Майн Рид
Пръстът на съдбата (5) — Моята библиотека

Глава V
ДВАМАТА КАНДИДАТИ

Само бих могъл до пожелая на младия Хенри Хардинг, а може би и на брат му Найджъл, да се отнесат също така зле с тях, както с мен в първото им любовно увлечение и да понесат със същата философия поражението си.

Но и двамата бяха по-малко или повече облагодетелствани. Нито единият, нито другият бе някакъв запасен капитан без бъдеще и вместо да са изложени на презрение, равностойно на изгонване, на тях бе позволено да се радват дълго на усмивките на прелестната Бел.

Съществуваше голяма разлика в начина, по който двамата братя я ухажваха. Хенри се стараеше да превземе с пристъп сърцето на Бел Менъринг. Найджъл, който се подчиняваше на своите инстинкти, предпочиташе продължителната обсада. Първият обичаше с пламенността на лъв; вторият — с мълчаливото лукавство на тигър. Когато Хенри мислеше, че е постигнал някакъв успех, той не правеше никакви усилия, за да прикрие радостта си. Когато щастието му обръщаше гръб, той издаваше мъката си със същата откровеност.

В единия и в другия случай Найджъл не излизаше от своето равнодушие. Неговото чувство към госпожица Менъринг беше толкова сдържано, че малко хора го подозираха.

Бел не се мамеше. Според това, което научих и дори видях с очите си, тя играеше отлично своята роля с помощта на майка си. Много скоро тя успя да забележи, че може да избира между двамата младежи, но не се реши веднага. Тя раздаваше толкова безпристрастно своите любезности и чара си, че в края на краищата най-близките й приятели започнаха да мислят, че тя не се интересува нито от единия, нито от другия.

Така поне изглеждаше, защото Бел не се ограничаваше да търси изключително възхищението на братята Хардинг. При случай други младежи от околността биваха дарявани с усмивка, било на бал, било на празненства на стрелците с лък. Госпожица Менъринг като че ли се двоумеше кому да отдаде сърцето си.

Все пак настъпи часът, когато предположиха, че тя се е установила безвъзвратно. Във всеки случай тя имаше основателни причини за това. Една случка, станала през време на лов, като че ли даде на Хенри Хардинг известни права над ръката на Бел Менъринг, като се предполага, разбира се, че най-голямата красавица трябва да принадлежи на най-храбрия.

Тази случка впрочем беше толкова необикновена, че заслужава да бъде разказана, без да говорим за влиянието, което оказа върху съдбата на героите на нашата драма.

Беше по време на един лов с хрътки, устроен в близост до голямото блато, разположено на едно от откритите плата, често срещани в планините Чилтърн.

Изскочил от гъсталаците, еленът едва забеляза блясъка на водата, когато лаят на кучетата го стресна. Беше ленив и не се наложи да бъде преследван дълго. Воден от инстинкта си, той се върна обратно към блатото.

Стигна там преди събраните на определеното място екипажи да успеят да спрат. Между тях се намираше впрегнатият с едно пони файтон, в който седяха госпожа Менъринг и дъщеря й. В студената зимна утрин лицето на Бел сияеше.

Кочияшът спря файтона досами брега на блатото.

Подплашеният елен докачи ноздрите на понито и скочи във водата. Обезумяло от страх, кончето се изправи на задни крака и като се завъртя, хвърли се в блатото, повличайки файтона със себе си.

То спря, когато водата вече достигаше глезените на дамите. В този миг, еленът внезапно се обърна и се нахвърли яростно върху файтона.

С първия удар понито падна. След него дойде редът на кочияша, който изтръгнат от седалката си от рогата на разяреното животно, описа във въздуха дъга и цопна в блатото с главата надолу.

Положението на двете дами беше критично. Найджъл пристигна до брега на блатото сред първите. Стоеше там, нерешителен, закован на седлото си и Бел Менъринг можеше да бъде убита пред очите му, ако в този момент не бе долетял брат му. Като заби шпори в корема на коня си, Хенри се спусна във водата, скочи от седлото и хвана елена за рогата.

Последвалата борба можеше да има фатален край за младежа, но един горски пазач, влезе решително във водата, и без колебание заби ловджийския си нож право в шията на елена.

Леко раненото пони бе изправено на крака, полуудавеният колар качен на седлото и файтонът извлечен на брега за голямо облекчение на двете уплашени до смърт дами.

Всички напуснаха мястото на нещастието, убедени, че госпожица Менъринг в скоро време щеше да смени името си с това на госпожа Хенри Хардинг.