Рафаел Ферлочио
Алфануи открива света (27) — Моята библиотека
Непременно прегледайте правилата за използване на Моята библиотека!
Съдържание
- ПЪРВА ЧАСТ
- Първа глава. ЗА ПЕТЕЛА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ, КОЙТО ОТИДЕ НА ЛОВ ЗА ГУЩЕРИ, И ЗА ТОВА, КОЕТО НАПРАВИ С ТЯХ ЕДНО МОМЧЕ
- Втора глава. В КОЯТО СЕ РАЗПРАВЯ КАК МОМЧЕТО ИЗБЯГА ОТ СТАЯТА СИ И ЗА ЕДНО НЕГОВО ПРИКЛЮЧЕНИЕ
- Трета глава. ЗА ТОВА КАК МОМЧЕТО ОТИДЕ В ГУАДАЛАХАРА, КАК БЕ НАРЕЧЕНО АЛФАНУИ И ЗА ПРЕДМЕТИТЕ И ХОРАТА, КОИТО ВИДЯ В КЪЩАТА НА СВОЯ УЧИТЕЛ
- Четвърта глава. В КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ЕДНО НОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ И ЗА БОЛЕСТИТЕ НА ПРИСЛУЖНИЦАТА
- Пета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ ЗАПАЛИ ОГЪНЯ И ДЪЛГАТА ИСТОРИЯ. КОЯТО УЧИТЕЛЯТ МУ РАЗКАЗА
- Шеста глава. ЗА ЛУННАТА ГРАДИНА В КОЯТО ПОЧТИ ВСИЧКО БЕШЕ ОТ СРЕБРО, И ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В НЕЯ
- Седма глава. ЗА ВЯТЪРА, КОЙТО НАХЛУ ЕДНА ВЕЧЕР В СТАЯТА НА АЛФАНУИ, И ЗА ВИДЕНИЯТА НА МОМЧЕТО
- Осма глава. В КОЯТО СЕ ОПИСВА ТАВАНСКОТО ПОМЕЩЕНИЕ И СЕ РАЗПРАВЯ КАК ДРЯМКА ОБОРИ АЛФАНУИ
- Девета глава. ЗА МЪЖЕТЕ В ПЛЕВНИКА
- Десета глава. ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В СЛЪНЧЕВАТА ГРАДИНА, И КАК АЛФАНУИ СЕ СПУСНА В КЛАДЕНЕЦА И ОТКРИ ТАМ МНОГО НОВИ НЕЩА
- Eдинадесета глава. В КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ЧЕРЕШОВИЯ СТОЛ И ЗА ПЪРВИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА УЧИТЕЛЯТ И АЛФАНУИ С КЕСТЕНА
- Дванадесета глава. ЗА НЯКОИ ДРУГИ ОПИТИ, КОИТО НАПРАВИХА АЛФАНУИ И УЧИТЕЛЯТ МУ С КЕСТЕНА
- Тринадесета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ БЕ ПРОВЪЗГЛАСЕН ЗА МАЙСТОР И ЗА ЧУДЕСНИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА С УЧИТЕЛЯ
- Четиринадесета глава. ЗА ТЪЖНОТО СЪБИТИЕ, КОЕТО СЕ СЛУЧИ ЕДНА НОЩ
- Петнадесета глава. В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА ЗА СМЪРТТА НА УЧИТЕЛЯ В ПОЛЕТО НА ГУАДАЛАХАРА
- Шестнадесета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ ЗАВЪРНА В КЪЩАТА НА МАЙКА СИ, КОЯТО ЧИСТЕШЕ ЛЕЩА
- Седемнадесета глава. ЗА ЛЯТОТО, КОЕТО АЛФАНУИ ПРЕКАРА С ЖЪТВАРИТЕ НА ПОЛЕТО
- Осемнадесета глава. ЗА ТОВА КАК СНЕГЪТ РАЗСЯ ТЪГАТА НА АЛФАНУИ
- ВТОРА ЧАСТ
- Първа глава. В КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЛИЧНОСТТА НА ДОН САНА
- Втора глава. В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА КАК АЛФАНУИ ПРИСТИГНА В ГРАДА И КАКВИ ВИДЕНИЯ ПОРОДИ ТОЙ У НЕГО
- Трета глава. ЗА ТОВА КАК ДОН САНА И АЛФАНУИ СЕ ЗАПОЗНАХА, СЛЕД КАТО СЕ МРЪКНА
- Четвърта глава. ЗА СЕНЬОРИТА ФЛОРА И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ДРЕБОЛИИ
- Пета глава. ЗА СТРАННИЯ ПАНСИОН НА ДОНЯ ТЕРЕ И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ПОДРОБНОСТИ
- Шеста глава. В КОЯТО ДОНЯ ТЕРЕ РАЗКАЗВА ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА БАЩА СИ И ЗА ЧУДАТОСТИТЕ НА СИЛВЕ И НА ДОН САНА
- Седма глава. ЗА НАЙ-НОВАТА НАХОДКА В ЗАПУСТЯЛАТА КЪЩА
- Осма глава. ЗА МАДРИДСКИТЕ ПОЖАРНИКАРИ
- Девета глава. ЗА ЕДИН ДЕН И ЕДНА НОЩ ПРЕЗ КАРНАВАЛА И ЗА ГОРЧИВИЯ КРАЙ НА СКРИТАТА ВРАЖДА, КОЯТО НАЗРЯВАШЕ МЕЖДУ АЛФАНУИ И ДОН САНА
- Десета глава. ЗА СЛЕПОТАТА НА АЛФЛНУИ И ЗА МЪЧИТЕЛНОТО МУ БЯГСТВО
- ТРЕТА ЧАСТ
- Първа глава. ЗА СУРОВИТЕ И ГОЛЕМИ ПРЕМЕЖДИЯ В ПЛАНИНАТА
- Втора глава. В КОЯТО АЛФАНУИ ВЪЗСТАНОВЯВА СИЛИТЕ СИ И ПРОДЪЛЖАВА СВОЯ ПЪТ
- Трета глава. ЗА ВЕЛИКАНА ОТ ЧЕРВЕНАТА ГОРА
- Четвърта глава. ЗА БАБАТА НА АЛФАНУИ
- Пета глава. ЗА ВЕСЕЛОТО СЕЛО МОРАЛЕХА И ЗА ТОВА КАК СЕ ЗАПОЗНАХА БАБАТА И АЛФАНУИ
- Шеста глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СТАНА ВОЛОВАР И ЗА ДВАНАДЕСЕТТЕ ВОЛА, КОИТО ПАСЕШЕ
- Седма глава. ЗА РИБАРИТЕ И ЛОВЦИТЕ
- Осма глава. ЗА ОГЪНЯ, ЗА ИСТОРИИТР НА БАБАТА И НЕЙНИТЕ РАКЛИ, КАКТО И ЗА ЖЕЛАНИЕТО НА АЛФАНУИ ДА СИ КУПИ ОБУЩА
- Девета глава. ЗА БАРАБАНЧИКА ОТ ЛА ГАРГАНТА И ЗА ДОСТОЙНАТА СМЪРТ НА КАРОНГЛО
- Десета глава. ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ СБОГУВА С БАБА СИ И СЕ ВЪРНА В КАСТИЛИЯ
- Единадесета глава. ЗА ГРАД ПАЛЕНСИЯ И ЗА БИЛКАРСКИЯ МАГАЗИН НА ДОН ДИЕГО МАРКОС
- Дванадесета глава. ЗА НОВАТА И ПОСЛЕДНА МЪДРОСТ, КОЯТО АЛФАНУИ ПРОУМЯ ПО ПЬТЯ НА ЗРЕНИЕТО
- Тринадесета глава. ЗА ИМЕТО АЛФАНУИ И ЗА ПРИЯТНИЯ СПОМЕН, КОЙТО ТОЙ ПАЗЕШЕ ЗА УЧИТЕЛЯ СИ
Девета глава
ЗА ЕДИН ДЕН И ЕДНА НОЩ ПРЕЗ КАРНАВАЛА И ЗА ГОРЧИВИЯ КРАЙ НА СКРИТАТА ВРАЖДА, КОЯТО НАЗРЯВАШЕ МЕЖДУ АЛФАНУИ И ДОН САНА
Най-после се съмна и настъпи неприветлив, бурен ден, с небе твърдо като стомана и ястребов вятър. От време на време по хоризонта на изток се носеха бели облаци. Беше небе на дни на битки, изпълнено с мъчително очакване. Градът се беше смълчал, свил се като огромен уплашен заек сред околното поле. Черните ламаринени комини, които този ден не бълваха пушек, скърцаха, поклащани от вятъра. Градът лежеше беззащитен под небето. Днес нито птиците пазеха простора над него, нито пушекът — покривите му. Като обзето от ужас животно градът се беше стаил и превиваше гръб под вятъра. Севернякът нахлуваше в улиците и жестоко шибаше, сякаш търсеше отплата. Дрехите, проснати в дворовете, сред и зад къщите, плющяха на вятъра. Слънцето съвсем непочтително изсипваше над града равна светлина, с която даряваше друг път полето. Градът се разстилаше гол и разкрит. Издигаше се сред полето, лишеи от илюзиите, които бяха негова броня. Отворил широко очи, той се страхуваше от своята самота, оглеждаше се наоколо и сякаш си казваше: „Какво съм аз сред това поле?“.
Беше ден на беззащитните и на бледоликите с тъмни сенки под очите. Ден, в който те се изкачват на терасите по покривите, гледат планината и обърнали лице към вятъра, поне веднъж се чувствуват силни.
Но в същото време зад потъмнелите стъкла на прозорците жени наблюдаваха уплашени деня и вятъра и си казваха с трепет: „Зле започва този карнавал“.
Така измина целият ден. Северният вятър не преставаше да плющи. По улиците не се мяркаше жива душа. Към залез слънце всички илюзии бяха пометени. Градът беше напълно разголен. Алфануи и дон Сана не се срещнаха този ден. Момчето прекара деня, скитайки но улиците. Разхождаше се бавно, пъхнал рьце в джобовете на палтото си и вдигнал високо глава, сякаш миришеше хладния и приятен въздух.
Когато падна нощта, Алфануи и дон Сана се намираха на двете срещуположни части на града, дон Сана в южната, а Алфануи — на север, откъдето духаше вятърът.
Най-после вятърът спря и градският часовник отмери часа. Дон Сана започна да търси маскирани. Влизаше в къщите и избираше най-тъжните. Караше ги да си сложат маски и да излязат на улипата, да се смеят и да пеят. Никой не се противеше. Така събра няколко десетки маскирани и се отправи с тях към центъра. От другия край, сам и решителен, се приближаваше Алфануи.
Отдалече се носеше шумът на шествието на маските, които свиреха, пееха и танцуваха. Спираха отвреме на време да изчакат още някого. Начело на всички вървеше дон Сана. То ги караше насила да се смеят и не им даваше да си отдъхнат. Едни носеха маска на прасе или горила, други на палячо, трети — маски с огромни носове. Картонените маски променяха гласовете на хората и те звучаха като някакво грухтене. Някои плачеха под маските си и боите им се размиваха и потичаха. Но дон Сана не ги оставяше на мира. От време на време те се блъскаха в стените или в уличните фенери, но продължаваха да вървят, макар и превити от болка. Влачеха краката си и падаха, спъвайки се в дългите си цветни раса. Мрачното, безредно шествие се движеше под знака на смеха на дои Сана, лишено от воля, смачкано от огромна тежест. То пееше, виеше и грухтеше, изпаднало сякаш в някаква колективна криза на епилепсия. Подвижността на дон Сана, този неуморим веселяк, контрастираше с едрите, тромави и прегърбени тела на маскираните, навлечени с дрехи.
Най-после дон Сана спря. Свитата му се струпа зад него като безформен вързоп, който бръмчеше и се люшкаше леко встрани, издавайки някакъв гъгнив и глух шепот. Дон Сана, все още спокоен, бе вперил поглед към края на улицата. Там, в тъмнината, се открояваше едно бледо и изящно лице. Едната му половина бе сгряна от луната, а другата оставаше …
Алфануи и дон Сана се гледаха известно време. После Алфануи тръгна. Стадото от маскирани се пръсна мълчаливо. Разбягаха се по различни улици. Изчезнаха в нощта и оставиха зад себе си разхвърлени маски и дрипи.
Алфануи и дон Сана вървяха един срещу друг. Сега вече дон Сана изпитваше желание да побегне, но погледът на Алфануи го приковаваше.
Срещнаха се на един тъмен ъгъл. От жълтите очи на Алфануи искреше гняв. Той сграбчи дон Сана за краката, вдигна го и започна да го удря о каменния ъгъл. Кръглата глава се откъсна, а изписаната усмивка на дон Сана се разби и пръсна по паважа. Звънтеше и подскачаше като дървена. Алфануи удряше яростно и дон Сана се разпадаше на трески. Най-после в ръцете на Алфануи останаха само червените обувки на дон Сана. Той ги захвърли върху купа трески, облегна се на стената и си пое дълбоко дъх. Пристигна тичешком нощният пазач и запита:
— Ей! Каква е тази врява?
Алфануи промълви с мъка:
— Нищо няма, аз съм.
Пазачът видя пръснатите по земята останки на дон Сана.
— Какво е това?
— Нали виждаш. Трески и дрипи.
Докато отговаряше, Алфануи пренебрежително ги буташе с крак към канала.
Към следващата част →

