Самюъл Хънтигтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (21) — Моята библиотека

Раздвоените страни: провалът на цивилизационното преместване

Необходими са най-малко три предпоставки, за да може една раздвоена страна успешно да предефинира своята цивилизационна идентичност. Първо, политическият и икономическият елит на страната трябва като цяло да бъде ентусиазиран от идеята и да подкрепя този ход. Второ, обществото трябва поне да бъде склонно да се примири с предефинирането на идентичността. Трето, доминиращите елементи в цивилизацията домакин (най-често това се оказва Западът) трябва да са склонни да приемат обърналата се в нова вяра страна. Процесът на предефиниране на идентичността е дълъг, с прекъсвания и болезнен в политическо, социално, институционно и културно отношение. Освен това до днес няма случаи на неговото реализиране.

Русия. През 90-те години на XX в. Мексико вече е раздвоена страна от няколко години, Турция — от няколко десетилетия. За разлика от тях Русия е раздвоена страна в продължение на няколко века и в противоположност на Мексико или на републиканска Турция тя е същевременно страна-ядро на голяма цивилизация. Ако Турция или Мексико успешно се предефинират като членки на западната цивилизация, отражението на този факт върху ислямската или латиноамериканската цивилизация ще бъде слабо или умерено. Ако Русия се присъедини към Запада, православната цивилизация ще престане да съществува. Разпадането на Съветския съюз отново разпали между руснаците дебати по централния въпрос за връзката Русия-Запад.

Отношенията на Русия със западната цивилизация минават през четири етапа. През първия етап, продължил до възцаряването на Петър Велики (1689–1725), Киевска Рус и Московското княжество съществуват независимо от Запада и имат съвсем ограничени контакти със западноевропейските общества. Руската цивилизация се развива като наследник на византийската, а после в продължение на двеста години (от средата на XIII до средата на XV в.) тя е под монголско господство. Русия не преживява или преживява в незначителна степен съществените исторически явления, протекли в западната цивилизация: римския католицизъм, феодализма, Ренecaнca, Реформацията, презокеанската експанзия и колонизация, Просвещението и формирането на национална държава. Седем от осемте описани в предишните глави отличителни характеристики на западната цивилизация — религията, езиците, разделянето на държава и църква, принципът на правото, социалният плурализъм, представителните органи и индивидуализмът — са почти непознати за руския опит. Единственото изключение е класическото наследство, което обаче достига до Русия през Византия и поради това е твърде различно от непосредствено пренесеното от Рим в Запада наследство. Руската цивилизация е продукт на местни усло-вия, породили Киевската Рус и Московското княжество, на значителното византийско влияние и на продължително монголско владичество. Тези влияния формират общество и култура, които твърде малко приличат на развитите в Западна Европа под въздействие на съвсем различни сили.

В края на XVII в. Русия е не само различна от Европа, но тя е и много изостанала в сравнение с нея, нещо, за което Петър Велики си дава сметка след обиколката на континента през 1697–1698 г. Той е решен едновременно да модернизира и да позападни своята страна. При завръщането си в Москва първото нещо, което Петър I прави, за да придаде на хората си европейски облик, е да обръсне брадите на болярите и да им забрани да носят дългите кафтани и конусообразните шапки. Въпреки че Петър не отменя кирилицата, той я реформира и опростява, като същевременно въвежда редица западни думи и фрази. Най-голямо значение обаче той придава на развитието и модернизацията на руските военни сили, като създава флот, въвежда задължителна военна повинност, изгражда отбранителна промишленост, основава инженерни училища, изпраща хора да се обучават на Запад и внася от Запада най-модерната за времето си технология, свързана с въоръжаването, корабите и корабостроенето, мореплаването, бюрократичната администрация и други неща от първостепенна важност за военната ефективност. За да ocигури средства за тези нововъведения, той въвежда драстични промени в данъчната система, а в края на царуването си pеорганизира структурата на управление. Твърдо решен да превърне Русия не просто в европейска сила, а в главната европейска сила, той напуска Москва, изгражда новата столица Санкт Петербург и повежда Великата северна война срещу Швеция, за да утвърди Русия като доминираща сила в pайона на Прибалтика и да демонстрира присъствие в Европа. Опитвайки се да модернизира и позападни страната си обаче, Петър същевременно усилва азиатските черти на Pусия, като усъвършенства деспотизма и елиминира всякакъв потенциален източник на социален или политически плурализъм.

Руското болярство никога не е било особено силно. Петър обаче още повече намалява влиянието му, разширявайки редиците на болярите на царска служба и установявайки йерархия, основана на заслуги, а не на права по рождение или на социално положение. Болярите, също като селяните, са набирани на държавна служба, като по този начин се създава „раболепната аристокрация“, която по-късно разгневява маркиз Дьо Кюстин.^[18] Автономията на крепостните селяни бива съществено ограничена, като те още по-здраво се закрепостяват към земята и към господаря си. Православната църква, която винаги се е намирала под силния контрол на държавата, бива реорганизирана и подчинена на синод, директно назначаван от царя. На царя също така се дава правото да определя своя наследник, без да се съобразява със съществуващата практика или наследствените права. Въвеждайки тези промени, Петър определя и олицетворява тясната връзка в Русия между модернизация и позападняване, от една страна, и деспотизъм, от друга. Следвайки Петровия модел, Ленин и Сталин, а в по-малка степен Екатерина II и Александър II, също се опитват по различни начини да модернизират и да позападнят Русия и да засилят автократичната власт. Поне до 80-те години на XX в. демократизаторите на Русия са прозападно настроени, но прозападно настроените не са истински демократизатори. Урокът, на който ни учи руската история, е, че централизирането на властта е предпоставка за социална и икономическа реформа. В края на 80-те години привържениците на Горбачов горчиво съжаляваха за неспособността да си дадат сметка за този факт, подценявайки породените от гласността препятствия за икономическа либерализация.

Петър постигна по-голям успех в начинанието си да направи Русия част от Европа, отколкото да направи Европа част от Русия. За разлика от Османската империя Руската империя се приема за важен и легитимен участник в европейската международна система. Във вътрешнополитически аспект реформите на Петър довеждат до някои промени, но обществото си остава хибридно. С изключение на малоброен елит, руското общество си остава под влиянието на азиатски и византийски нрави, институции и вярвания и се възприема по този начин и от европейците, и от руснаците. Както отбелязва Дьо Местр, „под кожата на всеки руснак се крие татарин“. Петър създава разединена страна и в течение на целия XIX в. славянофили и прозападно настроените хорово оплакват тази нещастна държава, но са яростни противници относно това дали да сложат край на мъките, като напълно позападнят страната си, или като отстранят всяко европейско влияние и се върнат към истинската душа на Русия. Прозападно настроеният интелектуалец като Чаадаев твърди, че „слънцето е слънце на Запада“, а Русия трябва да оползотвори светлината за да освети и да промени своите традиционни институции. Славянофил като Данилевски с думи, които могат да се чуят и през 90-те години на XX в., отхвърля усилията за европеизиране като „изкривяващи живота на хората и подменящи неговите форми с несвойст-вени чужди форми“, като „заемащи чужди институции и при-саждащи ги на руска почва“ и „разглеждащи вътрешните и външните отношения и проблеми на руския живот от чужда, европейска гледна точка, като ги съзерцават през стъкло, пригодено към европейското възприятие“.^[19] В по-нататъшната руска история Петър I се превръща в герой за прозападно на-строените и в сатана за техните опоненти, засвидетелствувано в най-радикална степен от евразийски ориентираните интелектуалци през 20-те години на XX век, които го заклеймяват като предател и възхваляват болшевиките, че отхвърлят позападняването, отправят предизвикателство срещу Европа и че преместват столицата отново в Москва.

Болшевишката революция поставя началото на трети етап в отношенията между Русия и Запада, който е съвършено различен от съществувалата в продължение на два века фаза на амбивалентност. Тази революция поражда политико-икономическа система, която не би могла да съществува на Запад, в името на създадена от Запада идеология. Славянофилите и прозападно настроените спореха дали Русия трябва да бъде различна от Запада, без да изостава от него. Комунистите намират блестящо разрешение на този въпрос: Русия са различава от Запада и е фундаментално противоположна на него, защото е по-напреднала. Тя поема водеща роля в пролетарската революция, която в крайна сметка ще залее целия свят. Русия олицетворява не изостаналото азиатско минало, а прогресивното съветско бъдеще. Всъщност революцията позволява на Русия да надскочи Запада, като се диференцира от него не защото „вие сте различни от нас и ние няма да бъдем като вас“, както проповядват славянофилите, а поради това „че ние сме различни и в крайна сметка вие ще станете като нас“, както гласи посланието на комунистическия интернационал.

Но в същото време, в което комунизмът позволява на съветските лидери да се разграничават от Запада, той гради силни връзки със Запада. Маркс и Енгелс са германци; по-голямата част от привържениците на техните възгледи в края на XIX и в началото на XX в. са западноевропейци; към 1910 г. много професионални съюзи, социалдемократически и работнически партии в западните общества са свързани с тази идеология и благодарение на нея придобиват все по-голямо влияние в европейската политика. След болшевишката революция левите партии се разцепват на комунистически и социалистически, като и двата типа партии в редица случаи са значителна сила в европейските страни. В по-голямата част от Запада марксистката перспектива придобива доминираща роля: на комунизма и на социализма се гледа като на вълната на бъдещето и те широко се възприемат по един или друг начин от политическите и интелектуалните елити. Така дискусията в Русия между славянофилите и прозападно настроените за бъдещето на страната се подменя с дискусия в Европа между десницата и левицата за бъдещето на Запада и за това дали Съветският съюз олицетворява това бъдеще. След Втората световна война мощта на Съветския съюз усилва привлекателността на комунизма както на Запад, така и най-вече в онези незападни цивилизации, които се противопоставят на Запада. В желанието си да се харесат на Запада елитите на намиращите се под негово влияние незападни общества избират реториката на самоопределението и демокрацията; а онези, които търсят конфронтация със Запада, призова-ват към революция и национално освобождение.

Възприемайки западна идеология и използвайки я като предизвикателство срещу Запада, в известен смисъл руснаците се доближават повече и се обвързват по-тясно с него, отколкото когато и да е било в предишната си история. Макар идеологиите на либералната демокрация и на комунизма съществено да се различават, в известен смисъл и двете страни говорят на един и същи език. Рухването на комунизма и на Съветския съюз прекратява това политико-идеологическо взаимодействие между Запада и Русия. Западът се надяваше и вярваше, че в резултат от това ще се стигне до триумф на либералната демокрация в цялата бивша съветска империя. Уви, не бе писано да стане така. Към 1995 г. бъдещето на либералната демокрация в Русия и в останалите православни държави е несигурно. Освен това, щом руснаците престанаха да се държат като марксисти и започнаха да бъдат руснаци, пропастта между Русия и Запада се разшири. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма-ленинизма беше конфликт между идеологии, които независимо от големите си различия бяха модерни и светски и очевидно имаха за общи крайни цели свободата, равенството и материалното благополучие. Един западен демократ можеше да спори със съветски марксист. За него обаче би било невъзможно да спори с руски православен националист.

През съветската епоха борбата между славянофилите и прозападно настроените бе прекратена, тъй като и хора като Солженицин, и хора като Сахаров се опълчиха срещу комунистическата идеология. С рухването на тази идеология споровете около истинската идентичност на Русия избухнаха наново с пълна сила. Трябва ли Русия да възприеме западните ценности, институции и практики и да се опита да стане част от Запада? Или може би Русия олицетворява характерна православна и евразийска цивилизация, различна от Запада и поела уникалната мисия да свърже Европа и Азия? Както интелектуалният и политическият елит, така и най-широките обществени кръгове се оказаха радикално разделени по тези въпроси. От едната страна на водораздела са прозападно настроените, „космополитите“ или „атлантиците“, а от другата — наследниците на славянофилите, окачествявани като „националисти“, „евразийци“ или „державники“ (т. е. привърженици на силната държава).^[20]

Основните различия между тези групи са свързани с външната политика и в по-малка степен с икономическата реформа и държавната структура. Мненията варират от единия полюс до другия. На едната страна на спектъра са групирани тези, които изразяват „новото мислене“, олицетворявано от Горбачов и въплътено в неговата цел за създаване на „общ европейски дом“, както и мнозина от най-близките съветници на Елцин, обединени около желанието му Русия да стане „нормална държава“ и да бъде приета като осми член в клуба на най-напредналите индустриални демокрации. По-умерените националисти като Сергей Станкевич твърдят, че Pyсия трябва да отхвърли „атлантическия“ курс и да приеме като приоритет закрилата на руснаците в други държави, да акцентира върху отношенията си с тюркските и мюсюлманските държави и да предприеме „значително преразпределение на ресурсите, опциите и интересите си в полза на Азия или поне да ги ориентира в източна посока“^[21]. Хора с подобни убеждения критикуват Елцин, че подчинява интересите на Русия на интересите на Запада, че отслабва руската военна мощ, че не успява да подкрепя традиционните приятелски държави като Сърбия и за това, че тласка икономическите и политическите реформи във вредна за руския народ посока. Показателна за тази тенденция е подновената популярност на идеите на Пьотр Савицки, който през 20-те години поддържа схващането, че Русия е уникална евразийска цивилизация.

По-крайните националисти се разделят между лагерите на руските националисти като Солженицин, които се изказват за една Русия, обединяваща всички руснаци заедно с тясно свързаните с нея православни Беларус и Украйна, но без каквито и да било други страни, и на имперските националисти като Владимир Жириновски, който желае да възстанови съветската империя и военната мощ на Русия. Хората от последната група понякога са антисемитски и антизападно настроени и искат да пренасочат външната политика на Русия на изток и на юг — или за да се установи господство над мюсюлманския Юг (към което призовава Жириновски), или за да се постигне сътрудничество с мюсюлманските държави и с Китай срещу Запада. Националистите също се изказват за много по-широка подкрепа на сърбите във войната им срещу мюсюлманите,. Различията между космополитите и националистите в институционно отношение се изразяват от позициите на руското външно министерство и на военните. Те също така намират израз в люшканията на Елциновата външна политика и на политиката му на национална сигурност веднъж в една, а после в друга посока.

Народът на Русия също е разделен по подобие на руските елити. Едно демоскопско изследване от 1992 г. върху извадка от 2069 руски евреи установява, че 40% от тях са „отворени към Запада“, 36% са „затворени към Запада“, а 24% са „неопределили се“. По време на парламентарните избори през декември 1993 г. реформистките партии спечелиха 34,2% от гласовете, антиреформистките и националистическите партии — 43,3%, а центристките партии — 13,7%.^[22] По същия начин по време на президентските избори през 1996 г. руският народ отново е разделен, като около 43% поддържат кандидата на Запада Елцин и другите кандидати реформатори, а 52% гласуват за кандидатите националисти и комунисти. По основния въпрос за идентичността си Русия от 90-те години определено си остава раздвоена страна, като дуализмът между прозападно настроените и славянофилите продължава да бъде „неотстранима черта от… националния характер“.^[23]

Турция. Чрез внимателно калкулирана поредица от реформи през 20-те и 30-те години на XX в. Мустафа Кемал Ататюрк се опитва да откъсне народа си от неговото османско и мюсюлманско минало. Основните принципи или „шестте стрели“ на кемализма са популизъм, републиканство, национализъм, секуларизъм, етатизъм и реформаторство. Отхвърляйки идеята за многонационална империя, Кемал се стреми да създаде хомогенна национална държава, като в хода на осъществяването на идеята си прогонва и избива арменците и гърците.

След това той отстранява султана от власт и установява републиканска система от западен тип. Той премахва халифата — централния източник на религиозната власт, слага край на традиционното образование и на намесата на духовенството в него, закрива автономните религиозни училища и колежи и установява единна светска система на държавно образование, преустановява съществуването на религиозните съдилища, прилагащи ислямското право, и въвежда нова правна система, основана на швейцарския граждански кодекс. Освен това той заменя традиционния с грегориански календар и официално лишава исляма от ролята му на държавна религия. Следвайки Петър Велики, Кемал забранява носенето на фес, тъй като той е символ на религиозната традиция, насърчава носенето на шапки и издава декрет за използването на латинската на мястото на арабската азбука. Последната реформа е от фундаментално значение. „Тя поставя почти непреодолимо препятствие пред достъпа на младите поколения, получили образованието си на латиница, до огромната маса традиционна литература; тя поощрява изучаването на европейски езици и до голяма степен помага да се реши проблемът с грамотността.“^[24] След като предефинира националната, политическата, религиозната и културната идентичност на турския народ, през 30-те години Кемал енергично се стреми да ускори икономическото развитие на Турция. Позападняването върви ръка за ръка с модернизацията и се използва като средство за постигането й. Турция запазва неутралитет по време на гражданската война на Запада в периода между 1939 г. и 1945 г. След войната обаче тя се стреми още по-решително да се идентифицира със Запада. Открито следвайки западни модели, тя преминава от еднопартийно управление към партийна система с много конкуренти. Турция лобира за членство в НАТО и е приета в организацията през 1952 г., утвърждавайки се по този начин като членка на свободния свят. Пристигат милиарди долари западна икономическа и военна помощ; нейните военни сили получават западна подготовка и екипировка и са интегрирани в командната структура на НАТО. Турция предоставя военни бази на Съединените щати. Западът гледа на нея като на свой източен защитен вал, предотвратяващ съветската експанзия към Средиземноморието, Близкия изток и Персийския залив. Обвързването на турците със Запада и тяхното идентифициране с него се отхвърля от незападните необвързани страни по време на Конференцията в Бандунг през 1955 г., а ислямските страни го атакуват като богохулно.^[25]

След приключването на Студената война преобладаващата част от турския елит си остана привърженик на тезата, че Турция принадлежи към Запада и към Европа. Продължителното членство в НАТО за тях е крайно необходимо, тъй като то осигурява тясна организационна връзка със Запада и е необходимо условие за поддържане на баланс в отношенията с Гърция. Обвързването на Турция със Запада обаче, изразено най-вече чрез членството й в НАТО, е продукт на Студената война. Нейният край отстранява основната причина за това обвързване и довежда до отслабване и предефиниране на тази връзка. Турция вече не е необходима на Запада в качеството си на защитен вал срещу голямата заплаха от Север, а по-скоро представлява партньор за справяне с по-малките заплахи, идващи от Юг, какъвто е случаят с войната в Персийския залив. В тази война Турция оказа решаваща подкрепа на коалицията срещу Саддам Хюсеин, като затвори минаващия през нейна територия петролопровод, чрез който иракският петрол достига Средиземноморието, и като разреши американски самолети да излитат срещу Ирак от военни бази в Турция. Тези решения на президента Йозал обаче предизвикаха сериозни критики в Турция, довели до оставките на външния министър, министъра на отбраната и началника на генералния щаб, и големи демонстрации срещу тясното сътрудничество между Йозал и Съединените щати. Впоследствие както президентът Демирел, така и министър-председателката Чилер настояват за бързо премахване на санкциите срещу Ирак, които стоварват значително бреме и върху Турция.^[26] Готовността на Турция да си сътрудничи със Запада за справяне с ислямските заплахи, идващи от юг, е по-колеблива от готовността й да застане до Запада срещу съветската заплaxa. Фактът, че по време на кризата в Персийския залив традиционният съюзник на Турция — Германия, се противопостави на разглеждането на евентуална иракска ракетна атака срещу Турция като атака срещу НАТО, показва също така, че Турция не може да разчита на западна подкрепа при заплахи от Юг. Конфронтацията срещу Съветския съюз от периодa на Студената война не постави въпроса за цивилизацион-ната идентичност на Турция, докато отношенията с арабските страни от периода след Студената война повдигат този въпрос.

От 80-те години насам вероятно първостепенната външнополитическа цел на прозападно ориентирания елит на Турция е осигуряване на членство в Европейския съюз. Турция официално подаде кандидатурата си за членство през април 1987 г. През декември 1989 г. тя получи отговор, че членството й няма да се обсъжда преди 1993 г. През 1994 г. EС одобри кандидатурите на Австрия, Финландия, Швеция и Норвегия и вече се оформи широко разпространено очакване, че през следващите години ще се приеме положително решение относно кандидатурите на Полша, Унгария и Чешката република, а по-късно вероятно и на Словения, Словакия и Балтийските републики. Турците бяха особено разочаровани, че отново Германия, най-влиятелният член на Европейския съюз, не подкрепя активно тяхната кандидатура и вместо това дава предимство на централноевропейските страни.^[27] Под натиска на Съединените щати Европейският съюз сключи митническа спогодба с Турция, но пълноправното членство си остава далечна и съмнителна възможност. Защо бе игнорирана Турция и защо тя винаги си остава в края на опашката? Официално европейските държавници се позовават на ниското икономическо развитие на Турция и на по-малкото (в сравнение със скандинавските страни) зачитане на човешките права. На четири очи както европейците, така и турците са съгласни, че истинските причини се крият в ожесточената съпротива на Гърция и най-вече в обстоятелството, че Турция е мюсюлманска страна. Европейските държави не желаят да се изправят пред възможността да отворят границите си за имиграция от страна с повече от 60 милиона мюсюлмани и с голяма безработица. И което е още по-важно, те си дават сметка, че в културно отношение турците не принадлежат към Европа. Както заявява през 1992 г. пpeзидентът Йозал, лошата репутация на Турция по отношение на спазването на човешките права „е измислена причина Турция да не се присъедини към Европейския съюз. Истинската причина е, че ние сме мюсюлмани, а те са християни“, „те, обаче“, добавя той, „премълчават това“. На свой ред европейските политици са съгласни, че Европейският съюз е „християнски клуб“ и че „Турция е прекалено бедна, прекалено пренаселена, прекалено мюсюлманска, прекалено груба, прекалено различна в културно отношение, прекалено каквото си поискате…“. „Специфичните кошмари на европейците“, отбелязва един политически наблюдател, са свързани с историческата памет за „набезите на сарацините в Европа и за турците пред вратите на Виена“. Тези нагласи на свой ред пораждат разпространеното в Турция усещане, че „Западът не вижда място за мюсюлманска Турция в Европа“^[28].

Отхвърляйки Мека и бидейки отхвърлена от Брюксел, Турция се хваща за възможността, предоставена й след разпадането на Съветския съюз, да се обърне към Ташкент. Пре-зидентът Йозал и други турски лидери поддържат визията за общност на тюркските народи и полагат големи усилия да установят връзки с „външните турци“, в турската „близка чужбина“, простираща се „от Адриатика до границите на Китай“. Особено внимание се обръща на Азербайджан и на четирите тюрскоезични средноазиатски републики Узбекистан, Туркменистан, Казахстан и Киргизстан. През 1991 и 1992 г. Турция предприема поредица от действия, насочени към заздравяването на връзките с тези нови републики и към засил-ването на влиянието й в тях. Тези действия включват дългосрочни и нисколихвени заеми в размер от 1,5 милиарда долара, 79 милиона долара хуманитарна помощ, сателитна телевизия (заменила рускоезичния канал), телефонни съобщения, самолетни линии, хиляди стипендии, отпуснати на студенти за следване в Турция, обучение в Турция на банкери, бизнесмени, дипломати и стотици офицери от Централна Азия и Азербайджан. В новите републики са изпратени учители, за да преподават турски език, създават се около 2000 съвместни предприятия. Културната общност улеснява тези икономически отношения. Както отбелязва един турски бизнесмен, „най-важното за постигането на успех в Азербайджан или в Туркменистан е да се намери подходящ партньор. За тюркските народи това не е толкова трудно. Ние имаме една и съща култура, повече или по-малко един и същ език и еднаква кухня“^[29].

Преориентацията на Турция към Кавказ и към Средна Азия се подхранва не само от мечтата страната да се превърне в лидер на една тюркска общност от държави, но и от же-ланието й да се противопостави на Иран и на Саудитска Ара-бия в техните стремежи да разширят влиянието си в региона, разпространявайки ислямския фундаментализъм. Турците разглеждат себе си като предлагащи алтернативен „турски модел“ или „идеята за Турция“ — светска, демократична мюсюлманска държава с пазарна икономика. Освен това Турция се надява да се противопостави на възобновяването на руското влияние. Предлагайки алтернатива на Русия и на исляма, Турция смята, че ще реализира претенцията си за подкрепа от Европейския съюз и за членство в него.

Първоначалната вълна на активност на Турция към тюркските републики поспадна през 1993 г. поради ограничените ресурси, идването на власт на Сюлейман Демирел след смъртта на Йозал и засилването на руското влияние в областите, смятани от Русия за „близка чужбина“. Когато тюркските бивши съветски републики за пръв път получиха независимост, техните лидери се завтекоха към Анкара да ухажват Турция. След като обаче Русия започна да оказва натиск и заедно с това да ги стимулира икономически, те се обърнаха назад и в общи линии изтъкнаха необходимостта от „балансирани“ отношения между братовчедите си по култура и предишния си имперски господар. Турците обаче продължиха с опитите си да използват културната си близост за раз-ширяване на икономическите и политическите си връзки и реализирайки най-успешния си ход, успяха да постигнат споразумение между заинтересованите правителства и петролни компании за изграждането на петролопровод, пренасящ петрол от Централна Азия и Азербайджан през Турция до Средиземно море.^[30]

Докато Турция полага усилия да развива връзките си с тюркските бивши съветски републики, нейната кемалистка светска идентичност е поставена под въпрос у дома. Първо, в Турция, както и в много други страни, краят на Студената война, наред с разместванията на социалните пластове, предизвикани от икономическото и социалното развитие, повдига големите въпроси за „националната идентичност и за етническата идентификация“^[31], а религията е в състояние да предложи незабавен отговор. Светското наследство на Ататюрк и на турския елит, създавано в продължение на две трети от настоящия век, изведнъж се оказа под обстрел. Опитът в чужбина до голяма степен стимулира ислямистките настроения у дома. Завръщащите се от Западна Германия турци „реагират на тамошната враждебност към тях с обръщане към познатото. А това е ислямът“. Най-широко утвърдените мнения и практики стават все по-ислямистки. Един коментар от 1993 г. посочва, „че брадите в ислямски стил и забулените с фереджета жени се виждат все по-често в Турция, че все по-голям брой вярващи се отправят към джамиите, че редица книжарници са претъпкани с книги, списания, касети, компактдискове и видеокасети, прославящи историята на исляма, неговите предписания и начин на живот и възхваляващи ролята на Османската империя за съхраняване на ценностите, предадени от пророка Мохамед“. Съобщава се, че „не по-малко от 290 издателства и печатници, 300 периодични издания, включително четири всекидневника, неколкостотин нелицензирани радиостанции и около 30 също така нелицензирани телевизионни канали пропагандират ислямистката идеология“^[32].

Пред лицето на надигащите се ислямистки настроения турските лидери се опитват да въвеждат фундаменталистки порядки и да привличат подкрепата на фундаменталистите. През 80-те и 90-те години номинално светското турско правителство учредява Служба по религиозните дела, чийто бюджет далеч превишава бюджета на някои министерства, финансира изграждането на джамии, въвежда религиозно обучение във всички държавни училища и осигурява бюджет за ислямските религиозни училища, увеличили се петкратно през 80-те години, ангажирайки 15% от учениците в средните училища. Тези училища проповядват ислямистки доктрини и бълват хиляди абсолвенти, много от които заемат държавна служба. Демонстрирайки символична, но категорична разлика с Франция, правителството практически разреши на ученичките да носят традиционните мюсюлмански фереджета седемдесет години след като Ататюрк забрани носенето на фес.^[33] Тези действия на правителството, до голяма степен мотивирани от желанието да се отнеме инициативата от фундаменталистите, показват колко динамична е ситуацията през 80-те и в началото на 90-те години.

Второ, възраждането на исляма променя характера на турската политика. Политическите лидери и най-вече Тургут Йозал съвсем открито се идентифицират с мюсюлманските символи и политически практики. В Турция, както и навсякъде другаде, демокрацията засилва процесите на индигениза-ция и на връщане към религията. „В стремежа си да флирту-ват с народа и да печелят гласове, политиците — а дори и военните, бастион и гарант на светската държава — трябва да се съобразяват с религиозните аспирации на населението: немалка част от направените от тях отстъпки носят белега на демагогия.“ Популярните движения са с религиозна ориентация. Макар елитът и бюрократичните групи, особено военните, да са светски ориентирани, ислямистките настроения обхващат и армията, като през 1987 г. неколкостотин кадети са изключени от военните академии поради съмнения за симпатии към ислямизма. Големите политически партии имат все по-осезателната потребност да търсят електоралната подкрепа на възобновените тарики, или мюсюлмански братства, които Ататюрк бе поставил извън закона.^[34] По време на местните избори през март 1994 г. фундаменталистката Партия на благоденствието единствена от петте големи партии увеличи броя на гласоподавателите си и получи приблизително 19% от гласовете, докато Партията на верния път на министър-председателката Чилер получи 21%, а Отечествената партия на покойния вече Иозал трябваше да се задоволи с 20%. Партията на благоденствието получи контрол върху двата основни града в Турция — Истанбул и Анкара — и се представи много силно в югоизточната част на страната. На изборите през декември 1995 г. Партията на благоденствието спечели повече гласове и места в парламента от която и да е друга партия, а шест месеца след това направи правителство в коалиция с една от светските партии. Както и в други страни поддръжката за фундаменталистите в Турция идва oт младите, от завърналите се мигранти, от „угнетените и безимотните“, както и от „новите преселници в градовете, от санкюлотите на големите градове“^[35].

Трето, възраждането на исляма се отразява на външната политика на Турция. По времето на президента Йозал Турция решително зае страната на Запада във войната в Персийския залив, като очакваше, че тази подкрепа ще ускори членството й в Европейската общност. Това обаче не стана, а колебанието на НАТО относно реакцията на пакта, ако Турция бъде нападната от Ирак по време на войната, не вдъхна увереност на турците, че ще бъдат истински защитени от НАТО при неруска заплаха срещу тяхната страна.^[36] Турските лидери се опитаха да разширят военните си връзки с Израел, което предизвика бурни критики от страна на ислямистите. Още по-съществен момент е, че през 80-те години Турция разшири връзките си с арабските и с другите мюсюлмански страни, а през 90-те години активно прокарва ислямските интереси, предоставяйки значителна подкрепа на босненските мюсюлмани и на Азербайджан. Външната политика на Турция по отношение на Балканите, Централна Азия и Близкия изток става все по-ислямистка.

В продължение на много години Турция отговаря на две от трите минимални условия една раздвоена страна да промени цивилизационната си идентичност. Нейните елити в преобладаващата си част поддържат такъв ход, а обществото се примирява с него. Елитите на домакина — западната цивилизация — не проявяват обаче такава готовност. Докато проблемът си остава висящ, възраждането на исляма в Турция активира антизападни настроения и започва да минира светската, прозападна ориентация на турските елити. Препятствията пред пълното европеизиране на Турция, ограничаването на възможността й да играе доминираща роля по отношение на тюркските бивши съветски републики и възходът на ислямистките тенденции, ерозиращи наследството на Ататюрк — всичко това като че ли ни убеждава, че Турция ще си остане раздвоена страна.

Давайки израз на тези противоречиви тенденции, турските лидери постоянно определят страната си като „мост“ между различни култури. През 1993 г. министър-председателката на Турция Тансу Чилер твърди, че страната е както „демокрация от западен тип“, така и „част от Близкия изток“ и „че тя хвърля мост между две цивилизации във физически и във философски смисъл“. В резултат от тази амбивалент-ност Чилер често се изявява като мюсюлманка пред народа на страната си, но когато се обръща към НАТО, тя заявява, че „европейската принадлежност на Турция е географски и политически факт“. По същия начин президентът Сюлейман Демирел нарича Турция „много важен мост в един регион, който се простира от Запад до Изток, тоест от Европа до Китай“^[37]. Мостът обаче е изкуствено творение, което свързва два стабилни елемента, но не принадлежи към нито един от двата. Когато лидерите на Турция наричат страната си мост, те евфемистично потвърждават, че тя е раздвоена.

Мексико. Турция става раздвоена страна през 20-те години, а Мексико едва през 80-те години на нашия век. При все това в техните исторически отношения със Запада има известни сходства. Също като Турция Мексико има характерна не-западна култура. Дори и през XX в., както казва Октавио Пас, „същината на Мексико е индианска, а не европейска.“^[38] През XIX в. Мексико подобно на Османската империя е разчленено от Запада. През второто и третото десетилетие на XX в. също като Турция Мексико минава през революция, която създава нова основа за национална идентичност и нова еднопартийна политическа система. В Турция обаче революцията означава както отхвърляне на традиционната ислямска и османска култура, така и усилие за внасяне на западна култура и за присъединяване към Запада. В Мексико подобно на случая в Русия революцията се изразява във въвеждане и адаптиране на елементи от културата на Запада, което поражда нова вълна от национализъм, противопоставящ се на капитализма и демокрацията на Запада. Така в продължение на 60 години Турция се опитва да се самоопредели като европейска страна, докато Мексико се опитва да се самоопре-дели в противовес на Съединените щати. От 30-те до 80-те години лидерите на Мексико водят икономическа и външна политика, която е предизвикателство срещу интересите на САЩ.

Нещата се променят през 80-те години. Президентът Mигел да ла Мадрид започна, а неговият приемник президентът Карлос Салинас де Гортари осъществи цялостно редефиниране на целите, практиките и идентичността на Мексико, което представлява най-радикалният опит за промяна след революцията от 1910 г. Всъщност Салинас се превръща в Мустафа Кемал на Мексико. Ататюрк развива светската тенденция и национализма, които са главни теми на Запада по това време. Салинас развива икономическия либерализъм, една от двете преобладаващи теми на Запада по това време, без да прокарва другата, политическата демокрация. Също както при Ататюрк, тези възгледи широко се възприемат от политическия и икономическия елит на страната, голяма част от чиито членове подобно на Салинас и Де ла Мадрид са полу-чили образованието си в Съединените щати. Салинас значително снижава инфлацията, приватизира голяма част от държавните предприятия, насърчава чуждите инвестиции, намалява митата и държавните дотации, преструктурира дълга към чужди банки, оспорва властта на профсъюзите, увеличава производителността и включва Мексико в Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА) заед-но със САЩ и Канада. По същия начин, по който реформите на Ататюрк са предназначени да превърнат Турция от мю-сюлманска близкоизточна страна в светска европейска държава, реформите на Салинас са насочени към превръщането на Мексико от латиноамериканска в северноамериканска страна.

Това не е неизбежен избор за Мексико. Вероятно елитите на тази страна биха могли да продължат антиамериканската протекционистична политика на държава от третия свят, която предшествениците им следват през по-голямата част от този век. Освен това, както настояват някои мексиканци, страната би могла да опита да създаде заедно с Испания, Португалия и южноамериканските страни Иберийска асоциация.

Ще успее ли Мексико по своя път към Северна Америка? Огромната част от политическия, икономическия и интелектуалния елит на страната поддържа този курс. Освен това за разлика от ситуацията в Турция огромната част от политическия, икономическия и интелектуалния елит на цивилизацията домакин е благосклонна към културното пренасочване на Мексико. Решаващият междуцивилизационен проблем за имиграцията откроява ясно тази разлика. Страхът от масирана турска емиграция предизвиква съпротивата, както на европейския елит, така и на европейското обществено мнение срещу приемането на Турция в Европа. За разлика от това масираната мексиканска емиграция в Съединените щати, била тя законна или незаконна, е част от аргументацията на Салинас за включването на Мексико в НАФТА : „Или ще приемете нашите стоки, или ще приемете нашите емигранти.“ Освен това културната дистанция между Мексико и САЩ е много по-малка от дистанцията между Турция и Европа. Религията на Мексико е католическа, официалният език — испански, елитите на тази страна исторически винаги са били ориентирани към Европа (където са изпращали децата си да получат образование) и отскоро към Съединените щати (където сега изпращат своите деца). Взаимното приспособяване между англоамериканска Северна Америка и испанско-индианско Мексико би трябвало да е значително по-лесно от приспособяването между християнска Европа и мюсюлманска Турция. Въпреки тези общи моменти след ратифицирането на НАФТА в Съединените щати се развиха силни настроения срещу по-тясното обвързване с Мексико, изразяващи се в искания за ограничаване на емиграцията, в оплаквания, че промишлените предприятия се преместват на юг, и в съмнения относно способността на Мексико да се придържа към северноамериканските разбирания за свобода и за правова държава.^[39]

Третата предпоставка за успешна промяна на идентичността на една раздвоена страна е общото съгласие, макар и не непременно подкрепа, от страна на обществеността. Значимостта на този фактор донякъде зависи от това доколко общественото мнение се отчита в процеса на вземане на решения в страната. Прозападната ориентация на Мексико до 1995 г. не бе подложена на изпитанието на демократизацията. Новогодишният бунт на няколко хиляди добре организирани и поддържани от чужбина партизани в Чиапас сам по себе си не е индикация за значителна съпротива срещу северноамериканските тежнения. Съчувствените реакции обаче, които този бунт събуди сред мексиканските интелектуалци, журналисти и други фактори за формиране на общественото мнение, навеждат на мисълта, че движението към Северна Америка като цяло и към НАФТА в частност биха могли да се натъкнат на нарастващата съпротива на мексиканските елити и на мексиканското обществено мнение. Президентът Салинас напълно съзнателно акцентира върху икономическата реформа и позападняването за сметка на политическата реформа и демократизацията. Както икономическото развитие, така и все по-задълбочаващото се обвързване със Съединените щати обаче ще стимулират силите, които настояват за действително демократизиране на политическата система в Мексико. Ключов въпрос за бъдещето на Мексико е: до каква степен модернизацията и демократизацията ще импулсират антизападните тенденции, които биха предизвикали оттегляне от НАФТА или значителното отслабване на тази организация, както и паралелни промени в политиката, наложена на Мексико от нейния прозападно ориентиран елит през 80-те и 90-те години? Съвместима ли е северноамериканската ориентация на Мексико с неговата демократизация?

Австралия. За разлика от Русия, Турция и Мексико Австралия е западно общество според самия си произход. През по-голямата част от XX в. тя е тясно свързана първо с Великобритания, а после със Съединените щати; по време на Студената война тя не просто е част от Запада, но е във военното и разузнавателно ядро на Запада, включващо още САЩ, Великобритания и Канада. В началото на 90-те години обаче политическите лидери на страната решават, че Австралия трябва да напусне Запада, да се предефинира като азиатско общество и да изгради тесни връзки със своите географски съседи. Министър-председателят на Австралия Пол Кийтинг декларира, че Австралия трябва да престане да бъде „филиал на империята“, че тя трябва да стане република и да се стреми към „обвързване“ с Азия. Това е необходимо, заявява той, за да се утвърди идентичността на Австралия като независима страна. „Австралия не може да се представи пред света като мултикултурно общество, да се ангажира с Азия и да закрепи убедително тази връзка, докато до известна степен, най-малкото в конституционно отношение, си остава производно общество.“ Австралия, заявява Кийтинг, е страдала в продължение на много години „от англофилия и апатия“ и продължаването на обвързването й с Англия „би имало деградиращ ефект върху нашата национална култура, върху нашето икономическо бъдеще и върху съдбата ни в Азия и в тихоокеанския регион“. Подобно схващане изрази и министърът на външните работи Гарет Еванс.^[40]

Аргументацията за предефинирането на Австралия като азиатска страна се основава на предпоставката, че икономиката е по-важна от културата за изграждането на бъдещето на народите. Основният стимул за това идва от динамичното развитие на икономиката в Източна Азия, което на свой ред предизвиква бързо разрастване на търговията между Австра-лия и Азия. През 1971 г. Източна и Югоизточна Азия поемат 39% от износа на Австралия и осигуряват 21% от нейния внос. Към 1994 г. Източна и Югоизточна Азия поемат 62% от износа на Австралия и осигуряват 41% от вноса й. За сравнение, през 1991 г. 11,8% от износа на Австралия е ориентиран към Европейската общност, а 10,1% — към Съединените щати. Тази задълбочаваща се икономическа обвързаност с Азия се закрепва в съзнанието на австралийците благодарение на убеждението, че светът върви към формиране на три основни икономически блока и че мястото на Австралия е в Източноазиатския блок.

Въпреки тези икономически връзки, изглежда малко вероятно заиграването на Австралия с Азия да отговори на което и да било от условията за успех на цивилизационния преход на една раздвоена страна. Първо, в средата на 90-те години австралийските елити далеч не са особено ентусиазирани от подобен курс. До известна степен той е плод на партийни пристрастия, като лидерите на Либералната партия имат или амбивалентно отношение към него, или открито му се противопоставят. В същото време лейбъристкото правителство е подложено на сериозна критика от редица интелектуалци и журналисти. За азиатския избор няма ясен консенсус между елитите и, второ, общественото мнение е амбивалентно настроено. За периода от 1987 до 1993 г. делът на подкрепящите откъсването от монархията нарасна от 21% на 46%. След това обаче поддръжката започна да се разколебава и да отслабва. Делът на хората, изказващи се за премахването на символа на британската империя от знамето на Австралия, спадна от 42% през май 1992 г. на 35% през август 1993 г. Както отбелязва един австралийски политик през 1992 г.: „Обществото трудно преглъща това. Когато периодично повтарям, че Австралия трябва да стане част от Азия, не искам да ви казвам колко гневни писма получавам.“^[41]

Трето и най-важно, елитите на азиатските страни са още по-малко склонни да приемат напъните за присъединяване на Австралия, отколкото европейските елити са склонни да премат турските домогвания за членство в Европейския съюз. Тези страни дават ясно да се разбере, че ако Австралия желае да стане част от Азия, тя трябва да се превърне в истинска азиатска страна, което те намират за малко вероятно, ако не и за невъзможно. „Успехът на интеграцията на Австралия в Азия — твърди един индонезийски държавник — зависи от едно — до каква степен азиатските държави гледат благосклонно на нейните намерения. Приемането на Австралия в Азия зависи от степента, в която правителството и народа на Австралия разбират азиатската култура и общество.“ Азиатците съзират истинска пропаст между австралийската проазиатска реторика и нейната изкривена западна реалност. Според един австралийски дипломат тайландците гледат на настойчивостта, с която Австралия твърди, че е азиатска страна, с „игрива толерантност“.^[42]

„В културно отношение Австралия е все още европейска страна“, декларира министър-председателят на Малайзия през октомври 1994 г. „…ние я смятаме за европейска страна и поради това Австралия не може да бъде член на Източноазиатския икономически клуб. Ние, азиатците, сме по-малко склонни да отправяме директни критики към други страни или да им даваме оценка. Но Австралия, която в културно отношение е европейска страна, смята, че има право да казва на другите какво да правят и какво да не правят, какво е правилно и какво е погрешно. И тогава, естествено, тя не подхожда на нашата група. Това са основанията ми да се противопоставя (на членството на Австралия в ИАИК). Въпросът не е в цвета на кожата, а в културата.“^[43] Накратко, азиатците са решени да отхвърлят Австралия от своя клуб по същата причини, по която европейците отхвърлят Турция: те са различни от нас. Министър-председателят Кийтинг обича да повтаря, че ще промени положението на Австралия, превръщайки я „от непотребен елемент в потребен за Азия излишък“. Последното съчетание обаче е несъмнен оксиморон.

Както казва Махатир, културата и споделяните ценности са основна пречка за присъединяването на Австралия към Азия. Не са рядкост конфликтите около привързаността на тази страна към демокрацията, спазването на човешките права, свободата на печата и около протестите й срещу нарушаването на тези права от почти всички нейни съседи. Един високопоставен австралийски дипломат отбелязва: „Истинският проблем, който съществува за Австралия в този регион, не е в нашето знаме, а в коренните социални ценности. Подозирам, че няма да намерите австралийци, готови да жертват която и да било от тези ценности.“^[44] Очевидни са също така различията в характера, стила и поведението. Както заявява Махатир, азиатците като цяло преследват целите си по начини, които са изтънчени, заобиколил, адаптивни, дистанцирани, неоценъчни, чужди на морализаторството и неконфронтационни. За разлика от тях австралийците са по-директни, груби, прями, някои биха казали нечувствителни, хора от англоезичния свят. Този сблъсък на култури се вижда особено отчетливо в собствените отношения на Пол Кийтинг с азиатците. Кийтинг въплъщава по най-радикален начин австралийските национални характеристики. Той е описван като „политик от типа парен чук“, чийто стил е „изначално провокативен и заядлив“ и който не се колебае да нарече политическите си противници „измет“, „парфюмирани жигола“ и „налудничави криминални типове“^[45]. Поддържайки твърдението, че Австралия трябва да бъде азиатска държава, същевременно Кийтинг постоянно вбесява, шокира и настройва срещу себе си азиатските лидери с бруталната си откровеност. Пропастта между културите е твърде голяма, а споменатият привърженик на културната конвергенция е направо сляп за факта, че собственото му поведение отблъсква тези, които той смята за свои братя по култура.

Изборът на Кийтинг-Еванс може да се разглежда като недалновидна последица от надценяването на икономическите фактори и от игнорирането (а не обновяването) на културата на страната, както и като тактически политически ход за отклоняване на вниманието от икономическите проблеми на Австралия. В един обратен смисъл той може да се разглежда като прозорлива стратегия за присъединяването на Австралия към възходящите центрове на икономическа, политическа и военна сила в Източна Азия и за идентифицирането й с тях. В това отношение Австралия може да се окаже първата от вероятно многото западни държави, които ще се опитат да избягат от Запада и да се прикачат към композицията на изгряващите незападни цивилизации. Може да се случи така, че в началото на XXII в. историците да оценят ретроспективно избора на Кийтинг-Еванс като важен белег за залеза на Запада. Ако този избор бъде доведен докрай, то това не би елиминирало западното наследство на Австралия и „получилата нов шанс страна“ ще си остане постоянно раздвоена държава — едновременно „филиал на империята“, което Пол Кийтинг ненавижда, и „новият бял боклук на Азия“, както презрително я нарича Ли Куан Ю.^[46]

Това никога не е било, а не е и сега неизбежна орис на Австралия. В желанието си да скъсат с Великобритания лидерите на Австралия, вместо да определят страната като азиатска сила, биха могли да я дефинират като Тихоокеанска държава, което и се опита да направи предшественикът на Кийтинг на министър-председателския пост Робърт Хоук. Ако Австралия желае да се превърне в независима от британската корона република, тя би могла да се съюзи с първата страна в света, постигнала това — страна, която подобно на Австралия е с британски произход, обитавана е от имигранти, има размерите на континент, англоезична е, била е съюзник на Австралия в три войни, има преобладаващо европейско население, въпреки че и в нея подобно на Австралия нараства делът на азиатците. В културно отношение ценностите, залегнали в Декларацията за независимост от 4 юли 1776 г,. съответстват много повече на австралийските ценности, отколкото на ценностите на която и да е азиатска държава. В икономическо отношение, вместо да се стремят да си проправят път към група общества, които са чужди на страната в културно отношение и тъкмо поради това я отхвърлят, австралийските лидери биха могли да предложат НАФТА да се разшири до Северноамериканско-южнотихоокеанско споразумение (НАСПА), включващо Съединените щати, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Такава групировка би съчетавала икономика и култура и би гарантирала стабилна и трайна идентичност на Австралия, каквато страната няма да постигне чрез безплодните усилия за превръщането й в част от Азия.

Западният вирус и културната шизофрения. Докато австралийските лидери поемат пътя към Азия, лидерите на другите раздвоени страни — Турция, Мексико и Русия — се опитват да въплътят Запада в своите общества, както и да интегрират собствените си общества към Запада. Техният опит обаче убедително демонстрира силата, жилавостта и еластичността на локалните култури и тяхната способност да се обновяват, да възпират вноса от Запад или да го адаптират към местните условия. Политиката на отхвърляне на Запада е невъзможна, но пък кемалистката реакция е неуспешна. Ако незападните общества искат да се модернизират, те трябва да направят това по собствен, а не по западен начин и следвайки примера на Япония, да развиват собствените си традиции, институции и ценности и да се основават на тях.

Онези политически лидери, които са обладани от месианското самочувствие, че могат радикално да преобразуват културата на своите общества, са обречени на провал. Макар да са в състояние да въведат някои елементи на западната култура, те не могат постоянно да потискат или да пренебрегват основните елементи на местната култура. И обратното, веднъж заложен в дадено общество, вирусът на Запада мъчно може да бъде унищожен. Той продължава да живее, но това не е фатално; пациентът оцелява, макар вече да не е същият. Политическите лидери могат да правят история, но не могат да избягат от историята. Те създават раздвоени държави, но не създават западни общества. Те заразяват страните си с културна шизофрения, която се превръща в тяхна постоянна и определяща характеристика.