Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач — Моята библиотека

Химн за драконовото копие

Чуй заглъхващата песен на мъдреца,

тя, като дъжд сълзи небесни, отми прахта от старите легенди

и Копието на Хума блесна.

Защото някога — в отминали векове,

далеч, далеч от спомени и думите лъжовни,

когато в скута на горите изгряваха по три луни,

тогава драконите черни, страховити зли,

подпалиха в света на Крин война съдбовна.

 

Полетяха чудовищата страшни,

за да покрият с мрак цялата земя

и не откликна никой на воплите ужасни,

че светът е покорен от черната луна.

Тогава нова светлина изригна — Хума,

той боговете призова да изковат

за него копие и сила да дадат,

за да прониже драконите в Крин

и да прогони техните криле

далеч от просветляващите брегове.

 

И смелият рицар, окрилен от светлината,

величествен се понесе към тях,

пристигна в лоното на планината,

разбуди тишината в техния храм.

Повика мощта им неизразима,

поиска с божествена сила си го дарят,

за да тръгне с драконите на бой

оръжието му страшно да благословят,

и черния мрак да прогони той.

 

 

Сам Паладин, най-великият бог,

изгря до него и го озари,

омагьоса копието, ръката му,

и Хума, по-ярък от всички луни,

Кралицата на Мрака победи и прогони,

а писъците на нейните черни чада

отекнаха в кралството на смъртта,

където клетвите им страшни

не можеха да сторят никому беда.

 

Така със гръм завърши

Епохата на Сънищата.

Започна нова — тази на Могъществото.

Ищар на изток бързо се въздигна,

там сребърни и златни кули възвестиха

на злото края.

Настъпиха дълги и мирни лета,

а правдата грееше в небесата,

бляскава и неотразима — като ярка звезда.

 

Но злобни сенки се промъкваха полека,

видя ги кралят на Ищар —

дърветата като кинжали почерняха,

а ручеите в светлината на луната потъмняха.

Потърси книги за пътеките на Хума,

ръкописи, знаци, заклинания,

за да призове отново боговете с тях

и да получи помощта им свята,

с която да накаже този свят на грях.

 

Но те извърнали се бяха от години

и всичко се разцепи в пламъци,

ужасен огън през Ищар премина

и не остана камък върху камък.

Планините с трясък се стовариха,

моретата заляха плодородни долини

и те изсъхнаха забравени във Пустошта.

Останаха само пътеките на мъртвите —

настъпи времето на мрака и смъртта.

 

И възцари се Епохата на Отчаянието,

с пътища преплетени и разрушени градове.

Своята сила изгубиха боговете на знанието

и ние крещяхме от болка към сляпото небе.

Надвиквахме се с пясъците, с ветровете,

надявахме се, че ще чуят тъжния ни глас

и чакахме отговор, някакъв знак техен…

Ала мълчаха странно боговете

забравили и Крин, и нас.

Старецът.

Тика Уейлън въздъхна, изправи гръб и разкърши рамене, за да облекчи схванатите си мускули. Захвърли насапунисаната гъба в пълното ведро и огледа празното помещение.

Поддръжката на стария хан й отнемаше все повече усилия. Беше вложила доста грижи в топлата политура на дървото, но те и лойта не скриваха пукнатините и цепките по изхабените маси и не предпазваха посетителя от случайности като сядане върху някоя стърчаща треска. Ханът „Последен дом“ не бе лъскав като някои други в Хейвън, за които беше слушала, но беше уютен. Живото дърво, в което беше построен, го обгръщаше нежно с древните си ръце, а стените и основата бяха така внимателно положени в клоните, че не можеше да се каже къде свършваше делото на природата и къде започваше човешкото. Барът се виеше като полиран талаз около живото дърво, върху което беше закрепен. Витражите на стъклата хвърляха разноцветни трепкащи отблясъци из помещението. С наближаването на вечерта сенките се удължиха. Ханът скоро щеше да приеме посетителите си. Тика огледа помещението и се усмихна доволно. Масите бяха ти и лъснати. Оставаше й само да помете пода. Тъкмо беше започнала да размества тежките скамейки, когато от кухнята се появи Отик, обгърнат от ароматен облак пара.

— Май днес ще се скапем от работа. А и времето се разваля… — каза той, провря масивната си фигура зад бара и започна да подрежда чашите, като весело си свирукаше.

— Нямам нищо против да вали. Тъкмо работата ще е по-малко — сопна му се Тика и премести една от пейките до стената. — Вчера си потроших краката, а не получих нито благодарности, нито бакшиши! Да й се не види и мрачната сбирщина! Всички са нервни и подскачат при най-малкия звук. Миналата вечер изпуснах една чаша и, Бога ми, Ретарк си извади меча!

— Ха! — изсумтя Отик. — Ретарк е Страж на Сийкърс и на Солас. Те винаги са нервни. Щеше да видиш какво е чудо, ако работеше за Хедерик, тоя фанат…

— Внимавай! — предупреди го Тика.

Отик сви рамене.

— Висшия Теократ няма как да ни чуе, освен ако вече не се е научил да лети. Първо аз ще чуя стъпките му. — Но Тика забеляза че сниши глас, преди да продължи: — Жителите на Солас няма да изтърпят още много, запомни ми думите. Изчезват хора и никой не знае къде ги отнасят. Тъжно време настъпи. — Той поклати глава, но после се усмихна. — Но е добро за бизнеса.

— Ако не ни затворят — изрече мрачно Тика. Грабна метлата и започна енергично да мете пода.

— Даже теократите трябва да си пълнят шкембетата и от време на време да си прочистват гърлата от огъня и сярата — изхили се Отик. — Всекидневните проповеди за Новите Богове явно доста пресушават устата. Ами че той е тук всяка вечер.

Тика спри да мете и се подпря на бара.

— Отик — изрече със сериозен и тих глас, — носят се и други слухове. За война. На север се събирали армии. И онези особени хора от градът с качулките, дето се въртят около Висшия Теократ, задават въпроси.

Отик погледна нежно деветнайсетгодишното момиче, пресегна се и я потупа по врата. Беше й като баща особено откакто нейният мистериозно изчезна. Заигра се с червеникавите й къдрици.

— Война. Пфу! От Катаклизма насам все за това се говори. Празни приказки, момиче. Може и Теократът да пуска тези слухове, за да държи хората в напрежение.

— Не знам — намръщи се Тика. — Аз…

Вратата се отвори.

Двамата се стреснаха и извърнаха глави. Не бяха чули стъпки, а това беше странно! Ханът „Последен дом“, подобно на всички останали сгради в Солас, с изключение на ковачницата, беше построен високо в клоните на могъщо валеново дърво. След ужаса и хаоса на Катаклизма хората от града бяха решили да се доверят на дърветата. Затова Солас стана дървесен град, едно от малкото чудеса, останали в Крин. Къщите и работилниците бяха свързани с груби дървени мостове-пътеки високо над земята и за петте хиляди обитатели на града това бе ежедневие. Ханът „Последен дом“ беше най-голямата постройка в Солас и се намираше на петнайсет метра над земята. Около грапавия ствол на древното валеново дърво се виеше стълба. Както бе споменал Отик, всеки посетител на хана щеше да бъде чут дълго преди да бъде видян.

Но нито Тика, нито Отик бяха чули стареца.

Той стоеше на вратата, подпираше се на избеляла дъбова тояга и оглеждаше обстановката. Парцаливата качулка на простата му сива роба скриваше главата му и засенчваше чертите на лицето, с изключение на блестящите соколови очи.

— Какво ще обичаш, старче? — попита Тика непознатия и размени изпълнен с безпокойство поглед с Отик. Ами ако този старец беше шпионин на Сийкърс?

— Ъъ? — премигна старецът. — Отворено ли е?

— Ами… — Тика се поколеба.

— Разбира се — изрече с широка усмивка Отик. — Заповядай, Сивобради. Тика, донеси един стол за госта. Сигурно се е уморил от изкачването.

— Изкачване ли? — Старецът почеса брадата си, огледа терасата и погледна надолу към земята. — А, да. Изкачване.

Ужасно много стълби… — Той направи няколко крачки из помещението и махна закачливо на Тика с тоягата си. — Хващай се на работа, момиче. Сам ще си донеса стол.

Тика сви рамене, взе метлата и продължи да мете, без да го изпуска от поглед.

Старецът застана в средата на помещението и се огледа, сякаш се опитваше да запомни разположението на всички маси и столове. Гостната беше просторна и се виеше покрай ствола на дървото. По-малките му клони крепяха пода и тавана. Старецът огледа с подчертан интерес камината, която се намираше навътре в помещението. Тя бе единственото каменно изделие в хана, очевидно дело на джуджета, направена така, че да изглежда като част от дървото и да се вписва естествено в клоните, които се издигаха над нея. Кофата до камината беше натъпкана с борови цепеници, донесени от високите планини. Никой обитател на Солас дори не би и помислил да гори дървесината на собственото си дърво. В кухнята имаше втори изход, който представляваше дупка на петнайсет метра от земята. От него се възползваха малцина посетители.

След като огледа навсякъде, явно удовлетворен, старецът измърмори нещо на себе си и за огромно удивление на Тика захвърли тоягата, нави ръкавите на робата си и започна да размества мебелите!

Тика спря да мете и се подпря на метлата.

— Какво правиш? Тази маса винаги си е била тук!

Дългата и тясна маса стоеше в средата на гостната. Старецът я придърпа и я бутна до ствола на дървото, точно срещу огнището, след което отстъпи назад, за да се полюбува на делото си.

— Ето — промърмори, — трябва да е по-близо до огъня. Донеси сега още два стола. Трябват ми шест.

Тика се обърна към Отик. Той явно се канеше да възнегодува, но в същия момент в кухнята избухна огън. Писъкът на готвача извести, че мазнината отново се е запалила. Отик влетя през люлеещите се врати на кухнята.

— Тоя е някакъв безобиден луд — изпуфтя, докато минаваше покрай Тика, — остави го да размества каквото иска. Може би организира някакво събиране.

Тика въздъхна и донесе двата стола, за които беше помолил старецът. Остави ги, където й посочи.

— А сега — рече старецът и огледа стаята с проницателен поглед, — донеси още два стола, гледай да са удобни, и ги сложи до камината, в онзи сенчест ъгъл.

— Той не е сенчест — възпротиви се Тика. — Слънцето го огрява през целия ден!

— Да — присви очи старецът, но довечера ще стане сенчест, нали? Когато запалите огъня.

— Ами… предполагам… — заекна Тика.

— Донесе ли столовете? Добро момиче. А аз искам още един, точно тук. — Старецът посочи мястото пред камилата. — За мен.

— Събиране ли ще правиш, старче? — попита Тика, докато примъкваше най-удобния стол в хана, макар и доста поизносен.

— Събиране ли? — Идеята очевидно му се стори забавна и той се засмя. — Да, момиче. Събиране, каквото светът на Крин не е виждал от Катаклизма насам! Подготви се, Тика Уейлън. Подготви се!

Той я потупа по рамото и погали косата й, след което се обърна и положи проскърцващото си тяло в стола.

— Халба ейл, ако обичаш!

Тика отиде да налее бирата. Донесе му я и отново се зае с метенето, което той беше прекъснал. Чак тогава се зачуди откъде старецът знаеше името й.

 

 

Книга 1

Глава 1
Срещата на старите приятели.
Сбирката се разтуря.

Флинт Файърфордж се отпусна върху покрития с мъх объл камък. Старите му кости го бяха крепили достатъчно и вече протестираха.

— Изобщо не трябваше да тръгвам — промърмори Флинт и погледна долината под себе си. Говореше на глас, въпреки че наоколо не се виждаше жива душа. През дългите години на самотно скиталчество джуджето бе придобило навика да си говори само. То плясна с длани по коленете си и заяви гневно: — И проклет да съм, ако тръгна отново!

Затопленият от следобедното слънце камък се стори много удобен на старото джудже, което цял ден беше обикаляло на хладния есенен въздух, Флинт се отпусна и се остави на топлината на слънцето и топлината на мислите. Защото си беше у дома.

Огледа с обич познатия пейзаж. Склонът оформяше единя от скатовете на покритата с есенно великолепие планина. Валеновите дървета в долината пламтяха с цветовете на сезона и яркочервеното и яркозлатното се преливаха в пурпур по върховете на Каролис в далечината. Кристалносиньото небе се отразяваше във водите на езерото Кристалмир. Над върхарите на дърветата се виеха стълбове дим и това бе единственото, което се виждаше от Солас. Над долината се стелеше мъгла, пропита със сладкия аромат на домашни огньове.

Докато седеше и си почиваше, Флинт несъзнателно извади от торбата парче дърво и лъскава кама. Когато разполагаха с време, хората се опитваха да придадат на безформените неща някакви красиви очертания. Допреди няколко години Флинт бе известен в околността ковач, но се беше пенсионирал.

Приближи ножа до дървото, но ръцете му замряха и той се загледа в стълбовете дим от невидимите комини долу.

— Огънят в моя дом не гори — изрече бавно, след което се ядоса на размекването си и започна ожесточено да дялка дървото. Изръмжа високо: — Къщата ми е празна. Покривът й сигурно е протекъл и съсипва мебелите. Тъпо пътешествие. Най-тъпото нещо, което съм вършил някога. Сто четирийсет и осем години минаха и така и не се научих!

— Няма и да се научиш, джудже — отвърна му някакъв глас. — Дори да доживееш до двеста четирийсет и осем!

Флинт погледна към пътеката, мигновено остави дървото и хладнокръвно посегна към дръжката на брадвата. Гласът му беше познат, първият познат глас, който чуваше от много време насам. Но не се сещаше чий е.

Примижа срещу залязващото слънце. Стори му се, че по пътеката се изкачва мъж. Джуджето се изправи и се скри в сянката на един бор, за да го разгледа по-добре. Той пристъпваше с грацията на елф, но яката мускулатура и окосмяването на лицето му съвсем определено бяха човешки. Качулката разкриваше само мургава кожа и червеникавокестенява брада. На рамото му висеше арбалет, а на левия хълбок имаше меч. Беше облечен в изящни, меки кожени дрехи, каквито носеха елфите. Но в света на Крин нямаше нито един брадат елф… елф не, но…

— Танис? — изрече колебливо Флинт, когато мъжът приближи.

— Същият.

Лицето на новодошлия се разтегна в широка усмивка. Той протегна ръце и вдигна джуджето от земята, преди то да успее да го спре. Флинт прегърна стария си другар, но след това се сети, че притежава достойнство, и се измъкна от ръцете на полуелфа.

— Пет години не ти стигнаха, за да се научиш на прилично държание. Никакво уважение към възрастта и положението ми. Какво ме подмяташ като чувал с картофи! — Флинт погледна към пътя. — Дано някой познат не ни е видял.

— Съмнявам се, че са ни останали много познати — каза Танис и огледа с обич нисичкия си приятел. — При мен и теб, старче, времето не тече със същата скорост като при хората. За тях пет години са много време, но за нас са мигновение. — Усмихна се. — Не си се променил.

— Което не може да се каже за някои други. — Флинт отново се отпусна на камъка и продължи да дялка дървото. След малко вдигна поглед към Танис и попита: — Каква е тази брада? И без нея си грозен.

Танис се почеса по брадата и изрече с горчива ирония:

— Бях в земи, където на елфите не се гледа с добро око. Брадата, наследство от човешкия ми баща, ми помогна да скрия произхода си.

Флинт изсумтя. Знаеше, че това не беше цялата истина. Полуелфът ненавиждаше насилието, но едва ли това бе причината да се крие зад някаква в а. Треските продължаваха да хвърчат.

— Аз пък бях в земи, където на никого не се гледа с добро око. — Флинт вдигна дървото пред очите си и го огледа. — Но вече сме си у дома. Това е минало.

— Не съм сигурен. Носят се странни слухове — каза Танис и отново спусна качулката си, за да закрие очи от слънцето. — Висшите Търсачи в Хейвън са назначили за Висш Теократ на Солас някой си Хедерик, който е побъркал града с фанатичната си нова религия.

Танис и джуджето се извърнаха и погледнаха надолу към тихата долина. Една по една припламваха светлинки и къщите върху валеновите дървета вече се виждаха. Нощният въздух беше неподвижен, спокоен и сладък, наситен с аромата на домашните огнища. От време на време чуваха някоя майка, която викаше децата си на вечеря.

— Не съм чул в Солас да се е случило нещо лошо — изпече тихо Флинт.

— Гонения на религиозна основа… инквизиции… — Гласът на Танис звучеше зловещо.

Беше по-плътен и по-мрачен, отколкото Флинт си го спомняше.

Джуджето се намръщи. През тези пет години приятелят му се беше променил. А елфите никога не се променяха! Но Танис бе елф само наполовина — насилствено заченато дете чиято майка е била изнасилена от човек по време на някоя от многобройните войни, отчуждили расите на Крин през годините на хаоса, последвал Катаклизма.

— Инквизиции! Говори се, че инквизират само онези, които се противопоставят на новия Теократ — изсумтя Флинт. — Не вярвам в боговете на Търсачите, и никога не съм вярвал, но не парадирам с убежденията си. Трай си и никой няма да те закача — това е моето мото. Висшите Търсачи в Хейвън са мъдри и добродетелни мъже. В Солас има една-единствена гнила ябълка, която разваля цялата каца. Между другото, ти намери ли онова, което търсеше?

— Следи от истинските древни богове ли? — попита Танис. — Или душевен мир? Търсих и двете. Кое имаш предвид?

— Ами, предполагам, че вървят ръка за ръка — изръмжа Флинт. Той повъртя в ръце парчето дърво, все още неудовлетворен от формата. — Цяла нощ ли ще душим тук миризмата на готвено? Или ще слезем в града да хапнем нещо?

— Хайде — съгласи се Танис.

Поеха по пътеката. На всяка от дългите крачки на полуелфа джуджето трябваше да прави две. Бяха минали години от времето на съвместните им пътешествия, но Танис несъзнателно забави ход, а джуджето, също толкова несъзнателно, ускори своя.

— Значи не намери нищо? — настоя то.

— Нищо. Знайно е, че всички свещеници и жреци на този свят много отдавна служат на лъжовни богове. Чух, че някъде са изцелявани хора, но всичко се оказа фокуси и магии. За щастие, нашият приятел Райстлин ми показа на какво да обръщам внимание…

— Райстлин! — изсумтя Флинт. — Този блед и кльошав магьосник ли? Та той самият е половин шарлатанин. Непрекъснато се сополиви, хленчи и все си вре носа, където не му е работата. Досега да са му светили маслото, ако не беше брат му да го наглежда. Танис благодари, че брадата скри усмивката му.

— Смятам, че младежът е по-добър магьосник, отколкото мислиш. И освен това, трябва да признаеш, че и той, като мен, посвети много време и усилия, за да помогне на онези, които лъжовните свещеници бяха заблудили — въздъхна Танис.

— За което не получихте никаква благодарност — измърмори джуджето.

— Почти никаква. Хората искат да вярват в нещо, дори дълбоко в себе си да знаят, че то е лъжовно. Я разкажи нещо за себе си. Как беше в родните земи?

Флинт забави отговора си и лицето му помръкна. Накрая изръмжа:

— Изобщо не трябваше да отивам — и вдигна към Танис поглед, който говореше, че тази тема е нежелана.

Танис разбра посланието, но въпреки това попита:

— Какво става с джуджетата-свещеници? Онези, за които чухме?

— Всичко е лъжа. Свещениците са изчезнали още преди триста години, по времето на Катаклизма. Така казват старите хора. — Точно като елфите — отбеляза Танис.

— Видях…

— Шшт! — Танис вдигна предупредително ръка. Джуджето замря на място и тихо прошепна:

— Какво има?

— Ей там, зад онази дъбрава — посочи Танис.

Флинт се втренчи в дърветата и посегна към бойната брадва на гърба си.

Червените лъчи на залязващото слънце се отразиха за миг в нещо метално. Танис го видя, изгуби го за малко от поглед и пак го видя. В същия момент слънцето се скри напълно, небето стана наситеновиолетово и сенките на нощта пропълзяха между дърветата.

Флинт премигна в сумрака.

— Нищо не виждам.

— Аз го видях — каза Танис и продължи да се взира. Очите му постепенно доловиха видимата само за елфите топла червена аура, излъчвана от всички живи същества. — Кой е? — извика той.

В отговор чуха злокобен звук, от който полуелфът нает ръхна. Първоначално звукът беше нисък и кух, но след това се усили и се превърна в пронизващ вой. Чуха глас:

— Скитнико елф, махни се от пътя и остави джуджето Ние сме безутешните души на онези, които Флинт Файърфордж ос тави на пода в бара. В битка ли загинахме? — Призрачният глас се извиси и воят се усили. — Не! Умряхме от срам, прокълнати от духа на виното за вечни времена затова, че не можахме да надпием едно джудже от хълмовете.

Брадата на Флинт се затресе от гняв, а Танис избухна в смях но успя да го хване за рамото, преди да се е втурнал към храсталака.

— По дяволите очите на елфите! — Призрачният глас се развесели. — И брадите на джуджетата!

— Можеш ли да го сбъркаш с друг? — измърмори Флинт. — Таселхоф Бърфут!

Храсталакът се раздвижи и на пътеката застана дребна фигурка.

Беше кендер — раса, считана в Крин за напаст, равностойна на комарите. Кендерите рядко надвишаваха метър височина. Този бе висок колкото Флинт, но слабоватата му фигура и детинското лице го правеха да изглежда по-дребен. Беше облечен в яркосин чорапогащник, който рязко контрастираше с кожената му жилетка и простата домашнотъкана туника. Кафявите му очи проблясваха пакостливо, а усмивката му стигаше от едното заострено ухо до другото. Той наведе глава в ироничен поклон, отметна дълъг кичур гъста кестени, а коса — неговата гордост, — след което се изправи и се разсмя. Металният отблясък, който Танис беше забелязал, идваше от закопчалката на една от многобройните торби, препасани около раменете и гърдите му.

Тас им се ухили и се подпря на хупака си. Танис си помисли, че е трябвало да се сети какво е предизвикало зловещия звук, тъй като неведнъж бе виждал паниката, която кендерите предизвикваха у нападателите си с развъртения във въздуха хупак. Долният край на това изобретение беше остър и облицован с мед, а горният представляваше чатал с кожена лента. Самата тояга бе направена от цяло парче гъвкава върбова дървесина.

Макар останалите раси да го презираха, за кендерите хупакът бе нещо повече от полезен инструмент или оръжие — той беше техният символ. „Новите пътища изискват хупак“ — обичаха да казват те. И винаги добавяха: „Няма стар път.“.

Таселхоф се втурна напред с широко разтворени ръце.

— Флинт! — Кендерът прегърна здраво джуджето. То се сконфузи и отвърна неохотно на прегръдката, след което побърза да се отдръпне. Таселхоф се разсмя и вдигна поглед към полуелфа.

— Кой е този? — Пое си дълбоко въздух и извика: — Танис! Не те познах с тази брада! — Той разпери малките си ръце.

— Не, благодаря — отвърна Танис, като се ухили и отмести кендера с една ръка, — държа кесията с парите ми да си остане у мен.

Флинт се сепна и започна да опипва туниката си.

— Негоднико! — изрева той и се нахвърли върху кендера, който се превиваше от смях. Двамата се затъркаляха в прахоляка.

Танис се зае да ги разтървава. Изведнъж спря и застана нащрек, но твърде късно — чу се дрънчене на сбруи и цвилене на коне. Посегна към меча си, но предимството беше изгубено.

Танис изруга и се загледа във фигурата, която изникна от сенките. Тя яздеше малко пони с рунтави крака, което пристъпваше с наведена глава, сякаш се срамуваше от ездача си. Сивкавата петниста кожа на лицето на ездача висеше на гънки. Изпод шлема го гледаха две свински розови очи. Тлъстата и отпусната плът висеше от процепите на претенциозната излъскана броня.

Полуелфът долови необичайна миризма и отвратено сбърчи нос. „Таласъм!“ — информира го обонянието му. Той разхлаби меча си и побутна Флинт с крак, но в същия момент джуджето кихна гръмко и възседна кендера.

— Кон! — каза Флинт и кихна още веднъж.

— Точно зад теб — отвърна тихо Танис.

Флинт долови предупреждението в гласа на приятеля си и се изправи. Таселхоф побърза да стори същото. Възседналият понито таласъм ги наблюдаваше с високомерно изражение на плоското си лице. Розовите му очи отразяваха последните отблясъци на залязващото слънце.

— Момчета — заяви таласъмът на общия език с отчетлив акцент, — вижте какви тъпаци имало в Солас.

Откъм дърветата зад него се чу дрезгав кикот. Оттам излязоха още пет таласъма-пешаци в раздърпани стражарски униформи и се строиха около водача си.

— Вижте… — Таласъмът се наведе и Танис се вгледа като хипнотизиран в огромното му шкембе, което изцяло погълна главата на ефеса му. — Аз съм Фюмастър Тоде и оглавявам силите, които пазят Солас от нежелани елементи. Нямате право да навлизате в очертанията на града след залез-слънце. Арестувани сте. — Фюмастър Тоде се наведе и заговори на таласъма до себе си на кресливия таласъмски език: — Ако намерите у тях синия кристален жезъл, донесете ми го.

Танис, Флинт и Таселхоф се спогледаха въпросително. И тримата поназнайваха таласъмски, но Тас го владееше най-добре. Добре ли бяха чули? Син кристален жезъл?

— Ако окажат съпротива, убийте ги — добави важно Фюмастър Тоде на общия език, след което плясна с юздите и потегли в галоп по пътеката към града.

— Таласъми! В Солас! Новият Теократ ще отговаря за това! — процеди Флинт, свали бойната брадва от гърба си и застана леко разкрачен, полюшвайки се напред-назад, докато намери оптималния баланс. — Много добре. Идвайте.

— Съветвам ви да се махате — каза Танис и преметна дрехата си през рамо, след което извади меча. — Идваме отдалеч. Ужасно сме гладни и уморени, пък и закъсняваме за среща с приятели, които не сме виждали отдавна. Не желаем да бъдем арестувани.

— Или убити — добави Таселхоф. Той не беше извадил оръжие, но стоеше и наблюдаваше таласъмите с интерес.

Те се разколебаха и започнаха да се споглеждат нервно. Единият от тях се обърна в посоката накъдето бе отпътувал началникът им. Бяха свикнали да си имат работа с тромави пешаци и селяни, пътуващи към малкия град, а не с непокорни, очевидно опитни и въоръжени мъже. Но ненавистта им към всички други раси в Крин се оказа по-силна. Извадиха дългите си криви мечове.

Флинт закрачи напред, стиснал здраво брадвата, и измърмори:

— Само едно нещо мразя повече от плъховете и това са таласъмите!

Един от тях се нахвърли отгоре му с надеждата да го събори, но Флинт замахна със смъртоносна точност. Главата на Таласъма се изтърколи в прахта, а тялото му се свлече на земята.

— Какво търсят в Солас боклуци като вас? — попита Танис и умело посрещна несръчния замах на друг таласъм. Мечовете им се кръстосаха и застинаха за миг, след което Танис го отблъсна. — Да не би да работите за Висшия Теократ?

— Теократа ли? — Таласъмът се задави от смях и замахна диво с оръжието си. — Този глупак? Нашият Фюмастър работи за… Уф! — Съществото се наниза на меча на Танис и се свлече на земята с писък.

— По дяволите! — изруга Танис и погледна безпомощно мъртвия таласъм. — Смотан тъпанар! Не исках да го убивам, исках само да разбера за кого работи.

— Ще разбереш за кого работим, и то по-скоро, отколкото ти се иска! — изръмжа друг таласъм и се нахвърли върху полуелфа, който беше отклонил вниманието си. Танис реагира мълниеносно и обезоръжи съществото. Изрита го в стомаха и то се преметна.

Друг таласъм се нахвърли върху Флинт, преди да си беше възвърнал равновесието след смъртоносния замах. Той отстъпи и се опита да се задържи на крака.

Тогава се чу пронизителният глас на Таселхоф:

— Тези боклуци ще се бият за всеки, Танис. Стига да им подхвърляш от време на време по малко кучешко месо, и са твои завинаг…

— Кучешко месо! — изрева таласъмът и се извърна бясно от Флинт. — А какво ще кажеш за кендерското, дребен скапаняко! — И посегна да сграбчи врата на очевидно невъоръжения кендер с моравите си ръце.

Тас, все така невинно усмихнат, с едно движение посегна към мъхнатата си жилетка, извади една кама и я метна. Таласъмът се хвана за гърдите и се строполи със стон. Чуха се шляпащите стъпки на последния таласъм, който побягна. Битката приключи.

Танис прибра меча в ножницата, гримасничейки от вонята на мъртвите тела — миризмата им наподобяваше тази на развалена риба. Флинт избърса таласъмската кръв от острието на брадвата си, докато Тас изгледа намръщено тялото на убития от него таласъм. Беше паднал по лице и камата бе останала отдолу.

— Дай да ти помогна — предложи Танис и понечи да обърне тялото.

— Недей — сбърчи нос Тас. — Не я искам. От тази миризма няма отърване, да знаеш.

Танис кимна, Флинт пристегна брадвата си и тримата поеха по пътеката. Със спускането на нощта светлините на Солас ставаха все по-ярки. Мирисът на огън в хладната нощ навяваше мисли за храна, топлина и безопасност. Компанията ускори крачка Доста време никой не проговори, защото в главите им отекваха думите на Флинт: „Таласъми! В Солас.“

Но накрая неуморимият кендер не издържа и се разхили.

— Между другото, камата беше на Флинт!

 

 

Глава 2
Завръщане в хана.
Нарушената клетва.

Напоследък почти цялото население на Солас посещаваше — хана „Последен дом“ по едно или друго време на вечерта. Хората се чувстваха в безопасност сред себеподобните си.

Градът отдавна се бе превърнал в кръстопът за пътешествениците. Те идваха от северозапад, от Хейвън — столицата на Сийкърс, от юг, от кралството на елфите Куалинести, а понякога и от изток през пустите Равнини на Абанасиния. В цивилизования свят ханът „Последен дом“ бе известен като убежище на пътешественика и средите на новините. Натам се насочиха и тримата приятели.

Огромният крив ствол се издигаше над околните дървета. Витражите на хана проблясваха сред сенките на валеновите дървета и откъм прозорците се дочуваше глъч. Няколко клони препречваха витата стълба. Есенната нощ бе хладна, но компанията и спомените топлеха душите на пътешествениците и отмиваха пепелта и тъгата от пътя.

Тази вечер ханът беше толкова препълнен, че се наложи тримата да постоят известно време на стълбите, за да пропуснат излизащите мъже, жени и деца. Танис забеляза, че хората ги оглеждаха подозрително, а не приветливо, както преди пет години.

Лицето му помръкна. Това не бе завръщането, за което си беше мечтал. От петдесет години живееше в Солас, но никога не бе усещал подобно напрежение. Очевидно слуховете за ужасяващата поквара на Търсачите бяха верни.

Преди пет години мъжете, нарекли себе си „търсачи“ („Ние търсим новите богове“), представляваха свободна организация на свещеници, които упражняваха новата си религия в градовете Хейвън, Солас и Гейтуей. Танис ги смяташе за заблудени, но честни и искрени мъже. Но през изминалите години тези свещеници бяха наложили религията си и се бяха утвърдили в обществото. Много скоро се оказа, че се интересуват не толкова от славата на отвъдното, колкото от реалната власт над Крин. И така, с благословията на народите, бяха поели управлението на градовете.

Някой го докосна по ръката и прекъсна мислите му. Той се обърна и видя Флинт, който безмълвно сочеше нещо долу. Танис погледна и видя стражи, които маршируваха в групи по четирима. Бяха въоръжени до зъби и излъчваха огромно самочувствие.

— Поне са хора, а не таласъми — отбеляза Тас.

— Оня таласъм го втресе, като споменах Висшия. Теократ — изрече замислено Танис. — Май работеха за някой друг. Чудя се какво става тук.

— Нашите приятели сигурно знаят — каза Флинт.

— Ако са тук — намеси се Тас. — Пет години са много време.

— Стига да са живи, няма начин да не са тук — добави полугласно Флинт. — Заклехме се със свещена клетва да се видим в хана след пет години и да докладваме онова, което сме открили за злото, ширещо се по света. А се прибираме у дома и го намираме на прага на вратата си!

— Шшт! Тихо! — Минаващите изглеждаха толкова разтревожени от думите на джуджето, че Танис поклати глава.

— По-добре да не говорим тук — посъветва го полуелфът.

Тас стигна до края на стълбата и отвори рязко вратата, Обгърна ги светлина, глъч, топлина и познатият аромат на пикантни картофи. Всичко това им подейства успокояващо. Отик стоеше зад бара такъв, какъвто го помнеха. Изобщо не се бе променил, освен че беше леко напълнял. Ханът също изглеждаше непроменен, дори бе станал по-уютен. Тас огледа тълпата с бързите си кендерски очи и нададе вик, сочейки през помещението. Още едно нещо не се беше променило — излъсканият до блясък крилат драконов шлем.

— Кой е този? — попита Флинт и се надигна на пръсти.

— Карамон — отвърна Танис.

— Значи и Райстлин трябва да е тук. — Джуджето не изглеждаше особено щастливо. Таселхоф вече се промъкваше незабелязан през шумните групички от хора. Танис горещо се молеше кендерът да не „придобива“ вещите на посетителите, покрай които минаваше.

— Не че крадеше — Таселхоф би се обидил смъртно, ако някой го обвинеше в кражба. Той просто бе ужасно любопитен и разните интересни неща, които принадлежаха на други хора, незнайно как се оказваха у него. Но тази вечер Танис не желаеше никакви разправии. Напомни си да поговори с кендера насаме.

Полуелфът и джуджето започнаха да си проправят път в тълпата, но това не им се удаваше със същата лекота като на дребничкия им приятел. Почти всички столове бяха заети, а масите — пълни. Онези, които не можеха да си намерят места, стояха прави и разговаряха полугласно. Хората оглеждаха странната двойка мрачно и подозрително или, в най-добрия случай, с любопитство. Никой не поздрави джуджето, въпреки че мнозина бяха дългогодишни клиенти на ковачницата му. Народът на Солас имаше свои проблеми и демонстрираше, че Танис и Флинт вече бяха външни хора.

От отсрещната страна на помещението се чу рев, точно откъм масата, където огънят огряваше драконовия шлем. Навъсеното лице на Танис се разтегна в усмивка, като видя как великанът Карамон вдига Тас от земята в мечешката си прегръдка, Флинт, който си пробиваше път в морето от пояси и висящи по тях предмети, можеше само да си представя гледката, докато слушаше бъбртенето на Карамон, който отвръщаше на пискливите поздрави на Таселхоф.

— Карамон да си пази кесията — измърмори той. — А после да си преброи и зъбите.

Двамата най-после си проправиха път сред застаналите пред дългия бар хора. Масата, на която седеше Карамон, беше издърпана до ствола на дървото. Всъщност мястото й не бе там и Танис се зачуди защо Отик я е преместил при положение, че всичко останало стоеше непроменено. Но мисълта отлетя от съзнанието му, тъй като дойде неговият ред да приеме сърдечните поздрави на огромния воин. Побърза да свали арбалета и колчана със стрелите, преди Карамон да ги направи на подпалки.

— Приятелю! — Очите на Карамон се навлажниха. Понечи да каже нещо, но емоциите го задавиха.

Танис също занемя, защото мускулестата прегръдка на Карамон му изкара въздуха.

— Къде е Райстлин? — попита той, когато отново можеше да диша. Близнаците бяха неразделни.

— Ей там. — Карамон кимна към другия край на масата, след което се намръщи и го предупреди: — Той се е променил.

Полуелфът хвърли поглед към ъгъла, образуван от неправилните форми на валеновото дърво. Беше тъмно и отначало не различи нищо, заслепен от отблясъците на огъня. После съзря закачулена фигура, която, дори толкова близо до огнището, не бе свалила връхната си дреха. Лицето не се виждаше.

Танис изведнъж почувства, че не желае да разговаря с младия магьосник, но Таселхоф беше отишъл да търси сервитьорката, а Флинт размахваше крака във въздуха, стиснат в прегръдката на Карамон.

— Райстлин? — изрече той, обзет от лошо предчувствие.

— Танис? — Мъжът вдигна глава и бавно свали качулката си.

Полуелфът преглътна и ужасен отстъпи крачка назад.

Лицето, което се обърна към него, беше като от кошмарен сън. Танис потръпна. „Променен“! Думата едва ли беше подходяща. Бялата кожа на магьосника имаше цвета на злато и просветваше с лек металически отблясък. А лицето представляваше отблъскваща маска — плътта се беше стопила, скулите изпъкваха гротескно, а устните представляваха плътна тъмна линия. Но най-страшни бяха очите. Танис никога не беше виждал такива очи. Черните зеници приличаха на пясъчни часовници, а бледосините ириси, които помнеше, сега проблясваха в златно!

— Изглежда, видът ми те стряска — прошепна Райстлин и на тънките му устни се появи нещо като усмивка.

Полуелфът седна срещу него и преглътна.

— В името на истинските богове… Флинт се строполи на стола до Танис.

— Днес летях във въздуха повече пъти от… Реоркс! — Очите на джуджето се разшириха. — Какъв е този ужас? Прокълнат ли си? — То си пое дълбоко въздух и се втренчи в Райстлин.

Карамон седна до брат си, надигна халбата си и го погледна.

— Ще им кажеш ли, Райст?

— Да — отговори магьосникът с шипящ глас, от който Танис настръхна. Дългите му нервни пръсти, златисти като лицето му, опипваха безцелно недоизядената храна в чинията пред него.

— Помните ли раздялата ни преди пет години? Брат ми и аз планирахме едно много тайно пътешествие, толкова тайно, че не споделихме посоката дори с вас, скъпи приятели.

В тихия му глас се долавяше сарказъм. Танис знаеше, че през целия си живот магьосникът не бе имал „скъпи приятели“.

— Пар-Салиан, началникът на моя орден, ме избра да мина през Изпитанието — продължи Райстлин.

— Изпитанието! — повтори озадачено Танис. — Но ти си бил твърде млад. Колко — двайсет години? На него се подлагат само магове, които са учили години наред…

— Представете си колко горд бях — каза хладно магьосникът, раздразнен, че го прекъсват. — Брат ми и аз отидохме до тайното място — прославените Кули на Висшата Магия. Там преминах изпитанието. — Гласът му замря. — И едва не загинах!

Карамон се закашля, очевидно под въздействието на някаква силна емоция.

— Беше ужасно — започна с треперещ глас огромният мъж. — Намерих го в онова страшно място. От устата му течеше кръв. Той умираше! Вдигнах го и…

— Достатъчно, братле! — изплющя като камшик тихият глас на Райстлин. Младият магьосник присви златните си очи и стисна юмруци.

Карамон се сепна, надигна халбата си и хвърли нервен поглед към брат си. Отношенията между близнаците очевидно бяха напрегнати.

Райстлин си пое дъх и продължи:

— Когато дойдох в съзнание, кожата ми беше придобила този цвят — като белег за преживяното страдание. Тялото и здравето ми са увредени непоправимо. И очите ми! Гледам през зеници като пясъчни часовници и затова виждам времето и начина, по който засяга нещата. Дори сега, когато гледам теб, Танис, виждам как умираш бавно, минута след минута. По същия начин виждам и всяко друго живо същество.

Тънката му хищна ръка хвана тази на Танис и той потръпна от леденото докосване. Понечи да се отдръпне, но златните очи и студената ръка го приковаха.

Магьосникът се наведе към него.

— Но сега притежавам сила! Пар-Салиан ми каза, че ще дойде ден, когато тя ще промени света! А освен това имам и Жезъла на Магиус.

Танис погледна ствола на валеновото дърво, където Райстлин беше подпрял жезъла си. Той представляваше най-обикновена дървена тояга, на върха на която проблясваше ярко кристално кълбо, вградено в нещо, подобно на златен драконов нокът.

— Струваше ли си?

Райстлин го изгледа и устните му се разтегнаха в карикатурно подобие на усмивка. Той се отдръпна от Танис и положи ръце в скута на робата си.

— Естествено! — изсъска. — Силата е онова, което отдавна търся и продължавам да търся. — Облегна, се назад и слабата му фигура потъна в дълбоката сянка. Само златните му очи проблясваха от пламъците на огнището.

— Бира! — извика Флинт, прочисти гърло и облиза устни, сякаш бе вкусил нещо неприятно. — Къде изчезна този кендер? Надявам се, че не е откраднал сервитьорката…

— Ето ни… — изписка весело Тас. След него пристъпваше младо и високо червенокосо момиче, което носеше поднос с халби. Карамон се ухили и избоботи:

— Танис, Флинт, познайте кое е това момиче! Ако отгатнете, черпя.

Полуелфът използва възможността да разсее съзнанието си от мрачния разказ и се загледа в засмяната девойка. Около лицето й се виеха червени къдрици, зелените и очи гледаха приветливо, а носът и бузите й бяха обсипани с лунички.

— Предавам се. За нас, елфите, хората се променят толкова бързо, че губим нишката. Аз съм на сто и две години, но не изглеждам на повече от трийсет. Тази млада дама трябва да е била дете, когато заминахме.

— Бях на четиринайсет — засмя се момичето и постави таблата на масата. — Карамон казваше, че съм била толкова грозна, та баща ми трябвало да плати на някой, за да се ожени за мен.

— Тика! — Флинт удари с юмрук по масата. — Ти черпиш, дебелако! — И размаха пръст към Карамон.

— Не е честно! — разсмя се гигантът. — Тя ви подсказа.

— Е, баща ти явно не е бил прав — изрече с усмивка Танис.

— Пребродил съм немалко места, но ти си едно от най-красивите момичета, които съм виждал в Крин.

Тика се изчерви от удоволствие, но след това лицето й помръкна.

— Между другото, Танис — тя бръкна в джоба си и извади някакъв предмет, — това пристигна днес за теб. При много странни обстоятелства.

Танис се намръщи и го взе. Представляваше резбована кутия от черно полирано дърво. Той вдигна внимателно капака вътре имаше малък свитък. Сърцето му се сви при вида на плътните, черни ръкописни букви.

— От Китиара е — промълви с напрегнат, неестествен глас.

— Няма да дойде.

Настъпи мълчание.

— Значи така… — обади се накрая Флинт. — Кръгът се разкъса и клетвата е нарушена. Лошо предзнаменование. — Той поклати глава. — Много лошо.

 

 

Глава 3
Рицарят от Соламния.
Събирането на стареца.

Райстлин се приведе към брат си, двамата се спогледаха и сякаш се разбраха без думи. В моменти на опасност и тревоги връзката между близнаците ставаше съвсем явна. Китиара бе по-голямата им сестра.

— Китиара не би нарушила клетвата, нещо по-силно от нея я е възпрепятствало — предположи Райстлин.

— Какво пише? — попита Карамон. Танис облиза пресъхналите си устни.

— Възпрепятствана е заради задължения към новия си господар. Изпраща на всички извиненията си, най-добри пожелания и много обич… — Полуелфът усети стягане в гърлото, закашля се, но след малко продължи: — Много обич на братята си и… — Замлъкна и обърна свитъка. — Това е.

— И на кого? — попита любопитно Таселхоф, но забеляза, че Флинт разглежда усърдно обувките си, а Танис се е изчервил. — О! — промърмори той и се почувства неловко.

— Имате ли понятие кой е този нов господар? — обърна се полуелфът към близнаците.

— Не знам какво й е хрумнало — сви хилавите си рамене Райстлин. — За последен път я видях тук в хана преди пет години. Канеше се да заминава на север със Стърм. Оттогава не сме чували нищо за нея. Колкото до новия господар, поне ми става ясно защо е нарушила клетвата. Преминала е под негово подчинение. В крайна сметка тя е воин.

— Да — призна Танис, сгъна свитъка, пъхна го обратно в кутията и вдигна поглед към Тика. — Казваш, че е пристигнало при странни обстоятелства. Разкажи ми.

— Донесе го един мъж днес, малко преди обед. Не можах да видя лицето му. Говореше със странен акцент и ми каза: „Предайте това на Танис Полуелфа.“ Аз му отговорих, че не си тук и че не съм те виждала от няколко години. „Ще дойде“, увери, ме той, след което излезе. — Тика сви рамене. — Това е. Ей онзи старец там го видя. — Тя посочи възрастния човек, който седеше на стола пред огнището. — Попитай го дали не е забелязал нещо повече.

Танис се обърна и погледа стареца, който разказваше приказка на някакво момче със сънливи очи. Флинт го докосна по ръката.

— Виждам един, който ще ти каже повече.

— Стърм? — изрече с надежда Танис и се извърна към вратата.

Всички се обърнаха натам, освен. Райстлин, който побърза да се скрие в сянката.

На вратата стоеше висока фигура, облечена в пълно бойно снаряжение и верига на нагръдника — символ на Ордена на Розата. Много хора също се извърнаха намръщени към вратата.

Мъжът беше соламнийски рицар, а те напоследък не се ползваха с добро име на север. Слуховете за тяхната поквара бяха дошли дори тук, толкова на юг. Онези, които познаха дългогодишния жител на Солас, само свиха рамене и се заеха с питиетата си. Но другите, които не го познаха, продължиха да го гледат. В тези мирни времена рицар в пълно бойно снаряжение не бе обичайна гледка. Още по-странни бяха доспехите му, напомнящи за времето на Катаклизма!

Стърм прие погледите като почитания, дължими на ранга му. Бавно поглади дебелите си мустаци, които, бидейки от векове запазен символ на рицарите, бяха също толкова архаични като доспехите му. Той носеше атрибутите на соламнийските рицари с неприкрита гордост, но разполагаше с меч и умела ръка, които бяха готови във всеки един момент да я защитят. Въпреки че хората го зяпаха, само един негов поглед бе достатъчен, за да не се чуе нито едно подхилване или язвителна забележка.

Рицарят задържа вратата, за да влязат мъж и жена, увити от глава до пети в кожени дрехи. Жената му благодари и той се поклони любезно по старомоден маниер, който съвременният свят отдавна беше забравил.

— Виж го, моля ти се! — Карамон поклати възхитено глава. — Галантният рицар кавалерства на дамата. Чудя се къде ли ги е намерил тези двамата.

— Варвари от Равнините — каза Тас, качи се на един стол и размаха ръце за поздрав. — Това е облеклото на племето Кве-шу.

Двамата варвари явно отклониха поканата му, защото той отново се поклони, след което преминаха покрай бара с такава гордост и достойнство, сякаш пристъпваше пред самия крал. Стърм се приближи първо до Танис, протегна ръце и двамата се прегърнаха. След това се отдръпнаха и се огледаха.

„Не се е променил, помисли си Танис, с изключение на увеличилите се бръчки около тъжните очи и белите косми в кестенявата, коса.“ Времето беше оставило следи и върху бронята му, чиито вдлъбнатини се бяха умножили. Но гъстите рицарски мустаци — неговата гордост и отрада — бяха все така дълги и загладени, а очите му все така грейваха, когато видеше приятелите си.

— Я, ти си брадясал — изрече развеселен Стърм, след което се обърна, за да поздрави Карамон и Флинт.

Таселхоф изчезна към бара, за да поръча още бира, тъй като Тика беше заета да обслужва множащата се тълпа.

— Здравей, рицарю — прошепна Райстлин от ъгъла си.

Лицето на Стърм придоби тържествен израз и той се обърна, за да поздрави другия близнак. В това време магьосникът отметна качулката и изложи лицето си на светлината. Стърм бе твърде добре възпитан, за да си позволи дори възклицание, но очите му се разшириха. Танис усети, че младият магьосник изпитваше перверзно удоволствие, когато приятелите му се сконфузваха.

— Да ти донеса ли нещо, Райстлин?

— Не, благодаря — отвърна той и отново се отдръпна в сянката.

— Не хапва почти нищо — изрече разтревожено Карамон. — Понякога си мисля, че се храни с въздух.

— Има такива растения — потвърди Таселхоф, който се върна с бирата на Стърм. — Виждал съм ги. Те са висящи, а корените им черпят храна и вода от атмосферата.

— Сериозно? — Карамон го изгледа учудено.

— Големи идиоти сте — изрече отвратено Флинт. — Е, всички сме тук. Нещо ново?

— Всички ли? — Стърм изгледа Танис въпросително. — А Китиара?

— Няма да дойде. Надявахме се ти да ни кажеш нещо.

— А, не. — Рицарят се намръщи. — Поехме заедно на север, но след като прекосихме проливите в Стара Соламния, се разделихме. Тя каза, че искала да посети някакви роднини по бащина линия. Оттогава не съм я виждал.

— Е, сигурно — въздъхна Танис. — А какво стана с твоето наследство? Намери ли баща си?

Стърм започна да разказва за родните си земи, но Танис го слушаше с едно ухо. Мисълта му се връщаше все към Китиара. От всичките си приятели най-много копнееше да види нея. След като пет години се бе опитвал да пропъди от съзнанието си тъмните й очи и закачливата й усмивка, беше разбрал, че копнежът му по нея се усилва с всеки изминал ден. Необуздана, безцеремонна, избухлива — тази жена-воин бе всичко онова, което самият той не беше. А освен това беше човек, а любовта между елфи и хора винаги завършваше трагично. Но Танис не успя да пропъди нито Китиара от сърцето си, нито своята човешка половина от кръвта си. Той прогони спомените и се заслуша в разказа на Стърм.

— Чух разни слухове. Едни хора твърдяха, че баща ми е умрял. Други — че е жив. — Лицето му помръкна. — Но никой не знаеше къде се намира.

— А наследството?

Стърм се усмихна меланхолично и чертите на гордото му лице омекнаха.

— Взех го. Бронята и меча.

Танис сведе поглед към старомодния, но великолепен двуостър меч.

— Прекрасен е. Вече не правят такива. Моят се счупи, докато се бих с един човекоядец. Днес Терос Айрънфелд ми сложи ново острие, но ми излезе доста скъпо. Значи вече си рицар?

Усмивката на Стърм помръкна. Той погали нежно дръжката на меча и каза:

— Легендата твърди, че този меч ще се счупи, когато се пречупя и аз. Това е всичко, което е останало от бащините ми…

Изведнъж Тас, който не слушаше, го прекъсна:

— Кои са тези? — попита с рязък шепот.

Танис вдигна поглед към двамата варвари, които бяха подминали тяхната маса и се насочваха към свободните столове в сенките до огнището. Досега не беше виждал толкова висок мъж. Със своите метър и осемдесет Карамон едва стигаше до рамото му, затова пък гръдният му кош беше два пъти по-широк, а ръцете му — три пъти по-големи. Въпреки че мъжът бе увит в кожи, каквито носеха всички варварски племена, се виждаше, че е доста хилав за ръста си. Лицето му беше мургаво, но притежаваше онази особена бледост, присъща на болните или страдащите от жестока мъка.

Неговата спътница — жената която Стърм се беше поклонил — бе така плътно увита и закачулена в кожи, че не се виждаше почти нищо. Докато минаваха покрай масата, нито тя, нито спътникът й погледнаха рицаря. Жената носеше жезъл, украсен с пера, според обичая на варварите. Мъжът беше преметнал през рамо износена платнена торба. Двамата седнаха и започнаха да разговарят помежду си тихо, без да свалят качулките от главите си.

— Бяха се загубили по пътя за града — обясни Стърм. — Тя почти бе припаднала от изтощение, а и той също беше на ръба. Доведох ги тук и им казах, че могат да получат храна и подслон за през нощта. Те са много горди хора и сигурно щяха да отхвърлят помощта ми, но бяха толкова уморени и изгубени… — Стърм снижи глас: — Напоследък по пътищата има неща, с които е по-добре човек да не се сблъсква по тъмно.

— Ние срещнахме няколко такива. Питаха за някакъв жезъл — отбеляза навъсено Танис и описа сблъсъка им с Фюмастър Тоде.

Докато го слушаше, Стърм се усмихваше, но накрая поклати глава:

— Отвън един от Стражите на Сийкърс ме попита за някакъв жезъл. Със син кристал, нали така?

Карамон кимна и хвана костеливата ръка на брат си.

— Едно от тези гнусни същества спря и нас. Искаха да конфискуват жезъла на Райст, представяте ли си, „за по-нататъшно проучване“. Това им бяха думите. Размахах меча и те размислиха.

Брат му отдръпна ръката си и на устните му плъзна презрителна усмивка.

— Какво щеше да стане, ако ти бяха взели жезъла? — запита го Танис.

Магът го изгледа изпод качулката с проблясващите си златни очи.

— Щяха да умрат в ужасни мъки — прошепна. — И то не от меча на брат ми!

Кръвта на полуелфа изстина. Тихите слова на магьосника бяха по-страшни от гръмките заплахи на неговия брат.

— Чудя се какво му е особеното на този жезъл, че таласъмите са готови да убиват заради него — изрече гласно мисълта си Танис.

— Говори се, че ще става още по-лошо — прошепна Стърм. Приятелите му се приведоха за да го чуват по-добре. — На север се събират армии. И не не от хора — странни същества. Говори се за война.

— И аз чух същото. Ка…каква? С кого? — попита Танис.

— И аз — добави Карамон. — Всъщност чух, че…Разговорът продължи още дълго. Таселхоф се прозя и се отдалечи от масата. Бързо се отегчаваше и затова огледа хана, търсейки някакво развлечение. Погледът му попадна върху стареца, който все така продължаваше да разказва приказки на хлапето край огъня. Кендерът забеляза, че аудиторията му се е увеличила — двамата варвари също го слушаха. И тогава челюстта му увисна.

Жената беше свалила качулката си и огънят огряваше косата и лицето й, което приличаше на мраморна статуя — класическо, изчистено и студено. Но най-много го впечатли косата й. Досега не беше виждал такава коса, особено в племената от Равнините, които, като правило, бяха тъмнокоси и мургави. Нямаше на света бижутер, който да създаде великолепието от злато и сребро, което проблясваше на пламъците.

Още един човек слушаше стареца. Беше облечен в пищната кафяво-розова роба на Търсач. Седеше зад малка кръгла маса и пиеше вино с подправки. Пред него вече имаше множество празни чаши и докато кендерът го наблюдаваше, поръча с кисел глас поредната.

— Това е Хедерик — прошепна му Тика, когато мина покрай масата, — Висшият Теократ.

Мъжът подвикна за пореден път и тя побърза да отиде при него. Той изръмжа нещо за ужасното обслужване, момичето понечи да му отвърне остро, но прехапа устни и замълча.

Старецът свърши приказката си и момчето запита:

— Всички приказки за древните богове ли са истински, старче?

Таселхоф видя, че Хедерик се намръщи. Кендерът се надяваше да не закача стареца. Докосна ръката на Танис, за да привлече вниманието му, и кимна по посока на Търсача с изражение, което говореше, че се очакват неприятности. Приятелите се обърнаха. Зашеметяващата красота на жената от Равнините незабавно привлече вниманието им. Седяха, приковали погледи в нея, и мълчаха. Гласът на стареца се чу съвсем ясно сред другите разговори в помещението.

— Всъщност моите приказки са истина, дете. — И погледна в очите жената и високия й спътник. — Попитай тях. Те носят тези приказки в сърцата си.

— Вярно ли е? — Момчето извърна жаден поглед към двамата варвари. — Можете ли да ми разкажете някоя приказка?

Жената забеляза погледите на Танис и неговите приятели и побърза да се отдръпне в сянката. Мъжът застана пред нея и сложи ръка на оръжието си. Огледа групичката и най-вече тежко въоръжения Карамон.

— Нервно копеле — отбеляза воинът и посегна към меча си.

— Разбирам го — каза Стърм. — Да пазиш такова съкровище.

Между другото, той наистина е неин бодигард. От разговора им разбрах, че тя е някаква царствена особа. Макар че от погледите им ми стана ясно, че отношенията са далеч по-сложни. Жената вдигна ръка.

— Съжалявам. — Мъжете се напрегнаха, за да чуят тихия й глас. — Не разказвам приказки. Нямам нужния талант. — Говореше на общия език, но със силен акцент. Лицето на хлапето помръкна разочаровано. Старецът го потупа по гърба и впери поглед в очите на жената.

— Дори да не умееш да разказваш — изрече почтително, — можеш да пееш, нали, Дъще на Главатаря? Изпей на детето песента си, Златна Луна. Знаеш коя.

В ръцете на стареца като от нищото се появи лютня. Той я подаде на жената, която го гледаше със страх и почуда.

— Откъде… знаете коя съм, сър?

— Няма значение — усмихна се мило старецът. — Попей ни, Дъще на Главатаря.

Жената пое лютнята с треперещи ръце. Спътникът й се възпротиви и й прошепна нещо, но тя не го чу. Погледът й бе прикован в блестящите тъмни очи на стареца. Бавно, като в транс, тя Подръпна струните. Меланхоличните акорди отекнаха из помещението и разговорите постепенно замряха. Не след дълго всички гледаха към нея, но тя не забелязваше нищо. Златна Луна пееше единствено за стареца.

Полято са безкрайни

и лятото напява,

а принцесата красива

обича сина на бедняка.

 

Баща й, Главатарят,

обрече ги на раздяла.

Полята са безкрайни

и лятото напява.

 

Полята се полюшват,

хоризонтът е сив,

Главатарят изпраща Ривъруайнд

в далечни земи.

 

Да търси магия могъща

остатък от древни богове.

полята се полюшват,

хоризонтът е сив.

 

О, Ривъруайнд, къде си ти сега?

О, Ривъруайнд, настъпва есента.

Аз седя при реката и се взирам на изток,

но само слънцето изгрява над планините.

 

Полята повяхват,

летният вятър затихва,

той се завръща със здрача,

с блеснали от радост очи.

 

В ръката му древния жезъл,

свети с ярка светлина

полята изсъхват,

летният вятър затихва.

 

Полята изсъхват,

жълти са те като огън,

Главатарят излъга,

не се съгласи с верния воин.

 

И застави народа си

с камъни да го пребият,

полята изсъхват,

жълти са като огън.

 

Полята увяхнаха,

дойде есента,

те отново са заедно,

обречени на тъга.

 

Жезълът свети във синьо

изчезват двамата в мрака

полята увяхнаха,

дойде есента.

Когато затихна и последният акорд, в помещението се възцари потискаща тишина. Жената си пое въздух, върна лютнята на стареца и отново се скри в сянката.

— Благодаря ти, скъпа — каза той и се усмихна.

— А сега може ли да чуя приказката? — попита с нетърпение детето.

— Разбира се — отвърна старецът и се намести на стола. — Имало едно време един велик бог на име Паладин…

— Паладин ли? — прекъсна го хлапето. — Изобщо не съм чувал за такъв бог.

Откъм масата на Висшия Теократ се чу сумтене. Танис погледна към Хедерик, който се мръщеше със зачервено лице. Старецът се престори, че не го забелязва.

— Паладин е един от древните богове, дете. Но от много време никой не го почита.

— А защо се е оттеглил?

— Той не се е оттеглил — отвърна старецът и усмивката му помръкна, — хората се отрекоха от него през мрачните дни на Катаклизма. Хвърлиха вината за унищожението на света не върху себе си, а върху боговете. Чувал ли си „Химна на дракона“?

— О, да! Обичам истории за дракони, но татко казва, че те не съществували. Много искам някой ден да видя дракон!

Лицето на възрастния мъж се изпълни с тъга и сякаш се състари още повече. Той погали момчето по главата.

— Внимавай какво си пожелаваш, дете — изрече тихо. След което млъкна.

— Историята… — напомни му момчето.

— А, да. Ами едно време Паладин чул молитвата на един велик рицар, който се казвал Хума…

— Онзи Хума от „Химна“ ли?

— Да, същият. Та Хума се изгубил в гората, лутал се дълго и накрая се отчаял, защото си помислил, че никога вече няма да види родните си земи. Помолил Паладин да му помогне и той изведнъж се появил пред него като бял елен.

— Хума застрелял ли го е? — попита момчето.

Понечил да стреля, но сърце не му дало. Не могъл да стреля по толкова красиво животно. Еленът побягнал. След това спрял и го погледнал, сякаш го чакал. Хума го последвал. И така го следвал ден и нощ, докато накрая се озовал в родното място. Принесъл жертва на бог Паладин…

— Богохулство! — изръмжа един глас. Падна стол.

Танис постави халбата си на масата и вдигна поглед. Всички оставиха питиетата си и се загледаха в пияния Теократ.

— Богохулство! — повтори Хедерик и се надигна със залитане, сочейки стареца с пръст. — Еретик! Развращ’ва младото поколение! Ш’тъ изправя пред съвета, старче! — Търсачът отстъпи и отново залитна напред. Огледа хората с надута физиономия. — ’Звикайте стражите! — И описа полукръг с ръка. — Да арестуват тия двамата, щото пеят мръсни песни. Тя е вещица! Конф’скувам тоя жезъл!

Търсачът се заклати към жената и посегна непохватно към жезъла й.

— Не — изрече студено Златна Луна и го изгледа с отвращение. — Той е мой. Не можеш да го вземеш.

— Вещица! — изръмжа Хедерик. — Аз съм Висшият Теократ! И вземам каквото си поискам. Той посегна повторно към жезъла, но придружителят на жената се изправи.

— Дъщерята на Главатаря каза, че не можеш да го вземеш — изрече рязко и бутна Търсача.

Тласъкът не беше силен, но лиши напълно от равновесие пияния Теократ. Той размаха неистово ръце и се опита да се вкопчи в нещо. Залитна напред, спъна се в официалните си одежди и падна с главата напред в буйния огън. Чу се цвърчене и пламъците се разгоряха. Разнесе се отвратителна миризма на изгоряла плът. Писъкът на Теократа разтърси тишината. Обезумелият мъж скочи на крака и започна да се мята из помещението като жива факла.

Танис и приятелите му не помръднаха, парализирани от шока. Само Таселхоф запази самообладание и се втурна да помага на горящия човек. Но Теократът пищеше и размахваше ръце, разгаряйки още по-силно пламъците, обхванали дрехите и тялото му. Малкият кендер не можеше да му помогне по никакъв начин.

— Дръж! — Старецът грабна украсения с пера жезъл на варварите и му го подаде. — Халосай го, а след това ще го загасим.

Таселхоф взе жезъла, замахна с всичка сила и го удари в гърдите. Мъжът се свлече на земята. От тълпата се изтръгна всеобща въздишка на облекчение. Изведнъж кендерът застина с отворена уста, сграбчил жезъла, без да откъсва поглед от зашеметяващата гледка в краката си.

Пламъците бяха изгаснали моментално. Одеждите на Теократа бяха непокътнати, а по кожата му нямаше и следа от изгаряне. От него не се издигаше дори струйка дим!

— Той го излекува! — извика старецът. — Жезълът! Погледнете жезъла!

Таселхоф погледна жезъла, който държеше. Беше се превърнал в продълговат кристал, който сияеше с ярка синя светлина!

Старецът се разкрещя:

— Извикайте стражите! Арестувайте този кендер! Арестувайте варварите! Арестувайте приятелите им! Видях ги, че идват с онзи рицар! — И посочи Стърм.

— Какво? — скочи Танис. — Ти полудя ли бе, старче?

— Извикайте стражите! — Викът се предаде от уста на уста. — Нали видяхте…? Синият кристален жезъл! Намерихме го. Сега най-после ще ни оставят на мира. Повикайте стражите!

Теократът се изправи и се олюля. Лицето му беше бледо, само бузите му горяха в червено. Варварката и спътникът й се изправиха с ужас в очите.

— Гадна вещица! — гласът на Хедерик трепереше от гняв. — Ти ме излекува със зло! Аз може да горя, но пречиствам плътта си, а ти ще гориш, за да пречистиш душата си! — И преди някой да успее да го спре, постави ръката си в пламъците. Чертите му се изкривиха от болка, но от устните му не се изтръгна и стон. След това хвана овъглената си ръка и закрачи през развълнуваната тълпа с изражение на страдание и диво задоволство.

— Изчезвайте! — втурна се към Танис останалата без дъх Тика. — Целият град търси този жезъл! Онези, закачулените, казаха на Теократа, че ще унищожат Солас, ако го открият у някого. Хората от града ще ви предадат на стражите!

— Но той не е наш! — възпротиви се полуелфът. Старецът се бе облегнал с доволна усмивка и ги наблюдаваше.

Когато улови погледа на Танис, се ухили широко и му, намигна.

— Да не мислиш, че ще ти повярват! — Тика закърши ръце