Рафаел Ферлочио
Алфануи открива света (26) — Моята библиотека

Осма глава
ЗА МАДРИДСКИТЕ ПОЖАРНИКАРИ

Веднаж Алфануи и дон Сана попаднаха на пожар. Някаква жена надаваше сърцераздирателни писъци от един балкон. През пролуките си къщата бълваше дим. Хора се трупаха наоколо. Отдалече долетя звънът на пожарникарската камбанка. След малко се зададоха по улицата и пожарникарите — великолепни, чисти, блестящи, с яркочервената си кола, със златна камбанка и със златни шлемове. Пожарникарите придаваха на всичко някакво празнично настроение.

В онези години много деца в Мадрид мечтаеха да станат пожарникари. Времената бяха мирни и за героичните деца не съществувате друша мечта. Защото пожарникарят беше герой над героите, човек без врагове, най-големият благодетел на хората. Пожарникарите, макар и с големи мустаци, бяха добри и почтителни. Носеха униформи — символ на гражданска доблест, и шлемове, подобни на гръцките или троянските, а при това бяха улегнали и учтиви, едри и благодушни. Слава на пожарникарите! От друга страна, огънят нямаше по-големи приятели от тях. О, човек можеше да се любува на радостта им, когато пристигаха, да се възхити на възторжените им действия и на ликуването на червените им коли. С брадвите си те рушаха много повече, отколкото беше необходимо. Преситени от безкрайно бездействие, пожарникарите се опияняваха от тревогата, пламъците ги вдъхновяваха и те пристигаха безкрайно радостни и доволни на мястото на пожара. Проявяваха изключителна бързина и старание. Побеждаваха огъня само защото му противопоставяха по-голямо усърдие и бързина, и той, засрамен, се оттегляше в своите владения. Пожарникарите единствени знаеха как да се справят с пламъците. Сразяваха огъня точно там, където той се мислеше за най-силен, биеха го, когато той се смяташе във вихъра си и на върха на своята зрелищност. Унижаваха го. Всички погледи се отправяха към тях. На огъня никой вече не обръщаше внимание.

Пожарникарите тичаха по-баяно от всеки обикновен човек, но тичаха по всички правила, като гимнастици — с вирната глава, изпъчили гърди, свили юмруци до тях. Те вдигаха високо над земята крака, изнасяха колената си навън и най-старателно избягваха да се блъскат помежду си. Затова всички казваха:

— Виж ги колко хубаво тичат!

Никога никого не спасяваха през вратата, дори и да можеха да го сторят, а винаги измъкваха спасените през прозорците и балконите, защото победата им се подсигуряваше от красивите зрелища. Веднъж някакъв пожарникар в изблик на усърдие пренесъл една девойка от първия чак на петия етаж, за да я спаси оттам.

На всеки етаж имаше винаги по някоя девойка. Всички други обитатели излизаха от къщата още преди да пристигнат пожарникарите. Но момичетата трябвате да останат вътре, за да бъдат спасявани. Те бяха свещеният дар, който гражданите поднасяха на своите герои, тьй като няма герой без дама. И когато някъде избухнеше пожар, всяка девойка знаеше задълженията си. Докато другите хукваха бързо навън, грабнали най-необходимото, момичетата се надигаха бавно и драматично, за да дадат време на пламъците, сваляха накитите и грима ог лицата си, разпускаха буйните си коси, захвърляха дрехите си и обличаха дълги бели нощници. Едва тогава се появяваха тържествени и прелестни по балконите и надаваха викове за помощ, размахвайки ръце.

Ето това видя Алфануи този ден, а тона се повтаряше винаги, когато имаше пожар. Картината беше все същата, защото в онези времена царяха ред, уважение и добри нрави.