Майн Рид
Пръстът на съдбата (59) — Моята библиотека

Глава LIX
В ЮЖНА АМЕРИКА

След петгодишно пътуване, посветено изключително на изучаването на Новия свят, се оказах в южната част на американския континент по бреговете на Ла Плата.

Желанието да разгледам континента ме бе отвело в Аржентинската република, а оттам в една от планинските области, които се намират около бреговете на реката Парана.

Бях прекосил Кампото на около двайсет мили на север от пристанището Розарио — моя изходен пункт.

Целта ми бе да отида до стопанството на един английски колонизатор, мой стар приятел от колежа, установил се като скотовъдец и производител на вълна на петдесет мили от Розарио.

Бях на кон и сам, защото не успях да наема водач. Но тъй като знаех, че имението на приятеля ми се намира близо до реката, бях си въобразил, че ще го намеря без трудности.

Покрай пътя имаше и други стопанства, малко на брой наистина, но доста близо едно до друго, за да съм уверен, че вървя по правилния път.

До известна степен реката ми служеше за ориентир. Във всеки случай, като не я губех от погледа си, аз не рискувах много да се заблудя.

Конят ми беше прекрасно животно и с него смятах, че ще премина петдесет мили преди залез слънце — играчка за един южноамерикански кон.

Сигурно щях да успея, ако в животинското царство нямаше едно същество от рода на къртиците с отвратителния навик да дълбае толкова дълбоки бразди из полето, че на някои места те са много опасни клопки за конете.

Моят кон имаше непредпазливостта да стъпи в една от тези бразди — то затъна, препъна се и накрая падна, като повлече разбира се и мен.

Самият аз бях само леко контузен, но състоянието на коня беше много опасно.

След като го изправих, разбрах, че той едва се държи на краката си, а камо ли да ме отведе до стопанството на моя приятел. Една от предните му подкопитни кости трябва да е била навехната и когато напускахме мястото на произшествието той едва можеше да върви зад мене, куцукайки.

Оттук нататък бях принуден да продължа пътя си пеш, извън неприятното чувство, че трябва да удължа пътуването си с двайсет и четири часа. Тази перспектива не предлагаше нищо приятно и аз започнах да проклинам злата си съдба, когато на доста разстояние пред себе си забелязах неоспорими признаци че наблизо има имение.

Отначало се виждаше букет от дървета, предимно праскови. Само по себе си това не беше убедително доказателство, защото на някои места от аржентинската територия прасковата е саморасла. Но между зелените листа забелязах и нещо друго — една бяла стена и около нея зеленина, оградена с колове, която показваше, че там се намира някакъв двор.

Отправих се в тази посока, влачейки след себе си накуцващия кон с надеждата, че ще го заменя с някое животно способно да ме отведе до целта ми. Но дори и да не можех да направя тази замяна, все пак можех да оставя тук коня и да продължа пътя си пеш.

Докато се приближавах към жилището, най-напред успях да забележа че там поне можех да намеря подслон за ранения си кон, че е повече от вероятно да намеря и с какво да го заменя.

След като преминах завесата от дървета, най-сетне стигнах пред къщата. Не много голяма, построена в стила на италианските вили с веранда отпред, тя имаше кокетен и комфортен вид, който ме изкуши. Отзад двора се издигаха сградите на стопанството, които изглеждаха в отлично състояние.

Аз не се съмнявах, че между тях има сигурно и обор, където бих могъл да намеря и кон за смяна.

Отправих се към вратата на оградата и известих за своето присъствие, като почуках няколко пъти с дебелия край на камшика си.

Докато очаквах отговор, започнах да разглеждам къщата. Тя никак не приличаше на креолски дом — градината беше грижливо поддържана, а верандата, цялата покрита с рози, издаваше европееца. Собственикът можеше да бъде англичанин, французин, германец или италианец, защото всички народности се срещаха между колонизаторите от тази част на южна Америка.

Възбуденото ми до крайност любопитство не закъсня да бъде задоволено. Един мъж, който излизаше от конюшнята, се отправи към вратата. Гъста черна брада, орлов поглед, бели зъби, силно прегърбен нос — всичко у него издаваше италианеца. Една латерна на хълбока и маймунка на рамото му не биха били по-добър знак за родното му място. Знаех, че е италианец, още преди той да е отворил уста, за да ме попита:

— Какво има, синьор?

Въпреки почти черния цвят на лицето му този човек нямаше нищо отблъскващо във физиономията си. Напротив, изпитах чувството, че съм попаднал у добри самаряни.

За щастие говорех или по-право бръщолевех италиански достатъчно, за да бъда разбран.

— Моят кон! — казах аз, като показах животното, което с голяма мъка държеше единия си преден крак на няколко сантиметра от земята. — Случи се, както виждате, нещастие и той не може повече да върви. Доведох го тук, за да ви помоля да го пазите, докато пратя човек да го вземе. Ще ви заплатя за труда. А може би — прибавих аз, като посочих с поглед обора — бихте могли да ми заемете някое добиче, за да ида на гости на мой приятел, който живее на около трийсет мили оттук.

Човекът гледаше ту мене, ту коня ми, после обърна поглед към къщата, като че очакваше оттам отговор на моята молба.

Никога човешки поглед не е призовавал такова божествено видение.

Къщната врата се отвори и една жена се появи на верандата — жена, която човек би могъл да сметне за ангел, ако не бяха признаците на майчинство, които в моите очи я правеха още по-очарователна.

Тя направи няколко стъпки и като погледна към розите, които сякаш образуваха около нея ореол, повтори въпроса, който ми беше вече зададен, но добави и едно мъжко име, защото се бе обърнала към събеседника ми:

— Какво има, Томазо?

Отговорът на Томазо беше само буквален превод на обяснението, което му бях дал. След това той зачака почтително.

— Кажи на чужденеца — отговори нежният глас, — че може да остави тук коня си и че ще му дадем друг, за да продължи пътя си. Кажи му също, че ако пожелае да влезе и да почака връщането на съпруга ми, ще бъде добре дошъл.

Излишно е да се казва, че веднага приех любезната покана.

Томазо взе юздите от ръцете ми и отведе коня в конюшнята.

Колкото до мен, аз прекрачих гостоприемния праг и скоро се видях седнал и повел разговор с една от най-прелестните жени, които някога съм имал щастието да срещна.