Робърт Хайнлайн
Звездният звяр — Моята библиотека

ГЛАВА I
ДЕНЯТ НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Глупи беше обзет от скука и изпитваше глад. Последното представляваше нормално състояние — създанията от вида на Глупи винаги с готовност похапнаха, дори ако току-що са яли до насита. Да скучае обаче не беше чак толкова обичайно и се случваше като пряко последствие от факта, че Джон Томас Стюарт, другарят на Глупи, съществото, с което общуваше най-много, не се мярна цял ден, явно предпочел да отиде някъде с приятелката си Бети.

Един следобед не е нищо — Глупи можеше да го изтърпи. Но той предчувствуваше какво ще стане и разбираше положението: Джон Томас порасна и навлезе във възраст, когато щеше да прекарва все повече и повече време с Бети или с други като нея, а все по-малко и по-малко време щеше да отделя за Глупи. После се очакваше да настъпи доста дълъг период, в който Джон Томас всъщност нямаше да отделя никакво време за Глупи, докато накрая не се появеше нов Джон Томас и не пораснеше достатъчно, та да се превърне на интересен другар в игрите.

Глупи знаеше от опит, че този цикъл е необходим и неизбежен, но въпреки това предстоящата перспектива изглеждаше убийствено скучна. Изпаднал в апатия, той взе да се тътри тромаво из задния двор на Стюартови, като търсеше какво да е — скакалец, червеношийка — нещо, на което си струва да спреш поглед. Известно време наблюдава един мравуняк. Насекомите сякаш сменяха местожителството си — част от тях в безкрайна верига мъкнеха в една посока малки бели зрънца, а останалите се изнизваха срещу им на път за нови зрънца. В това занимание Глупи уби половин час.

Умори се да гледа мравките и тръгна към къщата си. Крак номер седем попадна върху мравуняка и го стъпка, но този факт не стигна до съзнанието на Глупи. Жилището му, голямо колкото едва да се вмъкне в него, се намираше сред постройки с намаляващи се размери — най-малката, в другия край, можеше да послужи добре за кучешка колибка на някое чихуахуа^[1].

Пред бараката, където живееше, бяха струпани шест бали сено. Глупи измъкна оттам малко сено и лениво задъвка. Не посегна втори път, защото сметна, че е задигнал толкова, че да не се забележи. Иначе нищо не би го спряло да изяде целия куп — нищо освен мисълта, че Джон Томас жестоко ще го наругае, а дори може за седмица-две да престане да го чеше с градинското гребло. Редът в къщата задължаваше Глупи да не се възползува от друга храна, освен от естествената растителност, докато не му напълнят яслите. Обикновено Глупи се подчиняваше, понеже мразеше разногласията, а укорите го караха да се чувствува унизен.

При това сеното изобщо не го интересуваше. Снощи беше вечерял сено, днес пак щеше да яде сено на вечеря, утре също. Искаше му се нещо по-засищащо и по-пикантно. Полекичка се примъкна до ниската ограда, разделяща големия няколко акра заден двор от представителната градина на госпожа Стюарт, протегна врат над оградата и се взря с копнеж в розите. Оградата беше съвсем символична — бележеше границата, която не бива да преминава. Веднъж преди няколко години Глупи се прехвърли оттатък и опита розовите храсти… само ги опита наместо ордьовър, обаче госпожа Стюарт вдигна такъв шум, че и досега не му се искаше да си го спомня. Тази мисъл го накара да потрепери и Глупи бързо се дръпна от оградата.

Спомни си обаче едни розови храсти, които не принадлежат на госпожа Стюарт и следователно според Глупи бяха ничия собственост. Намираха се в градината на семейство Донахю, съседите от западната страна. Напоследък Глупи беше измислил начин, по който можеше да се стигне до тези „безстопанствени“ рози.

Около дома на Стюартови имаше бетонна стена, висока десет стъпки. Глупи никога не беше опитвал да се прекачи през нея, макар че тук-таме я бе оронил малко в горния край. На едно място оградата зад къщата се прекъсваше и оттам минаваше отточна тръба, водеща към чуждата собственост. Дупката беше препречена с масивна ограда от кръстосани дебели дъски, закрепени с изключително тежки болтове. Отвесните дъски бяха забити в основата на канавката и предприемачът уверяваше госпожа Стюарт, че такава преграда би спряла не само Глупи, но и стадо слонове, пък и всяко животно, което е твърде дебело, за да се провре между дъските.

Глупи знаеше, че предприемачът греши, но никой не го попита какво е мнението му, а той самият не го изложи. Джон Томас също не сподели мнението си, но, изглежда, подозираше каква е истината, защото изрично заповяда на Глуни да не събаря оградата.

Глупи не се възпротиви. Позволи си само да опита оградата, но явно бяха мазали дъските с отвратителна на вкус течност, така че престана да се занимава с тая работа.

Глупи обаче не се чувствуваше отговорен за природните стихии. Преди около три месеца забеляза, че пролетните дъждове са подкопали канавката, така че две от забитите дъски са се измъкнали от канала и опират в твърда земя. Това му даде повод за неколкоседмичен размисъл, след което откри, че с леко побутване може да раздалечи дъските в долната им част. Ако бутнеше по-силно, сигурно щеше да се отвори достатъчно широко място, без изобщо да се налага събарянето на оградата…

Глупи се потътри нататък, за да провери дали е така. Последният дъжд бе подкопал още повече канавката — една от носещите греди се беше измъкнала от пясъка с няколко инча, а гредата до нея едва докосваше земята. Глупи се усмихна като зарадван малоумник и много грижливо и старателно промуши глава между двата дебели стълба. После леко ги побутна.

Чу се шум от цепещо се дърво и натискът изведнъж отслабна. Глупи се стресна, измъкна глава и погледна нагоре. Горният край на една дебела дъска се беше откъснал от болтовете и сега се въртеше около по-ниско поставената напречна греда. Глупи изцъка. Лоша работа, но нямаше какво да се прави. Не беше от ония, дето плачат за минали неща, станалото — станало. Джон Томас положително щеше да се ядоса… но междувременно нали в оградата се бе образувал отвор? Глупи наведе глава като защитник на футболно игрище, напъна се и натисна здравата. Последва пращенето на съпротивляващо се дърво и по-силният трясък от къртещи се болтове, но на Глупи това не му направи никакво впечатление — вече нямаше връщане назад, сам си беше станал господар.

Поспря и започна да се гърчи като гъсеница, повдигайки първия и третия си крак, а после — втория и четвъртия, след което се огледа. Без съмнение беше чудесно, че е оттатък оградата — почуди се защо не го бе направил досега. От доста време Джон Томас не го извеждаше навън дори на кратка разходка.

Още докато се оглеждаше и вдишваше мириса на свободата, някакво зло същество се хвърли върху му с ръмжене и яростен лай. Глупи го позна — беше едрият и мускулест бездомен мастиф, който обикаляше на воля из квартала — често си разменяха обиди през оградата. Глупи нямаше нищо против кучетата — по време на дългото си пребиваване у семейство Стюарт беше общувал с няколко кучета и смяташе, че при липсата на един Джон Томас те са сравнително добра компания. Мастифът обаче беше друга работа. Мислеше се за цар на квартала, държеше се грубиянски с другите кучета, тормозеше котките и непрекъснато предизвикваше Глупи да излезе на двубой с него „като куче с куче“.

Въпреки това Глупи му се усмихна, отвори широко уста и фъфлейки с глас на момиченце, изтръгнал се някъде от дълбините му, нарече мастифа с много обидно име. Кучето зяпна. Не е изключено да не беше схванало какво му казва Глупи, но явно разбра, че го оскърбяват. Съвзе се и поднови нападението, като залая по-шумно от всякога и вдигна невъобразима олелия — обикаляше около Глупи и гледаше да се хвърли отстрани, та да го захапе за краката.

Глупи остана все така изправен. Набюдаваше кучето, но без да помръдне. Наистина все пак добави към по-ранната си забележка едно вярно съждение за родословието на мастифа и едно невярно — за навиците му, което помогна, и кучето продължи да беснее. Когато обаче мастифът направи седмата си обиколка и прекоси твърде близо до мястото, където би се намирал първият чифт крака на Глупи, ако беше стъпил на земята и с осемте си крака, Глупи бързо наведе глава така, както жабата се хвърля към муха. Пастта му зина като отворен пътнически сандък и той погълна мастифа.

„Не е лошо — реши Глупи, докато дъвчеше и гълташе. Никак не е лошо…“ А и нашийникът приятно изхрупка. Замисли се дали да се върне през дупката, или не, след като вече бе похапнал, и да се престори, че изобщо не е излизал навън. Да, ами безстопанствените розови храсти… Пък и не се съмняваше, че няма да дойде скоро времето, когато Джон Томас би му позволил отново да излезе навън… Затътри се покрай задната стена на Стюартови, а като стигна ъгъла, зави и навлезе в имота на семейство Донахю.

 

 

Джон Томас Стюарт XI се прибра у дома малко преди вечеря след като беше закарал Бети Сорънсън у тях. Когато кацаше, не видя Глупи наоколо, но реши, че питомецът му се е прибрал в бараката си. Беше се замислил не за Глупи, а за известния от древността факт, че в поведението на жените няма логика, или най-малко няма онова, което мъжете смятат за логика.

Имаше намерение да постъпи в Западния технически институт, докато Бети настояваше и двамата да се запишат в университета на техния щат. Изтъкна й, че в местния университет не изучават предметите, които го интересуват, но Бети го опроверга, като проучи програмата, за да докаже, че е права. Обори го, твърдейки, че не е важно името на предмета, а кой го преподава. Спорът им стигна до задънена улица, когато тя отказа да се съгласи, понеже той не бил капацитет по въпроса.

Докато разсъждаваше върху липсата на логика в женския ум, Джон Томас разсеяно откопча коланите, свали от гърба си хеликоптерния апарат и тъкмо го оставяше в антрето, когато там се появи майка му.

— Джон Томас! Къде беше?

Той се опита да прецени дали не се е забъркал в нещо. Стори му се лош знак, че се обръща към него с „Джон Томас“. Ако беше казала „Джон“, „Джони“ или дори „момчето ми“, щеше да е добре. Но обръщението „Джон Томас“ обикновено предполагаше, че докато го е нямало, е бил обвинен, делото му е било разгледано и е получил присъда.

— Защо питаш? Нали ти казах по обед, мамо? Мотахме се с Бети. Долетяхме до…

— Не ме интересува! Знаеш ли какво направи този звяр?

Лоша работа. Глупи… Джон се надяваше поне да не е градината на майка му. Може би Глупи просто беше съборил отново къщата си. В такъв случай майка му скоро щеше да се успокои. Може би трябваше да му построи нова къща, по-голяма.

— Какво е станало? — с половин глас попита той.

— Какво е станало ли? По-скоро какво само не е станало! Джон Томас, този път просто ще трябва да го махнеш оттук. Чашата преля!

— Недей така, мамо — побърза да я прекъсне гой. — Не можем да изгоним Глупи. Нали обеща на татко?

Тя не му отговори направо.

— След като полицията се обажда на всеки десет минути, а този огромен и опасен звяр вилнее из околността и…

— Какво? Почакай, мамо, знаеш, че Глупи не е опасен, кротък е като агънце. Какво се е случило?

— Какво ли не!

Постепенно Джон успя да измъкне от нея някои подробности. Глупи тръгнал да се поразходи, поне това стана ясно. Без да си вярва много, Джон Томас се надяваше, че в това време Глупи на е погълнал нещо желязно или стоманено — желязото страшно разстройваше обмяната на веществата му. Веднъж, когато Глупи изяде един купен на старо буик…

Мислите му бяха прекъснати от думите на майка му — чу я да казва: „…и госпожа Донахю направо се е вбесила! Нищо чудно, такива превъзходни рози!“

Олеле, това вече беше лошо. Джон се опита да пресметне наум колко пари са останали в спестовната му книжка. Тепърва щеше и да се извинява, да търси начин, по който да омилостиви старата женица. А междувременно щеше да проглуши ушите на Глупи — Глупи знаеше, че розите са нещо забранено, така че нямаше никакво оправдание.

— Виж какво, мамо, страшно съжалявам. Веднага ще ида да му налея малко ум в тъпата глава. Като свърта с него, няма дори да кихне без позволение. — И Джон Томас се опита да се промъкне навън.

— Къде отиваш? — поинтересува се тя.

— Как къде? Отивам да говоря с Глупи. Като свърша с него…

— Говориш глупости. Звярът не е тук.

— Какво? Ами, не е тук.

И Джон Томас бързо смени молитвите си с нови с надеждата, че Глупи не е открил много желязо. Всъщност Глупи нямаше вина за онзи буик, пък и колата си беше на Джон Томас и без друго, обаче…

— Нямам представа къде е сега. Драйзър, полицейският началник, каза…

— Какво?! Полицията ли го преследва?

— Можеш да не се съмняваш в това, млади момко! Всички патрули на Обществената безопасност са подире му. Господин Драйзър ме помоли да отида в центъра на града и да прибера звяра, но аз му обясних: друг няма да се справи и само на теб можем да разчитаме.

— Но, мамо, Глупи щеше да те послуша. Винаги те е слушал. Защо господин Драйзър го е завел в центъра? Нали знае, че Глупи живее тук? Глупи може да се е уплашил от центъра. Горкото животинче! Много е боязлив, не би му харесало…

— Животинче ли?! Никой не го е водил в центъра.

— Но нали ти го каза?

— Нищо такова не съм казвала. Ако спреш за малко ла говориш, ще чуеш какво е положението!

Госпожа Донахю изненадала Глупи, когато той бил изял само три-четири розови храста. Много храбро и малко глупаво тя се втурнала към него с метла в ръка, взела да крещи и се опитала да го цапардоса по главата. Не я сполетяла съдбата на мастифа, макар че Глупи можел да я глътне цяла-целеничка. Спряло го чувството за приличие, защото притежавал такова чувство поне колкото домашна котка — знаел, че хората не са храна, че почти без изключение хората се държат приятелски.

Но се обидил. Нацупил се и тромаво си тръгнал.

Следващото сведение за поведението му постъпило след половин час от място, отдалечено на две мили. Стюартови живееха в предградие на Уествил, между тях и същинския град се простираше незастроена площ. Тъкмо в този пояс господин Ито имаше малка ферма, където собственоръчно отглеждаше зеленчуци за трапезата на гастрономите. Господин Ито явно не е знаел каква е тази твар, която изкоренява зелките му и ги поглъща. Глупи живеел в този район толкова отдавна, че това не било тайна за никого, но господин Ито не се бъркал в чужди работи и дотогава не бил виждал Глупи.

Но и господин Ито, също както госпожа Донахю, не се поколебал. Втурнал се в къщата и изскочил оттам с пушка — получил в наследство от дядо си тази реликва от Четвъртата световна война и с любов я наричал „танкоубийката“.

Опрял пушката на един плот за разсад и забил куршумите в Глупи — в оная част, употребявана за сядане от същества, различаващи се от Глупи по устройство. Изстрелите уплашили господин Ито (за пръв път чувал оръжието да стреля), а блясъкът за миг го заслепил. Когато отворил очи и се съвзел, Нещото било изчезнало.

Не било трудно обаче да се определи посоката, в която изчезнало. Глупи не се чувствувал унизен от тази среща, както от сблъсъка с госпожа Донахю — този път направо обезумял от уплаха. Докато си похапвал прясна зелена салата, бил обърнат с лице към три от парниците на господин Ито. Когато усетил гъделичкането от куршумите и трясъкът от изстрелите стигнал до ушите му, Глупи превключил на трета скорост и се понесъл в посоката, накъдето гледал. Обикновено бързо редувал краката си така: 1, 4, 5, 8, 2, 3, 6, 7 и повтарял това отначало — по този начин развивал различни скорости, от бавно пълзене до бързината на препускащ в тръс кон. Сега обаче стартирал направо в галоп, като движел едновременно 1, 2, 5 и 6 крак и ги редувал с 3, 4, 7 и 8.

Минал през трите парника, преди да има време да ги забележи, оставяйки подире си тунел с размерите на средно голям камион. Точно пред него, на три мили по-нататък, се простирал Уествил. Колко добре би било да се бе отправил в обратна посока, към планините…

Джон Томас слушаше объркания разказ на майка си с нарастващ страх. Когато чу за парниците на господин Ито, спря да мисли за спестовната си книжка и започна да се чуди кои от ценните си вещи би могъл да продаде. Коланите за скокове бяха почти нови… Жалко! Нямаше да получи толкова, че да заплати щетите. Чудеше се дали не е възможно да направи някаква сделка с банката… Едно беше сигурно — майка му се намираше в такова състояние, че нямаше да му помогне.

По-късните сведения бяха разпокъсани. Изглежда, че Глупи прекосил незаселения пояс и стигнал шосето, водещо към града. Един шофьор на трансконтинентален камион се оплакал на транспортната полиция, че преди малко, докато си пиел кафето, видял един фургон-робот с крака, който няма номер; проклетията се движела, без да обръща внимание на пътните платна. Шофьорът използувал случая, за да държи реч колко са опасни роботите по шосетата и как няма заместител за човека шофьор, който седи в кабината и очите му са отворени на четири за възможните произшествия. Транспортният полицай не бил видял Глупи, понеже по време на случката вече седял в кафенето, и тъй като шофьорът говорел предубедено, историята не му направила впечатление. Въпреки това позвънил в участъка.

Транспортният пост на входа към града не обърнал внимание на обаждането — по шосето царял ужас, с който бездруго едва се справяли.

Джон Томас прекъсна майка си:

— Има ли пострадали?

— Пострадали ли? Не зная. Сигурно има. Джон Томас, трябва веднага да се отървеш от звяра!

Момчето не обърна внимание на думите й. Времето явно не беше подходящо за спор.

— Какво друго е станало?

Госпожа Стюарт не знаеше точно. Някъде посред града Глупи стигнал до пресечка под естакадата на главната артерия. Сега се движел бавно и несигурно — превозните средства и тълпите от хора го притеснявали. Излязъл от платното и се качил на тротоарната лента. Лентата с трясък спряла — конструкцията й не била предвидена да поеме шест тона събран накуп товар. Изгорели кабели, прекъснали се вериги и в пешеходния транспорт настъпила бъркотия, обхванала двайсет пресечки от търговската част на града в най-натовареното време на деня.

Жените пищели, децата и кучетата допринасяли за суматохата, полицаите от Сигурността се мъчели да възстановят реда, а клетият Глупи, който нямал никакви лоши помисли, нито пък възнамерявал да посети търговската част, направил една съвсем естествена грешка — големите рекламни витрини на „Бон Марше“ му се видели убежище, където може да се скрие от цялата работа. Смятало се, че огнеупорното стъкло на витрините е и нечупливо, но архитектът явно нямал предвид, че Глупи ще го схване като празно място. Глупи влязъл вътре и направил опит да се скрие сред изложената на показ образцова спалня. Нямал голям успех.

Следващият въпрос на Джон Томас бе прекъснат от трополене — някой кацна на покрива. Джони погледна нагоре.

— Очакваш ли някого, мамо?

— Сигурно са от полицията. Казаха, че…

— От полицията ли? Боже!

— Стой тука. Трябва да се видиш с тях.

— Тука съм — отвърна той с нещастен глас и натисна едно копче, за да се отвори входът през покрива.

След миг-два помощният асансьор се спусна от покрива, изскърца, спря и вратата се отвори. Влязоха един сержант от Сигурността и един патрулен полицай.

— Госпожа Стюарт? — обърна се официално към майка му сержантът. — Моите почитания, мадам. Ние… — Но изведнъж зърна Джон Томас, който гледаше да остане незабелязан. — Вие ли сте Джон Томас Стюарт?

Джон преглътна

— Да, господине.

— Тогава веднага тръгвайте с нас. Извинете ни, мадам. Но може би всъщност и вие искате да дойдете?

— Да дойда ли? А, не, само ще ви преча.

Сержантът с облекчение кимна.

— Така е, мадам. Хайде, младежо! Нямаме време за губене. — И той хвана ръката на Джони. Джон се помъчи да се отскубне.

— Ей, какво правите? Да не би да имате заповед за арестуване?

Полицаят се спря, изглежда, преброи до десет, а после бавно изрече:

— Синко, нямам заповед. Но ако ти си същият Джон Томас Стюарт, когото търся… Знам, че си същият. Тогава, ако не желаеш да се случи нещо драстично и непоправимо с оная твар от дълбините на космоса, която отглеждаш, по-добре не говори, а тръгвай с нас.

— Добре, идвам! — побърза да каже Джон.

— Хубаво. Не ни създавай повече главоболия.

Джон Томас Стюарт млъкна и тръгна с него. Само след три минути патрулната машина долетя в центъра. Джон Томас се опита да разбере дали не е станало най-лошото.

— Кажете, господин полицай, нали няма пострадали? Нали няма?

— Името ми е сержант Мендоса — отвърна полицаят. — Надявам се, че няма. Но всъщност не знам.

Джон се замисли върху мрачния му отговор.

— Ами… Глупи все още ли е в „Бон Марше“?

— Така ли го наричаш? Глупи? Много меко звучи. Не, изкарахме го оттам… Сега е под западния виадукт над потока. Поне така се надявам…

Отговорът прозвуча заплашително.

— Какво значи „надявам се“?

— Ами… Най-напред оградихме с кордон главната улица и „Хамилтън“, после го пропъдихме от магазина с пожарогасители. Нищо друго не му направи впечатление, едрите куршуми просто отскачат от него. Я кажи, да не би кожата му да е направена от педя дебела стомана?

— О, не съвсем.

Жлъчността на сержант Мендоса беше по-близко до истината, но на Джон Томас не му се щеше да обсъжда въпроса. Все още се чудеше дали Глупи не е изял някакво желязо. След нещастието с поглъщането на буика растежът на Глупи се беше ускорил неимоверно — само за две седмици това нелепо подобие на хипопотам достигна сегашните си невероятни размери, порасна повече, отколкото през цялото време на предишното поколение. При това страшно измършавя и приличаше на скеле с метнато отгоре платнено покривало, а костната му система, съвсем чужда на земните образци, прозираше през кожата. Трябваше да изкара три години на високо-калорична диета, докато отново се закръгли. Оттогава насам Джон Томас гледаше да го държи настрани от метални предмети, особено ако са железни, макар че и баща му, и дядо му бяха давали на Глупи късове метал от време на време.

— Та така. Слава богу, пожарогасителите го прогониха оттам, само дето кихна и събори двама души. След това, понеже не те открихме, отново използувахме пожарогасители, за да тръгне по „Хамилтън“, с намерение да го насочим извън града, където няма какви поразии да направи… Доста добре се справихме, само тук-таме звярът събори някой и друг осветителен стълб и стъпка една-две наземни коли, нищо повече, докато стигнахме до мястото, където смятахме да го отклоним по „Хилкрест“ и да го насочим към дома ви. Обаче той ни се изплъзна и тръгна към виадукта, блъсна се в предпазната бариера отстрани и падна… Е, след малко сам ще видиш. Пристигнахме.

Над края на виадукта кръжаха половин дузина полицейски коли. Наоколо се въртяха множество частни коли и един-два аеробуса — патрулните машини гледаха да ги държат на разстояние. Имаше и неколкостотин души със закрепени на гърбовете хеликоптерни апарати, които се стрелкаха като прилепи между превозните средства и затрудняваха работата на патрулите. На земята се виждаха части от редовната полиция, подкрепени от силите на Сигурността, чиито офицери, с ленти на ръкавите, се мъчеха да задържат напиращата тълпа и да отклонят движението от виадукта и товарния път, който минаваше отдолу, по течението на потока. Шофьорът на сержант Мендоса се промъкна през колите във въздуха, докато говореше приглушено по тихофона, закачен на гърдите му. Яркочервената командна кола на полицейския началник Драйзър се откъсна от задръстването в края на виадукта и се приближи.

Двете коли спряха близо една до друга, увиснали на неколкостотин стъпки над виадукта. Джон Томас видя голямата дупка в оградата, откъдето бе паднал Глупи, но самият Глупи не се виждаше — виадуктът го скриваше от погледа. Вратата на командната кола се отвори и оттам се подаде Драйзър. Изглеждаше изтормозен, а голото му теме бе покрито с пот.

— Кажи на момчето да си подаде главата!

Джон Томас смъкна прозореца и се показа.

— Ето ме, сър!

— Момче, ще можеш ли да се справиш с това чудовище?

— Положително, сър.

— Дано не грешиш. Мендоса! Кацнете долу. Нека се опита!

— Добре, шефе!

Мендоса предаде нареждането на шофьора, който придвижи колата покрай виадукта и започна да я приземява. Глупи се появи пред погледа — беше се скрил в единия край на моста и се мъчеше да се престори на дребосък — поне в собствените си очи. Джон Томас се наведе и извика:

— Глупи! Ей, момчето ми, ела при татко!

Съществото се размърда и краят на виадукта също се размърда. Десетина стъпки от тялото на Глупи се подадоха изпод конструкцията и звярът неспокойно се огледа.

— Насам, Глупи! Гледай нагоре!

Глупи забеляза приятеля си и устата му се разтегли в идиотска усмивка. Мендоса се сопна на шофьора:

— Спускай се, Слатс. Да приключваме.

Шофьорът слезе още по-надолу, после каза уплашено:

— Дотук стига, сержанте. Видях вече как тая твар се изправя на задни крака.

— Добре, добре! — съгласи се Мендоса, отвори вратата и избута навън въжената стълба, която използуваха при спасителни операции. — Можеш ли да се спуснеш по стълбата, синко?

— Разбира се.

С помощта на Мендоса момчето се провря през вратата и се улови здраво за стълбата. Предпазливо се спусна надолу и стигна до края й. Висеше шест стъпки над главата на Глупи. Погледна надолу.

— Давай, дребосък. Смъкни ме!

Глупи вдигна още два крака от земята и внимателно подложи широкото си чело под Джон Томас, който стъпи на него, леко се олюля, но се опря на ръце и Глупи плавно го спусна надолу.

Момчето скочи и се обърна с лице към Глупи. Успокои се — явно Глупи никак не беше пострадал от падането. Преди всичко трябва да го отведе у дома, а там щеше да го огледа най-подробно.

Междувременно Глупи тикаше нос в краката му и издаваше звук, много наподобяващ мъркане. Джон си придаде сурово изражение.

— Лош Глупи, лош Глупи… Я се виж на какво приличаш!

Глупи се засрами. Сведе глава към земята, погледна към приятеля си, широко отвори уста и се чу гласецът му, също като че говореше някое момиченце.

— Без да искам! — взе да се оправдава той.

— Без да искаш ли? Без да искаш, а?! Ами да, винаги така се измъкваш. Ще ти отрежа двата предни крака и ще ти ги натикам в гърлото! Разбираш, че не се шегувам, нали? Ще те направя на пестил, а после ще просна кожата ти вместо килим. Няма да получиш нищо за вечеря! Без да искаш, как не!

Яркочервената кола се приближи и увисна ниско над главите им.

— Всичко ли е наред? — осведоми се главният полицай.

— Разбира се.

— Добре тогава. Чуй какъв е планът: ще вдигна кордона отпред. Ти ще върнеш звяра по „Хилкрест“, докато стигнете до горния край на моста. Там ще ви чака ескорт, ще тръгнете подире му и няма да се отделяте, докато не си стигнете у дома. Разбра ли?

— Разбрах.

Джон Томас забеляза, че пътят по течението на потока е препречен и в двата края със защитни прегради и с влекачи, чиито предници бяха от дебела броня, така че можеха да послужат като временна бариера пред някоя улица или площад. Такива съоръжения бяха нещо обичайно, гарантиращо сигурността на градовете след Бунтовете през ’91 година, но Джон не си спомняше да ги бяха използували в Уествил. Стана му ясно, че денят, когато Глупи посети града, няма да бъде забравен скоро.

Беше щастлив обаче, че Глупи бе проявил плахост и не бе сдъвкал тези стоманени щитове. Започна да се надява, че целия следобед любимецът му е бил прекалено зает и не е хапнал никакъв метал. Обърна се към него:

— Е, хайде! Измъквай грозното си туловище от тая дупка. Отиваме си у дома. — Глупи с готовност се съгласи. Виадуктът отново потрепери, когато звярът, минавайки край него, леко го докосна. — Направи ми седло.

Глупи дълбоко се замисли и тялото му се смъкна с няколко стъпки надолу в средната част. Очертанията на гърба му се промениха и заеха формата на някакво подобие на стол.

— Не мърдай! — нареди му Джон Томас. — Не искам да ми премажеш пръстите!

Глупи го послуша, само леко се въртеше от нетърпение. Младият човек се покатери, като се улавяше за гънките в дебелата кожа. Разположи се горе като махараджа, готов да потегли на лов за тигри.

— Готово. Тръгвай бавно по шосето. Не, не! В обратна посока, тъпако. Нагоре по склона, не надолу.

Глупи послушно зави и кротко потегли нататък.

Предвождаха ги две наземни полицейски коли, а други две ги следваха. Доматеночервената машина на главния полицай висеше на безопасно разстояние над главите им. Джон Томас се облегна назад и употреби времето за размишления — първо, какво да каже на Глупи, и второ, какво да каже на майка си. Първата реч беше много по-лесна — той непрекъснато си я преповтаряше и я украсяваше с нови прилагателни, когато запънеше за нещо при втората.

Бяха изминали половината път до дома, когато се появи самотно летящ човек, понесъл се на воля с хеликоптерния си апарат. Човекът се насочи към малкото шествие, без да обръща внимание на червената предупредителна светлина, струяща от колата на полицейския началник, и се спусна право към огромния звезден звяр. Още преди да види добре, Джон Томас си помисли, че това му прилича на безцеремонния стил на Бети, и не грешеше. Позна я тъкмо когато изключваше мотора.

Главният полицай смъкна с трясък прозореца на колата си и подаде глава навън. Изригна поток от ругатни, но Бети го прекъсна:

— О, господин полицай! Нима ви подхожда да говорите такива ужасни неща?

Главният полицай се сепна и се вгледа в нея.

— Самата Бети Сорънсън?

— Разбира се. Трябва да ви кажа, шефе, че след като толкова години сте преподавали в Неделното училище, и през ум не ми е минавало, че ще доживея да чуя такъв език от вас. Давате ми добър пример. Смятам, че и аз бих…

— Млада госпожице, внимавай какво говориш.

— Аз ли да внимавам? Та вие сте този, който…

— Стига! Достатъчно ми се струпа днес. Хайде, да чуя, че моторът бръмчи и да те няма тук! Имаме важна работа. Махай се!

Бети хвърли поглед на Джон Томас и му смигна, после придаде на лицето си израз на ангелска невинност.

— Но това не ми е възможно, шефе!

— Така ли? Защо?

— Горивото свърши. Бях принудена да се приземя.

— Бети, престани да ме разиграваш!

— Аз да ви разигравам?! Какво говорите, дякон Драйзър?

— Ще ти кажа аз кой е дякон! Щом резервоарът ти е празен, слизай от тоя звяр и си отивай пеша. Иначе те заплашва опасност.

— Глупи да е опасен?! Глупи и на мравката път прави. Пък и наистина ли настоявате да си отида в къщи сама? По пътя извън града? Когато е почти тъмно? Учудвате ме!

Драйзър изломоти нещо и затвори прозореца. Бети се измъкна от коланите и се настани на широкото място за сядане, което Глупи й беше приготвил, без да му е казвала. Джон Томас я погледна.

— Здрасти, Шампионке!

— Здрасти, Смотаняко!

— Не знаех, че познаваш главния полицай.

— Кого ли не познавам? Но стига приказки. Тръгнах насам с възможно най-голямата бързина и с какви ли не усложнения още щом чух но новините за станалото. Вие с Глупи не сте способни да измислите начин, по който да се измъкнете, дори ако Глупи се заеме с тая работа, така че реших да се появя. Хайде, разказвай подробно за цялата гадост. „Не крий нищо от мама!“

— Мислиш се за много умна.

— Не си губи времето да ме ласкаеш. Вероятно това ще е единствената ни възможност да поговорим насаме, преди да те притиснат натясно. По-добре побързай!

— Хм! За какво се мислиш, за адвокат ли?

— Повече ме бива от адвокат, мозъкът ми не е задръстен с разни мухлясали прецеденти. Мога да изявя въображението си.

— Ами…

Всъщност Джон Томас се почувствува по-добре, откакто дойде Бети. Вече не беше изправен сам с Глупи срещу един враждебно настроен свят. Разказа й цялата история, а тя го слушаше със сериозно изражение.

— Има ли пострадали? — попита накрая Бети.

— Мисля, че няма. Поне никой не спомена такова нещо.

— Значи няма, иначе щеше да знаеш — каза Бети и се надигна. — Тогава не виждам защо се притесняваме.

— Какво? При щети за стотици или дори хиляди долари? Любопитно ми е да знам кога според тебе може да се безпокои човек!

— Само когато има пострадали хора — отвърна му тя. — С всичко друго можеш да се оправиш. Може би ще трябва да обявим, че Глупи е изпаднал в депресия?

— Нима? Ама че измишльотина!

— Щом смяташ, че това е измишльотина, значи никога не си присъствувал на съдебно заседание.

— А ти?

— Не се отклонявай от въпроса. В крайна сметка Глупи е бил нападнат със смъртоносно оръжие.

— Но не е пострадал, само леко са го опърлили.

— Няма значение. Несъмнено това го е уплашило и затормозило. Не съм убедена, че може да му се търси отговорност за случилото се впоследствие. Чакай, остави ме да помисля!

— Имаш ли нещо против, ако и аз помисля?

— Не, стига да не чувам как пращи мозъкът ти. Прави го тихичко.

Шествието мълчаливо стигна до къщата на Стюартови. Когато спряха, Бети даде на момчето само един съвет: „Не признавай нищо! И не подписвай нищо. Викай, ако имаш нужда от мене.“

Госпожа Стюарт не излезе да ги посрещне. Полицейският началник Драйзър огледа заедно с Джон Томас дупката в оградата, докато Глупи заничаше над главите им. Драйзър безмълвно наблюдаваше Джон Томас, който взе въже и го върза да препречи отвора.

— Готово! Повече няма да излезе!

Полицаят се намуси.

— Синко, ти да не си луд?

— Вие не разбирате, сър. Ако му хрумне да излиза, оградата няма да го спре, дори ако я поправим. Според мене изобщо няма нещо, което да го спре. Но въжето ще свърши работа. Глупи!

— Кажи, Джони.

— Виждаш ли това въже?

— Да, Джони.

— Ако скъсаш въжето, ще те съдера от бой. Ясно ли ти е?

— Да, Джони.

— Няма да излизаш повече от тоя двор, освен ако аз не те изведа.

— Добре, Джони.

— Ще се закълнеш ли? Кажи: „Да ми се пръсне сърцето!“

— Да ми се пръсне сърцето!

— Всъщност той няма сърце — каза Джони на полицая. — Циркулацията му не се ръководи от едно място, прилича на…

— Не ме е грижа, дори ако има ротационни помпи, стига да си седи у дома.

— Ще си седи. Никога досега не е изричал тази клетва, без да спази после обещанието си. Макар че няма сърце.

Драйзър смучеще палеца си.

— Хубаво. Ще оставя един човек с портофон за през нощта. А утре ще сложим стоманени греди вместо тия дървета.

Джон понечи да каже: „Само това не!“, но размисли и премълча. Драйзър попита:

— Какво има?

— А, нищо.

— И го наглеждай!

— Няма да излезе.

— И добре ще направи. Ясно ти е, че и двамата сте под домашен арест, нали? Само че няма къде да затворя тоя урод.

Джон Томас не каза нищо. Досега не му беше ясно, но сега разбра, че арестът е неизбежен. Драйзър продължи с любезен глас:

— Не му мисли много. Изглеждаш ми добро момче, пък и всички имат добро мнение за баща ти. Сега ще ида да кажа две думи и на майка ти. По-хубаво остани вън, докато пристигне моят човек, а после може би ще е добре да го представиш на… хм… това нещо. — И полицаят недоверчиво погледна Глупи.

Джон Томас остана там, а Драйзър влезе в къщата. Сега беше времето да вразуми Глупи, но нямаше настроение да му се кара. Поне в момента.

 

 

ГЛАВА II
ДЕПАРТАМЕНТЪТ ПО КОСМИЧЕСКИТЕ ВЪПРОСИ

Неприятностите, които сполетяха него и Глупи, се струпаха на Джон Томас Стюарт XI единствени по рода си и непоносими, но в случая той не беше сам, дори ако се вземе Уествил. Дребничкият господин Ито страдаше от болест, която винаги има фатален завършек — боледуваше от старост. Скоро страданието щеше да го отнесе в гроба. Зад безбройните затворени врати в Уествил имаше и други хора, безмълвно измъчвани от различните форми на тихо отчаяние, които могат да връхлетят човек, бил той мъж или жена, по причина на материални затруднения, проблеми в семейството, със здравето или служебното положение.

На едно по-далечно място, в столицата на щата, губернаторът гледаше втренчено и безнадеждно купчина листове — описание на доказателствата, които положително щяха да изпратят в затвора най-стария му и най-верен приятел. Още по-далече, на планетата Марс, един търсач на съкровища изостави в пясъците разбития си всъдеход и се приготви да поеме пешком по дългия обратен път към предния контролен пост. Никога нямаше да се добере до там.

На невероятно далечно разстояние, на двайсет и седем светлинни години от Земята, космическият кораб „Боливар“ навлизаше в директен преход. Дребната повреда в едно малко реле щеше да стане причина това реле да се задействува със закъснение една десета от секундата, и дълги години „Боливар“ щеше да се лута сред звездите, без да открие пътя за дома.

Немислимо далече от Земята, на половината път през местната мъглявина, една туземна раса от дървовидни ракообразни бавно губеше битката с по-агресивна раса земноводни. Щяха да изминат няколко земни хилядолетия, докато ракообразните изчезнат като вид, но този край не подлежи на съмнение. Много жалко (според земните норми), понеже расата на ракообразните притежава умствени и духовни способности, допълващи човешките черти по начин, който би позволил чудесно сътрудничество между две цивилизации. Но когато първите земни хора щяха да кацнат там, след около единадесет хиляди години в бъдещето, ракообразните отдавна щяха да са измрели.

А на Земята, в столицата на Федерацията, Негово величество безпогрешният и почитаем Хенри Гладстън Кайку, магистър на изкуствата (завършил Окс), доктор Хонорис кауза (Кейпт), офицер от Британската империя, постоянен заместник-секретар на Департамента по космическите въпроси, изобщо не се безпокоеше за съдбата на тези ракообразни, понеже никога нямаше да узнае за съществуването им. Той все още не се безпокоеше и за космическия кораб „Боливар“, макар че и това щеше да стане. Като оставим настрани кораба, изчезването на един пътник от този кораб щеше да предизвика верижна реакция от главоболия за господин Кайку и приближените му за много години напред.

Господин Кайку беше отговорен и се безпокоеше без изключение за всичко, намиращо се извън земната йоносфера. Беще отговорен и за всяко нещо, засягащо отношенията между Земята и коя да е част от изследваната Вселена. Занимаваше се дори с въпроси, които на пръв поглед бяха чисто земни, но всъщност имаха извънземен, междупланетен или междузвезден характер — а това наистина е един доста голям обхват.

Проблемите му включваха такива неща като марсианската пясъчна трева, подложена на подходяща мутация и внесена за тибетското плато. Службата на господин Кайку отказа да одобри проекта, докато не се извъртат подробни математически изследвания за възможното въздействие, на което ще се изложи австралийското овцевъдство; бяха взети под внимание и още десетина фактора. Проявяваше се предпазливост и нито за миг не се забравяше печалният случай с Мадагаскар и корените от марсиански „ягоди“. Икономическите решения не разстройваха господин Кайку, на каквото и да се противопоставеше. Други неща му пречеха да заспива нощем; например решението му да не праща полицейски ескорт на студентите, пристигащи по линията на обмена от Процион VII (независимо, че ги заплашваше истинска опасност от страна на земните еснафи, изпълнени с предразсъдъци към същества, при които крайниците, очите и така нататък не са като човешките), защото главокраките от въпросната планета бяха обидчиви и едно подобие на полицейски екскорт щеше да отговаря на обичайната им представа за наказване на престъпници.

Естествено господин Кайку имаше извънредно много сътрудници, които му помагаха, естествено помагаше му и самият секретар. Секретарят държеше речи, приветствуваше най-важните посетители, даваше интервюта и облекчаваше иначе непоносимия товар на господин Кайку по най-различни начини — господин Кайку пръв би се съгласил, че с така. Докато даденият секретар се държеше прилично, гледаше си работата, поемаше представянето пред обществеността и оставяше заместник-секретаря да решава проблемите в Департамента, господин Кайку нямаше нищо против. Разбира се, ако секретарят не успееше да му облекчи товара или се правеше на много важен, господин Кайку намираше начин да се освободи от него. Но в последните петнайсет години не се бяха налагали такива драстични мерки — дори и най-грубият политикан обикновено се пречупваше.

Господин Кайку не си беше съставил мнение за сегашния секретар, но в момента не му беше до него. Висшият служител преглеждаше един обзор от първостепенна важност — за проекта „Цербер“, енергийното оборудване в изследователската станция на Плутон. На бюрото му светна предупредителна лампичка и той вдигна очи тъкмо когато плъзгащата се врата между неговия кабинет и кабинета на секретаря се отвори. Влече секретарят, подсвирквайки си мелодията на „Хайде да поиграем заедно голф“, но господин Кайку не знаеше тази песен.

Секретарят спря да си подсвирква и го поздрави:

— Привет, Хенри! Не, недейте да ставате.

Господин Кайку не беше понечил да стане.

— Как сте, господин секретар? С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Дребна работа, дребна работа — отвърна секретарят, спря до бюрото на господин Кайку и взе папката с проекта. — Над какво се потите сега? „Цербер“, а? Хенри, та това е работа за инженери. Защо трябва да ни безпокоят?

— Има точки, които ни засягат — отговори му с премерени думи Кайку.

— Е, сигурно. За бюджета и тъй нататък. — Секретарят потърси с поглед подчертания текст, който гласеше: „Разходи — 3,5 мегадолара и 7,4 живота.“ — Ама че работа! Не мога да се изправя пред Съвета с искане да го одобрят. Фантастична сума!

— Първото пресмятане беше над осем мегадолара и повече от сто живота — каза господин Кайку с равен глас.

— Парите нямат значение, но другото… Излиза, че всъщност предлагате на Съвета да подпише смъртни присъди за седем цяло и четири десети хора. Не бива да си го позволявате, не е човешко. И какво, по дяволите, изобщо са четири десети от един човек? Как може да се убие определена част от човека?

— Господин секретар — търпеливо започна подчиненият му, — всеки проект за нещо по-голямо от люлка в училищен двор включва вероятност за човешки жертви. Но цитираният не е с висока стойност, общо взето, в случая това означава, че работните условия за проекта „Цербер“ ще са по-безопасни, отколкото на Земята. Съдя по досегашния опит.

— Нима? — Секретарят отново погледна обзора — А защо не го изтъкнахте досега? Защо не представихте всичко в най-добрата светлина, както си му е редът?

— Този доклад е предназначен само за мене… Тоест само за нас. А в доклада за Съвета ще бъде наблегнато на предохранителните мерки, без да се споменават изчисленията за човешки жертви. В крайна сметка те са само предполагаеми.

— Хм… Предполагаеми… Да, разбира се. — Секретарят, изглежда, изгуби интерес и остави доклада.

— Нещо друго, сър?

— А, да. Хенри, приятелю, нали знаете, че днес трябва да приема рарджилианския сановник? Доктор… как му беше името?

— Доктор Фтамъл — отвърна господин Кайку и хвърли поглед към контролното табло върху бюрото. — До времето на срещата ви остават час и седем минути.

— Точно така. За съжаление налага се да ви помоля да ме заместите. Извинете му се, знаете какво се иска. Кажете му, че съм зает с държавни дела.

— Не ви съветвам да го правите, сър. Той ще очаква да бъде приет от служител с вашия ранг, пък и рарджилианците са много чувствителни на тема протокол.

— О, стига. На тоя туземец ще му е все едно.

— Нищо подобно, сър.

— Е, тогава направете така, че да си помисли, че съм аз. Не ме интересува, няма да бъда тук и толкова. Генералният секретар ме покани да поиграем голф, а знаете, че на покана от генерален секретар е задължително да се отзоваваме.

Господин Кайку знаеше, че изобщо не е така, стига да се обясни причината на отказа. Но реши да си мълчи. Каза:

— Разбрано, сър.

— Благодаря ви, старче.

И секретарят си тръгна, като отново започна да си подсвирква.

Когато вратата се затвори, господин Кайку сърдито и рязко взе да натиска поред копчетата от уредбата. Изолира се и сега с него не можеше да се свържат нито по телефон, нито по видео, радио, с автоматичен секретар или по друг начин освен чрез алармения сигнал, който личната му секретарка бе използувала само два пъти за дванайсет години. Опря лакти на бюрото, покри главата си с ръце и прокара пръсти през гъстата си къдрава коса.

Това не с наред, онова не е наред и другото също не е наред… И винаги се намира някой тъпанар, който да му сложи крак… Защо му трябваше да напуска Африка?

От къде на къде го прихвана да служи на обществото? Страст, която отдавна се беше превърнала в обикновен навик…

Поизправи се и дръпна средното чекмедже. Беше претъпкано с проспекти за имоти в Кения. Господин Кайку извади една част и се зае да сравнява предимствата на различните ферми. Ето, тази е на чиста изгода, ако човек има парите. Цели осемстотин акра, половината обработваеми, седем кладенци, в които със сигурност има вода. Господин Кайку разгледа картата на имота и няколко снимки и скоро вече се чувствуваше по-добре. След малко прибра всичко обратно и затвори чекмеджето.

Принуден беше да си признае, че макар да каза истината на шефа си, собственият му нервен пристъп се дължеше най-вече на отколешния му страх от змии. Ако доктор Фтамъл не беше рарджилианец… Или пък ако рарджилианците не бяха медузоподобни хуманоиди, нямаше да се вълнува. Естествено Кайку знаеше, че ония пипала, растящи по главите на рарджилианците, не са змии, но стомахът му не го знаеше. Трябваше да отдели време за хипнотичен сеанс, преди да… Не, нямаше да има време, налагаше се да вземе хапче.

Господин Кайку въздъхна и освободи натиснатите копчета по таблото. Входящата кутия на пневматичната поща веднага започна да се пълни, а по комуникационните апарати светнаха лампички. Но цветът им бе по-скоро кехлибареножълт, отколкото червен, така че заместник-секретарят не им обърна внимание, а взе да преглежда материалите, постъпили в кутията. Повечето бяха предназначени само за негова информация — догмата изискваше действията да се извършват от подчинените му или от техните подчинени. Сегиз-тогиз сверяваше някое име или проверяваше какво решение е предложено, след което пускаше материала в зиналата паст на изходящата кутия.

Получи се радиосъобщение, което бе необичайно, понеже се отнасяше до създание, смятано за извънземно, но некласифицирапо по тип и произход. Станалото произшествие изглеждаше маловажно — поредната глупост в едно от туземните села в западната част на континента. Наличието на извънземно същество обаче автоматично изискваше от местната полиция да докладва случая в Департамента по космическите въпроси, а фактът, че извънземното не е класифицирано, беше попречил да се вземат мерки и в изпълнение на наредбите за такива случаи бяха препратили сведението по-нагоре.

Господин Кайку никога не беше виждал Глупи, но дори и да го беше виждал, нямаше да прояви към него особен интерес. Обаче господин Кайку добре знаеше, че всеки контакт с далечния космос е уникален. Няма граници на разнообразието във Вселената. Да се предвиди, без да има налице познания, да се приеме непознатото за познато или да се съди по аналогия — всичко това можеше да докара само беди.

Заместник-секретарят прегледа списъка, за да види кого би могъл да изпрати. Служителите му бяха професионалисти и до един биха се справили с какъвто и да е необичаен и изискващ върховна намеса юридически въпрос, що се отнася до извънземните същества, но кой от тях беше сега на Земята, кой нямаше задача? Хм…

Сергей Гринбърг, тъкмо той е подходящ. Отдел „Търговско разузнаване“ можеше да се справи и без шеф за ден-два. Господин Кайку натисна съответното копче.

— Сергей?

— Да, шефе!

— Зает ли си?

— Ами… и да, и не. Гриза си ноктите и се мъча да измисля причина, поради която данъкоплатците да ми дават още пари.

— А налага ли се? Изпращам ти долу копие от един доклад.

Господин Кайку внесе името на Гринбърг в системата, пусна материала в изходящата кутия и изчака няколко секунди, докато видя, че Гринбърг го взема от своята кутия.

— Прочети го!

Гринбърг го прочете, после вдигна очи.

— Какво следва, шефе?

— Свържи се с местния съдия и му съобщи, че ще се намесим по юридически път, после заминавай и провери случая лично.

— Вашите желания са заповед за мене, кралю! А може и пари да събера, ако тази твар се окаже земна. Залагам две към едно, че е така. Ако ли не е, имам начин да го установя.

— Няма да се хвана, много ти е висок облогът. Все пак положението може и да е особено, не бива да рискуваме.

— Ще поставя селяндурите на място, шефе. Къде е тая паланка? Уествил се казваше, нали?

— От къде да знам? Копието е пред тебе.

Гринбъл погледна листа.

— Виж ти! Кой би могъл да предположи? Намира се в планината. Може да отидат две-три седмици, шефе. Няма ли да ви стане напечено?

— Ако се забавиш повече от три дни, ще ти отбия закъснението от годишната отпуска.

Господин Кайку прекъсна връзката и се зае с други въпроси. Проведе десетина разговора, разчисти до дъно входящата кутия (но скоро материалите отново се натрупаха), а после забеляза, че е дошло време за срещата с рарджилианеца. Мравки полазиха по цялото му тяло и той взе трескаво да рови из чекмеджетата — търсеше специалните хапчета, които докторът го предупреди да не взема твърде често. Тъкмо глътна лекарството и лампичката за връзка със секретарката му взе да премигва.

— Сър? Дошъл е доктор Фтамъл.

— Покани го да влезе.

След което господин Кайку взе да мънка на езика, който неговите прадеди бяха използували, за да правят разни заклинания — например заклинания против змии. Когато подвижната врата се плъзна и се отвори, на лицето на замсстник-секретаря вече беше изписано изражение, подходящо за среша с видни посетители.

 

 

ГЛАВА III
НЕУМЕСТЕН ВЪПРОС

Намесата на Департамента по космическите въпроси в историята с Глупи не забави делото — напротив, ускори го. Господин Гринбърг се свърза по телефона с местния съдия, помоли да използува съдебната зала и помоли също така всички страни и свидетели да се явят в съда на следващата сутрин в десет часа — включително, разбира се, и извънземното създание, станало причина за цялата неразбория. О’Фаръл, съдията, се противопостави на последното изискване.

— Наистина ли желаете да дойде и тази… твар?

Гринбърг обясни, че на всяка цена държи да присъствува и извънземното, тъй като именно връзката на това същество със случая е станала причина за тяхната намеса.

— О’Фаръл, ние, хората от Департамента, нямаме намерение да се бъркаме в работата ви. След като видя извънземното и задам пет-шест въпроса, сигурно ще се оттегля, което ще е добре дошло и за двама ни. Това така наречено извънземно е единствената причина да ви посетя. Така че ви моля зверчето да присъствува.

— Но това е прекалено голям звяр, за да се побере в съдебната зала! Макар да не съм го виждал от няколко години, чух, че дори е пораснал, а той и тогава нямаше да се побере. Не можете ли да го посетите там, където е сега?

— Мога, макар че страдам от предразсъдъка всичко, което е свързано с едно дело, да се събира на едно място. Къде се намира той?

— Затворен е в жилището си при своя собственик. Живеят на няколко мили извън града.

Гринбърг се замисли. Не беше претенциозен и му беше все едно какво яде и къде спи, но когато работата опреше до Департамента, той се ръководеше от правилото да кара другите да се поразмърдат — иначе огромната маса от задачи нямаше да се отхвърли.

— Иска ми се да избегна това пътуване извън града, понеже възнамерявам да задържа кораба и по възможност да се върна в столицата утре следобед. Имам спешна работа… става въпрос за марсианския договор.

Когато искаше някой извън Департамента да побърза, Гринбърг редовно тръсваше въпросната измислица.

О’Фаръл каза, че ще изпълни искането.

— Ще издигнем временна постройка в градината пред съда.

— Чудесно! До утре, О’Фаръл. Благодаря за всичко!

Преди два дни, когато Глупи излезе да се поразходи, съдията О’Фаръл беше заминал на риболов. Докато се върне, бяха поразчистили поразиите, а освен това той си имаше и установен принцип: избягваше да чете или да дава ухо на разни сведения, както и да събира слухове за дела, които може да му се наложи да гледа. Когато позвъни на Драйзър — шефа на Сигурността, — не очакваше, че ще има затруднения за придвижването на Глупи.

Драйзър избухна не на шега.

— Да не си се побъркал, О’Фаръл?! — попита го той.

— Моля? Какво те прихваща, отче?

Драйзър се опита да му обясни. Съдията отхвърли възраженията му. Впоследствие и двамата се обадиха на кмета. Кметът обаче беше ходил на същия риболов, затова везните натежаха в полза на О’Фаръл. Каза буквално следното: „Драйзър, изненадваш ме. Не можем да си позволим един важен служител от Федерацията да остане с впечатлението, че нашето селище е толкова затънтено, та не сме в състояние да се справим с такава дреболия.“ Полицаят изпъшка и позвъни в завода за метални конструкции, снабдяващ планинските щати.

 

 

Драйзър реши да придвижи Глупи на зазоряване, за да го прибере в постройката, преди по улиците да бъде пълно с народ. На никого обаче не хрумна да уведоми Джон Томас и в четири часа сутринта той така се стресна, че му призля. Събудиха го тъкмо когато сънуваше кошмар и отначало момчето си помисли, че с Глупи се с случило нещо ужасно.

Положението се изясни, но Джон Томас не се включи да помага — той беше от мудните хора, от хората, чието равнище на кръвна захар сутрин е паднало, така че не стават за нищо, прели добре да похапнат. И Джон Томас настоя да направи именно това.

Главният полицай изглеждаше ядосан. Госпожа Стюарт като всяка майка реши, че тя най-добре може да се справи, и каза:

— Но, миличък, не смяташ ли, че ще е по-хубаво, ако…

— Най-напред ще закуся. Глупи също.

Драйзър се намеси:

— Млади човече, заемаш погрешна позиция. Преди да се усетиш, ще се забъркаш в още по-голяма каша. Тръгвай. Ще закусиш в града.

Момчето не отстъпваше. Майка му каза рязко:

— Джон Томас, няма да бъде твоята, чуваш ли? Инатиш се също като баща си!

Подмятането ча баща му го настрои още повече в нежеланата посока и момчето каза с горчивина:

— Защо не си на моя страна, мамо? В училище ни учеха, че един гражданин не може да бъде измъкван от дома си всеки път, когато полицията си го науми. Но ти, изглежда, желаеш да помогнеш на него, а не на мене. На чия страна си?

Майката погледна изумено момчето, понеже от дълго време то покорно й се подчиняваше. И каза:

— Джон Томас! Как си позволяваш да говориш така на майка си?

— Правилно — подкрепи я Драйзър. — Дръж се прилично с майка си, иначе ще опиташ колко е тежка ръката ми. Е, не в качеството ми на полицай, разбира се. Това, което ни най-малко не мога да търпя, е ако едно момче се държи грубо с по-възрастните — каза полицаят, разкопча куртката си и измъкна отвътре един сгънат лист хартия. — Сержант Мендоса ме осведоми как си се заяждал оня ден, така че дойдох подготвен. Ето ти документа! Е, сега ще дойдеш ли? Или трябва да те мъкна насила?

Полицаят стоеше и удряше с листа по дланта си, но не го подаде на Джон Томас. Ала когато момчето посегна да го вземе, той не се възпротиви и изчака, докато го прочете. Накрая му каза:

— Е, доволен ли си?

— Това е призовка за съда — уточни Джон Томас. — Нареждат ми да се явя и да заведа Глупи.

— Точно така.

— Но тук пише „в десет часа“. Не пише, че най-напред не мога да закуся, стига да бъда на място в десет!

Драйзър дълбоко пое въздух — видя се как гръдният му кош се разширява. Лицето му, вече зачервено, потъмня, но той не каза нищо.

Джон Томас се обади:

— Мамо, отивам да си приготвя закуска. Да приготвя ли и за тебе?

Госпожа Стюарт погледна Драйзър, после погледна сина си и прехапа устни.

— Не си прави труда — сърдито каза тя. — Аз ще направя закуската. Господин Драйзър, ще пиете ли кафе с нас?

— Моля? Много мило, че ме каните, госпожо. С удоволствие ще пия. Цяла нощ не съм мигнал.

Джон Томас погледна майка си и Драйзър.

— Ще изтичам да видя как е Глупи. — Поколеба се, после добави: — Извинявай, че се държах грубо, мамо.

— Да не говорим повече за това — хладно каза тя.

Джон Томас се готвеше да обясни някои неща за свое оправдание, но размисли и тръгна. Глупи леко хъркаше наполовина вътре в постройката, наполовина навън. Бдящото око беше вдигнато над главата му, както ставаше винаги, когато спеше. Окото се извъртя, щом Джон Томас се приближи, и го огледа, но тази част от Глупи, която стоеше на стража заради останалите части, позна момчето и звездната твар продължи да спи. Джон Томас се върна доволен в къщи.

По време на закуската напрежението отслабна. След като момчето изяде две чинии с овесена каша, хапна пържени яйца с препечен хляб и изгълта две чаши какао, вече беше готово да се съгласи, че Драйзър изпълнява дълга си и не измъчва хората за собствено удоволствие. От своя страна полицаят под влиянието на храната реши, че момчето не е направило нищо особенно и че една твърда ръка и малко пердах от време на време биха оправили нещата. Много лошо, че майка му го отглежда сама, има вид на приятна жена. Драйзър се опита да отопи от чинията останалите яйца със залък хляб, успя и каза:

— Вече се чувствувам по-добре, госпожо Стюарт, честна дума. Цяло щастие е за един вдовец да опита домашни гозби… Но няма да посмея да го спомена на хората си.

Госпожа Стюарт сложи ръка на устата си.

— Съвсем забравих за тях! След минутка ще има още кафе. Колко са?

— Петима. Но не се безпокойте, мадам. Те ще закусят, когато им свърши дежурството. — И той се обърна към Джон Томас: — Готов ли си за тръгване, младежо?

— Ами… — Джон Томас погледна майка си. — Защо не приготвиш закуска и за тях, мамо? Нали ще трябва да събудя Глупи и да го нахраня?

Докато събуди и нахрани Глупи, докато му обясни какво става, докато петимата патрулни полицаи изпият втората си чаша кафе след топлата закуска, всички вече се чувствуваха по-скоро на гости, отколкото на работа. Шествието потегли по пътя доста след седем часа.

Малко след девет успяха да вкарат Глупи в постройката, издигната пред съда. Глупи с удоволствие забеляза, че там мирише на стомана, и искаше да опита конструкцията. Джон Томас се принуди да бъде твърд с него. Влезе вътре, взе да му говори и да го милва и отвлече вниманието му, докато завариха вратата с оксижен. Когато видя солидната стоманена клетка, Джони се обезпокои, понеже не беше стигнал дотам, да обяснява на Драйзър, че стоманата е повече от безполезна за Глупи.

Сега вече, изглежда, беше прекалено късно. При това Драйзър се гордееше с постройката. Не беше имало време да се излеят основи, затова главният полицай беше поръчал конструкция с тежки стоманени подпори, затворена от всички страни освен откъм входа, докато приберат Глупи вътре.

„Е, толкова много знаят, че не са си направили труда да ме попитат“ — помисли си Джон Томас. И реши просто да предупреди Глупи да не изяжда и едно парченце от клетката, като го заплаши със страшно наказание. А оттам нататък щеше да се надява да не се случи нищо лошо.

Глупи беше склонен да спори — от негова гледна точка цялата работа изглеждаше не по-малко налепа, отколкото да се опиташ да затвориш едно гладно момче, като го оградиш със стена от торти. Един от работниците спря да заварява, остави оксижена и каза:

— Я, тая твар май говореше!

— Говореше, разбира се — потвърди Джон Томас, без да се впуска в подробности.

— Глей ти…

Човекът загледа Глупи, после отново се залови за работа. Не беше новост, че извънземните могат да разговарят с човешки глас, имаше такива случаи, особено по стереопредаванията, и човекът изглеждаше спокоен. След малко обаче пак се обади:

— Умът ми не го побира, животно, пък говори — съобщи мнението си той.

Джон Томас не му отвърна — не беше подмятане, на което може да се даде отговор.

Сега, понеже разполагаше с време, момчето искаше непременно да прегледа Глупи — имаше нещо, което го безпокоеше. Забеляза симптомите за пръв път на сутринта след пагубната разходка на Глупи — на местата, където биха били раменете на Глупи, ако имаше рамене, се бяха появили две подутини. Вчера му се видяха по-набъбнали и момчето се разтревожи, понеже преди това смяташе, че Глупи просто се е натъртил… Не че Глупи се натъртваше лесно…

Но подутините го притесняваха. Възможно е Глупи да се беше наранил по време на случайните „атлетически състезания“, в които бе участвувал. Изстрелът на господин Ито не го беше наранил — там, където куршумът се беше ударил в кожата, имаше малко обгоряло от барута, но нищо повече. Заряд, който би разрушил танк, за Глупи беше като ритника за магарето — можеше да го стресне, но не и да му навреди.

Дали пък самият Глупи не се беше наранил при преминаването през парниците? Не изглеждаше много вероятно. По-скоро се беше ударил при падането от виадукта. Джон Томас знаеше, че подобно падане би било пагубно за всяко земно животно с по-големи размери, за един слон например. Вярно, че Глупи като извънземно имаше такова устройство, че пред него слонът изглеждаше нежно създание, но все пак може и да се беше ударил лошо…

По дяволите! Подутините се бяха уголемили неимоверно, приличаха направо на тумори, а кожата, която ги покриваше, изглеждаше омекнала и изтъняла, доста различна от „бронята“, обвиваща целия Глупи. Джон Томас взе ла се чуди дали същество като Глупи може да развие рак вследствие на… да речем, натъртване. Нямаше представа и не познаваше никой, който да е наясно. Момчето не си спомняше Глупи да е бил болен, пък и баща му не беше споменавал за каквото и да е неразположение на любимеца им. Глупи си беше все един и същ — вчера, днес и винаги — само дето растеше.

Джон Томас реши вечерта непременно да прегледа дневника на дядо си, както и записките на прадядо си. Може би беше пропуснал нещо…

Натисна подутините и се помъчи да подпъхне пръсти под тях. Глупи неспокойно се размърда. Момчето се спря и уплашено попита:

— Боли ли те?

— Не, гъделичка ме — отвърна му Глупи с детския си глас.

Отговорът не го успокои. Знаеше, че Глупи има гъдел, но можеше да го изпита само ако го погъделичкат с търнокоп например. Сигурно подутините бяха много чувствително място. Тъкмо се канеше да продължи с огледа, когато чу, че някой го вика някъде отзад.

— Джон! Джони!

Обърна се. Пред клетката стоеше Бети Сорънсън.

— Здрасти, Шампионке! — извика й той. — Получи ли посланието ми?

— Да, но чак в осем часа. Знаеш правилата в общежитието. Здрасти, Глупи. Как си, душко?

— Добре — отвърна Глупи.

— Затова и ти го пратих на лента — обясни Джон Томас. — Тия идиоти ме измъкнаха от леглото по тъмно. Луди хора.

— Няма да ти навреди да видиш поне веднъж изгрева. Но защо е тази паника? Струва ми се, че делото беше насрочено за идната седмица.

— Така беше. Обаче е дошла някаква важна клечка от Департамента по космическите въпроси от Голямата свободна зона. Той ще организира гледането на делото.

— Какво?!

— Защо се чудиш?

— Защо се чудя ли? Как така защо? Не познавам тоя големец. Смятах, че ще се справям със съдията О’Фаръл… Неговите номера са ми известни. А един нов съдия… Просто не знам. От друга страна, нахвърлих планове, които нямах време да обмисля. — И Бети се намръщи. — Ще трябва да уредим отлагане на делото.

— Има ли смисъл? — попита я Джон. — Не е ли най-добре да се явим в съда и да кажем истината?

— Джони, ти си непоправим. Ако работата се състоеше само в това, нямаше да има съдилища.

— Може би това щеше да е определен напредък.

— Да, обаче… Виж какво, Смотаняко, престани да стоиш със скръстени ръце и да издаваш глупави звуци. След като ще трябва да се явяваме в съда след по-малко от час… — И тя погледна към часовниковата кула на старата съдебна сграда. — Не, времето е доста по-малко. Трябва да побързаме. Поне трябва да успеем да подадем иск за повреда на собственост.

— Глупости. Няма да мине, сигурен съм. Глупи не е собственост, не е парче имот.

— Хората застраховат и по една крава, по два коня, по десетина прасета. Дърводелецът може да застрахова инструментите си. Актрисата може да застрахова тоалетите си.

— Но това не е същото! И аз като тебе изкарах курса по търговско право в училище. Ще ти се смеят!

— Не вдигай нара. Това е част втора на същия закон. Ако показваш Глупи на карнавал за пари, той ще представлява „оръдие на твоя труд“, нали? Тяхна работа е да докажат, че не е така. От нас се иска да регистрираме Глупи като твое имущество, преди да са те осъдили.

— Ако не могат да глобят мене, ще глобят майка ми.

— Не, няма да могат. Проверих. Откакто баща ти е оставил средствата си под опека, юридически тя няма пукната пара.

— Такъв ли е законът? — недоверчиво я попита Джон.

— О, я стига! Законът е такъв, какъвто успееш да го изкараш пред съда.

— Бети, все гледаш да шмекеруваш — рече Джон Томас, като се промуши през пречките. Обърна се и добави: — Глупи, сега ще се върна. Не мърдай оттук!

— Защо? — попита Глупи.

— Няма какво да ти обяснявам. Ще ме чакаш тук.

— Добре.

На моравата пред сградата на съда имаше тълпа — хората зяпаха Глупи, превърнал се в знаменитост. Главният полицай Драйзър беше наредил мястото да се огради, а няколко полицаи стояха да пазят реда. Двамата младежи се провряха под въжетата и се промъкнаха през тълпата до съдебното стълбище. Канцеларията на областния чиновник се намираше на втория етаж. Там завариха първия му заместник — една възрастна стара мома.

Госпожица Шрайбър, без много да му мисли, взе същото отношение към регистрирането на Глупи, каквото бе взел Джон Томас. Но Бети настоя, че не е работа на областния чиновник да решава дали в случая е правилно да �