Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (7) — Моята библиотека

Глава 6

Нощ в пещерата.

 

Свадата.

 

Решението на Танис.

 

 

Над езерото повя хладен вятър. От север се появиха буреносни облаци, които закриха празнотата, оставена от слезлите на земята съзвездия. Заваля и спътниците се снишиха в лодката, увити плътно във връхните си дрехи. Карамон се присъедини към Стърм на греблата. Огромният воин опита да го заговори, но той не му обърна внимание. Гребеше мълчаливо и от време на време промърморваше нещо на соламнийски.

— Стърм! Натам! Между онези две скали вляво! — извика Танис и посочи с ръка.

Двамата мъже натиснаха греблата. Ориентирите почти не се виждаха зад пелената от дъжд и по едно време им се стори, че са се изгубили в тъмнината. Но скалите внезапно изникнаха пред очите им и те преведоха лодката покрай тях. Танис скочи във водата и я издърпа на брега.

Всички слязоха, мокри и премръзнали. Наложи се да носят Флинт на ръце, защото се бе вцепенил от страх. Карамон скри лодката в гъстия храсталак. Танис поведе компанията по тясна пътека, която водеше към една дупка, и я огледа колебливо. Приличаше повече на цепнатина в скалните пластове, но вътрешността й се оказа достатъчно просторна, за да се разположат удобно.

— Приятно местенце — отбеляза Таселхоф и огледа пещерата, — но май е бедно откъм мебели.

Танис се засмя и отвърна на закачката на кендера:

— Става за нощуване. Мисля, че и Флинт няма от какво да се оплаче. Но ако посмее, ще го пратим да спи в лодката!

Тас отвърна на усмивката му. Приятно му бе да види приятеля си такъв, какъвто го помнеше навремето. Беше му се сторил прекалено замислен и нерешителен, съвсем различен от силния водач от отминалите дни. Но сега, когато пак бяха на път, очите на полуелфа отново блестяха. Бе излязъл от черупката си и охотно приемаше предизвикателствата. Приключенията му бяха нужни, за да прогонят проблемите от съзнанието му, каквито и да бяха те. Кендерът, който изобщо не проумяваше душевните терзания на Танис, се радваше на тези приключения.

Карамон пренесе брат си от лодката и го положи внимателно върху пясъка, който застилаше пода па пещерата. Ривъруайнд опита да запали огън. Мокрите цепеници пушеха и пукаха, но скоро се разгоряха и димът започна да се вие към тавана и да излиза от една цепнатина. Варваринът прикри входа с храсти и клони, като едновременно затули светлината от огъня и спря дъждовните талази.

Танис си помисли, че той добре се вписва в обстановката и почти би могъл да мине за един от тях. Въздъхна и прехвърли вниманието си към Райстлин. Огнените отблясъци по бледото лице му припомниха как навремето той, Флинт и Карамон го бяха спасили от разярената тълпа, която възнамеряваше да го изгори на клада. Райстлин се беше опитал да разобличи някакъв селски свещеник-шарлатанин, който ограбваше селяните. Но вместо срещу свещеника, селяните се бяха обърнали срещу него. Както бе казал на Флинт тогава, хората искат да вярват в нещо.

Карамон се засуети около брат си и го зави с тежката си наметка. Тялото му се раздираше от спазми и от устата му течеше кръв. Погледът му беше трескав. Златна Луна коленичи до него с чаша вино в ръка.

— Можеш ли да го изпиеш! — попита внимателно. Райстлин поклати глава, опита се да каже нещо, но отново закашля и отмести ръката й.

— Дали… да не пробвам с моя жезъл? — обърна се Златна Луна към Танис.

— Не — отсече Райстлин и махна на Танис да се приближи, Но дори и съвсем близо до него, той едва чуваше думите му. Накъсаните изречения се редуваха с мъчително поемане на въз-дух и пристъпи на кашлица. — Жезълът няма да ме излекува. Не го хабете заради мен… Той е благословен артефакт… свещената му сила е ограничена. Моето тяло беше жертвата… която принесох на магията. Увреждането е неизлечимо. Нищо не може да ми помогне… — Гласът му замря и очите му се затвориха.

В пещерата внезапно нахлу вятър и огънят се разгоря. Танис вдигна глава и видя Стърм да отмества храстите, за да влезе пещерата, повлякъл Флинт, който едва се крепеше на краката си. Остави го до огъня. И двамата бяха вир-вода. Джуджето очевидно бе изчерпало напълно търпението на рицаря — Танис забеляза признаците на мрачна депресия, която понякога обземаше Стърм. Рицарят обичаше реда и дисциплината и изчезвало на съзвездията — тази намеса в естествения ход на нещата го беше разтърсил жестоко.

Таселхоф зави с одеяло раменете на Флинт, който тракаше със зъби толкова силно, че чак шлемът му се тресеше. От устните му от време на време се изтръгваше единствено: „Л-л-л-лодка…“. Тас му наля чаша вино и той то погълна на един дъх.

Стърм го изгледа презрително.

— Аз ще пазя първи — каза той и се отправи към изхода на пещерата.

Ривъруайнд се изправи.

— И аз ще дойда с теб.

Стърм застина на място и бавно се извърна към варварина, Танис видя изсечените му черти, които светлината на огъня подчертаваше още повече, както и дълбоките бръчки около стиснатите му устни. Макар да бе по-нисък от Ривъруайнд, благородството, което излъчваше, и стегнатата му военна стойка го правеха да изглежда почти колкото него.

— Аз съм соламнийски рицар. Моята дума е моята чест, а моята чест е моят живот. Там, в хана, дадох дума да защитавам теб и твоята дама. Като поставяш под въпрос думата ми, ти поставяш под въпрос честта ми и по този начин ме обиждаш. Не мога да позволя тази обида да тегне между нас.

— Стърм! — Танис се изправи на крака.

Рицарят вдигна ръка, без да сваля очи от варварина.

— Не се бъркай, приятелю. Е, с какво ще се бием? С мечове или с ножове? Вие, варварите, как се биете?

Стоическото изражение на Ривъруайнд не се промени. Той го изгледа продължително с тъмните си очи, след което заговори, като подбираше внимателно думите си:

— Не съм имал намерение да поставям под въпрос честта ти. Не познавам добре народите и техните обичаи и затова ти заявявам откровено — страх ме е. Страхът ме накара да изрека онова, което казах. Страх ме е още от момента, когато ми дадоха синия кристален жезъл. И най-вече ме е страх за Златна Луна. — Варваринът извърна глава към жената и пламъците се отразиха в очите му. — Ако с нея се случи нещо, ще умра. Как да се доверя… — Гласът му изневери. Стоическата маска се разпадна и разкри болка и изтощение. Коленете му се подкосиха и той залитна. Стърм го подхвана.

— Разбирам, че ти е трудно да ни се довериш — каза рицарят. — Уморен си и си болен. — Танис му помогна да го пренесат в дъното на пещерата. — Сега почивай. Аз ще стоя на пост. — Стърм отмести храстите и излезе на дъжда, без повече да проговори.

Златна Луна, която през цялото време ги беше слушала безмълвно, премести оскъдния им багаж в дъното на пещерата и коленичи до Ривъруайнд. Той я прегърна и зарови лице в сребристозлатната й коса. Двамата останаха там, в сенките, и не след дълго заспаха, увити в мечата шуба на варварина. Златна Луна бе положила глава на гърдите на своя воин.

Танис въздъхна облекчено и отново се обърна към Райстлин. Той се беше унесъл в неспокойна дрямка и от време на време измърморваше някакви магически слова и докосваше жезъла си. Полуелфът огледа останалата част от компанията. Таселхоф седеше пред огъня и подреждаше разпръснатите пред себе си предмети, които беше „придобил“ — пръстени, няколко необичайни монети, перо от козовой, парчета канап, инкрустирана с камъни огърлица, фигурка от сапун и свирка. Единият от пръстените му се стори познат. Беше изработен от елфи и Танис го бе получил преди много време от човек, за когото предпочиташе да не мисли. Представляваше деликатно преплетени бръшлянови листенца.

Той пристъпи тихо към кендера, като внимаваше да не събуди останалите, и го потупа по рамото.

— Тас… Този пръстен е мой…

— Така ли? — попита Таселхоф с широко отворени невинни очи. — Наистина ли е твой? Не е ли прекрасно, че съм го намерил? Сигурно си го изпуснал в хана.

Танис се усмихна кисело, взе пръстена и приседна до кендера.

— Имаш ли карта на това място?

Погледът на Таселхоф грейна.

— Карта? Естествено, че имам. — Той събра скъпоценностите си, напъха ги в една от торбите, а от друга извади резбована кутия за свитъци, в която имаше множество карти. Танис и преди беше виждал колекцията на кендера, но тя винаги го удивяваше. Картите сигурно бяха поне сто, изрисувани върху всякакъв материал — от мека телешка кожа до огромни палмови листа.

— Мислех, че познаваш всяко дърво наоколо, Танис. — Таселхоф започна да рови из картите, като от време на време се задържаше върху най-любимите си.

Полуелфът поклати глава.

— Живея тук от много години, но трябва да призная, че не познавам всички тъмни и тайни пътеки.

— Много малко са тези, които водят към Хейвън, но пътят през долината на Солас определено е най-къс. — Тас издърпа една карта от купчината и я разстла на пода на пещерата.

Танис я разгледа на светлината на загасващия огън.

— Прав си. Този път не само е най-късият, но очевидно е единственият проходим на километри наоколо. На север и на юг от нас са планините Каролис, където няма проходи. — Той се намръщи, сви картата и я върна на Тас. — Точно същото ще хрумне и на Теократа.

— Ами… — Кендерът се прозя и постави внимателно картите в кутията. — Това е проблем за глави, по-умни от моята. Аз отговарям за забавленията. — Напъха кутията в торбата, легна на пода, свил крака под брадичката, и не след дълго заспа с дълбокия сън на бебетата и животните.

Танис го изгледа със завист. Въпреки че беше изтощен до смърт, нямаше да може да се отпусне толкова, че да заспи. Останалите също спяха, с изключение на Карамон, който се грижеше за брат си. Танис отиде при него.

— Поспи малко. Аз ще го гледам.

— Не! — Карамон придърпа внимателно наметката си върху раменете на Райстлин.

— Но трябва и да поспиш.

— Има време — засмя се Карамон. — По-добре ти самият да полегнеш, милосърдни брате. Питомците ти са добре. Виж, дори джуджето се стопли.

— Какво да го гледам? Сигурно и Теократът в Солас го чува как хърка. Е, приятелю, това събиране не се получи както го мислехме преди пет години.

— Колкото, толкова — отвърна тихо Карамон и сведе поглед към спящия си брат.

Танис го потупа по ръката, след което легна, уви се в наметалото си и се опита да заспи. Нощта се изнизваше бавно за онези, които бдяха на пост, и бързо за другите, които спяха. Карамон смени Стърм, а след това Танис смени Карамон. Бурята продължи да вилнее цяла нощ, а вятърът бе превърнал езерото в развълнувано море. Светкавици прорязваха тъмнината. Трещяха гръмотевици. С настъпване на утрото бурята утихна и полуелфът посрещна сам сивия и хладен ден. Дъждът беше спрял, но облаците се стелеха ниско над земята. Танис усети някакво безпокойство. Есенните бури бяха рядкост, особено такива жестоки като вчерашната, но странното бе, че бурята се беше извила откъм север, а не както обикновено — откъм Равнините на изток. Танис бе много чувствителен за природата и необичайното време го обезпокои точно толкова, колкото изчезналите съзвездия на Райстлин. Нещо му подсказваше, че трябва да тръгват, въпреки че още бе съвсем ранно утро. Той влезе в пещерата да събуди останалите.

Макар да гореше огън, вътре беше хладно и мрачно. Златна Луна и Таселхоф приготвяха закуската, а Ривъруайнд изтърсваше кожената й наметка. Когато Танис влезе, варваринът тъкмо се канеше да й каже нещо, но като го видя, млъкна и се задоволи само да я изгледа многозначително. Златна Луна не вдигаше очи от земята, а по лицето й — бледо и разтревожено — Танис се досети, че варваринът съжалява, задето си беше позволил да спи през нощта.

— Боя се, че храната не е много — каза жената и пусна още малко овесени ядки в котлето с кипяща вода.

— Килерът не предлагаше богат избор — намеси се извинително Таселхоф. — Разполагаме със самун хляб, малко сушено говеждо, половинка топено сирене и овесени ядки. Тика сигурно се храни в хана.

— Ривъруайнд и аз нямаме никакви провизии — каза Златна Луна. — Не очаквахме, че ни предстои такова пътешествие.

Танис искаше да я разпита по-подробно за песента и за жезъла, но останалите започнаха да се будят един по един от мириса на храна. Карамон се прозя, протегна се и стана. Отиде до котлето и изръмжа недоволно.

— Овесени ядки? Само това ли е закуската?

— За вечеря ще има още по-малко — ухили се Таселхоф, — затова си затегни колана. Така или иначе ще отслабнеш.

Огромният мъж въздъхна нещастно.

Стърм категорично отказа да яде каквото и да било и излезе навън да пази. Танис го видя как сяда на скалата и се взира в черните облаци, които се отразяваха в повърхността на езерото. Карамон изяде своя дял набързо, отдели онова, което се полагаше на брат му, и присвои порцията на Стърм. После седна и загледа горестно останалите, които все още се хранеха.

— Това ще го ядеш ли? — попита той Флинт и посочи парчето хляб.

Джуджето се намръщи. Тас видя шарещия поглед на воина по чинията си и побърза да натъпче хляба в устата си, като за малко не се задави. „Най-после да млъкне“, помисли си Танис, доволен от тишината и липсата на пискливия му глас. Тас Цяла сутрин дразнеше Флинт, като го наричаше „Господарю на моретата“ и „Капитане“, питаше го за цената на рибата и колко струвало да ги прекара с лодка до отсрещния бряг на езерото. Накрая Флинт го замери с камък и Танис изпрати кендера да измие съдовете в езерото.

Полуелфът отиде в дъното на пещерата.

— Как си, Райстлин? — попита. — Скоро ще трябва да излезем оттук.

— По-добре съм — отвърна с тих шепот магът и отпи от билковата отвара, която си беше сварил сам. Танис видя плуващите в горещата вода малки насечени зелени листа. От чашата се разнасяше горчиво-кисела миризма, а Райстлин се мръщеше, докато отпиваше.

Тас се завърна с подскоци и заедно с него се тресяха и тракаха всички съдини. Танис прехапа устни и понечи да му се скара, но се отказа, защото знаеше, че няма да има никакъв ефект.

Флинт видя физиономията му, грабна чашите и чиниите от кендера и започна да ги прибира в багажа.

— Дръж се прилично или ще те завържа в някое наметало и ще те провеся на първото дърво за назидание на всички кендери…

Тас посегна към брадата му и извади нещо от нея.

— Вижте! — размаха го тържествуващо той. — Водорасло! — Флинт се нахвърли отгоре му с рев, но Тас успя ловко да му се изплъзне.

Откъм входа се чу шумолене на листа и Стърм отмести преградата на входа. Лицето му бе мрачно и угрижено.

— Престанете! — сопна им се той и мустаците му затрепериха. След което се обърна към Танис: — Тези двамата се чуват чак долу край езерото. Много скоро ще привлекат всички таласъми в Крин. Трябва да се махаме оттук веднага. Накъде поемаме?

Възцари се напрегната тишина. Всички освен Райстлин, който продължи да почиства чашата си с бяла кърпа, впериха поглед в Танис.

Танис въздъхна:

— Теократът в Солас е покварен. Поне това разбрахме. Използва тези боклуци, таласъмите, за да наложи управлението си. Няма съмнение, че ако се докопа до жезъла, ще го използва само за лична облага. От години търсим следи от истинските богове и е възможно да сме открили първата. Нямам никакво намерение да се занимавам с онази смрад в Солас. Тика каза, че според хорските приказки Търсачите в Хейвън все още се интересували от истината. Може би те ще ни кажат какъв е този жезъл, откъде се е появил и какво може. Тас, дай ми картата.

Кендерът отново разпръсна на пода съдържанието на кутията за свитъци и накрая му подаде исканата карта.

— Сега се намираме тук, на западния бряг на Кристалмир — продължи Танис. — На север и на юг са разклоненията на планините Каролис, които образуват долината на Солас. Не е известно през тях да има други проходи, освен през Гейтуей…

— Който най-вероятно се охранява от таласъми — измърмори Стърм. — На североизток има други проходи…

— Но това е от другата страна на езерото! — възкликна ужасено Флинт.

— Да… — Танис сдържа усмивката си — от другата страна на езерото е. Но тези проходи ни водят към Равнините, а аз не мисля, че някои искат да се връщат в тази посока. — Той погледна към Златна Луна и Ривъруайнд. — Западният път минава през възвишенията на Караула и Каньона на сенките и води към Хейвън. Тази посока ми се струва най-разумна. Стърм се намръщи.

— Ами ако Търсачите там са също толкова зли като тези в Солас?

— Тогава ще продължим към Куалинести.

— Куалинести? — начумери се Ривъруайнд. — Земята на елфите? Не! Там е забранено да влизат хора. Освен това пътят е скрит…

Спорът бе прекъснат от рязък съскащ звук. Всички се обърнаха към Райстлин.

— Има път. — Гласът му бе тих и пресеклив. Златните му очи проблясваха на сивата утринна светлина. — Пътеките на Черната гора. Те водят право в Куалинести.

— Черната гора ли? — повтори с тревога Карамон. — Танис, недей! С живите мога да се бия всеки ден, но не и с мъртвите!

— Какви мъртви? — въодушеви се Таселхоф. — Кажи ми, Карамон…

— Тас, млъкни най-после! — процеди Стърм. — Това е лудост!

Никой, който е влязъл в Черната гора, не е излязъл оттам. Да не би да искаш да свършим дните си там, магьоснико?

— Спрете! — извика рязко Танис.

Всички млъкнаха. Дори Стърм притихна. Рицарят погледна спокойното, одухотворено лице на полуелфа и издължените му очи, в които видя мъдростта на десетки пропътувани години. Неведнъж бе отказвал да признае пред себе си коя бе причината да приеме водачеството на Танис. В крайна сметка той не бе нищо повече от един незаконороден полуелф, нямаше благороден произход и не носеше доспехи и щит с горд девиз. Но Стърм го следваше, обичаше го и го уважаваше повече от което и да е човешко същество на света.

За соламнийския рицар животът бе низ от тъжни събития. Той дори не се опитваше да го разбере, посветен единствено на правилата, които му налагаше моралният кодекс на рицарите: „Est Sularus oth Mitas“ — „Моята чест е моят живот“. Този кодекс му повеляваше да пази честта си и бе по-завършен, по-подробен и по-взискателен от всичко, което Крин познаваше. Този кодекс, в продължение на седемстотин години бе давал отговори на всички въпроси, но Стърм тайно се опасяваше, че някой ден, може би когато започнеше последната битка, отговори нямаше да има. И знаеше, че ако този ден настъпи, приятелят му ще застане до него и ще удържи разпадащия се свят. Защото Стърм само спазваше кодекса, докато Танис живееше с него.

Гласът на полуелфа върна рицаря отново в настоящето:

— И напомням на всички, че този жезъл не е ничия „награда“. Той принадлежи на Златна Луна, ако изобщо принадлежи на някого. И никой от нас няма над него повече право, отколкото Теократът на Солас например. — Танис се обърна към Златна Луна: — Каква е вашата воля, милейди?

Тя погледна първо него, после Стърм и накрая се обърна към Ривъруайнд. Той й отвърна хладно:

— Знаеш какво мисля. Но ти си Дъщеря на Главатаря. — Изправи се и излезе навън, без да обръща внимание на умоляващия й поглед.

— Какво имаше предвид? — попита Танис.

— Да се отделим от вас и да отнесем жезъла в Хейвън — отвърна тихо Златна Луна. — Твърди, че с вас е по-опасно и е много по-добре да пътуваме сами.

— По-опасно ли! — избухна Флинт. — Та ние изобщо нямаше да сме тук и аз нямаше за малко да се удавя — пак!, — ако не беше… — Джуджето се задави от ярост.

— Достатъчно! — вдигна ръка Танис и се почеса по брадата. — С нас ще бъдете в по-голяма безопасност. Приемате ли помощта ни?

— Да — отвърна тя с гробовен глас, — или поне за част от пътя.

— Добре. Тас, ти знаеш как се излиза от долината на Солас, затова ще водиш. И не забравяй, не сме тръгнали на пикник!

— Да, Танис — отвърна почти сериозно кендерът, събра многобройните си торби и ги окачи на кръста и през раменете си. Когато мина покрай Златна Луна, направи бърз поклон, потупа я по ръката и излезе от пещерата. Останалите побързаха да съберат нещата си и да го последват.

— Пак ще вали — измърмори Флинт и вдигна поглед към кълбящите се облаци. — Що не си останах в Солас? — И пое по пътя с мърморене, докато нагласяваше брадвата на гърба си.

Танис, който изчакваше двамата варвари, поклати глава и се усмихна. Някои неща наистина никога не се променяха и джуджетата бяха едно от тях.

Ривъруайнд пое багажа от Златна Луна и го преметна през рамо.

— Проверих лодката — каза той на Танис. — Скрита е добре и е завързана, в случай че ни потрябва отново. — Тази сутрин лицето му отново беше непроницаемо.

— Прекрасно! Благод…

— Ти тръгвай. Аз ще залича следите и ще ви настигна. Танис понечи отново да му благодари, но той вече му бе обърнал гръб, зает с работата си. Полуелфът поклати глава и излезе на пътеката. Чу зад себе си тихия шепот на Златна Луна, която говореше нещо на техния език. Ривъруайнд й отвърна с една-единствена рязка дума. Чу въздишката й, но след това изгуби звуците сред шумоленето на клоните, с които варваринът замиташе следите от престоя им.

 

 

Глава 7
Историята на жезъла.
Странниците свещеници.
Зловещи предчувствия.

Гъстата гора в долината на Солас представляваше кипяща от живот зелена маса. Под дебелите клони на валеновите дървета се преплитаха различни увивни растения, по които трябваше да се пристъпва много внимателно, защото оплитаха глезените на нищо неподозиращите жертви и ги задържаха до появата на хищниците.

За да се доберат до пътя за Хейвън, им бе нужен повече от час. Бяха изподрани от храстите, уморени и затова всички се зарадваха на гледката на утъпкания път. Едва когато го видяха и спряха да починат, осъзнаха, че не се чуват никакви звуци. Природата беше притихнала и всички същества бяха стаили дъх в очакване на нещо. Въпреки че пътят се простираше пред тях, те не бързаха да напуснат убежището си в храсталака.

— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Карамон и надникна от скривалището си.

— Няма значение, защото нямаме избор — отсече Танис — В противен случай трябва или да прелетим, или да се върнем в гората. За да преминем тези няколкостотин метра, ни бе необходим цял час. Ако караме с това темпо, ще стигнем до кръстопътя най-рано другата седмица.

Огромният мъж се изчерви от неудобство.

— Нямах предвид…

— Извинявай — въздъхна Танис и погледна към пътя. Древните валенови дървета образуваха тъмен коридор. — На мен също не ми харесва.

— Ще се разделим ли, или продължаваме заедно? — Стърм прекъсна разговора им с хладна прагматичност.

— Продължаваме, разбира се, но… — отвърна Танис и след малко добави: — Но все пак някой трябва да разузнае…

— Аз ще отида — самопредложи се Тас и изскочи от храста под лакътя на полуелфа. — Един самотен кендер няма да събуди никакви подозрения.

Танис се намръщи. Тас имаше право — никой нямаше да го заподозре в нищо. Всички кендери умираха за приключения и пътуваха из цял Крин, за да ги търсят. Дори и Таселхоф имаше неприятния навик да забравя мисията си и да се впуска в по-интересни преживявания.

— Добре — съгласи се накрая. — Но не забравяй, Таселхоф Бърфут, че трябва да си отваряш очите на четири и да запомняш всичко. Не се отклонявай от пътя и най-вече — Танис прикова поглед в очите му, — дръж си ръцете далеч от собствеността на другите.

— Освен ако не са хлебари — вметна Карамон.

Тас се разхили и пое по пътя, а многобройните му торби подскачаха заедно със стъпките му. Разнесе се попътната песен на кендерите.

Единствената ти любов е кораб,

който хвърля котва в нашето пристанище.

И ние вдигаме платната, чистим палубата

и лъскаме илюминаторите;

 

И фарът ни свети за него,

и нашият бряг е мечта;

Ние спираме в пристанище

само когато извие буря.

 

Моряците са на палубата,

моряците са строени,

жадни като джудже за злато

или кентаври за евтино вино.

 

Защото всички моряци го обичат

и отиват с него навсякъде,

и всеки се надява

да остане вечно на борда.

Танис се засмя и потегли няколко минути след като отзвуча последният куплет. Останалите го последваха с неохотата на начинаеща театрална трупа, изправена пред враждебно настроена публика. Имаха усещането, че всички очи в Крин бяха приковани в тях. Плътните сенки на есенните листа не позволяваха да се види нищо на няколко метра встрани от пътя.

Начело на групичката вървеше Стърм, сам и мълчалив. Следваха го Карамон и Райстлин. Танис държеше магьосника под око, тъй като се безпокоеше дали ще се справи. Райстлин срещаше известни затруднения, но не изоставаше. С едната си ръка се подпираше на жезъла, а с другата държеше отворена книга. В първия момент Танис се зачуди какво чете, но после разбра, че бяха заклинания. Магьосниците трябваше да ги повтарят всеки ден, а когато ги изричаха, думите припламваха в съзнанието, разгаряха се и изгасваха. Всяко заклинание отнемаше част от умствените и физическите сили на магьосника и за да може той да го изрече отново, трябваше да мине известно време.

От другата страна на Карамон пристъпваше Флинт. Двамата тихо спореха за злополучната случка с лодката отпреди десет години.

— Да ловя риба с голи ръце… — говореше отвратено джуджето.

Последни вървяха Танис и варварите. Зрението му не срещаше трудности в полуздрача и той виждаше около очите на жената бръчки, които я правеха да изглежда по-възрастна от двайсет и деветте й години.

— Животът ни не протече гладко — призна му Златна Луна. — Ривъруайнд и аз се обичаме от много години, но в нашето племе има правило — ако някой воин залюби Дъщерята на главатаря, трябва да извърши някакъв подвиг, за да докаже, че е достоен за нея. В нашия случай обаче нещата стояха още по-зле. Преди години племето изгони семейството на Ривъруайнд, защото отказа да се преклони пред родоначалниците ни. Неговият дядо вярваше в древните богове отпреди Катаклизма, въпреки че не е открил никакви следи от тях в Крин.

Баща ми бе твърдо решен да се противопостави на този брак, затова изпрати Ривъруайнд на невъзможна мисия — да намери и донесе някакъв свещен предмет, който да доказва, че древните богове са съществували. Той, естествено, не вярваше, че има подобни предмети, но се надяваше, че моят любим ще загине някъде или че аз през това време може да се влюбя в друг. — Тя вдигна поглед към високия воин, който крачеше редом с нея, и се усмихна. Но неговото лице не се промени и очите му продължиха да се взират в далечината. Усмивката й угасна. Тя въздъхна и продължи тихо да разказва, по-скоро на себе си, отколкото на Танис:

— Ривъруайнд замина и не се върна дълги години. Животът ми опустя. Понякога, в дни на отчаяние, си мислех, че е по-добре да умра. Но той се завърна преди седмица — полумъртъв, не на себе си и много болен. Пристигна в селото и се строполи в краката ми, а цялото му тяло гореше от треска. Стискаше жезъла в ръка — едва успяхме да разтворим пръстите му. Не го пусна дори когато изпадна в безсъзнание.

В бълнуването си спомена някакво тъмно място и разрушен град, където смъртта имала черни криле. След това изпадна в делириум и се наложи слугите да завържат ръцете му за леглото. После си спомни някаква жена, обгърната от синя светлина. Каза, че дошла при него в тъмното място, излекувала го и му дала жезъла. След като си спомни за нея, температурата му спадна и треската премина. И преди два дни… — Тя замълча. Бяха изминали само два дни, а й се струваше, че е минал цял един живот. Въздъхна и продължи: — Той занесе жезъла на баща ми и каза, че му го е дала богиня, чието име не знаел. Баща ми погледна жезъла и му заповяда да направи нещо — каквото и да е. Не се случи нищо. Тогава той обяви Ривъруайнд за измамник и заповяда на племето да го пребие с камъни заради богохулството му!

Докато разказваше, Златна Луна пребледня, а лицето на воина потъмня още повече.

— Оковаха го и го заведоха до Стената на скръбта — продължи тя почти шепнешком. — Започнаха да го замерят с камъни. Той ме гледаше с любов и крещеше, че дори смъртта няма да ни раздели. Не можах да понеса мисълта да изживея остатъка от живота си сама, без Ривъруайнд. Затичах се към него. Камъните ни удряха… — Златна Луна докосна челото си, намръщи се при спомена за болката и Танис видя прясна драскотина върху загорялата й кожа. — Тогава избухна някаква светлина. Когато се свестихме, се намирахме на пътя за Солас, а жезълът пламтеше със синя светлина. После угасна, потъмня и стана такъв, какъвто е сега. В този момент решихме да отидем в Хейвън и да попитаме мъдрите хора какъв е този жезъл.

— Ривъруайнд — попита озадачено Танис, — какво си спомняш за този разрушен град? Къде се намира?

Мъжът не отговори, само го изгледа с крайчеца на тъмните си очи и продължи да крачи, погълнат от собствените си мисли. След това се загледа в сенките между дърветата.

— Танис Полуелфът — изрече накрая. — Нали това ти е името?

— Хората ме наричат така, защото елфското ми име е дълго и ги затруднява.

— А защо те наричат полуелф, а не получовек? Въпросът зашлеви Танис като шамар. Едва се насили да отговори спокойно. Знаеше, че Ривъруайнд го е задал с някаква цел и че не беше обида, а изпит. Затова подбра внимателно думите си:

— Според хората полуелфът е почти пълноценно същество. А получовекът е нещо сакато.

Ривъруайнд прецени внимателно думите му, кимна в знак на задоволство и най-накрая отговори на въпроса му:

— Скитах се в продължение на години. Случваше се да не знам къде се намирам. Следвах слънцето, луните и звездите. Пътешествието ми бе като мрачен сън. — Той замълча за Когато отново заговори, гласът му звучеше така, сякаш идваше от много далеч. — Това беше град, чиято някогашна красота още си личеше. Сградите бяха бели и се крепяха върху високи мраморни колони. Но изглеждаше като пометен от огромна ръка надолу по склона на планината. А мястото бе много старо и се чувстваше злото в него.

— Чернокрилата смърт — изрече тихо Танис.

— Тя се издигна като богиня от тъмнината и съществата, които я боготворяха, надаваха писъци и вой. — Мургавата кожа на варварина видимо пребледня и се изпоти въпреки утринния хлад. — Не мога да говоря за това! — Златна Луна положи ръка на рамото му и той се отпусна.

— И в този кошмар се появи жената, която ти даде жезъла, така ли? — продължи да го разпитва Танис.

— Тя ме излекува — отвърна Ривъруайнд. — Аз умирах. Танис се загледа в жезъла, който Златна Луна държеше. Представляваше най-обикновена тояга, на която никой не би обърнал внимание. На върха й имаше някакъв особен предмет, украсен с пера, според обичаите на варварите. Но той беше видял синьото сияние и бе изпитал целебната му сила. Дали не беше дар от древните богове, даден, за да помогне в трудните времена? Ами ако бе творение на злото? И какво, в крайна сметка, знаеше той за тези варвари? Танис си спомни твърдението на Райстлин, че само човек с чисто сърце може да докосва жезъла. Поклати глава. Звучеше добре. Искаше да го вярва…

Унесен в мисли, той се сепна, когато усети докосването на Златна Луна. Вдигна глава и осъзна, че тримата бяха изостанали. Стърм и Карамон му махаха настойчиво и той се затича към тях.

— Какво има?

Стърм посочи напред с ръка.

— Разузнавачът се връща.

Таселхоф тичаше към тях по пътеката. Когато ги наближи, Махна три пъти с ръка.

— Бързо в храстите! — извика той и групата побърза да се скрие сред ниските дървета, които растяха по южния склон. На пътя остана само Стърм.

— Хайде! — Танис се върна при него, хвана го за ръката, но той се дръпна.

— Няма да се крия по канавките — заяви хладно.

— Стърм… — започна полуелфът, като се опитваше да сдържи гнева си. С усилие преглътна язвителните забележки, които не само че нямаше да свършат работа, но щяха да влошат нещата още повече. Вместо това му обърна гръб и зачака кендера с гневно стиснати устни.

Тас дотича с развети одежди и подскачащи торби и изрече задъхан:

— Свещеници! Цяла шайка. Осем. Стърм изсумтя.

— А аз си помислих, че става въпрос най-малко за един батальон таласъми. Предполагам, че ще съумеем да се справим с десетина свещеници.

— Не съм убеден — усъмни се Таселхоф. — Срещал съм свещеници от всички части на Крин, но досега такива не съм виждал. — Той сведе поглед към земята и после погледна Танис необичайно сериозно. — Помниш ли какво каза Тика за странните хора в Солас, които обикаляли с Хедерик? Че били закачулени и носели плътни наметки! Ами това е точното описание на тези свещеници! Танис, имам злокобно предчувствие. — Кендерът потръпна. — Всеки момент ще се покажат.

Танис премести погледа ек към Стърм, но рицарят само повдигна вежди. И двамата знаеха, че кендерите не изпитват страх, но затова пък бяха особено чувствителни към същността на другите. Полуелфът не си спомняше каквато и да е гледка в Крин някога да е предизвиквала у Тас „злокобно предчувствие“, а кендерът бе видял немалко злокобни неща.

— Ето ги — предупреди Танис.

Тримата се скриха в сенките на дърветата вляво от пътя, като не изпускаха от поглед свещениците. Още бяха твърде далеч, за да ги разгледат по-подробно, но си личеше, че се движат много бавно, защото влачеха зад себе си някаква тежка кола.

— Опитай се да поговориш с тях, Стърм — прошепна Танис. — Трябва ни информация за пътя отпред. Но бъди нащрек и се пази, приятелю.

— Ще внимавам — усмихна се той.

Рицарят стисна ръката му в знак на мълчаливо извинение и разхлаби меча си. Пресече пътя и се подпря на една полусъборена ограда, сякаш бе спрял да си почине. Танис постоя малко, обмисляйки какво да стори, но след това се обърна и побърза да се скрие в храстите.

— Какво става? — изръмжа Карамон, когато Танис и Тас се появиха.

Воинът намести доспехите си и арсеналът му издрънча шумно. Останалите се бяха скупчили в гъстия храсталак, който ги прикриваше идеално, като заедно с това им даваше възможност да виждат какво става на пътя.

— Шшт! — Танис коленичи между Карамон и Ривъруайнд. — Срещу нас се задава малка групичка свещеници. Стърм ще ги заговори.

— Свещеници ли! — Карамон изсумтя презрително и седна удобно на земята. Но Райстлин се размърда неспокойно.

— Свещеници — прошепна замислено. — Това не ми харесва.

— Какво имаш предвид? — попита Танис. Магьосникът изгледа полуелфа от дълбините на качулката си и Танис съзря в странните му очи коварство и интелигентност.

— Странно — заговори преднамерено бавно Райстлин, сякаш разговаряше с дете. — Жезълът притежава целебни свойства, каквито Крин не е виждал от времето на Катаклизма насам! Карамон и аз видяхме в Солас някои от тези закачулени мъже. Не се ли учудваш, приятелю, че тези свещеници и този жезъл се появиха по едно и също време, на едно и също място и че никой преди това не ги е виждал? Възможно е този жезъл все пак да е техен и да им се полага по право. Танис погледна към Златна Луна. Лицето й беше угрижено. Навярно я измъчваха същите съмнения. После се обърна отново към пътя. Закачулените фигури се придвижваха едва-едва и влачеха количката. Стърм се подпираше на оградата и поглаждаше мустаците си. Спътниците мълчаха и чакаха.

В небето започнаха да се събират тежки сиви облаци и не след Дълго между клоните на дърветата прокапаха първите капки.

— Ето, пак заваля — измърмори Флинт. — Не стига, че клеча в тия храсти като някаква жаба, ами освен това ще се измокря до кости…

Танис го изгледа. Джуджето отмести поглед и млъкна. Известно време не чуваха нищо друго освен капките, които барабаняха по шлемовете и щитовете. Дъждът бе студен и напоителен, от онези, които проникват и през най-дебелата наметка. Водата се стичаше по шлема на Карамон във врата му. Райстлин потрепери, разкашля се и когато всички го изгледаха с тревога, направи опит да заглуши звука с ръка.

Полуелфът пак погледна пътя. И той, като Тас, досега не беше виждал в Крин такива свещеници, макар да бе на повече от сто години. Изглеждаха доста високи — поне метър и осемдесет, носеха дълги роби, които изцяло скриваха телата им, и наметала върху робите. Дори ръцете и краката им бяха увити, като на прокажени. Щом видяха Стърм, се огледаха враждебно наоколо. Един от тях прикова поглед точно в храстите, където се спотайваха спътниците. Наметката скриваше лицето му — виждаха се само тъмните му проблясващи очи.

— Здравей, рицарю на Соламния — обърна се водачът на общия език. Гласът му звучеше кухо и нечовешки. Танис потръпна.

— Поздрави, свети братя — отвърна Стърм също на общия език. — Днес пропътувах много километри, но вие сте първите пътници, които срещам. Дочух странни неща и затова искам да ви питам какво става нататък по пътя. Откъде идвате?

— От изток — отговори свещеникът. — Но днес идваме от Хейвън. Денят е студен и неприятен, рицарю, и може би затова не си срещнал други пътници. Самите ние едва ли бихме предприели това пътуване, ако не ни водеше неволята. Не сме те задминавали по пътя, което означава, че трябва да идваш от Солас.

Стърм кимна. Неколцина от свещениците се бяха скупчили около количката и разговаряха тихо, свели закачулени глави.

Водачът им каза нещо на някакъв странен гърлен език. Танис погледна питащо спътниците си. Таселхоф поклати глава, а след него и останалите. Никой не беше чувал този език. Свещеникът премина отново на общия:

— Любопитен съм да чуя слуховете, за които спомена, рицарю.

— Говори се, че на север се събират армии. Отивам натам, към родната ми Соламния. Не бих желал да ме въвлекат във война, с която нямам нищо общо. Не сме чували подобно нещо — отговори свещеникът. — Доколкото ни е известно, пътят на север е чист.

— Така е то, когато човек слуша брътвежите на пиянски компании — сви рамене Стърм. — А каква е причината, заради която сте тръгнали на път в това отвратително време?

— Търсим един жезъл — отговори свещеникът с готовност. — Син кристален жезъл. Чухме, че са го видели в Солас. Хи да знаеш нещо?

— Да. И аз чух за него. Само че от същите компании, които говореха за война на север. Има ли нещо вярно в тези истории, или не?

Свещеникът сякаш се обърка за миг. Огледа се наоколо, чудейки се как да реагира.

— Кажете — попита Стърм и се подпря още по-удобно на оградата, — за какво ви трябва този жезъл? Един прост дървен жезъл не би ли свършил същата работа на скромни господа като вас?

— Това е свещен целебен жезъл — отвърна с гробовен глас свещеникът. — Един от нашите братя е много болен и ще умре, ако не го докосне тази благословена реликва.

— Целебен? — Стърм повдигна вежди. — Това е нещо много ценно. Как така сте го изгубили?

— Не сме го изгубили! — процеди през зъби свещеникът. Танис го видя да свива гневно увитите си ръце. — Откраднаха го от светия ни орден. Проследихме презрения крадец до едно варварско селище в Равнините и след това изгубихме следите му. Чухме, че в Солас са станали странни неща, и затова отиваме там. — Той махна по посока на количката. — Но този изморителен преход е нищо в сравнение с мъките, които изпитва нашият брат.

— Боя се, че не мога да ви помогна… — започна Стърм.

— Но аз мога — дочу Танис един ясен женски глас зад себе си. Той посегна да спре Златна Луна, но беше твърде късно. Тя решително крачеше към пътя, отмахвайки храстите и клоните пред себе си. Ривъруайнд скочи и забърза след нея.

— Златна Луна! — Танис рискува и я повика със съскащ шепот.

— Трябва да разбера! — бе единственото, което му отвърна.

Когато свещениците чуха гласа й, се спогледаха многозначително и кимнаха. Танис долови задаващите се неприятности, но преди да каже нещо, Карамон вече бе скочил на крака.

— Нямам никакво намерение да клеча в тая канавка, а варварите да обират всички забавления! — заяви той и се запромъква след Ривъруайнд.

— Всички ли полудяха? — простена Танис и сграбчи за яката Таселхоф, който се канеше да последва Карамон. — Флинт, дръж този кендер под око. Райстлин…

— Не се безпокой за мен — прошепна магьосникът. — Нямам намерение да излизам оттук.

— Добре. Остани на мястото си. — Танис се надигна и закрачи бавно напред, обзет от „злокобно предчувствие“.