Боян Дуранкев
Началото и краят на Третата световна война — Моята библиотека

На майка ми и на баща ми — на които дължа най-много,

на децата ми — които ме правят най-щастлив,

на акад. Евгени Матеев, д-р Атанас Москов, Любомир Собаджиев, които направиха света по-поносим и по-смислен за мен,

и, разбира се, на приятелите, които търпят всичките ми странни мисли.

МИРНА ИНТРОДУКЦИЯ КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

В днешното неспокойно и несигурно време едва ли е необходимо да се представя на масовата аудитория още една книга с донякъде изнервящо заглавие. Но задачата на подобен род четиво е не да обремени още повече гражданина, а да облекчи неговото мислене в посока към едно по-ясно виждане за света и за премените, които настъпват в него. Ако познаваме добре миналото и настоящето, бъдещето винаги е по-сигурно.

Повечето от поместените разсъждения отчасти вече са били публикувани в българския печат, сблъсквали са се открито с алтернативни виждания на научни конференции или са намирали съгласие сред учените. На пръв поглед те се отнасят до една чисто философска или икономическа тематика, но едно по-задълбочено вглеждане ще открие намесата на много клонове на обществените науки.

Каква е крайната цел на автора?

Тя е една и категорична — да обяви „война“ на конвенционалните виждания и на битуващите в масовото съзнание митове. Ако книгата спомогне на читателите да намерят отговор на своите въпроси, целта е постигната. Но ако тя предизвика нови въпроси или възражения, целта ще бъде двойно постигната.

Авторът с удоволствие ще отговори на възникналите у всеки любознателен читател въпроси, за да може и той да търси своите по-точни формулировки.

 

Въпросите и отзивите изпращайте на адрес: Durankev (при) yahoo.com

 

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
НАЧАЛОТО И КРАЯТ НА ТРЕТАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Изходен пункт за съвременната икономическа наука е тезата, че нуждите, потребностите и желанията на хората са нарастващи, а средствата за тяхното задоволяване — ограничени. По тази причина и отделните личности, и колективите чертаят планове за все по-пълно (собствено!) задоволяване на обективните и субективните си нужди, потребности и желания.

Пътищата за постигане на благополучието са няколко. Първият, класическият, е чрез собствено производство на необходимите блага — предмети и услуги. Вторият, по-модерният, е свързан с размяната на едни блага (собствено производство) с други (чуждо производство). Третият е просията (колкото и грубо да звучи) на необходими блага от друг собственик. Модерното наименование на подобен акт е спонсорство. Той също е разпространен и законен. Четвъртият начин е свързан с отнемането на необходими блага от действителния им собственик или чрез кражба, или чрез насилие.

В случая ни интересуват предимно тенденциите, които засягат четвъртия начин и съвременните им измерения.

 

1. Старите изпитани методи — тоягата и пушката

Още в началото на човешкото съществуване, в епохата на тъй наречените „тъмни векове“, върху планетата Земя тази теза на икономическата наука намира своята реализация. Известни са и начините за това. Основен е бил способът на собственото производство Това обаче не е пречело на дивака да размаха бухалката над главата на притежателя на ценен предмет или на хубава жена. Размяната и просията са били абсолютни изключения (Дарвин, Поршнев и др.). И все пак „войните“ са завършвали с жертви, които почти никога не надхвърлят двуцифрено число.

С развитието на човешката цивилизация — особено през и по време на изтичащото хилядолетие — чувствително нарастват възможностите на производството. Същевременно — почти до средата на XVIII в. — населението запазва стационарните си размери. Общо взето, индивидуалното задоволяване на потребностите бележи възход.

Ако някой отнема нещо от някого, за да живее той по-добре, това става на базата на съществуващата собственост: господарят насилва роба; феодалът — крепостния; мъжът — жената в семейството, и т.н. Прякото насилие с цел присвояване е нещо типично за тези години и поради това получава идеологическа (чрез религията и културата) и често юридическа закрила. Прилагат се, казано на съвременен език, моделът на равновесното развитие и принципът на споразумението и договора.

Когато вътрешното напрежение — в рамките на държавата или общността — стане непоносимо, „коректор“ на статуквото обикновено е революцията През 1775 г. започва войната за независимост на Америка, малко по-късно — през 1789 г., тълпата щурмува Бастилията и по този начин полага началото на Френската революция. Жените — обединени — претендират за равенство, религиите и ученията — за равноправие.

Нарасналата сила на комуникациите обаче създава потенциалната възможност за обединяване на все по-големи масиви от населението срещу други масиви. Народи — сами или обединени — застават срещу други народи. Освен словесни битки развитието на нападателната и отбранителната техника позволява желаното да бъде спечелено и с пряко — външно — насилие. Даже кръстоносните походи след 1096 г. освен идейна украса съдържат дълбоки меркантилни подбуди. Още по-ярко изпъква желанието за присвояване на нови блага по времето на монголското нашествие в Източна Европа (1237–1242), Стогодишната война във Франция (1337–1453), походите на Тимур в огромна част от Азия и Европа (1381–1405), Тридесетгодишната война в Централна Европа (1618–1648), Кримската война (1854–1857), Тайпинското въстание (1851–1865), Войната на Тройния съюз (Аржентина, Бразилия и Уругвай), унищожила цялото възрастно мъжко население на Парагвай (1864–1870). Народи присвояват от други народи или като ги унищожават, или като ги колонизират. Резките политически промени в България през повече от тринадесетте века история са свидетелство за най-грубата реализация на основната теза на икономикса.

След завоюването на новите територии пришълците са налагали своята власт индиректно — чрез право, идеи, религия, култура и т.н.

Основните блага, присвоявани по онези времена, са били селскостопанските продукти. С удивление се е гледало на промишлените изделия, които, макар и присвоени, най-често са подлежали на унищожение. Насилниците — неграмотни селяни — просто не са знаели как да си служат с тях.

Нека да подчертаем: в повечето случаи става дума за нападения на национални масиви от хора над други национални масиви от хора.

След края на XVIII в. световното развитие поема по нов път. Бурното развитие на промишлеността създава възможности за рязко нарастване на числеността на гражданите на света и за бързо увеличаване на средната продължителност на живота. Наистина Библията призовава хората да се плодят и множат. Мартин Лутер вярваше, че тяхното размножаване не може да бъде прекалено, понеже Господ винаги ще се грижи за тях. Но „теорията“ е едно, а практиката — друго.

Както вече бе споменато, Земята не е безкрайна. Тя не може да е толкова огромна и плодовита, че да приютява и изхранва нарастващото без край население (отново от икономикса!).

От древни времена до началото на миналия век числеността на световното народонаселение се е колебаела около неколкостотин милиона души — или бавно нараствайки, или временно намалявайки Според данни на демографите за последните 10 000 години ежегодният прираст на населението на света е бил по-малък от 0,1%. За това бавно нарастване е допринасяло и „естественото регулиране“, при което природата се е намесвала. Така например само през 1347–1351 г. епидемията от чума, засегнала Европа, взема около 75 милиона жертви — 1/3 от населението на континента.

Резкият ръст на народонаселението, започнал през XVII столетие, в наше време се е превърнал в демографски взрив. За това свидетелстват следните данни:

1830 г.	1 млрд.
1890 г.	1,8 млрд.
1930 г.	2 млрд.
1960 г.	3 млрд.
1975 г.	4 млрд.
1980 г.	4,5 млрд.
1990 г.	5,3 млрд.
1992 г.	5,5 млрд.
2000 г.	6,2 млрд. (по собствена прогноза)
2025 г.	8,5 млрд. (по собствена прогноза)
2050 г.	10 млрд. (по собствена прогноза)

Нарастването на населението обаче не е било съпроводено с аналогичен ръст на продукцията (не става дума за аритметично сравнение: ръст на населението — ръст на продукцията), необходима за задоволяване на нуждите, потребностите и желанията на всички (ах, този Малтус!).

Що се отнася до отношенията вътре в националните граници, подтисничеството и насилието придобиват все „по-изтънчени“ форми (това не отрича усъвършенстването и на „грубите“ методи). Правото на силния се превръща в право на болшинството (не бива да се забравят лобизмът и могъществото на парите) в условията на парламентарната демокрация и пазарната икономика. По този начин парламентарната демокрация се превръща в законово насилие на властимащите над властнямащите (Хегел, Кант, Маркс), което не може да бъде елиминирано при такава форма на организация на обществото. На този етап то не е дозряло и не може (именно поради интересите) да достигне до консенсус.

Вътрешните форми на насилие обикновено остават „скрити“ за гражданите (за разлика от преди) — властимащите владеят и медиите. Само по време на репресиите на Сталин през 1929–1953 г. в СССР около 21,5 милиона души намират смъртта си, но колко съветски граждани научават за тях?

Организирането на все по-големи масиви от хора, увеличаването на възможностите за комуникация и най-вече наистина бурното развитие на научно-техническия прогрес доведоха до с нищо несравнимо нарастване на въоръженията — и за отбрана, но и за нападение. Пушката замени тоягата, артилерията — камъните, военният — рицаря. Стремежът към селскостопански продукти отстъпи на стремежа към индустриални изделия.

Модерните за началото на века войни вече демонстрират в рамките на континенти или в рамките на една голяма част от света (но никога в целия свят) мощта на новите оръжия. Първата световна война (1914–1918) ще остане в историята като най-страшната и най-смъртоносната. Втората световна война (1939–1945) е още по-обхватна и брутална, макар и по-малочислена от гледна точка на жертвите. Машината на прогреса обаче не спира дотук — само две атомни бомби — на 6 август 1945 г. над Хирошима и два дни по-късно над Нагасаки — вземат 200 000 жертви. Жертвите на насилието — от началото на века до днес — са вече над 100 милиона.

След 50-те години на нашия век в света за пръв път се оформят две глобални сили, обкръжени със сателити. Това са два свята, които функционират на различен принцип и се стремят към различни цели, но преплетени в борбата за световно господство. Единият свят, „западният“, залага на едно, другият — „източният“, на друго. Изправят се един срещу друг: светът на едрите корпорации срещу света на единствената организация; разнообразието срещу унификацията; индивидуалната свобода срещу колективната свобода; красивите идеологеми срещу други красиви идеологеми и т.н^[1].

За кратък исторически период двете „армии“, изправени една срещу друга, се оказват с достатъчно мощно съвременно оръжие, способно да разруши няколко пъти планетата Земя. Това е качествено ново състояние на международните отношения. За пръв път в човешката история никоя от двете сили не е способна „да изрови томахавката“ на войната, защото това ще означава и заявка за собствено унищожение. Същевременно надпреварата в областта на новите въоръжения продължава да се изостря. Но без смисъл. Необходимо беше да се открият ново оръжие и нови начини на борба.

Процесите се ускориха още повече, когато едната от двете страни — източната — се оказа икономически неспособна да издържи на наложеното й темпо в областта на новите стоки и въоръжения.

 

2. Началото на Третата

Направлението на главния удар — окончателния, избрано от Запада по отношение на Изтока в средата на 90-те години, бе точно формулирано, планирано и осъществено^[2].

В епохата на Третата вълна (Тофлър) атомната бомба може да играе същата роля, както тоягата в ръцете на дивака срещу пушката на завоевателя. Вместо нея на преден план излиза новата цел на антагонистичното взаимодействие, предлагащо нови средства за война и печалби. Урокът бе научен отлично от тези, които загубиха войната с механичните оръжия — Германия и Япония.

Новата цел и нейните нови средства имат обективна основа. От една страна, тя е заложена в посочената вече динамика на населението в света. Надрастването на населението на икономически език означава увеличаване на трудовете ресурси (относително по-евтина работна сила) и на консуматорите (абсолютно нарастване на пазара). От друга страна, ресурсите (особено възобновимите) също надрастват, което е предпоставка за стабилизиране на цените. При подобна ситуация борбата за евтина работна сила и за по-широки пазари се измества от друго направление на интересите — в посока към информацията и нововъведенията.

Днес почти никой не краде суровини и хора: те се намират в изобилие Проблем на всяка организация (вкл. и държавната) обаче е събирането, съхранението и обработването на тази информация, която ще тласне по-нататък нейното развитие. Информацията — особено за новостите на конкурентите и за възможностите на пазарите — засилва вътрешния капацитет на организацията Не по-малко важен е и проблемът за засилването на външния (за организацията) капацитет в смисъл на влияние и власт. Последното се постига чрез генерираната и манипулирана от нея информация, тиражирана от медиите и възпроизвеждана в масовото съзнание.

Всъщност новите средства за война, свързани с информацията, вече бяха изпробвани от световните сили. Така например още през 1916 г. президентът на САЩ Удроу Уилсън успя да вкара САЩ в Първата световна война въпреки пацифистичния дух на населението. Той създаде правителствена пропагандна комисия (комисията Крийл), която само за шест месеца успя да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа. Същата техника само година по-късно Ленин прилага чрез тоталния контрол върху печата. Забележителни успехи в тази област постига пропагандната машина на Хитлер, успяла да убеди една голяма част от иначе интелигентния народ на Германия, че причина за всички беди са циганите и евреите. Българите в частност бяха убеждавани, че начело на партията — „армията от ръководители“ — стои „човек от народа“, който мисли само за него, а не за своята фамилия (деца и внуци, съграждани, близки и роднини) и обкръжение (партийни другари от висшата номенклатура, земеделски сподвижници и др.).

Далечен прародител на тези техники на въздействие са фирмената пропаганда и агитация, които неизменно се стремят да внушат отвращение към стоките на конкуренцията и да култивират възхищение към собствената продукция.

Теоретически техниките за „фабрикуване на съгласие“ са обосновани от Уолтър Липман, а преди него от Херълд Лосуел (авторът на науката за комуникациите). Според първия само една „малка интелектуална общност“ може да разбере значимите интереси Другите, т.е. огромната част от населението, Липман нарича „объркано стадо“. Те не са в състояние да възприемат реалностите и света такъв, какъвто е. Тогава се налага да се внесе коректив на тяхното мислене с помощта на техниките на информацията и пропагандата В това отношение Липман блестящо се вписва в Министерството на информацията по Оруел.

Повечето хора (овцете от стадото) според него и Нийбър, не притежават рационалността, която е „много строго ограничено умение“. Те се водят най-вече от емоции и импулси^[3]. Обратно, тези, които притежават това качество, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания. „За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава“, твърди Ноам Чомски.

За да бъде вкарано в кошарата „обърканото стадо“ от дойни крави (данъкоплатци и купувачи), трябва да се упражнява контрол върху неговото мислене. За целта помага индустрията на пропагандата, рекламата и пъблик рилейшънс. Чрез тях се създава новата класа от собственици — владетели не на стоки, а на обществото.

Така например според философите „от кухнята“ в САЩ има общество, напълно контролирано от бизнеса (предимно едрия). „Медиите са под контрола на корпорациите Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия“^[4] Същото може да се каже и за обществото, съществувало у нас и в другите страни от Изтока — общество, контролирано от партията собственик, опираща се върху идеология, посочваща изключителната роля на една класа — работническата Днес подобно идеологии владеят над 2/3 от планетата Земя, като се стремят да наложат убеждението за изключителната месианска роля или на бизнеса (САЩ и Западна Европа), или на нацията (някои сили в Русия, Германия и Великобритания), или на религията (всички фундаменталистки режими и движения), или на пола (някои африкански и азиатски движения), или на определена личност и нейните „пророци“ (някои политически организации даже в България), или на нещо друго.

За пръв път обаче новите оръжия — информационно-пропагандните — намериха най-широко приложение в международен аспект след 1980 г. в СССР, а след това и в другите „социалистически“ страни. Стартът бе даден с освобождаването на масмедиите от опеката на партията и с преминаването им под контрола на известни дисиденти и интелектуалци. Теренът за обратното (алтернативно) мислене бе разчистен. Това всъщност бе началото на Третата световна война.

Защо война? Защото в сблъсъка между двете сили се решаваше въпросът: кой-кого? Имаше само една алтернатива — победа на една от двете системи и гибел за другата. Никоя от тях не би допуснала алтернативен (трети) път на развитие на своите „по-малки братя“. Да припомним намесите на САЩ в Гренада, Панама, Никарагуа, Виетнам и т.н., както и „помощта“ на СССР в Чехословакия, Афганистан, Виетнам и т.н. В случая оръжията нямат значение.

Защо световна? Защото ставаше дума за война за световно господство Ликвидирайки другата сила, едната от двете ставаше световен лидер и придобиваше контрол върху останалите, по-слаби „сили“.

С какво оръжие? Както бе подчертано по-горе, става дума за оръжие, характерно не за надалото и за средата на века, а за края на XX в. — информационното. Който владее душата, управлява тялото!

Как се развиха в началото „военните действия“? За разлика от обикновените войни, където има очертан един-единствен (географски) фронт, при новата война всички улици, всички магазини и всички медии се оказаха специфичен фронт с обособена задача. Западните сили не бяха атакувани нито от информация, нито от пропаганда, нито от стоки в такъв размер, в какъвто бе атакуван бастионът на Изтока. Той нито можеше, нито знаеше как да изнесе пропагандната си машина напред. Военните действия бяха твърде облекчени от „главното командване“ на СССР. Ако дотогава „съветските часовници бяха най-добрите, защото са най-бързите в света“, в средата на 90-те години новото съветско ръководство изпадна в захлас по другия модел. Особено силно бе опиянението на Горбачов от „парламентарната демокрация“ и „пазарната икономика“ — двата крайъгълни камъка на западната „военна“ машина.

Идеологическото въздействие на Запада чрез представените му съветски масмедии бе силно подкрепено от нахлуващите западни стоки на източните пазари, без да е налице еквивалентен обратен поток от стоки. Събарянето на берлинската стена бе само сигнал, че победата е близо.

Преминаването на съветската система към нов модел на развитие — към „отворено общество“ — на практика означаваше лечение на болно тяло с нови лекарствени средства Те можеха да помогнат, но можеха и да убият пациента, с който се експериментираше.

Масираното пропагандно и икономическо нападение, извършено от Запада и подкрепено от източните поддръжници, завърши с неочаквана и бърза победа. На удара Изтокът не можа да отговори с удар — неговата пропагандна и икономическа машина бе изгнила и разбита далеч преди това „отвътре“. Разгромът на съветската система бе пълен и абсолютен. Той беше неочакван и за нападателите, и за зрителите.

Първата битка бе спечелена!

Загубилите също мислеха, че печелят. Емоционалният взрив бе неописуем! Първото нещо, което направиха гражданите на Източна Германия след освобождаването си от тоталитарната клетка, бе да отидат до най-близкия „Запад“, за да си купят банани!

 

3. Краят на Третата

Да спечелиш битката не означава да спечелиш войната. Тази стара и проста максима се оказа вярна и в новите условия. Западът спечели битката, но не и войната.

Защо?

По три основни причини.

Загубилите войната се оказаха много тежко бреме за победителите Народите на тези страни наистина вярваха, че проблемите им ще бъдат решени окончателно и завинаги Разбира се, те очакваха многообещаващата помощ от победителите Тази помощ се оказа (с изключение на бившата Източна Германия) далеч, под формата на трохи. Западът нито искаше (вътрешните проблеми само на САЩ и Западна Европа изискват стотици милиарди долари за успешното им решаване), нито можеше (решаването на проблемите на Юга изисква много повече свежи инвестиции, отколкото Източна Европа) да си го позволи!

Разстроените производствени връзки в резултат на смяната на системата доведоха до неописуем спад на икономиката — далеч под равнището на Голямата депресия! С нея дойдоха проблеми, които специалистите очакваха.

Неочакваното за народите на тези страни бе, че „пазарната икономика“ може да носи много загуби и страдания — неизвестни дотогава за тях. Още по-голямо бе разочарованието от „парламентарната демокрация“, когато, образно казано, парламентаристите станаха милионери с икономии от депутатски закуски!

И „пазарната икономика“, и „парламентарната демокрация“, приложени „като по учебник“ в бившия източен лагер, дойдоха и с положителните си, и с отрицателните си страни. Те разкрепостиха в много отношения личността, но за сметка на сигурността — предизвикаха и „болестите“, характерни за другата система — безработица, престъпност, бедност. Така например общият брой на бедните в 18-те източноевропейски страни, по данни на Световната банка, се е увеличил многократно — от 14 милиона (4 на сто от населението) на 168 милиона (45 на сто) само за периода 1993–1995 година^[5]. Спадът на производството и неравенството в доходите много напомня слаборазвитите страни от Латинска Америка и е опасна бомба със закъснител.

Победителите не ги съдят. Но победата над съперника се оказа скъпа за победителите. От една страна, те наистина трябваше да „помагат“ на новите демокрации, за да „поддържат новия ред“. Това се оказа многоцифрено дело от финансова гледна точка. От друга страна, още повече се изостриха вътрешните проблеми и противоречия в някои от водещите сили на Запад. Това особено ярко личи в САЩ (Бжежински) — първата цигулка на новия свят, която дава тон и на останалите. Тези вътрешни проблеми спъват решаването на външните, защото също изискват големи инвестиции.

Нещо повече — силно се изостриха, макар и невидимо за широката публика, противоречията между победителите. Икономическите интереси се кръстосаха на ново равнище — между САЩ, Европейския съюз и Япония (и техните сателити). Премахването на „червената опасност“ разкри истинския корен на противоречията между тези страни. Към тях трябва да се добавят и „опасностите“ за националните им производства от „освободения Изток“, и претенциите на Третия свят^[6].

Накрая новият свят наистина се оказа „извън контрол“ (Бжежински). Ако преди двете сили заедно и поотделно имаха възможности в някаква степен да контролират глобалните процеси, днес самотната и единствена сила — САЩ — се оказва неспособна да регулира световното развитие. Царят разшири царството си, но загуби трона!

Излизайки извън контрол, тенденциите набират скорост. Увеличава се демографската динамика, природата застрашително продължава да се уврежда, ресурсите (особено невъзпроизводимите) намаляват. Разтварянето на ножицата между богатите и бедните страни продължава, между богати и бедни — вътре в тях — расте застрашително.

Не само единствената сила, но и националната държава в сегашната й форма не може да прекрати негативните тенденции. Нещо повече, тя или се разпада (бившия СССР), или „изчезва“ страните от Шенген).

Излизането на света от контрол всъщност означава едно — Третата световна война неочаквано завършва с победители, които са само номинално такива, и с победени, които са само номинално победени, но реално са загинали. Към 2001 г. Третата световна война реално ще приключи — без победител и без победени — светът излиза от контрола на победителите!

На арената застават множество нови — равни и неравни — сили, обособени в три групи. Високоразвити, воюващи за информация и технологии; средноразвити, стремящи се към техника и суровини; слаборазвити — претендиращи за оцеляване и „жизнено пространство“. С това световното развитие и световните противоречия навлизат в нова фаза. Но това е тема на друго изследване.

 

4. България: крачка напред, две назад

Измина първата „петилетка“ на промените, извършващи се в Република България, след смяната на модела на развитие, функциониращ до 1990 г., и след реалното й влизане в Третата.

Самият старт на промените бе осъществен в името на „ускоряване на социално-икономическото развитие“ (СССР) и на „качествено новия икономически растеж“ (България), които трябваше да променят и количествено, и качествено битието на хората от т.нар. социалистически лагер. Фактите обаче говорят, ч__е целите на реформите не бяха постигнати__ и страните, поели по този път, през 1996 г. се оказаха в икономическа ситуация, близка по резултати до 1970 г. (връщане с 25 г. назад), а по идеен модел — близка до 1896 г. (връщане със 100 г. назад).

Влошаването на икономическата продуктивност на системата като следствие от реформите доведе до исторически непознато обедняване на най-широки слоеве от населението. Безработицата по същество надхвърли 1/4 от населението. Същевременно ножицата на доходите продължи да се разтваря и от десетки пъти достигна различия в хиляди пъти (свръхбогати спрямо свръхбедни).

За десет години завършва преходът от икономическо управление на държавния капитал от страна на висшата партийно-държавна номенклатура (конвенционален модел на държавен капитализъм) към икономическо управление на капиталите — държавни, частни и смесени — от страна на могъщи групировки (конвенционален модел на държавномонополистически капитализъм).

Общественото богатство, натрупвано в продължение на десетилетия чрез труда на милионите, днес е повече или по-малко трансформирано в черен, червен и син капитал. В последно време се наблюдава тенденция на сливането на трите цвята в общ, „безцветен“ (или „сив“) капитал. За това свидетелстват усилията „гущерът да откъсне част от опашката си“, без „главата на змията да бъде смачкана“.

Крайните резултати от прехода през тези пет години за обикновения човек са повече от отчайващи. Те категорично доказват, че избраната посока на промени след 1990 г. е неподходяща. Сериозни са съмненията в модела на развитието, заложен от вътрешни и външни за страната сили.

Тези изводи се подкрепят от Годишния доклад на Програмата за развитие на ООН от 1995 г., в който са анализирани резултатите от 174 държави. Сравненията са направени на базата на брутен вътрешен продукт на човек от населението и реалната му покупателна сила, продължителността на живота и образователното равнище. Критериите са съществени, но недостатъчни. Независимо от това те дават достатъчно добра представа за положението на нещата. Според този доклад Република България изпада от групата на страните с високо и средно равнище на развитие на човека и се нарежда на 65-о място, след като предходната година е заемала 48-о място, непосредствено след Сейшелските острови, Бразилия и Казахстан. Същевременно България е пред Турция, Гренада и Еквадор. Тя е в една група с Шри Ланка, Ботсвана, Камерун, Зимбабве, Румъния и Албания. Далече пред нас са водачите Канада и САЩ. Последна е Нигер.

Изоставането на България в класацията е още по-голямо, като се вземе под внимание, че през 1991 г. тя се е нареждала на 33-о място в нея — при това в условията на дълбока криза. Единственият прогрес се отбелязва по линията… на престъпността, където България е в една група със САЩ, Италия, Германия, Русия и Украйна. Особено отрицателна е тенденцията на разслояване на населението по доходен признак. Докато през 1991 г. най-богатите 10 на сто от населението са разполагали с 12 на сто от богатствата на страната, днес тази 1/10 част от населението владее близо 36 на сто от тях. Следователно не е изненада, че за годините на реформата близо 500 000 български граждани са загубили вяра и надежда в своята страна и са отишли там, където очакванията им са по-високи. През 1998 г. четирима-петима българи посягат всеки ден сами на живота си, като един от тези опити е успешен и е на млад човек^[7]!

През 1999 г. Република България отново е на кръстопът и този кръстопът е много по-сложен от аналогичния през 1990 г.

Но историята е доказала, че велики империи са изчезвали, а малки народи са оцелявали. Понякога.

 

ПЪРВИ ПРЕХОД
АГРЕСИЯТА — ПЕЧЕЛИВШОТО ОРЪЖИЕ НА МОДЕРНИЯ МАРКЕТИНГОВ АРСЕНАЛ

Целта на предлаганото изследване е да се отговори на въпроса какви изменения в маркетинга настъпват в края на XX в. и дали те внасят съществени (качествени) корекции в класическите постановки. То дава отговор и на един съществен въпрос от предната тема — дали може да се влияе върху „обърканото стадо“.

 

1. Класическата маркетингова теория

Класическата маркетингова теория изхожда от няколко принципни позиции, които на пръв поглед не се нуждаят от доказателства. Според нея аксиоматичен характер и за потребителя, и за производителя имат следните постановки.

Потребителят притежава определени нужди (N), които се проявяват като потребности (M). Тези нужди са обективен „продукт“, който не подлежи на маркетингово формиране или моделиране. Потребителят се стреми да оптимизира своя избор, като проучва внимателно стоковото предлагане (A), ценовите алтернативи (B), дистрибуционните удобства (C) и диференциалните предимства, представени от комуникациите (D). Той разполага с достатъчно време, информация и възможности за архивиране и обработване на тази информация. Оказваното върху него въздействие е минимално и в повечето случаи не влияе върху окончателния избор. Потребителят е повече социално, отколкото биологично същество.

Производителят на свой ред притежава определени производствени мощности (E), които подлежат на минимално (за определен период) разширение. Той внимателно проучва нуждите и потребностите на потребителите и също оптимизира своя избор в посочените направления, но от гледна точка на производството и конкуренцията. В повечето случаи класическата маркетингова теория възприема производителя и потребителя като равнопоставени в процеса на вземане на решение.

За да се създаде глобалният маркетингов оптимум, са достатъчни две неща: на обратната на производителите страна да стои достатъчно множество потребители (P), а на обратната на потребителите страна да стои достатъчно множество производители (Q). В тези случаи мотор на развитието е абсолютната двустранна конкуренция.

Тези аксиоми, които не се нуждаят от доказателства, обаче се оказват проблемни, когато се анализират някои по-особени случаи, а също и еволюцията на маркетинга.

Какво действително би се получило, ако множеството на потребителите (P) или множеството на производителите (Q), или и двете едновременно клонят към безкрайност? Такива ситуации са напълно характерни например при засилването на международната конкуренция и при отварянето на националните икономики. Безкрайната информация не подлежи на обработка. Тогава? Тогава просто нито потребителите, нито производителите ще притежават оптимален избор (това не отрича възможността за някакъв избор).

Но даже при стандартни ситуации днес въпросът за оптималността на избора подлежи на съмнителни отговори.

 

2. Новите реалности

Промените в производството и потреблението през последните десетилетия (особено в развитите страни) поставят старите въпроси на дневен ред.

От една страна, настъпват съществени изменения в личностите като потребители.

Колкото и стационарни да са нуждите им (N), те подлежат на промени под влияние на измененията в обективните условия на живот. Още по-съществена е динамиката на потребностите (M), които под влияние на Втората и Третата вълна (Тофлър) — индустриалната и информационната — нарастват и се променят с непознати досега темпове. Разпространението на новата продукция и на информацията предизвиква и потребности, и желания, които е трудно да се характеризират. Защо например хората пият Пепси? Отговорът на класическата маркетингова теория гласи, че те имат нужда от течности, за да поддържат съществуването си, и че в определен момент тя се проявява чрез потребността от Пепси. Елементарно е да се възрази, че подобна нужда най-добре се задоволява с кристално чиста леденостудена вода. По-трудно е да се отговори защо наистина точно определени хора предпочитат в точно определен момент точно това питие. Кои фактори и условия обуславят подобни потребности и желания?

Нещата са много по-елементарни. Нарастването и разнообразяването на потребностите са предизвикани от предварителното нарастване и разнообразяване на информацията за задоволяване на съществуващите нужди. Така например в миналото нуждата от информация за околния свят се е задоволявала чрез индивидуално и групово проучване. На по-късен етап, след революционното откритие на печатницата, разпръскването и съответно възприемането на информацията е ставало чрез книгите и вестниците. Днес възможностите в това отношение са практически неограничени. Ограничени са само възможностите на хората. Никой човек и никоя група не са в състояние да съберат, да архивират и да обработят постъпващите масиви от информация. Недостатъчни са не само финансовите им ресурси. Много по-недостатъчно е времето, необходимо за събиране и обработка на информацията.

Ще илюстрираме казанато с пример. Много български граждани научават за това, което става по света, от телевизията, радиото и пресата. По наши разчети за задоволяването на тази нужда те употребяват среднодневно около 15 минути, и то само за текущата информация. В действителност 100% от българските граждани нямат пълна представа за света именно защото информацията се е обогатила, а те нямат достатъчно време за нейното събиране и обработка.

Съществува още един ограничител на възприемането на информацията — способността на човека да я съхрани и да я обработи. Според Фридман свободата на избора нараства с увеличаването на информацията. Според нашите проучвания зависимостта е точно обратната. Лесно се избира сирене, когато в магазините има само два-три вида. Когато предлагането нараства на около 20–30 вида (десетократно), потребителят трудно комуникира с информацията за новите видове. Той проявява „консерватизъм“, като продължава да предпочита онова, в което е сигурен. Но какво става по-нататък, когато информационната лавина залее потребителя? При нарастване на броя на предлаганите видове сирене на 200–300 (десетократно) той се изправя пред невъзможната задача да направи избор, дори да има желание за това, време и средства. Реалната зависимост е следната — „колкото по-голям е изборът, толкова по-малки са възможностите за избор“. Тази закономерност е доловена и от Чомски, без той да я формулира изрично.

Да прибавим една допълнителна сложност. Много потребители не само не могат, но и не желаят да избират. Проведен многократно от нас експеримент разкри, че „потребителите възприемат само онази информация, която са подготвени (желаят) да възприемат“. Те, образно казано, гледат всичко, но виждат само това, което са склонни да възприемат. Така например на модно ревю жените и мъжете гледат едно и също, но виждат различно. Дамите „са склонни“ да запомнят новата мода, докато мъжете „са склонни“ да оценят манекенките и цените на дрехите.

Накрая не без значение е обстоятелството, че до скоро повечето важни решения за покупка се вземаха от семейния съвет, изместил навремето домакинския съвет. Образно казано, „бордът на директорите“ се сви от 15–20 на 5 души. Същото се отнася и за корпоративните колегиуми. Днес и в бъдеще все по-често важните решения ще се вземат индивидуално, а не колективно, което чувствително намалява възможността за създаване на защитен „организационен бушон“ пред потребителя.

В крайна сметка потребителят в развитите и в средноразвитите страни е затрупан с обилна и разнообразна информация за предлагането, без да е в състояние адекватно да й отговори и като възприемчивост, и като организираност. Маркетингово потребителят е по-слаб и по-незащитен от вчера. Тази тенденция е обективна и влиза в противоречие с класическата маркетингова теория.

От друга страна, настъпват сериозни изменения и у производителите.

Крайната цел на маркетинга е печалбата в широкия смисъл на понятието. Именно поради това организациите производители предприемат действия, включително и в областта на маркетинга, които да гарантират постигането на целта.

Няколко обективни тенденции в икономиката и обществото водят обаче до коренна качествена промяна в маркетинга от страна на производителя. Налице е бързо роене на продукцията и услугите (А), което води до многократно по-ускорено нарастване на информацията за тях (А’). Производителите буквално затрупват с нови продукти и информация потребителите и конкурентите. Този „пълноводен поток“ не може да се спре. Погледнете само разнообразието на предлаганите марки и модели радиоапарати и помислете кой купувач е в състояние да ги „пробва“ преди покупката! Ставайки обаче все по-силни (с иновициите), производителите същевременно отслабват своето влияние върху потребителите, понеже, както бе доказано по-горе, те стават все по-консервативни.

Дори ценовите игри (B), които се разпростират върху повечето стоки, поради същата причина не оказват особено влияние върху продажбите. Централните търговски улици в повечето големи градове са препълнени с магазини, които кресливо информират за отстъпките, които предлагат. В повечето случаи обаче купувачът е не само пасивен и предпазлив, но и отрицателно настроен към подобни трикове, когато те се превръщат в маниер. Той търси „нормални“ цени за желаните стоки.

Дистрибуционните изгоди (C) постепенно достигат своя предел. Стоката — продукт или услуга — вече не е трудно да се получи на мястото на потреблението. И в това отношение конкуренцията угасва. Съблазнителните предложения, които достигат до купувача или чрез телевизията, или направо в пощенските кутии, много често даже не се гледат или прочитат. Те се превръщат в елемент на ежедневната досада, когато станат преобладаващи. Обратно, налице е друга тенденция — купувачите предприемат „екскурзии“ по магазините с опознавателна или дори с развлекателна цел.

Властта на организациите производители обаче нараства при изкуствено предизвиканата от тях динамика на информацията за продукцията чрез комуникационната им политика и най-вече чрез рекламата (D), насочена както към първичните, така и към вторичните импулси на потребителите, което допълнително дебалансира тяхната психоматрица. Поради това изборът често е активизиран импулсивно и предизвиква психични смущения. Независимо дали е млад или не, потребителят пие Пепси, за да се чувства млад или за да „печели веднага“. Но той пие и „Кока-кола“, понеже конкуренцията също го кара да се чувства непрекъснато жаден. Купува си нови дрехи не защото старите му са овехтели, а защото други сили го карат да се чувства демоде. Вози се на нова кола не защото старата е вече за претопяване, а защото така ще изглежда по-добре и ще се чувства по-уютно, както твърди рекламата. Тази тенденция се обективизира в следното: комуникацията на потребителя с организацията се заменя или с бягство във въображението (или фантазията в идеален план), или с бягство в потреблението на ненужни стоки.

В това отношение не бива да се подценява и развитието на организациите производители. Нарастването на тяхната икономическа, финансова и политическа (чрез лобитата) мощ увеличава чувствително способностите за въздействие върху купувачите. Срещу всеки от нас — индивидуален потребител — стои цялата армия от маркетингови и рекламни специалисти или на Пепси, или на която и да е друга организация. Колкото по-развита и силна е тя, толкова повече нарастват потенциалните й възможности за оказване на натиск върху потребителите. Обикновено тези възможности стават и реални, напук на всякакви приказки за култура и етика. Самите потребители остават твърде по-дезорганизирани спрямо организациите, техните пари и техните места в медиите, което ги прави все по-слаби и беззащитни. Това увеличава желанието за агресивен натиск и влияние от страна на производителите в името на печалбата.

Впрочем властта на могъщите организации производители се изразява или в натиск, или в дестабилизиране, или в информационно ликвидиране на по-слабия конкурент. Типичен пример като илюстрация — българските производители на безалкохолни напитки (слаби на фона на силните) бяха премазани от валяците на Кока-кола и Пепси, пристигнали с много опит, пари и медийно присъствие. Не по-малко пострадаха и производителите на българска електроника. Да вземем друг пример. Близо двестате партии в България, колкото и програми да пишат, колкото и личности да изваждат напред, редовно биват побеждавани от две „дежурни“ организации, които властват чрез своите пари и медии. Маркетинговата тенденция тук се обективизира в следното: колкото една организация производител е по-силна (като организираност, финансови възможности и медийно присъствие), толкова повече шансове има тя да стане по-силна. Силата прераства в информационен монопол.

Изводите са категорични. Качествената маркетингова промяна в новото информационно общество се изразява в следното: то е все по-небалансирано. Небалансираността е в полза на организациите производители, що се отнася до отношенията производители — потребители, както и в полза на едрите и силни организации, когато става въпрос за отношенията големи организации — средни и малки организации.

Тези обективни тенденции доказват категорично, че маркетинговите „битки“ днес се прехвърлят от сферата на доказателствата за качествата на продукцията в сферата на информационния натиск и откритото манипулиране на купувачи и конкуренти. Оттук е възможно да се направи само един извод — агресивното водене на пазарните битки чрез силно информационно присъствие, а не чрез самата продукция, е печелившото оръжие на маркетинговия арсенал в епохата на Третата вълна. Агресивноста често прераства в рекламна наглост, която е трудно доловима за непрофесионалното око на купувача. Така например батериите Варта се рекламират в България с циничното „По-добрите батерии“, което не дава отговор на въпроса защо са по-добрите, но увеличава чувствително продажбите!

С това класическата маркетингова теория отстъпва в миналото, изместена от съвременната агресивна маркетингова теория, ориентирана към информационното насилие. Икономическата наука се нуждае от преработка, тъй като по принцип не третира въпроса за информационните (психомоделиращи) монополи. Силно се изостря въпросът за ефективността на пазарната икономика и на парламентарната демокрация — те преминават в ново качествено състояние. Но това е тема на друг анализ.

 

3. Съвременни техники за маркетингова агресия

За постигане целите на организацията обикновено се включва целият маркетингов потенциал, но най-вече комуникационната политика.

Това, че средствата са предимно класически, не означава, че в новите условия те не придобиват нова сила. Модерната комуникационна политика обаче използва по-малко средства за информиране, а повече — за подбуждане към действие.

Един опит за класифициране и ранжиране „според натиска“ върху купувачите на елементите на комуникационната политика може да бъде представен по следния начин:

Схема 1. Характеристика на формите на въздействие, мишените и целите

ФОРМА	НАСОЧЕНОСТ	ЦЕЛ
1. ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА
	1.1. Купувачи:	Да се постигне дългосрочно положително отношение към организацията и продуктите.
	1.2. Конкуренти:	Чрез добре подбраната информация да се внесе объркване.
	1.3. Лидери на мненията:	Поддържане на доброто име на организацията.
	1.4. Персонал:	Поддържане на вътрешен психокомфорт.
2. РЕКЛАМА
	2.1. Купувачи:	Да представи информация, подбуждаща към покупка, действаща средносрочно.
	2.2. Конкуренти:	Да дестабилизира и дебалансира намеренията.
	2.3. Лидери на мненията:	Да предразположи към диалог и сътрудничество.
	2.4. Персонал:	Да създаде престижно удовлетворение.
3. НАСЪРЧАВАНЕ НА ПРОДАЖБИТЕ
	3.1. Купувачи:	Да предложи „плюс“, различен от конкурентите, притежаващ краткосрочно въздействие.
	3.2. Конкуренти:	Да предизвика непланови действия.
	3.3. Лидери на мненията:	Да предразположи към взаимен интерес.
	3.4. Персонал:	Да поддържа доброто настроение.
4. ЛИЧНИ ПРОДАЖБИ
	4.1. Купувачи:	Да се натиснат „очи в очи“, за да купят.
	4.2. Конкуренти:	Да се внесат смут и объркване.
	4.3. Лидери на мненията:	Да се възбудят интерес и желание.
	4.4. Персонал:	Да се постигне персонална мотивация.
5. ДРУГИ ФОРМИ НА УСИЛЕНО ПСИХОВЪЗДЕЙСТВИЕ
	5.1. Купувачи:	Усилване на желанията.
	5.2. Конкуренти:	Усилване на объркването
	5.3. Лидери на мненията:	Усилване на интереса.
	5.4. Персонал:	Усилване на послушанието и творческите усилия.

От схема 1 става видно, че колкото повече се преминава от информиране към пряко въздействие, толкова повече се усилва натискът към околната среда.

 

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
ХИПЕРКРИЗАТА НА ПОСТЦЕНТРАЛИЗИРАНИТЕ ИКОНОМИКИ

В края на 80-те години централизираните икономики в Централна и Източна Европа, в т.ч. и българската, навлязоха в дълбока структурна криза. Нейните най-общите признаци се изразяваха в спадането на темповете на икономическия растеж, в бавното техническо и технологично превъоръжаване на производството, в намаляващата (и в количествено, и в качествено отношение) координираност на стопанските субекти. В крайна сметка тези процеси доведоха до задържане на жизненото равнище на населението, до изоставане от водещите в икономическо отношение държави. След като позволи да се предизвика преход от групата на слаборазвитите към групата на средноразвитите страни, свръхцентрализацията на икономиката не се оказа в състояние да предизвика необходимия преход към групата на най-развитите страни.

Социалните процеси в тези страни също не изглеждаха по-добре. Действително в тях се приемаха за решени множество социални проблеми, които са хронични за повечето развити страни — безработица, бездомност, висока престъпност и т.н. Но от друга страна, „постигнатата сигурност“ (реална и демонстрирана) вече не задоволяваше гражданите особено на фона на бурното развитие на други икономики и страни. Тази сигурност, образно казано, се развиваше все по-бавно и по-бавно. От трета страна, управляващият елит — висшата партийно-държавна номенклатура — успя да завоюва такива позиции, които да й позволят да се превърне действително в класа (в ленински смисъл). „Класата на ръководителите“ постепенно успя да наложи авторитарен стил на управление, което окончателно я превърна в „червена буржоазия“ според мнението на Бухарин, Троцки, Джилас, Желев и много други изследователи.

Всичко това доведе до особено изостряне на кризата, която се превърна в дълбока и всеобща. Управляващите не можеха да управляват по новому, а управляваните не желаеха да живеят по старому.

Тези процеси не можеха да не предизвикат генерирането на нови идеи, търсенето на средства и начини за преодоляване на кризата, сблъсък на виждания (научни или ненаучни), инициативи и даже идеологии.

Първоначалните проекти се свързваха с необходимостта от „ускоряване на социално-икономическото развитие“ (тази идея бе родена от Горбачов през 1986 г., а след това пренесена и на друга почва), което да доведе до необходимите промени. В частност в България се възприе постановката „за качествено нов растеж“. Постави се целта до 2000 година да се извърши преход към групата на високоразвитите страни. Общо взето, тези виждания действително отговаряха на историческата необходимост. При запазване на неблагоприятните тенденции „социалистическите страни“ не биха могли да се развиват с по-високи темпове от 1-3% до 2000 година, което ги обричаше на изоставане (по публикувани прогнозни разчети на ЦРУ от 1986–1989 г.).

След като бе определена целта, бе потърсено средството за постигането й. На мястото на свръхцентрализацията трябваше да дойде онова „нещо“, което да задвижи добрата стара държавна собственост в посока към прогреса.

По стари марксистко-ленински традиции основното „оръжие“ срещу кризата бе намерено в собствеността — „предоставянето на социалистическата собственост за стопанисване и управление на трудовите колективи“, „държавата-собственик, колективът-стопанин“ — чак до „пълна децентрализация“. По напълно логичен начин по-късно се стигна до „еволюцията“ на оценъчните критерии според масовото съзнание — „държавната собственост е лоша, частната е добра“.

Очакванията бяха свързани с вярването, че „предоставянето“ на държавната собственост на колективите или на частниците ще доведе до икономия на суровини, материали, енергия и труд /на входа/ и до конкуренция чрез ниски цени и високо качество /на изхода на предприятията/.

Освен това се вярваше, че „отварянето на националните икономики“ ще породи стремеж да се излезе на външни пазари и да се устоява на международната конкуренция на вътрешния пазар. Всичко това — така се говореше — ще предизвика силна заинтересованост към труд и инвестиции, непознати при „социализма“.

„Държавата“ — тази стара дама — трябваше да се „отдръпне от икономиката“ и да се задоволи само с охраната на националната и вътрешната сигурност, както и с очертаване на „някаква стратегия“. Навсякъде трябваше да властва добрият пазар, изместил лошото планиране. „Когато има търсене, ще има и предлагане“, „който работи добре, той ще има печалба“. В крайна сметка щеше да се продуцира онази икономика, която да задоволи разнообразните човешки и обществени нужди и потребности.

За кратък период децентрализацията бе осъществена — държавата скръсти ръце и остави нещата на естествения им ход. Става дума не само за реалната приватизация (тя е продължителен процес, извършван в някои страни повече от столетие), но и за „освобождаването на предприятията от бремето на държавната опека“.

Оттогава досега измина достатъчно продължителен период, за да бъдат оценени критично както положителните, така и отрицателните страни на „новата икономика“. Става дума за критичен анализ не от позициите на доктринерството, а от гледна точка на крайните резултати — критерий и мерило за всеки прогрес.

Преходът от свръхцентрализация към свръхдецентрализация при оптимизиращ критерий печалба действително предизвика енергични усилия от страна на стопанските субекти в посока именно на този критерий.

 

1. Цените

Механизмът, на който се разчиташе най-много, познат още от школските читанки по политикономия, бе механизмът на свободните цени. „Там, където търсенето надхвърля предлагането, цените растат; там, където предлагането изпреварва търсенето, цените намаляват“. Достатъчно бе само централната банка да контролира парите в обръщение (пак лошата централизация!), за да задейства двигателят на икономиката.

Посоченият подход бе приложен в почти всички икономики на прехода, в т.ч. и в България. Неговите ревностни поклонници, по-ревностни, отколкото в развития Запад, предричаха незабавни резултати.

Действително те не закъсняха. Всеки ръководител, чиито ръце не бяха все още стегнати от „оковите на твърдите държавни цени“, предприе мерки за нарастване на собствената печалба. Как? Първият и често единствен отговор — чрез надуване на цените. По тази причина след освобождаването на цените инфлацията в бившите социалистически страни надхвърли всички разумни равнища за нормалното функциониране на икономиката. Може определено да се твърди, че при годишна инфлация в размер на над 15 на сто се получава т.нар. парализа на икономиката. Тя се изразява в ориентация към спот-бизнеса и грей-импорта, към моментните резултати и печалби, като се избягват дългосрочните и особено производствените инвестиции. Нарастващата инфлационна лавина доведе до сковаване на производствената активност, а оттук и до поредно свиване на брутния продукт. На свой ред намаляването на производството доведе до развиване на инфлационната спирала, а тя — до поредно свиване на производството, и т.н. В крайна сметка големи маси от населението започнаха да обедняват със скорост, по-голяма от тази на инфлацията. Бившата „работническа класа“, обединена около новите си ръководители — профсъюзите, чрез активни или пасивни действия започна да упражнява натиск за повишаване на заплатите, което също доведе до нарастване на инфлацията и до спадане на производството.

Нарушаването на социалното равновесие и свиването на производствената активност заплашиха целостта на новата демократична система. Колкото и да не желаеше, държавата се видя принудена да се откаже от доктринерството и идеологията и да предприеме разумни мерки против инфлацията. На мястото на свободните цени бяха въведени пределни (максимални или минимални) и фиксирани цени. Разбира се, производителите незабавно достигнаха тавана на пределните цени и те отново се превърнаха в „твърди“ (определяни от държавата).

С други думи, ако преди функционираше системата на твърдите държавни цени, то при новата система държавата започна да определя цени, които сами се превръщаха в твърди, но без да са система.

Този подход започна да успокоява инфлацията, без обаче да я ликвидира или дори без да я сведе до равнището на развитите страни. Едната глава на ламята, без да бъде отсечена, бе поне временно успокоена.

Ценовата криза обаче остана.

 

2. Стоките

Реформите трябваше да предизвикат бурно развитие на производството, което да доведе до желаното благоденствие.

Производителите, освободени от държавната опека, действително започнаха да предоставят на пазара онова, което желаеха потребителите, но само тази част от него, която носеше висока норма и маса на печалба. Пазарът бързо бе наводнен с изгодни за производителите и търговците стоки, като същевременно бе оголен от неизгодните. Елементарни примери за илюстрация: пазарът бързо бе залят с различни видове алкохолни напитки, докато аптеките останаха с празни рафтове; белият хляб отстрани изцяло черния; луксозните (и скъпи) облекла замениха евтините.

Обстановката на пазара се драматизира още повече от натиска на производителите към принудителен лукс, при който се предлагат именно онези стоки, които имат най-висока печалба.

Самите стоки започнаха да влошават сериозно качествата си без опеката на бившия държавен контрол — чрез т.нар. евтини заменки на мястото на по-скъпи суровини.

Влошаването на качеството намали трайността на стоките, а това принуди гражданите на бившите социалистически страни да купуват — за разлика от преди — все по-често, все по-лошо и все по-скъпо. На тази база възникна социално напрежение, насочено против „лошите“ търговци и производители (и особено против частниците), които вместо да продават все по-добри и по-евтини стоки, правят точно обратното заради „ламтеж към печалбата“. Любопитното в случая е, че ако преди се упрекваше само лошата държавна собственост, днес наред с нея се обвинява и новата лоша частна собственост, без да се разбира, че просто и двата вида собственост играят по установените от новата доктрина правила.

Влошаването на икономическите резултати освен по показателя цени и по показателя стоки принуди държавата отново да се намеси, след като тъкмо се бе „отдръпнала“. Необходимостта от структурна политика я накара да действа по принципа „гасене на пожари“ — чрез високи данъци при „изгодните“ и ниски данъци при „неизгодните“ в момента стоки, понеже в бившите социалистически страни стратегическото макропланиране бе анатемосано и захвърлено на бунището на историята (отново за разлика от развития Запад). Именно липсата на структурна стратегия постави държавата в положение на вечен шах — винаги да следва събитията и никога да не ги изпреварва.

Втората глава на ламята, без да бъде отсечена, бе временно укротена.

Стоковата криза обаче остана.

 

3. Външната търговия

Новите доктринери — далече преди реформите — бяха открили теория, която има ярко изразен нафталинен аромат в развитите страни. Те искрено вярваха, че пълното отваряне на националните граници ще предизвика икономическия просперитет. От една страна, те очакваха, че при излизането на националните производители на международните пазари ще се развие техният предприемачески дух и за кратко време ще бъдат постигнати (и може би надминати) международните стандарти. От друга страна, те вярваха, че очакваната мощна конкуренция на чужди производители и търговци вътре в страната ще доведе до бързо излизане от „дрямката на Калмука“ на местните бизнесмени.

Отвън бе лансирана идеологията за „отворената икономика“, в която икономическите чудеса са ежедневие. На практика обаче отворените икономики далече не са символ на прогреса^[8].

Какво се получи след отварянето на икономическите граници?

СИВ бързо бе разпуснат и погледите се насочиха или на Запад, или далече на Изток. В повечето случаи обаче местните производители, излизайки на международната арена, се изправиха пред конкуренти, които са стотици и хиляди пъти по-мощни от тях. Но лошото никога не идва само. Чуждите конкуренти получиха мощна подкрепа отвътре в бившите социалистически страни. Доктринерите от нов тип, концентрирали освен политическата и икономическата власт, започнаха неудържим процес на раздробяване на местните производители, понеже ги виждаха „големи“ и монополисти. Те играеха ролята на троянски коне или от добри чувства (сляпа идеологическа вяра), или възмездно. Така например военната промишленост в България бе буквално раздробена и разбита за по-малко от две години, след като в нея се инвестира повече от три десетилетия. Тези процеси стимулираха нарастването на безработицата и обедняването.

Истинският нокаут на местните производители обаче бе нанесен от отварянето на границите за чуждите търговци и производители. Внасяйки или по-евтино или по-качествено, те доведоха до спиране на производството в хиляди предприятия, а оттук — до спадане на брутния продукт, допълнително нарастване на безработицата и най-вече до мизерия за широки слоеве от населението. Особено се разви нелегалният внос^[9]. Породи се и силен национален икономически нихилизъм, намали се доверието в собствените сили.

Очакваната помощ от Европейската общност — безвъзмездно или чрез мощен поток от кредити — се оказа твърде скромна и често придружена с допълнителни условия за всички бивши социалистически страни. Така че процесът на интеграция се отлага за следващото хилядолетие. Европа продължи да бъде повече географско, отколкото икономическо понятие.

Новите идеолози, притежаващи икономическата власт, отново се видяха принудени да отстъпят от доктринерството. След като бяха обещали пълна свобода на конкуренцията между международния и националния бизнес, те постепенно въведоха протекционистични мерки, познати и от предишния режим.

И третата глава на ламята, без да бъде отсечена, бе временно успокоена.

Кризата в интегрирането и международния стокообмен обаче остана.

 

4. Собствеността

През 1917 г. Ленин и неговите съратници, предприемайки смяна на системата, напълно отрекоха частната собственост и я замениха с държавна след масовата национализация. След 1989 г. новите доктринери, предприемайки незабавна смяна на системата, напълно отрекоха държавната собственост и призоваха към „масова приватизация“.

Началото на приватизацията бе положено от реституцията (макар и крайно ограничена). За няколко години връщането в „реални“ и „нереални“ граници придоби особено значение. В частност в България селските земи се връщат в размер на около 17 дка на собственик. Раздробяването на уедряваната преди селскостопанска собственост и връщането към механизацията от 40-те години на века трудно ще доведат до бляскави резултати. Връщането обаче на едрата градска собственост създава социално напрежение за настоящите обитатели; очаква се то да нараства през следващите години, когато те ще трябва да я напуснат, без да има къде да отидат.

Приватизацията на държавната собственост бе продължена и нелегално, и криминално. Множество ръководители на държавни фирми, свързани с частния или международния бизнес, сключиха сделки в пълно противоречие с интересите на държавата. Този процес се стимулираше както от липсата на системен контрол, така и от натиска на определени сили. Други ръководители, най-вече под натиска на своите работници, осигуряваха по-високи заплати чрез продажбата на държавно имущество — криминално деяние по много конституции! Трети разгърнаха своя частен бизнес вътре в държавните фирми. Четвърти създаваха свои „приятелски кръгове“ и групировки. Пети развиха мафиотски структури. По данни само от Русия мафиоти са изнесли към 300 милиарда долара!^[10] Принципът „след мен и потоп“ доби икономическо звучене.

Номинално държавната собственост продължава да се счита за държавна, но реално тя все по-малко е такава. Имуществото остава държавно, но собствеността все повече се превръща в частна или в корпоративна.

Особено сложно е състоянието на онези държавни предприятия, които са задължени да продават своята продукция или под, или на границите на себестойността. Интересно защо доктринерите приемат, че частната собственост трябва да е печеливша, а държавната — губеща, при положение че се кълнат в конкуренцията и равенството на формите на собственост по отношение на пазара?

Още по-сложно се оказа състоянието на приватизиращата се държавна собственост от гледна точка на справедливостта. Новите политически сили дойдоха на власт в името на едно по-добро бъдеще за всички, включително и по линия на собствеността. Приватизацията обаче облагодетелства предимно онези лица и фирми, които имат налични средства. „Дремещият“ капитал се оказа концентриран в ръцете на: бившата висша партийно-държавна номенклатура, разполагала със силни позиции и преди; едрите реститути, разполагащи със силни позиции днес; майсторите на спот-бизнеса, грей-импорта и черните операции, разполагащи с още по-силни позиции от вчера. В крайна сметка приватизацията придобива реален смисъл само за около 5 на сто от населението. Обратно, дяловото участие на останалите чрез масовата приватизация е и ще бъде толкова малко, че не си заслужава да се споменава като дял от собствеността.

Същевременно „раждащата се“ частна собственост нито поднесе на гражданите ниските цени, нито пък им представи високото качество^[11].

Ако се премине към „пълно разграждане на старата система“ (разбирано от доктринерите по традиционно ленински начин — като смяна на собствеността) и преход към сто на сто частна собственост, ще бъдат ли решени проблемите? На този въпрос поне засега не се търси отговор.

Социалните резултати обаче отговарят повече отрицателно, отколкото положително.

 

5. От криза към катастрофа?

И така реформите в бившите социалистически страни стартираха в името на излизането от дълбоката криза, но вместо това я задълбочиха до такава степен, че тя може да доведе до катастрофа икономиките, функциониращи преди върху национална база, но интегриращи се в СИВ. Кризата прерасна в хиперкриза.

Дезинтеграцията е безспорна — и в международен, и в национален, и в икономически, и в социален, и във всякакъв друг аспект. Тя или може да бъде пълна, като доведе тези страни до равнището на кръчмаро-кафеджийски икономики с доматена специализация, или може да бъде спряна. Според нас може да се очаква появата на доматени републики (монархии) именно там, където развитието на бившите социалистически страни е било най-ниско. Тези страни ще осъществят бърз преход от Втория към Третия свят.

Овладяването на задълбочаващата се криза и дезинтеграцията може да се постигне също по два начина — насилствен и демократичен. „Силната