Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник — Моята библиотека

ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЪРЖАВАТА НА МАДЖО!

Излизането на първите две книги от поредицата „BG Кръстника“ („Истинската история на Маджо“ и „Маргина, Бойко и другите“) очаквах да бъде скандално събитие за цялата държава.

Преди ме канеха в националните медии, за да търсят мнението ми по какви ли не въпроси, сега, когато на бял свят излезе мръсната истина за Маджо и неговото обкръжение, за главния прокурор Борис Велчев, за министъра на вътрешните работи Румен Петков и за градския прокурор Кокинов, ми наложиха „медийно ембарго“.

Струва ми се странно, че никой не ми потърси сметка и оставиха мълчанието да говори вместо тях.

— Чакаме да видим книгата и тогава ще преценим дали трябва да се самосезираме — каза Борис Велчев пред известна журналистка след публикуването на първия откъс във в. „Уикенд“. — На база само на един откъс не можем да го направим.

В ръцете ви е вече третата част на „ВС Кръстника“.

Някой да се е самосезирал?

Защо не се обадите на онези медийни стожери на обществото, които търсят и разобличават истината? Дали през последните 18 години е имало по-истинска ИСТИНА?

Питайте ги, защо се крият от нея? Нали в срещите си с мен ме питаха: „Кой сте вие, господин Стоев?“.

Ето, разкрих кой съм. Е, и?

Ако са скъпи парното, бензинът, защо да не попитаме за причината онзи благ старец — Любен Гоцев, който обяснява, че си добавя към пенсията с консултации?

Дали случайно не стои зад всички фирми, които се занимават с горива? Като „консултант“, естествено…

Не се ли питате всяка сутрин, когато се събуждате: „В каква държава живея?“ Защото аз се питам.

И отговорът за съжаление от 12 години се забива в съзнанието ми с едно и също гадно звучене: „В държавата на Маджо“.

С уважение към всички читатели: Георги Стоев

 

ПРОЛОГ
Юли 2000 г.

Седяхме с Маджо в треньорската стаичка на стадион „Славия“. Бях се разположил в шефския стол, а той, след тежкия ден в банката, се разхождаше, събул белите си обувки Boss.

— Какво ще правим с този Поли? — каза провлачено.

— Ти решаваш… ти си шефът — не си дадох труд да предлагам идеи. Просто го оставих да се разтапя в собственото си самочувствие на началник.

— Знаеш ли, Жоро… — изтегна се внезапно на дивана, — мисля да не се занимавам с него…

— Какво ти става? Луд ли си?… — кръвта ми нахлу в главата. — Нали знаеш, че той крои планове да те убие?

— Какво от това?… Години наред кой ли не се е опитвал да ме убие, но не са успявали — наклони глава Маджо и разпери ръце в типичния си, отигран маниер.

Не знаех как щяхме да завършим срещата. В този момент бях готов да се нахвърля върху него и да го пребия, но звънът на джиесема му ме спаси от голямата грешка, която можех да направя.

— Здравей, татко… — разтопи се той и разбрах, че разговаря с единствената си дъщеря. — И аз, татко… Рики го закарахме да го обезпаразитят… — намигна ми съучастнически с жест да мълча. — Да, татко, и нашийник против паразити ще му сложат, и каишка, да го разхождаш… Добре, добре… — в гласа му се прокрадна досада. — Имам работа, миличка… Да… Казах ти, имам работа… — изправи се рязко той.

Наблюдавах го внимателно. Вече бях сигурен, че всичко, изговорено за Поли, си беше поза. Не можеше да сдържа нервите си вече дори и пред дъщеря си.

— Доскоро! — тресна слушалката. — Дъщеря ми… — само след миг на лицето му се разля отново блага усмивка. — Наскоро й взех куче — поясни той.

— Каква порода?

Въобще не ме интересуваше котка или куче бе взел на дъщеря си. Просто поддържах някакъв разговор.

— Немска овчарка. Най-интелигентни са, а и са добри пазачи. Макар че в случая не ми трябва пазач. По-скоро искам да се научи да се грижи за някого.

— Не те разбирам…

— Нищо сложно, просто я подготвям за бъдещия й мъж.

За момент си помислих, че този ненормалник вече е намерил милионерски син за четиринайсетгодишната си дъщеря. Но той опроверга мислите ми.

— Не ме гледай така учудено. Нямам нищо конкретно предвид. Просто смятам, че една жена трябва да умее да се грижи за мъжа си.

Застана пред прозореца и се втренчи в тъмнината.

— Де да беше научил някой моята жена как да се грижи за мен… — промълви тежко той.

 

* * *

 

Септември 2004 г.

Сега, четири години и половина по-късно, когато костите на Поли отдавна гният в гробището, а Маджо се крие като плъх някъде из Европа, ми се обади да ме пита за Митко Бретона. Знаеше, че двамата с Пехливанов се бяхме опитали да го изиграем, но се държеше сякаш изобщо не е сърдит. Дори ми предложи да се реваншира. Звучеше като човек, който е простил. Този път едва ли щях да му се вържа.

Нямаше как да забравя, че още на другия ден след разговора за обезпаразитяването на Рики и уверението му, че не смята да се занимава с Поли, неговите наемници изстреляха снаряд по бронирания джип на Пантев около Зоологическата градина и родилния дом „Св. Лазар“. Тогава за първи път ми доказа, че не може да му се има доверие. Не му пукаше колко родилки ще убие, както и за стотиците деца, които всекидневно посещаваха Зоологическата градина.

Именно фалшивото му държание и опитът му да се представи като филантроп, прощаващ човешките грешки, ме накара да си припомня тази история.

Бях наясно, че телефонният разговор го е стреснал, но, както винаги, Маджо бе готов да се направи на луд, да те накара да повярваш, че ти прощава и ти е най-верният приятел.

Тези номера при мен вече не минаваха. Още повече че имах куп други причини да подозирам, че не ми мисли доброто.

Ситуацията беше доста различна. Бях сигурен, че знае — аз търсех своето място в лагера на Маргина и Димата, които след смъртта на Бай Миле напираха да сложат ръка върху целия легален и нелегален бизнес на Маджо. И ако Маргина все още стоеше в сянка, Димата се бе провъзгласил за Император на подземния свят.

Не бях безгрешен, но си дадох ясна сметка, че ще направя най-голямата глупост, ако продължавам да помагам на Маджо. Достатъчно го измъквах от калта и му спасявах живота. Бях започнал да работя с Младен в момент, в който почти бе стигнал дъното. Този път смятах да го оставя там. И за първи път реших да наруша правилото си да не се възползвам от силните на деня. Сега смятах да грабя с пълни шепи от това, което предлагаха Маргина и Димата.

 

 

ГЛАВА 1

Димата Руснака ми звънна някъде около единайсет вечерта. По принцип говореше бързо и трудно му се разбираше, но този път надмина себе си — стреляше думите в слушалката като картечница. В общи линии разбрах, че ме кани възможно най-бързо в горичката пред ресторант „Тополите“, която беше на около стотина метра под дома му.

Да се обажда късно и да кани на срещи, беше нещо нормално за него. Всички знаехме, че по цели нощи вилнее по заведенията, но за първи път ми предлагаше среща в някаква си горичка. Още повече че едва ли не ми нареди да дойда сам, като самият той се закле поне три пъти, че също ще е сам. Макар да знаех, че е много коварен и опасен, предложението му не ме притесни. Димата беше рядък използвач. Знаех, че в случая има нужда от мен, и щях да започна да се притеснявам едва след като му свърша работата. Повече от десет минути се въртях в горичката, когато видях Димата, който пристъпваше бавно и тежко, облечен в анцуг, с разрошена коса. А най-странното бе, че в ръката си носеше голяма чаена чаша, покрита с капаче, и през една две крачки се спираше, отместваше капачето и блажено отпиваше.

— Искаш ли кафе? — вместо поздрав предложи Димата.

— Не.

— Още е топло — разхили се, — нищо че го мъкна от нас.

— Просто не ми се пие.

— А какво ти се прави? — подхвърли с типично заядливия си тон Димата.

— Очаквам да ми обясниш за какво ме извика тук по това време.

— Абе, нещо ме е стегнала шапката, братче! Писна ми да стоя като в кафез. Реших, че тая вечер ще изляза от нас съвсем сам, без да се крия, и ще се разхождам ей така… пеш из цяла София. Но ти добре знаеш, че безцелните неща не са ми присъщи. Затова реших да ти се обадя, та да направя разходката поне малко ползотворна.

— Твоите охранители не се ли притесниха, че излизаш сам? — погледнах го с нескрито любопитство.

— Много… направо ми препречиха пътя. Страхуват се някой да не ме гръмне, че после кой ще ги хрантути? Даже някакъв новак, от тези на вратата, когото изобщо не познавам, вървя след мен почти дотук. Накрая му скръцнах със зъби и го отпратих, както впрочем направих и с онези, които не ме пускаха да изляза. Тоя, новият, за който ти казвам, определено се опитваше да ми направи впечатление колко вярно ще ми служи — разпали се Димата. — Абе, тия хора не могат ли да разберат, че аз не съм нито от вчера, нито от оня ден, бе? Отдалече ги надушвам натегачите. А и кой може да обича мръсник като мен. Може би са ме объркали с оня тъпак — Младен, който раздава бизнеси на неговите тутманици. Как така не можаха да схванат — продължи да се самонавива Димата, — че като си добър охранител, цял живот ще те държа като такъв. Не е ли така, Жоро? — сети се накрая, че не беше сам и ме погледна въпросително.

Знаех, че Димата не обича да спорят с него, но пък аз още по-малко исках да влизам в ролята на шушумига.

— Разбира се, че не е така. Всеки човек има нужда да се развива. Така ще ти избягат.

— Моите ли, бе? — разпени се той. — Никога няма да ги пусна… А някой е мръднал настрани, веднага ще накарам другите да го осакатят за назидание.

Сега вече усетих, че Димата не ме бе излъгал, като каза, че го е стегнала шапката. Обикновено не споделяше нищо за себе си. А пък охранителите си издигаше на пиедестал. Години наред тръбеше наляво и надясно, че са най-добрите в България, което в интерес на истината беше голяма заблуда. Познавах момчетата му, до един бяха джудисти, които Димата караше да поддържат форма и им осигуряваше безплатна химия. Той беше добър водач, умееше да надъхва и заедно с тях бе пребил не една и две чужди охрани. Последно се бяха изявили, когато в „Ескейп“ пребиха прехвалените барети на Косьо Самоковеца. Бяха ги изхвърлили буквално от втория етаж. Оттогава набраха огромна инерция и се смятаха едва ли не за непобедими. Просто бяха забравили нещо много важно: охранителят не трябва да се бие, а да пази боса си, дори с цената на своя живот. Желязно правило беше да предпазват шефа си от провокации. И като се включваха в подобни сбивания рамо до рамо с него, го оставяха незащитен и рискуваха някой да го застреля. Димата и хората му определено не спазваха тези правила и очаквах скоро това да им изиграе лоша шега. Просто знаех, че Младен също е уловил тези моменти. А той никога не пропускаше да се възползва и от най-малките грешки на враговете си.

— Глупости говориш, Дима! — прекъснах го грубо, с риск да си навлека гнева му. — Знам колко обичаш твоите момчета. А и те отдавна са доказали, че са ти верни.

— Абе, така е — видях как разпусна юмруците си, които бе свил, когато му казах, че говори глупости. — Ама напоследък много ми се насъбра. Но пък успях, нали? — почти истерично извика Димата. — Премахнах онази дебела, гадна, гнусна торба — Бай Миле… Пуу… — изхрачи се Димата злобно. — Ти не знаеш, Жоро, що години съм го търпял тоя дебил. Аз и Маргина го запознахме с Младен, а той ни продаде за жълти стотинки. Години наред кроеше планове как да ни убие. Къде си сега, Милчо?… — развика се Димата, гледайки към върховете на дърветата.

Сетне затропа по пръстта, приседна на колене, наклони ухо към земята и отново се провикна:

— Да не си тука бе, дебелак?

Руснака бе изперкал напълно. Сякаш здравият разум, с който се гордееше години наред, се бе изпарил. Не ми беше смешно. В шибания ни занаят това можеше да се случи на всеки. Напрежението идваше в повече, дори и на най-дебелокожите. А Димата, макар и опасен престъпник, бе градско момче и чувствителен мъж. Селяндури като Маргина по не взимаха присърце тези неща. Независимо че не бе по-малко зъл от Димата, Маргина притежаваше волско търпение и спокойствие. Именно поради тази причина, макар и в сянка, той бе най-големият бос.

— Няма го вече Бай Миле, Димчо! — реших да го успокоя аз.

— Няма го, нали? — кресна отново той. — И онази курвичка, Младенчо, я няма… Крие се някъде като плъх… Бил казал да ми предадат, че ще се върне, когато падне това правителство… Нали беше много горд с Бойко?… Да, ама сега Бойко бачка за мен и Маргина.

— Аз си мислех, че все още слугува на Младен? — реших да го разприказвам докрай.

— Глупости, Жоро… Не ще и да чуе за него. Младен му нарежда, а този не иска шефове над главата си. Ние с Маргина сменихме тактиката си. Извинихме му се за едно време. Знаеш, че бяхме го понабили. После му подадохме нещичко и от нашия бизнес. Макар че може и да си чул, че като стана главен секретар, дойде да нахалства за повече проценти. Аз бях първият, който го изхвърли… Така е в този живот, приятелю! — стисна ме внезапно за ръката. — Времената се менят… Бойко Тиквата вече е фактор, а аз го познавам отдавна и знам от какво най-много се блазни. Не от пари, а от внимание… Е, дадохме му го това внимание. Двамата с Маргина го убедихме, че е най-великият играч в момента.

— Защо тогава прати да ви взимат натривки от ръцете, когато взривихте Стоил в сградата на „БулИнс“?

— На него и през ум нямаше да му мине да го направи, но ние му го подсказахме. Нали трябваше да излезем невинни пред обществото. А и трябваше този кретен най-накрая да симулира, че върши нещо.

Димата ме пусна, отдръпна се предпазливо и ме огледа.

— Никога не съм казвал, че ние сме взривили Стоил.

— И аз не го казах — реших да играя неговата игра. — Просто не си ме разбрал. Казах „когато взривиха“.

— Много добре чух, че каза „когато взривихте“, а и аз ти разкрих какво направихме след това — разтресе се от смях Димата. — Но кой ще ни търси сметка? — хвана лакътя ми отново. — Нали ти казах вече… главният секретар на МВР бачка за нас.

— Може да го натисне министърът — отдръпнах се, не обичам да ме докосват по този начин, а и Димата не се усещаше, че ме стиска.

— Извинявай — промълви едва чуто. Мразеше да се извинява, но имаше нужда от мен. — Нещо се разпалих и не се усетих… За какво ме питаше? А, за министъра… Ами че то Бойко, като се засича с него по коридорите на министерството, го псува.

— А ти откъде знаеш?

— Моите момчета познават някои от охранителите на Бойко. Наскоро ми разказаха как, като се разминали, Бойко се изплюл пред краката му и го нарекъл „сдуханяк гаден“. Знаеш, че познавам и доста хора в пресата. Шибам там разни курвички, които ми разказват как постоянно звънял на главните им редактори и ги натискал да пускат голямата му глава, както и всичките му тъпизми на първа страница…

— Значи да разбирам, че за нас вече няма заплаха? Всичко е в наши ръце, а, Дима?

— Не, не, не, не… — заклати глава като в транс Димата. — Не трябва да се разкарвам пеш… все още е много рано. Какво като Бойко Борисов е наш човек. Ако ме гръмне някой, какво ще направи? Ще дойде да се снима с трупа ми.

— Къде виждаш заплахата? — запитах учуден, след като досега се величаеше и изведнъж отново показа страх.

— В онзи старец — Любен Гоцев… любовника на Младен!

 

 

ГЛАВА 2

Втори ден лежах вкъщи с тежка настинка. Онази вечер с Димата ми бе дошла в повече. Не че не знаех, че Любен Гоцев е елитен гей, все пак ми беше цял живот съсед от квартала. Още като ученик често с мои приятели го засичахме в гората около Парк-хотел „Москва“. Макар че изглеждаше мълчалив и благ старец с вид на конте, винаги ни заприказваше. Години по-късно, когато разбрах, че е известен разузнавач, ми стана ясно защо всеки път разказваше различни истории, които приличаха по-скоро на приключенията на Барон фон Мюнхаузен. Веднъж беше летец с хиляди часове, прекарани във въздуха, втори път — морски капитан. До една историите му бяха свързани със САЩ, мистериозна страна, дотогава непозната за нас. Често разказваше, че там се подвизавал като цирков актьор и че притежавал най-богатата колекция клоунски маски.

Сега вече разбирах какво е имал предвид, щом през последните 15 години успяваше да се показва с различни лица. По онова време присядаше до нас на някоя пейка, с маниер кръстосваше крака и докато ни забавляваше с поредната си увлекателна история, често слагаше ръка на коляното на най-близкостоящия до него и леко започваше да го масажира с костеливите си пръсти.

Това ме подсети откъде Маджо бе усвоил този маниер да масажира рамото ми.

Гоцев си падаше по руси, със сини очи, дребнички, но добре сложени момчета, тип гъзарчета. Той беше щедър благодетел и се отплащаше както подобава за подарените му удоволствия. Всички набедени гаменчета, с които пробваше ласки, скоро завършваха с отличие училище, след което се вливаха в редиците на МВР, като задължително минаваха през школата в Симеоново. Един от тях — Пепи Русия, явно и до ден-днешен поддържаше контакт с него. Никога не бе работил нищо, но разполагаше с много пари, които редовно пилееше из заведенията в квартала. Спортните коли му бяха страст и можеше да си ги позволи.

Самият Любен Гоцев имаше „Ауди A4“, което Пепи всекидневно лъскаше, макар че собственикът му ходеше пеш. Много рядко ги засичах по центъра с колата, но когато бяха с нея, Пепи шофираше, а Гоцев се возеше на задната седалка. Русия гонеше четирийсетте и нямаше момиче в квартала, което да не си пада по него, но така и си остана стар ерген. Твърде вероятно начинът на живот на Гоцев като агент на службите го бе научил, че вербуваш ли някого — то е до гроб.

Това, че бяха любовници с Маджо, го бях чувал много пъти, но по-скоро го приемах като злобна клюка. Не че не бях сигурен, че Маджо е обратен, но все пак като шеф на най-могъщата групировка и като лице и емблема на престъпността у нас, не си го представях да задоволява години наред прищевките на стареца.

Когато изразих съмнението си пред Димата, той побесня. Хвана ме под мишница и ме поведе по улицата. Отново бе изпаднал в нещо като транс.

Все така с чашата в ръка, пресякохме булеварда и се отправихме към „Дианабад“. Беше късно и малкото хора, които засичахме по улиците, и минаващите коли ни оглеждаха учудено. Вероятно ни мислеха за пияници или педали. Димата се бе прилепил плътно към мен. Нямах намерение да му развалям хатъра. Тепърва щях да извличам дивиденти от него. Стигнахме до самия басейн „Диана“. Димата заобиколи оградата, наведе се над някакъв полуотворен капак, който прикриваше минаващи тръби за парно, и започна да подсвирква:

— Енчо, Енчо! — помислих, че съвсем е превъртял и подвиква на някакво куче. Но когато се показа голяма рошава глава и един мъж се опита да промъкне едрото си туловище през тясната дупка, разбрах за какво става въпрос. Това беше Енчо Колев — бивш световен шампион по борба за младежи. В началото на 90-те години, едва двайсетгодишен, беше един от първите бригадири на Маджо. По-скоро Младен го използваше като бияч. Енчо и Киро Барбута, който пък бе еврошампион по борба и световен шампион по самбо, бяха лявата и дясната ръка на търсещия по онова време място под слънцето Маджо. Добиха особена популярност покрай една история, която описаха всички вестници. И може би именно тази случка предизвика престрелката в ж.к. „Дружба“ и нахлуването в „Дескрим“.

Слави Бинев и хората му бяха хванали Маджо, Енчо и Киро. Завели ги на басейна „Мария Луиза“, където по това време бе щабът на каратистите. Затворили Енчо и Барбута в някакво мазе и започнали да ги бият. А с Маджо само преговаряли да се отдръпне от охранителния бизнес или поне той така разказа пред репортер на в. „168 часа“ и заведе двамата си приятели, за да снимат нараняванията им. В интерес на истината, беше странно, че на него нищо му нямаше.

— Разказвай, Енчо! — измъкна ме от мислите ми Димата.

— Какво бе, бате Димчо? — измуча борецът.

— Това, което си ми разказвал преди — срита го нетърпеливо Димата.

 

* * *

 

Енчо беше преживял голяма лична трагедия. След като Маджо стана бос, реши да му се отблагодари за вярната служба. Енчо не ставаше за никаква работа. По цял ден ядеше и пиеше и дори заживя в къщата на Младен.

По онова време бе симпатично момче. Запозна се с дъщерята на Венци Стефанов и набързо се ожени за нея. Бъдещият футболен бос вече развиваше проспериращ бизнес. Енчо смяташе, че с благодетели като него и Младен цял живот ще си развява байрака. По-нататък историята бе досущ като в „Кръстникът“ (любимата книга на Младен, с която лягаше и ставаше).

Енчо си беше прост селяк, който знаеше едно — жените трябва да слушат. И сега, когато някаква градска мадама се опитваше да му се качи на главата, смяташе, че е нормално да я по-наплясква. Тя обаче, като всяка глезена щерка, се бе оплакала на баща си. А той — на Младен. В типичния си поучителен стил Маджо отдели доста време да обяснява, че така не се постъпва. Но той се пъчеше, че е световен шампион и никой не може да му нарежда какво да прави.

Месец по-късно отново бе шамаросал жена си, но този път бе уцелил лош момент. Явно Маджо, препрочитайки любимата си книга, бе достигнал до тази част, в която дон Корлеоне раздава справедливост. Без да се замисли, беше пратил всичките си хора да натрошат бившия си колега. А те, в старанието си да изпълнят задачата, го бяха били с железа по главата. Енчо лудна напълно. Не смееше да се прибере в родния Сливен, а и не се знаеше дали има и при кого. Може би само инстинктът му бе подсказал да стигне до мястото, където беше израснал — хотел „Диана“, бившето училище „Олимпийски надежди“ и залата, в която тренираше. Оттам нататък заживя като куче. Лятото спеше на тревата или на пейките на басейна, ядеше останките от стола, ако някой го съжалеше и го нахранеше. Чистеше едно кафене, където понякога му даваха кафе или чай да се стопли.

Някогашната легенда в борбата и един от основателите на групировките се бе превърнал в обикновен клошар.

— Колко пъти ще ме караш, бе? — озъби се Енчо.

— Енчо… — ядоса се не на шега Димата, — Младен ти увреди главата, която и без това не ти беше нужна. Аз ще пратя да ти начупят краката… да те видя тогава какво ще правиш? При т’ва знаеш — развихри се отново Димата, — че аз първи те усетих, че се преструваш на луд, за да не те наказва още Маджо. Тарикат ще излезеш ти, Енчо! Успя да го заблудиш, че си си получил заслуженото, даже го накара да има и угризения.

— Открай време си такъв, Дима — надигна се Енчо и започна да обикаля нервно около нас.

— Ще те сплескам, боклук! Да не си посмял да ми налетиш!

— Нема, бе, нема… Просто съм зле. Може да не съм луд, ама главата постоянно ме боли — стана по-словоохотлив той.

— Айде, разказвай тогава…

— Ти не можеш ли да му го разкажеш — хвърли поглед към мен. Познавахме се от години, но нямахме никакъв контакт.

— Искам да го чуе от твойта уста! — беше непреклонен Димата.

— Еми, става въпрос за едно време, кога ни пребиха на „Мария Луиза“ — втренчи поглед той. — Мен и Кирето ни затвориха в подземията и ни предложиха, ако им направим по една свирка, да не ни бият. И двамата отказахме и затова ни пребиха от бой. Аз се опитах да се бия с тях, но бяха много… Премазаха ме. После ме качиха да ми покажат какво прави Младен — сниши глас Енчо. — Качиха ме на едно столче, да гледам през прозореца. Маджо беше клекнал на колене и обслужваше оня — Цецо Божков-Животното, дето после го раниха в „Дружба“ и умря в болницата — последните думи ги изстреля нечленоразделно, повишавайки тон, сякаш искаше да ги изхвърли от мислите си. — Няма ли да ми дадеш някой лев, бате Димчо? — на мига забрави за мен и се обърна към Димата.

— Ето ти малко студено кафе — подаде му чашата си, хвана ме под ръка и обърнахме гръб на отчаяния Енчо.

Димата открай време си беше такъв. Имаше си изградени правила. Смяташе, че лудите и сакатите са наказани лично от Господ, затова не проявяваше никаква милост към тях. Случваше се да взема стотинките на слепци и просяци и се оправдаваше: „Защо, след като Господ веднъж ги е наказал, аз да не ги донакажа?“ Въпреки че споменаваше името на Господ, не вярваше в него. Някога ограбваше храмове. Дори си позволяваше, влизайки в църква, най-безцеремонно да взема от даренията, смяташе, че това ще му донесе късмет.

Бяхме се отдалечили на около десетина метра, когато изненадващо чухме тежки стъпки. Енчо приближаваше към нас.

— Ако ти разкажа още нещо, ще ми дадеш ли някакви пари? — с надежда погледна Димата.

— Абе, аз колко пъти съм ти казвал да не се ебаваш с мен? — заби юмрук в челюстта му Руснака.

Енчо се свлече и започна да бърше кръвта от разкървавените си устни.

— Разказвай, боклук! — ритна го силно в ребрата Димата.

Енчо се разтресе от страх, определено бе наплашен от бой.

— Ше разкажа… — изхлипа той — Навремето Младен ме води няколко пъти от другата страна на линията — посочи с ръка, говореше за квартал „Изгрев“.

— Е и, какво правехте там? — наведе се любопитно над него Димата.

— Ходехме при онзи, стареца… неговия приятел… генерала…

— Разказвай, де! — задъха се в напрегнато очакване.

— Ми к’во да разказвам… Оня дъртият… ни прави френска.

— И к’во друго? — в странна еуфория Димата бе зяпнал и попиваше всяка дума от странните бръщолевения на шантавия Енчо.

— После дъртият поиска да го…

— Е, и к’во?

— Ми… направих го. Младен преди това ми беше казал, че ще се издигнем много, ако свърша тая работа… Дааа, ама нали ме знаеш, аз съм свикнал само да ги лашкам и на оня нещо не му хареса… Както го бях така обърнал на задна гума, тоя бръкна в шкафчето, извади пистолета и ми го тикна в устата. Младен едва ме спаси да не ме гръмне. Оня само едно знаеше и питаше: дали го имам за няк’ва курва, че постъпвам така с него. Маджо оправи нещата. Прегърна го, започна да го целува по гърдите, а после се замляскаха — направи отвратена физиономия Енчо.

— Значи е искал нежност бе, Енчо! — прихна най-сетне Димата.

— Сигурно…

— Нямам пари… излезнал съм така от нас бе, глупак! — ядоса се отново Руснака. Замисли се и се обърна към мен: — Жоро, дай му някакви пари на тоя нещастник.

Имах около хиляда лева в мен, извадих ги и му ги подадох всичките.

— Абе, ти луд ли си? — дръпна ги от ръката ми Димата, отдели десет лева, подаде ги на Енчо, а останалите ми ги върна. — Мотай се наоколо! — нареди му той. — Скоро ще те потърся отново. Разбра ли сега, Жоро — след дълго мълчание се обърна към мен Димата: — Излезе, че сексът е създал СИК…

 

 

ГЛАВА 3

Явно не настинката ме тормозеше толкова, колкото мрачните мисли, които ме бяха налегнали. Побутнах поредната чаша с горещ чай и скочих на крака.

От цялата история с Енчо, която мина през съзнанието ми, сякаш отново ме стегна сърцето. Отворих с размах прозореца и поех от мразовития въздух. Дробовете ми се напълниха и задържах студа в себе си сякаш исках да се прочистя. За миг се бях втрещил и от това, в какво състояние бе изпаднал и Димата Руснака, безспорен хегемон на ъндърграунда, поне за момента, но загубил разсъдъка си.

Колкото повече опознавах света около себе си, усещах как помията ме залива с по-голяма сила. До онази вечер смятах, че се борехме за уважение — с бухалки, бой, страх, сила… Стигнахме до момента, в който печелехме и с интриги, но и там по-хитрият и прагматичният побеждаваше. Нямаше място за сърдене. Просто беше въпрос на оцеляване.

Стоях на балкона, вдишвайки студения въздух, и се опитвах да изчистя съзнанието си. Не можех да проумея, че толкова време, повече от десет години, бяхме марионетки в ръцете на Любен Гоцев, бивш разузнавач, бивш генерал, бивш заместник вътрешен министър, бивш външен министър и вечен хомосексуалист, защото бивши педерасти от запаса и резерва няма.

Димата и Енчо напълно разбиха илюзиите ми, че нещо изобщо е зависело от нас. Оказа се в крайна сметка, че всичко е било въпрос на благоволение и на това, дали Маджо ще задоволи желанията на своя благодетел.

Онази вечер, след като изпратих Димата почти до тях, най-накрая той реши да сподели защо ме е потърсил толкова късно. Когато чух цялата история, не можех да не призная, че ненапразно навремето Пламен Симов, по прякор Килията, от „Люлин“, един от най-известните дърти тарикати в България, го бе нарекъл Стратега.

 

* * *

 

Това беше още през 1992 г., по време на магистралните грабежи. Килията, който бе родом от Сливнишко, познаваше всяка пътека в района около Калотина. Тогава го играеше агент-разузнавач. Съобщаваше ни на коя преминаваща кола да устроим засада. Представяше се едва ли не за екстрасенс. В колите, които нападахме, винаги имаше крупни суми. Впоследствие причината се оказа съвсем прозаична. Той просто плащаше на митничарите процент за информация.

Димата първи разбрал за стила му на работа. Свързал се с митничарите, вдигнал им процента и така шкартира Килията от играта. И ние, и корумпираните служители заживяхме по-добре. Оказа се, че дъртият мошеник е цакал всички. Уговорката ни с него бе при десет хиляди марки той да получи пет. Той от своя страна лъжеше служителите, че „опасните хора“ му даваме само по десет процента, които той на драго сърце разделяше с тях и така те си получаваха своите 500, а той, без да си мръдне пръста, си прибираше 4500.

Руснака стратегически им обеща 20% от прибираната сума. Това доста стимулира митничарите и ако дотогава имахме по една кола на седмица, сега вече ни пускаха по две-три на ден. Така Димата успя да промени схемата. Вече не разчитахме Килията да ни показва удобни отсечки, където да прострелваме гумите на набелязаната жертва. Сега Димата се снабди с полицейска униформа и стоп палка и всичко ставаше по-лесно.

— Май нямате вече нужда от мен? — завъртя се един ден покрай нас Килията.

— Защо говориш така, Пацо? — опитваше да го успокои Маджо, който по това време търсеше приятелството на всички и не пропускаше да се подмаже.

 

* * *

 

Димата вече имаше два плана. На пръв поглед елементарни, но всъщност гениални. Първият бе още от времето на Дивия запад. Искаше да играем на Добрия, Лошия и Злия. Естествено, аз трябваше да бъда Злия. Идеята беше да нахлувам във всички големи заведения и автокъщи, ползващи се с протекцията на Бай Миле и Младен, и да им казвам, че от този миг работят за нас.

— Още като влезеш от вратата, Жоре, им кажи, че търсиш Бай Миле — докато ми обясняваше, Димата се бе ухилил злорадо. — Ако ти кажат, че е в гробищата, ги попитай дали не могат да се обърнат за помощ към Младен. Другото го остави на мен. Знаеш желязното правило на хората, които толкова години изнудваме. Като ги настъпи един, веднага отиват по приятелска линия при друг, без да се усетят, че там ще платят по-голям процент. Така са устроени, смятат, че те прецакват и сами си движат нещата, а всъщност попадат в собствения си капан. Като ми звъннат на мен, ще ги овикам яко и ще ги попитам защо не ме търсиха толкова години, а мислят, че са хванали Господ за шлифера, като са бачкали с мъртвия дебелак и онзи плъх. Така без никакво съмнение ще стана Лошия човек, отказал им помощ — самодоволно ме изгледа Димата, вдъхновен от собствената си идея. — Оттам нататък е лесно… Отиват при Маргина — големия шеф, който по цял ден е в офиса. Естествено, той им сервира същото, с което ги баламосваме вече петнайсет години. Че ти си злодеят, но той ще опита всичко възможно, за да ги отърве… Мен пък ще характеризира като съвсем обикновен злобар, който не може да забрави, че някой си е позволил да го прескочи и са ме подценили за сметка на Милчо и Младен. И така Добрият, в случая Маргина, ще им прибере двойна сума от тази, която ти си поискал.

За пореден път Димата спря, учуден от мълчанието ми. Погледна ме настоятелно в очите, сякаш търсеше одобрение за гениалността си.

— Съгласен съм — кимнах в отговор.

— Остава и да не си — скастри ме той. — Къде ще получиш по-добро предложение. Няма по-лесна роля от тази на Злия… поне при нас на улицата… В киното е друго — уточни Димата. — Там наистина е трудно. Тук просто е нужно да се озъбиш няколко пъти и да накараш хората си да гледат на кръв.

— А каква е втората ти идея? — опитах се да избягам от „урока по величие“.

— Втората ли? — процеди през зъби той и ме спря под една лампа на булеварда. — Става въпрос за Дребния — просъска Руснака.

— Кой дребен бе, Димчо? — в първия момент не включих.

— Как кой, бе? — зачерви се целият от злоба и около него започнаха да хвърчат слюнки. Подпря гърдите ми с пръст и ме натискаше, екзалтиран от факта, че не се сещам за човека, към когото таеше неистова омраза.

Сега вече и аз подпалих. Бях погнусен от разказите на Енчо. Беше ми много студено, все пак бях изхвърчал от къщи, предполагайки, че срещата нямаше да се проточи. На всичко отгоре Димата, който всячески се подмазваше на Младен, докато беше в силата си, сега измисляше всевъзможни интриги и се изживяваше като най-големия главатар. За миг ми падна пердето, бях достатъчно уморен, за да се напрягам да разбера за кого ми говори, а и това, че ме натискаше с пръст, направо ме влуди. Свих няколко пъти премръзналата си дясна ръка, колкото да раздвижа кръвта, и се подготвих да му нанеса силен удар в брадата.

Знаех, че Димата бе опитен бияч. Макар и да не бе спортист, улицата го бе научила да бъде безпощаден и да се пази. Някога той първи разчупи статуквото, когато преби най-известния стар бияч — Бай Найден от „Орландовци“, от когото всички борци по онова време трепереха и уважително наричаха Бате Начко. Още повече че през последните две-три години Руснака бе започнал усилено да спортува. Всяка сутрин беше на тенис корта, следобедите вдигаше щанги, а вечерите играеше футбол. Даваше и по пет хиляди евро на месец за качествена химия. Купуваше си хормона на растежа, но от най-скъпия, който се считаше за безвреден. Постоянно показваше плочките на корема си и сваляше ризата да му видим гърба. На всички ни се струваше, че по-скоро го правеше заради гаджетата, които сменяше все по-често.

Навремето, когато се ожени, бе дебеланко, но вярваше, че властта кара жените да го харесват и външният вид няма никакво значение. Но след като кучето на Жоро Илиев — Боби Травестита, изчука жена му, Димата реши, че именно външният вид е причината. Не можеше да го убие, защото протежето на Жоро получи за награда правото да бъде навсякъде с него и на практика охраната му го пазеше. Димата хвърли всичките си усилия в тренировки и след време заприлича на омразния му Травестит.

— Луд човек… — беше го определил в подпийнало състояние Бай Миле. — До трийсет и шестата си година не е играл дори физическо, сега на трийсет и девет се изживява като културист…

Знаех, че трябва да го сваля с първия удар, след което да го довърша на земята. От доста време покрай неприятностите си се бях занемарил, не тренирах и бях загубил форма. Здравият разум ми подсказваше, че не трябва да го правя. Димата бе отмъстително копеле и никога нямаше да ми прости един побой. Усещах, че единственото, което го ръководи в момента, е екзалтацията, но въпреки това гордостта ми бе на път да надделее. Стиснах здраво юмрука си, отстъпих леко с левия крак назад, за да си осигуря по-добра позиция.

— Таки… говоря ти за Таки! — името, изстреляно в последния момент, спря ръката ми, която се придвижваше към челюстта.

Този миг промени и неговата, и моята съдба.

 

* * *

 

Мрачните мисли, които ме бяха налегнали, и историите, които заемаха постоянно част от съзнанието ми, ме натоварваха много. Не можех да мисля за обикновените и нормални неща от живота. Чувствах се смазан и уплашен от това, че с всеки изминал ден това, което бяхме градили години наред, сякаш се разпадаше. Мръсните интриги, които сами си устройвахме, ни караха да се самоизяждаме.

Вероятно на това се дължеше и несигурността ми. Не можех да си представя как бих живял по друг начин, какво щях да правя, дали щях да мога да се справя с другата действителност.

Изпънах се на дивана, покосен и от настинката, която изсмукваше и последните ми останали сили. От доста време бях оставил телефона си без звук и когато ме търсеха, а знаех, че никога не е за добро, обикновено ми присветваше дисплеят. В мига, в който се отпуснах на възглавницата, видях синята светлина на екрана и на него се изписа името на Пехливанов.

— Как си, приятелю? — както винаги фалшиво прозвуча гласът му.

— Супер — стегнах се на мига и демонстрирах бодрост. В контактите си с клюкар като него нямах право да проявя слабост. Колкото и смешно да изглежда в този измислен свят, трябваше да играеш постоянни роли. Ако се разболееш повече от два пъти в годината, може да плъзне слух, че не ставаш вече, и бързо да се появят нови кандидати, които да се пробват да заемат мястото ти.

— Какво ще кажеш да изпием по кафе — продължи да лицемерничи псевдоприятелят ми.

— Къде? — очаквах отново безкрайните му сложни претенции за място.

— Където кажеш — долових отчаяни нотки в тона му.

— Хайде тогава в Da House в Младост — провокирах го аз. Знаех, че не обича да излиза извън центъра.

— Окей, след колко време? — прозвуча примирено той.

— Нека да са два часа, че още съм вкъщи и не съм се приготвил. А и трябва да се обадя да ме вземат — приложих своя тактика, защото знаех, че винаги вземаше мерки за сигурност при такива срещи и даваше срок не повече от час.

— Никакъв проблем — отново ме изненада с отговора си. Явно нещо му се бе случило. Не го бях виждал от рождения му ден. След като не можахме да извъртим Маджо, напълно бе забравил за мен и за това как ще се спасявам от отмъщението на Младен. Нямах илюзии, че сега, месеци по-късно, ме търси, за да ми предложи помощ. Бях сигурен, че ще иска услуга.

Тупана ме чакаше в колата на включен двигател и с пуснато парно. Съвсем ми беше опротивял в старанието си да отгатва желанията ми и да ми угажда. Имах чувството, че иска едва ли не да влезе в мозъка ми. Като чу, че съм се разболял, звънеше на определени интервали, за да ме пита имам ли нужда от ново лекарство, плодове или чай. Сега се опита да ме заговори, за да разбере дали се чувствам по-добре. Отдавна бях свикнал да го възприемам като вещ затова просто му наредих накъде да кара.

Заведението се намираше на главния булевард, в новопостроена лъскава сграда в „Младост 1“. Кафенето държеше синът на Сашо Дончев, собственика на „Овергаз“. Явно за нищо друго не ставаше, но баща му бе щастлив, че все пак го е измъкнал от кокаиновите компании, и му бе предложил едно ултрамодерно занимание за млади нехранимайковци, а именно да държи гъзарско кафене. Вероятно се надяваше да се научи на отговорност и след време да наследи могъщата газова империя.

Оставих Тупана да пази колата, като същевременно му наредих да запази място и за джиповете на Пехливанов. Жоро пристигна петнайсетина минути по-късно. Разтегна фалшива усмивка, стисна ми силно ръката, чак ме прегърна и притисна към себе си. „Явно сериозно го е закъсал!“ — помислих си за миг, след като започваше по този начин.

— Жорка, твоят човек ми е запазил място и за двата джипа, но аз съм само с единия… и съвсем сам — ухили се неловко. — Винаги съм ти казвал, че има телепатия между нас — продължи да се мазни той. — Сякаш си знаел, че съм сам, и си го оставил отвън, така ще пази и моя джип.

— Ако се опитваш да ме проверяваш дали не съм чул някакви слухове за теб, предварително ти казвам, че не съм.

Вместо да се обиди, той се разсмя гръмогласно в типичния си стил, плесна ме закачливо по ръката и подхвана някак си заговорнически:

— Ей, не можеш да се отървеш от тези съмнения? Кога най-накрая ще се увериш, че съм ти истински приятел?

— Никога не съм се съмнявал — подхванах лицемерието му.

— Изгоних ги моите… — мина направо по същество той. — Всичките накуп!

— Що бе, какво се случи? — развеселих се аз.

— Още от рождения ми ден ме ядосаха. Мислят си, че в калабалъка няма да усетя какво са консумирали, но аз винаги карам на тях сметката да им я засичат отделно. И знаеш ли какво се оказа? Тия мръсници за цяла вечер са изпили 60 Red Bull-а.

— Нали ти беше рожден ден? — закачих го аз.

— И к’во като е рожден ден, трябва да ме набутат ли? Изпили са ги, щото са на аванта. Те са 8 човека, раздели ги. Нормално ли е да са изпили по 7–8 Red Bull-a? — опитваше се да ме убеди в правотата си той.

— Само заради това ли ги уволни? — напуши ме смях.

— Глупости — разхили се за пореден път изкуствено. — Може да съм стиснат, но чак пък толкова… Даже мога да се определя по-скоро като разумен… Харча внимателно. Просто след тази случка реших да им обърна по-сериозно внимание. Преди това сякаш бях забравил за тях. Някак се бях пуснал по течението. Забелязах колко много грешки правят, съвсем се бяха занемарили. Започнаха да вземат млади момчета от охраната в „Текила бар“, та да ги заместват, за да почиват повече. И така сами се наредиха. Един от младоците, супер натегач, се престраши и ми разказа, че, докато ме чакат пред нас в стаичката на охраната, постоянно ме коментират. Знаеш, че не обичам портаджиите — хвърли ми изпитателен поглед и разчеса носа си. — Веднага го отпратих. Като излизаше през вратата, мернах сълзи в очите му. Явно се бе обидил от това, че не му вярвам. Върнах го и му дадох един диктофон да ги запише. Няма да повярваш какво чух. Първо, че всеки един от тия идиоти е над четирийсет и пет — с петнайсет години по-стари, а ме наричат Бай Георги. Айде да го минем като уважение, но когато чух, „да го туря на баба му на Бай Георги“ и колко съм бил стиснат, абе изобщо да не ти разправям, че ще се ядосам отново и ще ходя да ги разстрелям.

— Е, и ти какво направи, като чу всичко това? — едва сдържах смеха си.

— Събрах ги и им казах да изчезват.

— А кой го беше казал това за баба ти?

— Любо — най-кроткият, вече девета година работеше при мен. (Охраната му до един бяха бивши съкратени служители от „Борба с масовите безредици“ — бел. авт.)

— Какво като работи девета година при теб? Защо не го размаза?

— Не става така, Жоре! Те са като част от семейството ми. Знаят ми всички тайни, ще ги озлобя.

— Нищо ли не му каза?

— Е, много ясно, че му се накарах. Казах му, че ако иска да знае, баба ми е от петнайсет години е покойница и за умрели хора не се говори така.

Тук вече не издържах, притиснах устата си с ръка и му направих знак, че отивам до тоалетната. Заключих се и се разсмях на воля. Пехливанов беше загубил съвсем позициите си след смъртта на Женята. Бе се уплашил от собствената си охрана и сега търсеше подкрепа от мен. Обясненията за баба му бяха не смешни, а повече от позорни. Принципно за такива неща наказвахме със зверско пребиване, дори и осакатяване.

Наплисках се с вода, усетих, че все още не съм добре. Макар и разговорът да ме бе развеселил, чувствах, че болестта все още не ме отпуска. Придадох си възможно най-сериозния вид и се върнах, за да разбера какво точно иска от мен. Явно през краткото ми отсъствие Жоро бе превъзмогнал неудобството си и сега изстреля директно предложението си.

— Що не ми организираш една нова охрана? Знам, че те бива за тия работи. Тъкмо ще пазят и теб. Нали не си мислиш, че съм забравил, че Младен ти гони гарес.

Усети, че не възприех идеята му с охота, затова се наведе към мен и продължи да ме увещава:

— Ще се возим заедно, ще си вършим работата, а и ще си спестим разходите, като ползваме обща охрана.

— Защо не предложиш това на Киро Малкия? — охладих ентусиазма му.

— Жорка, знаеш какъв човек е Киро. Смел и верен, но изключително безотговорен. Постоянно изчезва за по няколко дни, изключва си телефоните и се обгражда с курви и кокаин. Мен ми трябва сериозен човек като теб, на когото да мога да разчитам двайсет и четири часа. А има и друго — наведе се той над ухото ми и зашепна. — Този път съм решил твърдо — искам да си върнем дрогата… само кокаина, разбира се. Хиляди пъти съм ти казвал, че не искам да тровим децата с хероин, а кокаина го ползват гъзарите… Така че ако решиш, да се обединим — стисна зъби той, изкриви лицето си в злобна гримаса, направи кратка пауза и тържествено заяви: Ще размажем Таки!

 

 

ГЛАВА 4

След срещата с Пехливанов, заедно с Тупана отидохме в малка квартална кръчма. Седнахме в най-отдалечения край, но едва ли имаше някой в заведението, който да не ни забеляза. Бяхме паркирали лъскавата S класа навън. Влязохме почти с гръм и трясък, аз самият се държах сякаш всички работеха за мен. Сто и двадесет килограмовият Тупан с бръснатата си глава и катинар по-скоро приличаше на слон в стъкларски магазин. Изпълваше подобни малки заведения. Усещах, че където и да се появим, зад гърба ни ни сочеха с пръст и ни наричаха „мутри“. Давах си ясна сметка, че трябва да сменим имиджа, ако искаме да се впишем в обществото. Но страхът и уважението, което ни имаха другите, бяха опияняващи, дори възбуждащи. Често Тупана, който се опитваше да играе ролята на безскрупулен бияч, се обръщаше към мен с въпроса: „Жорко, редно ли е да се държим по този начин с обикновените хорица?“ „На нас ни е позволено всичко! Никога не забравяй, че ние сме борците…“, успокоявах го аз.

Седях пред чаша горещ чай, а Тупана вече омиташе втората чиния с мешана скара. Хвърлях му от време на време поглед и ми ставаше смешно. Осъзнавах, че той не ми е охрана, а по-скоро ми е като храненик, за когото трябва да се грижа. Дори се улавях на моменти, че го приемам като украса. Явно бе направило впечатление отношението ми към него, че дори и Димата ме запита един ден:

— За к’во го влачиш с тебе тоя лайновоз? На всичкото отгоре е толкова грозен, а и не ти прилича. По-добре хвани издържай някоя готина пичка.

На раздяла с Пехливанов му бях казал, че ще си помисля за предложението му, с което го бях отчаял съвсем. Самият аз не разчитах на милост от Младен, който беше нещо като Всевиждащия, макар и отдалеч, бях сигурен, че следи всяка моя крачка. Импулсивно грабнах телефона и набрах Пехливанов. Може би ми повлия гротескната картина, докато наблюдавах как Тупана реже усърдно парче от пържолата, натъпква я в устата си, примлясква доволно и после с опакото на ръката избърсва мазната си уста. При тази ситуация предложението на Пехливанов ми изглеждаше повече от приемливо. Наистина трябваше да обърна по-сериозно внимание на сигурността си и на хората, с които се обграждах.

— Слушам те, приятелю! — долових надежда в гласа му.

— Съгласен — разсмях се леко аз.

— Няма да съжаляваш — този път изобщо не си придаде тежест. Усещаше се, че има крещяща нужда от мен.

 

* * *

 

Оставих Тупана в хола да прослушва телефона ми. Често го карах да играе ролята на секретарка. Изпитвах досада да отговарям на всевъзможни тъпанари, които ме търсеха за разни услуги. Беше ми забавно да го слушам как разговаря с Маджо, когато не ми се слушаха великите му идеи. Изпъваше огромното си туловище, заставаше мирно и незнайно защо започваше да му отговаря официално на „вие“. На всичко отгоре използваше и „господине“, дума, която винаги съм смятал, че му е непозната.

Проснах се на спалнята вкъщи. Погълнах шепа хапчета и се отпуснах. Имах нужда да поспя малко. Надявах се да се събудя по-освежен. Една мисъл ме занимаваше от три дни насам. Вече за втори път срещах човек, който изпитваше неистова омраза към Таки. Може би бях проспал момента, в който дребният се бе превърнал във фактор. Макар и онази нощ Димата да не си призна защо иска да го унищожи, аз добре знаех причината и тя беше повече от достатъчна за човек с позициите на Руснака.

 

* * *

 

Случката се бе разиграла преди повече от около година в прословутия „Най клуб“. Заведението се водеше собственост на Пепи Пашев, който беше и собственик на верига стриптийз барове, зад които стояха висши полицаи. Нямаше нищо чудно в това. Истинските „властелини“ на дрогата и покровители на проститутките бяха те. Без тях тези бизнеси не можеха да просъществуват и ден. Иначе в „Най клуб“ Пашев бе обикновен фигурант, поставен от действителния собственик Жоро Илиев.

Системата беше проста — всеки от новоизлюпените босове плащаше годишен абонамент за сепаре. Естествено, че на Пашев и през ум не му минаваше да поиска пари от Димата или Маргина. Безропотно им пазеше най-доброто сепаре, а дали ще си платят сметката, зависеше изцяло от настроението им. Въпросната вечер Димата се забавлявал обграден от обичайните курви. Веселбата му бе развалил Жорко Славов, синът на Стоил, който по това време беше все още жив.

— Бате Димчо — проплакал малкият, — някакви горили ме сбутаха и ми казаха, че не мога да минавам там…

— Кои, бе? — подскочил Димата, който само чакаше да се сбие с някого.

— Ела да ти ги покажа — Жорко повел Димата, следван от цялата си охрана. Синът на Стоил от малък растеше интригант.

Озовали се пред сепарето на подпийналите Къро и Таки.

— Я ми покажи кой ти се дърви? — изрепчил се Димата, след като хвърлил поглед към двамата, които мигновено забили глави над чашите си.

— Ей тоя — малкият показал „анаболна горила“ от охраната на Къро.

Без да се замисля, Димата, а и явно е бил нашмъркан с доста кокаин, се хвърлил върху мъжагата, като преди това направил знак на охраната си да не участва. Обичаше да се доказва сам. Свалил го на земята. След което седнал на гърдите му, сграбчил косата му и започнал да бие главата му в пода. Къро и Таки все още нямаха нужното самочувствие да се опънат на Димата. Продължили да си пият, все едно нищо не се случва. Едно от момчетата на Таки не издържало, като гледало как всеки момент колегата му ще предаде Богу дух. Хвърлил се върху Димата, хванал го за ризата, издърпал го силно назад и му забил два шута в ребрата. С тези си действия вдъхнал кураж на някои от останалите си колеги. Любо и Славчо бяха от новооткритите кадри на Таки, двайсетинагодишни „химизирани животни“. Двамата братя скочили върху охранителите на Димата и така се заформило яко меле. Хората на Руснака бяха обучени без негов сигнал да не правят нищо, а в случая вече бил толкова замаян от яростта си, че не могъл да реагира. В крайна сметка просто бяха извлекли шефа си от заведението и го закарали вкъщи. Именно там се бе зародила смъртната вражда между Таки и Димата.

Руснака изобщо не бе разбрал, че Десо (така се казваше момчето, което му беше скочило) е проявил самоинициатива. Беше си навил на пръста, че Таки и Къро са го насъскали. Макар и младо момче, Десо Боксьора бе отдавна в занаята. Беше започнал като прост охранител при Мето и се беше издигнал до шеф на охраната му. По времето на случката в заведението беше командирован от боса си да обучава хората на Таки. Не си правеше никакви илюзии, че ще му се размине, и поиска разрешение от Методи да се покрие.

На двамата братя Любо и Славчо не им стигнал акълът да направят същото. Димата бе изключително последователен и търпелив, когато ставаше въпрос за отмъщение. Чака повече от година, докато наемниците му успяха да разстрелят Славчо на някакъв паркинг. На Любо, който беше с брат си, му се бе разминало.

Именно затова бях попитал Димата онази вечер на раздяла в горичката: „Защо само Славчо?“ „За никого не е тайна, Жоро, че имам двама добри снайперисти. Бях изпратил и двамата. В последния момент не могли да се разберат кой в кого да стреля. Явно ги е спипало напрежението. И двамата стреляли в Славчо. Донякъде стана по-добре… Тази маймуна е умряла в зверски мъки. Простреляли го с куршум с изместен център на тежестта. А и така това ще удължи агонията на Любо, докато чака в страх и своя край. Помни че следващият е Десо…“, каза Димата гърбом, докато се отдалечаваше в мрака.

 

 

ГЛАВА 5

Ако Таки знаеше колко много хора го мразеха, със сигурност щеше да се скрие в някоя пещера на Олимп, вместо да стои затворен в апартамента си в Бояна.

Пехливанов имаше сериозна причина да го ненавижда. Вярно е, че побоят над Тошо Жабаря го бе вкарал в „А“ група, но след случката с Пехливанов Таки заигра в шампионската лига.

Жоро току-що бе наследил милионите на Поли и бе първият човек, който скочи на сикаджиите. Летеше в облаците опиянен от временните си победи. И идея си нямаше, че след дългото чакане на резервната скамейка, на терена се бе появил новият играч Таки. Разигралата се случка бе изключително унизителна за него. Във въпросния ден Пехливанов отишъл да оглежда апартамент на булевард „Пушкин“. Мястото му се сторило перфектно от охранителна гледна точка. Все още нямал никаква представа, че поради същите причини в кооперацията се бяха настанили Къро и Таки. Изключително доброто разположение било голямо преимущество според него. Пресичащите е наоколо булеварди даваха възможност, освен да преминава с над 200 км в час, и да се влиза директно в подземния гараж, който имаше изход към апартаментите. Огромната скорост, с която можеше да се прибере в дома си, не оставяше никакъв шанс на евентуално дебнещи наемници. Без значение какви оръжия биха избрали да използват. Дори и най-точният снайперист не би уцелил движеща се мишена с такава скорост, какво оставаше за гранатометите, чийто снаряд винаги даваше големи отклонения. Автоматчици и бомбаджии пък нямаше къде да се скрият на булеварда, по който и без това сновяха постоянно полицейски коли. Все пак малко по-нагоре бе президентската резиденция.

Подлъган от предприемача Балабанов, Пехливанов отишъл на оглед. Балабанов му обяснил, че само два от апартаментите са заети, като услужливо му бе спестил защо на такова престижно място повече от година не е могъл да продаде останалите жилища. Макар и идеално да знаеше, че никой не иска да бъде съсед с Къро и Таки. Единственото, което малко го оправдаваше като човек, не познаващ нашия свят, вероятно беше, че се е надявал да продаде апартамент на човек от същата черга. И така да превърне сградата в нещо като ВИП кооперация за мутри. Неподозиращият Пехливанов оставил охранителите си малко по-нагоре, да не би случайно да уплаши предприемача с многобройната си охрана и да изпусне апетитната сделка. След като огледал и одобрил апартамента, дори си стиснали ръцете. Малко преди да се разделят, на входа се разиграла драматична случка, която по-късно Пехливанов ми разказа, докато му бях на гости в имението му на Щъркелово гнездо.

— Бях решил да купя апартамента, Жорка, и вече се договаряхме кога ще изповядаме сделката, когато незнайно откъде към нас видях да се приближават пет-шест души, водени от някакъв дребосък. Веднага се хванах за пистолета, помислих, че са наемници, дошли да ме убият — пое за миг въздух Пехливанов, докато ми разказваше историята, сякаш отново я преживяваше. — Но този дребният ми се усмихна широко и почтително ме поздрави: „Здрасти, Жорка“. С това ми свалиха гарда. Нали знаеш колко хора ме познават и ми се натягат. На всичко отгоре сред тях разпознах и Десо Боксьора, който нанесе на Балабанов кроше. Само за секунди останалите се нахвърлиха върху предприемача с безброй удари, оставиха го кървящ на земята, след което почтително ми казаха „довиждане“ и се отправиха в неизвестна посока. Онзи дебелак си бе глътнал езика и щеше да се задуши. Едва успях да му го извадя, нахапа ми цялата ръка, след което, въодушевен, че съм му спасил живота, изхрачи цялата се насъбрала кръв върху ризата и лицето ми. И аз не знам как му се вързах и отидохме СДВР. Помоли ме да му стана свидетел — въздъхна Пехливанов. — След като го огледаха скептично, полицаите го попитаха има ли кой да потвърди случката. „Естествено, ето го човека — Жоро Пехливанов, едва ли ще отрече! А и няма кой да го натисне да си оттегли показанията!“ — гордо отсякъл предприемачът.

Жоро написал обясненията си и се прибрал вкъщи, където жена му едва не припаднала, като го видяла целия в кръв. Помислила, че е смъртоносно ранен. Малко по-късно вечерта му звъннал Мето Илиенски. „Абе, приятелю, разбрах, че е станало недоразумение. Днес следобед си дал показания срещу едни мои хора“ — заусуквал го Методи. „Не знаех, че са твои…“ — отговорил му Пехливанов, който не искал конфронтации с други, Младен му бе достатъчен за враг, а нямал намерение да си навлича гнева и на целия ВИС. Разбрал ситуацията, старият играч Методи го бе унизил докрай. Предложил му да се срещнат с неговия човек, за да се разберат. Това наистина удари в земята Пехливанов, който трябваше да се изправи пред новоизлюпен мафиот. Половин час по-късно му звъннал Таки:

— Как си, колега — бодряшки попитал той. — Какво ще кажеш за една срещичка в „Марая“? — с това обръщение го бе застрелял тотално. Пехливанов не могъл да приеме, че някакъв наемник на Методи се опитва да се държи с него като с равен. Все пак отишъл на срещата в „Марая“, където съвсем се шокирал.

— Станало е недоразумение, колега — почнал да го дразни Таки, — но да знаеш, че ти направихме услуга. Този Балабанов е голям измамник, на нас ни дължи сума ти пари. Кооперацията е под запор — излъгал го Таки, — ти нали ще си оттеглиш показанията срещу мен? — минал по същество след това дребният.

— Разбира се — процедил през зъби Пехливанов, вече бил обещал на Методи. — Нали сме в един занаят. Никога няма да предам свой, за сметка на някакъв дебел мазен бизнесмен.

Двамата се бяха разделили приятелски, като Таки дори му обещал реванш.

— Абе, тоя твой човек, луд ли е? — звъннал Пехливанов на Методи. — Той май бърка годините, живее в 93-та, а не в 2001-ва… Такива простотии се правеха тогава…

— Спокойно, Жорка, всички сме правили грешки на тези години! — Методи не обичаше да оставя лошо впечатление от себе си и, за да смекчи малко нанесеното унижение, му бе разказал историята, как заради глупостта на Таки е платил глоба на Филко Славов.

 

* * *

 

Година по-късно около случката с Димата и сина на Стоил нарасналата между тях омраза в крайна сметка ескалира. Случаят беше идентичен с този на Димата. Пехливанов и Таки се бяха засекли в друго известно чалга заведение. Историята ми разказа Симо — вече бившият шеф на охраната на Пехливанов.

— Нашия Бай Георги огледа цялото заведение и накрая се настани на една маса, точно срещу Таки и Къро. Сякаш нарочно търсеше конфронтация с тях. Цяла вечер стояха и пиха с Кирчо Малкия, като хвърляха кръвнишки погледи към съседната маса. Накрая Таки отиде до тоалетната и Бай Георги реши, че точно тогава и на него му се пикае. Както си му е редът, придружихме го дотам, но целият коридор бе обграден от маймуните на Таки, които размахваха 700-грамови чукове. Аз, освен като полицай, съм бачкал по неволя и в строителството — обясни ми Симо — и затова на око прецених колко тежат. Пазех гърба на Бай Георги, а отпред бях оставил едно момче, което доведох наскоро — Митко Щангиста. На моите години, но голям здравеняк. Опита се да разблъска момчетата на Таки, но онзи Любо Дългия, главатарят им, го подпря с чука в главата. Предвидливо реших да се върнем и подхванах Бай Георги да го измъкнем. Не можехме да се мерим — ние бяхме четири човека и Кирчо с двама-трима, а онези — поне двайсетина. Шефът се ядоса много и започна да блъска по стените и да крещи: „Какво излиза сега, че не мога да вляза да се изпикая?“

Края на случката ми бе разказал лично Пехливанов. Естествено, бе пропуснал момента, в който не е могъл да се добере до тоалетните, неговата версия бе, че Таки привикал хората си в тоалетната, явно ги надъхал и след това обградили него, Кирчо и всичките им охранители. Пехливанов използвал предимството си, че притежавал законно оръжие. Момчетата на Таки до един бяха рецидивисти и посмъртно не можеха да се сдобият с разрешителни.

— Извадих пистолета и заредих. Моите борсуци — страх не страх, заредиха и техните. Опряхме се един в друг и започнахме да отстъпваме към изхода. Молех се някой да не ни скочи, защото трябваше да го застрелям и след това да го лежа… За беля онзи дългият — Любо Чука, започна да прескача от маса на маса, като орангутан, насочвайки се към мен. Явно се беше надрусал яко и не му пукаше от куршумите. Вече обирах мекия спусък, когато се намеси Десо. Сигурен съм, че не обича Таки, защото Методи го командирова при него едва ли не насила. Затова с всичка сила се развика по Таки и Къро: „Какво правим бе, босове? Със Жоро няма какво да делим! Само ще направим услуга на някой друг, като се изтрепем помежду си“. Къро и Таки все още зависеха от Методи и знаеха, че Десо ще му предаде случката едно към едно и той нямаше да толерира глупавата им постъпка. Затова веднага смениха тактиката. Наредиха на Любо да слезе от масата, а мен и Киро поканиха да пием заедно, за да стоплим отношенията. Предложиха да забравим за случая и изобщо да не занимаваме Методи, който и без това си имаше много проблеми. Естествено, че не приех. Още на другия ден отидох при Методи да го попитам, така ли ще я караме нататък. Предупредих го, че ако търси война ще я получи. Той на мига вдигна телефона на Таки и пред мен му се навика здраво, като на малко дете.

Самият аз помнех добре тази история, защото след като Симо и Пехливанов ми я разказаха, аз я предадох лично на Младен. По това време още поддържахме отношения. Без да си помисли, че ще ми навреди, в типичния си стил Младен я разказа на Димата, естествено, с леки изменения. Беше му обяснил, че по пътя към тоалетната са подпрели главата на самия Пехливанов с чук. От своя страна Димата веднага попитал Пехливанов, дали е истина. Жоро побеснял, но бе хвърлил вината върху Таки, който обичаше да поукрасява подобни истории. По-късно когато и аз полюбопитствах за историята с чука, той призна за Митко Щангиста, но ми обясни, че в мелето не видял, а разбрал чак след като напуснали заведението.

— Нали се сещаш, че ако бях забелязал, щях, без да се замислям, да стрелям на месо — с агресивен тон се бе опитал да изтъкне тогава.

Всичко това беше минало. Опитният дипломат Методи отдавна бе изчезнал или поне така си мислеха наивниците. Никога не се бях съмнявал, че е мъртъв, а онази вечер Димата ми бе разказал как точно е станало и че го е научил, когато заедно с Маргина са подслушвали кабинета на Стоил, докато е обсъждал поръчката с хората си.

Макар и да работеха във вражески групировки, Методи и Стоил открай време поддържаха приятелски отношения. Именно те двамата донякъде се опитваха да опазят мира между ВИС и СИК. Лошото бе, че Стоил си повярва и реши да притежава и двете групировки накуп. Бяха се запознали с Таки покрай едно бронирано „Ауди“, което Методи бе поръчал, за да подсигури храненика си, малко след сблъсъка му с Пехливанов. Не си правеше никакви илюзии, че Пехливанов ще забрави за случката. Знаеше че е злопаметен и не прощаваше обиди.

Стоил беше стара лисица. Веднага бе надушил, че в Таки има хляб и че ролята му на клакьор не го устройва. Бе поканил на тайна среща него и Къро. Убедил и двамата, че трябва да вземат нещата в свои ръце. Като обикновени фигуранти на Методи, ги бе открехнал, че по всяко време може да ги изхвърли на улицата. Стоил бе заложил на това, че и двамата бяха живели много бедно и едва ли щяха да се върнат към мизерния начин на живот. Капанът бе щракнал.

И едните, и другите бяха си направили сметка какво печелят. Стоил знаеше, че отърват ли го от приятеля му Методи, ще може да сложи ръка на бизнеса му — и легален, и нелегален, който се управляваше съответно от Къро и Таки. Нещо, за което можеше само да си мечтае. На всичко отгоре щеше да се сдобие с нови дресирани кучета в тяхно лице.

Но двамата бездействаха и Стоил бе намерил оригинален начин. Беше се снабдил някъде от чужбина със смъртоносния щам на вируса на хепатит С. Обяснил, че е достатъчно само да бъде драснат със заразения предмет.

Методи наистина се разболя. Оказа се обаче че Стоил не е знаел нещо съществено за болестта. Фактът, че беше слаб и сух, но много жилав, го бе спасил. Явно щамът се развиваше добре само при пълните хора.

След няколкомесечно тежко боледуване Методи бе показал първите признаци на възстановяване. Наложило се Стоил да действа мълниеносно и да си свърши работата сам. Определено беше голям куражлия. Обадил се на полу-възстановения Методи, като му обяснил, че спешно трябва да се видят насаме с Бойко Борисов. Уж Бойко имал информация, че генерал Васил Василев, който по това време беше шеф на Националната полиция, искал да направи мащабна акция срещу дрогата. Самият главен секретар не смеел да я прекрати, за да не се дискредитира, но все щели да измислят нещо да спасят поне кокаина. Публична тайна беше, че откакто Бойко стана главен секретар, приемаше пари от Методи, за да пази кокаина, и се опитваше да го убеди да се откаже от бизнеса с хероин. Изтъкваше причината, че Европейските служби гледали с много по-лошо око на него. Все пак не трябвало да се допуска този тип пазари да се контролират от арабите, а парите трябвало да отиват при Големия бял брат.

Колкото странно да бе, като престъпник и бос от висок ранг, Методи бе изключително доверчив.

Беше се вързал и излязъл без лична охрана. Качил се в колата, с която Стоил бе дошъл лично да го вземе.

— Големи шубелии сте, трябваше да се обърна от шофьорската седалка и да го застрелям лично в челото. Какво направихте вие? После само го закопахте! — крещял Стоил по хората си от касетката, която Димата и Маргина като втрещени прослушали по-късно.

Онази нощ Димата ми бе цитирал дословно чутото от записа на касетата. И в гласа му долових възхищение от себе си, може би доволен, че по-късно сам се е справил със самия Стоил.

 

 

ГЛАВА 6

Петте черни G класи паркираха пред входа на „Най клуб“. В едната, която лично Пехливанов управляваше, се возехме двамата. В другата беше Пепи Щангата, или Фюрера, както го знаеха в подземния свят. Част от охраната ни и Кирчо Малкия бяха в останалите джипове, следвани от още няколко коли с наши момчета. Предвождаше ги Тупана, който по предварителни инструкции слезе първи, следван от хората си, и започнаха да ритат и удрят с юмруци насъбралите се отпред таксита. Не подозирахме никого от тях за скрит атентатор, но просто трябваше да направим нужното впечатление. Аз, Кирчо, Пепи и Пехливанов влязохме в заведението, плътно обградени от охранителите, които забиха по ъглите цялата охрана на заведението, след което разбутваха излизащите хора по стълбището и крещяха: „Дайте път!“.

Настанихме се в сепарето на Пехливанов, на стратегическо място, точно в средата на заведението, откъдето се наблюдаваше целият дансинг. На масата вече бяха услужливо сервирани две бутилки водка „Русский стандарт“ и три кани с портокалов сок. Управителката чудесно знаеше какво пием. Беше забравила непредвидимия Фюрер. Той вдигна ръка напред досущ като Хитлер, когото всячески имитираше, и само след минута момчетата му довлякоха на ръце управителката до масата.

— Къде ми е уискито! — разкрещя се истерично Фюрера.

— Ти всеки път пиеш различни неща, Пепи! — оправда се уплашено момичето.

— Докарай бутилка Tullamore — поуспокои се той, като ни учуди с евтиното уиски, което поръча.

На огромното сепаре се бяхме разположили само тримата. Двайсетината човека, които водехме с нас, стояха прави около сепарето, с цел да препречват пътя на всеки, който се опи�