Майкъл Конъли
Черното ехо (1) — Моята библиотека

ЧАСТ ПЪРВА
Неделя, 20 май

Момчето не виждаше в тъмното, но и не му трябваше. Опитът и дългата практика му казваха, че става добре. Равно и красиво. Движейки ръката си от рамото и въртейки китка, то описваше меки линии с цветния спрей. Движи струята равномерно, мислеше си момчето, не пропускай. Става прекрасно.

Чуваше съскането на излизащия под налягане въздух и сякаш усещаше изтичането на боята. Това беше усещане, което му доставяше удоволствие. Миризмата му напомняше за пликчето в джоба и за момент си помисли да се надруса. Може би после, реши то. Сега не искаше да спира, поне докато не довърши долния край с един последен, волен замах.

И тогава спря. Шумът на двигател се извиси над свистенето на аерозолната струя. Момчето се огледа, но не видя други светлини освен сребристобялото отражение на луната върху водната повърхност и мъждукащата крушка над вратата на помпената станция, която се намираше на средата на язовирната стена.

Но звукът не лъжеше. Някаква машина идеше към него. По шума му заприлича на камион. Дори вече му се струваше, че чува хрущенето на гумите по настлания с чакъл път, който обикаляше язовира. Шумът приближаваше. Беше почти три часът сутринта, а ето че някой идеше. Защо ли? Момчето се изправи и хвърли аерозолния флакон зад оградата по посока на водата. Чу го как издрънча надолу из храсталака, но не цопна вътре. Измъкна от джоба си пликчето и реши да дръпне силно за кураж. Навря нос вътре и пое с пълни гърди тежките изпарения на боята. Олюля се назад на пети, а клепачите му неволно затрепкаха. После хвърли и пликчето с боя зад оградата.

Момчето вдигна мотопеда си от земята и го избута през пътя, назад, към високата трева, шубраците и боровете в подножието на хълма. Добро прикритие, помисли си то, а и ще може да наблюдава кой пристига. Шумът на двигателя вече се чуваше съвсем ясно. Момчето беше сигурно, че превозното средство ще се появи след няколко секунди, но все още не виждаше светлините на фаровете. Това го обърка. Обаче беше късно да бяга. Положи мотопеда долу във високата кафява трева и спря с ръка свободно въртящото се предно колело. После се притаи, притиснато до земята, и зачака да види кой иде.

 

* * *

 

Хари Бош чуваше как хеликоптерът кръжи там някъде горе на светлото, над тъмнината. Защо ли не се приземява? Защо не идва на помощ? Хари едва се движеше из тъмния задимен тунел, а батериите му вече се бяха изтощили съвсем. Лъчът на фенерчето ставаше все по-слаб с всеки метър, който изминаваше. Нуждаеше се от помощ. Трябваше да се движи по-бързо. Трябваше да стигне края на тунела, преди светлината да изчезне и да остане сам в мрака. Чу как хеликоптерът направи още един кръг. Защо ли не кацаше? Къде беше помощта, от която се нуждаеше? Когато глухото пърпорене на витлата отново се отдалечи, той усети обземащия го ужас и забърза. Пълзеше с издрани и окървавени колене. В едната си ръка държеше едва светещото фенерче, а с другата се подпираше о земята, за да пази равновесие. Не поглеждаше назад, понеже знаеше, че врагът е зад него, там сред черната мъгла. Невидим, но приближаващ. Затварящ капана…

Когато телефонът в кухнята иззвъня, Хари веднага се събуди. Започна да брои иззвъняванията, питайки се дали е пропуснал първите едно или две и дали е оставил секретаря включен.

Не беше. Апаратът не прие обаждането и звъненето не престана до задължителните осем сигнала. Хари разсеяно се запита откъде ли беше дошла тази традиция. Защо не шест позвънявания? Или пък десет? Разтърка очи и се огледа. Беше се изгърбил отново на стола във всекидневната — мекия стол с падаща облегалка, който беше гордостта на оскъдната му мебелировка. Хари се отнасяше към този стол като към свой наблюдателен пост, но това все пак беше погрешно название, тъй като той често заспиваше в него дори когато не дежуреше в очакване да бъде повикан.

Утринна светлина се прецеждаше през пролуката между пердетата и оставяше бледа диря върху лакирания чамов под. Хари се загледа в прашинките, които мързеливо плуваха в светлината близо до плъзгащата се стъклена врата. Лампата върху масата до него светеше, а телевизорът до стената отсреща предаваше с намален почти до края звук неделното утринно религиозно шоу. Върху масата стояха придружителите на безсънието — тесте карти, списания и криминалета с меки корици, някои от които едва започнати, а след това захвърлени. Имаше и смачкан пакет цигари, както и три празни бирени бутилки с различни етикети, които някога бяха принадлежали към опаковки от шест подобни дружки по съдба. Бош беше напълно облечен чак до смачканата вратовръзка, прихваната за бялата му риза със сребърна щипка, върху която се четяха цифрите 187.

Той отпусна ръка надолу към колана си, после я плъзна назад към кръста. Изчака. Когато сигналът на електронния пейджър зазвуча, Хари Бош прекъсна веднага досадното бръмчене. Откачи предавателя от колана си и погледна номера. Не се изненада. Оттласна се от стола, протегна се и разкърши вратните прешлени и гръбнака си, докато изпукат. После се отправи към кухнята, където върху един плот стоеше телефонът. В бележника, който извади от джоба на якето си, Хари записа: „Неделя, 8:53 часа сутринта“, след което набра номера. Последваха две иззвънявания и един глас рече:

— Полицейско управление на Лос Анджелис, участък Холивуд. Говори офицер Пелч. С какво мога да ви бъда полезен?

— Човек може да пукне, докато се оправи с всичките тия глупости. Искам да говоря с дежурния сержант — каза Бош.

В едно от кухненските шкафчета Хари намери цял пакет цигари и пое първата порция дим за деня. Изплакна една прашна чаша, напълни я с вода от чешмата, после взе два аспирина от пластмасовото шишенце, което също стоеше в шкафчето. Тъкмо гълташе втория, когато сержантът на име Кроули взе слушалката.

— Какво става, да не беше на черква? Звънях ти. Никой не отговаря…

— Кроули, казвай за какво съм ти!

— Е, знам, че те даваха снощи по телевизията в онова нещо, обаче работата си е работа. Продължавате дежурството, ти и партньорът ти, през целия уикенд. Та значи имате си един труп при холивудския язовир, там горе, в една тръба. Намира се до пътя, който обикаля язовира „Мълхоланд“. Знаеш ли го къде е?

— Знам мястото. Друго?

— Патрулната кола замина натам. Съдебният лекар и екипът от техническата служба са уведомени. Моите хора още не знаят за какво става дума, само са открили трупа. Бил на около десет метра навътре в тръбата. Не искали да влизат, за да не заличат следите, понеже може да се окаже, че това е мястото на престъплението, нали разбираш? Казах им да се обадят на твоя партньор, обаче той все още не отговаря. У тях също го няма, та си помислих, че може да сте някъде заедно. После си рекох — не, той не е твоят тип. Пък и ти не си неговият…

— Аз ще го намеря. Като не са влизали вътре, откъде знаят, че е труп, а не просто някой заспал?

— Е, влезли са мъничко навътре, нали разбираш, и са го достигнали с пръчка или нещо такова. Побутнали го здравичката, обаче той бил одървен като телеграфен стълб.

— А, значи не искали да заличат следи на местопрестъплението, обаче ровили с прът около трупа. Прекрасно! Тия момчета да не постъпват на служба веднага щом изкарат забавачницата?

— Хайде, Бош, щом получим обаждане, знаеш, длъжни сме да проверим, нали така? Да не искаш да прехвърляме всички сигнали за намерени трупове веднага на отдел „Убийства“? Тогава ще откачите само за една седмица.

Бош смачка фаса си върху мивката от неръждаема ламарина и погледна навън през прозореца на кухнята. Долу в ниското забеляза едно от туристическите влакчета да се движи между огромните светлокафяви сгради на звукозаписните студия в Юнивърсъл Сити. Стената на първата сграда, заемаща цялото разстояние от едната пряка до другата, беше боядисана в небесносиньо с бели облачета на места, за да бъде използвана при снимането на филми, когато времето и естествения лосанджелиски пейзаж не позволяваха това.

— Откъде е дошло обаждането? — запита Бош.

— Било е анонимно, на откритата линия девет-едно-едно. Дошло е малко след четири часа сутринта. Дежурната телефонистка казва, че е било направено от уличен автомат на булеварда. Някой се е мотал там горе при язовира и е намерил онзи в тръбата, и толкова. В информационния отдел имат запис на разговора.

Бош усети обземащия го гняв. Извади от шкафа шишенцето с аспирин и го пусна в джоба си. Докато разсъждаваше над обаждането от четири часа, той отвори хладилника и надзърна вътре. Не видя нищо, което да спре вниманието му. Погледна часовника си.

— Кроули, ако обаждането е било прието в четири сутринта, защо ми се обаждаш едва сега, почти пет часа по-късно?

— Виж какво, Бош, та това е било просто едно анонимно обаждане. Дежурната каза, че било някакво хлапе. Да не искаш да изпратя моите хора горе до язовира посред нощ само заради едно обаждане? Може да се окаже някоя шега, може да е и лош номер. Всичко може да бъде, за Бога. Изчаках, докато съмне и нещата тук се поукротят. Изпратих няколко от моите момчета там на края на смяната. И като стана дума за смени, тя и моята вече свърши. Нещо друго да искаш?

Бош понечи да запита дали на сержанта му е хрумнало, че в тръбата все ще бъде тъмно, независимо дали момчетата му са отишли да ровят там в четири или в осем часа, но се отказа. Каква щеше да е ползата?

— Нещо друго? — отново запита Кроули.

Бош не се сещаше за нищо друго, но сержантът запълни паузата:

— Най-вероятно е да се окаже някой прекалил с дозата наркоман, Хари, а не типичен за отдел „Убийства“ случай. Често стават такива неща. Дявол да го вземе, не помниш ли, че миналата година извадихме един такъв от същата тръба?… Е да, това всъщност беше, преди да дойдеш в Холивуд… Та исках да кажа, че сигурно е пак някой като миналогодишния. Знаеш ги тия скитници. Постоянно се навират там да спят. Онзи се беше надрусал здраво, а после ни се обадил. Само че тогава не можахме да го открием толкова скоро, та от слънцето и горещината в тръбата за няколко дни се беше опекъл като пуйка за Коледа. Само дето не миришеше чак толкова хубаво…

Кроули се разсмя на шегата си. Бош — не. Дежурният сержант продължи:

— Когато измъкнахме онзи тип оттам, иглата все още беше в ръката му. И сега ще бъде същото. Просто някоя лайнена история, а не сериозен случай. Ще отидеш дотам, ще хвърлиш едно око, а по обяд ще се върнеш вкъщи, ще подремнеш, а може дори и да хванеш мача на „Доджърс“. После иде следващият уикенд. Друг ще опъва каиша, пък ти ще си почиваш, и то цели три дни. В края на следващата седмица се пада и Денят на загиналите във войната. Направи го значи заради мен. Просто иди дотам и виж каква е работата.

Бош се замисли за момент и тъкмо се канеше да прекъсне линията, но вместо това рече:

— Кроули, какво искаше да кажеш с това, че онзи не сте го намерили толкова скоро? И какво те кара да мислиш, че този е бил открит бързо?

— Ами моите момчета там горе казват, че не усещали никаква друга миризма освен на пикня. Значи трябва да е пресен.

— Кажи на твоите момчета, че пристигам след петнайсет минути. Кажи им още да не пипат нищо на моето местопрестъпление.

— Ама те…

Бош знаеше, че Кроули ще захване отново да защитава своите момчета, затова затвори телефона, преди онзи да е започнал. Отиде до входната врата да си вземе от стъпалото отвън броя на „Таймс“, като по пътя запали нова цигара. После разстла тежкото близо два килограма неделно издание върху кухненския плот и се запита колко ли дървета умират, за да четат хората вестници. Намери притурката за недвижимите имоти и започна да я прелиства, докато откри голямата обява на агенцията „Вели Прайд Пропъртийз“. Прекара пръст надолу по списъка на извънградските къщи, намери един адрес с кратко описание и бележка „Търсете Джери“, след което набра посочения номер.

— Агенция „Вели Прайд Пропъртийз“. Какво ще обичате?

— Джери Едгар, моля.

Изминаха няколко секунди и Бош чу няколко превключвания, преди неговият партньор да вдигне слушалката отсреща.

— Тук е Джери. Какво желаете?

— Джери, току-що получихме повикване. Имало нещо за нас горе при язовира „Мълхоланд“… а ти дори не си носиш пейджъра.

— Мамка му! — рече Едгар. После настана тишина. Бош почти го чуваше как мисли трескаво: „Имам три уговорки за днес!“ Мълчанието отсреща продължаваше и Бош ясно си представи своя партньор на другия край на линията, облечен в костюм за 900 долара и с изписана страдалческа гримаса на лицето. — За какво е повикването?

Бош му разказа малкото, което знаеше.

— Ако искаш да се заема сам с това, ще го направя — рече Хари. — Пък ако се обади Деветдесет и осем, ще успея някак си да замажа нещата. Ще му кажа, че ти се занимаваш с телевизията, а пък аз съм се захванал с трупа в тръбата.

— Аха, аха, знам, че ще се оправиш, но няма нужда. Тръгвам веднага. Просто трябва да намеря някой, който да ми свърши работата тук.

Разбраха се да се срещнат направо при трупа и Бош затвори телефона. Включи телефонния секретар, взе от кухненското шкафче два цели пакета цигари и ги напъха в джоба на спортното си сако. От друго шкафче извади пластмасов кобур, в който стоеше оръжието му — деветмилиметров „Смит и Уесън“ от лъскава неръждаема стомана, зареден с осем патрона УПС. Бош си спомни обявата, която някога беше видял в едно полицейско списание: „Увеличена пробивна сила“. При удар куршумът се разширяваше до 1,5 пъти от началния си диаметър, проникваше в тялото на голяма дълбочина и оставяше в него страхотни поражения. Който и да беше писал обявата, не беше излъгал. Бош уби човек преди година с изстрел от седем метра. Куршумът беше влязъл през дясната подмишница и беше излязъл под лявата гръд, разкъсвайки по пътя си сърцето и белите дробове. Това беше УПС. Максимални поражения. Хари прикачи кобура към колана си от дясната страна, за да може да го достигне с лявата ръка.

Влезе в банята и си изми зъбите без паста, тъй като се беше свършила, а той забрави да се отбие в магазина и да купи друга. Прекара мокрия гребен през косата си и за известно време остана загледан в четиридесетгодишните си зачервени очи. После захвана да изучава сивеещите косми, които упорито бяха започнали да изместват тъмнокафявите в къдравата му коса. Дори и мустаците му бяха почнали да посивяват. Все по-често намираше сиви кичурчета в мивката, докато се бръснеше. Хари докосна бузата си с ръка, но реши да не се бръсне. Излезе от къщи, без дори да си смени вратовръзката. Знаеше, че „клиентът“ му нямаше да се сърди.

 

* * *

 

Бош намери място, където нямаше папагалски изпражнения, и се подпря на лакти върху парапета, който ограждаше стената на язовира „Мълхоланд“. В устата му димеше цигара. Загледа се към града отдолу през пролуката между хълмовете. Небето беше сиво като барут, а смогът се беше разстлал над Холивуд като мъртвешки покров. Само няколко от по-високите сгради в центъра стърчаха над отровната пелена, докато останалата част от града беше под нея. Един истински призрачен град.

Топлият бриз разнасяше лек мирис на химикал и не след дълго Хари успя да го определи — малатион^[1]. Беше чул по радиото, че предната нощ хеликоптерите от санитарната служба са пръскали с инсектициди в Северен Холивуд и надолу към прохода Кахуенга. Спомни си съня си и хеликоптера, който не кацна.

Зад него се простираше синьо-зелената шир на холивудското водохранилище — шейсет милиона галона^[2] от питейната вода на града, заградени от добрата стара язовирна стена в каньона между два от холивудските хълмове. Ивица от изсъхнала глина, широка около два метра, опасваше брега на язовира и напомняше за четиригодишната засуха, обхванала района на Лос Анджелис. Над глинената ивица минаваше висока три метра ограда от дебела телена мрежа. Бош я беше огледал още щом пристигна, и се запита какво ли пази хората от водата или водата от хората.

Хари беше навлякъл син гащеризон върху смачкания си костюм. Потта беше избила под мишниците и по гърба му през двата плата. Косата му беше мокра, а мустаците му висяха унило. Беше влизал в тръбата. Усещаше как топлият вятър откъм Санта Ана изсушава задната част на врата му с лекия си гъделичкащ полъх. Тази година бяха открили трупа по-рано.

Хари не беше едър мъж. На ръст беше малко под метър и осемдесет и изглеждаше слаб. Когато го описваха във вестниците, журналистите го наричаха „жилав“. Отдолу под дрехите мускулите му бяха като въжета — сила, прикрита чрез икономия в размера. Сивото, което изпъстряше косата му, беше повече от лявата страна. Очите му бяха черно-кафяви и рядко издаваха вълнение или намерение.

Тръбата се намираше над земята и в продължение на петдесет метра се спускаше успоредно на пътя, който осигуряваше достъпа до язовира. Беше ръждясала отвън и отвътре, стоеше празна и не се използваше освен от онези, за които вътрешността й можеше да послужи като подслон, или такива, за които външната й страна представляваше идеално платно за рисуване с аерозолни бои. Бош не можа да отгатне нейното предназначение, докато човекът, който се грижеше за водохранилището, не му предложи тази информационна услуга. Тръбата служела да отвежда тинята настрана. Силният дъжд, беше обяснил човекът, можел да предизвика свличане на пръст по склона на хълма и оттам тинята да попадне в язовира. Тази близо метър широка тръба, останала от някакъв отдавна забравен общински проект, била поставена в зоната на възможното свличане като първа и единствена защита. Беше закрепена с помощта на железни шини, които я опасваха отгоре, а отдолу беше зациментирана в бетона.

Бош беше облякъл гащеризона, преди да влезе в тръбата. Върху гърба му с бяла боя бяха отпечатани буквите: „ЛАПД“^[3]. След като го извади от багажника и го облече, той установи, че гащеризонът най-вероятно беше по-чист от костюма му, който всъщност трябваше да предпазва. Но все пак го навлече, тъй като винаги го беше правил. Хари беше човек на традицията — методичен и суеверен детектив.

Докато пълзеше с фенерче в ръката из миришещия на влага клаустрофобичен цилиндър, Бош усети стягане в гърлото, а сърцето му заби по-бързо. Отново го обзе онова познато усещане за празнота в стомаха. Страх. Но Хари щракна фенерчето и изгони тъмнината заедно с неприятните усещания, след което се приготви за работа.

Сега Хари Бош стоеше горе на язовирната стена, пушеше и размишляваше. Кроули — дежурният сержант — беше прав. Човекът в тръбата със сигурност беше мъртъв. Но също така беше и сгрешил — случаят нямаше да е от лесните. Хари нямаше да се прибере вкъщи навреме за следобедна почивка, нито пък щеше да хване мача на „Доджърс“ по телевизията. Нещата тук не бяха наред. Хари не беше навлязъл и три метра навътре в тръбата, когато разбра това.

Вътре нямаше никакви следи. Или по-скоро нямаше такива, които да вършат някаква работа. Подът беше покрит с изсъхнала оранжева тиня, в която се търкаляха книжни пликове, празни бутилки от вино, топчета памук, използвани спринцовки и завивки от вестници — все отпадъци, оставени от бездомници и пристрастени наркомани. Бош беше огледал внимателно всичко в светлината на фенерчето, докато бавно си бе проправял път към трупа. Не беше открил ясна следа, оставена от мъртвеца, който лежеше в тръбата с главата напред. Това не беше нормално. Ако мъртвият беше пропълзял навътре по своя воля, трябваше да има някакви следи от това. Ако е бил довлечен от друг човек — също. Вътре обаче нямаше нищо и тъкмо тази липса беше първото нещо, което обърка Хари.

Когато стигна до трупа, той откри, че ризата на мъртвия — черна спортна риза с отворена яка — беше издърпана върху главата му, а ръцете омотани в нея. Бош беше виждал достатъчно мъртъвци, за да знае, че буквално всичко е възможно, докато човек поема последните глътки въздух. Беше работил върху един случай на самоубийство, при който човекът се беше застрелял в главата, след което си беше сменил долните гащи, преди да умре, очевидно защото не е искал тялото му да бъде намерено накиснато в лайна. Обаче положението на ризата и ръцете на мъртвия не изглеждаше твърде приемливо. Според Хари някой беше завлякъл тялото навътре в тръбата, дърпайки го за яката.

Бош не размести трупа, нито откри лицето на човека. Само отбеляза наум, че е бял. Не откри веднага и категорично свидетелство за фатално нараняване. След като приключи огледа на тялото, той внимателно премина над него и продължи напред през останалите четиридесет метра от тръбата. Не откри никакви следи, нито нещо с очевидно значение. След двадесет минути отново излезе на светло. Тогава изпрати един от специалистите по събиране на веществени доказателства на име Донован вътре, да отрази разположението на боклуците и да заснеме на видеолента тялото на мъртвеца. Лицето на Донован беше издало неговата изненада, че трябва да влиза в тръбата при този случай, който той вече беше определил категорично като „свръхдоза“. „Сигурно има билети за мача на «Доджърс» и бърза“, реши Бош.

Оставайки тръбата на Донован, Хари запали цигара и тръгна към парапета на язовирната стена, да погледа надолу към забуления в смог град и да помисли.

Дори горе на високото до ушите му достигаше шумът на движението по извънградското шосе на Холивуд. От това разстояние звукът беше почти приятен — като шума на спокоен океан. През пролуката в каньона долу се виждаха сини плувни басейни и покриви на къщи в испански стил.

Една жена в бяло горнище и бледозелени спортни шорти мина, тичайки покрай застаналия до парапета на язовирната стена Бош. На коланчето й беше закачен уокмен за компактдискове, а една тънка жълта жичка отнасяше звука до слушалките, прикрепени към главата й. Тя сякаш се намираше в някакъв свой собствен свят и не се впечатли от групата полицаи пред нея, докато не стигна до жълтата лента на края на стената, с която беше оградено мястото на престъплението. Лентата й казваше на два езика да спре. Няколко секунди жената продължи да бяга на място, а дългата руса коса полепна по изпотените й рамене, докато наблюдаваше полицаите, повечето от които също я гледаха. После се обърна и затича обратно към Бош. Той я проследи с очи и забеляза, че когато минаваше покрай помпената станция на средата на язовирната стена, жената се отклони от пътя си, за да избегне нещо на земята. Хари отиде дотам и видя стъкълца върху плочите. Погледна нагоре и забеляза счупената крушка, част от която беше останала във фасунга над вратата на станцията. Мислено отбеляза, че трябва да попита човека по поддръжката дали крушката е сменяна скоро.

Когато Бош се върна при парапета, някакво неясно раздвижване отдолу привлече вниманието му. Погледна натам и видя един койот да души сред боровите иглички и боклуците, които покриваха земята под дърветата на отсрещния бряг срещу язовирната стена. Животното беше малко, с доста проскубан кожух, а на места дори липсваха парчета от козината му. Само няколко такива животни бяха останали в защитената градска зона да ровят из отпадъците, след като из тях са бърникали скитащите бездомни човеци.

— Сега ще го извадят — чу Хари глас зад гърба си. Обърна се и видя един от униформените полицаи, изпратени първи на мястото на престъплението. Хари кимна и го последва. Мина под жълтата лента и се отправи отново към тръбата.

 

* * *

 

Истинска какофония от пъшкане, мърморене и тежко дишане ехтеше през отвора на нашарената от графитите тръба. Един широкоплещест, гол до кръста мъж, с издраскан и изцапан гръб, излезе заднишком, влачейки голямо парче черен твърд найлон, върху което лежеше тялото на мъртвеца. То беше положено с лицето нагоре, а главата и ръцете все още бяха омотани в черната риза. Бош се огледа за Донован и го видя да прибира видеокамерата отзад в синия микробус на техническия екип. Отиде при него.

— Сега ще трябва да влезеш отново вътре — рече Хари. — Искам всичките отпадъци — вестници, пликчета, кутии, памуци, шишета и спринцовки да бъдат събрани и поставени в пликове.

— Дадено — отвърна Донован. След малко допълни: — Не че искам да кажа нещо, Хари, но все пак наистина ли мислиш, че всичко това е необходимо? Струва ли си да се трепем чак толкова?

— Според мен няма как да разберем преди аутопсията — отвърна Бош. Понечи да тръгне нанякъде, но спря и допълни: — Виж сега, Дони, знам, че е неделя и тъй нататък, но… благодаря ти, че ще се върнеш вътре.

— Няма защо. За мен обаче това си е чиста проба „свръхдоза“.

Голият до кръста мъж и един от помощниците на съдебния лекар клечаха наведени над трупа. И двамата носеха бели гумени ръкавици. Докторът беше Лари Сакаи, когото Бош познаваше от години, но никога не беше харесвал. На земята до краката му стоеше отворена пластмасова кутия. Сакаи извади от нея скалпел и направи неколкосантиметров разрез на трупа, малко над левия хълбок. Кръв не се появи. Докторът извади от кутията термометър и го закрепи към края на една извита сонда, след като я вкара в разреза и грубичко, но професионално я натика навътре към черния дроб.

Голият до кръста мъж направи гримаса и Бош забеляза, че на външния край на десния му клепач имаше татуирана синя сълза. Това му се стори съвсем на място. Все пак беше единствената поява на състрадание, което мъртвецът можеше да получи.

— Времето на настъпване на смъртта ще ни озори — рече Сакаи, без да отмества поглед от това, което вършеше. — Горещината вътре в тръбата ще отклони температурната загуба в черния дроб. Колегата Осито влезе вътре с термометър, който показваше двайсет и седем градуса, а десет минути по-късно стигна двадесет и девет. Нямаме твърдо установена температура нито на тялото, нито в тръбата.

— Е, и? — запита Бош.

— Е, значи, че тук не мога нищо да ти кажа. Ще трябва да направя някои допълнителни изчисления, които ще отнемат време.

— Искаш да кажеш, че ще оставиш някой, който знае как да свърши работата, нали? — рече Бош.

— Не се тревожи бе, човек. Ще си получиш резултата, когато дойдеш за аутопсията.

— Като стана дума за аутопсия, кой ще реже днес?

Сакаи не отговори. Беше зает с краката на мъртвеца. Повдигаше ту единия, ту другия и опипваше с ръка глезените. След това ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата. Отново повдигна краката един след друг, наблюдавайки как се сгъват в коленете. После притисна корема на мъртвия човек, сякаш го опипваше за контрабандна стока. Накрая бръкна под ризата и се опита да раздвижи главата. Тя не помръдна. Бош знаеш, че ригор мортис^[4] започва от главата, преминава върху тялото и тогава в крайниците.

— На тоя вратът му съвсем се е сковал — рече Сакаи. — И стомахът му натам отива. Обаче крайниците все още се движат добре.

Той взе закрепения зад ухото си молив и натисна с гумичката му кожата на трупа. Долната половина на тялото, която беше по-близо до земята, имаше леко виолетов оттенък, сякаш беше пълна с червено вино. Това се дължеше на постморталното посиняване. Когато сърцето спре да изпомпва кръвта, тя се отправя към най-ниските части на тялото. Щом Сакаи притисна с молива по-тъмната кожа, не се появи бяло петно, което беше сигурен знак, че кръвта окончателно се беше съсирила. Човекът очевидно беше мъртъв поне от няколко часа.

— Постморталната синина е постоянна — рече Сакаи. — Това, както и общият му вид, ме карат да мисля, че хубостникът е мъртъв от поне шест или осем часа. Но не бързай да се хващаш за това, Бош, преди да сме направили и температурното изследване.

Казвайки това, Сакаи отново не погледна нагоре. Двамата с другия мъж, на име Осито, захванаха да изваждат навън джобовете на широките зелени панталони на мъртвеца. И задните, както и страничните бяха празни. За да проверят задните, двамата обърнаха тялото настрана и Бош се наведе да огледа отблизо голия гръб на мъртвия. Кожата беше лилава на цвят от съсирената кръв и мръсна. Но по нея Хари не забеляза драскотини или белези, които да му позволят да приеме, че тялото е било влачено.

— Няма нищо в панталоните, Бош, никакви документи за самоличност — рече Сакаи.

Започнаха внимателно да свличат черната риза от главата и да я наместват върху тялото. Мъртвецът имаше стърчаща във всички посоки коса, в която сивото вземаше превес над първоначалния черен цвят. Брадата му беше неподдържана и човекът изглеждаше на около петдесет години, което накара Бош да определи възрастта му на около четиридесет. В горния джоб на ризата имаше нещо. Сакаи го извади, разгледа го за момент и го пусна в найлоновия плик, който колегата му държеше отворен.

— Бинго! — Рече той и подаде плика на Бош. — Цяло комплектче. Това доста ще ни облекчи работата.

Сакаи повдигна докрай клепачите на мъртвеца. Очите му бяха сини и сякаш покрити отгоре с млечнобяла ципа. Зениците се бяха свили до размера на връхче на молив и гледаха Бош безизразно — две малки черни безкрайности.

Сакаи записваше нещо в един бележник. Той вече беше взел своето решение по случая. Извади от кутията до себе си тампон с мастило и картон за отпечатъци, след което започна да допира пръстите на лявата ръка на мъртвеца до тампона и да ги притиска в картона. Бош с удоволствие наблюдаваше колко бързо и прецизно докторът вършеше това. И тогава Сакаи спря.

— Ей, Бош, я ела да видиш.

Леко размърда показалеца на лявата ръка на мъртвия. Ставата се въртеше лесно във всички посоки. Очевидно беше счупена, но нямаше и следа от подуване или кръвоизлив.

— Според мен е станало след настъпването на смъртта — рече Сакаи.

Бош се наведе, за да погледне отблизо. Пое ръката на мъртвеца от Сакаи и я опипа, без да си слага ръкавици. После погледна най-напред помощника на съдебния лекар, а след това и Осито.

— Бош, не започвай пак — изграчи Сакаи. — Не го гледай така. Той си знае занаята. Аз лично съм го обучавал.

Бош не припомни на Сакаи, че тъкмо той беше карал колата на моргата преди няколко месеца, когато болничната носилка на колела се беше изтърсила насред магистралата за Вентура заедно с трупа върху нея. И то в пиковия час, когато движението е най-оживено. Носилката се отправила надолу към булевард „Ланкършим“ и се блъснала отзад в една кола, спряла пред бензиностанцията. И тъй като шофьорската кабина била отделена от задната част със стъклопласт, Сакаи не разбрал, че е изгубил трупа, който возел, докато не пристигнал пред моргата.

Бош подаде ръката на мъртвеца обратно на помощника на съдебния лекар. Сакаи се обърна към Осито и му зададе въпрос на испански. Малкото мургаво лице на Осито доби сериозно изражение и той поклати отрицателно глава.

— Осито не е и докосвал ръцете на мъртвеца там вътре — рече Сакаи. — Затова най-добре ще е да изчакаш аутопсията, преди да кажеш нещо, в което самият ти не си сигурен.

Сакаи завърши процедурата по снемане на отпечатъците на мъртвия и подаде картона на Бош.

— Опаковайте в найлон ръцете — каза Хари на Осито, макар да нямаше нужда. — Също и краката.

Изправи се и започна да вее с картона, за да изсъхне мастилото по-бързо. С другата ръка вдигна найлоновия плик с веществените доказателства, който Сакаи му беше дал. В него имаше игла за подкожни инжекции, малко шишенце, пълно до половината с нещо, приличащо на замърсена вода, топче памук и кибрит. Всичко това беше омотано в кръгло ластиче. Предметите съставляваха комплект принадлежности на наркоман и изглеждаха съвсем нови. Върхът на иглата беше чист, без следи от корозия. Памукът, реши Бош, е бил използван веднъж или най-много два пъти за цедилка. Между влакънцата имаше едва забележими бяло-кафеникави кристалчета. Обръщайки плика, Хари огледа кибрита и от двете страни и забеляза, че от него бяха откъснати само две клечки.

В този момент Донован изпълзя навън от тръбата. На главата му имаше миньорски шлем с монтирано фенерче. В едната ръка носеше няколко найлонови плика, съдържащи пожълтели вестници, опаковки от храни и смачкани кутии от бира. В другата държеше бележник, в който беше разчертал и отбелязал къде точно е стоял всеки от предметите, намерени в тръбата. От периферията на шлема му висяха паяжини. По лицето му се стичаха вадички пот, от които дихателната бояджийска маска, покриваща устата и носа му се беше замъглила. Бош вдигна плика с наркоманските принадлежности пред Донован, за да ги види.

— Намери ли вътре „печка“^[5]? — запита Бош.

— Мамка му, тоя е дрога, нали? — рече Донован. — Знаех си. За какво ли се трепем толкова?

Бош не отговори. Изчака го да се изприказва.

— Отговорът е да — завърши Донован, — намерих вътре кутия от кока-кола.

Специалистът по събиране на веществени доказателства огледа найлоновите пликове, които държеше в ръце, и подаде един от тях на Бош. Пликът съдържаше двете половинки на алуминиева кутийка от кока-кола, разрязана през средата, която изглеждаше да е била съвсем нова преди това. Известно беше, че наркоманите използваха долната половина с вдлъбнатината за „готвене“ на хероин с вода. Или както му викаха „печка“. Повечето наркомани отдавна не използваха лъжици за тази цел, тъй като носенето на лъжица можеше да послужи като повод за арестуване. Пък и кутийки се намираха лесно. Оправяш се с тях и ги изхвърляш.

— Веднага да вземете отпечатъци от комплектчето и „печката“ — рече Бош. Донован кимна и понесе товара от найлонови пликове към полицейската кола. Хари насочи отново вниманието си към хората от съдебномедицинския екип.

— Няма нож у себе си, нали? — запита той.

— Няма — отвърна Сакаи. — Защо?

— Трябва ми и нож. Иначе нещата не се връзват.

— Че какво пък, тоя е наркоман, а те се крадат един друг. Може приятелчетата му да са го задигнали.

Сакаи нави ръкавите на ризата на мъртвеца. И по двете ръце имаше следи от убождания. Стари следи, резултат от възпаления и малки инфекции. В сгъвката на лявата ръка личеше съвсем прясна следа от игла с жълтеникаво-лилав подкожен кръвоизлив.

— Бинго! — рече за втори път Сакаи. — Според мен тоя тип си е праснал една яка доза и — фют! — всичко е свършило дотам. Както казах, имаме типичен случай, Бош. Бързо ще се справиш. Иди си да гледаш „Доджърс“.

Бош клекна отново, за да огледа мъртвеца по-отблизо.

— Всички все това ми повтаряте — рече той.

Сакаи сигурно е прав, помисли си Хари. Но все още не му се искаше да приключи дотук. Твърде много неща не съвпадаха. Липсваха следи в тръбата, ризата беше набрана нагоре и покриваше главата, показалецът на лявата ръка беше счупен и нямаше никакъв нож.

— Как така всичките следи от убождания са стари освен една? — отправи Хари въпроса си повече към себе си, отколкото съм Сакаи.

— Кой знае? — отвърна докторът. — Може за известно време да е бил спрял, а после да е решил да почне отново. Наркоманът си е наркоман. Винаги е непредсказуем.

Разглеждайки следите по ръката на мъртвия, Бош забеляза и едно петно от синьо мастило върху кожата, точно под навития върху левия бицепс ръкав. Написаното не се виждаше изцяло, за да може Хари да го разчете.

— Я вдигни ръкава на ризата още нагоре — рече той и посочи трупа с ръка.

Сакаи нави ръкава чак до рамото, разкривайки стара татуировка, направена със синьо и червено мастило. Изобразяваше стилизиран плъх като от анимационните филми, застанал на задните си крака, със зловещо озъбена вулгарна усмивка. В едната ръка плъхът държеше пистолет, а в другата бутилка с маркировка „XXX“. Времето беше позаличило сините надписи под и над рисунката. Сакаи се опита да ги разчете.

— Пише „Път…“, не, „Първи“. Първи пехотен. Тоя тип е бил в армията. Долният надпис не се… охо, това е на друг език. „Нон… Гратум… Анум… Ро…“ Нататък нищо не се разбира.

— Родентум — довърши Бош.

Сакаи го загледа изненадано.

— Изкривен латински — обясни Бош. — Означава в превод „Не струва и миши гъз“. Човекът е бил „тунелен плъх“ във Виетнам.

— Ами да — рече Сакаи и хвърли преценяващ поглед на трупа и тръбата. — В крайна сметка пак свърши в тунел, нали така? Или поне в нещо подобно.

Бош отмести сплъстените сиви и черни кичури коса от челото на мъртвеца и откри безизразно вторачените му очи. Направи това с голи ръце, без да си сложи гумени ръкавици, затова всички спряха работата си и го загледаха, изненадани от необичайното му и в разрез със санитарните изисквания поведение. Но Бош не им обърна внимание. Остана задълго загледан в лицето на мъртвеца, без да каже нищо, без дори да чува какво се говори наоколо. В момента, когато разбра, че лицето му е познато, както и татуировката, в съзнанието му изплува образът на млад мъж: кльощав и загорял, с късо подстригана коса. Но жив, не мъртъв. Хари се изправи и отвърна поглед от трупа.

Понеже направи това бързо и рязко, той връхлетя право върху Джери Едгар, който най-после беше пристигнал и тъкмо се канеше да се наведе над мъртвеца. И двамата отстъпиха крачка назад, зашеметени за момент. Бош се хвана за челото, а Едгар, който беше доста по-висок, захвана да разтрива челюстта си.

— По дяволите, Хари — рече Едгар. — Добре ли си?

— Аха. А ти?

Едгар погледна ръката си да види дали няма кръв по нея и рече:

— Извинявай, Хари, но какво си се разскачал такъв?

— Не зная — отвърна Бош.

Едгар погледна към трупа над рамото на Хари и двамата се отдалечиха от групата.

 

* * *

 

— Съжалявам, Хари — рече Едгар. — Стоях там и чаках цял час, докато се появи някой, който да ме замести на уговорените срещи. Кажи ми сега, какво става тук?

Докато говореше, Едгар все още разтриваше челюстта си.

— За момент не знам със сигурност — отвърна Хари. — Искам да влезеш в някоя от патрулните коли, която има вграден компютърен терминал, и да се опиташ да направиш справка за името Медоус, Били Медоус… или нека бъде Уилиям. Година на раждане приблизително 1950. Трябва ми адресът му.

— Това мъртвецът ли е?

Бош кимна.

— Нищо ли няма у него? Никакви документи за самоличност или нещо друго?

— Няма. Но аз го познавам. Затова направи справка в нашата картотека. Трябва да е регистриран през последните няколко години най-малко във връзка с наркотици.

Едгар се запъти с вяла походка към редицата паркирани черно-бели коли, да намери такава с монтиран върху таблото терминал. Тъй като беше едър мъж, походката му изглеждаше бавна, но Бош от опит знаеше, че не беше лесно човек да върви редом с него. Джери Едгар носеше безупречно ушит кафяв костюм на ситни бели райета. Косата му беше късо подстригана, а кожата гладка и черна, почти като на патладжан. Бош наблюдаваше как партньорът му се отдалечава и не можеше да спре да се пита дали все пак Джери не беше премерил така времето на пристигането си, че да не му се налага да си мачка костюма, когато трябва да облече гащеризон и да пълзи из тръбата.

Бош отиде до колата си и извади от багажника една камера „Полароид“. После се върна при трупа, прекрачи го с единия крак и се наведе напред да заснеме лицето. Три пози ще са достатъчни, реши той, и постави една по една излизащите от камерата плаки върху тръбата, докато се проявят. Не можеше да отмести очи от това лице, толкова променено от времето. Мислеше за него и за пиянската усмивка, която го озаряваше в онази нощ, когато цялата група „плъхове“ от Първи пехотен полк излизаше от салона за татуировки в Сайгон. Процедурата беше отнела на загорелите американци цели четири часа, но те бяха станали кръвни братя, татуирайки един и същ знак върху раменете си. Бош си спомни радостта, която бяха споделяли с Медоус и останалите от компанията, спомни си и страховете.

Хари се отдръпна настрани от трупа, когато дойдоха Сакаи и Осито и започнаха да разгъват черен найлонов чувал с цип по дължината. После хората от съдебномедицинския екип вдигнаха Медоус и го положиха в чувала.

— Прилича на Рип ван Уинкъл^[6] — рече Едгар, приближавайки.

Сакаи издърпа ципа на чувала и Бош видя как зъбците захванаха няколко от посивелите кичури на Медоус. Той нямаше да им се разсърди. Веднъж беше казал на Бош, че се чувства сякаш обречен да свърши в найлонов чувал. Също както и всички останали хора.

Едгар държеше малко тефтерче в едната ръка и позлатена писалка в другата.

— Уилиям Джоузеф Медоус. Роден на 21.07.1950 година. Мислиш ли, че е същият, Хари?

— Аха, това е той.

— Е, значи се оказа прав. Имал е доста контакти с нашите момчета, и то не само във връзка с наркотиците. Имаме банков обир, опит за грабеж, притежание на хероин… Както и задържане за скитничество тук, при язовира, преди година и нещо. Носил е у себе си няколко ампули. Какъв ти беше, информатор ли?

— Не. Откри ли някакъв адрес?

— Живее в Долината. В Сепулведа, близо до пивоварната. Ако знаеш колко трудно се продава къща в тоя квартал… Ами като не ти е бил информатор, откъде го познаваш?

— Всъщност отдавна не съм го виждал. Познавах го в един друг живот.

— Какво значи това? Кога си познавал този тип?

— За последен път видях Били Медоус преди двадесет години в Сайгон.

— Да, цели двадесет години. — Едгар се спря пред снимките и разгледа трите лица на Били Медоус. — Добре ли го познаваше?

— Всъщност не особено. Само колкото човек можеше да опознае някого там. Свикваш да оставяш живота си в ръцете на други хора, а после, когато всичко свърши, откриваш, че дори не си познавал повечето от тях. Откакто съм се върнал тук, не го бях виждал. Миналата година говорих с него по телефона и това беше всичко.

— Как тогава го позна?

— Отначало не можах. После видях татуировката на рамото му. Тя извика лицето от паметта ми. Човек винаги запомня типове като него. Поне с мене е така.

— Вероятно…

Двамата оставиха тишината да се настани помежду им за известно време. Бош се опитваше да реши какво да прави, но успя да стигне само дотам да си задава въпроси що за съвпадение беше това. Да бъде повикан на мястото на престъплението, за да открие там Медоус. Едгар заговори пръв:

— Ще ми кажеш ли, Хари, какво толкова има тук? Донован изглежда така, сякаш всеки миг ще напълни гащите от зор при цялата работа, с която си го натоварил.

Бош запозна Едгар с проблемите си. Каза му за липсата на отчетливи следи в тръбата, за ризата върху главата, за счупения пръст и за това, че не можаха да намерят нож наоколо.

— Няма нож ли? — запита партньорът му.

— Нали с нещо е трябвало да разреже кутията от кока-кола на две, за да си направи „печка“… ако, разбира се, е било за него.

— Могъл е да си носи „печката“ приготвена предварително, а може и някой да се е вмъкнал в тръбата и да е задигнал ножа, след като човекът е умрял. Ако изобщо е имал нож.

— Да, да, възможно е, обаче няма никакви следи, които да ни подскажат нещо.

— Е, поне от личния му картон знаем, че е бил затънал съвсем с друсането. Такъв ли беше, когато го познаваше?

— Донякъде. Употребяваше и продаваше на други.

— Ето на — отдавна пристрастен, за когото не се знае какво ще му хрумне и какво ще предприеме. Това са изгубени хора, Хари.

— Той беше то спрял… поне така мисля. На ръката му има само едно прясно убождане.

— Хари, ти каза, че не си се виждал с този човек още от Сайгон. Откъде тогава знаеш дали го е спрял или не?

— Не съм го виждал, но разговарях с него по телефона. Обади ми се преди около година. Беше през юли или август. Отново го бяха прибрали по време на хайка. Разбрал от вестниците или как — не знам, че съм ченге. По това време тъкмо работех по случая с кукловода. Обади ми се от затвора „Ван Нюис“ и ме попита дали мога да му помогна да излезе оттам. Бил-прекарал вътре само трийсетина дни, но се чувствал съвсем смазан. Нямало да издържи този път да стои сам…

Бош замълча, без да довърши изречението докрай. След малко Едгар му напомни:

— И какво стана?… Хайде, Хари, кажи какво направи?

— Ами повярвах му. Поговорих с ченгето, което го беше задържало. Името му май беше Нъкълс. Веднага си помислих, какво добро име за улично ченге^[7]. После се обадих на Социалната служба за ветерани от войната в Сепулведа и го вписаха в програмата. С Нъкълс се разбрахме някак. Той също е ветеран от войната. Обади се на градския прокурор и го помоли да говори със съдията за разрешение Медоус да бъде освободен. И така клиниката към службата за ветерани го взе на лечение. Шест седмици по-късно им се обадих и ми казаха, че е изкарал курса на лечението, оправил се е и вече върви на добре. Поне те така ми казаха. Бил на второ ниво, разговарял с психиатъра, минал на преглед пред лекарски съвет… След първото му обаждане повече не съм се чувал с него. Не ми се е обаждал, пък и аз не го потърсих.

Едгар се взираше в тефтерчето си, но Бош забеляза, че страницата, на която беше отворено, е празна.

— Слушай, Хари — рече Едгар, — все пак това е било преди повече от година. Доста дълго време за един наркоман, нали? Кой знае, за това време би могъл да спре и да почне отново друсането поне още три пъти. Не това ни тревожи в момента обаче. Въпросът е какво смяташ да правиш с това, което имаме дотук по случая? Какво си намислил днес?

— Ти вярваш ли в съвпадения? — запита Бош.

— Не знам. Аз…

— Съвпадения няма.

— Хари, нямам представа за какво говориш. Но знаеш ли какво си мисля? Не виждам тук нищо, което да ми прави особено впечатление. Този тип се намъква в тръбата, в тъмното дори може би не вижда какво прави, вкарва си малко повече „сокче“ и се тръшва. Това е. Може с него да е имало още някой, който на излизане да е заличил следите. Както и да му е взел ножчето. Има поне сто начина…

— Понякога нещата не са толкова прости, Джери. Тъкмо в това е проблемът. Неделя е, всеки иска да си отиде вкъщи, да поиграе голф, да погледа ръгби… или да продава къщи. Така или иначе на никого не му пука. Всеки си гледа кефа. Не разбираш ли, че те тъкмо на това разчитат?

— Кои са това „те“, Хари?

— Тези, които са свършили тая работа.

Бош замълча за момент. Не беше твърде убедителен за никого, почти и за самия себе си. Да разчита на чувството за отговорност на Едгар беше глупаво. Той щеше да напусне работата веднага щом навършеше двадесет години служба. Щеше да пусне обява в изданието на полицейските профсъюзи: „Пенсиониран служител от ЛАПД продава на колеги с отстъпка в комисионната.“ И щеше да прави по четвърт милион чисто на година от продажба на къщи на ченгета.

— А защо му е било да влиза в тръбата? — глухо запита Бош. — Нали казваш, че живеел в Сепулведа. Защо ще идва чак тук?

— Кой знае, Хари? Той е наркоман… а може и жена му да го е изгонила. Надрусал се е у тях, хвърлил топа, а приятел-четата му са го довлекли дотук, понеже не са искали да си вземат белята и да обясняват кое как е станало.

— Все пак това е престъпление.

— Да, престъпление е, обаче искам да ми кажеш, когато откриеш прокурор, който да приеме твоите доводи.

— Принадлежностите му изглеждат съвсем нови и чисти. Другите следи от игли по ръката му са все стари. Не мисля, че е имал намерение да започва отново. Не ми харесва всичко това. Нещо не е наред тук.

— Е, не знам… Вече има СПИН и тъй нататък… Трябва човек да си носи чисти принадлежности.

Бош изгледа колегата си така, сякаш го виждаше за първи път.

— Чуй ме, Хари. Може тоя човек да ти е бил боен другар преди двадесет години, но напоследък той е бил една друса-на отрепка. Не ще можеш никога да обясниш това или онова негово действие. Не съм сигурен за принадлежностите или за следите, но това, което знам, е, че няма какво толкова да си блъскаме главите. Това си е стандартен случай за решаване в рамките на работното време от девет до пет, изключвайки уикендите и празниците.

Бош се предаде. Поне за момента.

— Ще отида до Сепулведа — рече той. — Идваш ли с мен, или се връщаш в извънградската си къща?

— Ще си върша работата, Хари — рече кротко Едгар. — Това, че не сме на едно мнение по даден въпрос, не означава, че няма да свърша това, за което ми плащат. Никога не съм го правил, няма и да го направя. Ако пък не ти харесва как работя, можем да отидем утре при шефа и да поискаме да ни бъдат назначени нови партньори.

Бош веднага съжали, че е засегнал Едгар, но каза само:

— Добре. Иди тогава дотам и виж има ли някой у тях. Аз ще дойда, след като оправя документите във връзка с мястото на престъплението.

Едгар отиде до тръбата и взе една от снимките на Медоус. Пусна я в джоба на сакото си, след което се отправи надолу към пътя, където стоеше колата му, без да каже нищо повече на Бош.

 

* * *

 

След като съблече гащеризона, Бош го сгъна и го прибра в багажника на колата си. После застана да гледа как Сакаи и Осито изтърсват грубо чувала с мъртвеца върху една носилка и я вкарват отзад в синята камионетка. Приближи до тях, мислейки как да изтегли напред с предимство аутопсията на Медоус. Искаше му се да я насрочат поне за следващия ден, а не за четири или пет дни по-късно. Настигна помощник съдебния лекар тъкмо когато онзи отваряше шофьорската врата на колата.

— Тръгваме си, Бош — рече Сакаи.

Хари постави ръка на вратата, задържайки я така, че докторът да не може да се качи в колата.

— Кой ще аутопсира днес?

— Този тук ли? — посочи Сакаи чувала. — Никой.

— Хайде стига, Сакаи. Кой е на смяна?

— Сали. Но той няма да иска и да чуе, Бош.

— Виж какво, току-що имах разправия с партньора си по този въпрос. Недей сега и ти ме убеждава, чуваш ли?

— Ти ме чуй, Бош. Послушай ме. От шест часа миналата вечер работя и това е седмото местопрестъпление, което посещавам. Имахме прегазени, удавени, един случай на сексуално престъпление и прочие. Хората просто „умират“ да се срещнат с нас, Бош. И все няма почивка, което значи, че сега не е време да работим по случай, който само ти смяташ за сериозен. Поне веднъж послушай партньора си. Ще се окаже съвсем рутинна работа, ще видиш. Мисля да се заемем с този към сряда или дори четвъртък. Обещавам най-късно до петък. Така или иначе резултатите от токсикологията ще излязат чак след около десетина дни, знаеш го. Какво си се разбързал толкова?

— Така е, защото и в токсикологията не са по-чевръсти от вас…

— Я се разкарай!

— Само кажи на Сали, че искам да свърши работата предсрочно още днес. Аз ще дойда лично там по-късно.

— По дяволите, Бош, чуй какво ти казвам. Имаме и без това няколко трупа, за които е сигурно, че са убийства, и които стоят в залата и чакат да бъдат обработени час по-скоро. Салазар няма да има време да се занимава с нещо, което за мен, както и за всички останали освен теб, си е чист случай на свръхдоза. Какво бих могъл да му кажа, че да го убедя да извърши аутопсията още днес?

— Покажи му счупения пръст. Кажи му, че в тръбата е нямало никакви следи. Измисли нещо. Обясни му, че става дума за човек, който е бил твърде „на ти“ с иглите, за да сбърка дозата.

Сакаи се облегна назад върху камионетката и се разсмя на висок глас. После поклати глава, сякаш беше чул дете да разказва смешна историйка.

— И знаеш ли какво ще ми отговори той? Ще каже, че няма никакво значение от колко време се боде онзи, просто рано или късно те всички я оплескват. Бош, колко шейсет и пет годишни наркомани си виждал през живота си? Никой не доживява толкова. Накрая иглата винаги им вижда сметката — рано или късно. Също както и на този в тръбата.

Бош се обърна и се огледа, за да се увери, че никой от униформените не ги гледа или слуша. После отново срещна погледа на Сакаи.

— Просто кажи на Сали, че ще дойда там по-късно — рече той тихо. — Ако не открие нищо съществено при първоначалния преглед, тогава можете да сложите трупа накрая на опашката в залата или дори да го откарате чак до бензиностанцията на булевард „Ленкършим“. Тогава хич няма да ми пука, Лари. Но ти все пак му кажи. От него зависи какво ще реши, не от теб.

Бош махна ръка от вратата на камионетката и отстъпи назад. Сакаи се качи и я затръшна след себе си. Запали мотора и за известно време остана загледан в Бош през прозореца, преди да потегли.

— Бош, ти си истински таралеж в гащите — рече той. — Утре сутринта ще го оправим. Това е всичко, което мога да направя. Днес просто няма начин.

— Добре, утре, обаче първи за деня, нали?

— Просто ни остави на мира днес, става ли?

— Първи за утре, нали така?

— Ох, да, първи.

— Хубаво. Засега ви оставям. Ще се видим утре.

— Не и с мен, човече. Аз ще си спя.

Сакаи вдигна прозорчето и потегли. Бош отстъпи встрани, да им направи път, а когато колата се отдалечи, той се върна при тръбата и постоя, загледан в нея. Тогава за първи път забеляза цветните драсканици по нея. Не беше пропуснал обстоятелството, че отвън тръбата беше буквално покрита с надписи, просто едва сега се загледа в отделните думи и изречения. Доста от тях бяха писани отдавна, бяха избледнели и на места се сливаха. Имаше какви ли не мъдрости, заплахи, съвети и препоръки — някои отдавна забравени, други добре помнени. Имаше и лозунги: „Напуснете Л.А.!“, имаше имена: Озон, Бомбардировача, Насилника и много други. Едно от последните изпълнения задържа погледа на Хари. Отстоеше на около четири метра от края на тръбата и се състоеше само от две букви: „Ша…“ Двете букви бяха изписани с един замах на ръката с флакона. Горната част на С-то^[8] беше сгърчена и назъбена и създаваше впечатление за уста. Една зинала паст. Нямаше зъби, но Бош сякаш ги усещаше. Работата очевидно не беше довършена. Все пак беше добра — оригинална и прецизна. Бош насочи камерата и фотографира анонимната творба.

После тръгна към колата на техническия екип, пускайки пътьом плаката в джоба си. Донован подреждаше оборудването по рафтовете вътре, а пликовете с веществени доказателства поставяше в дървени касетки от бяло вино.

— Намерихте ли вътре изгоряла кибритена клечка? — запита Бош.

— Аха, и то съвсем прясна — отвърна Донован. — Беше изгоряла докрай. Намерих я на около три метра навътре. Включил съм я в описа на предметите.

Бош взе в ръце една карнетка, върху която имаше прикачен лист със скица, показваща положението на тялото и къде са били предметите, намерени в тръбата. Той забеляза, че клечката е била намерена на повече от пет метра от трупа. После Донован му показа самата клечка, която стоеше на дъното на отделно пликче.

— Ако се окаже, че е откъсната от кибрита, намерен сред принадлежностите на онзи тип, ще ти се обадя — рече той. — Ти нали точно за това мислеше?

— Намериха ли нещо друго униформените? — запита вместо отговор Бош.

— Всичко е тук — каза Донован, посочвайки дървеното сандъче, в което пликовете ставаха все повече. Те съдържаха най-различни отпадъци, които служителите бяха намерили в радиус от петдесет метра около тръбата. Към всеки плик имаше описание на местоположението на всеки предмет в момента, когато е бил намерен. Бош започна да изважда пликовете един по един и да оглежда съдържанието им. Повечето от нещата бяха боклуци, които най-вероятно нямаха никаква връзка с трупа в тръбата. Това бяха вестници, парцали, една дамска обувка с висок ток и плик със засъхнала синя боя. Плик за „дишане“.

Бош вдигна един от найлоновите пликове, в който имаше капаче от флакон с аерозолна боя. В следващия беше самият флакон. На етикетчето пищеше „морскосиньо“. Бош разклати плика, да провери дали във флакона е останала боя. Отнесе го до тръбата, където го отвори и натискайки с химикалката си дюзата отгоре, пръсна малко от синята боя до надписа „Ша“. Пръсна повече, отколкото беше необходимо. Боята потече надолу по извитата тръба и закапа върху чакъла. Цветът беше същият.

Хари се замисли за момент над това. Защо ли драскачът беше захвърлил наполовина пълен флакон с боя? Погледна етикета върху найлоновия плик. Флаконът беше намерен близо до водата. Някой се беше опитал да го хвърли във водохранилището, но не беше успял. Защо ли, замисли се Хари отново. Клекна пред тръбата и се загледа в буквите отблизо. Реши, че каквото и да беше написаното — име или нещо друго, — то със сигурност не беше довършено. Нещо се беше случило. Нещо, което е накарало драскача да спре и да захвърли флакона, капачката и пликчето с боя отвъд оградата. Дали не са били полицаите? Бош извади бележника и си записа да се обади след полунощ на Кроули и да провери дали някой от неговите хора е ходил нагоре към язовира през време на сутрешната смяна.

А ако не е била полицията, която е принудила драскача да хвърли флакона? Ако той е видял как пренасят и вкарват трупа в тръбата? Бош си спомни, че Кроули бе споменал за анонимно обаждане, в което някакво хлапе бе съобщило за трупа в тръбата. Дали не се беше обадил драскачът? Бош отнесе флакона обратно в камионетката на техническия екип и подаде плика на Донован.

— Снемете отпечатъци от това — рече той. — Мисля, че е възможно да принадлежи на свидетел.

— Дадено — отвърна Донован.

 

* * *

 

Бош подкара надолу по хълма, после зави по булевард „Баръм“ и се отправи на север към околовръстното шосе на Холивуд. След като премина прохода Кахуенга, той пое към Вентура, а после зави отново на север по шосето за Сан Диего. Отне му около двадесет минути да измине десетте мили. В неделя движението не беше твърде оживено. Излезе на „Роско“ и измина няколко преки на изток, за да стигне района на Ленгдън, където бе живял Медоус.

Както повечето извънградски общини на Лос Анджелис Сепулведа имаше добра и лоша част. Бош не очакваше да види грижливо поддържани тревни площи с редици от мерцедеси и волво на улицата, на която бе живял Медоус, и не се разочарова. Сградите в района не бяха виждали поддръжка поне от десет години. На прозорците на приземните етажи имаше решетки, а върху вратите на гаражите — изобилие от драсканици. Острата миризма, идваща откъм пивоварната на булевард „Роско“, се носеше из целия квартал. Миришеше като в моряшка кръчма към четири сутринта.

Медоус беше живял в една П-образна жилищна кооперация, построена някъде в средата на петдесетте години, когато миризмата на хмел все още не е изпълвала въздуха наоколо, нямало е апаши на всеки ъгъл и хората в квартала още са хранели надежди. В средата на вътрешния двор имаше басейн, който отдавна не беше пълен освен с пясък и боклуци. Около него едва се забелязваше ивица от кафява трева, която се сливаше с мръсния цимент. Медоус беше живял в един от ъгловите апартаменти на сградата. Докато изкачваше стъпалата и вървеше по терасата отпред, Бош чуваше постоянното бучене, идещо откъм шосето. Вратата на апартамент № 75 беше отключена. Отваряше се навътре, за да влезе човек в неголяма стая, служеща едновременно за всекидневна, трапезария и кухня. Едгар се беше облакътил върху един плот и пишеше нещо в тефтерчето си.

— Хубаво местенце, а? — рече той.

— Аха — рече Бош и се огледа наоколо. — Никой ли няма вкъщи?

— Няма. Разговарях със съседката и тя каза, че не била виждала никой да се мярка от онзи ден насам. Човекът, който живеел тук, й казал, че се казва Фийлдс, а не Медоус. Хитро, а? Жената казва, че живеел самичък. Тук бил от около година и повечето време прекарвал сам. Това е всичко, което знаела.

— Показа ли й снимката?

— Аха, позна го. Макар че никак ней се понрави да гледа снимка на мъртвец.

Бош тръгна из късия коридор, който водеше към банята и спалнята.

— Ти ли отвори външната врата? — запита той.

— Не беше заключена. Без майтап. Чукам аз няколко пъти и тъкмо се каня да сляза долу до колата за инструментите, когато натиснах бравата — просто ей тъй…

— И тя се отвори?

— Отвори се.

— Говори ли с хазяйката?

— Нямаше я. Би трябвало да е тук, но сигурно е излязла да обядва или да прасне един шприц. Май всички, които видях тук наоколо, се боцкат.

Бош се върна във всекидневната и се огледа. Не че имаше кой знае какво за гледане. До едната стена стоеше диван, покрит със зелена кувертюра от изкуствена материя, а до отсрещната — тапицирано кресло. На килима до креслото стоеше малък телевизор. Насред трапезарията имаше гола маса с пластмасово покритие и три стола около нея. Четвъртият стоеше до стената. Бош се загледа в ниската масичка пред дивана, чиято повърхност беше изгорена от цигари. Върху нея имаше препълнен с фасове пепелник и книжка с кръстословици. Около пепелника лежаха разхвърляни карти като от току-що прекъсната игра. Имаше и телевизионен справочник за седмицата. Бош не знаеше дали Медоус беше все още пушач, но помнеше, че у него не бяха намерени цигари. Мислено отбеляза, че трябва да провери това по-късно.

— Хари — рече Едгар, — някой е идвал тук преди нас. Не само че са отворили вратата, ами цялото жилище е било претърсено. Пипали са що-годе внимателно, но все пак се познава. Иди виж леглото и скрина и ще разбереш какво искам да кажа. Аз ще потърся пак хазайката.

Едгар излезе, а Бош прекоси отново всекидневната, за да влезе в спалнята. Вътре той откри двойно легло без горна табла, опряно о стената. Едно тъмно мазно петно контрастираше с бялата стена там, където Медоус си беше опирал главата, седейки в леглото. Срещу леглото до стената имаше стар скрин с шест чекмеджета, а отстрани стоеше простичко нощно шкафче с лампа отгоре. В стаята нямаше нищо друго, дори и огледало.

Бош огледа най-напред леглото. То стоеше неоправено, със скупчени на средата възглавници и чаршафи. Хари забеляза, че ъгълчето на един от чаршафите беше защипано между дюшека и пружината. Издърпа го навън и го остави да увисне свободно отстрани на леглото. После повдигна дюшека, сякаш търсеше нещо под него, и когато го пусна, ъгълчето отново се оказа защипано между него и пружината. Джери Едгар беше прав.

Хари издърпа едно по едно чекмеджетата на скрина. Дрехите, които видя вътре — бельо, бели и цветни чорапи и няколко фланелки, — бяха грижливо сгънати и изглеждаха непипани. Когато затваряше най-долното ляво чекмедже, той забеляза, че се плъзга трудно и не искаше да влезе навътре докрай. Извади го навън, а след него и всички останали. После ги огледа едно по едно дали нямат нещо залепено по дъната, но не откри нищо. Започна да ги поставя обратно, разменяйки ги, докато всичките си дойдат на местата. Когато свърши, установи, че ги е разместил. Очевидно това беше вярната подредба. Бош бе доволен да установи, че някой преди него е вадил чекмеджетата, за да ги проверява отдолу и отзад, но ги беше напъхал обратно в грешна последователност.

Той влезе в килера-дрешник, за да установи, че само около една четвърт от пространството се използваше. На пода имаше два чифта половинки, чифт черни маратонки „Рийбок“ и високи обувки с връзки, които изглеждаха така, сякаш съвсем скоро са били почистени и лъснати. Маратонките бяха целите в пясък и сив прах, какъвто имаше и по килимчето на пода. Бош клекна и взе с пръсти малко от сивия прах. Приличаше на цимент. Той извади малко найлоново пликче от джоба си и пусна няколко песъчинки в него. Прибра пликчето и се изправи. В дрешника имаше пет ризи с къс ръкав върху закачалки, дълъг шлифер и четири спортни черни ризи с дълги ръкави, същите като онази, с която беше облечен Медоус, когато го намериха в тръбата. До ризите на закачалки висяха и два чифта избелели джинси и две черни долнища на пижами, напомнящи долнища от екипи за карате. Джобовете на всички панталони бяха извадени навън. В пластмасовия кош на пода имаше мръсни черни панталони, фланелка, чорапи и спортни гащета.

Бош излезе от дрешника и напусна спалнята. Отби се в банята и отвори шкафчето за лекарства. Вътре имаше преполовена тубичка с паста за зъби, шишенце с аспирин и една празна опаковка от ампули инсулин. Когато затвори шкафчето, Хари се огледа в огледалото и видя умората в очите си. Приглади си косата.

Връщайки се във всекидневната, той седна на дивана и се загледа в разхвърляните върху масата карти от недовършена игра. В това време влезе Едгар.

— Медоус е наел жилището на 1 юли миналата година — рече той. — Хазяйката се върна преди малко. Поначало трябвало дай плаща всеки месец, но той й предплатил за единадесет месеца напред. По четиристотин месечно, това прави близо пет бона, които й е дал в брой. Жената не проявила повече любопитство. Просто си взела парите, и толкова. Медоус е живял…

— Казваш, че предплатил за единадесет месеца — прекъсна го Бош. — Жената ли така е поискала? Искам да кажа, така ли са се спазарили, дай предплати за единадесет, а дванадесетия гратис?

— Не. Питах я изрично, но тя каза, че Медоус така е поискал. Казали, че ще напусне на 1 юни тази година. Това се пада след… колко… десет дни? Медоус й бил казал, че се е преместил тук май от Финикс във връзка с някаква работа. Обяснил й, че е началник на бригада, която копаела тунел за метрото в центъра. Тя останала с впечатлението, че работата му тук ще отнеме само единайсет месеца, а после ще се върне във Финикс.

Едгар следеше бележките, които беше водил в тефтерчето си, и възпроизвеждаше разговора с хазайката.

— Това е всичко. Жената го идентифицира по снимката, но каза, че го познава като Фийлдс. Излизал по най-странни часове — за нощна смяна или за нещо друго… Една сутрин през миналата седмица го видяла да се прибира вкъщи по светло. Слязъл от някакъв бежов джип. Не запомнила номера, понеже не го видяла. Но каза, че бил целият изпоцапан, и тя решила, че се връща от работа.

Помълчаха известно време и двамата замислени. Накрая Бош каза:

— Джери, предлагам ти една сделка.

— Сделка ли? Добре, да чуя.

— Сега си отиваш у дома или в извънградската къща, или където искаш. Аз поемам работата оттук нататък. Ще отида да прослушам записа на анонимното телефонно обаждане в информационния отдел. После ще се отбия до службата да оформя доклада по случая. Ще проверя дали Сакаи е уведомил близките на Медоус, ако има такива. Доколкото си спомням, той беше от Луизиана. Насрочил съм аутопсията за утре сутринта в осем часа. Ще свърша и тая работа. А ти ще се оправяш с онези от телевизията и ще довършиш започнатото от миналата вечер. Смятам, че няма да имаш никакви проблеми.

— Значи се нагърбваш с всичката мръсна работа, а мен оставяш да се шляя?

— Аха, но ще искам и още нещо. Утре, като тръгнеш насам, отбий се до Службата за ветерани в Сепулведа и се опитай да ги