Робърт Хайнлайн
Уолдо — Моята библиотека

Изпълнението беше обявено като балет, което обаче не даваше точна представа за него.

Краката му създаваха сложно, деликатно и чисто потропване. Дъхът на публиката спря от тишината, когато подскочи високо във въздуха, по-високо, отколкото би било естествено за човешко същество, и изпълни фантастично невъзможен entrechat douze.

Приземи се на пръсти, видимо стоящ неподвижен, и все пак произвеждайки фортисимо от гръмки потропвания.

Прожекторите угаснаха и светнаха светлините на сцената. За един дълъг момент публиката остана безгласна, след което усети, че е време за аплодисменти, и ги даде.

Той стоеше с лице към тях, чувствайки прииждащите емоционални вълни. Почти можеше да се облегне на тях — това го стопляше до кости.

Беше чудесно да танцува, да бъде аплодиран, да бъде харесван, да бъде желан.

Когато завесата се спусна за последен път, той позволи на гримьора си да го отведе. В края на представлението беше винаги леко опиянен; танцуването бе една приятна интоксикация дори при репетициите. Да чувства как публиката го издига, носи и аплодира — това никога не му омръзваше. Винаги бе ново и сърцераздирателно прекрасно.

— Насам, шефе. Усмихнете се! — Светкавицата блесна. — Благодаря!

— Аз ви благодаря! Пийнете нещо. — Той тръгна към дъното на гримьорната. Всички бяха толкова хубави хора, такива готини момчета — репортерите, фотографите — всичките.

— Може ли една снимка прав? — Той бе готов да се подчини, но гримьорът, зает с един от чехлите му, го предупреди:

— Ще трябва да оперираш след половин час.

— Операция? — подскочи фотографът от новините — Какво ще бъде този път?

— Лява церебротомия — отговори той.

— Ще може ли да го отразим?

— Ще ми е приятно да бъдете там — стига да не възразяват от болницата.

— С това ще се оправим.

Такива готини момчета.

— … да погледнем нещата под малко по-друг ъгъл — беше женски глас близо до ухото му. Той се озърна, леко смутен. — Например, какво ви накара да изберете танца като кариера?

— Прощавайте, — извини се той. — Не ви чух. Тук май е доста шумно.

— Попитах ви защо се захванахте с танците?

— Не знам как точно да ви отговоря. Ще трябва да се върнем доста назад …

 

 

Джеймс Стивънс намръщено рече на помощник-инженера:

— Какво толкова си цъфнал?

— Просто формата на лицето ми е такава — извини се помощникът. — Я се опитай да се посмееш на това — станала е още една авария.

— Боже мой! Не ми казвай — чакай да опитам да позная. Пътнически или товарен?

— Двойна совалка „Климакс“ по маршрута Чикаго — Солт Лейк сити, точно на запад от Северното плато. И също така, шефе …

— Да?

— Голямото Момче иска да те види.

— Това е интересно. Това е много, много интересно. Мак…

— Да, шефе.

— Би ли искал да бъдеш главен инженер по трафика на Норт Америкън Пауър Еър? Чух, че мястото ще се освободи.

Мак се почеса по носа.

— Интересно е, че вие ми го казвате, шефе. Тъкмо се канех да ви запитам каква препоръка бихте ми дали, ако реша да се върна към цивилното инженерство. Мисля, че за вас представлява интерес да се отървете от мене.

— Ще се отърва моментално. Вземай пътя към Небраска, намери купчината боклук преди да са го развлекли ловците на сувенири и донеси деКалбовете и черната кутия.

— Неприятности с полицията, може би?

— Оправяй се сам и гледай да се върнеш.

Офисът на Стивънс се намираше непосредствено до местната енергостанция. Бизнес офисите на Норт Америкън бяха разположени на един хълм, отдалечен почти на цяла миля. Естествено, съществуваше обичайният свързващ тунел. Стивънс влезе в него и нарочно избра нискоскоростната лента, за да има време да премисли нещата, преди да се изправи пред боса.

Когато пристигна, вече бе решил какво да отговори, но самият отговор не му харесваше.

Голямото Момче — Стенли Ф. Глисън, председател на управителния съвет — тихо го поздрави:

— Влез, Джим. Седни. Вземи си пура.

Стивънс седна на стола, отказа се от пурата, извади цигара, която запали, докато се оглеждаше наоколо. Освен шефът и самият него, присъстваха Харкнес, шеф на юристите, д-р Рамбо, конкурент на Стивънс в изследванията, и Стрибел, главният енергоинженер на града. „Само ние петимата и никой друг — помисли той — всички от тежка категория и никой от средна. Глави ще падат — и първата ще е моята.“

— Е, — каза той почти войнствено, — всички сме налице. Кой държи картите? Някой ще сече ли за раздаване?

Харкнес изглеждаше малко нещастен от това нарушение на добрия тон. Рамбо бе прекалено затънал в някакви лични мрачни мисли, за да реагира на остроумия с лош вкус. Глисън не обърна внимание.

— Опитваме се да намерим начин да се измъкнем от нашите неприятности, Джеймс. Оставих съобщението за теб с надеждата, че още не си тръгнал.

— Отбих се пътьом просто да проверя дали нямам лично поща — каза Стивънс с огорчение. — Инак щях да съм на плажа в Маями, превръщайки слънчевата светлина във витамин Д.

— Знам това, — каза Глисън. — и съжалявам. Ти заслужаваш този отпуск, Джими. Но ситуацията вместо да се подобри се влоши. Някакви идеи?

— Какво смята доктор Рамбо?

Рамбо вдигна поглед за момент.

— Рецепторите на деКалб не могат да се повредят! — заяви той.

— Но те се повреждат.

— Това е невъзможно! Вие сте ги използвали неправилно! — Той отново се върна към невеселите си размисли.

Стивънс се обърна пак към Глисън и разтвори ръце.

— Доколкото знам, д-р Рамбо е прав, но ако грешката е в инженерния отдел, не виждам каква може да бъде тя. Можете да получите оставката ми.

— Нямам нужда от оставката ти, — меко каза Глисън. — Това, което искам, са резултати. Ние имаме отговорност пред обществото.

— И пред акционерите, — вмъкна Харкнес.

— Този проблем се решава от само себе си, ако решим първия, — забеляза Глисън. — Какво ще кажеш Джими? Някакви предложения?

Стивънс захапа устната си.

— Само едно, — рече той, — и то е такова, че не бих искал да го правя. След това ще си потърся работа по обявите във вестниците.

— Така ли? И какво е то?

— Трябва да се посъветваме с Уолдо.

Рамбо изведнъж се отърси от апатията си.

— Какво? Този шарлатанин? Проблемът е научен.

Харкнес каза:

— Наистина, д-р Стивънс …

Глисън вдигна ръка.

— Предложението на д-р Стивънс е логично. Но се боя, че е малко късно, Джими. Говорих с него миналата седмица.

Харкнес изглеждаше изненадан. На Стивънс му стана досадно.

— Без да ми се обадиш?

— Извинявай, Джими. Просто исках да пробвам. Но няма смисъл. Условията му по отношение на нас се свеждат до конфискация.

— Още ли е кисел заради патентите на Хатауей?

— Неприязънта му е непроменена.

— Трябваше да ме оставите аз да се оправя с тази работа, — вмъкна Харкнес. — Той не може да направи това — засегнати са обществени интереси. Ако трябва, ще го принудим да го направи, а таксата ще определи съдът.

— Така си и мислех, — сухо каза Глисън. — Смяташ ли, че една кокошка ще снесе яйце по съдебно разпореждане?

Харкнес възнегодува, но премълча.

Стивънс продължи:

— Аз не бих предложил да се обърнем към Уолдо, ако нямах идея как да подходим към него. Познавам един негов приятел …

— Приятел на Уолдо? Не знаех, че има такива.

— Този човек му е нещо като чичо — първият му лекар. С негова помощ бих могъл да се разбера с Уолдо с добро.

Д-р Рамбо стана.

— Това е непоносимо, — обяви той. — Трябва да ви помоля да ме извините.

Той не изчака отговора, а тръгна веднага, като вратата едва успя да се отвори пред него.

Глисън проследи напускането му с разтревожен поглед.

— Защо го взема толкова навътре, Джими? Човек би помислил, че мрази Уолдо на лична основа.

— Вероятно това е така. Но има и още нещо: в момента цялата му вселена се разпада. През последните двадесет години, откакто реформулираната от Прайър обща теория на полето ликвидира Принципа на неопределеността на Хайзенберг, физиката се смята за точна наука. За мен и теб всички тези несполуки във връзка с енергийните и трансмисионните прекъсвания са ужасно досадни, но за д-р Рамбо това е атака върху вярата му. Най-добре го дръж под око.

— Защо?

— Защото като нищо ще мръдне окончателно. Разочарованието от собствената религия може да бъде много сериозно за един човек.

— Хм. А как е при теб самия? Не ти ли идва малко множко?

— Не съвсем. Аз съм инженер — от гледна точка на Рамбо просто високо платен тенекеджия. Разлика в ориентацията. Не може да се каже, че съм особено объркан.

Аудио-комуникаторът на бюрото на Глисън оживя. „Викам главен инженер Стивънс! Викам главен инженер Стивънс!“ Глисън натисна копчето.

— Тук е. Продължавайте.

— Код на компанията, разшифровка. Съобщението е: „Закъсал съм на четири мили северно от Цинцинати. Да продължа ли за Небраска, или да ти донеса, ти знаеш какво, от бракмата?“ Край на съобщението. Подпис: Мак.

— Кажете му да се връща обратно, ако ще и пешком! — свирепо каза Стивънс.

— Много добре, сър, — устройството изключи.

— Твоят помощник? — запита Глисън.

— Да. Това е последната сламка, шефе. Да изчакам ли и да опитам да анализирам и този случай, или да опитам да се видя с Уолдо?

— Опитай се да се видиш с Уолдо.

— Окей. Ако не получите вест от мен, изпратете обезщетението за уволнение в Палмдейл Ин, Маями, четвъртата вълна отдясно.

Глисън си позволи една нещастна усмивка.

— Ако ти не успееш, аз ще бъда петият. На добър час.

— Довиждане.

Когато Стивънс си отиде, Главният инженер на станцията Стрибел се обади за първи път.

— Ако има прекъсване на енергията за градовете, — каза меко той, — знаете къде да ме намерите, нали?

— Къде? Вълна номер шест?

— Едва ли. Аз ще бъда номер едно — първият, когото ще линчуват.

— Но енергията за градовете не може да прекъсне! Имате толкова много дублиращи и обезопасяващи устройства!

— Нито пък биха могли да аварират деКалбовете, както се смяташе. И все пак си помислете на подниво номер седем в Питсбърг с угасналите си светлини. Или по-добре, не мислете за това!

 

 

Доктор Граймс мина през надземния вход, който водеше до дома му, прегледа съобщенията и с лек интерес забеляза, че някой, който му беше достатъчно близък, за да знае кода за отваряне на вратата, беше вътре. Той тръгна тромаво надолу, щадейки изкуствения си крак, и влезе в дневната.

— Здрасти, Док, — Джеймс Стивънс стана, когато вратата се отвори, и тръгна да го посрещне.

— Здрасти, Джеймс. Налей си едно питие. А, ти вече имаш. Налей едно и на мен.

— Добре.

Докато приятелят му изпълняваше поръчката, Граймс се измъкна от странното и с анахроничен вид палто и го захвърли горе-долу в посоката на дрешника. То падна тежко на пода, много по-тежко, отколкото предполагаше видът му, въпреки големите размери, и издрънча.

Навеждайки се, той смъкна масивните като палтото панталони. Отдолу носеше обичайното в бизнеса трико — синьо и самурено черно. Този стил не му подхождаше. За едно око, неизкушено от познанията за цивилизованото облекло — да речем, митичния Човек от Антарес — той би изглеждал недодялан, може би дори грозен. Приличаше на възрастен дебел бръмбар.

Джеймс не обърна внимание на трикото, но с неодобрение изгледа току-що съблечените дрехи.

— Все още носиш тази глупава броня, — беше коментарът му.

— Разбира се.

— По дяволите, Док — ще се разболееш докато разнасяш този боклук наоколо. Това е нездравословно.

— Ще се разболея, ако не ги нося.

— Дрън-дрън. Аз не се разболявам и не нося броня извън лабораторията.

— А би трябвало. — Граймс отиде до мястото, където Стивънс се беше преместил. — Кръстосай крака! — Стивънс се подчини. Граймс ловко го чукна странично с ръка под капачката на коляното. Рефлекторното подскачане едва се почувства. — Слабо, — забеляза той, а след това обърна клепача на приятеля си.

— Ти си в лоша форма, — добави той след момент.

Стивънс се отдръпна нетърпеливо.

— Много съм си добре. Сега говорим за теб.

— Какво за мен?

— По дяволите, Док, ти подбиваш репутацията си. Говорят лоши неща за теб.

Граймс кимна.

— Знам — „Горкият стар Гюс Граймс — май са го нападнали церебрални термити“. Ти не се тревожи за репутацията ми. Какъв е индексът ти за умора?

— Не знам. Всичко е наред.

— Тъй ли? Ако се борим, ще те победя два пъти от три.

Стивънс потърка ушите си.

— Не се заяждай, Док. Разнебитен съм, но това няма нищо общо с работата.

— Хм! Джеймс, ти може би не си лош радиационен физик…

— Инженер.

— … инженер. Но ти не си медик. Не можеш да очакваш да заливаш година след година човешкия организъм с всякакви видове радиационна енергия и да не си платиш за това. Той не е предназначен да издържи на това.

— Но аз нося броня в лабораторията.

— Разбира се. А извън лабораторията?

— Но — виж какво, Док — неприятно ми е да ти го кажа, но цялата ти теза е смешна. Разбира се, в наше време радиационната енергия се разпространява по въздуха, но няма нищо опасно. Всички химици по колоидите са съгласни, че …

— Колоиди, трънки!

— Но ти трябва да признаеш, че биологическата икономика е въпрос на колоидална химия.

— Нищо не трябва да признавам! Не споря, че колоидите са материала на живите тъкани — това е така. Но от четиридесет години твърдя, че е опасно живите тъкани да бъдат излагани на смесена радиация, без да е известен ефектът от това. От еволюционна гледна точка животното човек е адаптирано само към нормалната радиация на слънцето — а дори и нея не понася много добре, даже под дебелата йонизационна покривка. Ако не беше тази покривка — виждал ли си някога слънчев рак тип Х?

— Разбира се, не съм.

— Не, ти си много млад. Но аз съм виждал. Асистирах при аутопсията в един случай, когато бях ординатор. Човекът беше от Втората експедиция на Венера. Наброихме в него четиристотин тридесет и осем ракови язви, след което се отказахме.

— Този рак сега е победен.

— Разбира се, че е победен. Но това би трябвало да е предупреждение. Вие, младите келеши, можете да забърквате по лабораториите си неща, с които ние, медиците, не сме в състояние да се справим. Ние изоставаме и това не може да не бъде така. Обикновено ние не знаем какво е станало преди да се забърка кашата. Този път вие объркахте нещата. — Той седна тежко и изведнъж изглеждаше уморен и изтощен като по-младия си приятел.

Стивънс почувства онемяване, подобно на това, което човек би изпитал, когато някой, когото безкрайно обича и цени, изведнъж се влюби в друг, който е абсолютно малоценен. Чудеше се какво ли би могъл да каже така, че да не прозвучи грубо.

Той промени темата.

— Док, дойдох тук с две неща наум …

— Като например?

— Едното е отпускът. Прекалих с работата и отпускът ще ми дойде добре. Другото е твоето приятелче Уолдо.

— А?

— Да, Уолдо Фартингуейт Джоунс, благословено да е коравото му студено сърце.

— Защо Уолдо? Да не би изведнъж да си се заинтересувал от myasthenia gravis?

— Всъщност не. Пет пари не давам за физическото му състояние. Може да има копривна треска, пърхот, галопираща депресия — въобще не ми пука! Дано ги има всичките. Това, което искам, е да се възползувам от мозъка му.

— Тъй ли?

— Не мога да го направя сам. Уолдо не помага на хората — той ги използва. Ти си единственото лице, с което поддържа нормален контакт.

— Това не е точно така …

— Че кой още?

— Не ме разбра. Той не поддържа никакви нормални контакти. Просто аз съм единственият, който се осмелява да се държи грубо с него.

— Но аз мислех … е, няма значение. Знаеш ли, че положението е много неудобно? Уолдо е човекът, който ни трябва. Защо става така, че гений от неговия калибър е толкова недостъпен, толкова невъзприемчив към обществените потребности? О, аз знам, че причината за това е заболяването му, но защо трябва точно този човек да има точно това заболяване? Това е едно невъзможно съвпадение.

— Въпросът не е в недъга му, — каза Граймс. — Или по-точно не е както го казваш ти. Неговата слабост в известен смисъл е негов гений …

— А?

— Виж … — Граймс се замисли, връщайки се назад в годините на тази дълга връзка — за Уолдо връзка от раждането му — с този особен пациент. Той си спомни своите подсъзнателни опасения при раждането на детето. Младенецът изглеждаше достатъчно добре външно, освен лекото посиняване. Но лека цианоза се наблюдаваше при множество деца в родилното. И все пак бе почувствал леко колебание преди да го потупа по дупето, потупване, което щеше да доведе бебето до шока на първата глътка въздух.

Но тогава той подтисна чувствата си, направи нужния масаж и новороденото човешко същество заяви своята независимост със задоволителен рев. Нямаше всъщност какво друго и да направи — той бе млад лекар на обща практика, който сериозно приемаше клетвата на Хипократ. Според себе си, той все още я приемаше сериозно, макар и понякога да я наричаше „хипокритовата“ клетва. И все пак, чувствата му се бяха оказали оправдани — наистина имаше нещо гнило около това дете — нещо, което не бе изцяло myasthenia gravis.

Отначало изпитваше към детето съжаление, както и някакво ирационално чувство на отговорност за състоянието, в което се намираше то. Патологичната мускулна слабост води до почти пълна инвалидност, тъй като пациентът няма увредени крайници, които да могат да бъдат протезирани. Така и трябва да си лежи, с всичките си крайници, органи и жизнени функции, и все пак толкова жалък, толкова слаб, че не е в състояние да изпълни каквото и да е нормално действие. Той прекарва живота си в състояние на изтощителен колапс, какъвто нормален човек би достигнал в края на убийствено крос-кънтри бягане. Никаква помощ, никакво облекчение за него.

През детството на Уолдо постоянно се беше надявал, че детето ще умре, тъй като очевидно съдбата му бе отредила орисията на трагична безполезност, докато същевременно, като лекар, правеше всичко по своите сили и умения и по тези на безбройните консултиращи специалисти, за да запази живота на детето и да го лекува.

Естествено, Уолдо не можеше да ходи на училище — Граймс намери съчувстващи му възпитатели. Той не можеше да играе на обикновените игри — Граймс измисли за него специални игри за болнично легло, които стимулираха не само въображението на Уолдо, но и го караха да използва отпуснатите си мускули в пълна степен, колкото и ниска да беше тя.

Граймс се бе боял, че увреденото дете, след като не е подложено на обичайния стрес на растежа, ще остане инфантилно. Сега вече знаеше — от дълго време знаеше, че тревогите му са били напразни. Младият Уолдо се вкопчваше и в малкото, което животът му предлагаше, жадно се учеше, с мъчително усилие на волята се опитваше принуди недисциплинираните си мускули да му служат.

Беше изобретателен при измислянето на хитрини, за да преодолее някак мускулната си слабост. На седем години изобрети начин да държи лъжицата с двете си ръце, което му позволяваше — макар и много болезнено — да се храни сам. Първото си механично изобретение създаде на десетгодишна възраст. Това беше приспособление, което придържаше книгата пред него под произволен ъгъл, контролираше осветеността на страниците и ги обръщаше. Приспособлението реагираше на натиска на върховете на пръстите върху просто контролно табло. Естествено, Уолдо не можеше да го построи сам, но можеше да го замисли и обясни — семейство Фартингуейт-Джоунс спокойно можеше да си позволи услугите на инженер-конструктор, който да осъществи замисъла на детето.

Граймс беше склонен да смята този случай, в който детето Уолдо играеше интелектуално доминираща роля над образован възрастен човек, който не беше нито роднина, нито прислужник, за етапен в психологическия процес, чрез който Уолдо с течение на времето започна да се отнася към цялата човешка раса като към свои слуги, свои ръце, действителни или потенциални.

 

 

— Какво те яде, Док?

— А? Извинявай, бях се заблеял. Виж сега, момчето ми, ти не бива да бъдеш много суров към Уолдо. Аз самият не го харесвам. Но ти трябва да го приемаш като едно цяло.

— Ти го приеми така.

— Недей така! Ти казваше, че се нуждаеш от гения му. Той нямаше да е гениален, ако не беше сакат. Ти не познаваше родителите му. Те бяха добра порода — фини, интелигентни хора — но не блестяха с нищо особено. Потенциалните възможности на Уолдо не бяха по-големи от техните, но той трябваше да ги използва по-усърдно, за да постигне каквото и да е. Всичко трябваше да прави по трудния начин. Налагаше му се да бъде умен.

— Разбира се, но защо трябва да има такъв змийски характер? Повечето велики хора не са такива.

— Помисли сам. За да постигне каквото и да е в неговото състояние, той трябваше да развие воля за постигане на нещата на всяка цена, при пълно пренебрежение към каквито и да било други съобръжения. Какво друго можеше да се получи, освен отвратителен егоист?

— Аз бих … е, хайде, няма значение. Има нужда от него и това е.

— Защо?

Стивънс обясни.

 

 

Оправдано е да се твърди, че формата на една култура — нейните предпочитания, ценности, организация на семейството, навици при хранене, начин на живот, педагогически методи, институции, форми на управление и така нататък — произлиза от икономическите необходимости на технологията й. Макар и тази теза да е твърде широка и опростена, вярно е все пак, че голяма част от това, което характеризираше дългия мирен период след коституционното установяване на Обединените нации, води началото си от ускореното развитие на технологиите на воювалите през четиридесетте години страни. Дотогава радиоизлъчванията, с малки изключения, бяха използвани само за комерсиални цели. Даже телефонните връзки бяха осъществявани почти изцяло по метален проводник от единия апарат до другия. Ако човек от Монтърей искаше да говори със съпругата или партньора си в Бостън, трябваше да използва един реално съществуващ меден нерв, простиращ се през континента от единия до другия край.

Радиационната енергия тогава беше нереална мечта, намираща въплъщение в неделните притурки и комиксите.

Бе необходима поредица — не, цяла съвкупност — от случайности, за да се ликвидира медната паяжина, покрила континента. Не беше икономично да се пренася енергията. Наложи се да изчака появата на коаксиалния лъч — нужда, определена от проявилите се във военното дело недостатъци през Великата война. Радиотелефонията не можеше да бъде замяна на жичния телефон, докато най-после напредналата ултразвукова техника не осигури, така да се каже, място за натоварен трафик в етера. Но тогава стана необходимо да бъде изобретено приемащо устройство, което да може да се използва от нетехнически лица — да речем, десетгодишно момче — толкова лесно, колкото шайбата-селектор, характерна за разпространения жичен телефон през ерата, чийто край идваше.

Бел Лабораториз се справиха с този проблем. Решението водеше пряко към приемник на радиационна енергия, домашен вид, заключен, запечатан и с брояч. Пътят към радиоизлъчването на енергията бе отворен, с изключение на един аспект: ефективността. Авиацията трябваше да чака разработването на двигателя с вътрешно горене, промишлената революция бе резултат от парната машина, а радиационната енергия трябваше да разчита на един наистина евтин и изобилен източник на енергия. Тъй като излъчването на енергия само по себе си е разточителство, беше нужна енергия евтина и в достатъчно количество, за да бъде губена.

Същата година роди атомната енергия. Физиците, които работеха за армията на Съединените щати — да, тогава Съединените Североамерикански щати имаха своя собствена армия — създадоха един суперексплозив. Дневниците със записите на техните изпитания съдържаха, при правилна постановка на проблема, всичко необходимо за получаване на почти всеки друг вид атомна реакция. Дори и на така наречения Слънчев Феникс — водородно-хелиевият цикъл, който е източник на слънчевата енергия.

Радиационната енергия стана достъпна и следователно — неизбежна.

Реакцията, при която медта се разлага на фосфор, силиций 29 и хелий 3, плюс намаляващи верижни реакции, бе един от няколкото евтини и удобни методи за производството на неограничено количество практически безплатна енергия.

Естествено Стивънс не спомена нищо от това в своето обяснение пред Граймс. Граймс разсеяно си даваше сметка за целия този динамичен процес. Той бе наблюдавал развитието на радиационната енергия точно както баща му бе следил преди време развитието на авиацията. Постепенно бяха изчезнали гигантските електротрансформатори и линии — беше гледал как изтръгват тежките кабели от разкопаните улици на Манхатън. Даже си спомняше своя първи безжичен телефонен апарат с двата странни и объркващи циферблата — беше се свързал с един адвокат в Буенос Айрес, когато се опитваше просто да се свърже с местния супермаркет. В продължение на две седмици всичките му местни обаждания минаваха през Южна Америка, докато най-после разбра, че има значение кой от циферблатите ще използва по-напред.

По това време Граймс още не беше се поддал на новия стил в архитектурата. Лондонският план не го привличаше. Той предпочиташе къщите да са на повърхността, където човек можеше да ги види. Когато в служебните му помещения се наложи да се увеличи площта, той се предаде и склони да слезе под земята, не толкова поради изгодата, практичността и общите удобства, които предлагаше животът в климатизираните пещери, колкото защото вече бе започнал да се тревожи малко относно последствията от радиацията, преминаваща през човешкото тяло. Стените на неговата дупка в земята бяха покрити с олово, а покривът бе с двойна дебелина.

 

 

— Същността на проблема е, — говореше Стивънс — че предаването на енергия към транспортните единици започна да дава дяволски много аварии. Все още не достатъчно, за да блокира трафика, но достатъчно, за да създава сериозни безпокойства. Някои от случаите бяха тежки и не можем постоянно да ги потулваме. Трябва да направя нещо.

— Защо?

— Защо ли? Не бъди глупав. Първо, защото като инженер по трафика на НАПА с това си изкарвам хляба. Второ, проблемът сам по себе си е тревожен. Един добре конструиран механизъм трябва да работи винаги и навсякъде. А тези механизми не работят и ние не можем да разберем защо това е така. Математическите ни физици почти са стигнали до фаза бебешко бърборене.

Граймс вдигна рамене. На Стивънс му стана неприятно от този жест.

— Струва ми се, че не осъзнаваш важността на проблема, Док! Имаш ли представа колко конски сили са впрегнати в транспорта? Като вземем предвид обикновените превозвачи заедно с частните и фирмените превозни средства, Норт Америкън Пауър Еър осигурява повече от половината от енергията на този континент. Ние трябва да сме изрядни. Може да добавиш и поделението ни, което осигурява енергия за градовете. Там няма неприятности — засега. Но направо ни е страх да си помислим до какво би могло да доведе прекъсването на енергията за един град!

— Мога да ти кажа едно разрешение.

— Така ли? Хайде тогава.

— Зарежете всичко! Върнете се към парните котли и двигателите с вътрешно горене. Отървете се от тези проклети капани с радиационна енергия.

— Абсолютно невъзможно! Ти не се чуваш какво говориш. Промяната отне повече от петнадесет години. Сега вече свикнахме. Док, ако НАПА пусне кепенците, половината от населението в северната част ще трябва да гладува, да не говорим за езерните области и оста Бостън-Филаделфия.

— Всичко, което мога да кажа е, че това може да се окаже по-добро решение от сегашната бавна смърт.

Стивънс нетърпеливо махна.

— Слушай, Док, гледай си бръмбарите в главата, ако искаш, но не ме карай да имам това предвид при изчисленията си. Никой друг не вижда опасност в радиационната енергия.

Граймс меко отговори.

— Въпросът е, синко, че не знаят къде да гледат. Знаеш ли какъв е рекордът на висок скок тази година?

— Никога не слушам спортните новини.

— Опитай някой път. Рекордът спря на седем фута и два инча преди около двайсет години и оттогава непрестанно спада. Може да опиташ да сравниш графически спортните рекорди с повишаването на изкуствения радиационен фон на въздуха. Някои от резултатите ще те поизненадат.

— Хайде сега, всички знаят, че има отдръпване от силовите спортове. Манията за пот и мускули просто свърши.Културата ни става по-интелектуална.

— Как ли не, интелектуална! Хората престанаха да играят тенис просто защото постоянно са уморени. Погледни се! Ти си същинска торба!

— Не се заяждай, Док.

— Извинявай! Но работоспособността на животното човек очевидно намалява. Ако имахме подходяща статистика за тия неща, можех да го докажа, пък и кой да е лекар, разбиращ от работа си, може да го види, стига да има очи и да не се доверява прекалено на разните модерни апаратури. Не мога да кажа къде е причината, но имам силното чувство, че е в боклуците, които вие пробутвате.

— Невъзможно. Няма радиационно излъчване във въздуха, което да не е проучено подробно в лабораториите. Не сме нито глупаци, нито мошеници.

— Може би изпитанията ви не са достатъчно продължителни. Не говоря за няколко часа или няколко седмици. Става дума за кумулативния ефект от многогодишно радиационно облъчване на човешките тъкани. Какви вреди носи това.

— Мисля, че никакви.

— Мислиш, обаче не си сигурен! Никой никога не се е опитал да установи това. Например, какъв е ефектът на слънчевата светлина върху силикатното стъкло? Ще кажеш — никакъв, но виждал ли си това стъкло в пустините?

— Онова синьо-лавандулово оцветяване? Разбира се.

— Да. В пустинята Мохаве стъклото се оцветява след няколко месеца. Но виждал ли си някога стъклата на прозорците на старите къщи на Бийкън Хил?

— Никога не съм бил в Бийкън Хил.

— Окей, тогава ще ти кажа. Същото явление, само че трябва повече от век време. Кажи ми тогава, като си толкова отракан физик, можеш ли да измериш промените, които стават с тия стъкла в Бийкън Хил?

— Ами вероятно не.

— Но те въпреки това не престават. Опитал ли се е някой някога да измери промените в човешките тъкани в резултат на тридесет години излагане на ултракъсовълнова радиация?

— Не, обаче …

— Няма обаче! Наблюдавам един ефект. Предположението ми за причината може да е произволно. Но се чувствам много по-бодър, откакто постоянно нося оловната си дреха всеки път, когато излизам навън.

Стивънс се предаде.

— Може и да си прав, Док. Няма да се карам с теб. Какво ще кажеш за Уолдо? Ще ме заведеш ли при него, ще ми помогнеш ли да го убедим?

— Кога искаш да отидем?

— Колкото по-скоро, по-добре.

— Сега?

— Става.

— Обади се в службата си.

— Готов ли си да тръгнеш веднага? За мене е удобно. Що се отнася до управлението, аз съм в отпуск, но всичко това ме безпокои и трябва нещо да направя.

— Стига приказки — действай!

Те се качиха горе на паркинга. Граймс се насочи към своя огромен, тромав и старомоден Боинг. Стивънс го спря:

— Нали не смяташ да се качваме на това нещо? Пътуването ще ни отнеме целия ден.

— Защо не? Има допълнителен космически двигател и е много здрав. Можем да прескочим до Луната и обратно.

— Да, но адски бавно! Нека използваме моята „метла“.

Граймс плъзна поглед по обтекаемите форми на малкия спийдстър на приятеля си. Корпусът беше почти невидим, постижение на пластопроизводството. Повърхностен слой с дебелина две молекули придаваше коефициент на пречупване близък до този на въздуха. При абсолютна чистота беше почти невъзможно да се види. В момента поради атмосферната влага и прах можеше смътно да се забележи нещо като призрачен сапунен мехур.

Точно по централната ос на кораба ясно се виждаше единствената металическа част — аксиалният вал с разширяващия се сноп от рецептори на деКалб в края му. Външно това летателно чудо напомняше гигантска метла на вещица и напълно оправдаваше разговорното си название. Още повече, че седалките от прозрачна пластмаса бяха поставени една зад друга над вала, така че той оставаше между краката на пилота и пътниците.

— Синко, — забеляза Граймс, — знам, че не съм нито хубавец, нито елегантен. Но все пак имам някакви остатъци от самочувствие и тук-там чувство за собствено достоинство. Нямам никакво намерение да възсядам това нещо и да се нося из въздуха с него.

— Боже мой! Ти наистина си старомоден.

— Може и да съм. Въпреки това, смятам да запазя всички особнячества, които съм натрупал до сегашната си възраст.

— Виж, ще поляризирам корпуса преди да тръгнем. Какво ще кажеш?

— Непрозрачен?

— Непрозрачен.

Граймс хвърли поглед на съжаление към неугледния си кораб, но се съгласи, опитвайки се да улучи едва видимата врата на спийдстъра. Стивънс му помогна и те се качиха и възседнаха „метлата“.

— Дръж се, Док, — похвали се Стивънс. — Ще те откарам за нула време. Твоята бъчва едва ли вдига повече от петстотин, а Инвалидната количка е поне двадесет и пет хиляди мили нагоре.

— Никога не бързам, — бе коментарът на Граймс, — и не наричай къщата на Уолдо „Инвалидна количка“ — поне не пред него.

— Ще запомня това, — обеща Стивънс. Той се позалута, търсейки ръчката за поляризация, и корпусът изведнъж стана наситено черен и огледално блестящ, скривайки ги. Също така неочаквано корабът потръпна и изчезна във висините.

 

 

Излеждаше, че Уолдо Ф. Джоунс плува във въздуха в центъра на сферичното помещение. Изгледът не лъжеше, понеже това си беше точно така. Къщата му се движеше по свободна орбита с период малко над двадесет и четири часа. Нямаше никакво въртене около собствената ос, тъй като псевдо гравитацията, създавана от центробежната сила, бе нещото, което желаеше най-малко. Той беше напуснал Земята, за да се отърве от гравитационното й поле. От седемнадесет години, откакто къщата му беше построена и изведена в космическа орбита, не беше стъпвал на земната повърхност, нито пък имаше намерение да го прави някога, независимо от причините.

Тук, плувайки свободно в пространството на своята климатизирана черупка, той беше почти свободен от непоносимото пожизнено робуване на негодните си мускули. Можеше да изразходва икономично малкото сили, които имаше, в движение, а не в борба с разкъсващо силното гравитационно поле на Земята.

Още от ранно детство Уолдо се интересуваше активно от космическите полети, не поради желание да изследва дълбините на пространството, а защото момчешкият му пъргав и трениран ум бе разбрал огромното — за него самия — преимущество на безтегловността. В юношеските си години бе помогнал на първите експериментатори в космическото пространство да решат проблемите при маневриране, като им бе предоставил контролна система за управление при ускорения, надвишаващи два-три пъти земното.

За него това изобретение не бе проблем — просто беше адаптирал приспособленията за манипулиране, които самият той използваше в борбата си с огромната за него нормална гравитация на Земята. На първия ракетен кораб имаше релета, които Уолдо някога бе използвал, за да може да се мести от леглото в инвалидната количка.

Противоускорителните резервоари, станали сега част от стандартното оборудване на лунните пощенски кораби, бяха произлезли от флотационния резервоар, в който Уолдо обикновено се хранеше и спеше преди да напусне къщата на родителите си и да се настани в сегашния си уникален дом. Повечето от базовите му изобретения бяха замислени за собствено удобство и едва по-късно пригодени за масово използване. Дори и разпространените, гротескно хуманоидни приспособления, повсеместно известни като „уолдоси“ — Синхронно дублиращия пантограф на Уолдо Ф. Джоунс, патентен номер 296001437, нова серия и т.н. — бяха претърпели няколко поколения усъвършенстване и частно ползване в машинния цех на Уолдо преди да ги приспособи за масово производство. Първите от тях, твърде примитивни в сравнение с уолдосите, които можеше да се видят във всеки цех, работилница, завод и склад в страната, бяха конструирани, за да може с тяхна помощ Уолдо да работи на метален струг.

В началото изобретателят се дразнеше от името, което широката публика бе лепнала на приспособлението — струваше му се много фамилиарно, — но след това хладно бе осъзнал преимуществото обществото да го идентифицира с едно толкова полезно и важно изобретение.

Когато журналистите нарекоха космическия му дом „Инвалидната количка“, можеше да се очаква, че той ще възприеме това като още една безплатна реклама. Но названието го вбеси,а това произлизаше от един друг характерен за него факт: той не се смяташе за инвалид.

Той не се считаше за увредено човешко същество, а за нещо повече от човек — следващото стъпало на еволюцията, едно същество, което бе толкова по-висше, че нямаше нужда от бруталната сила на гладкокожите маймуни. Космати маймуни, после гладкокожи маймуни и най-после Уолдо — такава беше поредицата за степенуване в неговия ум. Шимпанзето, което има слабо развити мускули, може с една ръка да тегли със сила 1500 фунта. Това Уолдо беше установил като бе купил едно шимпанзе и си беше направил труда да го раздразни достатъчно, за да покаже всичко, на което е способно. Един добре развит мъж може да „изстиска“ 150 фунта с една ръка. С пот на челото Уолдо не можеше да достигне дори 15 фунта. Независимо дали налагащият се извод бе правилен или не, Уолдо вярваше в него и мереше с него. Хората бяха малоумници с купчина мускули, шимпанзета с гладка кожа. Чувстваше се поне десет пъти по-висш от тях.

Имаше големи планове.

Макар и плувайки във въздуха, беше зает, много зает. Въпреки че никога не слизаше на Земята, бизнесът му беше там. Освен че трябваше да управлява множеството си имоти, редовно практикуваше като инженер-консултант, специализиран в анализ на движението. Около него в помещението висяха принадлежностите,от които се нуждаеше. Срещу него беше телевизионен приемник с размери четири на пет фута. На екрана бяха изобразени две координатни системи — правоъгълна и полярна. Вдясно и малко по-нагоре висеше друг, по-малък приемник. И двата имаха възможност за запис по паралелни мрежи, разположени в друго отделение.

На по-малкия приемник се виждаха лицата на двама души, които го наблюдаваха. По-големият показваше огромен цех, приличен на хангар. На преден план бе шлайфмашина, която обработваше някаква голяма отливка. До нея стоеше работник с изнервен вид.

— Той е най-добрият, с когото разполагате — заяви Уолдо на двамата мъже от малкия екран. — Без съмнение е тромав и няма талант за фина работа, но е по-добър от другите малоумници, които наричате механици.

Работникът се огледа наоколо, опитвайки се да разбере откъде идва гласът. Очевидно можеше да чува Уолдо, но не му беше осигурен приемник.

— Това за мен ли се отнасяше? — рязко запита той.

— Не ме разбрахте, добри човече — мило каза Уолдо. — Аз ви направих комплимент. Всъщност, надявам се да ви обуча на елементарното в прецизната работа. След това очакваме вие да обучите тия с размекнатите мозъци около вас. Ръкавиците, моля.

Близо до човека, на обичайния стенд, се намираше чифт първични уолдоси с дължина до лакът. Те висяха над линията, паралелно свързани с подобен чифт пред Уолдо. Вторичните уолдоси, които се намираха под контрола на Уолдо посредством намиращите се пред него, бяха поставени пред машината на работното място на оператора.

Забележката на Уолдо се отнасяше до първичните уолдоси до работника. Механикът ги погледна, но не вкара ръцете си в тях.

— Не изпълнявам заповеди на човек, когото не мога да видя — каза той безизразно, извръщайки поглед към пространството извън екрана.

— Виж какво, Дженкинс… — започна един от мъжете на малкия екран.

Уолдо въздъхна.

— Наистина нямам нито време, нито желание да се занимавам с дисциплината в предприятието ви. Господа, моля обърнете предавателя си така, че нашият сприхав приятел да може да ме вижда.

Това беше направено — лицето на работника се появи на заден план и на малкия екран.

— Е, по-добре ли е сега? — меко каза Уолдо.

Работникът изсумтя.

— Сега… как се казвате, моля?

— Александър Дженкинс.

— Отлично, приятелю Алек — а сега ръкавиците!

Дженкинс вмъкна ръцете си в уолдосите и зачака. Уолдо постави ръце в първичния чифт уолдоси пред себе си и трите чифта, включително и този пред машината, оживяха. Дженкинс захапа устни, сякаш му беше неприятно чувството собствените му пръсти да бъдат манипулирани от бронираните ръкавици.

Уолдо леко сви отпусна пръсти. Двата чифта уолдоси на екрана последваха движението му с абсолютна точност.

— Опитай се да почувстваш, скъпи Алек — съветваше Уолдо. — Леко и с чувство. Накарай мускулите си да работят за тебе.

След това движенията му придобиха определена насоченост — уолдосите на машината посегнаха и включиха захранването и продължиха леко и грациозно да обработват отливката. Едната механична ръка се протегна надолу и отрегулира един от ключовете, докато другата усили потока масло за охлаждане на резеца.

— Ритъм, Алек, ритъм! Никакво суетене, никакви излишни движения. Опитай се да ме следваш!

Отливката придобиваше определена форма с измамна бързина и все повече заприличваше на това, което щеше да бъде — капак на обикновен инкубатор. Патронникът освободи детайла, той падна на ролковия транспортьор отдолу и нова груба отливка зае мястото му. Уолдо продължи изкусно и без да бърза, като пръстите му вътре в уолдосите оказваха натиск, измерващ се с части от грама, но двата чифта, намиращи на хиляди мили от него, следваха движенията му прецизно и със сила, достатъчна за извършване на тежката работа.

Още един детайл падна на лентата. След него още няколко. Дженкинс, макар че не вършеше самата работа, се измори от напрежението, с което се опитваше да се нагоди към движенията на Уолдо. По челото му избиваше пот, стичаше се надолу по носа му и се събираше на капки по брадата му. Между два детайла той неочаквано измъкна ръце от ръкавиците.

— Стига толкова — каза той.

— Още една отливка, Алек. Ти напредваш.

— Не! — той се извърна и поиска да си тръгне. Уолдо направи рязко движение — толкова рязко, че му костваше усилия дори в неговата безтегловна среда. Една от стоманените ръце светкавично сграбчи Дженкинс за китката.

— Не толкова бързо, Алек.

— Пусни ме!

— Кротко, Алек, кротко. Ще правиш каквото ти се казва, нали? — Стоманената ръка притисна китката — Уолдо бе приложил цели петдесет грама натиск.

Дженкинс изръмжа. Единственият останал зрител — първият си беше тръгнал скоро след началото на урока — започна изненадан:

— Но, господин Уолдо …

— Да се подчинява! Или го уволнете! Знаете условията на договора ни.

Изведнъж образът и звукът изчезнаха, прекъснати от Земята. След няколко секунди се възстановиха. Дженкинс беше намусен, но не и войнствено настроен. Уолдо продължи, сякаш нищо не беше станало.

— Още веднъж, скъпи Алек.

Когато тренировката завърши, Уолдо нареди:

— Двадесет пъти с датчик на китката и на лакета за отчитане на хроноанализатора. Искам линиите на контролния екран да съвпадат, Алек. — Той изключи големия екран и се обърна към наблюдателя от малкия.

— Утре по същото време, Макнай. Напредъкът е задоволителен. С течение на времето ще превърнем този ваш приют за слабоумни в модерен завод. — Той изключи и този екран без да се сбогува.

Уолдо прекъса малко прибързано служебния си разговор, тъй като с едно око следеше съобщенията по локалното информационно табло. Някакъв кораб се насочваше към дома му. В това нямаше нищо чудно. Досадни туристи постоянно се опитваха да се приближат до него и автоматичната му защитна система почти не оставаше без работа.

Но този кораб „знаеше“ паролата и сега беше на прага на дома му. Типът „метла“ и регистрационният му номер от Флорида не можаха да го ориентират. Кого познаваше от щата Флорида?

Веднага разбра, че никой от тези, които познаваше — а този списък беше много къс — и разполагаше с паролата, не можеше да има регистрационен номер от Флорида. Подозрителността, с която се отнасяше към целия свят, отново се прояви. Уолдо включи мрежата, с която при помощта на първични уолдоси можеше да контролира незаконните, но абсолютно смъртоносни приспособления за защита на дома си. Корабът беше непрозрачен, и това също не му хареса.

Младолик човек се измъкна от кабината. Уолдо го изгледа. Непознат — може би беше виждал някъде лицето му. Тридесет грама натиск в първичните уолдоси и това лице щеше да престане да бъде лице, но действията на Уолдо бяха под контрола на мозъка му — той не се ръководеше от темперамента си. Човекът се обърна, сякаш за да помогне на някой да излезе отвътре. Да, имаше и друг. Чичо Гюс! Но старият глупак беше довел непознат човек със себе си. Можеше да не го прави. Знаеше много добре отношението на Уолдо към непознатите.

Въпреки това, той отвори люка към приемната и им позволи да влязат.

Гюс Граймс пропълзя през люка, леко задъхвайки се, прихващайки се за ръчките. Така беше винаги, когато му се налагаше да се придвижва в безтегловност. Въпрос на контрол над диафрагмата, рече си той както винаги; не може да е от напрежението. Стивънс се промъкна след него, демонстрирайки с безобидна гордост умението си да се справя с безтегловността. Граймс се спря едва в приемната, изсумтя и се обърна към куклата в човешки ръст, която се намираше там.

— Здрасти, Уолдо.

Куклата завъртя леко очите и главата си.

— Здравей, чичо Гюс. Много ми се иска да запомниш, че трябва да се обаждаш, преди да дойдеш. Бих могъл да приготвя любимия ти обед.

— Няма значение. Май няма да се бавим толкова дълго. Уолдо, това е моят приятел Джими Стивънс.

Куклата се обърна към Стивънс с формална вежливост:

— Приятно ми е, господин Стивънс. Добре дошли във Фрийхолд.

— И на мен ми е приятно, господин Джоунс — отговори Стивънс и любопитно се загледа в куклата. Направо приличаше на жива — отначало дори се беше заблудил. „Достоверно изображение.“ Сега се сети, че беше чувал за тази кукла. Освен на телевизионния екран, малко хора бяха виждали Уолдо на на живо. Тези, които имаха работа в „Инвалидната количка“ — не, „Фрийхолд“, трябваше да запомни това — имаха работа само с гласа и виждаха това човекоподобно.

— Но ти трябва да останеш за обяд, чичо Гюс — продължи Уолдо. — Не може така да ме прекарваш — и без това идваш толкова рядко. Все ще смогна да посготвя нещо.

— Може и да останем — съгласи се Граймс. — Ти ме знаеш. Мога да изям костенурка заедно с корубата.

Наистина блестящо хрумване бе да дойде с Док Граймс, поздрави се Стивънс. Няма и пет минути откак са тук, и Уолдо вече настоява да останат за обяд. Добра поличба!

Той не бе забелязал, че поканата се отнасяше единствено за Граймс, и че именно Граймс бе приел, че тя се отнася за двамата.

— Къде си в момента, Уолдо? — продължи Граймс. — В лабораторията? — Той направи движение да напусне приемната.

— Е, не се безпокой — бързо каза Уолдо. — Сигурен съм, че ще ви е най-удобно там, където сте. Само момент и ще пусна въртенето на помещението ви, така че да можете да седнете.

— Каква ти става, Уолдо? — запита Граймс раздразнено. — Знаеш, че не държа на гравитацията. И нямам нужда от компанията на говорещата ти кукла. Искам да те видя!

Стивънс бе учуден от настойчивостта на възрастния човек. Лично той смяташе за уместно Уолдо да предложи да им осигури притегляне. Безтегловността го караше да се чувства малко не на себе си.

Уолдо замълча за дълго, така че се почувстваха неудобно. Накрая каза студено:

— Наистина, чичо Гюс, това, което искаш, е недопустимо. Би трябвало да знаеш това.

Граймс не му отговори. Вместо това той хвана Стивънс за ръката.

— Джими, тръгваме си!

— Защо, Док? Какво става?

— Уолдо прави номера, а аз не обичам номерата.

— Но …

— Хайде! Тръгвай! Уолдо, отвори люка.

— Чичо Гюс!

— Какво?

— Гарантираш ли за госта си?

— Естествено, глупако! Иначе нямаше да го доведа!

— Ще ме намерите в работилницата. Вратата е отворена.

— Хайде идвай, синко — обърна се Граймс към Стивънс.

Стивънс се помъкна след Граймс като теле след майка си, поемайки с поглед колкото може повече от чудесиите на къщата на Уолдо. Мястото наистина бе уникално — такова нещо не беше виждал. Беше абсолютно невъзможно да се ориентираш къде е горе и къде — долу. Космическите съдове, дори и орбиталните станции, макар и винаги в състояние на свободно падане и независими от външна гравитация, неотменно се проектират с посоки горе и долу. Тези посоки се определят по отношение силата на ускорение — в една космическа станция горе и долу се определят от центробежната сила.

Някои от модерните полицейски и военни съдове използват повече от една ос на ускорение, а хората от екипажите им трябва да бъдат фиксирани при маневриране. В космическите станции въртенето е само за жилищните сектори. Въпреки всичко, общото правило е, че хората са свикнали с притеглянето. Всички техни произведения съответстват на това положение по отношение на конструкцията си — освен домът на Уолдо.

Трудно е за една „земна мишка“ да пренебрегне представата за земното притегляне. Ние изглежда се раждаме с инстинкт, който изисква това. Мислейки за един кораб на свободна орбита около Земята, ние сме склонни да приемем посоката към нея за „долу“ и че стоим или седим на корабната стена откъм Земята като на „пода“. Такава концепция е напълно невярна. За човек, намиращ се в тяло, което е в състояние на свободно падане, просто не съществува усещане за тежест и няма никаква посока „горе — долу“, освен създаваната от гравитационното поле на самото тяло. Що се отнася до последното, нито къщата на Уолдо, нито който и да е от построените досега космически съдове създават гравитационно поле достатъчно силно, за да бъде усетено от човека. Вярвате или не, това е така. Нужна е маса, не по-малка от тази на солиден астероид, за да получи човек някакво усещане за тегло.

Може да се възрази, че едно тяло на свободна орбита около Земята не е това, което наричаме „свободно падащо тяло“. Концепция напълно човешка, „земен“ тип и въпреки това съвсем погрешна. Свободен полет, свободно падане и свободна орбита са равнозначни термини. Луната пада постоянно към Земята, Земята постоянно пада към Слънцето, но страничните вектори на тези движения не позволяват на тези тела да се доближат. Но все пак това си е свободно падане. Обърнете се към който и да е астроном или балистик.

При свободното падане няма усещане за тегло. Гравитационното поле се усеща от човек при неговото преодоляване.

Някои от тези мисли преминаха през мозъка на Стивънс докато се придвижваше с ръце по скобите към работилницата на Уолдо. Домът на Уолдо бе конструиран без оглед на посоките „горе“ и „долу“ — нямаше никакъв „под“. Плоскости и платформи от всякакъв вид и размер бяха подредени под всевъзможни ъгли, тъй като по тях нямаше да се върви или да се стои. По скоро това бяха работни повърхности. А и оборудването не винаги бе разположено на тези повърхности — често беше по-удобно то да бъде разположено в празно пространство, придържано от леки въжета или тънки скоби.

Обзавеждането и оборудването бяха странни на вид, а често и с необяснимо предназначение. Повечето мебели на Земята — а и под земята — са изключително здрави и поне 90 процента от тях се правят с единствената цел да устоят по някакъв начин на силата на земното притегляне. Такава е целта на всички маси, столове, дивани, ракли, рафтове, чекмеджета и т.н. При други мебели и съоръжения тази цел е вторична, но до голяма степен определя дизайна и здравината им.

Поради ненужността от особена здравина, така необходима на Земята, повечето от нещата в къщата на Уолдо се отличаваха с приказна грациозност. Необходимите запаси, сами по себе си масивни, се съхраняваха в пълен ред по отделения в тънки пластмасови опаковки. Тежките машини, които на Земята биха изисквали специални постаменти и опори, висяха във въздуха или бяха покрити с подобни на паяжини покривала и се фиксираха с тънки еластични въжета.

Навсякъде се виждаха чифтове уолдоси — големи, малки, в реален мащаб, със съответните приемници. Очевидно Уолдо можеше да ползва отделенията, през които минаваха, без да се налага да става от креслото си — ако изобщо имаше такова. Вездесъщите уолдоси, призрачната лекота на мебелите, небрежното използване на всички стени като работни или складови повърхности придаваха на мястото налудничаво фантастичен вид. Стивънс се почувства като в зала на Дисниленд.

Помещенията, които бяха видели досега, не бяха жилищни. Стивънс се чудеше как ли ще изглеждат личните стаи на Уолдо и се опитваше да си представи външния вид на обзавеждането. Никакви столове, никакви килими, никакво легло. Може би картини. Нещо хитро, като непряко осветление, тъй като погледът можеше да се насочи във всяка посока. Средствата за комуникация може би щяха да са обичайните. Но как ли би изглеждала мивката? Или водна чаша? Може би затворена пластмасова бутилка вместо чаша — или имаше ли нужда от съд изобщо? Не можеше да реши и осъзна, че дори един компетентен инженер може да се обърка в условията на непривично действие на механичните закони.

Какъв би трябвало да бъде един пепелник, когато няма сила, която да задържи на място пепелта? Дали Уолдо пушеше? Ако обичаше да реди пасианс, как ли подреждаше картите? Намагнитени карти, може би, и магнитна повърхност.

— Оттук, Джим. — Граймс се закрепи с една ръка, докато жестикулираше с другата. Стивънс се промъкна през посочения люк. Преди да има време да се огледа, стресна го заплашително басово ръмжене. През въздуха право към него се беше устремил огромен мастиф с оголени зъби и капеща от муцуната слюнка. Предните му лапи бяха неподвижно насочени напред, сякаш балансирайки в полета, докато задните бяха подвити под корема му. По ръмженето и маниера му личеше, че е решен да разкъса на части нашественика, а след това да излапа тези части.

— Балдур! — зачу се отдалеч. Свирепостта на кучето се стопи, но то не можеше да спре нападението си. Един уолдос се протегна от около цели пет-шест метра и го хвана за нашийника. — Съжалявам, сър — добави гласът. — Моят приятел не ви очакваше.

Граймс рече:

— Как е, Балдур? Слушаш ли? — Кучето го погледна, излая и замаха с опашка. Стивънс се огледа за източника на авторитетните нареждания и го откри.

Помещението беше огромно и сферично. В центъра му се намираше един дебелак — Уолдо.

Беше облечен доста обикновено, с шорти и фанелка, само дето беше бос. Ръцете му до лактите бяха покрити с метални ръкавици — първични уолдоси. Беше пухкаво дебел, с двойна брадичка и трапчинки, с гладка кожа — приличаше на голям, розов херувим, носещ се около някой светец. Но очите му не бяха на херувим, а челото и черепът му бяха човешки. Той погледна Стивънс.

— Позволете ми да ви представя моя приятел, — каза той с висок изморен глас. — Подай лапа, Балдур!

Кучето протегна предния си крак и Стивънс го пое сериозно.

— Позволете му да ви подуши.

Кучето направи това, когато уолдосът на нашийника му позволи да дойде по-близко. Доволно, животното дари Стивънс с влажна целувка по китката. Стивънс забеляза, че очите на кучето бяха заобиколени от големи кафяви кръгове, контрастиращи с бялата му козина. Наистина приличаше на Кучето с очи като чинийки от приказката за войника и огнивото. Той говореше неща като „Добро куче!“ и „Добър стар приятел!“, докато Уолдо наблюдаваше с леко отвращение.

— Долу, сър! — изкомандва Уолдо, когато церемонията свърши. Кучето се обърна във въздуха, оттласна се от бедрото на Стивънс и сe устреми към господаря си. Стивънс трябваше да запази равновесие, като се хвана за парапета. Граймс се отблъсна от люка и спря полета си на една скоба близо до домакина. Стивънс го последва.

Уолдо бавно го огледа. Маниерът му не беше откровено груб, но леко дразнеше Стивънс. Почувства, че леко започва да се изчервява от врата нагоре и за да избегне това, заоглежда стаята около себе си. Мястото беше просторно и въпреки това създаваше впечатление за разхвърляност поради всички неща, събрани около Уолдо. Имаше половин дузина видеоприемници, разположени под удобен за него ъгъл а към три от тях имаше и камери. Имаше и контролни табла от всякакъв вид, някои от тях с ясно предназначение — едно за осветлението, което беше доста сложно, с малки червени светодиоди за всяка мрежа, клавиатура на водер, мултителевизионно табло, табло с необикновен дизайн и силнотокови релета по него. Но поне пет-шест бяха пълна загадка за Стивънс.

От стоманения пръстен, заобикалящ цялото помещение, стърчаха няколко чифта уолдоси. Два чифта от тях, с размер на маймунски юмрук, бяха снабдени с екстензори като тези, които бяха грабнали Балдур за нашийника. Няколко бяха нагласени около сферичната стена, като един чифт бяха толкова огромни, че Стивънс не можеше да си представи предназначението им. Разтворена, всяка механична ръка имаше цели шест фута между върха на палеца и малкия пръст.

По стените имаше множество книги, но никакви рафтове. Изглеждаше, че растат от стената като зелки. За момент това озадачи Стивънс, но после се сети — правилно, както се оказа след това — че цялата работа е в малък магнит в корицата.

Разположението на светлините беше новаторско, сложно,автоматизирано и удобно за Уолдо, но не чак толкова удобно за който и да е друг в стаята. Осветлението естествено беше непряко, но освен това се контролираше така, че никога не идваше от посоката, в която Уолдо бе обърнал поглед, така че да не може да бъде заслепен. Тъй като ярките светлини зад главата му трябваше да осигуряват добро осветяване на предмета, към който обръщаше глава, заслепяването за другите беше повече от достатъчно. Система „електрическо око“, помисли Стивънс и се зачуди колко ли проста би могла да бъде такава система.

Граймс се оплака.

— По дяволите, Уолдо, оправи се с тези светлини, заболя ме главата.

— Извинявай, чичо Гюс. — Той извади лявата си ръка от ръкавицата и посегна към контролното табло.

Отблясъците престанаха, тъй като сега светлина идваше само от посоки, в които никой от тях не гледаше в момента, и беше по-ярка, тъй като общата площ на осветителните тела бе намаляла. Светлините създаваха леко вълнуващи се изображения по стените. Стивънс се опита да ги проследи — една трудна задача, тъй като не се предполагаше да бъдат наблюдавани. Накрая откри, че може да ги вижда, като извърта очните си ябълки, но без да движи главата си. Очевидно светлините се контролираха от движението на главата, а не на очите.

— Е, господин Стивънс, намирате ли къщата ми интересна? — Уолдо се усмихваше малко високомерно.

— О, разбира се! Разбира се! Мисля, че е най-забележителното място, което съм виждал.

— И какво намирате за забележително?

— Ами … липсата на определена ориентация, а също и забележителните технически съоръжения. Ще ви се сторя недодялан, но все очаквам да видя под себе си под и таван отгоре.

— Просто въпрос на функционален дизайн, господин Стивънс. Живея в уникални условия — следователно и къщата ми е уникална. Новаторството, за което говорите, се състои главно в премахването на излишни неща и добавянето на такива, които са от полза.

— Да ви кажа право, най-интересното, което видях, не е част от дома.

— Така ли? И какво е то?

— Вашето куче, Балдур. — Кучето се огледа, когато се спомена името му. — Никога не бях виждал куче, което да се оправя в условията на безтегловност.

Уолдо се усмихна и за пръв път усмивката му беше по човешки топла. — Да, Балдур е цял акробат. Занимава се с това, откакто беше малко кученце. Той посегна и разроши ушите на кучето, показвайки моментна слабост, тъй като жестът му по сила изобщо не съответстваше на размерите на животното. Движенията на пръстите бяха слаби и едва размърдаха грубата козина, а ушите почти не пошавнаха. Но Уолдо не обърна внимание на това. Обръщайки се към Стивънс, той добави:

— Но ако Балдур ви забавлява, вие трябва да видите Ариел.

— Ариел?

Вместо да отговори, Уолдо докосна клавиатурата на водера, извличайки нещо подобно на подсвиркване с три ноти. Зачу се шумолене близо до стената „над“ тях и нещо жълто се стрелна във въздуха — канарче. То се носеше със свити крила като куршум. На около един фут от Уолдо канарчето разтвори криле, задържайки се за въздуха, размаха ги няколко пъти с разперена опашка и замря на място със свити криле, бавно дрейфувайки, докато стигна на около инч от рамото на Уолдо, включи скоростта за приземяване и впи нокти във фанелката му.

Уолдо го погали с върха на пръста си. Канарчето започна да чисти перата си с клюн.

— Нито една отгледана на Земята птица не може да се научи да лети по този начин — заяви той. — Знам го със сигурност. Изгубих около дузина, докато се уверих, че са неспособни да се приспособят. Прекалено много таламус.

— Какво стана с тях?

— При хората бихте го нарекли остра психоза на безпокойство. Те се опитват да летят, но първичните им навици ги провалят. Естествено, всичко, което правят, е погрешно и те не могат да разберат защо. След това престават да опитват, а после умират. С разбито сърце, така да се каже. — Той се усмихна тънко. — Но Ариел е гений сред птиците. Пристигна тук като яйце и основа без ничия помощ нова школа в летенето. — Той подаде пръст и птичката кацна на него.

— Достатъчно, Ариел. Можеш да се връщаш у дома.

Птичето започна „Песента на камбаната“ от Лакме. Уолдо поклати пръст:

— Не, Ариел! Върви да си лягаш!

Канарчето повдигна крака от пръста, бързо размаха криле за една-две секунди, докато набере скорост и определи курса, след което се изстреля в посоката, от която бе дошло, със свити криле и прибрани крака.

— Джими би искал да обсъди нещо с теб — започна Граймс.

— Хубаво, — каза Уолдо — но няма ли първо да обядваме? Имате ли апетит, сър?

На пълен стомах Уолдо може би щеше да е по-сговорчив, отколкото на празен, реши Стивънс. Пък и собствената му средна секция сигнализираше, че поемането на няколко калории би могло да бъде приятно.

— Да, имам.

— Отлично.

Сервираха им. Стивънс така и не разбра дали ястията бяха приготвени от Уолдо с помощта на множеството му съименници или работата бе свършена от прислуга, която се намираше някъде в дома. При съвременните методи за приготвяне на храна, Уолдо би могъл да го направи и сам. Самият Стивънс похапна с удоволствие, както и Гюс. Но си каза, че трябва при първа възможност да запита Док Граймс има ли Уолдо помощници. Никога после не се сети да го направи.

Обядът пристигна в малък контейнер, доставен пред тях от дълга пневматична телескопическа тръба. Тя спря с лека въздишка и застина. Стивънс не обърна особено внимание на самата храна, знаейки, че ще е достатъчно вкусна, тъй като вниманието му бе привлечено от съдовете и начините на сервиране. Бифтекът на Уолдо плуваше пред него, докато той си режеше късчета с извити хирургически ножици и ги поднасяше към устата си с фини щипци. Дъвченето доста го затрудняваше.

— Днес човек вече не може да намери хубави бифтеци — забеляза той. — Този е жилав. За бога, плащам добре и пак не съм доволен.

Стивънс не отговори. Той помисли, че неговият бифтек бе прекалено крехък, почти се разпадаше. Той действаше с нож и вилица, но ножът се оказа излишен. Уолдо изглежда смяташе, че гостите му няма да искат да се възползват от неговите превъзходни методи и уреди. Стивънс се хранеше от поднос, прикрепен към бедрата му, приклекнал във въздуха по примера на Граймс. Подносът досетливо бе снабден с малки остри шипове откъм страната за сервиране.

Течностите се сервираха в малки мехчета с подобни на бебешки биберони върхове.

Контейнерът отнесе съдовете с мъчително задъхване.

— Желаете ли да пушите, сър?

— Да, благодаря. — Той видя как всъщност изглеждаше пепелник, приспособен към безтегловност — дълга тръба с подобен на камбанка накрайник. Лека тяга поглъщаше изтръсканата в камбанката пепел.

— Сега за нашата работа, — започна отново Граймс. — Джими е Главен инженер на Норт Америкън Пауър Еър.

— Какво?! — Уолдо се изпъна вдървено и гърдите му се заповдигаха. С пълно незачитане към Стивънс, той се обърна към Граймс:

— Чичо Гюс, да не искаш да кажеш, че си довел служител от онази компания в моя дом?

— Не вдигай толкова пара. По-спокойно. По дяволите, предупредил съм те да не правиш нищо, което да вдига кръвното ти налягане.

Граймс се оттласна по посока на домакина си и пое китката с класическия маниер на лекар, измерващ пулса на пациента си. — Дишай по-бавно. Какво се опитваш да постигнеш? Кислородно опиянение ли?

Уолдо се опита да се освободи. Жестът беше доста жалък — възрастният човек беше поне десет пъти по-силен от него. — Чичо Гюс, ти …

— Млъкни!

Тримата запазиха мълчание за няколко минути с явно неудобство поне за двамата от тях.

— Ето — рече той накрая. — Сега е по-добре. Стегни се и ме изслушай! Джими е добро момче, никога нищо не ти е направил и се държа добре, докато беше тук. Нямаш право да го нагрубяваш независимо къде работи. Всъщност, дължиш му извинение!

— Е, хайде сега, Док — протестира Стивънс. — Боя се, че присъствието ми тук наистина не беше съвсем коректно. Моля за извинение, господин Джоунс. Не бях планирал така нещата. Опитах се да ви обясня при пристигането.

По лицето на Уолдо трудно можеше да се прочете нещо. Очевидно се стараеше да се успокои. — Няма нищо, господин Стивънс. Съжалявам, че избухнах. Абсолютно вярно е, че не би трябвало да прехвърлям върху вас чувствата, които изпитвам към вашите работодатели … макар че, бог ми е свидетел, не изпитвам никаква обич към тях.

— Знам това. И все пак не ми е приятно да го чуя от вас.

— Не разбирате ли, че ме измамиха? Измамен — и то от най-скапаните полулегални мошеници, които някога …

— Спокойно, Уолдо!

— Извинявай, чичо Гюс. — Той продължи с не толкова пронизителен глас. — Известни ли са ви така наречените патенти на Хатауей?

— Разбира се.

— „Така наречените“ е меко казано. Този човек беше прост монтьор. Патентите са мои.

Версията на Уолдо, както я излагаше той, не беше далеч от фактите, смяташе Стивънс, но беше явно пристрастна и нелепа. Може би Хатауей наистина беше работил просто като помощник — наемен занаятчия, както изтъкваше Уолдо, но нямаше никакви доказателства, никакъв договор, никакви документи. Човекът бе регистрирал няколко, безспорно уолдовски по своята изобретателност, патента и нищо повече. След това бе умрял, а наследниците му чрез своите адвокати бяха продали патентите на фирма, свързана с Хатауей.

Уолдо твърдеше, че именно тази фирма бе подбудила Хатауей да краде от него, постъпвайки за тази цел на работа при Уолдо. Но фирмата беше фалирала, а активите и пасивите и бяха преминали към Норт Америкън Пауър Еър. От НАПА бяха предложили споразумение, но Уолдо бе предпочел съда. Съдебното решение не беше в негова