— Дали да не оставим мъжете да минат преди нас, миличка? Въпросът не е в това кой е дошъл пръв, а кой има по-спешна работа.
	На Аби й се искаше да изкрещи, че нейният въпрос наистина не търпи отлагане, но си даде сметка, че старицата вероятно се опитва да я предпази от сериозни неприятности и с неохота кимна. Докато чародейката отвеждаше тримата мъже към вратата, Аби усети погледа на старицата върху гърба си. Притисна торбата към свития си от притеснение стомах и си каза, че остава още малко, че скоро ще го види.
	Докато чакаха, старицата не каза нито дума, за което Аби й бе благодарна. От време на време поглеждаше към вратата и молеше добрите духове за помощ. Скоро осъзна, че е безсмислено. Добрите духове нямаше как да и помогнат точно за това.
	Откъм залата зад тежката двукрила врата внезапно се надигна пронизителен мощен грохот, все едно раздираха метал. Непоносимият звук се вряза болезнено в ушите на Аби и завърши с пукот, придружен с ослепителна светкавица, която изпълзя през процепите, около разтърсената на пантите си двукрила врата. Колбите на лампите задрънчаха.
	Внезапната тишина отекна в ушите на Аби. Осъзна, че стиска здраво страничните облегалки на стола си.
	Двете крила на вратата се отвориха едновременно. Придружителите на благородника излязоха с бързи крачки, следвани от чародейката. Тримата се спряха във фоайето. Аби затаи дъх.
	Единият стискаше в сгъвката на лакътя си главата на благородника. Бялото като платно лице бе застинало в безмълвен вик. По килима плисна кръв.
	— Изпрати ги — изсъска чародейката към единия от часовите.
	Войникът подкани двамата да вървят с насочено към стълбите копие и ги последва. По стъпалата покапаха алени капки кръв. Аби остана вцепенена, ококорила в ужас очи.
	Чародейката се обърна към двете жени.
	Старицата се изправи.
	— Размислих. Не бих искала да притеснявам Първия магьосник точно днес. Може би някой друг път… ако се наложи.
	Наведе се към Аби.
	— Казвам се Мариска. — Сбърчи чело. — Нека добрите духове ти помогнат да сполучиш в това, за което си тук.
	Затътри се към стълбището и подпирайки се с ръка върху мраморния парапет, заслиза към изхода. Чародейката щракна с пръсти и махна с ръка. Другият се завтече да изпрати старицата, а жената се обърна към Аби.
	— Първият магьосник ще те приеме.

>
	Аби отвори уста за глътка въздух и се надигна.
	— Какво стана? Защо Първият магьосник постъпи така?
	— Мъжът бе изпратен от името на друг човек да зададе въпрос на Първия магьосник. Първият магьосник даде отговора си.
	Аби се вкопчи в торбата си, като че от това зависеше животът й. Не можеше да откъсне очи от пресните капки кръв по пода.
	— Значи може и аз да получа такъв отговор, така ли?
	— Не знам какво ще го попиташ. — Лицето на чародейката за пръв път като че поомекна. — Искаш ли да те изпратя до изхода? Можеш да се срещнеш с друг магьосник или да дойдеш друг път, ако все още искаш.
	Аби преглътна сълзите на отчаяние. Нямаше избор. Поклати глава.
	— Трябва да го видя сега.
	Чародейката въздъхна дълбоко.
	— Много добре. — Подхвана Аби под мишницата, сякаш да й помогне да се задържи на крака. — Първият магьосник те очаква.
	Стиснала торбата си, Аби влезе в залата, където я чакаше Първият магьосник. Факлите в стойките от ковано желязо по стените все още не бяха запалени. Остъкленият таван пропускаше достатъчно светлина в помещението. Миришеше на смола, газ за осветление, опърлено месо, влажен камък и застояла пот.
	В залата цареше пълен хаос. Гъмжеше от хора, които сякаш говореха в един глас. Навсякъде бяха разхвърляни тежки маси, отрупани с книги, свитъци, карти, креда, незапалени газеничета, горящи свещи, наченати ястия, восък за печати, писалки и цел купища странни предмети — от кълбета навързана на възли тел до полупразни торбички с пясък. Хората се суетяха около масите, увлечени в разговори или спорове, други сочеха пасажи от книги, навеждаха се съсредоточено над свитъци или преместваха малки цветни тежести по картите. Имаше и такива, които посягаха към парчета печено месо от подносите и дъвчеха, изслушвайки събеседника си, или предлагаха мнението си между две хапки.
	Както вървяха, чародейката, все още подхванала Аби под мишницата, се наведе към нея.
	— Ще бъдеш удостоена с раздвоеното внимание на магьосника. Паралелно с теб, с него ще разговарят и други хора. Не се разсейвай. Той ще те слуша, докато общува с тях. Просто не им обръщай внимание и си задай въпроса. Той ще те чуе.
	Аби остана като гръмната.
	— Докато разговаря с други хора ли?
	— Да. — Аби усети как ръката на чародейката лекичко стиска нейната. — Опитай се да се успокоиш и да не съдиш за нещата според случилото се преди теб.
	Убийството. Това имаше предвид. Онзи мъж бе дошъл да говори с Първия магьосник и бе заплатил за това с живота си. А тази жена я съветваше да не мисли за това! Погледът й намери следите от кръв по пода. Обезглавеното тяло не се виждаше никъде.
	Гривната я загъделичка още по-силно и тя я погледна. Чародейката я дръпна да спре. Аби вдигна очи и видя гъмжилото от хора край себе си. Едни се втурваха в помещението през странични врати, други излизаха забързани. Някои говореха разпалено и жестикулираха енергично. Всички говореха едновременно и Аби не можеше да различи нито дума. Тук-там се бяха оформили групички, в които хората си шепнеха, наведени един към друг. Сякаш бе попаднала в човешки кошер.
	Вниманието й привлече нечий бял силует. В мига, в който видя водопада от коси и очите с теменужени отблясъци, вперени в нея, тя се вкамени. Свлече се на колене с лек стон и се поклони толкова ниско, че гърбът й изпука. Цяла затрепери, готова да посрещне най-лошото.
	В секундата преди да докосне земята забеляза, че елегантната бяла копринена рокля е с квадратно деколте — същото като на черните рокли. Дългата коса бе категорично доказателство. Аби никога не бе виждала тази жена, но бе напълно сигурна коя е. Нямаше как да сгреши. Само една от тях носеше бяла рокля.
	Пред нея стоеше самата Майка Изповедник.
	Над главата й се чу неясен глас, но не посмя да се заслуша, за да не предизвика смъртта.
	— Стани, дете мое. — Този път бе по-отчетливо.
	Разпозна в тези думи протоколния отговор на Майката Изповедник към неин поданик. Беше й нужно време, за да осъзнае, че в тях няма и следа от заплаха. Погледът й се залепи за едно петно кръв на пода, докато умът й трескаво търсеше изход от положението. Майка й не я бе подготвила за евентуална среща с Майката Изповедник. Доколкото й бе известно, никой в Заево не бе зървал тази жена, камо ли да е разговарял с нея. Както не бе чувала никой от съгражданите й да бе виждал магьосник.
	Чародейката избоботи едва чуто:
	— Стани.
	Аби се изправи, но не посмя да вдигне очи от пода, въпреки че от червеното петно й се повдигаше. Миризмата на кръв изпълваше ноздрите й — бе като на току-що заклано животно. Дългата кървава диря й подсказа, че се извлекли тялото през една от вратите в дъното на залата.
	Гласът на чародейката й прозвуча успокоително в хаоса.
	— Магьоснико Зорандер, това е Абигейл, дъщеря на Хелза. Иска да поговори с теб. Абигейл, това е Първият магьосник Зедикус Зу’л Зорандер.
	Аби повдигна предпазливо очи. Посрещна я лешниковокафяв поглед.
	Отвсякъде я притискаха хора: огромни, застрашителни офицери, някои от тях с вид на генерали; неколцина старци в роби, част от тях семпли, другите богато украсени; група мъже на средна възраст, както в роби, така и в ливреи; още цял рояк мъже и жени и Майката Изповедник.
	Мъжът в центъра на хаоса, онзи с лешниковите очи, не бе какъвто си го бе представяла. Очакваше да види прошарен, навъсен старец, а този беше млад, може би не по-възрастен от самата нея. Слабото му, но мускулесто тяло, бе облечено във възможно най-семплата роба, едва ли по-добре ушита от торбата от зебло на Аби. Това беше признак за високия му пост.
	Младата жена не си представяше Първият магьосник така. Не бе забравила какво й говореше майка и — да не вярва на очите си, когато става въпрос за магьосници.
	Всички тези хора говореха с него, спореха с него, някои дори крещяха. Той мълчеше и я гледаше в очите. Имаше приятно лице с нежни черти, макар чупливата му кестенява коса да изглеждаше твърде непокорна. Но очите му… Аби никога не бе виждала подобни очи. Те сякаш виждаха всичко, знаеха всичко, разбираха всичко. Изглеждаха едновременно кръвясали и уморени, сякаш не им е достигнал сън и в същото време бяха полирани с тънък гланц печал. Въпреки това той изглеждаше спокоен в сърцето на бурята. В този кратък миг, докато вниманието му бе съсредоточено върху нея, залата сякаш опустя.
	Кичурът коса, който Аби бе забелязала около пръста на благородника, сега бе в шепата на Първия магьосник. Той го вдигна към устните си и отпусна ръка.
	— Казаха ми, че си дъщеря на чародейка — Гласът му бе бавен поток, стелещ се сред бушуващо море. — Притежаваш ли дарбата, дете?
	— Не, господарю…
	Докато тя отвръщаше, той вече се бе обърнал към друг, който току-що бе завършил изречението си.
	— Казах ти, направите ли го, рискуваме да загубим. Нека му бъде предадено, че му заповядвам да продължи на юг.
	Високият офицер, на когото говореше, разпери ръце.
	— Но той докладва, че според достоверен източник, Д’Харанците са тръгнали към него на изток.
	— Все едно — рече магьосникът. — Искам пътят на юг да бъде отрязан. Именно натам се е отправила основната им войска; сред тях има магьосници. Те са първите, с които трябва да се справим.
	Високият офицер поздрави с юмрук до сърцето, но магьосникът вече се бе обърнал към възрастна чародейка.
	— Да, точно така, правиш три заклинания и едва тогава се опитваш да извършиш размяната. Снощи открих мястото.
	Чародейката бе сменена от чужденец, който заговори на своя си език и подаде на Първия магьосник някакъв свитък. Зорандер погледна набързо написаното и отпрати мъжа, като му заповяда нещо на същия език.
	След това се обърна към Аби.
	— Значи си пропусната?
	Тя се изчерви чак до ушите.
	— Да, магьоснико Зорандер.
	— Няма нищо срамно, дете — прошепна в ухото й самата Майка Изповедник.
	Напротив, срамно си беше. Дарбата не бе преминала от майка й в нея — беше я прескочила.
	Хората в Заево бяха свикнали да разчитат на майка й. Тя помагаше на болните и пострадалите. Даваше съвети по въпроси, касаещи градчето или някое семейство. Понякога извършваше сватбени ритуали, друг път въдворяваше ред и дисциплина или пък правеше услуги, възможни само чрез магия. Тя бе чародейка. Пазителка на своите съграждани.
	Едни я почитаха, други се страхуваха от нея или я мразеха.
	Почитаха я заради добрините, които правеше за жителите на Заево. Страхът и омразата бяха заради дарбата й — заради факта, че притежаваше магия. Имаше такива, които искаха да живеят живот без магия.
	Аби не притежаваше дарбата и не можеше да лекува болните и да изкоренява безпочвените страхове на хората. Какво не би дала да можеше, но уви. Когато питаше майка си как търпи неблагодарността и негодуванието на хората, тя отвръщаше, че да помагаш е само по себе си награда за онзи, който го прави, че човек не бива да очаква благодарност за това. И добавяше, че ако живееш в очакване да получиш благодарност за сторена добрина, може да си умреш нещастен.
	Докато майка й бе жива, хората отбягваха Аби тайно. След смъртта на майка й вече не се криеха. От нея се очакваше да им служи по начина, по който го бе правила майка й. Те не знаеха какво означава да притежаваш дарбата, нямаха представа, че понякога тя не се предава по наследство. За тях Аби бе просто егоистка.
	Магьосникът даваше указания за извършването на някакво заклинание. Когато приключи, погледът му се плъзна в друга посока, като пътьом премина през Аби. Тя се нуждаеше от помощта му.
	— Какво искаше да ме питаш, Абигейл?
	Пръстите й се вкопчиха в торбата.
	— Става въпрос за родното ми градче Заево.
	Спря, за да изчака магьосникът да посочи нещо в една книга, която му бяха подали. Той й махна с ръка да продължи, докато някакъв мъж му обясняваше каква трудност е възникнала при хвърлянето на двойно заклинание.
	— Връхлетя ни ужасна беда — включи се Аби. — В града ни нахлуха Д’Харански части…
	Първият магьосник се обърна към по-възрастен, белобрад мъж. Съдейки по простичката му роба, Аби реши, че и той е магьосник.
	— Казвам ти, Томас, ще стане! — настояваше Зорандер. — Не че съм съгласен със Съвета, просто споделям с теб какво намерих, а тяхното единодушно решение е да го направя. Не претендирам, че са ми ясни всички подробности около извършването му, но поне го поразучих. Може да се направи. Както казах и на Съвета, мога да го задействам. Остава да реша дали съм съгласен с тях, че трябва да го сторя.
	Мъжът, когото бе нарекъл Томас, обърса с длан лицето си.
	— Значи излиза, че слуховете са верни! Ти наистина мислиш, че е възможно! Да не си се побъркал, Зорандер?!
	— Намерих го в една книга в анклава на Първия магьосник. Писана е още преди войната със Стария свят. Видях го със собствените си очи. Изпратих цял куп верификационни мрежи, за да проверя истинността му. — Обърна се към Аби: — Да, сигурно е бил легионът на Анарго. Заево се намира в Пендисан.
	— Да. Тяхната войска премина като буря през града ни и… — понечи да обясни Аби.
	— Пендисан отказа да се присъедини към Съюза на Средната земя и да влезе под общото командване, изработващо стратегията за отпор на Д’Харанското нападение. Твоята страна предпочете да запази суверенитета си и сама да се бори с врага. Ще трябва да поеме последствията от своите решения.
	Възрастният магьосник подръпваше брадата си.
	— И въпреки това как можеш да си сигурен, че е истинско? Имаш ли безспорни доказателства? Искам да кажа, че тази книга трябва да е на хиляди години. Може да е било само предположение. Верификационните мрежи не винаги доказват цялостната структура на подобно нещо.
	— Знам това не по-лошо от теб, Томас, но пак ти казвам — всичко е истинско — отвърна магьосникът Зорандер. Гласът му угасна в шепот: — Добрите духове да са ни на помощ, но наистина е така.
	Сърцето на Аби щеше да се пръсне. Искаше да му разкаже всичко, но не можеше да се включи в разговора. Той трябваше да й помогне. Това беше единственият начин.
	Една от вратите в дъното се отвори и към тях се запъти офицер. Разбута тълпата и застана до Първия магьосник.
	— Магьоснико Зорандер! Току-що дойде съобщение! Пуснахме в действие роговете, които ни даде и нещата потръгнаха. Урландската армия подви опашка!
	Някои от присъстващите замлъкнаха, други продължиха разговорите си.
	— Най-малко на три хиляди години е — каза Първият магьосник на възрастният с брадата. После положи ръка върху рамото на новодошлия офицер и се наведе към него. — Предай на генерал Брейнард да стои плътно до бреговете на Керн. Не опожарявайте мостовете, оставете ги. Кажи му още да раздели хората си. Нека половината останат да държат под око Урландците — да не им скимне нещо друго. Да се надяваме, че няма да могат да намерят заместник на магьосника, който бе с тях на бойното поле. Нека Бейнард отведе останалите на север, за да помогнат в отрязването пътя за бягство на Анарго. Това ни е проблемът, но мостовете може да ни потрябват по-късно, за да погнем Урландците.
	Един по-възрастен офицер с вид на генерал пламна.
	— Да стоят край реката? При положение, че роговете си свършиха работата и врагът отстъпва? Но защо! Можем да ги пипнем, преди да са се прегрупирали и да са извикали подкрепления, за да отвърнат на удара ни!
	Лешниковите очи се втренчиха в мъжа.
	— А имаш ли представа какво ни чака оттатък границата? Колцина ще загинат, ако Панис Рал е заложил капан, с който роговете ни не могат да се справят? Колко невинни хора загубихме досега? Колко ще умрат в схватка на чужда територия — земя, която те познават по-добре от нас?
	— А колко от нашите ще умрат, ако не пресечем сега възможността да ни нападнат след време! Трябва да ги преследваме! Панис Рал няма да се откаже. Ще работи неуморно, за да изобрети средство, с което да ни покоси в съня ни. Трябва да ги преследваме и избием до крак!
	— Работя по въпроса — загадъчно изрече Първият магьосник.
	Възрастният магьосник поглади брадата си и се усмихна саркастично.
	— Да, той си мисли, че може да прати подире им самия отвъден свят.
	Няколко офицери, две чародейки и част от мъжете в роби застинаха в открита почуда.
	Чародейката, която бе въвела Аби в залата, се наведе към нея.
	— Нали искаше да говориш с Първия магьосник. Говори. Ако си изгубила кураж, мога да те изпратя до изхода.
	Аби облиза устни. Не знаеше как ще говори посред цялата тази олелия, но бе наясно, че трябва, така че просто продължи мисълта си.
	— Господарю, нямам представа какво е направила родината ми. Не познавам нашия крал. Още по-малко съм наясно със Съвета, войната и всичките тези неща. Аз съм от едно градче, чиито жители са изложени на смъртна опасност. Защитниците ни бяха победени от врага. Войска от Средната земя се е насочила на север към Д’Харанците.
	Чувстваше се като глупачка да говори с човек, водещ паралелно още десетина разговора. По-силни обаче бяха ядът и разочарованието й. Ако не успееше да го убеди да й помогне, близките й щяха да умрат.
	— Колко Д’Харанци — попита магьосникът.
	Аби понечи да отговори, но офицерът я изпревари.
	— Не знаем със сигурност колко са останали в легиона на Анарго. Може да има пострадали, но са като разярен бик. Приближават границата на родината си. Могат да се върнат и да ни нападнат или да избягат. Ние разполагаме с войската на Сандерсън, която се спуска от север и с тази на Мардейл от югозапад. Анарго е допуснал грешка, като е нахълтал в Заево. Сега му остава да се бие или да се върне у дома. Длъжни сме да приключим с него. Друга възможност може да нямаме.
	Първият магьосник прокара палец и показалец по голобрадото си лице.
	— Но така или иначе, не знаем броя им. Имахме надеждни съгледвачи, но те така и не се върнаха. Не ни остава друго, освен да приемем, че са убити. Но какво кара Анарго да действа така?
	— Ами това е най-краткият път за бягство към Д’Хара — отвърна офицерът.
	Първият магьосник се обърна към една чародейка, за да отговори на току-що зададен му от нея въпрос.
	— Не виждам как бихме могли да си го позволим. Предай им, че отговорът ми е не. Няма да хвърлям такива мрежи заради тях и не мога да им кажа как да го направят за едното „може би“.
	Чародейката кимна и се отдалечи.
	Аби знаеше, че заклинание, хвърлено от чародейка, се нарича мрежа.
	— Е, щом смяташ, че е възможно — говореше брадатият мъж, — бих искал да чуя как тълкуваш текста. Книга на три хиляди години крие много рискове. Нямаме точна представа как са действали тогавашните магьосници.
	Зорандер за пръв път стрелна мъжа с гневен поглед.
	— Искаш ли да ти демонстрирам точно какво имам предвид, Томас? Да видиш самото заклинание?
	Доловили тона в гласа му, повечето от присъстващите притихнаха. Първият магьосник разпери ръце встрани и множеството се отдръпна. Майката Изповедник не се отделяше от лявото му рамо. Чародейката, придружаваща Аби, я дръпна назад.
	Първият магьосник даде знак. Един мъж му подаде малка торбичка, оставена на една от масите. Аби забеляза, че част от пясъка по масите не е разсипан случайно, а изписва различни символи. Майката на Аби бе правила заклинания с пясък, но по-скоро използваше други неща — от стрити кости до изсушени билки. Рядко бе прибягвала до пясък. Всяко заклинание трябваше да се извърши в строго определен ред. Всяка грешка можеше да е фатална.
	Първият магьосник се наведе и загреба шепа пясък. Стиснал юмрук, го пусна на тънка струйка по пода.
	Ръката му се движеше с отработена точност. Китката му се завъртя и пясъкът оформи кръг. Загреба следваща шепа и след малко в първия кръг се появи втори. Явно рисуваше Милост.
	Майката на Аби винаги очертаваше квадрата преди втория кръг. Оформяше елементите един подир друг, от външните към вътрешните, после преминаваше към лъчите, като ги очертаваше отвътре навън. Магьосникът Зорандер вписа осмовърхата звезда във вътрешния кръг. Продължи лъчите навън, пресече двата кръга, но не стигна до последния.
	Оставаше му да начертае квадрата, представляващ границата между световете. Той бе пръв магьосник, така че Аби предположи, че не е грешно да го направи в ред, различен от този, в който го рисуваше някаква чародейка от малкото градче Заево. Но неколцина от мъжете, за които Аби бе предположила, че са магьосници, както и две от чародейките, започнаха да си разменят навъсени погледи.
	Магьосникът Зорандер начерта двете противолежащи страни на квадрата. Загреба още пясък и премина към последните две страни.
	Вместо права линия очерта овал, врязващ се дълбоко във вътрешния кръг, който изобразяваше света на живота. Вместо да опре в кръга, овалът го пресече. Последната страна на квадрата начерта по същия начин, така че също да пресече малкия кръг. Продължи линията, докато тя не се срещна с другата, където бе липсващия лъч на звездата, изобразяваща Светлината. За разлика от другите три ъгъла на квадрата, последният излезе извън по-големия кръг — в света на мъртвите.
	Хората ахнаха. За миг залата притихна, след което родените с дарбата започнаха да си шепнат притеснено.
	Магьосникът Зорандер се изправи.
	— Доволен ли си, Томас?
	Лицето на Томас бе станало бяло като брадата му.
	— Създателят да ни пази. — Извърна очи към магьосника Зорандер. — Съветът няма точна представа. Това би било лудост.
	Магьосникът Зорандер не му обърна внимание и погледна Аби.
	— Колко Д’Харанци видя?
	— Преди три години Заево бе нападнато от скакалци — буквално заляха хълмовете на града. Д’Харанците бяха повече, струва ми се.
	Магьосникът Зорандер изсумтя недоволно. Сведе поглед към начертаната от него Милост.
	— Панис Рал няма да се откаже. Колко време, Томас? Колко време ще мине, докато изобрети нова магия и пак прати Анарго срещу нас? — Погледът му се плъзна по насъбралите се около него хора. — За колко години предполагахме, че ще бъдем изтребени от Д’Харанските орди? Колцина от нашите бяха убити от магията на Рал? Колко хиляди измряха от пратените от него болести? Колко хиляди пострадаха от неговите хора сенки, изприщиха се и кървяха до смърт? Колко села, градчета и градове бяха заличени от лицето на земята?
	Тъй като никой не се обади, магьосникът Зорандер продължи:
	— Отне ни години, докато се отдалечим от ръба. Във войната най-сетне има обрат. Врагът отстъпва в бяг. Имаме три възможности за избор. Първата е да го оставим да стигне до дома си и да се надяваме, че никога повече няма да се върне, за да излее върху ни своята жестокост. Но според мен е въпрос на време, докато опита отново. Следователно остават две реалистични възможности. Да го преследваме до бърлогата му и да го погубим веднъж завинаги, което би означавало да пожертваме няколко десетки, а може би няколко стотици или хиляди наши момчета. Или да ме оставите аз да свърша работата.
	Родените с дарбата сред тълпата хвърляха нервни погледи към начертаната на земята Милост.
	— Ние все още разполагаме с магията си — обади се един магьосник. — Бихме могли да я използваме, постигайки същия ефект, без да се налага да причиняваме подобни катаклизми.
	— Магьосникът Зорандер е прав — обади се друг. — Съветът също. Враговете ни си заслужиха съдбата. Не ни остана друго, освен да им я предоставим.
	Залата отново избухна в спорове. През това време магьосникът Зорандер остана втренчен в очите на Аби — недвусмислено послание да приключва с молбата си.
	— Моите съграждани, жителите на Заево, са завладени от Д’Харанците, както и жителите на много други градове. Пленниците са във властта на чародейки, от чиито заклинания не могат да се освободят. Моля ви, магьоснико Зорандер, трябва да ми помогнете.
	Докато се промъквах насам, чух чародейките им да разговарят с офицерите. Д’Харанците планират да използват пленниците като щитове. С тях ще отблъскват смъртоносната магия, която изпратихте срещу Д’Харанските орди, а също и копията и стрелите на армията на Средната земя, предназначени за тях. Ако решат да се обърнат и да се впуснат в атака, възнамеряват да поставят пленниците в първите редици. Наричат го „притъпяване на вражеските оръжия с техните собствени жени и деца“.
	Никой не я гледаше. Хората отново говореха и спореха в един глас. Сякаш животът на всички тези хора не бе достоен за тяхното внимание.
	В очите на Аби напираха сълзи.
	— И в двата случая всички тези невинни хора ще умрат. Моля ви, магьоснико Зорандер, трябва да ни помогнете, иначе те ще загинат.
	Той я стрелна с поглед.
	— Нищо не можем да направим за тях.
	Аби си пое дълбоко дъх, опитвайки се да преглътне сълзите си.
	— Баща ми бе заловен, заедно с много от роднините ми. Съпругът ми също. И дъщеря ми. Още няма и пет годинки. Ако изпратите магия, те ще погинат. Ако атакувате, ще ги обречете на смърт. Трябва да ги спасите или да не нападате.
	Магьосникът изглеждаше дълбоко нещастен.
	— Съжалявам. Не мога да им помогна. Нека добрите духове бдят над тях и отнесат душите им при Светлината. — Понечи да си върви.
	— Не! — изпищя Аби. Част от хората замлъкнаха. Други само я погледнаха и си продължиха разговорите. — Детето ми! Не можете! — Пъхна ръка в торбата си. — Нося една кост…
	— Всички носят — прекъсна я той. — Не мога да ти помогна.
	— Трябва да ми помогнете!
	— Сега не е време за егоистични мисли. Трябва да разгромим Д’Харанските войски. По какъвто и да е начин. Макар всички тези хора да са невинни, те ще застанат на пътя ни. Не мога да позволя Д’Харанците да пожънат успех в подобно начинание, защото в противен случай всеки ще започне да използва този похват, а тогава ще загинат още повече невинни хора. Трябва да покажем на врага, че нищо не може да ни отклони от целта ни.
	— НЕ! — зави Аби. — Та тя е само дете! Осъждате дъщеричката ми на смърт! Има и други деца! Що за чудовище сте?
	Вече не я слушаше никой друг освен магьосникът, всеки се бе задълбочил в разговорите си.
	Гласът на Първия магьосник разсече врявата и достигна до ушите й кристално чист като погребален звън.
	— Аз съм човек, комуто се налага да взема подобни решения. Нямам друг избор, освен да отхвърля молбата ти.
	Аби закрещя, разяждана от болката на провала си. Дори не успя да му покаже какво носи.
	— Но това е дълг! — продължи да вика тя. — Свещен дълг!
	— Който не може да бъде изплатен в момента.
	Писъците й станаха истерични. Чародейката я избута към вратата. Аби се изтръгна от ръцете й и излезе тичешком от залата. Запрепъва се надолу по мраморните стъпала, очите й бяха замъглени от сълзи.
	Стигна до долната площадка и се строполи, повалена от безпомощни ридания. Той нямаше да й помогне. Нямаше да помогне на едно невинно дете. Дъщеря й щеше да загине.

>
	Все още разтърсвана от плач, усети нечия длан на раменете си. Две приятелски ръце я приласкаха и прегърнаха. Нежни пръсти отметнаха косата й назад и тя, без да може да контролира риданията си, се озова в женски скут. Усети още едно докосване по гърба и в тялото й се вля успокоителна струя магия.
	— Той убива дъщеричката ми — простена. — Мразя го!
	— Всичко е наред, Абигейл — отрони гласът над нея. — Нормално е да плачеш, когато те раздира такава болка.
	Аби избърса очите си, но сълзите продължаваха да се стичат. На площадката пред нея стоеше чародейката. Вдигна глава към жената, в чиято приятелска прегръдка бе потънала. Бе самата Майка Изповедник. Всяко чувство на почуда потъна в морето на отчаянието, всяко усещане за страх се оказа внезапно притъпено. Дори тази жена да й стори най-лошото на света, все й беше тая. Вече нямаше значение какво ще стане с нея.
	— Той е чудовище — проплака тя. — Заслужил си е името. Наистина е злият Вятър на смъртта. Сега целта му е моята рожба, не врагът.
	— Разбирам чувствата ти, Абигейл — обади се Майката Изповедник, — но не си права.
	— Как можеш да го кажеш! Дъщеря ми още не е имала шанс да живее, а той ще я убие! Съпругът ми също ще умре. И баща ми, но той поне си е поживял. А чедото ми не е!
	Отново изпадна в истеричен вой и Майката Изповедник за втори път я приласка в прегръдката си. Но не от утеха се нуждаеше Аби.
	— Само едно дете ли имаш? — попита чародейката.
	Тя кимна и въздъхна дълбоко.
	— Имах още едно, момченце, но умря при раждането. Акушерката каза, че не мога да имам повече. Мъничката ми Джана ще е единствената ми рожба. — Необузданата болка от казаното раздра безмилостно тялото й. — А той ще я убие. Точно както уби онзи човек преди мен. Магьосникът Зорандер е чудовище. Дано добрите духове го погубят!
	Чародейката я погледна с измъчено лице и отметна кичур коса от челото й.
	— Ти не разбираш. Виждаш само едната страна на нещата. Не мислиш това, което говориш.
	Напротив.
	— Ако имаше…
	— Делора разбира — прекъсна я Майката Изповедник и посочи чародейката. — Има десетгодишна дъщеря, също и син.
	Аби погледна крадешком чародейката, която й се усмихна съчувствено и кимна в знак на потвърждение.
	— Аз също имам дъщеря — продължи Майката Изповедник. — На дванадесет е. Двете с Делора разбираме мъката ти. Първият магьосник също.
	Аби стисна юмруци.
	— Не и той! Самият той е почти момче, а иска да убие дъщеричката ми. Той е Вятърът на смъртта и го е грижа само за едно — да убива!
	Майката Изповедник потупа каменното стъпало до себе си.
	— Седни тук горе, Абигейл. Нека ти разкажа що за човек е той.
	Все още плачейки, Аби се надигна към посоченото стъпало. Майката изповедник бе дванадесет до четиринадесет години по-възрастна от нея, с красиво лице и онези незабравими теменужени очи. Водопадът прелестни коси се спускаше чак до кръста й. Имаше топла усмивка. На Аби никога не й бе минавало през ум да мисли за един Изповедник като за жена, но пред себе си виждаше именно това. Не изпитваше предишния страх. Тя не можеше да й стори нищо по-лошо от онова, което вече й бе сторено.
	— Когато Зедикус прохождаше, аз вече бях девойка. Случвало ми се е да се грижа за него. — Майката Изповедник зарея поглед и се усмихна замислено. — Пошляпвах го по дупето, когато не се държеше като добро момче, а по-късно му дърпах ушите, за да го накарам да слуша в клас. Беше голям пакостник, но не поради лошо сърце, а защото бе крайно любопитен. Порасна и стана прекрасен човек.
	Преди много години, когато започна войната с Д’Хара, магьосникът Зорандер не искаше да ни помага. Не искаше да се бие и да причинява страдание на хората. Но в крайна сметка, когато Панис Рал, предводителят на Д’Хара, започна да изтребва народа ни с магия, Зед разбра, че ако иска да спаси живота на своите, трябва да се бие.
	Зедикус Зу’л Зорандер може да ти се вижда млад, така го възприемат мнозина, но той е рядко явление. Син е на магьосник и чародейка. Зед е истинско чудо. Дори останалите магьосници, които видя в залата и някои от които са негови учители, не винаги разбират как успява да разгадае тайнствата на книгите, как използва дарбата си и кое го прави толкова могъщ. Това, което знаем със сигурност обаче, е, че има сърце. И се съветва с него точно толкова, колкото и с главата си. Поради това, както и по ред други причини, той бе провъзгласен за Пръв магьосник.
	— Да, очевидно притежава несравним талант за Вятър на смъртта — бе коментарът на Аби.
	Майката Изповедник се подсмихна и вдигна ръка към гърдите си.
	— Сред хората като мен, които го познават наистина добре, той е известен като Фокусника — прозвище, което напълно заслужава. „Вятъра на смъртта“ е името, с което го наричаме пред другите, за да всяваме ужас във вражеските сърца. Някои наши сънародници го приемат буквално. Щом майка ти е родена с дарбата, сигурно разбираш, че понякога хорският страх от магията е неоправдан.
	— А друг път родените с магия са истински чудовища, за които животът, който унищожават, не струва пукнат грош — възрази Аби.
	Майката Изповедник за момент се вгледа в очите й, после вдигна предупредително пръст.
	— Ще ти разкажа нещо за магьосника Зедикус Зу’л Зорандер, но искам да си остане между нас. Ако споделиш с някого чутото от мен, няма да ти простя за измяната на доверието ми.
	— Няма, но не виждам…
	— Само слушай.
	След като се увери, че е заинтригувала Аби, Майката Изповедник започна разказа си.
	— Зед се ожени за Ерилин. Тя бе прекрасна жена. Всички много я обичахме, но любовта ни бе нищо пред неговата. Двамата имаха дъщеря.
	Любопитството на Аби надделя и тя попита:
	— Колко е годишна?
	— Горе-долу колкото твоята — отвърна Делора.
	Аби преглътна пред премерената ирония в гласа на чародейката.
	— Ясно.
	— Когато Зед стана Пръв магьосник, времената бяха тежки. — В теменужените очи на Майкта Изповедник проблеснаха болезнени искрици. — Тогава Панис Рал създаде хората сенки.
	— Хората сенки…? Вижте, аз съм от Заево, никога не съм чувала подобни неща.
	— Войната бе достатъчно зло, но Панис Рал научи своите магьосници да създават хора сенки. — Мъчителният разказ изтръгна от устните на Майката Изповедник тежка въздишка. — Наричат се така, защото наистина приличат на сенки във въздуха. Те нямат определена форма. Не са живи същества, а създадени чрез магия. Да стреляш срещу тях с каквото и да е оръжие е все едно да се целиш в пушек.
	От тях няма начин да се скриеш. Те се носят към теб през полета и гори, докато накрая те намерят.
	Докоснат ли те, цялото ти същество се покрива с мехури и започва да се подува, докато плътта ти се разкъса. Умираш в жестоки мъки. Човек, докоснат от тези създания, не може да бъде спасен дори чрез дарбата.
	Пред всяка атака на Д’Харанската армия, магьосниците им изпращаха хората сенки напред. В началото те покосиха цели батальони от нашите — все смели и всеотдайни бойци, изтребени до крак. Не виждахме никаква надежда. Бяхме стигнали до дъното.
	— Нима магьосникът Зорандер е съумял да ги спре? — попита Аби.
	Майката Изповедник кимна.
	— Изучи внимателно проблема и създаде бойни рогове, чиято магия разнесе хората сенки така, както вятър помита пушек. Магията на роговете може да се провира през заклинанието и да намира онзи, който го е изпратил, за да го унищожи. Но тези рогове не са устойчиви срещу новите изобретения на врага и се налага Зед да ги променя непрекъснато, за да бъдат ефикасни срещу вражеските атаки.
	Панис Рал използва и други магии: трески и болести, опустошителни епидемии, мъгли, причиняващи слепота — всякакви ужасии. Зед работеше денонощно и успя да се справи с всички тях. След като всички изобретения на Панис Рал бяха преборени, нашите войски отново се превърнаха в равностойни противници. Ходът на битката се обърна именно благодарение усилията на Зед.
	— Е, няма спор, че това е хубаво, но…
	Майката Изповедник пак вдигна пръст, за да я накара да замълчи. Аби не каза нищо и жената отпусна ръка край тялото си и продължи:
	— Стореното от Зед разяри Панис Рал, който след неуспешен опит да убие него, изпрати четворка след Ерилин.
	— Четворка ли? Какво е това?
	— Екип от четирима специални убийци под закрилата на заклинание, направено от човека, който ги изпраща: Панис Рал. Тяхната задача е не просто да убият жертвата си, а да го направят по възможно най-мъчителния и жесток начин.
	Аби преглътна.
	— И успяха ли… да убият жена му?
	Майката Изповедник се наведе към нея.
	— По-лошо. Захвърлиха я с изпотрошени крайници, за да бъде намерена жива.
	— Жива! Защо са я оставили жива, след като мисията им е била да я убият?
	— За да я намери Зед изпотрошена и кървяща, гърчеща се в невъобразима агония. Единственото, което успя да направи, бе да прошепне името му с любов. — Майката Изповедник се наведе още по-близо. Аби усети дъха на думите й върху лицето си. — Когато Зед използва магията си, за да се опита да я изцери, активира червея.
	Аби бе забравила да мига.
	— Червея ли…?
	— Това е магия, която никой магьосник не е в състояние да усети. — Майката Изповедник разпери пръсти пред стомаха на Аби, завъртя дланта си навън и дръпна рязко в раздиращ жест. — Магията буквално разпори вътрешностите й. Поради факта, че Зед използва изпълнената си с любов магия, Ерилин умря в нечовешки крясъци от болка, докато той стоеше коленичил безпомощно край нея.
	Аби трепна и се хвана за стомаха, почти усещайки раната.
	— Това е ужасно.
	Теменужените очи на Майката Изповедник я пронизваха.
	— Четворката хвана и дъщеря им. Малката бе видяла всичко, което онези мъже бяха сторили на майка й.
	Аби отново усети парещи сълзи в очите си.
	— Значи са сторили същото и с дъщеря му?
	— Не — отвърна Майката Изповедник. — Взеха я в плен.
	— Значи още е жива? Значи има надежда?
	Бялата копринена рокля на Майката Изповедник нежно изшумоля, щом тя се облегна назад на мраморния парапет и отпусна ръце в скута си.
	— Зед хукна след четворката. Откри ги, но дъщеря му бе дадена на други, които я предали на трети и така нататък, така че никой не знаеше къде е всъщност и кой я държи.
	Аби погледна чародейката, после отново Майката Изповедник.
	— Какво направи магьосникът Зорандер с четворката?
	— Не по-малко, отколкото аз самата бих сторила. — Лицето на Майката Изповедник бе застинало в маска на ледена ярост. Тонът й бе дори по-смразяващ от думите. — Накара ги да съжаляват, че изобщо са се родили. При това наистина дълго време.
	Аби се дръпна.
	— Разбирам.
	Докато Майката Изповедник си поемаше дъх, за да се поуспокои, чародейката продължи разказа.
	— Както ти казахме, магьосникът Зорандер използва заклинание, което никой от нас не разбира; то държи Панис Рал затворен в двореца му в Д’Хара. То притъпява магията, която Рал изпраща срещу нас и помага на нашите войски да отблъснат Д’Харанските части и да ги върнат там, откъдето идват.
	Но Панис Рал е разяждан от омраза към човека, попречил на завоевателния му поход към Средната земя. Никога не минава повече от седмица между два опита за покушение срещу живота на магьосника Зорандер. Рал изпраща опасни и зли хора от всякакъв вид. Дори Морещици.
	Дъхът на Аби заседна в гърлото й. Беше чувала тази дума. Опита се да потисне любопитството си, но все пак попита:
	— Какво е това Морещица?
	Чародейката приглади назад лъскавата си черна коса, в очите й блестеше убийствена омраза.
	— Морещиците са жени в червени кожени униформи и с дълги плитки, които символизират професията им. Те са обучени в изкуството да убиват и измъчват родените с дарбата. Ако такъв човек се опита да използва дарбата си срещу Морещица, тя улавя магията му и я обръща срещу него. От Морещица никой не може да избяга.
	— Но човек с толкова силна дарба като магьосника Зорандер със сигурност…
	— Дори той би бил загубен, ако се опита да използва силата си срещу Морещица — отвърна Майката Изповедник. — Морещицата може да бъде победена с обикновените оръжия, но не и с магия. Единствено изповедническата магия е ефикасна срещу нея. Аз съм убила две.
	Отчасти заради жестокото обучение, предхождащо превръщането на една жена в Морещица, те са забранени откакто се помня, но в Д’Хара ужасната традиция да се вземат млади жени, за да бъдат обучавани за Морещици, продължава и до днес. Д’Хара е отдалечена и затворена страна. Не знаем много за нея — само онова, което сме научили от личния си безрадостен опит.
	Морещиците са залавяли неколцина от нашите магьосници и чародейки. Веднъж заловени, те не могат да се самоубият, нито да избягат. Преди да умрат, предават цялото си знание на Морещицата. Така Панис Рал научава всички наши планове.
	Ние от своя страна също сме имали късмета да заловим неколцина високопоставени Д’Харанци. С помощта на Изповедниците сме научавали до каква степен са разкрити намеренията ни. Времето работи срещу нас.
	Аби обърса с длани бедрата си.
	— А човекът, който бе убит точно преди да вляза при Първия магьосник? Той не може да е бил убиец, нали? Двамата му придружители бяха пуснати да си вървят.
	— Не, не беше убиец. — Майката Изповедник скръсти ръце. — Предполагам Панис Рал знае за откритата от магьосника Зорандер магия, която може да унищожи цяла Д’Хара. Панис Рал отчаяно иска да се отърве от магьосника Зорандер.
	Дълбоките теменужени очи на Майката Изповедник заблестяха с потисканата тегоба на несподелено ужасно познание. Аби не можа да издържи на напрегнатия взор и отклони глава. Пръстите й зачовъркаха някакъв конец от торбата.
	— Не виждам какво общо има всичко това с отказа му да помогне за спасяването на дъщеря ми. Той самият има дъщеря. Нима не би направил всичко, за да си я върне? Нима не е готов да стори каквото се иска от него, за да я вземе отново в прегръдката си?
	Майката Изповедник отпусна глава, пръстите й бавно разтъркаха челото, сякаш в опит да го освободят от мъчителна болка.
	— Човекът, дошъл преди теб, бе вестител. Съобщението, което носеше е било предавано от ръка на ръка, за да не може да бъде проследен първоизточникът му.
	Аби усети как по ръцете и пробягват ледени тръпки.
	— Какво гласеше съобщението?
	— Кичурът коса, който носеше вестителят, бе на дъщерята на Зед. Панис Рал искаше Първият магьосник да се предаде, за да бъде екзекутиран, като в замяна на това щял да пощади живота на дъщеря му.
	Аби се вкопчи в торбата си.
	— Но нима един любящ баща не би сторил дори това, за да спаси чедото си?
	— На какво цена? — прошепна Майката Изповедник. — Това би означавало да пожертва живота на всички хора, които биха умрели без негова помощ. Той няма право на подобна егоистична постъпка, пък дори и за да спаси живота на човек, когото обича повече от всеки друг на света. Миг преди да откаже помощ на твоята дъщеря, той отхвърли това предложение, като по този начин подписа смъртната присъда на собственото си невинно дете.
	Аби усети как надеждите й потъват обратно в черната бездна. При мисълта за ужаса, който изживява Джана, за това, че вероятно й причиняват болка, й се зави свят, за малко да повърне. По бузите й отново се изтърколиха сълзи.
	— Но аз не го моля да пожертва живота на други хора, за да спаси нейния.
	Чародейката нежно я докосна по рамото.
	— Той е убеден, че ако спести страданията на твоите съграждани, Д’Харанците ще избягат, което ще доведе до смъртта на многократно повече хора.
	Аби отчаяно търсеше изход.
	— Но аз имам кост.
	Чародейката въздъхна.
	— Абигейл, половината от хората, които идват за среща с магьосник, носят кост. Амбулантните търговци убеждават просителите, че им дават истински кости. Отчаяните хора като теб ги купуват.
	— Повечето от тях идват при магьосниците с желанието да бъдат освободени от живот, в който има магия — продължи Майката Изповедник. — Хората се страхуват от магията, но се опасявам, че при начина, по който се използва магията в Д’Хара, днес най-голямото желание на нашите сънародници е да не видят магия никога повече. Парадоксално е — купуваш си кост, в която вярваш, че е вложена магия, при положение, че си дошъл да се молиш да бъдеш освободен от магията.
	Аби примигна.
	— Но аз не съм купувала тази кост. Тя наистина е свързана с дълг. Майка ми каза за този дълг на смъртното си ложе. Дългът обвързва самия магьосник Зорандер.
	Чародейката я погледна с недоверие.
	— Абигейл, истинските дългове от подобен род са изключителна рядкост. Може би е била кост, която майка ти е притежавала, а ти само си мислела…
	Аби отвори торбата си пред очите на чародейката. Жената погледна вътре и замлъкна. Майката Изповедник погледна на свой ред.
	— Никога няма да забравя думите на майка ми — настоя Аби. — Освен това ми каза, че ако се съмнява, магьосникът трябва да я изпробва. Тогава ще знае, че е истинска, тъй като дългът му е предаден лично от баща му.
	Чародейката поглади мънистата на врата си.
	— Той може да го направи. Ако е истинска, ще разбере. Но дори да се окаже свещен дълг, това не означава, че трябва да бъде изплатен веднага.
	Аби се наведе към чародейката.
	— Майка ми каза, че дългът е истински и трябва да бъде изплатен. Моля те, Делора, ти разбираш от тези неща. Бях толкова объркана, когато се срещнах с него, с всичките тези хора наоколо… Постъпих глупаво, като не настоявах по-категорично и не му дадох да пробва костта. — Обърна се и стисна Майката Изповедник за ръката. — Моля те, помогни ми. Кажи му какво имам и го помоли да я пробва.
	Майката Изповедник се замисли над думите й. Лицето й не трепна. Най-сетне проговори.
	— Това означава дълг, свързан с магия. На подобни неща трябва да се гледа с изключителна сериозност. Ще говоря с магьосника Зорандер от твое име и ще го помоля да те приеме на четири очи.
	Аби стисна очи. Сълзите бликнаха неконтролируемо.
	— Благодаря.
	Зарови лицето си в шепи и зарида с облекчение, вкопчила се във възобновената надежда.
	Майката Изповедник я стисна за раменете.
	— Казах, че ще опитам. Може да отхвърли молбата ми.
	Чародейката се усмихна, без следа от веселост.
	— Малко вероятно е. Аз също ще му издърпам ухото. Но това не означава, че можем да го убедим да ти помогне, Абигейл — въпреки че имаш кост.
	Аби избърса бузата си.
	— Разбирам. Благодаря и на двете ви. Благодаря ви за разбирането.
	Чародейката протегна ръка и избърса една сълза от бузата на Аби.
	— Казано е, че дъщерята на една чародейка е дъщеря на всички чародейки.
	Майката Изповедник се изправи и приглади бялата си копринена рокля.
	— Делора, би ли настанила Абигейл в страноприемница за пътуващи жени. Нужна й е почивка. Имаш ли пари, дете?
	— Да, Майко Изповедник.
	— Добре. Делора ще те заведе на място, където да прекараш нощта. Върни се при Кулата преди изгрев слънце. Ще те посрещнем и ще ти кажем дали сме успели да убедим Зед да изпробва костта ти.
	— Ще се моля на добрите духове магьосникът Зорандер да ме приеме и да помогне на дъщеря ми. — При тези думи изпита внезапен срам. — Ще се моля и за неговата дъщеря.
	Майката Изповедник я погали по бузата.
	— Моли се за всички ни, дете. Моли се магьосникът Зорандер да освободи магията си срещу Д’Хара, преди да е станало твърде късно за всичка чеда на Средната земя — и за възрастните и за младите.

>
	Докато вървяха надолу към града, Делора се стараеше да насочва разговора далеч от тревогите и надеждите на Аби, да не засяга темата за магията и влиянието й върху което и да било от двете. По някакъв начин общуването с тази жена й напомняше за разговорите, които бе водила с майка си. Чародейките избягваха да говорят за магия с хора, които не я притежават, пък били те и собствените им дъщери. Аби си помисли, че вероятно изпитват същото чувство на неудобство, каквото бе почувствала самата тя при въпроса на Джана как бебето влиза в корема на майка си.
	Макар да бе късно, улиците гъмжаха от народ. От всички посоки до ушите на Аби достигаха разговори за войната. Край един ъгъл група жени говореха за отряд мъже, напуснали домовете си преди месец и оттогава ни вест, ни кост за тях.
	Делора я поведе по някаква пазарна улица и почти насила й купи малка питка с плънка от месо и маслини. Аби не бе много гладна. Чародейката изтръгна от нея уверение, че все пак ще хапне. Тъй като не искаше да й възразява, Аби обеща.
	Страноприемницата се нам