Рафаел Ферлочио
Алфануи открива света (7) — Моята библиотека
Непременно прегледайте правилата за използване на Моята библиотека!
Съдържание
- ПЪРВА ЧАСТ
- Първа глава. ЗА ПЕТЕЛА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ, КОЙТО ОТИДЕ НА ЛОВ ЗА ГУЩЕРИ, И ЗА ТОВА, КОЕТО НАПРАВИ С ТЯХ ЕДНО МОМЧЕ
- Втора глава. В КОЯТО СЕ РАЗПРАВЯ КАК МОМЧЕТО ИЗБЯГА ОТ СТАЯТА СИ И ЗА ЕДНО НЕГОВО ПРИКЛЮЧЕНИЕ
- Трета глава. ЗА ТОВА КАК МОМЧЕТО ОТИДЕ В ГУАДАЛАХАРА, КАК БЕ НАРЕЧЕНО АЛФАНУИ И ЗА ПРЕДМЕТИТЕ И ХОРАТА, КОИТО ВИДЯ В КЪЩАТА НА СВОЯ УЧИТЕЛ
- Четвърта глава. В КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ЕДНО НОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ И ЗА БОЛЕСТИТЕ НА ПРИСЛУЖНИЦАТА
- Пета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ ЗАПАЛИ ОГЪНЯ И ДЪЛГАТА ИСТОРИЯ. КОЯТО УЧИТЕЛЯТ МУ РАЗКАЗА
- Шеста глава. ЗА ЛУННАТА ГРАДИНА В КОЯТО ПОЧТИ ВСИЧКО БЕШЕ ОТ СРЕБРО, И ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В НЕЯ
- Седма глава. ЗА ВЯТЪРА, КОЙТО НАХЛУ ЕДНА ВЕЧЕР В СТАЯТА НА АЛФАНУИ, И ЗА ВИДЕНИЯТА НА МОМЧЕТО
- Осма глава. В КОЯТО СЕ ОПИСВА ТАВАНСКОТО ПОМЕЩЕНИЕ И СЕ РАЗПРАВЯ КАК ДРЯМКА ОБОРИ АЛФАНУИ
- Девета глава. ЗА МЪЖЕТЕ В ПЛЕВНИКА
- Десета глава. ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В СЛЪНЧЕВАТА ГРАДИНА, И КАК АЛФАНУИ СЕ СПУСНА В КЛАДЕНЕЦА И ОТКРИ ТАМ МНОГО НОВИ НЕЩА
- Eдинадесета глава. В КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ЧЕРЕШОВИЯ СТОЛ И ЗА ПЪРВИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА УЧИТЕЛЯТ И АЛФАНУИ С КЕСТЕНА
- Дванадесета глава. ЗА НЯКОИ ДРУГИ ОПИТИ, КОИТО НАПРАВИХА АЛФАНУИ И УЧИТЕЛЯТ МУ С КЕСТЕНА
- Тринадесета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ БЕ ПРОВЪЗГЛАСЕН ЗА МАЙСТОР И ЗА ЧУДЕСНИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА С УЧИТЕЛЯ
- Четиринадесета глава. ЗА ТЪЖНОТО СЪБИТИЕ, КОЕТО СЕ СЛУЧИ ЕДНА НОЩ
- Петнадесета глава. В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА ЗА СМЪРТТА НА УЧИТЕЛЯ В ПОЛЕТО НА ГУАДАЛАХАРА
- Шестнадесета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ ЗАВЪРНА В КЪЩАТА НА МАЙКА СИ, КОЯТО ЧИСТЕШЕ ЛЕЩА
- Седемнадесета глава. ЗА ЛЯТОТО, КОЕТО АЛФАНУИ ПРЕКАРА С ЖЪТВАРИТЕ НА ПОЛЕТО
- Осемнадесета глава. ЗА ТОВА КАК СНЕГЪТ РАЗСЯ ТЪГАТА НА АЛФАНУИ
- ВТОРА ЧАСТ
- Първа глава. В КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЛИЧНОСТТА НА ДОН САНА
- Втора глава. В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА КАК АЛФАНУИ ПРИСТИГНА В ГРАДА И КАКВИ ВИДЕНИЯ ПОРОДИ ТОЙ У НЕГО
- Трета глава. ЗА ТОВА КАК ДОН САНА И АЛФАНУИ СЕ ЗАПОЗНАХА, СЛЕД КАТО СЕ МРЪКНА
- Четвърта глава. ЗА СЕНЬОРИТА ФЛОРА И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ДРЕБОЛИИ
- Пета глава. ЗА СТРАННИЯ ПАНСИОН НА ДОНЯ ТЕРЕ И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ПОДРОБНОСТИ
- Шеста глава. В КОЯТО ДОНЯ ТЕРЕ РАЗКАЗВА ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА БАЩА СИ И ЗА ЧУДАТОСТИТЕ НА СИЛВЕ И НА ДОН САНА
- Седма глава. ЗА НАЙ-НОВАТА НАХОДКА В ЗАПУСТЯЛАТА КЪЩА
- Осма глава. ЗА МАДРИДСКИТЕ ПОЖАРНИКАРИ
- Девета глава. ЗА ЕДИН ДЕН И ЕДНА НОЩ ПРЕЗ КАРНАВАЛА И ЗА ГОРЧИВИЯ КРАЙ НА СКРИТАТА ВРАЖДА, КОЯТО НАЗРЯВАШЕ МЕЖДУ АЛФАНУИ И ДОН САНА
- Десета глава. ЗА СЛЕПОТАТА НА АЛФЛНУИ И ЗА МЪЧИТЕЛНОТО МУ БЯГСТВО
- ТРЕТА ЧАСТ
- Първа глава. ЗА СУРОВИТЕ И ГОЛЕМИ ПРЕМЕЖДИЯ В ПЛАНИНАТА
- Втора глава. В КОЯТО АЛФАНУИ ВЪЗСТАНОВЯВА СИЛИТЕ СИ И ПРОДЪЛЖАВА СВОЯ ПЪТ
- Трета глава. ЗА ВЕЛИКАНА ОТ ЧЕРВЕНАТА ГОРА
- Четвърта глава. ЗА БАБАТА НА АЛФАНУИ
- Пета глава. ЗА ВЕСЕЛОТО СЕЛО МОРАЛЕХА И ЗА ТОВА КАК СЕ ЗАПОЗНАХА БАБАТА И АЛФАНУИ
- Шеста глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СТАНА ВОЛОВАР И ЗА ДВАНАДЕСЕТТЕ ВОЛА, КОИТО ПАСЕШЕ
- Седма глава. ЗА РИБАРИТЕ И ЛОВЦИТЕ
- Осма глава. ЗА ОГЪНЯ, ЗА ИСТОРИИТР НА БАБАТА И НЕЙНИТЕ РАКЛИ, КАКТО И ЗА ЖЕЛАНИЕТО НА АЛФАНУИ ДА СИ КУПИ ОБУЩА
- Девета глава. ЗА БАРАБАНЧИКА ОТ ЛА ГАРГАНТА И ЗА ДОСТОЙНАТА СМЪРТ НА КАРОНГЛО
- Десета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ СБОГУВА С БАБА СИ И СЕ ВЪРНА В КАСТИЛИЯ
- Единадесета глава. ЗА ГРАД ПАЛЕНСИЯ И ЗА БИЛКАРСКИЯ МАГАЗИН НА ДОН ДИЕГО МАРКОС
- Дванадесета глава. ЗА НОВАТА И ПОСЛЕДНА МЪДРОСТ, КОЯТО АЛФАНУИ ПРОУМЯ ПО ПЬТЯ НА ЗРЕНИЕТО
- Тринадесета глава. ЗА ИМЕТО АЛФАНУИ И ЗА ПРИЯТНИЯ СПОМЕН, КОЙТО ТОЙ ПАЗЕШЕ ЗА УЧИТЕЛЯ СИ
Седма глава
ЗА ВЯТЪРА, КОЙТО НАХЛУ ЕДНА ВЕЧЕР В СТАЯТА НА АЛФАНУИ, И ЗА ВИДЕНИЯТА НА МОМЧЕТО
Една дъждовна нощ над градината се спусна вятър, дошъл от далечни земи. Прозорецът на Алфануи беше отворен и вятърът започна да си играе с пламъка па лампата. По стените трепнаха сенките на птиците. Отначало те се раздвижиха нерешително и несигурно, сякаш неочаквано ги бяха разбудили. Алфануи наблюдаваше от леглото си движението на сенките, които се пречупваха и се пресичаха в ъглите на стените и на тавана. Струваше му се, че стаичката става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се превърна в огромно помещение.
При трепета на пламъчето на маслената лампа сенките на птиците растяха и се умножаваха. С все по-мощни пристъпи вятърът нахлуваше през прозореца в стаята и носеше със себе си напеви на забравени реки и гори.
Пламъкът караше сенките на птиците да играят под такта на музиката. Подобни на призраци или на птици марионетки, те започнаха да танцуват тайнствени танци, първичните танци на своя вид, изписвайки върху високия таван на салона величествено хоро от пера и човки. Едно вихрено, блестящо и кръшно хоро, което се извиваше в последователни кръгове и възвръщаше на мъртвите птичи сенки някогашните им цветове. В средата танцуваше сивата чапла с китайските очички. Тя движеше високомерно своя клюн и отмерваше хороводния такт на останалите птици, а в това време носените от вятъра дъждовни капки шибаха на талази лицето й. Препарираните птици бяха напуснали подставките си, сякаш дъждът им бе възвърнал живота и летяха към своите сенки, които танцуваха по тавана.
И когато музиката на вятъра и на дъжда се срещна с мъртвите цветове на птиците, гъстата мъгла на тишината и на самотата се разкъса и се пробудиха забравени видения. Изведнъж в центъра на птичето хоро се очерта на тавана някакъв кръгъл отвор и през него нахлуха всички първични цветове. Хилядите разновидности на зеленината на джунглите и белотата на водопадите; розовият и сивият цвят на ниските, заливани от водата брегове, в страната на дългоногите птици, там където над хоризонта трепти червеното слънце, едва показало се над кървавочервената повърхност на тинестата вода. Ето, в подножието на виолетовите и жълтите захарни тръстики блесна черната тиня на бреговете, изпъстрена с тънки коренчета, конто се виеха сред хилядите следи, оставени от птиците. Белееха се солниците край широките устия на реките и живеещите край тях птици ровеха с дългите си клюнове в блатата. Блестеше морското слънце на чайките и на албатросите и къпеше в лъчите си пустите брегове, покрити с пясък и мидени черупки. Нахлу синият цвят на градовете и лястовиците, които се стрелваха под сводовете на кулите и пришиваха с нишките на полетите си една към друга камбанариите. Вятърът разтвори един хербариум и започна да го прелиства. Изсушените листа, овлажнени от дъжда, се съживиха и запълзяха по стените на салона, изпълниха го и образуваха гъст цветен свод, в който птиците свиха гнезда. От тях те излитаха и се отправяха към светлия кръгъл отвор на тавана.
Алфануи не би могъл да каже дали в неговите очи се беше вселила мрачна самота и в ушите му цареше необяснима тишина, защото тази музика и тези цветове идваха от някакъв друг свят, който никога не ни разкрива смисъла на нещата. А този смисъл бе поставен още от първия ден зад преградата на паметта, там където се ражда другата памет, безкрайната памет на непознатите неща.
Птиците танцуваха, танцуваха безспирно един след друг първичните танци на своя вид. Ятата кръстосваха своите полети, отправили се към свещените реки. Към Ефрат, Нил, Ганг, към китайските реки с техните цветни имена. В стаята нахлу цялата преселнишка и многоцветна география на птиците, светлината на древните земи.
После блестящият кръг на виденията изчезна и отново под глухите удари на тревожен тимпан сенките заиграха по стените някакъв зловещ и шеметен танц, подобен на танца на вещици, танц на вцепенени призраци с дълги н грубовати крака. Бързо, все по-бързо се въртеше хорото и помещението се свиваше и сякаш се прибираше в Алфануи. Хорото и сенките ставаха все по-малки и по-малки и се въртяха около пламъка на лампата. Връщаха се сенките, подобни на сиви пеперуди, за да изгорят прашеца си в пламъка на светилника Това беше прашецът, който вятърът беше вдигнал от сухите пера на птиците, и безкрайно малките прашинки се нажежаваха за миг на пламъка и възпроизвеждаха при изгарянето си всеки един от живите и далечни цветове на виденията, за да изчезнат след това отново в обикновената и слаба светлина на лампата. Всичко отново се сви в себе си. Вятърът престана да духа. Успокоените сенки замряха върху сивите стени. Птиците умираха в празния блясък на своите стъклени очи и последните капки масло, залутани по нишките на фитила се изкачваха задъхани към пламъка. Пламъкът спадаше и в него пращяха последните прашинки. Скоро той се превърна в димяща пепел, която едва святкаше в позлатената месингова лампа. Във въздуха остана да се носи мъртвешка и мрачна миризма на изгоряло масло и всичко затихна. Цареше лека тишина, в която човек очакваше да чуе ясен и самотен глас, утринна песен или стъпките на ранобудни ловци.
Към следващата част →

