Самюъл Хънтигтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред — Моята библиотека

Ha Нанси, която изтърпя „сблъсъка“ с усмивка

 

Липсват диаграмите и картите.

 

ПРЕДГОВОР

През лятото на 1993 г. сп. „Форин Афеърс“ публикува една моя статия, озаглавена „Сблъсък на цивилизациите?“. Според редакторите за три години тя е предизвикала повече дискусии от всички останали статии, публикувани в списанието от 40-те години насам. Със сигурност мога да кажа, че през последните три години тя провокира повече дебати и обсъждания от всичко, което съм писал. Пристигнаха отзиви и коментари от много страни от всички континенти. По различни начини хората бяха впечатлени, заинтригувани, разгневени, изплашени и объркани от моята теза, че основно и най-опасно измерение на възникващата глобална политика ще бъде конфликтът между групи от различни цивилизации. Покрай всички останали реакции, предизвикани от тази статия, основното бе, че тя докосна някаква струна у хора, принадлежащи към всяка от съвременните цивилизации.

Предвид интереса, възможните неправилни тълкувания и полемиките по повод на статията ми се стори важно да продължа с изследване на въпросите, които тя повдига. Предлагането на хипотеза е конструктивен подход към поставянето на даден въпрос. Моята статия, в чието заглавие има въпросителен знак, останал, общо. взето, незабелязан, представляваше опит в тази насока. Тази книга си поставя за цел да даде по-пълен; по-задълбочен и подкрепен с повече документални свидетелства отговор на повдигнатия в статията въпрос. Ще се опитам да разработя, да прецизирам, да допълня, а в някои случаи и да коригирам изложените в статията тези, да доразвия множество идеи и да въведа редица теми, които там не се разглеждат или са само бегло засегнати. Това включва: понятието за цивилизация; проблема за универсална цивилизация, взаимоотношението между власт и култура; изменящото се равновесие на силите между различните цивилизации; културната индигенизация в незападните общества; политическата структура на цивилизациите; конфликтите, породени от универсализма на Запада, мюсюлманската войнственост и стремежа за политическо утвърждаване на Китай; балансираните и агресивните реакции спрямо възхода на китайската мощ; причините за войните и движещите сили в тях, довеждащи до разпадането на държави; бъдещето на Запада и на другите цивилизации. Една важна тема, изобщо незасегната в статията, е решаващото влияние, което нарастването на населението оказва върху нестабилността и равновесието на силите в света. Друга неприсъства-ща в статията важна тема е резюмирана в самото заглавие на книгата и в заключителното изречение: „Стълкновенията между цивилизациите са най-голямата заплаха за световния мир, а установяването на международен ред, стъпил на цивилизационна основа, е най-сигурната гаранция срещу нова световна война.“

Книгата не е замислена като труд в областта на социалните науки. За сметка на това тя се опитва да интерпретира еволюцията на световната политика след Студената война. Тя се стреми да предложи рамка или парадигма за разглеждане на световната политика, която да даде значими ориентири на учените и заедно с това да бъде полезна за политиците. Критерий за нейната значимост и полезност не може да бъде обстоятелството дали отчита всичко, което се случва в световната политика. Очевидно тя не прави това. Истинското изпитание за тази книга е дали тя предлага по-значима и по-полезна лупа, през която да се разглеждат международните процеси, отколкото която и да е друга парадигма. Освен това нито една парадигма не може да бъде валидна веднъж завинаги. Ако определен цивилизационен подход може да ни бъде полезен да разберем световната политика в края на XX и в началото на XXI в., това не означава, че той със същия успех може да се приложи към средата на XX в. или че би важал за средата на XXI в.

Идеите, изразени в статията и в тази книга, бяха представени за пръв път в една моя лекция в института „Америкън Ентърпрайс“ във Вашингтон през октомври 1992 г. Впоследствие те бяха разгърнати в подготвената по поръчка на института „Олин“ статия във връзка с проекта „Променящата се среда на сигурността и американските национални интереси“, финансиран от фондация „Смит Ричардсън“. След публикуването на статията взех участие в редица семинари и съвещания, посветени на „сблъсъка“ и организирани от университетски, правителствени и бизнес-среди в САЩ. Освен това имах шанса да се включа в обсъждания на тази статия и на нейните тези в много други страни, между които Аржентина, Белгия, Китай, Франция, Германия, Великобритания, Корея, Япония, Люксембург, Русия, Саудитска Арабия, Сингапур, Южна Африка, Испания, Швеция, Швейцария и Тайван. Тези обсъждания ме изправиха лице в лице с всички основни световни цивилизации, с изключение на индуистката, и аз извлякох огромна полза от анализите и перспективите, представени от участниците в дискусиите. През 1994 и 1995 г. и Харвард ръководих семинар върху характера на света след периода на Студената война и винаги оживените, а понякога и твърде критични коментари на студентите бяха за мен допълнителен важен стимул. Работата ми върху тази книга бе подпомогната много и от колегиалната и благотворна среда на института за стратегически изследвания „Джон М. Олин“ и на Центъра за международни отношения в Хар-вард.

Завършеният ръкопис бе изчетен от Майкъл К. Деш, Робърт О’Киохан, Фарид Закарая и Р. Скот Зимърман и техните препоръки допринесоха за сериозно подобряване както на съдържанието, така и на структурата на книгата. През цялото време, докато работих над нея, Скот Зимърман ми оказваше незаменима научна помощ; без неговото енергично, експертно и предано съдействие тази книга не можеше да бъде завършена в толкова кратък срок. Студентите, които ни помагаха — Питър Джън и Кристиана Бригс, — също имат своя конструктивен принос. Грейс де Магистрис извърши компютърния набор на първоначалната версия на книгата, а Карол Едуардс с голямо чувство на отговорност и изключителна експедитивност толкова пъти нанесе промени в текста, че вероятно знае дълги пасажи почти наизуст. Денис Шанън и Лин Кокс от литературната агенция „Джордж Боршарт“ и Робърт Асахина, Робърт Бендър и Джоана Ли от издателство „Сай-мън и Шустър“ енергично и професионално преведоха ръкописа през издателския процес. Изпитвам огромно чувство на признателност към всички тях, с чиято помощ тази книга се появи на бял свят. Благодарение на тях тя стана много по-добра, а отговорността за евентуалните неблагополучия нося аз. Работата ми върху книгата бе подпомогната финансово от фондациите „Джон М. Олин“ и „Смит Ричардсън“. Без тяхната подкрепа завършването й би се отложило с години и аз ценя високо съдействието им. Докато други фондации все повече и повече насочват вниманието си само върху вътрешни проблеми, „Олин“ и „Смит Ричардсън“ заслужават възхищение за неизменния им интерес и финансова подкрепа на трудове върху войната, мира и националната и международната сигурност.

С. П. X.

 

ПЪРВА ЧАСТ
СВЯТ НА РАЗЛИЧНИ ЦИВИЛИЗАЦИИ

1
НОВАТА ЕРА В СВЕТОВНАТА ПОЛИТИКА

Увод: знамена и културна идентичност

Нa 3 януари 1992 г. в голямата зала на една правителствена сграда в Москва се състоя среща между руски и американски учени. Две седмици по-рано Съветският съюз бе престанал да съществува, а Руската федерация бе станала независима държава. В резултат на това статуята на Ленин, доскоро украсявала подиума на залата, беше изчезнала, а на стената беше опънато знамето на Руската федерация. Като единствен проблем един от американците отбеляза факта, че знамето е обърнато наопаки. Когато това бе обяснено на домакините, те още през първата почивка бързо и тихомълком коригираха грешката.

През годините, последвали периода на Студената война, станахме свидетели на вълнуващи промени на идентичността на хората и на символите на тази идентичност. Започна се прекрояване на световната политика в съответствие с кул-турни образци. Обърнатите наопаки знамена бяха знак на прехода, но вече все повече и все по-високо се развяват правилно поставени знамена, а руснаците и другите народи се мобилизират и маршируват под тези и под други символи на своята нова културна идентичност.

На 18 април 1994 г. две хиляди души демонстрираха в Сараево под знамената на Саудитска Арабия и на Турция. Развявайки точно тези знамена, а не знамената на ООН, НАТО или на САЩ, гражданите на Сараево демонстрираха идентификацията си с мюсюлманите и заявяваха пред света кои са техните истински и не съвсем истински приятели.

На 16 октомври 1994 г. 70 000 души излязоха на демонстрация в Лос Анджелис „под море от мексикански знамена“, протестирайки срещу предложението за референдум, който би сложил край на поредица от държавни помощи за нелегалните имигранти и за техните деца. Наблюдателите се питаха: „Защо тези хора протестират под мексиканско знаме, а настояват САЩ да им осигурява безплатно образование? Защо не развяват американското знаме?“ Две седмици по-късно много повече демонстранти бяха наизлезли по улиците под американското знаме, но обърнато наопаки. Тези игри със знамената осигуриха победа на предложението за референдум, което бе одобрено от повече от 59% от гласоподавателите на Калифорния.

В периода след Студената война голямо значение придобиха знамената и другите символи на културна принадлежност — кръстът, полумесецът и дори фереджетата, тъй като за повечето хора културата е нещо значимо, а културната идентичност има първостепенно значение. Хората откриват своята нова, а всъщност често отдавнашна идентичност и марши-руват под нови, а всъщност стари знамена, които ги водят към войни с нови, а често отдавнашни врагове.

Един тип мрачен Weltanschauung^[1], свързан с тази нова ера, е изразен красноречиво от венецианския националист демагог в романа „Мъртвата лагуна“ на Майкъл Дибдин. „Не може да съществуват истински приятели, без да има истински врагове. Ако не мразим това, което не сме, не можем да обичаме това, което сме. Болезнено преоткриваме тези стари истини, след като в продължение на повече от век сме припявали сантиментални напеви. Хората, които ги отричат, отричат семейството си, наследството си, културата си, правата, които им се полагат по рождение, отричат самите себе си. Те няма да бъдат лесно опростени.“ Неприятната истина, която се съдържа в тези стари истини, не може да бъде пренебрегвана от политиците и учените. За народите, които търсят своята идентичност и преоткриват етническата си принадлежност, врагът е от първостепенно значение, а потенциално най-опасните вражди възникват около разломите между основните цивилизации в света.

Главната теза на тази книга е, че културата и културната идентичност, която в най-широк смисъл е цивилизационна идентичност, формират моделите на обединяване, дезинтеграция и конфликти в света от времето след Студената война.

В петте части на книгата се правят изводи, следващи от тази главна теза.

Първа част: За пръв път в историята световната политика е многополюсна и мултицивилизационна; модернизацията е нещо различно от възприемането на западни стандарти и тя не създава нито универсална цивилизация в какъвто и да било смисъл на думата, нито води до прозападна ориентация на обществата, непринадлежащи към Запада.

Втора част: Равновесието на силите между цивилизациите се променя; относителното влияние на Запада отслабва; азиатските цивилизации разширяват своята икономическа, военна и политическа мощ; в страните, изповядващи ислямска религия, протича демографски взрив, което има дестабилизиращи последици за мюсюлманските страни и съседите им; незападните цивилизации наново утвърждават ценността на собствените си култури.

Трета част: Възниква нов световен ред, основан на цивилизационен принцип: обществата, които имат културни сход-ства, си сътрудничат; опитите да се прехвърли дадено общество от една цивилизация в друга са неуспешни; страните се групират около водещите или основните страни от своята цивилизация.

Четвърта част: Универсалистките претенции на Запада все повече го въвличат в конфликт с други цивилизации, което се проявява най-сериозно по отношение на исляма и Китай; на локално равнище войните, водещи до разпадането на държави, най-често между мюсюлмански и немюсюлмански страни, пораждат митинги и демонстрации в „сродните страни“ и заплаха за по-голяма ескалация на конфликта, поради което водещите държави полагат усилия да прекратят подобни войни.

Пета част: Оцеляването на Запада зависи от преутвърж-даването на западната идентичност на американците и от нагласата на страните от Запада да възприемат западната ци-вилизация като уникална, а не като универсална и от способността им да се обединят, за да я съхранят пред лицето на предизвикателствата на незападните общества. Предотвратяването на глобална война между цивилизациите зависи от това доколко световните лидери ще възприемат мултициви-лизационния характер на световната политика и доколко ще си сътрудничат, за да го поддържат.

 

Многополюсен и мултицивилизационен свят

След Студената война за пръв път в историята световната политика стана многополюсна и мултицивилизационна. През по-голямата част от съществуването на човешкия род контактите между цивилизациите или са били спорадични, или просто са липсвали. С раждането на модерната епоха около 1500 г. световната политика придобива две измерения. В продължение на повече от четиристотин години националните държави на Запада — Великобритания, Франция, Испания, Австрия, Прусия, Германия, САЩ и др. — формират многополюсна международна система в рамките на западната цивилизация, взаимодействайки помежду си, съперничейки си и сражавайки се една с друга. Наред с това западните нации се разрастват, като завладяват или колонизират всички останали цивилизации, или пък оказват решаващо влияние върху тях (карта 1.1). През периода на Студената война световната политика беше двуполюсна, а светът бе разделен на три части. Група от предимно богати и демократични общества начело със Съединените щати бе ангажирана в мащабно, идеологическо, политическо, икономическо, а понякога дори и военно съперничество с групата на сравнително по-бедните социалистически общества, предвождани от Съветския съюз. Голяма част от конфликтите се разиграваха извън двата лагера — в Третия свят, който включваше предимно бедни, отличаващи се с политическа нестабилност и постигнали наскоро своята независимост страни, претендиращи за поли-тическа необвързаност (карта 1.2).

В края на 80-те години комунистическият свят се разпад-на, а установената по време на Студената война международ-на система отиде в историята. В периода след Студената вой-на най-значимите различия между народите вече не са от идеологически, политически или икономически характер. Те са от културно естество. Народите и нациите се опитват да дадат отговор на най-основния въпрос, пред който може да бъде поставен човешкият род: „Кои сме ние?“ И те отгова-рят на този въпрос по традиционния начин, по който винаги са отговаряли човешките същества — като се позовават на не-щата, които имат най-голямо значение за тях. Хората се са-моопределят чрез предци, религия, език, история, обичаи и институции. Те се идентифицират с културни групи: племена, етнически и религиозни общности, нации и — най-мащабно погледнато — с цивилизации. Хората използват политиката не само за да отстояват интересите си, но и за да определят сво-ята идентичност. Знаем кои сме ние само когато разберем кои не сме и често само когато знаем против кои сме.

Националните държави си остават основни актьори на световната сцена. Както и в миналото, тяхното поведение се определя от стремежа им към надмощие и богатство, но вече и от техните културни предпочитания, от това, което ги обвързва, и от това, което ги разделя. Най-значимите консте-лации от държави вече не могат да бъдат отъждествени с трите блока от периода на Студената война, а със седемте или осемте основни цивилизации в света (карта 1.3). Неза-падните общества, предимно в Източна Азия, развиват икономическата си мощ, създавайки база за нарастващо военно могъщество и политическо влияние. С увеличаването на тяхната мощ и на увереността в собствените сили те все повече изявяват своите собствени културни ценности и отхвърлят „наложените“ им от Запада. Хенри Кисинджър отбелязва: „Международната система на XXI в. ще включва най-малко шест основни сили — Съединените щати, Европа, Китай, Япония, Русия и по всяка вероятност Индия, както и множество средни и по-малки страни.“^[2] Шестте основни сили на Кисинджър принадлежат към пет твърде различни помежду си цивилизации, а освен това съществуват важни ислямски държави, чието стратегическо разположение, многобройно население и/или петролните им залежи определят влиянието им в световните дела. В този нов свят локалната политика е политика на етничността, а глобалната политика е политика на цивилизациите. Съперничеството между свръхсилите е заменено от сблъсъка между цивилизациите.

В този нов свят най-разпространените, значими и опасни конфликти няма да бъдат между социалните класи, между бедните и богатите или между други икономически дефинирани групи, а между народи, принадлежащи към различни културни общности. В границите на цивилизациите ще възникват междуплеменни войни и етнически конфликти. Насилието между държави и групи от различни цивилизации обаче има потенциала да ескалира, когато други държави или групи, принадлежащи към тези цивилизации, се надигнат в подкрепа на „сродните им държави“.^[3] Кървавият сблъсък между различните кланове в Сомалия не крие заплаха за разрастване на конфликта. Кървавият сблъсък между племена в Руанда има последствия за Уганда, Заир и Бурунди, но не надхвърля тези граници. Кървавите сблъсъци на цивилизации в Босна, Кавказ, Централна Азия или Кашмир биха могли да се превърнат в по-мащабни войни. При конфликта в Югославия Русия оказа дипломатическа подкрепа на сърбите, докато Саудитска Арабия, Турция, Иран и Либия осигуриха финансова помощ и оръжия за жителите на Босна, водени не от идеологически съображения или от съображения, свързани с баланса на силите, икономически интерес и др., а по силата на културно родство. Вацлав Хавел отбелязва, че „културните конфликти се разрастват и днес те са по-опасни, отколкото когато и да е било в историята“, а Жак Делор приема, че „бъдещите конфликти ще се възпламеняват по-скоро от културни, а не от икономически или идеологически фактори“^[4]. А най-опасните културни конфликти се зараждат между разломите, разделящи цивилизациите.

В света след Студената война културата е едновременно разделяща и обединяваща сила. Народите, разделяни от идеология, но свързани с обща култура, се сближават, какъвто е случаят с двете Германии и каквато е тенденцията при двете корейски и няколкото китайски държави. Общества, обединени на идеологическа основа или по силата на исторически обстоятелства, но разделени по цивилизационен принцип, или се разпадат, както стана със Съветския съюз, Югославия и Босна, или трябва да преодоляват огромно вътрешно напрежение, както е в Украйна, Нигерия, Судан, Индия, Шри Лан-ка и много други страни. Държавите, белязани от културно родство, си сътрудничат в икономическо и политическо отношение. Международните организации, основаващи се на страни с културно сходство, като например Европейския съюз, се развиват много по-успешно, отколкото организациите, които се стремят да надмогват културите. В продължение на четирийсет и пет години желязната завеса бе централната разделителна линия в Европа. Тази линия се отмести на неколкостотин мили в източна посока. Сега разделителната линия е прокарана между народите на западното християнство, от една страна, и мюсюлманите и православните народи, от друга.

Налице са съществени различия между философски предпоставки, основни ценности, социални отношения, обичаи, както и цялостни възгледи за живота при отделните цивилизации.

Възраждането на религията в голяма част от света подсилва тези културни различия. Културите могат да се променят и в различните периоди от историята характерът на тяхното въздействие върху политиката и икономиката варира. При все това най-значимите отлики в политическото и икономическото развитие на отделните цивилизации несъмнено се коренят в техните различни култури. Икономическият успех на Източна Азия има своите начала в източноазиатската култура; същото се отнася и до затрудненията, които срещат тези страни при въвеждането на стабилни демократични политически системи. Ислямската култура до голяма степен обяснява несполуките при установяването на демокрацията в по-голямата част от ислямския свят. Процесите на развитие на посткомунистическите общества в Източна Европа и в бившия Съветски съюз носят отпечатъка на съответните цивилизационни идентичности. Измежду тези страни носителите на западно християнско цивилизационно наследство бележат напредък по отношение на икономическото си развитие и установяването на демократична политика; перспективите за икономическо и политическо развитие в православните страни са несигурни; перспективите за мюсюлманските републики са мрачни.

Западната цивилизация е и в продължение на дълги години ще си остане най-могъщата. Въпреки това относителната и мощ спрямо другите цивилизации отслабва. Докато Западът се опитва да наложи своите ценности и да защитава своите интереси, незападните общества са изправени пред избор. Някои от тях се опитват ревностно да подражават на Запада, да се присъединят към него или да се прикачат към неговия ход на развитие. Други, конфуциански и ислямски общества, се стремят да разгръщат своята икономическа и военна мощ, така че да се съпротивляват срещу Запада и да постигнат „равновесие“ на силите. По такъв начин една централна ос на световната политика от периода след Студената война се формира от взаимодействието на западната циви-лизация и култура с мощта и културата на незападните цивилизации.

И така, светът след Студената война е свят на седем или осем големи цивилизации. Културните сходства и различия формират интересите, антагонизмите и сближаването между държавите. Най-значимите страни определено принадлежат към различни цивилизации. Локалните конфликти, които имат най-голям шанс да ескалират към по-мащабни войни, са конфликтите между групи и държави от различни цивилизации. Преобладаващите модели на политическо и икономическо развитие се различават от цивилизация до цивилизация. Ключовите въпроси на международния дневен ред са свързани с различията между цивилизациите. Мощта се измества от дълго господствалия Запад към незападните цивилизации. Световната политика е вече многополюсна и мул-тицивилизационна.

 

Други светове?

Карти и парадигми. Тази картина на световната полити-ка след Студената война, моделирана от културни фактори и включваща взаимодействие между страни и групи от различни цивилизации, е свръхопростена. Тя не отчита редица факти, изкривява други и замъглява трети. Въпреки това, ако ис-каме да мислим сериозно за света и да действаме ефективно в него, ни е необходима някаква опростена карта на реалността, някаква теория, концепция, модел или парадигма. Без такива интелектуални конструкти, както казва Уилям Джеймс, има само „пъстър жужащ безпорядък“. В класическото си произведение „Структура на научните революции“ Томас Кун показва, че интелектуалният и научният напредък се състои в подменянето на парадигма, която става все по-непригодна да обяснява новите или новооткритите факти, с нова парадигма, описваща по-задоволително тези факти. „За да бъде една теория приета като парадигма — пише Кун, — тя трябва да изглежда по-добра от съперничещите й теории, но не е необходимо (а то по правило и не става) да обяснява всички факти, с които се сблъсква.“^[5]. „За да се ориентираш в непозната местност — също така мъдро отбелязва Джон Луис Гадис, — обикновено се нуждаеш от някаква карта. Картографията подобно на самото познание представлява необходимо опростяване, което ни позволява да видим къде сме и накъде евентуално да тръгнем.“ Картината на съперничество между свръхсилите от времето на Студената война, посочва той, е тъкмо такъв модел, дефиниран за пръв път от Хари Труман като „упражнение по геополитическа картография, което представя международния пейзаж разбираемо за всекиго и по този начин подготвя условията за предстоящата комплицирана стратегия на политиката на сдържане“. Светогледите и каузалните теории са незаменими пътепока-затели в сферата на международната политика.^[6]

В продължение на четирийсет години изследователите и експертите, занимаващи се с международни отношения, мис-лят и действат от гледна точка на свръхопростената, но много полезна парадигма на Студената война за световните отношения. Тя не е в състояние да обясни всичко, което се разиграва в световната политика. Налице са редица аномалии, ако използваме термина на Кун, а понякога тази парадигма не позволява на учените и на държавниците да предугадят такива мащабни процеси като например китайско-съветския разрив. Въпреки това в качеството си на опростен модел на световната политика тя обяснява по-добре от всички свои съперници важните явления, представлява съществена отправна точка за размишление върху международните дела, оказва се почти универсално възприета и формира мисленето за световната политика за период от близо 40 години.

Опростените парадигми или карти са неизбежни за човешката мисъл и действие. От една страна, ние можем експлицитно да формулираме теории или модели и съзнателно да ги използваме за управляване на собственото си поведение. Другата възможност е да отречем необходимостта от подобни пътеводители и да приемем, че ще действаме, съобразявайки се единствено със специфични „обективни“ факти и разглеждайки всеки отделен случай „в собствената му мяра“.

Ако приемем това обаче, ние просто се самозалъгваме. Защото дълбоко в нашата психика са заложени допускания, пристрастия и предубеждения, определящи начина, по който възприемаме реалността, това какви факти ще влязат във фокуса на нашия интерес и как ще преценяваме тяхната важност и собствена мяра. Нужни са ни експлицитни или имплицитни модели, за да можем:

1) да подреждаме и да обобщаваме реалността;

2) да разбираме каузалните връзки между явленията;

3) да предусещаме и (ако имаме късмет) да прогнозираме бъдещите процеси;

4) да разграничаваме важното от маловажното;

5) да подбираме пътищата, по които да достигнем нашите цели.

Всеки модел или карта представлява абстракция и би бил по-полезен за едни цели вместо за други. Една пътна карта ни показва как да стигнем с кола от А до Б, но няма да ни бъде от голяма полза, ако управляваме самолет, тъй като тогава ще са ни нужни карти, ориентиращи ни за летищата, за радиосигналите, за летателните трасета и за топографията на региона. Без карта обаче сме загубени. Колкото по-подробна е дадена карта, толкова по-пълно тя отразява реалността. Но изключително детайлизираната карта няма да ни бъде полезна за много цели. Ако искаме да пътуваме от един голям град до друг по магистрала, няма да имаме нужда и всъщност ще се объркаме от карта, предлагаща ни изобилна информация, която няма нищо общо с автомобилния транспорт и в която основните магистрали се губят в сложна мрежа от второкласни пътища. От друга страна, карта, на която е отбелязана само една магистрала изключва голяма част от реалността и ограничава възможността ни да намерим алтернативни пътища в случай, че голямата магистрала е блокирана от тежка катастрофа. Накратко, ние се нуждаем от карта, която хем да изобразява реалната обстановка, хем да я опростява по начин, който най-добре отговаря на нашите цели. В края на Студената война може да се избира измежду няколко карти или парадигми на световната политика.

Един свят: еуфория и хармония. Една от широко разпространите парадигми се основава на предпоставката, че краят на Студената война означава край на големите конфликти в глобалната политика и възникване на относително хармоничен свят. Най-дискутираната формулировка на този модел е тезата за „края на историята“, лансирана от Франсис Фукуяма^[7]. „Вероятно сме свидетели — заявява Фукуяма — на края на историята като такава; т. е. на крайната точка в идеологическата еволюция на човечеството и в универсализирането на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление.“ Разбира се, казва той, на отделни места в Третия свят могат да избухнат някои конфликти, но глобалният конфликт приключи, и то не само в Европа. Големите промени се зараждат „тъкмо в неевропейския свят“, особено в Китай и в Съветския съюз . Войната на идеи е към края си. Привърженици на марксизма-ленинизма все още могат да се намерят „в градове като Манагуа, Пхенян и Кеймбридж, щата Масачусетс“, но като цяло либералната демокрация триумфира. Бъдещето ще бъде посветено не на патетични борби между идеи, а на разрешаването на всекидневни икономически и технически проблеми. И тъжното му заключение е, че това ще бъде твърде отегчително.^[8]

Очакването за хармония по това време е повсеместно. Политическите и интелектуалните лидери изразяват сходни възгледи. Берлинската стена е разрушена, комунистическите режими са се разпаднали, ООН е на път да поеме нова, по-значима роля, бившите съперници от времето на Студената война се ангажират в „партньорство“, а „голямата сделка“, поддържането на мира и омиротворяването стават модата на деня. Президентът на водещата държава в света прокламира „новия световен ред“; президентът на вероятно водещия световен университет наложи вето върху назначаването на професор по изследвания в сферата на сигурността, защото нямало такава потребност. „Алелуя! Няма вече да изследваме войната, защото война вече няма.“

Моментът на еуфория в края на Студената война породи илюзия за хармония, но скоро си пролича че това наистина е само илюзия. В началото на 90-те години светът се промени, което не означаваше, че е станал по-миролюбив. Промяната беше неизбежна, но не и напредъкът. Подобни илюзии за хармония избуяват за кратък период от време след всеки от големите конфликти на XX в. Очаквало се е Първата световна война да бъде „войната, която да сложи край на всички войни“ и да превърне света в сигурно убежище на демокрацията.

По думите на Франклин Рузвелт Втората световна войнa е трябвало „да прекрати системата на едностранни действия, привилегированите политически съюзи, баланса на силите и всички останали изпробвани в течение на векове и доказали своята негодност механизми“. Вместо това е трябвало да се радваме на „универсална организация“ на „миролюбивите нации“ и на началото на „постоянен мирен процес“^[9]. Първата световна война обаче роди комунизма, фашизма и предизвика обрат в една вековечна тенденция към демокрация. Втората световна война предизвика Студената война, която се оказа действително световна. Илюзията за хармония след приключването й твърде скоро се изпари поради умножаващите се етнически конфликти, поради свидетелствата за „етническо прочистване“, разпадането на законността, възникването на нови съюзнически структури и конфликти между държавите, възраждането на неокомунисти-чески и неофашистки движения, надигането на религиозния фундаментализъм, края на „дипломацията на усмивките“ и на „да“ — политиката в отношенията между Русия и Запада, неспособността на ООН и на САЩ да задушат кървавите локални конфликти, както и поради нарастващата агресивност на намиращия се в подем Китай. За петте години след рухването на Берлинската стена думата „геноцид“ се чува много по-често, отколкото през които и да било пет години от периода на Студената война. Парадигмата за единен хармоничен свят е очевидно твърде чужда на реалността, за да ни бъде полезен пътеводител в днешния свят.

Два свята: „ние“ и „те“. Докато очакванията за единен свят се раждат само в края на големи конфликти, тенденцията да се разсъждава в контекста на два свята е постоянно възраждащ се феномен в хода на човешката история. Хората винаги се изкушават да прокарват разделението между „ние“ и „те“, между вътрешната група и другите, между нашата цивилизация и онези варвари. Учените винаги са анализирали света в контекста на „Ориента“ и „Запада“, „Севера“ и „Юга“, центъра и периферията. Мюсюлманите по традиция разделят света на Дар ал-ислям и Дар ал-харб^[10] — убежището на мира и убежището на войната. Това различие намира израз (в един обърнат смисъл) в края на Студената война в аргументацията на американските учени, които разделят света на „зони на мир“ и „зони на размирици“. Първата включва Запада и Япония, където са съсредоточени около 15% от населението на света, а втората — всички останали.^[11]

В зависимост от това по какъв начин са дефинирани час-тите, картината на свят, съставен от две части, би могла до известна степен да съответства на реалността. Най-разпространеното разделение, появяващо се под различни имена, е между богати (модерни/развити) и бедни (традиционни, сла-боразвити или развиващи се) страни. В историческо отношение на това икономическо разделение отговаря културното разделение между Запад и Изток, при което ударението пада в по-малка степен върху различията в икономическото бла-гостояние и в по-голяма степен върху различията в базисната философия, основните ценности и начина на живот.^[12]

Всяка от тези картини съдържа елементи на реалност, но същевременно страда и от съществени ограничения. Богатите модерни държави имат общи характеристики, които ги отли-чават от бедните изостанали страни, които също имат своите общи характеристики. Различията в богатството могат да доведат до конфликти между обществата, но опитът показва, че това се случва най-вече, когато богатите и по-могъщи общества се опитват да покорят и да колонизират бедните и по-традиционни общества. Западът прави това в продължение на четиристотин години, а след това някои от колониите се вдигат на бунт и повеждат освободителни войни срещу колониалните сили, които изглеждат вече загубили охота да властват над тях. В днешния свят деколонизирането е вече осъществено, а войните за независимост са заменени от конфликти между освободените народи.

От една по-обща перспектива конфликтите между богати и бедни са малко вероятни, тъй като, ако изключим някои специфични обстоятелства, в бедните страни не съществуват политическото единство, икономическата сила и военният потенциал, които биха им позволили да се противопоставят на богатите страни. Икономическото развитие в Азия и Латинска Америка размива простата дихотомия на имащи и нямащи. Богатите страни могат да водят търговски войни помежду си; бедните страни могат да водят опустошителни войни една с друга, но представата за международна класова война между бедния Юг и богатия Север е почти толкова далеч от реалността, колкото и единният щастлив хармоничен свят.

Културната раздвоеност на световното разделение е нещо още по-безполезно. На някакво равнище Западът представлява едно цяло. Но какво общо имат помежду си незападните общества освен факта, че не са западни? По отношение на религия, социална структура, институции и господстващи ценности японската, китайската, индуистката, мюсюлманската и африканската цивилизация споделят твърде малко общи неща. Единството на незападния свят и дихотомията „изток-запад“ са митове, създадени от Запада. Тези митове страдат от дефектите на ориентализма, справедливо критикуван от Едуард Саид заради прокарване на „разликата между познатото (Европа, Западът, «ние») и чуждото (Ориентът, Изтокът, «те»)“, допускайки изначалното превъзходство на първото над второто.^[13] По време на Студената война светът бе силно поляризиран в пределите на идеологическия спектър. Единен културен спектър обаче не съществува. Поляризирането между „изток“ и „запад“ в културно отношение е отчасти поредното следствие от една повсеместна, но злощастна практика европейската цивилизация да се нарича западна. Вместо за „изток и запад“ е по-удачно да се говори за „запад и останалия свят“, което най-малкото предполага съществуванието на множество незападни цивилизации. Светът е прекалено комплексен, за да бъде удобно разделен на „север“ и „юг“ (в икономическо отношение) или на „запад“ и „изток“ (в културно отношение).

Повече или по-малко — 184 държави. Една трета карта на света след Студената война води началото си от това, което често се нарича „реалистка“ теория за международните отношения. Според тази теория отделните държави са основните и всъщност единствено значимите актьори в световните дела; отношенията между държавите са анархични, откъдето следва, че за да гарантират своето оцеляване и сигурността си, държавите неизменно се стремят да разширяват могъществото си. Ако една държава забележи, че друга държава увеличава силата си и поради това се превръща в потенциална заплаха, тя се опитва да защити своята сигурност, като увеличава военната си мощ и/или се съюзява с други държави. Интересите и действията на приблизително сто осемдесет и четирите държави от света след Студената война могат да бъдат прогнозирани въз основа на тези допускания.^[14]

Тази „реалистка“ картина на света представлява извънредно полезна отправна точка за анализ на международните проблеми и обяснява голяма част от поведението на държавите. Държавите са и ще продължат да бъдат доминантни ве-личини в световната политика. Те поддържат армии, провеждат дипломация, осъществяват преговори по сключването на междудържавни спогодби, водят войни, контролират международните организации, оказват влияние върху производството и търговията и до голяма степен дават облика им. Пра-вителствата на държавите приоритетно осигуряват външната сигурност на страните си (макар често да дават предимство на осигуряване на собствената си сигурност като правителства срещу вътрешни заплахи). Като цяло тази етатистка парадигма ни дава по-реалистична картина на световната пoлитика и представлява по-добър пътеводител, отколкото парадигмата за единния свят или тази за двата свята. Тя обаче също страда от сериозни недостатъци. Тя предполага, че всички държави възприемат интересите си по един и същи начин и действат по един и същи начин. Нейната съвсем проста идея, че силата е всичко, е отправна точка за разбиране на поведението на държавите, но тя не ни отвежда много далеч. Държавите определят интересите си чрез своята сила, но и чрез много други неща. Разбира се, държавите често се стремят към баланс на силите, но ако това беше всичко, което правят, западноевропейските страни щяха да влязат в коалиция със Съветския съюз срещу Съе-динените щати в края на 40-те години. Държавите реагират преди всичко на усещането за заплаха и по онова време за-падноевропейските страни съзират политическа, идеологическа и военна заплаха от Изток. Те схващат интересите си по начин, който не би могъл да бъде предвиден от класиче-ската реалистка теория. Ценностите, културата и институциите решаващо влияят върху начина, по който държавите дефинират своите интереси. Заедно с това интересите на държавите се формират не само от собствените им ценности и институции, но и от международните норми и институции. Aко оставим настрани първостепенната загриженост за сигурноста им, различните типове държави дефинират интересите си по различни начини. Държавите, които имат сходни култури и институции, ще намерят и общи интереси. Де-мократичните държави имат общи черти с други демократични държави, поради което не воюват помежду си. Канада няма нужда да се съюзява с друга сила, за да възпре военно нахлуване от страна на Съединените щати.

На едно фундаментално равнище допусканията на етатистката парадигма са верни за цялата история. Поради това те не ни помагат да разберем по какъв начин световната политика след Студената война се различава от световната поли-тика по време на Студената война или от периода преди нея. Същевременно е съвършено ясно, че съществуват отлики и че през отделните исторически периоди държавите защита-ват интересите си по различен начин. В периода, последвал Студената война, държавите все повече определят интересите си от цивилизационна гледна точка. Те си сътрудничат и се съюзяват със страни, с които имат сходна или обща култура и влизат по-често в конфликт със страни от друга култура. Държавите дефинират заплахите в зависимост от намеренията на други страни, а тези намерения и начинът, по който те биват възприемани, се формират в значима степен от културни съображения. Общественото мнение и политиците са по-малко склонни да виждат заплаха в лицето на хора, които според тях могат да разберат и на които могат да се доверят по силата на общ език, религия, ценности, институции и култура. Сега, когато марксистко-ленинският Съветски съюз вече не представлява заплаха за свободния свят и когато Съединените щати не реагират с контразаплахи към комунистическия свят, държавите и от двата свята все повече започват да виждат заплахите като идващи от културно различни общества.

Оставайки си основни действащи лица в световните дела, държавите понасят загуби по отношение на суверенитет, функции и власт. Днес международните институции утвърждават правото си да преценяват онова, което държавите вършат на собствените си територии, и да налагат съответни ограничения. В определени случаи, най-добре забележими в Европа, международните институции придобиват важни функции, осъществявани преди това от държавите, в резултат от което възникват могъщи международни бюрокрации, които упражняват непосредствена власт над отделните граждани. В световен мащаб е налице тенденцията правителствата на отделните държави да се отказват от определени функции на властта, прехвърляйки ги на регионални, провинциални и местни политически структури. В много държави, включително в принадлежащите към развития свят, съществуват регионални движения, борещи се за действителна автономия или за отцепване. Правителствата на отделните държави до голяма степен са загубили контрол над паричните потоци, които циркулират във и извън техните страни, и срещат все по-сериозни затруднения в контрола над идеи, технологии, стоки и хора. Накратко, държавните граници стават все по-пропускаеми. Всичко това кара мнозина да говорят за постепенно настъпващия край на твърдата като „билярдна топка“ държава, която се приема за норма от времето на Вестфал-ския договор от 1648 г.,^[15] и за появата на разнороден, сложен, многопластов международен ред, наподобяващ по-скоро реда на средновековието.

Пълен хаос. Отслабването на държавите и наличието на „провалени“ държави стимулира една четвърта концепция за свят, обхванат от анархия. Тази парадигма поставя акцент най-вече върху: упадъка на авторитета на правителствата; усилването на междуплеменните, етническите и религиозните конфликти; появата на международни криминални мафии; нарастване на броя на бежанците до десетки милиони; умножаването на ядрените оръжия и на другите оръжия за масово унищожение; разрастването на тероризма; превръщането едва ли не в норма на масовите кланета и на етническите прочиствания. Тази картина на обхванат от хаос свят е убедително представена и резюмирана в заглавията на две проницателни книги, публикувани през 1993 г.: „Извън контрол“ на Збигнев Бжежински и „Пандемониум“ на Даниъл Патрик Мойниън.^[16] Подобно на етатистката парадигма, парадигмата на хаоса е близо до действителността. Тя ни дава релефна и точна картина на голяма част от това, което става в света, и за разлика от етатистката парадигма отчита значителните промени в световната политика, настъпили с края на Студената война. Така например към 1993 г. в света се водят 48 етнически войни, а в бившия Съветски съюз са налице 164 „териториално-етнически претенции и конфликти за промяна на границите“, от които 30 прерастват в някаква форма на въоръжен сблъсък.^[17] При все това тя в още по-голяма степен в сравнение с етатистката парадигма страда от прекалената си близост до реалността. Светът може и да се намира в състояние на хаос, но той не е напълно лишен от ред. Представата за универсална и недиференцирана анархия ни дава oграничена възможност да разберем света, да подредим по важност събитията, да предскажем тенденциите в анархията, да разграничаваме различните видове хаос с различните им причини и последици, както и да изработим ориентири за политиците.

 

Сравняване на световете: реализъм, икономичност и прогнози

Всяка една от тези четири парадигми ни предлага различна комбинация от реализъм и икономичност. Всяка си има същевременно своите слабости и ограничения. Бихме могли да ги преодолеем чрез съчетаване на парадигмите и да постулираме например, че светът пребивава едновременно в процес на фрагментация и на интеграция.^[18] Двете тенденции наистина съществуват и един по-сложен модел би се приближил повече до реалността в сравнение с по-простия. Така обаче се принася в жертва икономичността в името на реализма и ако отидем по-далеч в тази насока, ще стигнем до отхвърлянето на всички парадигми или теории. Освен това, съчетавайки две взаимно противоречащи си тенденции, „фрагментацион-но-интеграционният модел“ не е в състояние да покаже при какви обстоятелства ще преобладава едната тенденция и при какви — другата. Предизвикателството е да се изгради парадигма, която да обяснява по-значителните събития и да ни дава възможност по-добре от останалите парадигми да разбираме тенденциите на същото равнище на интелектуална абстракция.

Четирите изброени парадигми са също така несъвместими една с друга. Не е възможно светът едновременно да бъде единен и разделен между Запад и Изток или между Север и Юг. Също толкова малко е възможно националната държава да бъде стабилна основа на международните отношения, ако тя се фрагментира и разкъсва от нестихващи граждански конфликти. Светът е или един, или има два свята, или 184 държави, или пък потенциално почти безкрайно число племена, етнически групи и националности.

Разглеждането на света от гледна точка на седем или осем цивилизации ни помага да избегнем много от тези затруднения. То не принася реалността в жертва на икономичността подобно на парадигмите за единния свят или за двата свята, като същевременно не жертва икономичността за сметка на реалността, което правят етатистката парадигма и парадигмата на хаоса. Подобно разглеждане ни предоставя удобна рамка за разбирането на света, разграничавайки важното от маловажното в умножаващите се конфликти, прогнозирайки бъдещите развития и задавайки ориентир на политиците. Освен това то стъпва върху останалите парадигми и включва техни елементи, като е по-съвместимо с тях, отколкото са те помежду си. Така един цивилизационен подход предполага, че:

• Силите на интеграция в света са реални и тъкмо те пораждат контрапроцесите на културно себеутвърждаване и на цивилизационно себеосъзнаване;

• В известен смисъл съществуват два свята, но основного различие е между Запада като доминиращата досега цивилизация и всички останали, които имат твърде малко общо помежду си. Накратко, светът е разделен на един западен свят и множество незападни.

• Националните държави са и ще продължат да бъдат най-важните актьори на световната сцена, но техните интереси, форми на сдружаване и конфликти все повече и повече за-висят от културни и цивилизационни фактори.

• Светът наистина е анархистичен, гъмжащ от племенни и национални конфликти, но конфликтите, които представляват най-голяма заплаха за стабилността, са конфликтите между държави или групи от различни цивилизации.

По такъв начин цивилизационната парадигма очертава една относително, но не прекомерно проста карта, позволяваща ни да разберем какво става в света в края на XX в. Нито една парадигма обаче не може да бъде истинна завинаги. Моделът за световната политика, очертан от Студената война, беше релевантен и полезен в продължение на четирийсет години, но в края на 80-те беше вече остарял. В даден момент подобна съдба ще постигне и цивилизационната парадигма. За настоящия период обаче тя дава полезен ориентир за разграничаване на важното от маловажното. Така например почти половината от четирийсет и осемте етнически конфликта в света в началото на 1993 г. са между групи, принадлежащи към различни цивилизации. Цивилизационната перспектива би накарала генералния секретар на ООН и държавния секретар на САЩ да концентрират омиротворителните си усилия върху конфликтите, които съдържат потенциал да ескалират в по-мащабни войни.

Парадигмите също така генерират прогнози, а най-сериозното изпитание за валидността и полезността на дадена парадигма е степента, в която изведените от нея прогнози се оказват по-коректни от прогнозите на алтернативни парадигми. Така например, следвайки етатистката парадигма, Джон Миършаймър прогнозира, че „в ситуацията, създадена между Русия и Украйна, назрява конфликт, свързан със защита на националната сигурност. Велики сили, разделени от дълга и незащитена обща граница, като границата между Русия и Украйна, често изпадат в дълбоки противоречия, подхранвани от тревога за сигурността си. Русия и Украйна могат да превъзмогнат тази ситуация и да се научат да живеят в хармония, но би било странно, ако това стане в действителност“^[19]. От друга страна, цивилизационният подход отчита тесните, културни, междуличностни и исторически връзки между Русия и Украйна, смесването на руснаци и украинци и в двете държави и съответно се съсредоточава върху цивилизацион-ния разлом, разделящ православната Източна Украйна от униатската Западна Украйна — една отдавна утвърдила се базисна историческа ситуация, която Миършаймър изцяло игнорира, придържайки се към „реалистката“ концепция за държавите като обединени и самоопределящи се единици. Докато етатистката парадигма изтъква възможността за руско-украинска война, цивилизационната парадигма свежда до минимум тази възможност и вместо това подчертава вероятността Украйна да се разцепи на две, разцепление, което по силата на културни фактори вероятно ще бъде много по-бурно от това, което се случи в Чехословакия, но много по-безкръвно от разцеплението в Югославия. Тези различни прогнози на свой ред водят до различни приоритети в политиката. Етатистката прогноза на Миършаймър за евентуална война и за покоряване на Украйна от Русия го кара да подкрепя наличието на ядрени оръжия в Украйна. Цивилизационната парадигма би насърчила сътрудничеството между Русия и Украйна, би подтиквала Украйна да се откаже от своето ядрено въоръжение, би настоявала за значителна икономическа помощ и за други подобни мерки, които да помогнат на Украйна да поддържа своето единство и независимост и би планирала развитието след евентуално разцепление на Украйна.

Много от важните процеси след края на Студената война са съвместими с цивилизационната парадигма и можеха да бъдат прогнозирани от нейна гледна точка. Към тях се отнасят: разпадането на Съветския съюз и на Югославия, войните, водени на техните бивши територии, възходът на религиозния фундаментализъм в целия свят; борбите в рамките на Русия, Турция и Мексико за национална идентичност; интензивността на търговските конфликти между САЩ и Япония; съпротивата на ислямските страни срещу натиска, оказван от САЩ върху Ирак и Либия; усилията на ислямските и конфуцианските държави да се сдобият с ядрени оръжия и със средства да си ги доставят; продължаващата роля на Китай като велика сила „аутсайдер“; консолидирането на новите демократични режими в някои страни, но не и в други; разрастването на надпреварата във въоръжаването в Източна Азия.

Релевантността на цивилизационната парадигма за оформящия се понастоящем свят се илюстрира от съответстващи на тази парадигма събития, случили се в течение на шестмесечен период през 1993 г.:

• продължаването и засилването на сраженията между хървати, мюсюлмани и сърби в бивша Югославия;

• неуспехът на Запада да окаже значима подкрепа на босненските мюсюлмани или да изобличи хърватските зверства по начина, по който изобличаваше безчинствата на сърбите;

• нежеланието на Русия да се присъедини към усилията на останалите членове на Съвета за сигурност да накарат сърбите в Хърватска да се помирят с хърватското правителство, както и предложението на Иран и на други мюсюлмански народи да осигурят 18-хилядна армия на страната на босненските мюсюлмани;

• разгарянето на войната между арменците и азерите, претенциите на Турция и на Иран арменците да прекратят завоевателните си набези, разполагането на турски войски близо до границата с Азербайджан и на ирански войски по самата граница и съответно предупреждението на Русия, че действията на Иран допринасят за „ескалиране на конфликта“ и „го тласкат до опасните граници на интернационализирането му“;

• продължаващите сражения в Централна Азия между руските войски и партизанските отряди на муджахидините;

• конфронтацията по време на Виенската конференция за правата на човека между Запада, предвождан от държавния секретар на САЩ Уорън Кристофър, който осъди „културния релативизъм“, и коалицията на ислямските и конфу-цианските държави, които отхвърлиха „западния универсализъм“;

• паралелно извършеното пренасочване на вниманието на военните експерти от Русия и НАТО към „заплахата от Юга“;

• протеклото по несъмнено цивилизационен признак гласуване, определило за столица на Олимпийските игри през 2000 години Сидни, а не Пекин;

• продажбата на ракетни компоненти от Китай на Пакистан, последвалото налагане на санкции срещу Китай от страна на САЩ и конфронтацията между Китай и САЩ по повод на предполагаема доставка на ядрена техника за Иран;

• нарушаването на мораториума и провеждането на ядрени опити от страна на Китай въпреки енергичните протести на САЩ; отказът на Северна Корея да продължи участието си в разговори, засягащи нейната програма за ядрено въоръжаване;

• разкриването на факта, че Държавният департамент на САЩ е водил политика на „двойно сдържане“, насочена както към Иран, така и към Ирак;

• обявяването от страна на Министерството на отбраната на САЩ на нова стратегия за подготовката за участие в два „големи регионални конфликта“ — единия срещу Северна Корея, а другия — срещу Иран или Ирак;

• призивът на президента на Иран за съюзяване с Китай и Индия, „за да можем да имаме последната дума по международните събития“;

• новото законодателство в Германия, драстично ограничаващо приемането на бежанци;

• споразумението между руския президент Борис Елцин и президента на Украйна Леонид Кравчук за уреждането на въпроса с Черноморския флот и на други спорни въпроси;

• бомбардирането на Багдад от САЩ, почти единодушната подкрепа на западните държави и осъждането му от почти всички мюсюлмански страни като нов пример за „двойните стандарти“ на Запада.

• включването на Судан в списъка на терористките държави от страна на САЩ и обвиняването на египетския шейх Омар Абдел Раман и неговите привърженици в организиране ил заговор за „упражняване на градски тероризъм срещу Съ-единените щати“;

• подобряване на перспективите за евентуалното включване на Полша, Унгария, Чешката република и Словакия в НАТО;

• президентските избори в Русия от 1993 г., които показаха, че това е една наистина „разпокъсана“ държава, чийто народ и политически елити се колебаят дали да се присъединят към Запада, или да му се противопоставят.

Подобен списък на събития, демонстриращи релевантността на цивилизационната парадигма, може да бъде съставен за който и да е шестмесечен период в началото на 90-те години.

В първите години на Студената война канадският политик Честър Пиърсън далновидно обърна внимание на виталната сила и на възраждането на незападните общества. „Би било абсурдно — предупреждава той — да си въобразяваме, че новите политически общества, които се раждат на Изток, ще представляват нещо като копия на известните ни общества от Запада. Възраждането на тези древни цивилизации ще приеме нови форми.“ Изтъквайки, че „в продължение на няколко века“ под международни отношения са се разбирали отношенията между европейски държави, той твърди, че „най-сериозните проблеми възникват вече не между държани, принадлежащи към една и съща цивилизация, а между самите цивилизации“^[20]. Продължителната биполярност от пе-риода на Студената война отложи настъпването на доловените от Пиърсън процеси. Краят на Студената война освободи културните и цивилизационните сили, забелязани от него пpeз 50-те години, а редица учени и политически наблюдатели вече отчитат и изтъкват новата роля на тези фактори в световната политика.^[21] Фернан Бродел проницателно предупреждава: „За всички интересуващи се от съвременния свят, да не говорим за тези, които искат да бъдат действащи лица в него, е важно да знаят как да разпознават върху картата на света съществуващите днес цивилизации, да могат да определят техните граници, техните центрове и периферии, техните територии и въздуха, който хората дишат там, на-личните или свързаните с тях общи и специфични форми. Какви катастрофални измествания на перспективите биха могли да се допуснат, ако това не бъде направено!“^[22]

 

2
ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ В ИСТОРИЯТА И В ДНЕШНО ВРЕМЕ

Природата на цивилизациите

Историята на човечеството е история на цивилизациите.

Невъзможно е по друг начин да разглеждаме развитието на човешкия род. Тази история се разгръща посредством поко-ления от цивилизации — от древните шумерски и египетски цивилизации през класическите и средноамериканските, до християнските и ислямските цивилизации, както и благодарение на редуващите се китайска и индуистка цивилизация. В течение на цялата история цивилизациите са осигурявали най-общите образци за идентифициране на народите. Поради това причините за зараждането, възникването, възхода, взаимодействията, постиженията, упадъка и гибелта на цивили-зациите са задълбочено изследвани от изтъкнати историци, социолози и антрополози, между които Макс Вебер, Емил Дюркем, Освалд Шпенглер, Питирим Сорокин, Арнолд Тойнби, Алфред Вебер, А. Л. Крьобер, Филип Бъгби, Каръл Куигли, Ръштън Кулборн, Кристофър Досън, С. Н. Айзенщат, Фернан Бродел, Уилям X. Макнийл, Ада Боузман, Имануел Уолърстейн и Фелипе Фернандес-Арместо.^[23] Тези и други автори са публикували огромна по обем и детайлна в анализи-те си научна литература, посветена на сравнително изследване на цивилизациите. Тя изобилства от всевъзможни различни перспективи, различни методологии, идеи и понятия. Въпреки това е налице всеобщо съгласие по централните допускания относно природата, идентичността и динамиката на цивилизациите.

Преди всичко съществува разлика между цивилизация в единствено число и цивилизации в множествено число. Идеята за цивилизацията е развита от френските мислители от ХVIII в. като опозиция на понятието „варварство“. Цивилизованото общество се различава от първобитното по това, че е уседнало, урбанизирано и образовано. Смята се е, че да си цивилизован е добро, а да си нецивилизован е лошо. Понятието за цивилизация предлага стандарт, чрез който да се преценяват обществата, и през XIX в. европейците влагат огромна интелектуална, дипломатическа и политическа енергия да изработят критериите за оценка доколко неевропейските общества са достатъчно „цивилизовани“, за да бъдат приети в доминираната от Европа международна система. По същото време обаче хората все-повече започват да говорят за „цивилизации“ в множествено число. Това означава „отказ от представата за цивилизацията, дефинирана като идеал или като Идеалът“, и загърбване на идеята, че съществува един-единствен стандарт за това какво е цивилизовано, „ограничено“ по думите на Бродел „до шепа привилегировани народи или групи, до елита на човечеството“. Налага се схващането, че съществуват множество цивилизации, всяка от които е била цивилизована по свой собствен начин. Накратко, цивилизацията, възприемана в единствено число, „до известна степен губи превъзходството си“, а разглеждано в множествено число, понятието цивилизация може всъщност да бъде твърде нецивилизовано в смисъла на цивилизацията в единствено число.