Майн Рид
Пръстът на съдбата (26) — Моята библиотека

Глава XXVI
НЕУЧТИВО СБОГУВАНЕ

През време на този разговор чужденецът стоеше прав и неподвижен. Като се обърна ненадейно към него, генералът извика със страшен глас:

— Вие сте измамник, господине!

— Много ви благодаря, синьор — отвърна нотариусът с ироничен поклон. — Тази обида е доста неуместна за човек, който е дошъл от вътрешността на Италия, за да направи услуга на вас или на вашия син, все едно. Това ли е единственият отговор, който трябва да отнеса?

— Пазете се, господине — процеди Найджъл със заплашителен тон. — Вие постъпихте непредпазливо, като се изложихте под ударите на закона в нашата страна. Много лесно можете да бъдете арестуван и хвърлен в затвора, затова че сте се опитал да изтръгнете пари под лъжлив претекст.

— Негово благородие, генералът, няма да накара да ме арестуват, поради две сериозни причини. Най-напред, не съм си послужил с никакъв лъжлив претекст. После, ако се поддаде на гнева си, той би осъдил безвъзвратно своя син на гибел. Когато тези, в ръцете на които той се намира, научат, че съм бил арестуван или обезпокояван по един или друг начин в Англия, те ще постъпят много по-жестоко с него, отколкото вие можете да сторите това с мене. Не забравяйте, че аз съм само един пратеник и че нямам друга задача освен да ви предам това писмо. Не знам нищо за тези, които са го изпратили, освен това, което се отнася до моята професия. Действах само от човещина и съм толкова пратеник на вашия син, колкото и техен. Но, мога да ви уверя, господин генерал, че работата е много сериозна и че животът на вашия син зависи не само от собствената ми безопасност, но също и от отговора, с който ще благоволите да ме натоварите.

— Хайде де! — извика генералът. — Вие няма никога да измамите така лесно един англичанин. Ако вярвах поне на една дума от вашата история, нямаше никак да ми бъде трудно да освободя сина си. Правителството сигурно би се застъпило за мен и тогава вместо пет хиляди лири стерлинги вашите прекрасни разбойници биха получили това, което от дълго време вече заслужават — шест стъпки въже около врата.

— Боя се, синьор генерал, че ще направите голяма грешка. Позволете да ви доизясня истинското положение. В този случай вашето правителство не може да ви помогне с нищо, както и всичките правителства на Европа, взети заедно. Не за пръв път подобни заплахи са били отправяни към тези разбойници. Нито кралят на Неапол, на когото са поданици, тъй като живеят на негова територия, нито папата, в чиито владения те често нахълтват, биха могли да ги унищожат, дори и двамата да бяха склонни да направят това. Имате само едно средство да освободите сина си — като платите откупа, който ви искат.

— Вън, проклетнико! — изрева генералът, търпението на когото бе подложено на силно изпитание през време на тази пледоария на нотариуса. — Напуснете веднага къщата ми или ще заповядам на слугите си да ви хвърлят в коритото, където поят конете ми.

— Ще има много да съжалявате — отвърна дребният италианец със злорада усмивка, като се отправи към вратата. — Буена ноче, синьор генерал! Може би нощта ще ви бъде добър съветник и ще обмислите по-сериозно предложението ми. Ако имате да съобщите нещо на сина си…, когото по всяка вероятност няма да видите вече… на драго сърце ще се нагърбя с това, въпреки че като джентълмен имам право да се оплача от вашия прием. Ще остана тази вечер в съседната странноприемница и няма да тръгна утре преди дванадесет часа. Помислете! Буена ноче! Буена ноче!

Като каза тези думи, чужденецът излезе, изпратен доста нелюбезно от иконома до вратата на замъка.

Генералът стоеше още прав, с пламнали очи, с разтреперани устни и настръхнали коси. Известно време като че ли се двоумеше дали да задържи чужденеца, за да го накаже за неговото безсрамие. Само страхът от скандал го накара да се откаже от наказанието, което смяташе да му наложи.

— Няма ли да пишете на Хенри? — попита Найджъл с тон, който явно очакваше отрицателен отговор.

— Нито дума! Той се е забъркал в тази каша благодарение на своето разсипничество. Нека се оправя както може! Колкото до историята с разбойниците…

— О, това е немислимо — го прекъсна Найджъл. — Разбойниците, в ръцете на които е попаднал, са нехранимайковците и леките жени на Рим. Те сигурно са помолили този нотариус, ако той изобщо е такъв, да осъществи плана им. Впрочем, който и да е неговият автор, той е доста зле скроен.

— О, синко! Нещастно дете! — извика генералът. — Да се съюзиш с подобни същества! Да се замесиш в такъв заговор, и то против собствения си баща! О, Боже мой!

И бившият военен се отпусна на кушетката, като зарида отчаяно.

— Ако му пиша аз, татко? — попита Найджъл. — Само няколко думи, за да му дам да разбере, колко ви измъчва неговото поведение. Един добър съвет би могъл да го вкара в правия път.

— Както искаш, макар да смятам, че е безнадеждно. Ах! Люси! Люси! Господ направи добре, като те прибра при себе си! Бедната ми жена! Това би те убило!

Това възклицание бе произнесено с едва доловим глас, преди още Найджъл да е напуснал трапезарията с намерение да напише писмото, което трябваше да накара виновния му брат да се осъзнае.

Писмото бе съчинено същата вечер и занесено веднага на нотариуса, на когото бе поверено. Верен на обещанието си, италианецът остана в хана до обяд, след което от близката гара се отправи към града на седемте хълма.