Робърт Джордан
Великият лов — Моята библиотека

Тази книга се посвещава на всички, които ми се притекоха на помощ, когато Бог вървеше по водата и истинското Око на Света премина над моя дом.

 

Робърт Джордан

Чарлстън, Южна Каролина

февруари, 1990 г.

„И ще се случи така, че съграденото от хорски ръце. да се разтърси, а Сянката да легне над Шарката на Века и Тъмния отново да простре ръка над човешкия свят. Жени ще заплачат и мъже ще заридаят, когато земните народи бъдат раздрани като стара дрипа. Нищо не ще остане и нищо не ще устои…

Но ще се роди един, който ще въстане срещу Сянката, ще се роди той отново, тъй както се е раждал преди и ще има да се ражда пак. Драконът ще се прероди и ще има плач и скърцане на зъби в деня на неговото прерождение. Във власеници ще облече той хората и косите с пепел ще ги накара да си посипят, и ще разруши отново света е идването си, като разкъса всички връзки, що го крепят. Като отскубнала се от вериги зора ще ни заслепи той и ще ни изгори, но ще въстане Прероденият Дракон и ще се възправи той срещу Сянката в Последната битка, и кръвта му ще ни даде Светлината. Сълзи нека да потекат, о, люде на света. Плачете за своето спасение.“

 

из Каретонския цикъл:

Пророчествата за Дракона,

според превода на Елейн Маризе-идин Алшин,

Главен библиотекар в Двора на Арафел,

В Годината на Милостта 231

от Новата ера, Третият век

ПРОЛОГ
В Сянката

 

Тихата глъч огласяше засводената зала. Мъжът, който наричаше себе си Борс, поне на това място, се усмихна презрително, но гримасата му остана прикрита зад черната копринена маска, покрила лицето му. Останалите сто лица в залага също бяха покрити. Сто маски. И сто чифта очи, мъчещи се да различат какво се крие зад тях.

На пръв поглед огромното помещение можеше да мине за дворцова зала с високите си мраморни камини и златните светилници, висящи от купола на тавана, с цветните стенописи и изкусно нашарения мозаичен под. Само на пръв поглед. Защото камините бяха студени и имаха една странна особеност. По цепениците, дебели колкото човешки крак, танцуваха пламъци, но от тях не се отделяше топлина. Стените покрай стенописите и таванът над светилниците бяха от гол, почти черен камък. Нямаше никакви прозорци, само две врати в двата края на помещението. Все едно че някой се беше погрижил да придаде на пещера вид на дворцова приемна, но без да си направи особен труд, като се изключат някои външни белези на интериора.

Къде се намираше тази зала, мъжът, който наричаше себе си Борс, не знаеше. Нито пък допускаше, че някой друг от присъстващите знае. Не искаше и да мисли къде ли точно може да се намира. Предостатъчно му беше, че е поканен. И за това не обичаше да си помисля, но на такива събирания дори и той идваше.

Той придърпа наметалото си, благодарен, че огньовете не греят — иначе щеше да му е твърде топло с черната вълна, спускаща се почти до пода. Всичките му дрехи бяха черни. Широките гънки на наметалото скриваха изгърбената му стойка, която трябваше да прикрива ръста му, и околните не можеха да разберат дали е дебел, или слаб. Не беше единственият, който се бе загърнал в цял разтег плат.

Мълчаливо огледа околните. Целият му живот бе изтъкан от търпение. Винаги когато изчакваше и наблюдаваше достатъчно дълго, другите допускаха по някоя грешка. Повечето събрани тук мъже и жени споделяха същата философия: наблюдаваха и слушаха мълчаливо този, комуто се наложеше да заговори. Някои хора не можеха да понесат изчакването и мълчанието и така се издаваха повече, отколкото предполагаха.

След гостите кръжаха слуги — стройни златокоси младежи, които поднасяха вино с поклон и мълчалива усмивка. Млади мъже и жени, всички облечени в прилепнали бели бричове и свободно падащи бели ризи. И младежите, и девойките се придвижваха със смущаваща грациозност. Всички си приличаха като огледални образи: момчетата бяха толкова чаровни, колкото красиви бяха девойките. Той се съмняваше, че е в състояние да ги различи въпреки набитото си око.

Усмихнато, облечено в бели дрехи момиче му поднесе табла с кристални бокали, пълни с вино. Взе си, без да има намерение да отпива: можеше да създаде впечатление, че проявява недоверчивост — или нещо по лошо, — а и едното, и другото на това място представляваха смъртоносна заплаха, ако откажеше, въпреки че във виното можеше да е сипано какво ли не. Несъмнено някои от околните щяха да се зарадват, ако видеха, че броят на съперниците им за власт намалява с един нещастник.

Разсеяно си помисли дали след тази среща прислугата ще бъде отстранена. „Прислугата чува всичко.“ Взря се в очите на момичето над сладката усмивка на устните й. Кухи очи. Празни. Очи на кукла. По-мъртви от самата смърт.

Девойката се отдалечи с грациозна стъпка, а той потръпна и надигна чашата към устните си, но бързо се опомни. Не това, което бяха направили с момичето, го беше смразило. Тревожеше го по-скоро фактът, че всеки път, когато му се стореше, че е забелязал някаква проява на слабост у новите си господари, се оказваше, че отново се е заблудил, и предполагаемата слабост биваше пресечена с удивително безмилостна точност. Основното правило в целия му живот бе да търси чуждата слабост, защото всяка слабост беше пукнатина, в която той можеше да проникне, да задълбае и да наложи влиянието си. Стига сегашните му господари, новите му господари, изобщо да имаха някаква слабост…

Навъсен зад маската си, той огледа другите присъстващи. Съучастниците си. Сред тях поне слабост имаше в изобилие. Нервността им ги издаваше, дори и онези, които проявяваха достатъчно разум, за да не проговарят. Вдървената стойка на онзи там, рязкото подръпване на полите на тази тук. Поне една четвърт от тях, както можеше да прецени, не съумяваха да се скрият зад черните си маски. Облеклото им достатъчно ги издаваше. Една жена, изправила се пред стенно пано, говореше тихо на някого — не можеше да се види добре мъж ли е, или жена. Но тя очевидно беше избрала това място, тъй като цветовете на паното открояваха дрехите й. И двойно по-глупаво привличаше вниманието към себе си, защото пурпурната й рокля с дълбоко срязано деколте, което показваше твърде много разголена плът, и златните й пантофки, я разкриваха, че е иллианка, и то богата, може би дори с благородна кръв.

Недалече от иллианката стоеше друга жена, самотна и забележително мълчалива, с лебедова шия и лъскава черна коса, стигаща до кръста й. Бе облегнала гръб на каменната стена и оглеждаше всичко наоколо. Виж, у нея не се забелязваше и следа от нервност, само трезво самообладание. Това само по себе си бе удивително, но златистата й кожа и кремавата й роба, закопчана до шията, така че да не показва нищо освен голите й ръце, но в същото време ефирна и някак си почти прозрачна, само намекваща за онова, което е под нея, безусловно я определяха като лице с кралска кръв от Арад Доман. И освен ако мъжът, който наричаше себе си Борс, не се заблуждаваше съвсем, широката златна гривна на китката й носеше символите на тамошната кралска фамилия. Не можеше да не е нейната собствена — никой от знатните доманци не би скършил прословутата си надменност и не би се унижил да носи знаците на друг кралски двор. Пълна глупост!

Покрай него премина мъж в небесносиньо шиенарско сетре с висока яка и го огледа от глава до пети с бдителните си очи зад черната си маска. Стойката го издаваше, че е воин — изпънатите рамене, погледът, който непрекъснато шареше наоколо, и десницата, сякаш всеки момент готова да посегне към липсващия меч, говореха достатъчно красноречиво за занаята му. Шиенарецът не удостои с особено внимание мъжа, който наричаше себе си Борс — изгърбената му приведена стойка не предполагаше никаква заплаха за него.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, изсумтя след шиенареца, чиято десница потръпваше и чиито очи продължаваха да шарят напред за някаква опасност. Можеше да ги различи всички, по съсловие и страна. Търговец и воин, обикновен гражданин и благородник. От Кандор и Кайриен, от Салдеа и Геалдан. От всяка държава и почти всеки народ. Ноздрите му се сбърчиха от внезапно отвращение — видя дори един Калайджия със зелен брич и яркожълто сетре. „Ще минем и без тях, когато дойде Денят.“

Прикриващите се не бяха по-трудни за отгадаване, колкото и да се бяха загърнали в плащовете си и да се присвиваха. Под гънките на една тъмна роба забеляза сребристите ширити по ботушите на един Върховен лорд на Тийр, а под друга се мернаха шпорите с лъвски глави, които не можеше да носи никой друг освен някой от гвардията на кралицата на Андор. Някакъв мършав непознат — мършав дори под влачещата се по пода тъмна роба и загърнат в безлико сиво наметало, закопчано с най-обикновена сребърна игла, се взираше изпод сенките на дълбоката си гугла. Можеше да бъде кой ли не, откъде ли не… ако не беше татуираната между палеца и показалеца му шестолъчна звезда. Значи един от Морския народ, а ако се погледнеше и лявата му ръка, щеше да се разбере от кое племе и клан е. Мъжът, който наричаше себе си Борс, не си направи труда да погледне.

Изведнъж очите му се присвиха и се приковаха в една жена, облечена в черно от глава до пети. Показваха се само пръстите на ръцете й. На дясната й ръка имаше златен пръстен, с формата на змия, захапала опашката си. Айез Седай, или поне жена, обучена в Тар Валон от Айез Седай. Никой друг не би могъл да носи такъв пръстен. Дали е едното, или другото, за него нямаше значение. Той извърна очи преди да е забелязала дебнещия му поглед и почти веднага видя и друга жена, загърната от глава до пети в черно и с пръстена на Великата змия. Двете вещици с нищо не показваха, че се познават. В Бялата кула те стояха като паяци сред паяжината си и дърпаха нишките на крале и кралици. Месеха се в делата им. „Проклети да са във вечна смърт!“ Усети, че е стиснал зъби. Ако броят им трябваше да намалее — а щеше, преди да настъпи Денят — такива като тях нямаше да му липсват повече, отколкото Калайджиите.

Екна гонг — едничка, разкъсваща тъпанчетата нота, която прокънтя едновременно отвсякъде и преряза като с нож всички останали звуци.

Високите порти в дъното на залата се разтвориха и влязоха двама тролоци, от чиито наколенници стърчаха остри шипове. Всички се присвиха и отстъпиха към стените. Дори мъжът, който наричаше себе си Борс.

По-високи с една глава и от най-високия мъж, тези чудовища представляваха отвратителна смесица от човек и животно. Лицата им бяха изопачени и изродени. На мястото на носа и устните единият имаше дебела човка и вместо с коса, главата му беше покрита с пера. Другият стъпваше с копита, лицето му беше издължено в космата муцуна, а над ушите му стърчаха кози рога.

Без да обръщат внимание на хората, тролоците се обърнаха към вратата и се поклониха доземи. Перата на главата на първия щръкнаха като гребен на шлем.

Между двамата изникна мърдраал и двете чудовища паднаха на колене. Съществото беше загърнато в толкова черен плащ, че броните на тролоците и черните дрехи на хората изглеждаха ярки пред него. Плащът висеше наподвижно и изобщо не се разлюля, когато мърдраалът пристъпи напред с изящност на усойница.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, усети, че се озъбва от непреодолим страх, колкото и да го беше срам да си го признае. Непокритото лице на мърдраала беше пастелно бледо, човешко, но безоко като яйце, като личинка в гробница.

Гладкото бяло лице се завъртя и като че ли ги изгледа един по един. Тръпка на ужас премина по всички тях пред този безок поглед. Тънките безкръвни устни се изкривиха в някакво подобие на усмивка, когато всички маскирани понечиха да се отдръпнат от вледеняващата омраза, излъчвана от мърдраала.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, преглътна. „Ще дойде Денят, Получовеко. Великият Властелин на Мрака ще дойде и ще избере новите си Властелини на ужаса, и ти ще им се преклониш. Ще пълзиш пред тях. Пред мен! Защо не говориш? Престани да се зъбиш и говори!“

— Господарят ви идва. — Гласът на мърдраала изстърга като ронеща се суха змийска кожа. — По корем, червеи! Пълзете, за да не ви заслепи и изгори неговият блясък!

Гняв обзе мъжа, който наричаше себе си Борс, колкото от думите, толкова и от тона, но после въздухът над Получовека потрепера и в залата нахлу полъх. „Не може да бъде! Не може…“ Тролоците вече бяха паднали по очи и се гърчеха, сякаш искаха да се скрият в пода.

Без да чака, за да види дали някой от останалите ще се помръдне, мъжът, който наричаше себе си Борс, падна ничком и изпъшка, когато се удари в пода. От устата му заизлизаха думи, като заклинание срещу заплахата — и те наистина бяха заклинание, макар да представляваха тънък стрък тръстика срещу онова, от което се боеше — и той чу още сто гласа, задъхани от ужас, които повтаряха същото с устни, прилепени в мозаичния под.

— Великият властелин на Мрака е моят господар и с цялото си сърце аз му служа, до последното късче на душата си. — Тънък гласец в дъното на съзнанието му забърбори изплашено: „Тъмния и всички Отстъпници са оковани…“ Той потръпна и силом го накара да млъкне. Отдавна не слушаше този глас. — Ето го моя господар, той е Господарят на смъртта. Без за нищо да моля, аз му служа и ще му служа до Деня на неговото идване, и му служа с крепката и вечна вяра в безкрайния живот, който ме чака… — „Окован е в Шайол Гул, окован е от Създателя в самия ден на Сътворението. — Не, сега служа на друг господар.“ — Уверен, че в своята вяра ще бъда издигнат на земята, ще бъда издигнат над неверниците, ще бъда издигнат над троновете, аз му служа покорно до Деня на неговото Завръщане. — „Десницата на Създателя засланя всички нас и Светлината ни закриля от Сянката. — Не, не! Друг е сега господарят ми.“ — Дано бързо настъпи Денят на Завръщането. Дано бързо да дойде Великият Властелин на Мрака, за да ни поведе и властва над света во веки веков.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, приключи задъхано веруюто, като да беше тичал десет мили, без да спира. Въздишките наоколо му подсказаха, че не е единственият.

— Изправи се. Всички да се изправят.

Мелодичният глас го изненада. Със сигурност никой от присъстващите, легнали по корем и долепили маскираните си лица в мозайката, не беше проговорил, но това не беше гласът, който очакваше от… Той боязливо вдигна глава, колкото да може да погледне с едно око.

Във въздуха над мърдраала изплува фигура на мъж, полите на кървавочервената му роба висяха на един разтег над главата на чудовището. И той беше с маска — кървавочервена. Нима Великият властелин на Мрака щеше да им се появи в човешки образ? И с маска? Мърдраалът, чийто безок поглед бе изпълнен със страхопочитание, потръпна и се преви под сянката на фигурата. Мъжът, който наричаше себе си Борс, се вкопчи в един възможно поносим отговор, от който умът му не би се пръснал. Някой от Отстъпниците, сигурно.

Но тази мисъл беше съвсем малко по-поносима. И така да беше, ако някой от Отстъпниците бе успял да се освободи, значи денят на завръщането на Тъмния наближаваше. Отстъпниците, тринадесет от най-могъщите мъже, владели Единствената сила в един Век, изпълнен с могъщи властелини, бяха запечатани в Шайол Гул заедно с Тъмния, запечатани далече от света на смъртните от Дракона и Стоте етаири. А откатът на това запечатване бе покварил мъжката половина на Верния извор и всички мъже Айез Седай, всички онези проклети владетели на Силата, били обзети от лудост и разрушили света, счупили го като глинена паница в скала, слагайки край на Приказния век, а после изгнили живи. Подобаваща смърт за Айез Седай според него. Дори твърде милостива. Съжаляваше само, че жените са били пощадени.

Бавно и болезнено той изтласка паниката в дъното на съзнанието си, ограничи я и здраво я притисна, макар тя да крещеше в мозъка му и да се мъчеше да излезе на воля. Повече не можеше да постигне. Никой от тези, които се бяха проснали по корем, не се беше изправил, малцина изобщо се бяха осмелили да надигнат глава.

— Изправи се. — Този път гласът на фигурата с червената маска изплющя като бич над главите им. — Стани!

Мъжът, който наричаше себе си Борс, тромаво започна да се изправя, но за момент се поколеба. Размаханите ръце на фигурата изглеждаха ужасно обгорени, осеяни с черни белези, а оголената плът под тях беше червена като робата. „Нима Тъмния би се появил в такъв вид? Дори и някой от Отстъпниците?“ Очните дупки на кървавата маска бавно се плъзнаха по него и той трескаво се заизправя. Стори му се, че от погледа го лъхна зной на отворена пещ.

Останалите се подчиниха на командата с не повече елегантност и не по-малко страх. Когато всички се изправиха, носещата се из въздуха фигура заговори.

— Познат съм с много имена, но онова, с което ще ме знаете вие, е Баал-замон.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, стисна здраво зъби, за да не затракат. Баал-замон. На езика на тролоците това означаваше Сърцето на Мрака и дори неверниците знаеха, че това е тролокското име на Великия властелин на Мрака. На оногова, чието име не требва да се споменава. Не истинското име, Шайтан, но също така забранено. За тези, които бяха събрани тук, както и за други като тях, произнасянето на неговото име от уста на простосмъртни беше проява на непочтително сквернословие. Дъхът му изсвири през ноздрите, навсякъде около него се чу как другите дишат запъхтяно под маските си. Прислужниците бяха изчезнали, както и тролоците, макар да не беше видял кога излязоха.

— Мястото, в което се намирате сега, е в сянката на Шайол Гул. — Не един глас простена при тези думи; мъжът, който наричаше себе си Борс, не беше сигурен дали и неговият стон не се смеси с другите. Смътен намек за насмешка се прокрадна в гласа на Баал-замон и той разперя широко ръце. — Но не се бойте, защото денят, в който вашият господар ще се издигне над земята, е близо. Иде Денят на Завръщането. Не ви ли го подсказва това, че самият аз съм тук, за да бъда видян от вас, избраните сред хилядите си братя и сестри? Скоро Колелото на времето ще бъде счупено. Скоро Великата змия ще умре и със силата на смъртта, смъртта на самото Време, вашият Господар ще преустрои света по свой образ и подобие, за този Век и во веки веков. А онези, които ми служат вярно и непоколебимо, ще седнат в нозете ми над звездите в небесата и ще управляват вечно света на смъртните. Така съм обещал аз и така ще бъде, без край. Вие ще живеете и ще властвате вечно.

Одобрителен шепот премина като вълна сред слушащите и някои дори пристъпиха крачка напред към реещата се пурпурна фигура, вдигнали жадно очи нагоре. Дори мъжът, който наричаше себе си Борс, усети притегателната мощ на това обещание, обещанието, заради което стократно беше продал душата си.

— Денят на Завръщането идва — каза Баал-замон. — Но има още много неща да се направят. Твърде много.

Въздухът вляво от Баал-замон потрепера и се сгъсти и там увисна фигура на младеж, малко по-ниска от Баал-замон. Мъжът, който наричаше себе си Борс, не можа да прецени дали беше жив човек, или не. Селски момък, с лукава светлинка в кафявите очи и намек за усмивка на устните, сякаш или си спомняше, или одобряваше някаква пакост. Плътта изглеждаше жива, но гърдите не се движеха да дишат, а очите му не примигваха.

Въздухът вдясно от Баал-замон се разлюля сякаш от жега и малко под Баал-замон увисна втора фигура в селско облекло. Къдрокос младеж с яки мускули, като на ковач. И нещо странно: на колана му висеше бойна брадва, голям стоманен полумесец с дебел шип на другия край. Мъжът, който наричаше себе си Борс, внезапно се наведе напред, поразен от нещо странно. Младежът имаше жълти очи.

За трети път въздухът се въплъти в човешки силует, този път право пред погледа на Баал-замон, почти в нозете му. Висок младеж, чиито очи бяха ту сиви, ту грейваха в светлосиньо, когато светлината ги докоснеше, с тъмнорижа коса. Още един селянин. Мъжът, който наричаше себе си Борс, ахна. Още едно необичайно нещо, макар да се чудеше трябва ли изобщо да очаква тук нещо обичайно, на кръста на младежа висеше меч, меч с релеф на бронзова чапла на ножницата и още една на дългата дръжка. „Селянче с меч със знака на чаплата? Невъзможно! Какво ли означава това? И другото момче, с жълтите очи.“ Забеляза, че мърдраалът поглежда към трите фигури и потреперва от страх. Всъщност, доколкото можеше да прецени, не беше страх, а по-скоро гняв.

Натежа мъртва тишина, после Баал-замон отново заговори:

— Има един, който ходи по света, един, който е бил и отново ще бъде, макар все още да не е. Драконът.

Ропот на изумление се понесе през слушащите.

— Драконът се е преродил! Трябва да го убием, велики властелине! — Това го извика шиенарецът, чиято десница нетърпеливо посегна към липсващия меч.

— Може би — отвърна спокойно Баал-замон. — А може би не. Възможно е да бъде привлечен на моя страна. Рано или късно така и ще стане, в този Век или в някой друг.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, примигна. „В този Век или в някой друг? Аз си мислех, че Денят на Завръщането е близо. Какво значение има за мен какво ще се случи в друг Век, ако аз остарея и умра, очаквайки в този?“ Но Баал-замон отново заговори.

— В Шарката вече се оформя възел, една от много точки, в която онзи, който ще се превърне в Дракона, може да бъде привлечен да ми служи. Трябва да бъде! По-добре да ми служи жив, отколкото мъртъв, но жив или мъртъв, той трябва да се покори и ще се покори! Тези тримата ги запомнете добре, защото всеки от тях е нишка от Шарката, която аз смятам да изтъка, а от вас зависи да бъдат втъкани там, където аз повеля. Добре ги огледайте и ги запомнете добре.

Цялата зала притихна. Мъжът, който наричаше себе си Борс, се размърда тревожно и забеляза, че останалите около него направиха същото. Всички с изключение на иллианката, както забеляза. Покрила пазвата си с длани, сякаш да прикрие закръглената плът, която напираше оттам, отворила широко очи, наполовина изплашени, наполовина изпаднали в благоговеен екстаз, тя кимаше енергично, сякаш някой се бе изправил пред нея и й говореше. От време на време жената като че ли отговаряше, но мъжът, който наричаше себе си Борс, не чуваше думите й. Внезапно тя се изви назад, разтрепера се и се изправи на пръсти. Не можеше да разбере защо не пада, освен ако не я държеше нещо невидимо. А после, също така внезапно, тя отново стъпи на нозете си, закима, и трепетно се поклони. Една от жените с пръстен на Великата змия погледна стреснато и започна да кима.

„Значи всеки от нас чува неговите указания и никой не чува тези, които са предназначени за друг.“ Мъжът, който наричаше себе си Борс, изсумтя разочаровано. Ако знаеше какво е заповядано поне на още един, щеше да използва това знание като предимство, но така… Той нетърпеливо зачака своя ред и до такава степен се забрави, че неволно изправи гръб.

Един по един събраните получаваха указания. Всеки изпадаше в мълчание, но въпреки това той имаше възможност да прави смътни догадки, доколкото можеше да разчита поведението на околните. Например мъжът от Ата-ан Миере, Морския народ, бе вдървен от неохота, докато кимаше. Стойката на шиенареца издаваше смут, въпреки че той мълчеше покорно. Втората жена от Тар Валон се стресна, като че ли изумена от онова, което чу, а загърнатата в сиво фигура, чийто пол той не можа да определи, поклати глава, падна на колене и заудря глава в пода. Някои пък се сгърчваха като иллианката, сякаш болката ги повдигаше на пръсти.

— Борс.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се дръпна рязко назад, когато червената маска изпълни очите му. Все още виждаше залата и реещата се във въздуха фигура на Баал-замон, но в същото време виждаше лицето с червената маска. Зашеметен, той усети че черепът му се разтваря, и очите му се изцъклиха. За миг му се стори, че в очните кухини зад маската заиграха пламъци.

— Ти верен ли си ми… Борс?

От леко подигравателната нотка в този глас гръбнакът му се вледени.

— Верен съм ти, велики властелине. Не мога да го скрия от теб.

„Верен съм! Кълна се!“

— Не, не можеш.

От увереността в гласа на Баал-замон устата му пресъхна, но той се насили да заговори:

— Заповядай ми, велики властелине, и аз ще се подчиня.

— Първо, ти трябва да се върнеш в Тарабон и да продължиш добрите си дела. Всъщност заповядвам ти да удвоиш усилията си.

Той зяпна изненадано в Баал-замон, но пламъците на мястото на очите лумнаха отново и той използва за повод поклона, за да извърне поглед от тях.

— Както заповядаш, велики властелине.

— Второ, ще бдиш за тези трима младежи и ще накараш следовниците си да бдят. И внимавай: те са опасни.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, погледна към плуващите пред Баал-замон три фигури. „Как бих могъл да го направя? Виждам ги, но в същото време не виждам нищо друго освен лицето му.“ Главата му сякаш щеше да се пръсне. Дланите му в тънките ръкавици станаха хлъзгави от потта, ризата се залепи за гърба му.

— Опасни ли, велики властелине? Тези селянчета? Да не би един от тях да е…

— Един меч е опасен за онзи, към когото е насочено острието, а не за този, който го държи. Освен ако човекът, който държи меча, не е глупак или не е невнимателен, или неумел, защото тогава мечът става два пъти по-опасен за самия него, отколкото за другите. Достатъчно е, че ти казах да ги запомниш. Достатъчно е, че ми се подчиняваш.

— Както заповядаш, велики властелине.

— И трето, за онези, които пристигнаха при Томанския камък, и за доманците. За това няма да говориш с никого. Щом се върнеш в Тарабон…

Мъжът, който наричаше себе си Борс, зяпна. В указанията нямаше никакъв смисъл. „Ако знаех какво е казано на някой от останалите, сигурно щях да мога да сглобя картината.“

Изведнъж усети, че главата му сякаш е стисната от нечия гигантска ръка, която иска да смаже слепоочията му. Усети, че се издига, и светът около него се пръсна на хиляди избухнали звезди, а после всеки от проблясъците доби образ, който или прелетя покрай ума му, или се завихри и изчезна в безкрайната далечина. Видя невъзможно небе от набраздени с червени, жълти и черни нишки облаци, втурнали се, сякаш подгонени от най-могъщия вятър на света. Жена — момиче? — облечена в бяло, потъна в мрака почти веднага след като се беше появила. Гарван надникна в окото му, позна го и се скри. Мъж в ризница, със зловещ шлем на главата, изкован, боядисан и инкрустиран така, че да наподобява отровно насекомо, вдигна меч и удари нещо някъде встрани. Рог, закривен и златен, изникна от безкрая и се завъртя. Пронизителна нота излетя от него, когато проблесна пред очите му и изтръгна душата му. В последния миг рогът грейна ослепително в златен пръстен от светлина, която го накара да замръзне в смъртен ужас. Вълк скочи от неизбродните сенки и прегриза гърлото му. Не можа да изкрещи. Вихърът продължаваше, изцеждаше го, поглъщаше го. Съвсем смътно можеше да си спомни кой е или по-скоро какво е. От небесата заваля огън и луната и звездите се сринаха. Кървави реки потекоха и мъртвите се надигнаха от гробовете; земята се разтвори и от недрата й изригна лава…

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се свести превит на две в залата сред останалите. Околните го гледаха мълчаливо. Накъдето и да обърнеше поглед, очите на Баал-замон светеха яростно пред него. Образите, които бяха нахлули в разсъдъка му, се стопиха; беше сигурен, че паметта му не е запечатала повечето от тях. Той колебливо се изправи. Очите на Баал-замон продължаваха да се взират в него.

— Велики властелине, какво да…

— Някои заповеди са твърде важни, за да бъдат ясни дори за онзи, който трябва да ги изпълни.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се преви в поклон и хрипливо прошепна:

— Както заповядаш, велики властелине.

Изправи се и се огледа. Върховният лорд от Тарен кимаше и се кланяше на някой, когото останалите не можеха да видят. Мъжът, който наричаше себе си Борс, опипа чело с треперещата си ръка, опитвайки се да задържи нещо от онова, което се беше взривило в мозъка му, макар да не беше съвсем сигурен дали иска да го запомни. Последната останка примигна и се стопи и той внезапно се зачуди какво ли е онова, което се опитва да си спомни. „Знам, че имаше нещо, но какво? Имаше нещо! Нали?“ Отри длани и се намръщи, усетил потта под ръкавиците си, после отново насочи вниманието си към трите фигури, увиснали във въздуха пред Баал-замон.

Мускулестият къдрокос младеж; селянчето с меча; и момъкът с насмешливото изражение. В ума си мъжът, който наричаше себе си Борс, вече им беше дал имена: Ковача, Мечоносеца и Хитреца. „Какво ли е тяхното място в загадката?“ Сигурно беше важно, иначе Баал-замон нямаше да ги покаже на всички. Те трябваше да бъдат убити и той беше сигурен, че някои от присъстващите в залата са получили заповед да отнемат живота и на тримата. „Какво е значението им?“ Сините очи можеха да означават благородно андорско потекло — малко вероятно в тези дрехи, — а имаше и обитатели на Граничните земи със светли очи, както и немалко таренци, да не говорим за жителите на Геалдан, разбира се… Не, там нищо не можеше да се направи. Но жълти очи? Откъде накъде?

Той се стресна, защото някой го хвана за ръката. Обърна се и видя, че до него е застанал един от прислужниците с белите дрехи, младо момче. Другите също се бяха появили, този път повече, по един за всеки от маскираните. Баал-замон беше изчезнал. Мърдраалът също бе изчезнал и на мястото на вратата, през която се беше появил, имаше само стена от неодялан камък. Но трите фигури продължаваха да висят във въздуха. И му се стори, че се взират в него.

— Ако обичате, милорд Борс. Ще ви заведа до стаята ви.

Избягвайки да погледне мъртвите очи на младежа, той отново хвърли поглед към трите фигури. С тревога се зачуди откъде младежът можеше да знае с какво име да се обърне към него. Едва след като странно резбованите врати се затвориха след него и двамата изминаха десетина крачки, той осъзна, че са сами в коридора. Веждите му се смръщиха недоверчиво под маската, но преди да отвори уста, слугата заговори:

— Другите също ги развеждат по стаите, милорд. Бихте ли побързали? Времето е кратко, а нашият господар е нетърпелив.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, стисна зъби, както заради това, че не му казваха нищо ясно, така и заради намека за равнопоставеността му с другите, но мълчаливо последва слугата. Само глупак можеше да хока слуга, а на всичкото отгоре с такива очи. Нямаше да има никаква полза. „И как разбра какво се канех да го попитам?“ Слугата се усмихна.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, съвсем не се чувстваше спокоен, докато най-сетне не се озова в стаята, в която го бяха настанили на идване, а дори и тогава не му стана особено приятно. Дори това, че намери печатите на дисагите си непипнати, не го успокои.

Слугата остана в коридора, без да влиза.

— Ако желаете, можете да се преоблечете в собственото си облекло, милорд. Никой няма да ви види на тръгване, нито ще влезе в покоите ви, но ще е най-добре да си тръгнете облечен както подобава. Скоро ще дойде друг да ви покаже откъде да минете.

Недокосната от видима ръка, вратата се затръшна.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, неволно потръпна. Бързо свали печатите, разкопча дисагите и измъкна от тях обичайния си плащ. Един тънък гласец в дъното на съзнанието му се зачуди дали обещаната му власт, дори безсмъртието, си струват участието в подобно събиране, но смехът му веднага заглуши съмнението. „Заради такава власт съм готов да възхваля великия властелин на Мрака под Купола на Истината.“ Спомнил си за повелите, дадени му от Баал-замон, той поглади с пръсти златното изгряващо слънце на гърдите на белия плащ и червената овчарска гега зад слънцето — символ на неговата длъжност на този свят — и пак се засмя. Имаше работа, много работа да се свърши в Тарабон и в Равнината на Алмот.

 

 

Глава 1
Пламъкът на Тар Валон

 

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна минал, в Планините на Доом се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Породен сред черните, остри като ножове скални върхове, където смъртта броди сред високите проходи, но и тя се крие от още по-опасни неща, вятърът задуха на юг през сгърчения лес на Великата Погибел — лес покварен и извратен от докосването на Тъмния. Гадно сладникавата миризма на развала се разнесе, щом вятърът прекоси невидимата черта, наричана от хората Границата на Шиенар, където пролетните цветове бяха буйно разцъфтели по дърветата. Вече отдавна трябваше да е лято, но пролетта беше закъсняла и земята неистово се мъчеше да догони пропуснатото. Свежи бледозелени листенца обсипваха всеки храст и червеникави пъпки набъбваха по клоните. После вятърът разлюля тучните селски нивя — зелени езера, в които ланският посев избуяваше сякаш пред очите.

Миризмата на гибел почти бе изчезнала дълго преди вятърът да достигне оградения с каменни зидове град Фал Дара и да се завихри около една кула в самия център на града — кула, върху чиято покривна площадка сякаш танцуваха двама мъже. Високият и защитен с яка каменна стена Фал Дара, едновременно и крепост, и град, непревземан и непредаван. Вятърът простена през сводестите дървени покриви, покрай високи каменни комини и още по-високите кули, простена като погребална песен.

Гол до кръста, Ранд ал-Тор потръпна от хладната милувка на вятъра и пръстите му се свиха около дългата дръжка на тренировъчния меч. Жаркото слънце бе облизало гърдите му, тъмночервеникавата му коса се бе сплъстила потна на главата му. Смътна миризма в полъха на въздуха накара ноздрите му да потръпнат, но той не я свърза с образа на прясно отворен древен гроб, преминал през съзнанието му. Не обърна особено внимание нито на миризмата, нито на образа — стремеше се да пази разсъдъка си празен, но другият мъж, който бе на върха на кулата с него, непрекъснато се намесваше в празнотата. Площадката на кулата беше широка десет крачки и обкръжена от висок до гърдите зъбчат каменен парапет. Пространството беше достатъчно, за да не се чувства натясно, ако не се налагаше да го дели със Стражника.

Въпреки младостта си, Ранд беше по-висок от повечето мъже, но Лан беше също така висок и с по-яки мускули, макар раменете му да не бяха толкова широки. Тясна кожена лента, вързана на главата, държеше дългата коса на Стражника да не пада на лицето му — лице, което сякаш бе изсечено от камък: скулесто, без никакви бръчки въпреки леко побелелите косми по слепоочията. Въпреки зноя и физическото усилие гърдите и ръцете му не бяха потни. Ранд се мъчеше да предугади през леденосините очи на Стражника какви са намеренията му. Лан изобщо не мигаше и учебният меч в дланите му се въртеше уверено и плавно, докато той самият минаваше от една позиция в друга.

Със своя сноп хлабаво завързани пръчки, вместо острие, учебният меч изплющяваше силно, когато удареше нещо, изоставяше червена диря като камшик, щом докоснеше плът. Ранд го беше изпитал на гърба си. Три тънки червени черти минаваха през ребрата му, още една пареше рамото му. Беше положил неимоверни усилия, за да не го нашарят още повече. Лан нямаше нито един белег.

Както го бяха научили, Ранд оформи в ума си единичен пламък и се съсредоточи върху него, постара се да хвърли в него всякакво чувство и страст, да обкръжи съзнанието си с празнота, изтласквайки дори мисълта извън нея. Празнотата дойде. Както твърде често му се случваше напоследък, тази празнота не беше съвършена — сред нея оставаше пламъкът, или по-скоро някакво усещане за светлина, разлюляваща празнотата на малки вълнички. Но беше почти достатъчна. Хладният покой на празнотата го обгърна и той се сля с учебния меч, с гладките камъни под стъпалата си и дори с Лан. Всичко се превърна в едно цяло и той се задвижи, без да мисли, в ритъм, съвпадащ с този на Стражника стъпка по стъпка, ход след ход.

Вятърът отново се надигна и донесе до слуха му екота на градските камбани. „Някой все още празнува дългоочакваното настъпване на пролетта.“ Необичайната мисъл прониза покрова на празнотата през вълни от светлина, наруши го и сякаш прочел ума на Ранд, Лан нападна.

Дълго време отмереното „чат-чат“ на сноповете пръчки изпълваше върха на кулата. Ранд не правеше дори опит да засегне партньора си: единственото, което можеше да постигне, бе да се предпазва от връхлитащите удари на Стражника и отстъпваше, отвръщайки им в последния възможен миг. Изражението на Лан не се променяше; тренировъчният меч в ръцете му беше като жив. Изведнъж мечът му промени посоката си и рязко се заби напред. Изненадан, Ранд отстъпи, присвил очи от предстоящия удар, съзнавайки, че този път няма да може да го парира.

Вятърът зави над кулата… и го хвана в клопка. Въздухът сякаш изведнъж се превърна в желе и го обгърна като какавида, изтласка го напред. Времето и движението се забавиха. Ужасен, той видя как учебният меч на Лан се насочва към гърдите му. В удара нямаше нищо забавено и омекотено. Ребрата му изпращяха, като че ли ги бяха ударили с чук. Той изпъшка, но вятърът не му позволи да отстъпи, дори го тласна още по-напред. Пръчките на учебния меч на Лан се забиха към сърцето му, раздраха кожата му. Прониза го болка. Слънцето изведнъж лумна, сякаш за да го изпържи като резен бекон върху нажежен тиган.

Младежът извика и се затътри назад, докато не се опря на каменната стена. С треперещи ръце опипа резките по гърдите си и вдигна окървавени пръсти към невярващите си сиви очи.

— Що за глупава маневра беше това, овчарю? — изръмжа Лан. — Сега вече знаеш много повече, или поне би трябвало, освен ако не си забравил всичко, което се опитвах да те науча. Много ли… — Той млъкна, когато видя очите на Ранд.

— Вятърът. — Устните на Ранд бяха пресъхнали. — Той… той ме тласна напред! Той… стана твърд като скала!

Стражникът го изгледа мълчаливо, после му подаде ръка и му помогна да се изправи.

— Странни неща могат да се случат толкова близо до Погибелта — отрони Лан, но въпреки безразличния му тон в думите му се долавяше тревога. Само по себе си това беше странно. Стражниците, тези полулегендарни воини, служещи на Айез Седай, рядко изразяваха емоции, а Лан издаваше чувствата си твърде рядко дори за Стражник. Той хвърли тренировъчния си меч на плочите и се облегна на стената до истинските им мечове.

— Не и такова нещо — възрази Ранд, пристъпи към Стражника, приклекна и опря гръб в камъка, за да е на завет под парапета. Ако наистина беше само вятър. Никой вятър не би могъл да е толкова… плътен… като онова преди малко. — Мир! Такова нещо сигурно не би могло да се случи и в самата Погибел.

— За такъв като тебе… — Лан сви рамене, сякаш това обясняваше всичко. — Кога все пак ще си заминеш, овчарю? Вече мина цял месец, откакто заяви, че ще си тръгнеш.

Ранд го зяпна изумен. „Държи се така, сякаш нищо не се е случило!“ Намръщен, той остави на пода учебния меч и вдигна на колене истинския. Пръстите му погалиха дългата, увита с кожа дръжка с вкованата в нея бронзова чапла. На ножницата имаше друга бронзова чапла, а трета беше врязана върху прибраното в ножницата острие. Все още му се струваше малко странно, че притежава меч. Какъвто и да е меч, да не говорим за меч със знак, показващ, че притежателят му е професионален майстор на оръжието. Той беше най-обикновен селянин от Две реки, земя, която сега се намираше толкова далече. Може би вече безкрайно далеч. Беше овчар като своя баща. „Бях овчар. А какво съм сега?“ И този меч със знака на чаплата му го беше дал баща му. „Трам е моят баща, каквото и да ми казват.“ Искаше му се собствените му мисли да не звучат така, сякаш сам се мъчи да се убеди в тяхната истинност.

Лан сякаш отново прочете мислите му.

— В Граничните земи, овчарю, когато някой мъж припознае дете и го отгледа, това дете е негово и никой не може да твърди противното.

Ранд пропусна думите на Стражника покрай ушите си. Този проблем си беше личен.

— Искам да се науча да използвам това нещо. Трябва да се науча. — Носенето на меч със знак на чаплата му беше създало твърде много грижи. Не всеки знаеше какво означава, нито пък всички го забелязваха, но все пак един меч с такъв знак, особено в ръцете на младеж, който все още трудно можеше да се нарече мъж, привличаше нежелано внимание. — На няколко пъти успявах да създам лъжливо впечатление и освен това имах късмет. Но какво ще стане, когато няма да мога да измамя противника си и когато късметът ме изостави?

— Можеш да го продадеш — отвърна Стражникът. — Твоят меч е рядко оръжие дори сред мечовете със знака на чаплата. Може да ти осигури прилична сума.

— Не! — Това неведнъж му беше хрумвало, но и сега го отхвърли по същата причина, заради която го беше отхвърлял винаги. „Докато го притежавам, имам правото да наричам Трам свой баща. Той ми го даде и мечът ми дава това право.“ — Мислех, че всички мечове със знака на чаплата са редки.

Лан го изгледа косо.

— Значи Трам не ти го е казал? Той трябва да го е знаел. Може би просто не е повярвал. Мнозина не биха повярвали.

Той вдигна своя меч, почти близнак с оръжието на Ранд с изключение на чаплите, и го извади от ножницата. Острието проблесна като сребро на слънчевата светлина.

Беше мечът на кралете на Малкиер. Лан никога не говореше за това — дори не обичаше някой друг да го споменава, — но ал-Лан Мандрагоран бе Повелителят на Седемте кули, Владетел на Езерата и некоронованият крал на Малкиер. Сега Седемте кули бяха рухнали, а Хилядата езера се бяха превърнали в леговище на нечисти твари. Кралство Малкиер бе погълнато от Великата Погибел и от всички господари на Малкиер бе оцелял единствено той.

Някои твърдяха, че Лан станал Стражник, обвързвайки се с Айез Седай, за да подири смъртта си в Погибелта и да се присъедини към изгубената родова кръв. Действително Ранд неведнъж бе виждал Лан да рискува като че ли безразсъдно живота си, но той просто държеше на живота и сигурността на Моарейн Седай, с която се бе обвързал, повече, отколкото на собствените си. Ранд не можеше да допусне, че докато Моарейн е жива, Лан наистина ще търси смъртта си.

Лан извърна оръжието си под лъчите на слънцето и заговори.

— По време на Войната срещу Сянката Единствената сила сама по себе си е била използвана като оръжие, но освен това с помощта на Единствената сила са били направени оръжия. Някои от тях всъщност са използвали Единствената сила. Тези неща са могли да поразят цял град с един удар и да превърнат земята в пустош на левга околовръст. Хубаво е, че всички те били изгубени по време на Разрушението, и също така е добре, че никой вече не помни как се правят. Но са съществували и по-прости оръжия, за онези, на които можело да се случи да се срещнат лице в лице с мърдраал или с някои от още по-зловещите творения на Властелините на ужаса. С помощта на Единствената сила Айез Седай извличали от земята желязо и други метали, стопявали ги, придавали им форма и ги изковавали. И всичко това — с помощта на Силата. Мечове, както и други видове оръжия. Много от тях, оцелели след Разрушението на света, били унищожени от хора, които ненавиждали всичко създадено от Айез Седай, а други просто изчезнали с годините. Твърде малко са останали и твърде малко хора знаят за истинското им предназначение. За тях съществуват легенди, преувеличени приказки за мечове, които като че ли притежават своя собствена сила. Слушал си такива веселчунски приказки. Но истината сама по себе си е впечатляваща. Мечове, които никога няма да се прекършат и никога не ще изгубят остротата си. Виждал съм хора, които ги точат — по-скоро правят се, че ги точат — просто защото не могат да повярват, че мечът не се нуждае от наточване, след като е бил използван. Единственото, което постигат, е че си износват точиларските камъни.

— Тези оръжия са създанени от Айез Седай и никога няма да има други като тях — продължи Лан. — Когато всичко това свършило, когато войната и Векът свършили едновременно, след като светът бил разтърсен и непогребаните се оказали повече от живите, а оцелелите бягали, за да намерят каквото и да е безопасно място, когато всяка втора жена оплаквала мъжа си или синовете си, които никога повече нямало да види; когато всичко това свършило, Айез Седай, онези от тях, които оцелели, се заклели никога повече да не създават оръжие, с чиято помощ човек може да убие друг човек. Всяка Айез Седай се заклела и оттогава всички тези жени спазват тази клетва. Дори Червената Аджа, макар изобщо да не се интересуват от съдбата на мъжете.

— Един от тези мечове, най-обикновен войнишки меч — с почти тъжна усмивка, ако изобщо можеше да се приеме, че е в състояние да прояви някакво чувство, Стражникът прибра меча си в ножницата — се оказал нещо повече от останалите. От друга страна, онези, които били направени за лорд-генералите и чиито мечове били толкова яки, че никой ковач не би могъл да ги обозначи, но които все пак вече били обозначени с чапла, се превърнали в много редки и търсени оръжия.

Ръцете на Ранд се дръпнаха от меча, поставен на коленете му.

— Искаш да кажеш, че Айез Седай са го направили? Аз си мислех, че говориш за своя меч.

— Не всички оръжия със знака на чаплата са дело на Айез Седай. Малцина мъже умеят да въртят меча с такова умение, че да бъдат наречени майстори на меча и да бъдат удостоени с този знак, но въпреки това не са останали повече от четири-пет меча, които наистина са създадени от Айез Седай. Повечето от останалите са произведени в ковачници на добри майстори от най-добрата стомана, която хората могат да излеят, но все пак излята от обикновена човешка ръка. Но този меч, който е в ръцете ти, овчарю… това оръжие, ако можеше да говори, би разказало над три хиляди годишна история.

— Значи не мога да се измъкна от тях — въздъхна Ранд. — Нали? — Той завъртя меча си на върха на ножницата. Не му изглеждаше по-различен, отколкото досега, преди да знае какво представлява. — Работа на Айез Седай. — „Но на мен ми го даде Трам. Даде ми го моят баща.“ Отказа се да мисли как един овчар от Две реки би могъл да се сдобие с острие със знака на чаплата. В подобни мисли се криеха опасни подводни течения, дълбочини, в които не желаеше да навлиза.

— Наистина ли искаш да се махнеш, овчарю? Отново ще те запитам. Тогава защо не си тръгна? Заради меча ли? За пет години бих могъл да те направя достоен за него. Да те направя истински майстор на меча. Китките ти са здрави, балансираш добре и не допускаш една и съща грешка два пъти. Но не разполагам с цели пет години, за да те обуча изцяло, нито мисля че ти имаш пет години, за да се учиш. Както и да е, добре че поне не се препъваш в оръжието си. Държиш се така, сякаш мечът наистина подхожда за кръста ти, овчарю, и повечето селски тиквеници веднага ще го усетят. Но всичко това ти си го имаше още в деня, в който си го окачи. Тогава защо още стоиш тук?

— Мат и Перин все още са тук — промърмори Ранд колебливо. — Не искам да си тръгна преди тях. Никога повече… може да не ги видя — поне за много години. — Той опря глава в стената. — Кръв и пепел! Най-малкото защото си мислят, че съм се побъркал, затова че не искам да тръгна с тях обратно към село. Нинив гледа на мен ту като на шестгодишно хлапе, което си е ожулило коляното, ту като на съвсем непознат човек. Човек, когото би могла да обиди, ако го погледне отблизо. Тя е Премъдра и не мисля, че се бои от нещо, но въпреки това… — Той поклати глава. — А и Егвийн. Да ме изгори дано! Тя поне разбира, че трябва да си тръгна, но всеки път, когато спомена за това, ме поглежда така, че нещо отвътре сякаш ме свива на възел и… — Той затвори очи и притисна дръжката на меча в челото си, като че ли можеше с нея да потисне това, което го мъчеше. — Иска ми се да… Иска ми се…

— Иска ти се всичко да си беше така, както преди, нали, овчарю? Или ти се иска момичето да тръгне с теб, вместо да отиде в Тар Валон? Смяташ, че би могла да се откаже да стане Айез Седай пред възможността да изживее един живот в странство? С теб? Какво пък, ако й поставиш въпроса както трябва, може и да го направи. Любовта е странна. — Гласът на Лан прозвуча необичайно уморено. — Едва ли има нещо по-странно от нея.

— Не. — Наистина, тъкмо това му се беше искало. Тя да тръгне с него. Той отвори очи, опря гръб в стената и заговори с по-голяма решителност. — Не, не бих й позволил да тръгне с мен, дори и да поиска. — Не можеше да й го причини. Но, о, Светлина, нямаше ли да е прекрасно, ако поне за минутка тя го помолеше за това? — Всеки път, когато й се стори, че се опитвам да й кажа какво трябва да направи, тя става упорита като муле, но аз все още мога да я спася от това. — Дощя му се тя отново да си е в Емондово поле, но това бе изгубено безвъзвратно от деня, в който Моарейн се появи в Две реки. — Дори това да означава, че тя ще стане Айез Седай. — С крайчеца на окото си долови вдигнатата вежда на Лан и се изчерви.

— И това ли е единствената причина? Искаш да прекараш колкото се може повече време с приятелите си? Затова ли си влачиш краката и се мотаеш?

Ранд сърдито се изправи.

— Добре де, всичко е заради Моарейн! Изобщо нямаше да съм тук, ако не беше тя, а тя дори не желае да говори с мен.

— Ти щеше да си мъртъв, ако не беше тя, овчарю — отвърна Лан равнодушно, но Ранд продължи:

— Тя ми каза… каза ми ужасни неща, за мен самия. — Стисна толкова здраво меча, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Че ще полудея и ще умра! А след това отказа дори и дума да ми продума повече. Държи се с мен така, сякаш не съм нещо по-различно от деня, в който за пръв път ме намери, и това не ми се нрави.

— Искаш тя да се държи с теб по начин, подобаващ на това, което си сега?

— Не! Нямах предвид това. Да ме изгори дано, през повечето време и аз самият не знам какво имам предвид. Не искам това и в същото време и другото ме плаши. И ето че сега тя замина нанякъде, изчезна…

— Вече ти казах, че от време на време има нужда да се усамоти. Не е твоя работа, нито на някой друг, да се интересува от действията й.

— …без да каже на никого къде отива, кога ще се върне и дали изобщо ще се върне. Тя трябва да ми каже нещо, за да ми помогне, Лан. Каквото и да е. Длъжна е. Ако изобщо се върне.

— Тя се върна, овчарю. Но предполагам, че вече ти е казала всичко, което е могла. Задоволи се с това. Научил си всичко, което си могъл да научиш от нея. — Лан поклати глава и гласът му стана ведър. — Ако просто си стоиш така, определено нищо няма да научиш. Време е да поработим малко върху равновесието. Хайде сега да минем през „Цепенето на коприна“, като започнем с „Чапла, крачеща в тръстиката“. И запомни, че стойката „Чапла“ ти служи само за равновесие. Извън стойките инициативата е изцяло в твои ръце. От нея можеш да нанесеш удар, ако изчакаш противникът пръв да направи ход, но меча му няма да можеш да избегнеш.

— Но тя би трябвало да ми каже нещо, Лан. Този вятър… В него имаше нещо неестествено и не ми казвай, че е от близостта на Погибелта.

— Чапла, крачеща в тръстиката, овчарю. И обърни внимание на китките си.

Откъм юг отекна призивен звук на тромпети, фанфарен хор, отначало далечен, но все по-усилващ се, придружен от настойчивото биене на барабани. От върха на кулата, над градските комини и покриви, Ранд можеше добре да наблюдава леса извън крепостната стена. Барабанчиците излязоха първи, барабаните им подскачаха в такт, пръчките се въртяха в ръцете им. След тях крачеха тромпетистите с вдигнати тържествено дълги блестящи рогове. От това разстояние Ранд не можа да различи огромното квадратно знаме, плющящо на вятъра зад колоната от маршируващи музиканти. Лан обаче, чиито поглед беше остър като на орел, изпъшка.

Ранд го погледна за миг, но Стражникът не каза нищо, впил очи в изнизващата се от леса колона. Сред дърветата се показаха ездачи, след тях още — жени, яздещи коне. А след тях се появи разкошен паланкин, със спуснати завеси, носен от коне, един отпред и един отзад. И редици пешаци с копия — истинска гора, и нови редици — стрелци, с лъкове пред гърдите. Тромпетите призоваха отново и подобна на пееща змия, колоната се изви и се насочи към Фал Дара.

Вятърът развя настрана знамето, по-високо от човешки бой. Сега вече и Ранд можеше да го види. Вихър от цветове, които не му говореха нищо, но в средата ясно се различаваше голяма, чисто бяла капка. Дъхът му секна. Пламъкът на Тар Валон.

— Ингтар е с тях. — Гласът на Лан прозвуча някак отдалечено. — Най-сетне се връща от лов. Нямаше го дълго. Чудно, дали е хванал нещо?

— Айез Седай — най-сетне намери сили да прошепне Ранд. Всички тези жени… Да, Моарейн също беше Айез Седай, но той все пак беше пътешествал с нея и дори да не й се доверяваше напълно, поне я познаваше. Или си въобразяваше, че я познава. Но тя поне беше само една. Толкова много Айез Седай на едно място, приближаващи се с такава тържественост — виж, това беше нещо съвсем друго. — Защо са толкова много, Лан? И защо идват? С всичките тези барабани, тромпети и това знаме?

Тук, в Шиенар, Айез Седай се радваха на почит и уважение поне сред повечето хора, а останалите изпитваха към тях почтителна боязън, но Ранд идваше от други краища, където отношението към тях беше твърде различно, където преобладаваха страхът и твърде често — омразата. Там, където беше отраснал, някои от мъжете ги наричаха „Вещиците на Тар Валон“ с такава боязън и омраза, че все едно говореха за Тъмния. Опита се да преброи жените, но те не спазваха определен ред, а се местеха из колоната, за да поговорят една с друга или с особата, возеща се в носилката. Кожата му настръхна. Да, той беше пътувал с Моарейн и се беше срещал с още една Айез Седай, и почти бе започнал да мисли за себе си, че нищо не може да го изненада. Никой или почти никой от връстниците му изобщо не бе напускал Две реки, а той го направи. Беше видял неща, каквито никой в Две реки не би могъл и да си представи, и бе извършил неща, за които другите можеха само да мечтаят, стига изобщо да им стигнеше въображението. Беше видял истинска кралица и се бе срещнал с щерката-наследница на Андор, беше се сблъсквал лице в лице с мърдраал, бе преминал през Пътищата. И нищо от тези неописуеми преживелици не беше го подготвило за това събитие.

— Защо са толкова много? — прошепна отново младежът.

— Тук идва лично Амирлинският трон. — Лан извърна към него безизразното си лице и го погледна съсредоточено. — Твоите уроци приключиха, овчарю. — Стражникът замълча за миг, след което на Ранд му се стори, че долавя нотка на съчувствие в гласа му, което, разбира се, бе невъзможно. — Щеше да е по-добре за теб, ако сега бе на седмица път оттук. — След тези думи Лан грабна ризата си от перилото и се спусна по витата стълба на кулата.

Ранд облиза пресъхналите си устни. Отново зяпна към колоната, виеща се към Фал Дара, сякаш наистина беше змия, отровна пепелянка. Барабаните и тромпетите забучаха в ушите му. Амирлинският трон, повелителката на всички Айез Седай. „Дошла е заради мен.“ Друга причина не можеше да измисли.

Те знаеха какви ли не неща. Разполагаха с познания, които можеха да му помогнат, беше сигурен в това. Но той не би посмял да ги помоли за това. Уплаши се, че са дошли да го опитомят. „Страх те е и ако откажат да го направят — призна си той неохотно. — О, Светлина, сам не знам кое от двете ме плаши повече.“

— Не исках да преливам Силата — прошепна младежът. — Стана случайно! О, Светлина, не искам да имам нищо общо с това. Кълна се, че никога повече не ще я докосна! Кълна се!

Стреснат, той осъзна, че шествието на Айез Седай вече навлиза през градските порти. Вятърът зави яростно и капките пот по тялото му станаха ледени. Звукът на тромпетите прозвуча злокобно в ушите му. Обонянието му сякаш наистина долови във въздуха натрапчивата миризма на разтворен гроб. „Собствения ми гроб, ако продължавам да стоя тук.“

Той навлече ризата си и се спусна припряно по стълбата.

 

 

Глава 2
Посрещането

 

Из коридорите на цитаделата на Фал Дара, чиито гладки каменни стени бяха оскъдно украсени с елегантни в простотата си стенни пана и семпли паравани, цареше истинска суматоха. Слуги, облечени в черно-жълти ливреи, тичаха по задачите си, за да приготвят покоите за гостите и да отнесат разпореждания в кухненските помещения, като в движение се оплакваха, че няма да успеят да приготвят всичко както трябва за такава високопоставена особа, след като не са ги предупредили. Тъмнооките воини с бръснати глави, само с по една опашка, привързана с кожена лента на темето, не тичаха, но крачеха енергично и лицата им грееха от възбуда, каквато обикновено проявяваха в разгара на битка. Някои от тях заговаряха забързалия се покрай тях Ранд.

— А, ето те и теб, Ранд ал-Тор. Мир да закриля меча ти. Бързаш да се премениш ли? Искаш да изглеждаш добре, когато те представят на Амирлинския трон. Обзалагам се, че ще иска да те види заедно с двамата ти приятели и жените.

Ранд крачеше припряно нагоре към мъжките покои по стълби, достатъчно широки, за да минат по тях двадесет мъже едновремено.

— Самата Амирлин, при това без никакво предупреждение и с такава оскъдна свита! Сигурно е заради Моарейн Седай и вас, южняците. За какво друго?

Широките обковани врати към мъжките отделения бяха почти задръстени от тълпа мъже, коментиращи оживено пристигането на Амирлин.

— Ей, южняко! Разбра ли, че Амирлин е тук? Дошла е заради теб и приятелите ти. Мир, каква висока чест ти се оказва! Тя рядко напуска Тар Валон и не помня да е идвала някога чак до Граничните земи.

Подминаваше ги с по някоя и друга дума за извинение, че трябвало да се измие и да си смени ризата и нямал време за разговори. Всички проявяваха разбиране и го оставяха на мира. Никой не знаеше нещо повече, освен че той с приятелите си е пътувал с Айез Седай, че в групата им има две жени, на които им предстои да заминат за Тар Валон, за да ги обучават за Айез Седай, но думите им се набиваха в съзнанието му, като че ли знаеха всичко. „Дошла е заради мен.“

Премина почти тичешком през мъжките отделения, втурна се в стаята, която делеше с Мат и Перин… и замръзна от изненада. Стаята беше пълна с облечени в черно и жълто жени, които усърдно шетаха из нея. Стаята не беше голяма и прозорците — всъщност две високи амбразури за стрелба с лък, гледащи към вътрешния двор, не я правеха да изглежда по-голяма. Вътре имаше три легла върху покрити с черни и бели плочки платформи, с по един груб скрин до тях, по един обикновен стол и широк гардероб на едната стена. Сега в нея се бяха натъпкали осем жени и се мятаха като риби в рибарски кош.

Жените почти не го погледнаха, а продължиха да разчистват от гардероба дрехите му, както и тези на Мат и Перин. Подменяха ги с нови. Каквото намереха по джобовете, го оставяха грижливо върху скриновете и хвърляха небрежно старите дрехи на купчина, като парцаливи дрипи.

— Какво правите? — скара им се той, щом успя да си поеме дъх. — Това са моите дрехи!

Една от жените изсумтя и само му посочи скъсаното място на ръкава на единственото му опърпано сетре, след което го хвърли на купчината на пода.

Друга, тъмнокоса, с голяма връзка ключове на кръста го изгледа намръщено. Казваше се Елансу и беше шатаян на цитаделата — нещо като домакиня на къщата, макар „къщата“, за която се грижеше, да беше могъща крепост и да й се подчиняваха армии от слуги.

— Моарейн Седай каза, че всичките ви дрехи са износени и че лейди Амалиса ви предоставя нови. Просто се дръпнете и не ни пречете — каза тя с тон, нетърпящ възражения. В цитаделата имаше малко мъже, които шатаян не можеше да командва — някои твърдяха, че в числото на жертвите й влизал дори лорд Агелмар — и тя определено не очакваше да си има неприятности с младеж, който можеше да й бъде син.

Той не възрази — нямаше време за спорове. Амирлинския трон можеше всеки момент да се разпореди да го намерят.

— Дълбока почит към лейди Амалиса за нейния дар — отвърна той според шиенарския обичай. — И дълбока почит към вас, Елансу Шатаян. Моля, предайте благодарността ми на лейди Амалиса и и кажете, че съм готов да й служа от цялото си сърце и душа. — Това трябваше да задоволи вкуса към церемониалност и на двете жени. — Но сега, ако ме извините, бих искал да се преоблека.

— Добре — кимна със задоволство Елансу. — Моарейн Седай без друго се разпореди да смените цялото си старо облекло. До последното парцалче. Долното също. — Няколко жени го изгледаха, но нито една не понечи да тръгне към вратата.

Той прехапа устни, за да не се разсмее истерично. Тук, в Шиенар, имаше твърде много обичаи, съвсем различни от порядките, с които беше свикнал, а с някои от тях едва ли изобщо щеше да свикне, дори да живееше тук цяла вечност. Посещаваше банята в ранните часове на деня, когато в големите, облицовани с плочи басейни нямаше хора, след като установи, че по всяко друго време може да дойде някоя жена и най-спокойно да влезе в басейна при него. Можеше да бъде слугиня от кухните или самата лейди Амалиса, сестрата на лорд Агелмар — баните в Шиенар бяха едно от местата, където не съществуваха различия в ранга — и въпросната жена очакваше от него да изтрие гърба й в замяна на същата услуга, като го питаше невинно защо лицето му е толкова зачервено и да не би да е изгорял на слънце? Скоро разбраха на какво се дължат изчервяванията му и не една жена в цитаделата ги намираше за изключително чаровни.

„Само след час може да загина или да ми се случи дори нещо още по-лошо, а те чакат да видят дали ще се изчервя!“ Той се окашля предпазливо.

— Ако ме изчакате отвън, ще ви подам и останалите си дрехи. Кълна се!

Една от жените се изкиска и дори устните на Елансу се изкривиха в усмивка, но шатаян кимна й даде знак на помощничките си да съберат отрупаните купчини стари дрехи. Тя напусна последна и се спря на прага, за да добави:

— И ботушите също. Моарейн Седай каза всичко.

Той отвори уста, но размисли и се отказа да възразява. Ботушите му си бяха здрави. Бяха направени от Алвин ал-Ван, обущаря на Емондово поле и му бяха удобни. Но ако жертвата на ботушите щеше да накара шатаян най-после да напусне стаята и да го остави на мира, поне за малко, бе готов да й даде и тях, и каквото още поиска. Нямаше време.

— Да. Да, разбира се. За мен е чест. — И той хвана дръжката на вратата, подканяйки я да излезе.

Останал най-сетне сам, Ранд се тръшна на леглото и започна да смъква ботушите си — наистина му бяха удобни, макар и малко поизносени — кожата им тук-там беше охлузена, но все още можеха да се носят — след което припряно започна да се съблича, трупайки всичко върху старите ботуши. После също така припряно се изми на мивката до вратата. Водата беше студена — водата в мъжките отделения винаги беше студена.

Гардеробът беше с три широки крила и всяка от вратите беше гравирана в сдържания шиенарски стил, по-скоро намеквайки, отколкото показвайки водопади и скални вирове. Той отвори средната врата и се стресна, когато видя това, което бе заменило старите му дрехи. Дузина палта с високи яки, от най-финия вълнен плат и скроени като най-елегантните дрехи, които беше виждал на гърба на някой богат търговец или лорд. И всичките бяха избродирани като празнични дрехи. Цяла дузина! По три ризи за всяко сетре, от лен и коприна, с широки ръкави и маншети. Два плаща. Два, при положение че през целия си живот се беше оправял с едно просто наметало. Единият плащ, тъмнозелен, бе изработен семпло, от здрав вълнен плат, а другият беше тъмносин, с висока яка, с гайтани, изобразяващи чапли… и още нещо, високо на лявата гръд, там, където някой лорд би носил своя герб…

Ръката му сама се плъзна по плаща. Сякаш несигурни какво им предстои да напипат, пръстите му погалиха изпъкналата бродерия на змия, завила се почти в кръг, змия с четири крака и златна лъвска грива, с тяло, покрито с пурпурни и златисти люспи, и всеки крак увенчан с по пет златни нокътя. Ръката му се дръпна, сякаш се бе опарил. „Светлината да ми е на помощ! Амалиса ли е направила това, или Моарейн? Колцина са го видели? И колко от тях знаят какво означава? Дори и една да е, пак е твърде много! Да ме изгори дано, тя иска да ме убият! Проклетата Моарейн, дори не пожела да поговори с мен, но ето че сега ми дава тези проклети нови дрехи, в които да загина!“

Почукването по вратата така го стресна, че чак подскочи.

— Готов ли сте? — чу се гласът на Елансу. — Казах, до последното парцалче. Може би все пак трябва да… — Последва изскърцване, сякаш жената натискаше бравата.

Стреснат, Ранд осъзна, че е съвсем гол.

— Ей сега — извика той. — Мир! Моля ви, не влизайте! — Набързо събра на куп това, което беше съблякъл, ботушите и всичко останало. — Ей сега �