Майн Рид
Пръстът на съдбата (7) — Моята библиотека

Глава VII
ЖЕНСКА ДИПЛОМАЦИЯ

Ловът с хрътки, в който Хенри се прояви като герой, беше последният за сезона. Настъпилата пролет обви графството Бъкс със зелената си мантия, цялата изпъстрена с цветя. Пъдпъдъци се ровеха из пшеничените ниви, а кукувица огласяше с меланхоличния си зов горите, в които нощем се разнасяха чудните трели на славея. Беше месец май, прекрасното годишно време, в което сякаш цялата природа е обхваната от желанието да люби — и най-плахите обитатели на въздуха, и най-страхливите четириноги, едновременно усмирени и насърчени от неговото влияние, търсят гъстите шубраци, за да се отдадат на удоволствията, които им се отказват през другите сезони.

Дали страстите на човешкия род са подчинени на същото влияние е въпрос, който остава да се разреши. Примитивният човек може би го е чувствал и също несъзнателно се е подчинявал на подбудите на природата; но каквото и да е годишното време, през което се поражда любовта в две млади сърца, ясно е, че природата е определила пролетта за нейното разцъфтяване.

Такъв беше случаят и с Хенри Хардинг. През май страстта му към Бел Менъринг беше вече узряла и чакаше само изява. С други думи Хенри бе сметнал, че е настъпил моментът да я открие на тази, която я бе възбудила.

Все още не беше известно дали тази страст бе споделена, макар всички да смятаха, че кокетката най-после се е оставила да бъде победена. Особеното внимание на Бел към Хенри, ако наистина то съществуваше, се дължеше не само на имотното състояние, но също и на външните му качества.

По това време възмъжалият вече по-млад син на генерал Хардинг беше надарен с лице и фигура, грацията на които не пречеше на неговата мъжественост.

Единственият недостатък, в който можеше да се упрекне, беше от морално естество — неговата склонност към разточителство. Но времето можеше да го поправи. Освен това този недостатък не го злепоставяше пред очите на жените, не една от които скрито в душата си завиждаше на щастието на Бел Менъринг.

Колкото до нея разговорът, който тя води една сутрин по време на закуска с достойната си майка, ще разкрие характера и естеството на нейните чувства.

Името на Хенри Хардинг бе току що споменато.

— И така, ти искаш да се омъжиш за него? — попита госпожа Менъринг.

— Да, мамо, с твое позволение.

— А неговото?

Бел звънко се засмя.

— Неговото! Но, мамо, аз няма вече защо да му го искам.

— Тъй ли, нима той вече се обясни? Искам да кажа, устно?

— Не точно така. Но, мамо, виждам, че искаш да узнаеш моята тайна преди да ми дадеш съгласието си. По-добре ще направя да ти кажа всичко. Той ще се обясни скоро — дори още днес, ако не бъркам датата.

— Откъде иде тази увереност?

— Много просто. Даде ми да разбера, че има да говори сериозно с мен — и ме предупреди за посещението си днес след обед. Какво друго има да ми каже, ако не че ме обича и че би бил щастлив да получи ръката ми?

Госпожа Менъринг не отговори. Замисленото й лице не изразяваше задоволството, което нейната дъщеря се надяваше да прочете в него.

— Вярвам, че си доволна, мила мамо — каза последната.

— От какво, мое дете?

— Но от… Е добре, да имаш за зет Хенри Хардинг.

— Скъпо дете — отвърна вдовицата със свойствения за страната й благоразумен тон — тя беше шотландка, това е сериозна работа, много сериозна, и трябва да се обмисли. Знаеш какво е нашето положение и какви оскъдни средства ни е оставил бедният ти баща.

— Как да не знам — отвърна весело Бел. — Нали трябва да обръщам по два пъти балните си рокли и да ги боядисвам, за да ми служат и трети път. Още по-голяма причина за да се омъжа за Хенри Хардинг. Той ще ми спести всички тези неприятности.

— Не съм уверена в това, дете мое.

— Ти знаеш нещо, мамо, нещо което не си ми казала!

— За голямо мое съжаление почти нищо.

— Но баща му е богат и има само двама сина. Ти ми каза вече, че богатството му не е — как наричаш ти това? — завещано и че ще бъде разделено по равно. Ще се задоволя много добре с половината.

— И аз също, дъще, ако бях сигурна, че ще имам тази половина. Там е именно мъчното. Ако богатството беше завещано, работата би била лесна.

— Тогава бих могла да се омъжа за Хенри.

— Не. За Найджъл.

— О, мамо, какво искаш да кажеш?

— Защото богатството ще принадлежи на Найджъл. Днес положението на наследниците е съмнително; всичко зависи от хрумванията на завещателя, а достатъчно добре познавам генерал Хардинг, за да го смятам за много капризен.

На свой ред Бел остана мълчалива и замислена.

— Твърде възможно е — продължи почтената дама — генералът да лиши Хенри от наследство или да му остави нещо съвсем нищожно. Той сигурно е много недоволен от по-малкия си син, поведението на когото се е опитвал напразно да поправи. Не искам да кажа, че младежът е съвсем непоправим, защото в такъв случай не бих допуснала той да ми стане зет, колкото и бедни да сме.

При тия думи вдовицата погледна въпросително дъщеря си. Бел й отговори с многозначителна усмивка.

— Но, мамо, нима женитбата няма да поправи неговите навици на разточителство? Нали ще бъда и аз там, за да се грижа за богатството му?

— Разбира се, ако предположим, че той има такова. Но, аз повтарям, тук именно се крие мъчнотията.

— Но, мамо, аз го обичам.

— Отчаяна съм, мое дете. Би трябвало да бъдеш по-благоразумна и да мислиш повече за бъдещето. Не предприемай нищо, чакай — за твое и мое добро.

— Но той ще дойде! Какъв отговор да му дам?

— Неопределен отговор, скъпа моя. Няма нищо по-лесно. Не съм ли аз тук, за да понеса цялата отговорност? Ти си ми единственото дете и моето съгласие е необходимо. Хайде, Бел, ти нямаш нужда от моите съвети. Няма да загубиш нищо, ако изчакаш, напротив, само ще спечелиш. Една необмислена привързаност може да те направи съпруга на мъж, по-беден дори от баща ти и вместо да си принудена да обръщаш копринените си рокли, може да нямаш и какво да обличаш. И така, бъди благоразумна, това е последният ми съвет.

Бел въздъхна без да отговори. Но тази въздишка не беше нито достатъчно дълбока, нито достатъчно тъжна, за да остане майка й с впечатление, че отличните й съвети са отишли напразно — тънката усмивка, която я придружи, и доказа, че нейната достойна дъщеря беше решила да бъде благоразумна.