Рафаел Ферлочио
Алфануи открива света (34) — Моята библиотека
Непременно прегледайте правилата за използване на Моята библиотека!
Съдържание
- ПЪРВА ЧАСТ
- Първа глава. ЗА ПЕТЕЛА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ, КОЙТО ОТИДЕ НА ЛОВ ЗА ГУЩЕРИ, И ЗА ТОВА, КОЕТО НАПРАВИ С ТЯХ ЕДНО МОМЧЕ
- Втора глава. В КОЯТО СЕ РАЗПРАВЯ КАК МОМЧЕТО ИЗБЯГА ОТ СТАЯТА СИ И ЗА ЕДНО НЕГОВО ПРИКЛЮЧЕНИЕ
- Трета глава. ЗА ТОВА КАК МОМЧЕТО ОТИДЕ В ГУАДАЛАХАРА, КАК БЕ НАРЕЧЕНО АЛФАНУИ И ЗА ПРЕДМЕТИТЕ И ХОРАТА, КОИТО ВИДЯ В КЪЩАТА НА СВОЯ УЧИТЕЛ
- Четвърта глава. В КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ЕДНО НОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ И ЗА БОЛЕСТИТЕ НА ПРИСЛУЖНИЦАТА
- Пета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ ЗАПАЛИ ОГЪНЯ И ДЪЛГАТА ИСТОРИЯ. КОЯТО УЧИТЕЛЯТ МУ РАЗКАЗА
- Шеста глава. ЗА ЛУННАТА ГРАДИНА В КОЯТО ПОЧТИ ВСИЧКО БЕШЕ ОТ СРЕБРО, И ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В НЕЯ
- Седма глава. ЗА ВЯТЪРА, КОЙТО НАХЛУ ЕДНА ВЕЧЕР В СТАЯТА НА АЛФАНУИ, И ЗА ВИДЕНИЯТА НА МОМЧЕТО
- Осма глава. В КОЯТО СЕ ОПИСВА ТАВАНСКОТО ПОМЕЩЕНИЕ И СЕ РАЗПРАВЯ КАК ДРЯМКА ОБОРИ АЛФАНУИ
- Девета глава. ЗА МЪЖЕТЕ В ПЛЕВНИКА
- Десета глава. ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В СЛЪНЧЕВАТА ГРАДИНА, И КАК АЛФАНУИ СЕ СПУСНА В КЛАДЕНЕЦА И ОТКРИ ТАМ МНОГО НОВИ НЕЩА
- Eдинадесета глава. В КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ЧЕРЕШОВИЯ СТОЛ И ЗА ПЪРВИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА УЧИТЕЛЯТ И АЛФАНУИ С КЕСТЕНА
- Дванадесета глава. ЗА НЯКОИ ДРУГИ ОПИТИ, КОИТО НАПРАВИХА АЛФАНУИ И УЧИТЕЛЯТ МУ С КЕСТЕНА
- Тринадесета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ БЕ ПРОВЪЗГЛАСЕН ЗА МАЙСТОР И ЗА ЧУДЕСНИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА С УЧИТЕЛЯ
- Четиринадесета глава. ЗА ТЪЖНОТО СЪБИТИЕ, КОЕТО СЕ СЛУЧИ ЕДНА НОЩ
- Петнадесета глава. В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА ЗА СМЪРТТА НА УЧИТЕЛЯ В ПОЛЕТО НА ГУАДАЛАХАРА
- Шестнадесета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ ЗАВЪРНА В КЪЩАТА НА МАЙКА СИ, КОЯТО ЧИСТЕШЕ ЛЕЩА
- Седемнадесета глава. ЗА ЛЯТОТО, КОЕТО АЛФАНУИ ПРЕКАРА С ЖЪТВАРИТЕ НА ПОЛЕТО
- Осемнадесета глава. ЗА ТОВА КАК СНЕГЪТ РАЗСЯ ТЪГАТА НА АЛФАНУИ
- ВТОРА ЧАСТ
- Първа глава. В КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЛИЧНОСТТА НА ДОН САНА
- Втора глава. В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА КАК АЛФАНУИ ПРИСТИГНА В ГРАДА И КАКВИ ВИДЕНИЯ ПОРОДИ ТОЙ У НЕГО
- Трета глава. ЗА ТОВА КАК ДОН САНА И АЛФАНУИ СЕ ЗАПОЗНАХА, СЛЕД КАТО СЕ МРЪКНА
- Четвърта глава. ЗА СЕНЬОРИТА ФЛОРА И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ДРЕБОЛИИ
- Пета глава. ЗА СТРАННИЯ ПАНСИОН НА ДОНЯ ТЕРЕ И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ПОДРОБНОСТИ
- Шеста глава. В КОЯТО ДОНЯ ТЕРЕ РАЗКАЗВА ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА БАЩА СИ И ЗА ЧУДАТОСТИТЕ НА СИЛВЕ И НА ДОН САНА
- Седма глава. ЗА НАЙ-НОВАТА НАХОДКА В ЗАПУСТЯЛАТА КЪЩА
- Осма глава. ЗА МАДРИДСКИТЕ ПОЖАРНИКАРИ
- Девета глава. ЗА ЕДИН ДЕН И ЕДНА НОЩ ПРЕЗ КАРНАВАЛА И ЗА ГОРЧИВИЯ КРАЙ НА СКРИТАТА ВРАЖДА, КОЯТО НАЗРЯВАШЕ МЕЖДУ АЛФАНУИ И ДОН САНА
- Десета глава. ЗА СЛЕПОТАТА НА АЛФЛНУИ И ЗА МЪЧИТЕЛНОТО МУ БЯГСТВО
- ТРЕТА ЧАСТ
- Първа глава. ЗА СУРОВИТЕ И ГОЛЕМИ ПРЕМЕЖДИЯ В ПЛАНИНАТА
- Втора глава. В КОЯТО АЛФАНУИ ВЪЗСТАНОВЯВА СИЛИТЕ СИ И ПРОДЪЛЖАВА СВОЯ ПЪТ
- Трета глава. ЗА ВЕЛИКАНА ОТ ЧЕРВЕНАТА ГОРА
- Четвърта глава. ЗА БАБАТА НА АЛФАНУИ
- Пета глава. ЗА ВЕСЕЛОТО СЕЛО МОРАЛЕХА И ЗА ТОВА КАК СЕ ЗАПОЗНАХА БАБАТА И АЛФАНУИ
- Шеста глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СТАНА ВОЛОВАР И ЗА ДВАНАДЕСЕТТЕ ВОЛА, КОИТО ПАСЕШЕ
- Седма глава. ЗА РИБАРИТЕ И ЛОВЦИТЕ
- Осма глава. ЗА ОГЪНЯ, ЗА ИСТОРИИТР НА БАБАТА И НЕЙНИТЕ РАКЛИ, КАКТО И ЗА ЖЕЛАНИЕТО НА АЛФАНУИ ДА СИ КУПИ ОБУЩА
- Девета глава. ЗА БАРАБАНЧИКА ОТ ЛА ГАРГАНТА И ЗА ДОСТОЙНАТА СМЪРТ НА КАРОНГЛО
- Десета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ СБОГУВА С БАБА СИ И СЕ ВЪРНА В КАСТИЛИЯ
- Единадесета глава. ЗА ГРАД ПАЛЕНСИЯ И ЗА БИЛКАРСКИЯ МАГАЗИН НА ДОН ДИЕГО МАРКОС
- Дванадесета глава. ЗА НОВАТА И ПОСЛЕДНА МЪДРОСТ, КОЯТО АЛФАНУИ ПРОУМЯ ПО ПЬТЯ НА ЗРЕНИЕТО
- Тринадесета глава. ЗА ИМЕТО АЛФАНУИ И ЗА ПРИЯТНИЯ СПОМЕН, КОЙТО ТОЙ ПАЗЕШЕ ЗА УЧИТЕЛЯ СИ
Шеста глава
ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СТАНА ВОЛОВАР И ЗА ДВАНАДЕСЕТТЕ ВОЛА, КОИТО ПАСЕШЕ
Не след дълго бабата намери работа на Алфануи. Не го запита дали е съгласен, а само му каза:
— Утре ще отидеш с воловете на пасбището.
Алфануи, който посрещаше всичко с еднаква готовност, прие и тази работа радушно.
Моралеха, като древно селище, притежаваше около дузина стари волове. Наричаха ги „селските волове“. Някога, преди години, докато бяха още силни и млади, те бяха воловете на този или на онзи, но сега, когато не ги впрягаха вече да орат или да теглят каруца, никой не ги смяташе за свои. Това бяха стари пенсионирани волове с черен или червеникав косъм, с големи и дълбоки зеници, с издължена, съразмерна долна челюст и бавен, равномерен ход, неизменно предани на своите привички.
— Носи винаги остена и го подостряй, но почитай воловете и никога не ги докосвай, нито пък заплашвай, тъй като те познават по-добре от тебе и от мене, както опасностите, които ги грозят, така и пътя си и на кое пасбище през кой месец трябва да отидат.
Така каза старият воловар и Алфануи не попита защо, тъй като щом воловете знаеха толкова много, той трябваше само да ги придружава и да носи със себе си подострения остен. Алфануи разбра смисъла на този благороден обичай, да се оставят живи воловете, които вече не орат, и да се уважава тяхната старост и тяхната служба. Безполезни бяха воловете, безполезен — воловарът, безполезен — остенът: нито воловете оряха вече, нито воловарът ги водеше, нито остенът ги подканяше да се движат по-бързо. Всичко това беше израз на благородство от страна на древното селище.
Така Алфаиуи стана воловар в Моралеха и получаваше дванадесет реала на ден. Дванадесет бяха също и воловете и най-старият се наричаше Каронгло. Беше голям и черен като пещера и също като в пещера тъмни води тайнствено шумяха в корема му. Имаше големи и топли очи и по една бистра сълза във всяко едно от тях. Муцуната му беше влажна и студена. От двата края на устата му течаха тънки струйки лига. Кожата му образуваше гънки над очите, над едрите колена и на широките му и силни гърди, там където почваха краката. В основата на големите н стари рога на Каронгло личеше лъскава и блестяща ивица — следа от ремъците, а кожата на врата му беше протрита н хванала мазоли от ярема. Дъхът му се надигаше като бяла пара, подобна на нежна зимна мъгла, която разтапя скрежа или се дипли влажна и без мирис по трънаците. Следите, които оставяше, бяха големи, лични, като на животно, което познават всички. Пинсон беше другар на Каронгло, по-малко черен от него и със снежнобяла ивица на гърбя. Другият впряг волове — Мареро и Чариан, бяха с червеникан косъм идяволски очи. Следващите, Ариса и Урино, биха черни, дребни н силни добичета. Алмандрап и Ретана бяха орали каменисти почви. Хасо и Алмейра, червеникави волоне, мрачни н къси като бичета, бяха докарани в селото от един порту галец. Последните два вола — Гаго и Сонсолес, бяха каруцарски колове. Сутрин рано Алфануи отиваше с воловете на пасбището и обядваше там. В дните когато старият воловар идваше да го смени, той се качваше да се нахрани при баба си. Следобед поемаше обратно половин час преди залез слънце и оставяше воловете в един ограден с каменни плочи двор. В единия край на този двор се издигаше навес, който служеше за обор, и под него — ясли, издълбани в дънера па един дъб. Тук се подслонявахя воловете, когато валеше. Скоро Алфапуи опозна воловете, а и те него, и сутрин, щом като видеха главата му да се подава над оградата, те всички тръгваха към вратата и го чакаха да им отвори. Поздравяваьа го с тихо мучене, което сякаш излизаше от дълбоките им ноздри. Алфануи ги почесваше по челото или ги галеше по рогата. Последен излизаше винаги Каронгло, който поставяше влажната си муцуна в ръцете му и ги душеше.
Алфануи вървеше или пред воловете, или след тях до Каронгло. Когато трябваше да прегазят някое мочурище или реката, Каронгло оставаше да го чака на брега и Алфануи се качваше на гърба му. С течение на времето Алфануи придоби този лош навик и вече се движеше само върху гърба на вола, тъй като му харесваше да седи нависоко, полюляван от бавния му и вълнообразен ход. Винаги когато отиваха към пасбището или се връщаха от него, Каронгло не тръгваше, преди Алфануи да го е възседнал. Алфануи носеше остена на рамо и белите му тънки крака висяха отстрани на черните хълбоци на вола.
През лятото, когато воловете слизаха на реката да пият вода и да пасат троскот, Алфануи се къпеше. Влизаше гол във водата и плуваше. Гмуркаше се и изваждаше червени, бели, сини, зелени и шарени камъчета. Понякога, докато воловете пиеха вода, той се гмурваше и целуваше черните нм муцуни под водата. Друг път, стигнал до средата на реката, той почваше да ги вика: „Гаго! Ретапа! Пинсон!“… и щом като те се обърнеха, потапяше се под водата. После се подаваше отново и смехът му ясно отекваше над водното огледали.
Към следващата част →

