Майн Рид
Пръстът на съдбата (43) — Моята библиотека

Глава XLIII
БЯГСТВОТО

Щом остана сам, затворникът почна да обмисля плана за бягство, който така неочаквано му бе предложен.

Отначало той се помъчи да отгатне кой би могъл да бъде неговият анонимен кореспондент. Явно че бе умен човек — почеркът му го доказваше, а също и изложението. Дадените напътствия бяха така ясно изложени, че трябваше да бъдат отлично разбрани от получателя.

Мина му през ум, че това би могло да е заговор на Корвино, някоя хитрост, която да даде възможност на главатаря да плени отново своя затворник или да го хване при опит за бягство. Но за какво можеше да му послужи той? Беше ли необходимо извинението на капитана, за да го убие? Напротив, нямаше ли основателни причини да запази живота му, поне докато получи окончателен отговор за откупа? Един втори отказ би означавал осъждане на смърт. Пленникът го знаеше. Освен това нещастната Попета го бе уверила, че заплахата на мъжа й ще бъде несъмнено изпълнена.

Значи не Корвино му даваше възможност да избяга. Кой тогава? Неговият сънародник? Естествено не. Изменникът, който най-ревностно го хулеше и преследваше, се беше показал негов най-жесток неприятел. От всички разбойници в шайката мисълта на Хенри можеше да се спре само на Томазо, единственият, който бе проявил известна симпатия към него. Но през двата дни, когато го обслужваше, той бе изпълнявал само заповедите или молбите на синьората.

Но Попета беше мъртва, а какъв личен интерес можеше да има Томазо към затворника?

Вярно е, че той се различаваше от другарите си. Не така груб, той изглежда бе видял и по-хубави дни и не беше изгубил цялата си човещина. Хенри можеше да съди за това по начина, по който се бе държал с него и по разговора, който беше чул под прозореца си по адрес на Лучета Тореани. Но защо именно Томазо ще му се притичва на помощ с риск за живота си? Всеки разбойник, който би помогнал на неговото бягство, можеше да е сигурен, че ще бъде убит и то по най-жесток начин. Какъв интерес можеше да има Томазо, та да се излага на такъв риск? Как той, Хенри Хардинг, беше успял да спечели симпатията на този разбойник?

Той си спомни последните думи на писмото: „Спасете Лучета Тореани!“

Трябваше ли да търси в тях обяснение за поведението на Томазо и за писмото, което бе получил? Във всеки случай намекът очевидно имаше за цел да насърчи затворника. Мисълта за опасността, заплашваща Лучета, никога не бе преставала да го занимава и щом си спомни за нея, Хенри остави предположенията, за да обмисли начина, по който би могъл да изпълни така тайнствено съобщения му план.

Той не можеше да действа преди да настъпи нощта, защото рискуваше бягството му да бъде разкрито веднага щом последният пазач донесеше вечерята. Той използва деня, за да разгледа килията си, особено тавана, дъските на който му се видяха достатъчно изгнили, за да бъдат прерязани с нож. Хенри протегна ръката си колкото можеше нагоре. Оставаше му още една стъпка разстояние!…

Той огледа килията си с отчаян поглед… Нищо, на което би могъл да се качи… нито стол, нито камък!…

Значи дадените му напътствия бяха безполезни!… Авторът на писмото не бе помислил за най-важното!… Изпълнението на плана ставаше невъзможно и за миг пленникът бе готов да го изостави.

Нуждата е майка на откритията. За затворника беше настъпил решителният момент да приложи в действие този афоризъм. Очите му се спряха на постелката от папратови листа. Ако ги събере накуп, би могъл да получи опорната точка, която му липсваше. Пресметна количеството на листата и възможната височина от натрупването им. Не опита веднага от страх да не привлече вниманието на пазачите си. Тази работа беше най-лесната и можеше да бъде оставена за последния момент. И така, той зачака.

Веднага щом мрачният пазач го напусна, без дори да му каже „лека нощ“, Хенри събра папратовите листа, като ги трупаше колкото може по-плътно, за да се получи една здрава купчина с известна височина. Бе взел мерки да ги сложи вместо столче под онази част на тавана, която му изглеждаше най-уязвима.

После се качи върху него с нож в ръка. Едва достигаше тавана, но това му се видя достатъчно и той започна.

Както и очакваше, полуизгнилото от влагата дърво поддаде много лесно на острието, за щастие отлично наточено.

Но скоро почувства, че листата под него постепенно се слягат, и преди да е свършил и една десета от работата, той вече не стигаше тавана.

Хенри слезе, стегна купчината и почна отново да реже, като се стараеше да вдига по-малко шум — знаеше, че в преддверието пази часовой с остър слух, а друг стоеше близко да прозореца на килията му.

Купчината листа се слегна пак. Тогава затворникът се сети да я завърже с дрехата си, за да я направи по-устойчива. Така той получи здрава опора, която му позволи да привърши изрязването на една дупка, достатъчно широка, за да се промуши през нея.

Досега шумът на разбойниците, които гуляеха навън, беше улеснявал неговата работа и отвличаше вниманието на постовете.

Но към полунощ всякакъв шум престана. Беше време да се продължи така щастливо започналият опит. Като облече дрехата си, той се хвана за една греда, вдигна се с помощта на китките си и не без мъка сполучи да се провре през направения отвор.

Както предполагаше, намери се в някакво таванско помещение и почна веднага да търси изход. Отначало не можа да го намери. Главата му случайно се опря до покрива и той разбра, че е направен от слама или тръстика. Готвеше се да намери начин да излезе през него, когато забеляза на пода един слаб лъч от светлина.

Тя идваше от някакво таванско прозорче без стъкло. Хенри провря внимателно глава и разбра, че прозорчето гледаше към задната част на къщата. Отсреща беше пусто. Никакъв прозорец не свидетелстваше за съществуването на някакво жилище — с една дума нищо, което да издава присъствието на човешки същества.

Нощта беше мрачна, макар небето да бе обсипано със звезди. Дълбока тъмнина изпълваше загасналия кратер. Хенри не виждаше земята, но ако съдеше по височината на килията, не се намираше много високо, освен ако къщата не беше построена на стръмнина. При тази мисъл той се поколеба и подаде глава през прозорчето. Земята не се виждаше. Едно по-дълго забавяне щеше само да осуети бягството му. Той провря главата си, плъзна се заднешком през малкото прозорче и остави краката си да висят надолу покрай стената. Една дървена летва преграждаше напряко прозорчето. Хвана се за нея и увисна. Но предателската летва се счупи под тежестта на тялото му и той падна.

Зашеметен от падането, Хенри остана легнал на дъното на нещо, като яма или окоп. Това го спаси. Шумът от счупването на летвата бе стигнал до ушите на постовете, които бързо обиколиха къщата, за да узнаят причината за това изпращяване.

— Сигурен съм, че чух нещо — рече единият от разбойниците.

— Ами! — излъгал си се — отговори другият.

— Дори бих се заклел в това… шум, като че ли от удар на тояга или от падане на сноп дърва.

— О, това ли е?… Ето причината — капакът, който вятърът клати и удря в стената.

— Ах! Наистина!… По дяволите тази изгнила дъска! За какво ли служи?

И успокоеният разбойник се върна на поста си пред килията, следван от своя по-малко подозрителен другар.

Преди разбойниците да се заемат отново със задълженията си, затворникът беше излязъл от ямата.