Майн Рид
Пръстът на съдбата (25) — Моята библиотека

Глава XXV
НЕЛЮБЕЗЕН ПРИЕМ

Тази толкова странна настойчивост на посетителя силно развълнува стария офицер и сина му. Те чакаха изправени и смълчани.

Навън разговорът бе подновен. После отекнаха отчетливи стъпки по плочките на коридора и вратата се отвори. Уилямс въведе чужденеца и по даден от генерала знак се оттегли.

Едва ли някога в трапезарията на английски селски благородник беше влизал по-странен представител на човешкия род, по-неподходяща личност за тази обстановка.

Както бе казал Уилямс, той не беше по-висок от дребния лакей, макар че изглеждаше на около четиридесет. Цветът на лицето му беше бронзов като на някой циганин, главата му беше обрасла с гъсти черни коси, а очите му искряха като два разпалени въглена.

Острите черти на лицето му издаваха еврейски произход. Дрехите му, с изключение на наметалото, прикрепено на неговите рамене, имаха тази особена кройка, която е характерна за правниците в европейските страни, обитавани от латинската раса, най-вероятно беше адвокат или нотариус.

При влизането си в трапезарията той бе така учтив да свали калабрийската си шапка. Но това бе единствената учтивост, на която изглежда бе способен.

Въпреки ниския ръст и хитрата физиономия той беше самоуверен и нахален, което би могло да се изтълкува така: ида тук с цел, която сама по себе си ме извинява и съм уверен, че няма да изляза преди да съм получил задоволителен отговор.

— Какво има? — попита грубо генералът, на когото изглежда бе минала същата мисъл.

Очите на чужденеца бяха настойчиво приковани върху Найджъл, сякаш питаха дали беше толкова необходимо да присъствува трето лице.

— Това е моят син — продължи бившият офицер, — можете да говорите пред него.

— Предполагам, че имате още един син, синьор генерал! — отвърна чужденецът на доста разбран, но с лош акцент, английски език.

Този неочакван въпрос накара генерала да потрепери, а Найджъл — да побледнее. Многозначителният поглед, с който бе придружен, доказваше, че чужденецът е добре осведомен по отношение на Хенри.

— Имам… или по-скоро, трябваше да имам още един — отговори генералът. — Какво имате да съобщите и защо споменахте неговото име?

— Знаете ли къде се намира в настоящия момент вторият ви син, генерале?

— Точно къде, не. Вие знаете ли случайно? Кой сте вие? Откъде идвате?

— Готов съм да отговоря и на трите ви въпроси синьор генерал, ако имате добрината да промените реда, по който ги зададохте.

— Отговорете както намирате за добре, но побързайте. Късно е и нямам време за разговори с човек, който ми е напълно чужд.

— Искам от вас само десет минути, генерале. Работата, с която съм натоварен е много проста и времето ми е също така скъпо, както и на вас. Така, най-напред аз ида от Рим, който се намира, няма защо да ви го казвам, в Италия. После, аз съм прокурист, това което в Англия наричате нотариус. Най-сетне, знам къде е синът ви.

Генералът потрепери отново, а Найджъл стана още по-блед.

— Къде е?

— За това ще ви осведомя, генерале.

При тези думи, прокуристът извади едно писмо изпод пелерината си и го подаде на генерала.

Беше писмото на Хенри, писано в планината под диктовката на Корвино, главатаря на разбойниците.

След като тури очилата си и приближи лампата, генерал Хардинг зачете писмото с учудване, примесено с известно недоверие.

— Каква бъркотия! — каза той полугласно, като подаде листа на Найджъл. — Чети, синко!

Найджъл се подчини.

— Какво мислиш за това? — попита генералът.

— Нищо добро, татко. Мисля, че е измама. Искат да ви изнудят.

— А-а!… Но вярваш ли, Найджъл, че Хенри е съучастник на тези хора?

— Ще ви наскърбя, татко — отвърна Найджъл, като продължаваше да се преструва на безразличен, — но съм длъжен да ви кажа истината. За голямо мое съжаление трябва да отбележа, че всичко това говори против брат ми. Ако е попаднал в ръцете на разбойниците — нещо, което нито мога, нито искам да вярвам — как са могли те да научат вашия адрес? Как могат да знаят, че Хенри има баща, достатъчно богат, за да плати подобен откуп, ако самият той не им го е казал. Доста вероятно е сега той да се намира в Рим, откъдето иде този човек, както ни уверява. Всичко това може да е истина. Но пленник на разбойниците! Историята е съвсем недопустима.

— Бога ми! Така е. Но какво да правя с тази молба?

— Поведението на Хенри ми се вижда лесно обяснимо — продължи коварният съветник. — Той е изхарчил хилядата си лири, както можеше да се очаква, а сега иска повече. Мъчно ми е, че трябва да го допусна, скъпи татко, но това ми се вижда една история, измислена с цел да се получат нови средства благодарение на вашето милостиво сърце. Във всеки случай той не се е стеснявал. Сумата е доста кръгла.

— Пет хиляди лири! — се провикна генералът, като хвърли поглед на писмото. Няма да получи дори толкова сантима… Не, дори и това което разправя за разбойниците да е истина…

— Но това е измислица, макар да е съвсем сигурно, че е писал писмото със собствената си ръка. Това наистина е неговият почерк и неговият подпис.

— Наистина. Боже мой! Като помисля само, че такива трябваше да са първите известия, получени от него. Хубаво средство да ме умилостиви! Аха! Номерът е доста грубо скроен, но аз не съм от тези, които се оставят да бъдат измамени така.

— Отчаян съм само при мисълта, че е опитал това средство. Страхувам се, скъпи татко, че той не изпитва никакво разкаяние от срамното си неподчинение… Но какво ще правим с пратеника?

— А-а! — извика генералът, като си спомни за приносителя на странното писмо. — Какво ме съветваш? Трябва ли да бъде арестуван?

— Не съм на това мнение — отговори замислено Найджъл. — Не заслужава, а и това би ни навлякло неприятности. По-добре е хората да не знаят за ужасната история на нещастния Хенри. Един процес би вдигнал голям шум, скъпи татко, нещо, на което без съмнение вие не бихте искал да се изложите.

— Не, разбира се. Но този нахалник заслужава да се накаже. Твърде неприятно е да се почувстваш така безсрамно подигран… И то в собствения ти дом на всичко отгоре.

— Заплашете го, преди да го изхвърлите навън. По този начин ще успеем да получим, може би, по-пълни сведения. Във всеки случай това няма да ни навреди, напротив, Хенри ще научи как сме се отнесли към една толкова зле скроена молба.