Пиер Бул
E = mc² или историята на една идея — Моята библиотека

Великото откритие е произведение на изкуството и ние властно и непоколебимо вярваме, че сама по себе си науката е добро дело.

Робърт Опенхаймър

В началото беше Идеята. Всяко действие се съдържаше още в своя зачатък в Идеята и нищо от онова, което бе направено, не бе извършено без нея.

Идеята изкристализира в проста формула: E=mc², и така бе преведена на човешки език — всяка частица материя е равностойна на определено количество енергия, получено от произведението от нейната маса и квадрата на скоростта на светлината.

Идеята увенчаваше продължителни размишления за пространството, времето, материята и съвестта. Тя тръгваше от интуитивното прозрение, че тези елементи представляват едно добре споено цяло, а не съществуват независимо един от друг. Този първоначален проблясък и последвалите го разсъждения (които определиха и действителната стойност на Идеята) бяха възприети от твърде малко на брой умове, ала формулата E=mc² и нейният словесен израз разтърсиха света и засегнаха най-различни области на човешката мисъл.

Тук картезианецът спира и се запитва: защо сред толкова формули, научни и изобретателни, непознати и непризнати, защо именно E=mc² заблестя така ослепително на небосклона на големите идоли?

След като внимателно я изследва и постепенно отхвърли всичко, което не се отнася до нейната дълбока същност, картезианецът ще се спре на три причини за необичайно силното й въздействие.

Първите две са очевидни. Те са същите, които осигуриха успеха на „Добър ден, тъга“. Като романа на Франсоаз Саган и E=mc² дълбоко развълнува тълпата; първо, защото притежаваше едно рядко качество, искам да кажа, че изразяваше една проста идея; и второ, защото тази простичка идея бе същевременно оригинална, без да е крайна. Смътно доловената истина отдавна щеше да бъде разгласена от специалистите (в случая на „Добър ден, тъга“ и в този на E=mc²), ако, наред с тънкия си нюх да откриват силно въздействуващи върху широките маси произведения, те притежаваха и прозорливостта да обяснят защо е така.

Третата причина е по-скрита и картезианецът трябва да впрегне всичките способности на ума и сърцето си, за да я открие; ала тя обяснява необикновения успех. Изразява се в следното: освен че е носителка на проста и оригинална, но не крайна идея, формулата E=mc² дарява на човешката душа удовлетворение от извънредно проникновен характер, като установява един съвършен, идеален закон за съответствие между материя и дух. На пръв поглед това може да изглежда объркано. Физиците например ще възразят, че ако в уравнението материята е представена от знака „m“, то в него духът не е отбелязан с нищо. Ала специалистите имат бедно въображение. Обикновените хора не се заблудиха. В буквата „e“ и в неясния термин „енергия“, тайнствено название, което прикрива една неосезаема субстанция, податлива на хиляди превращения, те веднага интуитивно доловиха духовната същност на света.

Ако се приеме тази постановка на въпроса, картезианецът ще признае в крайна сметка посочената особеност като най-важен фактор за тържеството на формулата сред масите. Той ще забележи, че ако хармоничното съотношение между дух и материя е необходимо условие за жизнеността на всяко начинание с известен стремеж към новост или откривателство в областта на художественото или научно творчество, то същото структурно равновесие все още не е достатъчно, за да предизвика въодушевлението на масите. За да ги обхване, трябва да се заемем с тайната на границата между материя и дух и да се опитаме да я обясним. Или най-малкото да подскажем с оригинални способи, които всъщност ще се окажат художествени проявления, известен закон за съответствие, чрез който да се осмисли преминаването от едното в другото. В действителност успехът на каквото и да е произведение, литературно, изобразително, музикално, архитектурно или дори чисто математическо, е пряко свързан с тънкостта на този закон и с начина, по който той се изразява.

Затова и формула, която преодолява неимоверната трудност да стилизира закона в магическа схема, свързана със знака за равенство, неизбежно ще възтържествува над всички. А когато словесният й израз уточнява, че двете й съставки, духовното и материалното, могат да се превръщат едно в друго и са две страни на една и съща действителност, тогава на формулата ще бъде отредена световна слава. Точно така стана и с E=mc².

Като пояснение към тези малко абстрактни съждения ще добавим следното:

Доктрината на идеализма направи известно впечатление в света; също и тази на диалектическия материализъм. Но и двете теории не уталожват напълно жаждата за ясно изразено съответствие между материя и дух.

Каноникът Бъркли^[1] дърпа конците откъм страната на духа и напълно унищожава материята, което е ловко измислен, но слабо убедителен подход, а материализмът свежда духа до мъглява и неразбираема еманация от второстепенно значение. С E=mc² равновесието се възстановява, и то чрез закон, изразен със съвършена простота.

Може да се добави още: E=mc² задоволява едновременно инстинкта към мистичност и чувствените апетити на човечеството по същия начин като една катедрала; една изумителна катедрала, чиито каменни стени периодично ще се разпадат, за да се разтворят в най-висшите абстракции — Вяра, Надежда, Милосърдие, а после отново, чрез един вечен импулс, ще придобиват материален израз, за да преизграждат паметника на съвършената хармония.

E=mc² изразява и тайнството на Превъплъщението. Формулата засяга света по същия начин, както представата ни за Човека-Бог, и по същите причини, граничещи с чудото.

В заключение ще кажем, че E=mc² е самият символ на любовта; на абсолютната любов, при която се достига до непресекващия екстаз чрез съвършеното сливане на физическото и духовното.

Цъфналите черешови дървета празнуваха рано настъпилата пролет. В далечината синята шир искреше със средиземноморски отблясъци.

Алберт Айнщайн бе настоял да направят пеша кратката екскурзия до един прочут будистки храм. И сега, на връщане, се наслаждаваше на разходката и на чистия въздух, след като бе прекарал толкова много уморителни дни в официални приеми и банкети, на които присъствуваше само за да не обиди чувствителните си домакини. Той бе привързан към простичките неща. Обичаше спокойните размисли сред природата и утринният излет щеше да му хареса повече, ако не бе обграден от голяма свита, и японците, подтиквани от изобретателната си любезност, не бяха променили естествения пейзаж, за да отдадат дължимото на великото му откритие.

Предната вечер, щом изрази желание за това посещение, стотици работници се трудиха до късно през нощта, за да украсят пътя, по който щеше да мине западният учен. Ала резултатът от старанието им да му се харесат малко го натъжаваше: от двете страни на пътеката бяха издигнати продълговати книжни плакати, които закриваха напълно изгледа, и на всеки поотделно бе изписано с огромни букви равенството E=mc².

Придружен от многобройни учени и генерали, придадени към него от Имперската академия, за да му засвидетелствуват подобаващо внимание, знатният гост на Япония пристъпяше с присъщата си гъвкава походка по пътеката, която се спускаше в лек наклон към града.

Той вървеше начело, между кмета и най-възрастния от първенците на града. Зад тях пристъпваше японският учен Йоши, окичен с медали, а до него крачеше един от учениците му.

— Какво величие! — заяви младежът. — И каква простота има у този човек!

— Простотата е извор на величието му — отвърна Йоши и спря на място.

— Какво искате да кажете, учителю?

— Други също работеха в тази област. Един френски физик бе на косъм от откритието. В Германия доста умове почти се докосваха до истината. А когато той я оповести, първото, което си помислих аз, недостойният, бе: „Това е очевидно. Аз съм го знаел.“ Ние всички обаче затъвахме като в блато в сложни словесни формулировки. Интуитивното ни усещане се обличаше в думите: „Всичко става така, сякаш…“ А Айнщайн дойде и само каза: „Всичко е така, защото е така.“ Гениалността блясва в простотата на мисълта и се изразява пак по такъв начин.

Ученикът се поклони в знак на съгласие, после продължиха заедно с другите. Междувременно Йоши подхвърли:

— Той никога не е правил опити, за да провери истинността на теорията си.

— Възможно ли е, учителю?

— Напълно. След големия шум, предизвикан от неговата дързост, след бурята от спорове, похвали, критики, долни обиди, когато група английски астрономи откри в небесното пространство първите доказателства^[2] за твърденията му и разгроми по такъв начин неговите хулители, той единствен сред привържениците на новата физика не заликува. Неговият гений презира насърченията и пренебрегва потвържденията на опита.

Ние, японците, не сме в състояние да разберем как може човек до такава степен да нехае за общественото мнение. Та дори сега, докато последователите му изследват небето и земята с най-усъвършенствувани уреди, за да блесне още по-ярко истината и да убедят тези, които все още не желаят да я приемат, той се затваря в кабинета си с молив и лист хартия и се опитва по чисто умозрителен път да открие други, по-съкровени тайни.

— Наистина голям творец, учителю — рече замислено ученикът.

Празничната група стигна до края на пътеката, която извеждаше на пътя. До града оставаше около километър разстояние и по цялото му протежение се бе струпал народ. Славата на чуждестранния учен се бе разнесла сред всички слоеве на населението. Неговата непринуденост, доброта и човечност предизвикваха чистосърдечен възторг сред онеправданите, а мъдростта му будеше възхищението на образованите и на младото ученолюбиво поколение, жадно за култура и напредък.

Пътят към града бе украсен като за триумфално посрещане с арки от зеленина и с наредени от двете му страни пилони с развяващи се знамена, по които пак бе изписана формулата E=mc². Край тях се тълпяха работници, кули, търговци, затворили магазините си като в ден на голям празник, и селяни, дошли от далечни краища. Всички изгаряха от нетърпение да зърнат прочутия гост и караха грамотните да разчитат магическите символи. Момиченца, пременени с най-хубавите си копринени пояси, протягаха ръце към необичайните хоругви и заедно с другите повтаряха уравнението на японски. Горди със знанието си студенти го разясняваха усърдно и множеството, хипнотизирано от тази алгебра, потръпваше от опияняващото предусещане, че разгадава великата тайна на вселената. Виждаше в нея вълшебна рецепта, която може да излекува страдащото човечество от всичките му злини.

Мистична тръпка пробяга сред струпалите се, когато на пътя се появи Айнщайн с прословутите си дълги и къдрави коси. Той пристъпваше, а хиляда уста зашепнаха молитвено формулата, в която народът бе вложил цялата си надежда: E=mc², E=mc²?

Ученият въздъхна: пословичната му скромност трудно понасяше възхвалите. Приемаше ги по принуда, за да не обиди поклонниците си. Насили се да отговори с усмивка на оказаната му почит и продължи напред.

Само за едно надви той вродената си притеснителност и отказа поредната чест, която бяха приготвили за него домакините. Те уважиха желанието му да се придвижат пеша, но за последната част от разходката кметът бе поръчал луксозна рикша. Градските първенци не можеха да допуснат гостът да влезе без кола в града, където го очакваше официалното тържество. Като видя рикшата, Айнщайн неволно отстъпи назад и твърдо отказа да се качи в нея. Кметът настоя, понеже помисли, че не е добре разбран заради лошия си английски. Ала ученият поклати отрицателно глава. Тогава се приближи професор Йоши и му заговори на японски, сочейки рикшата.

— Кажете му — намеси се Айнщайн, — че разбрах поканата и сърдечно благодаря, но не ми е възможно да я приема… За нищо на света няма да се кача в рикша — добави той разпалено едва ли не с раздразнение.

Йоши го погледна с любопитство, после се поклони.

— Желанието ви ще бъде уважено, ваше превъзходителство. Първенците на града са на вашите заповеди, аз — също. Моля да ги извините. Тъй като не познават западните обичаи, те дълбоко ви обидиха. Наистина подобна каляска е твърде скромна за най-великия сред учените.

— Не това имам предвид — отвърна вече по-спокойно Айнщайн. — Напротив, рикшата е прекалено разкошна за мен. Причината за отказа ми е, че изпитвам вродено огромно уважение към човешката личност и не мога да приема да ме вози кули. За мен човекът е нещо свещено, а подобно отношение го принизява до товарното животно. Извинете ме и не настоявайте повече. Не съм в състояние да превъзмогна отвращението си.

Професор Йоши замълча и приведе почтително гръб.

— С всяка ваша дума ме убеждавате, че в много отношения ние все още сме варвари. Накарахте ме да се засрамя. Заклевам се, че повече никога няма да прибегна до такъв позорен начин на придвижване.

Така рикшата бе отпратена и свитата отново потегли, след като Йоши обясни съображенията на госта. Всички ги приеха и докато вървяха, разсъждаваха върху неговата деликатност. А тълпата, която видя случилото се с очите си, не се нуждаеше от обяснения. Тя инстинктивно бе разбрала смисъла на отказа. Новината за проявеното благородство мълниеносно обходи двойната редица от посрещани и пламенният мълвеж, който съпровождаше Айнщайн, нарастваше при всяка негова крачка.

На влизане в града той зърна покрит с килим подиум, пищно украсен с цветя и с многократно избродираната върху плат формула E=mc². Наоколо се трупаха ученици, а цяла процесия от девойки, облечени в бяло и с гирлянди в ръце, чакаше появяването му, за да го окичи. Айнщайн си рече, че ще се наложи да отговори на приветствията, които неизбежно съпътствуват подобни тържества. А на него винаги му беше трудно да се изказва пред хора и затова хвърляше отчаяни погледи наоколо.

Въпреки това не можеше да не се трогне от искрената обич, прозираща във всяка проява на уважение от страна на домакините. Очакваше го още една, последна изненада. От небето внезапно се изсипа дъжд от бели цветя и цялата група потъна във водопад от нежни листица, заструял от безшумно кръжащите планери. Айнщайн пресметна, че за това зрелище са били унищожени цели насаждения от черешови дървета, а в брането са участвували всички местни жители. Развълнува се до сълзи.

Приказният белоструй не секна, докато официалните лица не се изкачиха на подиума, съпроводени от първите тактове от европейските химни, които те трябваше да изслушат прави. Земята бе вече покрита като с цветен килим, а тук-там все още кръжаха отделни венчелистчета. Тъкмо тогава внезапна тревога обхвана Айнщайн: та той не знаеше най-важното, за да може да произнесе няколкото думи на благодарност, които прилежно редеше наум. Наведе се към професор Йоши и тихичко му заговори:

— Извинете ме, професоре. Не бих искал да наскърбя хората, които ми устроиха такова великолепно посрещане, но се оказва, че съм забравил името на града.

Направо се срамувам от ужасната си памет.

— Ваше превъзходителство — усмихна се Йоши, — виновни са нашите японски имена, които навярно звучат необичайно за европееца. А в главата си вие съхранявате толкова ценни знания, че не би било позволено да се обременявате с незначителни подробности. Градът, който ви посреща днес, не е забележителен с нищо. За в бъдеще обаче най-голямата му слава ще бъде, че ви е приел и почел, макар и не съвсем подобаващо за вашето достойнство. Единствено по тази причина може да остане жив в спомените на хората и най-вече във вашата памет. Нарича се Хирошима.

Айнщайн трескаво затършува из джобовете си, търсейки, разбира се, безуспешно несъществуващия бележник. Накрая измъкна някакво листче хартия с изписани по него алгебрични знаци.

— Ще си отбележа името за по-сигурно — рече той. — Хи-ро-ши-ма. Благодаря ви, професоре. Няма да го забравя.

В една ноемврийска вечер на 1938 година професор Лучези от италианската школа очакваше заедно с жена си телефонен разговор с чужбина. Получил бе поканата сутринта и сега нервно крачеше из стаята.

— А ако се окаже най-обикновено обаждане? — спря се той изведнъж.

— Обикновено, от Стокхолм — надали — усъмни се Роза.

— Да, вярно, от Стокхолм може да бъде само за наградата. Ах, Роза, не заради славата, която носи една Нобелова награда, се вълнувам, кълна ти се. Аз работя безкористно.

— Знам, Енрико. И това е добре известно на всичките ти приятели.

— Каква голяма радост ще бъде, ако след толкова години борба новата физика се наложи най-после в света. След връчването на подобно отличие те ще признаят заблужденията си. Ще разберат, ще приемат, че…

— Грешиш, Енрико, както винаги, щом става дума за поведението на хората. Фашистите нищо няма да разберат, защото не искат да разберат и никога няма да приемат, че E=mc². За тях най-важното е да държат народа окован във вериги и единствено това определя убежденията им. Мусолини все повече се поставя в услуга на Хитлер и подражава в своята тирания на немския диктатор. В Германия преследват всички наши съмишленици, дори самият Айнщайн трябваше да избяга след толкова много други учени.

— Имаш право — отговори тихо Лучези. — Независимо дали ще получа наградата или не, наложително е да се махнем оттук. Но именно тя би улеснила заминаването ни.

— Да. Поне за известно време фашистите ще се почувствуват поласкани във високомерието си. че я получава един италианец. И ние ще можем спокойно да изпълним намеренията си.

Телефонът иззвъня. Лучези се спусна към него, а Роза посегна към допълнителната слушалка. Обаждаше се секретарят на Шведската академия на науките и поводът действително бе присъждането на Нобеловата награда. Тръпнещи от вълнение, двамата изслушаха пояснителния текст:

„На професор Лучези от Рим за неговите научни открития и за изследователската му работа в областта на еквивалентността на енергията и материята, благодарение на която в едно по-далечно бъдеще ще стане възможно резултатното им взаимопревръщане.“

С това разговорът приключи и Лучези и Роза буйно се разцелуваха. Отличието увенчаваше неколкогодишните им общи усилия. Сега трябваше да се приготвят, за да посрещнат неколцината верни приятели, които, предупредени от Роза, щяха да отпразнуват заедно с тях щастливото събитие. Противно на обичайното си хладнокръвие, Лучези толкова много се развълнува, че се наложи да изпие една голяма чаша с кианти, за да се поуспокои. И чак тогава отиде да се преоблече. Успехът и сгряващото червено вино дълбоко го разчувствуваха и неусетно за самия него цялото му минало изплува в съзнанието му. Той отново се върна към времето, когато отхвърли лъжливия блясък на светския живот и пое по суровия път, към който го тласкаше тайнствена сила.

Няколко години след Първата световна война властен повик промени внезапно и коренно живота на Лучези. Беше на двадесет години. Потомък на римски аристократи, той немного прилежно се готвеше за литературното поприще, поделяйки времето си между лекото следване и повърхностните забавления на младежите от своето съсловие. Отличаваше се все пак от тях с неясна склонност към откривателство, която се свеждаше до плахи поетични опити, не толкова бездарни, колкото на останалите му приятели. Стихотворните наброски обаче го изпълваха с дълбоко чувство на неудовлетворение и макар да ги преработваше безброй пъти, накрая винаги ги унищожаваше.

Получи откровението в една модна книжарница, където бе влязъл да разгледа богато илюстрирани книги. И тъкмо се готвеше да си тръгне, разочарован и отегчен от заниманието, което не му бе доставило очакваната наслада, когато зърна на една лавица, сякаш нарочно захвърлени там, няколко еднакви томчета със сиви корици. Спря се, без да разбира какво го кара да постъпва така, върна се назад и сочейки ги с пръст, попита:

— Какво е това?

— Изпратено ми е по погрешка, сеньор — услужливо му обясни книжарят. — Аз нямам купувачи за подобни издания. Това е теорията на Айнщайн, в повече екземпляри… Но да не ви прилоша?

Въпросът бе предизвикан от странното държане на Лучези, който, разгръщайки небрежно една от сивите книги, неочаквано пребледня и сложи ръка на сърцето си, като че искаше да потисне силно вълнение. Той дори не забелязваше книжаря, който го наблюдаваше с действителна тревога. Усещаше как краката му се подкосяват и тръпки пробягват по цялото му тяло. По средата на страницата, предшествувано от тайнствена свита гръцки букви и от още по-неразбираеми знаци, случайно зърнатото уравнение E=mc² бе задържало погледа му и той стоеше като омагьосан.

Само за едно мигновение бе окован чрез всичките си сетива. Подсъзнателно долавяше излъчването на нов свят, чието великолепие го заслепяваше, и в неговата светлина бледите подобия на удоволствия, които бе изпитвал дотогава, безвъзвратно се стопиха. Великолепието идеше от лъчезарието на възвишени истини, които той още не проумяваше, но предугаждаше свещения им смисъл по опиянението, в което го потапяше откровението, по неговото вълшебство, така че вътрешното му разтърсване се подсилваше от възбудата, съпровождаща откритието, и от неудържимия стремеж към завоевания на духа. В екстаза му имаше нещо и от плътското желание. Спомняше си, че бе изпитал подобна омая при първата си любов; но сегашното чувство бе несравнимо по-могъщо и с привкуса на окончателното и необратимо решение, на което щеше да подчини целия си живот. Още дълги минути остана занемял и вцепенен; после трескаво заразгръща книгата. Пак изпадна в съзерцание пред думите „пространство“, „време“, „материя“, „енергия“. Докато накрая грабна всички екземпляри и заяви:

— Купувам ги.

— Сеньор — опита се да възрази книжарят, изпаднал в още по-голямо недоумение, — смея да забележа, че вземате бройки от едно и също заглавие. Знам, че тънката интелигентност на ваша светлост се подхранва с произведения от различни жанрове, но може би да не ме разбрахте добре. Ще повторя, че книгата е предназначена за тесни специалисти. Ако се интересувате от съвременните теории по физика, имам три-четири научнопопулярни издания, които са разбираеми и много по-приятни за четене…

— Купувам и тях — отсече Лучези. — Дайте ми всичко отпечатано досега върху теорията на относителността и ми препоръчайте специализирана книжарница, където да намеря необходимото по въпроса.

Натоварен с тежкия пакет, Лучези крачеше припряно. Дотук не бе разсъждавал. Към дома му го пришпорваше трескаво желание — бързаше да се затвори в стаята си, за да открие богатствата, които притискаше сега под мишница, и целият потръпваше при техния допир. Ала изведнъж се спря от внезапно споходилата го мисъл и пое в друга посока. Смяташе, че първо трябва да извърши една решителна стъпка, да изпълни неотложен дълг. И все така забързан, влезе в потъналия сред рози разкошен дом на графиня София Джиберти, негова любовница от един месец насам.

Разрешено му бе да я посещава по всяко време на деня и нощта. Камериерката Роза, висока черноока девойка, слаба и сдържана, която графинята бе избрала заради невзрачната й външност, го посрещна, без да задава въпроси, и го въведе в салона. Лучези дори не я погледна, толкова много бе погълнат от собствените си мисли. Тогава влезе София по пеньоар и се спусна да го прегърне.

— Не те очаквах днес следобед, Енрико. Тъкмо приготвях багажа си. Ще бъда готова утре сутринта.

На следващия ден трябваше да заминат на почивка в планината. Лучези отвърна поглед.

— Не мога да тръгна.

— Но, скъпи, нали така се уговорихме. Сигурно имаш важна работа утре. Няма значение.

И тя понечи да го целуне. Възпря я и отвърна твърдо:

— Нито утре, нито вдругиден, нито по-нататък.

София пребледня и го погледна слисано.

— Няма да се виждаме повече — продължи той със страстно настървение. — Дойдох, за да ти го кажа.

Графинята притисна ръка към сърцето си, но запази спокойствие.

— Оценявам поне откровеността ти, Енрико — рече тя с болка в гласа. — Трябваше да го очаквам, но не мислех, че ще ти омръзна толкова скоро. Не губиш излишно време. Естествено, има друга жена, нали?

Беше по-възрастна от него и му говореше с почти майчинска нежност. Лучези поклати глава.

— Не става въпрос за жена — обясни той, но срещна невярващ поглед.

— Можеш да ми го кажеш, Енрико, няма да се разсърдя. Но не би трябвало да ме лишаваш от тези петнадесет дни на планина.

— Невъзможно е! — нетърпеливо възрази младежът. — Нямам минута за губене.

— За губене! Жесток си… О, Енрико — умолително настоя тя, — да заминем утре. Дай ми две седмици отсрочка, после си свободен. Ще се разделим, без да те укорявам за нищо, кълна ти се.

Прегърна го, притисна се към него, отметнала назад глава с разпуснати коси, като се опитваше да надникне в очите му.

Лучези дори не се възпротиви, стоеше безучастен.

— Та ти не ме и забелязваш — сепна се тя отчаяно. — Нима толкова бързо забрави изминалия месец? Искам да знам коя е тя и каква власт има над теб!

Докато още говореше, силно разстроена, графиня Джиберти неволно закачи пакета с книги, които Енрико продължаваше да стиска под мишница. Хартията се разкъса и екземплярите се разпиляха по килима. Младежът се наведе да ги събере, но бе изпреварен. Коленичила, жената се пресегна към произведението на Айнщайн, после се изправи бавно, държейки го на височината на очите си.

— „Теория на относителността“ — прочете тя гласно. — Не може да бъде!

Гневният вик, който се изтръгна от устата й, не напомняше с нищо за тъжните протести срещу вероятната съперница.

— Енрико… нима ще ми кажеш, че ме изоставяш заради това? — продължи тя с гняв и възмущение, а пръстите й мачкаха сивата корица.

— Да — отговори Лучези. — Аз вече ти обясних, не става дума за жена.

— Мерзавец! — изкрещя София, скачайки на крака. — Какъв срам за мен! Луда бях, че те допуснах в леглото си! Как не се досетих. Ти винаги си бил склонен към най-долна поквара. Досега не са ме унижавали така. Нямаше да се чувствувам толкова зле, ако ме изоставяше заради някое хубаво момиче. Махай се, нещастнико! Трябва да измия тялото си, което ти омърси, и да прекадя с тамян, та да прочистя дома си от твоето присъствие!

Пренебрегнатата красавица бе извън себе си от ярост. Ругаеше най-цинично и щеше да накъса всички книги, ако Лучези не ги бе изтръгнал от ръцете й, подпомогнат от Роза, която бе дотичала при гневната врява. С последни сили графинята го заплю в лицето и се строполи на дивана, обхваната от нервен пристъп.

Ала Лучези почти не се смути от животинския изблик на тази жена, принадлежаща към една невежа класа, която сега му вдъхваше отвращение, и той твърдо бе решил да скъса с нея. През последните два часа бе вътрешно съзрял. Обидите дори не го засегнаха, а цялата сцена просто будеше у него кротката тъга, която изпитва ученият пред дълбокото заблуждение. Вече се чувствуваше с извисена душа. Сви рамене, въздъхна и вземайки пакета с книги, тръгна, без да се обърне.

Поведението на благородната графиня разкриваше детинската суетност на прослойката, към която доскоро той принадлежеше, както и ожесточението й да се противопоставя на всяка способност за мислене. Младият мъж потръпна, спомняйки си с горчивина как до вчера самият той участвуваше в глупавите и кощунствени шеги, с които другарите му обругаваха новите научни теории. Не проумяваше, че е могъл да се държи толкова недостойно. Но всяко откровение води до отхвърлянето на предишните състояния на духа и запазва от тях само неясен и отблъскващ спомен.

Прибра се вкъщи, изгарящ от нетърпение да се заеме с новото дело. Ала още същата вечер трябваше да понесе нова проява на ненавист, предизвикана от E=mc² — формулата, която пламенната му природа виждаше в мечтите си като непресъхващ извор на справедливост и щастие, на дръзки и благородни начинания, осъществявани в един пречистен от науката свят, към който той неудържимо се стремеше.

Освободи прислугата, разгърна произведението на Айнщайн и потъна в сладостно съзерцание на символите. Утре щеше да си изготви план за работа. Днес обаче искаше още малко да се порадва със сърцето си на чистото излъчване на неразгаданите тайни.

Бе обхванат от такова всепоглъщащо обожание, че не чу първото позвъняване на входната врата. Но посетителите бяха настойчиви, той се стресна, прокара ръка по челото, спомни си, че е сам вкъщи, и отиде да отвори, пристъпвайки като лунатик. Бяха Джулио, родният брат на София, и Мартинели, двама от старите му другари в развлеченията; двама от най-красивите представители на златната и безочлива младеж на Рим. Освен това те се занимаваха с политика и поддържаха връзки с фашистката партия.

Лучези веднага усети враждебността им. Прииска му се да затръшне вратата, но си рече, че е недостойно за току-що откритото му призвание да бяга от опасността. Новата му вяра вече го подтикваше към мъченичество.

— Тук ли е наистина домът на Енрико Лучези? — саркастично попита Джулио.

— Какво ви кара да се съмнявате?

— Някои слухове…

Неканените гости влязоха и Лучези бавно ги последва, свивайки рамене.

— Дойдох, за да получа обяснение — заяви Джулио, след като двамата се настаниха в салона.

— По какъв повод?

— София ми каза, че…

— Виж какво има тук — прекъсна го Мартинели, зърнал разтворената книга върху масата.

Двамата младежи се надвесиха над нея и с отвращение погледнаха формулата E=mc².

Джулио полека се изправи с пламнали страни.

— Значи е вярно!

— Да, вярно е — потвърди Лучези.

— Въобразяваш си, че ще останеш в нашата компания и ще четеш такива позорни книги, така ли?

— Те не са позорни — спокойно възрази домакинът. — В тях се изследват реалности, към които се стремя, след като досега съм гонил химери. Те ми дават жадуваната истина. А колкото до вашата компания, няма да бъда повече в нея. Днес разговаряме за последен път, освен ако и вас не осени просветлението.

— Не понасям такъв език! — ревна Джулио. — И не сме дошли, за да те връщаме към нашите, куче! Ти заслужаваш само наказание.

Пристъпи и удари звучна плесница на Лучези по дясната буза. Почака малко, надявайки се на някаква реакция, но потърпевшият усмихнато скръсти ръце върху гърдите си и обърна лявата си страна. Влиянието на E=mc² бе превърнало толкова буйния момък в апостол на ненасилието.

Тогава яростта на другите двама надмина всякакви граници. Те безмилостно се нахвърлиха върху новия мъченик. Налагаха го с юмруци и с всичко, което им попаднеше подръка, а когато го повалиха на пода, продължиха с ритници. Пребиха го така, че той целият се превърна в една кървяща рана. Разкъсаха дрехите му, изпочупиха огледал ата,, раздраха картините, опустошиха цялата къща. Не бяха на себе си и хулите им се носеха като животински рев. Докато методично съсипваха всичко наоколо, забравили дори за Лучези, той мълчаливо ги следеше изпод подпухналите си клепачи и ги окайваше.

Когато най-после си тръгнаха, задъхани и без да пропуснат няколко последни презрителни ритника, Лучези се довлече до масата. Толкова голямо бе ожесточението на нападателите му, че бяха подминали основния обект на гнева си. Като по чудо трудът на Айнщайн се бе запазил непокътнат сред другите накъсани книги. Той благоговейно го взе и с треперещи пръсти го измъкна от ужасяващия безпорядък. Почти ослепен от ударите, с насинено тяло, дълго стоя неподвижно, за да се съвземе, ала и за да си даде сметка каква тежка битка го очаква занапред.

— Извинете, сеньор…

Вече не беше сам. Потръпна, като си помисли, че ония пак се връщат; но гласът бе женски и в него нямаше враждебност.

— Извинете, че влязох така, сеньор, но идвах да се срещна с вас. Вратата беше отворена, видях изпочупените мебели. Усъмних се да не е станало някакво нещастие и вие да се нуждаете от помощ…

— Помощта е вътре в мен — прошепна Лучези и си каза, че е чувал този глас.

С голямо усилие отвори очи. Изпод насинените си клепачи зърна източена фигура, тя не му бе непозната; но така и не можа да назове по име лицето, което виждаше като в мъгла.

— Ако позволите … — рече жената и се приближи до него. — Бих искала да ви помогна…

Пресегна се и избърса с носна кърпа кръвта от устата му. Лучези сякаш свикваше с болката и погледът му започна да се прояснява. Тогава я позна.

— Роза, камериерката на… — не довърши той и я отблъсна с ръка, а лицето му стана строго. — Излишно е да идвате. Ще кажете на госпожата, че няма да променя решението си.

— Аз не работя вече при нея. Напуснах преди час.

— Значи не тя ви изпраща.

— Никой не ме изпраща. Дойдох…

Лучези изненадано се вгледа в младата жена. Чак сега, различавайки лека-полека чертите й, с недоумение се запита защо никога не бе забелязвал това лице. Не бе красиво — иронично се усмихна при мисълта за тщеславието, вложено в тази дума, — но макар слабо и дори костеливо, притежаваше особено, рядко излъчване, за което той неочаквано бе придобил сетива, затова изпита дълбоко вълнение: лицето й бе интелигентно.

— Неволно чух част от спора ви с госпожата — продължи тя с известно притеснение. — Когато влязох, видях книгите по пода и не се въздържах да прочета заглавията… Разбрах всичко, изпитах истинска почуда и се възхитих от вас… Трябва да ви кажа, сеньор, че не съм съвсем неука. Имам известни познания по математика и физика.

— Вие! Една камериерка!

— Завършила съм висше образование — призна Роза, като се изчерви и наведе глава.

— Нима е възможно? — възкликна възхитено Лучези.

— Да, ето дипломата ми… Криех я, защото госпожата щеше да ме изгони, ако узнаеше, а мястото беше добро.

— Физичка, значи!

— О, с твърде скромни възможности. Струва ми се, че нищо не знам. И по-специално не съм запозната с теорията на относителността, която е изхвърлена от официалните учебни програми; но днес усетих, че ме привлича като магнит. Изоставих професията си, защото тя не ми осигуряваше сносен живот, ала сега съжалявам. Като видях тази книга, в мен лумна огън, който смятах за отдавна угаснал. Искам отново да уча и непозната сила ме тласна към вас.

— Бог те изпраща! — провикна се Лучези, който, забравил за раните си, крачеше из стаята. — Да се срещнем именно в деня, в който аз открих за себе си пътя към Дамаск^[3], е истинско чудо, Роза. Второто чудо. Ще работим заедно и никога няма да се разделяме. Ти си ангелът на знанието, чието присъствие ми е така необходимо; прозорливият помощник, от когото се нуждая, за да напътствува първите ми стъпки.

— Вярно ще ви служа, но не съм особено умна, сеньор. Ще трябва много да работя, за да разбера и малкото. Днес ми стана ясно, че вие сте гений, който с ведра лекота ще проникне във всички истини.

— Ще бъдеш моя съратница. Ще станеш моя жена. Ти си моя жена, Роза.

Хвърлиха се в прегръдките си. Нямаха нужда от дълги речи, за да се разберат. Нали горяха с един и същи плам. И времето престана да съществува за тях.

След час на пълна забрава, усещайки как Лучези потреперва, Роза се върна към действителността и се укори за егоизма си. Захвана се да превърже раните му и докато вършеше необходимото, се възмущаваше от жестокостта на враговете им.

— Добре са те подредили, Енрико. Сякаш дяволът те е нарочил.

— Те са" по-лоши и от дявола — отвърна той, вече обхванат от пристъпите на треската. — Слепи и невежи същества… Уви, и аз бях сляп и все още съм невежа… Чакат ни трудни времена — на смутове и гонения. В Италия Мусолини е поставен на власт от силите на злото, за да се опълчи срещу идеята за относителността и формулата E=mc², знам това със сигурност. Но ние ще се борим. Не може да не възтържествува истината.

— Да, ще се борим — викна Роза. — И аз ще воювам заедно с теб. Ще им върнем на тези варвари двойно и тройно заради побоя, който ти нанесоха…

Лучези я загледа мълчаливо. Лицето му сякаш беше осветено отвътре и на устните му се появи ангелска усмивка, в която бе събрано цялото благородство на новата му вяра.

— Не, любов моя — рече той нежно, — ти не мислиш това, което казваш с толкова омраза. Нито ти, нито аз, нито който да е от последователите на новата физика не бива да прибягва до позорните средства на противниците ни. Обединени сме от една благородна идея и ще се запазим неопетнени. Разбира се, че ще се борим, защото каузата ни е в името на човечеството, и ще победим. Но ще водим битка с нашите оръжия, кои то са по-силни и по-действени. А те са научното мислене, логичната причинност, убеждението, доведеният до край експеримент. Именно така ще накараме италианският народ и целият свят да приемат истината; а после лека-полека да се освободят от оковите и да отхвърлят игото на тираните.

— По-добър човек от мен си, Енрико, и имаш право.

— Та нима E=mc² не е формулата на любовта и справедливостта? С любов ще отвърнем на омразата, справедливостта ще противопоставим на неправдата, с нежност и доброта ще дадем отпор на насилието. Така ще стигнем до Победата.

Роза, която вече бе превързала раните му, се притисна към него и го целуна.

— Ще бъда с теб докрай, кълна се, Енрико… Но кажи ми, няма ли все пак да съжаляваш за предишния си начин на живот?

— Няма — отговори бойко Лучези. — Изпитвам само презрение към фалшивия свят, към който съм принадлежал.

— Графиня Джиберти е по-красива от мен — тихичко добави Роза. — И нейната гръд е по-заоблена от моята.

— О, Роза, твоята гръд потръпва от нашата обща страст; С ужас си спомням как съм се докосвал до тяло, лишено от душа.

— Щастие мое!

Любиха се цяла нощ с ласки, незнайни от простосмъртните, изпитвани само от ония, които свързва не само плътта, но и духът. Станаха призори. Желанието за работа ги накара да забравят умората.

Лучези се бе преоблякъл. Изтръгна се от мислите си и се ослуша. Долу, в трапезарията, Роза подреждаше масата. Но тъй като гостите все още не бяха пристигнали, той се настани в едно кресло и отново се върна към спомените си.

В дните, последвали внезапното му просветление, той продаде разкошния си дом и раздаде богатството си на бедните. Ако трябва да кажем истината, изпита известно колебание, преди да се лиши от всичко, защото парите, макар и презрени, можеха да му помогнат да осъществи плановете си. Но пречистената му съвест не позволяваше вече компромиси и вътрешен глас му нашепваше: „Непридобитото чрез ума не е в състояние да служи на разума.“ Така че младият мъж се ограничи с най-необходимото, за да преживее известно време и да купува нужните му учебници и справочници. Роза бе пожелала да се издържа сама от частни уроци и не му беше в тежест. Освободен по този начин от всичко, той се премести в една таванска стаичка и ревностно залегна над математика, механика и физика. През първия месец бе така погълнат от заниманията си, че Роза трябваше насила да го кара да се храни, а той дори не усещаше студа в неотоплената бърлога през онази мразовита зима.

Жена му се оказа права. Лучези не само притежаваше висока интелигентност, за да се справи без затруднение с теоретичните изложения и да осмисли най-абстрактните доказателства, той носеше в себе си и онова друго, което прави един учен гениален. Никога не се задоволяваше с известни истини; постоянно будното му въображение отиваше по-далеч, разглеждаше под неочакван ъгъл даденостите на проблема, позоваваше се на нови съображения, за да стигне до собствено решение, единственото, което го удовлетворяваше.

Така, още докато изучаваше под ръководството на Роза основите на класическата физика, положени от предишните поколения, той вече долавяше неистинността на понятията и го доказваше на младата си учителка, която, очарована, твърде скоро се превърна в негова ученичка и съмишленичка. Формулата E=mc², магическа пътеводна нишка, не му позволяваше да се отклонява в грешна посока. Накратко казано, необходими му бяха по-малко от две години — срока, който сам си бе определил, — за да се запознае с постиженията на класическата физика, да разбере, а не да предусеща, че повечето научни твърдения са лъжа, и дълбоко да осмисли мъдростта и истината, заложени в теорията, която се бе разкрила пред сетивата му в оня паметен ден.

Тогава дойде време да помисли за полагането на изпити. Беше решил, че за него науката ще бъде едновременно призвание и средство за препитание. Трябваха му официални звания, за да продължи по-нататък своята подготовка. Стигна дотам, че се застави със сълзи на очи да се преструва пред изпитната комисия — тя не биваше да разбере, че отхвърля остарелите й разбирания, още по-малко да се сблъска с новата му вяра в относителността, недопустима в лоното на италианския университет. Така, благодарение на своята хитрост, той не бе обвинен в интелектуална безнравственост; а понеже междувременно го бяха забравили в лекомисленото висше общество, безпрепятствено се представи на изпитите, издържа ги с отличие във всички кръгове и още съвсем млад получи назначение за преподавател в провинцията.

Там прекара няколко години, като неуморно работеше над себе си. С нежелание преподаваше по официалната програма, но затова пък тайно посвещаваше в новата физика млади хора, достойни да се запознаят с нея. Намери време да продължи и теоретичните си изследвания, започна да сътрудничи на международните специализирани списания с важни научни съобщения. В тях вярата му в теорията на относителността се проявяваше открито и това скоро привлече вниманието на големите учени от свободния свят.

След тези години на упорит труд той бе преместен в университета в Рим. И не защото огъналото се пред фашизма академично ръководство приемаше теорията му, престанала отдавна да бъде тайна, а понеже с многобройните чуждестранни награди той вече си бе извоювал известността на голям учен. Правителството понасяше неговото присъствие, както търпеше другите знаменитости, с надеждата да сподели, в една или друга степен, тяхната слава. Лучези обаче не се заблуждаваше, та нали и Примо Кариера^[4] получаваше държавните отличия по същата причина. Ала рано или късно маската щеше да падне. И затова, вслушвайки се в съветите на Роза, той осуетяваше всички опити за предизвикателство и продължаваше да посвещава само колегите си от другите страни в най-важните резултати от своята работа.

Голямата идея му бе хрумнала в Рим; отначало в най-общи линии, но постепенно се очертаваше все по-ясно, докато се превърна в строен план, обсебващ цялата му дейност. Предусещаше сполуката и за него тя стана най-възвишената цел в живота му.

И така, това се случи в Рим. Спомни си с усмивка за неясни душевни терзания, за копнежи, колебания, които са били просто настоятелни подтици от приемащата вече образ мисъл.

Тогава работеше с двама асистенти — жена си Роза, неотменния Му помощник, и младия физик Спалино, у когото бе открил бляскав ум и способност да овладее новите теории. Нямаше тайни от своите съмишленици. Те го съпътствуваха в размислите му, в бавния напредък на трудни умозаключения. Така че и двамата забелязаха как от известно време нещо го измъчва: вечер, когато се събираха за обичайните си разговори, той вече не се палеше толкова. Отгатвайки причината за тревогата му, те самите бяха не по-малко неспокойни от него.

Не съмнението обаче пораждаше потискащата тъга у Лучези, както ставаше при повечето физици релативисти. А слабото разпространение на формулата E=mc² сред масите. Трудът на Айнщайн бе откровение за света, любов от пръв поглед, но след това, като изключим няколкото посветени, които продължаваха да го боготворят тихомълком, народът потъна в предишното безразличие към науката и престана да се вълнува. Той не признаваше хората, които работят за него. В авторитарните държави правителствата бяха прибягнали до вероломни средства, за да се преборят с идеята. Бяха я осмели и посредственото множество се бе отвърнало от нея със свиване на рамене.

Онази вечер, когато тримата отново се озоваха в кабинета на Лучези, Роза постави ребром въпроса.

— Ние основно разработихме теорията на относителността — рече тя. — Ти, Енрико, запечата върху хартия вълшебното извеждане на формулата. Засега не можем да отидем по-далеч, а и народът не ни следва. Въпреки усилията ни, истината бе разпространена в нищожни размери.

— Така е, учителю — подкрепи я Спалино. — Народът не се задоволява с логика и не оценява безпогрешните ни доказателства. За да се присъедини към нас, за да направи своя формулата, която ще му донесе свобода, той иска осезаеми доводи. Астрономическите наблюдения от 1919 година бяха първата крачка по пътя на експерименталната проверка, но оттогава насам не е направено нищо повече и такива измервания продължават да интересуват само специалистите.

— Знам — отговори Лучези. — И затова съм толкова потиснат. Отдавна смятам, че би трябвало…

Не довърши изречението и замълча. Точно в този миг, спомняше си го добре, ясна и завършена, в съзнанието му се открои онази мисъл, която с изплъзващите се като в мъгла съставки го терзаеше ден и нощ. Роза и Спалино отгатваха по лицето му венценосното усилие на претворяването. Чертите му се изостриха, преждевременните бръчки по челото се вдълбаха още повече. Погледът му сякаш проникваше отвъд границите на пространството.

Верните му съмишленици го наблюдаваха мълчаливо. Роза не си спомняше да го е виждала друг път толкова дълбоко развълнуван. Изведнъж той се изтръгна от странното си състояние. Обхвана го дълбоко спокойствие и усмивка озари неочаквано умиротвореното му лице.

— Открих — рече той простичко.

Роза и Спалино го гледаха, но не смееха да питат за нищо.

— Ето какво трябва да направим — продължи Лучези. — Свърши времето на умозрителността и чистото теоретизиране; вие сами сте го почувствували. Трябва да действуваме, за да възтържествува вярата ни. Нали физиката е нашето поле за изява! Затова ще осъществим следното. Принципът е безкрайно прост. И тази пределна яснота ми попречи толкова дълго време да го осмисля. Слушайте: E=mc². Енергия и материя са равностойни. Енергията и материята могат да се превръщат една в друга. За да бъде убедено човечеството в това, задачата на учения се определя от самата формула. Ние трябва…

Пак замълча, а после махна със свита в юмрук ръка, сякаш за да подчертае дръзката си мисъл, и продължи:

— Трябва да създадем материя, разбирате ли? Да създадем материя, получена от енергия. Трябва да съберем, да кондензираме невидимата енергия, пръсната из света, която се губи безполезно всяка минута, и да я превърнем в материя, в устойчива материя, видима и осезаема, та всяко човешко същество да може да я зърне и да я пипне. Тогава вече никой няма да отрича истината.

Настъпи продължително мълчание. Роза и Спалино имаха нужда да размислят, за да обхванат цялото значение на чутите думи.

— Учителю — каза най-после младият физик, — пред такава грандиозна програма всякакъв коментар би прозвучал смешно. Прекланям се пред силата и дързостта, но изтръпвам при мисълта за трудностите, които ни очакват.

— Трудностите — намеси се разпалено Роза — са

създадени от природата, за да вдъхновяват в най-висша степен гения на изследователя.

— Точно така — подкрепи я Лучези. — Няма нищо по-чуждо на духа на учения и на артиста от леснодостъпното. Трябва да се стремим към най-трудната цел и тя…

— …е същевременно най-благородната, Енрико; и разбрах мисълта ти. На хаоса от разпадането на материята да противопоставим реда на синтеза, да градим, да създаваме, това очевидно влиза в рамките на нашата научна задача.

Спалино отстъпи пред доводите им. И още същата вечер се захванаха за работа.

Начинанието се оказа по-трудно и изискваше много повече време, отколкото предполагаха. Преди да се помисли за създаването на материя, налагаше се самата тя да се изучи; да се разложи на атоми, а после те да се разделят на най-малките съставящи ги частици. В този първи етап изникваха пречки на всяка крачка. Бяха още твърде далеч от крайния резултат, но някои открития затвърждаваха у Лучези убеждението, че е на прав път, и той бе изпълнен с вяра в успеха на делото. Нуждаеше се обаче от повече средства, които италианското правителство, все по-враждебно настроено към него, никога не би му отпуснало. Тази необходимост бе една от причините, които го подтикваха да напусне родината си.

Междувременно той бе пътувал доста, и бе разбрал, че релативистите не бива повече да работят откъснати един от друг, а самият той трябва да следи какво става в изследователските центрове по света. Влизайки във връзка с някои научни кръгове, Лучези преживя една голяма изненада и едно малко разочарование. Установи, че идеята, която смяташе действително само за своя и я разработваше единствено с двамата си верни помощници, тази същата идея бе хрумнала на почти всички физици, достойни да бъдат наречени такива, във всички страни. Те до един бяха стигнали до мисълта, повече или по-малко ясно изразена, да проверят експериментално уравнението на Айнщайн, създавайки от енергията материя. След миг на неовладян яд Лучези се засрами от егоизма си. Преследваната цел бе толкова благородна, че не допускаше индивидуализъм, напротив, размахът на делото сам по себе си изискваше сътрудничество. Запозна се най-подробно с изследванията на колегите си и тогава изпита истинско облекчение. Нямаше съмнение, че той сериозно ги бе изпреварил. Те работеха слепешката, все още не знаеха откъде да вземат необходимата енергия за успешното провеждане на опита. А Лучези знаеше.

От долния етаж долетяха гласове. Пристигаха гостите — неколцина физици, които се бяха сближили поради еднаквите си разбирания и бяха признали Лучези за свой ръководител.

А той прогони спомените си и се приготви да приеме поздравленията им. На влизане в салона си помисли за предстоящото пътуване. Отиването му в Стокхолм ще бъде повод да излезе от Италия и да не се връща повече там. Америка го зовеше. Преди това обаче щеше да използва случая, за да се срещне с някои европейски колеги и да се запознае с последните им изследвания.

Не можеше да бъде другояче; и затова бе твърде наивно от страна на Лучези да се изненадва. По онова време всички последователи на новата физика се бяха посветили на работа, насочена само към едно: създаването на материя от разпръсната из света енергия. Беше неизбежно. Почти религиозната им вяра във формулата E=mc² и сляпото упорство и злонамереност на враговете им трябваше неминуемо, рано или късно, да ги изкушат да извършат показен опит. От друга страна, техният дух, който жадуваше за напредък и освобождаване на човечеството чрез науката, определяше избора им във възможните решения на даден проблем; а то бе единствено конструктивното решение. И те го приеха инстинктивно, без ни най-малко колебание. Произтичащите от него трудности бяха за тях, по подобие на Лучези, само подтик за работа.

Така че по своята същност безбройните опити, извършвани през тази 1938 година из всички научни центрове по света, бяха най-недвусмислени. Само повърхностен човек можеше да бъде подведен от изрази като разцепване ядрото на атома, експлозия на частиците, бомбардиране на атоми с други атоми, наречени снаряди, разпадане на атома. Те бяха заблуждаващи привидности. Логическото мислене водеше до заключението, че тъй варварската артилерия е необходима на предварителния етап от осъществяването на великия проект — дисекцията, разлагането на отделните съставки задължително предхождаха съзидателния синтез.

Придружен от съпругата си и другия си верен съратник, Лучези напусна Италия, за да получи Нобеловата награда, и твърдо решен да не се завръща повече в родината си, мина през Норвегия, където щеше да се срещне с една от най-видните личности в науката по онова време, професор Сборг. В дома му го очакваше малка група изследователи от различни националности, които желаеха да се запознаят с него.

Още при влизането им професорът се завтече към Лучези и Роза с такова нетърпение, че то най-красноречиво показа уважението, на което се радваше италианският учен в чужбина. Домакинът ги посрещна с весела шега, придружена от гръмкия му смях, станал пословичен сред приятелите му. Професор Сборг бе известен колкото заради заслугите си в науката (бе на петдесет години, а отдавна вече бе носител на Нобелова награда и се смяташе за един от първите атомни физици на века), толкова и заради веселия си нрав. Лучези му отвърна в същия тон. Присъствуващите сдържано се засмяха. И след като отдадоха дължимото на традицията, която особено сега, в тези тежки мигове, им налагаше търсеното добро настроение, те заприказваха за своите изследвания и грижи. Но тъй като повечето от тях говореха само на родния си език, беше малко трудно да се разберат: неразборията обаче не трая дълго. Започнаха, всеки по ред, да излагат мисълта си с математически символи върху черната дъска, внесена предварително от домакина в салона.

Още след първите разменени мнения стана ясно, че проектът на Лучези заема огромно място в мечтите, разсъжденията и опитите им. Първоначалният етап бе вече на прага на осъществяването. Материята разкриваше полека-лека тайните на своята структура. И по-специално трудовете на професор Сборг хвърляха ярка светлина както от теоретична, така и от практическа гледна точка върху сложната природа на атома.

— Но всичко това е предварителната част на работата — рече в заключение норвежкият учен. — Да познаваш структурата на материята все още не означава да я създадеш по изкуствен път. На всички ви е известна основната трудност; тя произтича от самата същност на формулата E=mc², да, така е; за да се получат няколко частици материя, необходимо е значително количество енергия. Откъде да намерим тази енергия, как да я кондензираме, та тя да се прояви във видима и осезаема форма?

Настъпи продължително мълчание, а Лучези се почувствува едновременно горд и радостен пред общото недоумение. Действително се потвърждаваше неговото първооткривателство, защото той бе в състояние да отговори поне на част от въпроса. Впрочем, след дълъг разговор с Роза, бе вече решил да го стори и да разкрие пред колегите си изобретателния си план. Развилнелите се противници в Германия и Италия изискваха от всички истински учени всеотдайно сътрудничество.

— Как да кондензираме енергията, професор Сборг, аз все още не мога да кажа. Но откъде да я намерим, откъде да я вземем, това знам.

Погледите се насочиха към него. Сборг повдигна гъстите си рижави вежди.

— Откъде?

— От звездите — отвърна Лучези.

В очите на всички се четеше учудване, ала отговорът не предизвика нито възклицания на недоверие, нито скептични подигравки, както би станало при не толкова добре потготвени слушатели. Откакто бяха навлезли в теориите на новата физика и задълбочили основните постановки, учените свикнаха да се докосват до фантастичното. Знаеха, че здравият разум отвежда до измамни привидности, защото действителността в тази вселена е по-невероятна и от най-необузданото писателско въображение. Нещо повече, двадесетият век бе свидетел на странна, дори парадоксална за хора, които обичат точността и логиката, мутация — появата на поетичен усет. И събраната групичка, включваща някои от най-видните учени на епохата, даде ново потвърждение: думата „звезда“ я накара да потръпне.

— От звездите ли? — изрече бавно професор Сборг.

Но тъй като мозъкът му работеше бързо и безпогрешно, въпреки наличието на новия усет, той пръв схвана тънката мисъл на Лучези. Плесна се по челото и викна:

— Разбирам! Как не съм се сетил по-рано! Лъчението…

— Отгатнахте — отговори му италианският физик и разпалено продължи: — Знаете, че през пространството непрекъснато преминават и бомбардират планетата ни лъчи със значителен интензитет и способност за проникване, чийто точен произход все още е неизвестен, но ги наричаме космични, тъй като идват вероятно от звездите; звездите от нашата галактика и от най-отдалечените мъглявини. Аз искам да използвам енергията тъкмо от тези трептения, за да създам материя; може би няколко молекули за начало или дори само няколко атома, няма значение. Изворът е непресъхващ и ? на наше разположение. Ние сме потопени във водите му.

След тези думи пак се възцари мълчание. Вълнението на Лучези се предаваше малко по малко и на останалите, но те бяха учени и нямаха навика да обсъждат нова идея, без да са я огледали от всички страни. След като се допита с поглед до Роза, Лучези отново заговори. Гласът му звучеше спокойно, ала от време на време леко потрепваше и така сякаш подчертаваше важността на изложението:

— Ще си позволя да изтъкна голямото теоретично, дори бих казал „метафизично“ значение на начинанието. Произходът на космичните лъчи още е обект на спорове, но той несъмнено е свързан, както знаете, с ужасяващите избухвания на гигантски звезди, които стават понякога. Може би — и това е хипотезата на Льометър, с която също сте запознати — произходът им да отвежда към създаването на времето и пространството, когато в хаоса е избухнал първоначалният атом, раждайки нашата планета.

Така или иначе за мен няма съмнение, че енергията от тези трептения произлиза от разрушаване на материята. Тя представлява разпадане, разпиляване на огромния ни капитал от материя. Аз се стремя да кондензирам разпръснатата енергия, станала неизползваема вследствие космическите катастрофи, отново да я преобразувам, като се опирам на формулата на Айнщайн, и да я върна към основното й състояние. Вземам за изходен материал една неуловима мъгла и създавам тук, на нашата планета, няколко частици субстанция, изгубена от милиарди години насам.

Лучези замълча. Одобрителният шепот и няколкото възторжени възклицания подсказваха за вълнението, предизвикано от дръзката му мисъл. Сборг изрази общото впечатление:

— Действително, изглежда че така Природата ни предоставя необходимия източник на енергия. Чест ви прави, Лучези, че пръв сте се досетили да използвате тази „манна небесна“, разпръсквана от звездите, в която ние сме до такава степен потънали, та вече не я забелязваме. Какъвто и да бъде резултатът, идеята е велика. С божията помощ дано да я осъществим.

— Убеден съм, че е възможно, професоре. Извърших цяла поредица наблюдения, които ми дават основание да се надявам на успех.

Лучези засегна и някои технически подробности по методите, които смяташе да използва. Те бяха скъпо струващи и изискваха голяма предварителна организация. Накрая каза, че му е невъзможно да продължи опитите в Италия, в сегашната враждебна обстановка. Това поведе разговора в друга насока, започнаха да се оплакват от преследванията, на които бяха подложени. Сборг запозна Лучези с младата физичка Елза Шмид. Издали я на гестапо заради смелите й изказвания, но като по чудо успяла да избяга навреме. Тя се опита да опише неудържимата ненавист на нацистите към съвременната наука. Разказът й накара всички да потръпнат. И надали щяха да повярват на думите й, ако те не бяха потвърдени от други двама бегълци.

Последователите на релативизма били подложени на огън и меч в Германия. Айнщайн бил отдавна принуден да напусне страната, а трудовете му били изгорени по площадите, превръщайки се в огромни клади. Неговите апостоли заплащали с кръвта си верността към теорията му. Всички, които неблагоразумно показвали каквото и да е одобрение спрямо E=mc², били хвърляни в затвора, откарвани в концентрационни лагери, подлагани на изтезания, а понякога и разкъсвани от тълпата. От това именно идваше най-голямата болка за свободомислещите. Народът, обработван, обсаждан от пропагандата, не признаваше вече истинските си приятели.

— Италия все още не е стигнала до такъв срам — каза Лучези, — но и при нас може скоро да започне.

Затова няма да се върна там. Не се боя за себе си, трябва обаче да продължа работата спокойно и на свобода.

 

След дълги спорове стана ясно, че проектът на Лучези представлява единствената програма, достойна за научното верую, с което да се противопоставят на преследванията, единствената, способна да промени мисленето на масите, като им покаже не на думи, а на дела, на чия страна е истината. Всички единодушно заявиха, че такава програма е осъществима само в свободна страна, далеч от унижения и насилие, с правителство, което да подкрепи изследователите в техните усилия.

— Америка отговаря на тези условия — каза Лучези. — Там е Айнщайн и неговата известност ще ни осигури съдействие. Невъзможно е да се справим без помощта на правителството.

Сборг одобри предложението. Мислеше си, че може би той също ще бъде принуден да напусне страната си, ако и в нея проникне отровното семе, разпространявано от Хитлер.

— Междувременно — рече той — трябва да дадем възможност на Лучези да се възползва от всички наши постижения. Нямаме вече право да пазим научните си тайни. Пред заплашващата ни опасност трябва да сме единни, сплотени. Кой знае дали утре все още ще ни бъде позволено да говорим!

Хванати за ръка, Лучези и Роза се опитваха да различат в мъглата очертанията на многоетажните сгради. Корабът наближаваше Ню Йорк. Обзелото ги вълнение се дължеше не толкова на обстоятелството, че бяха успели да избягат от враждебната обстановка в Европа, а може би и от заробване, колкото на мисълта за задачата, с която се бяха натоварили като учени.

Италианският физик носеше със себе си мирните надежди на цялата европейска наука. Ако изведеше своето дело докрай, нещо, в което вярваше не само той, а и колегите му, цялото човечество щеше да признае заблужденията си и народът нямаше повече да откликва на тираните. E=mc² щеше да промени лицето на света.

Дните преди голямото пътуване бяха дълги и отегчителни. Дори връчването на Нобеловата награда се оказа за Лучези тегоба. След първоначалната радостна възбуда той бързо бе оценил действителната стойност на подобно отличие. Не бе от хората, които заспиват върху старите си лаври, гледаше винаги напред. Роза, която се възхищаваше от съзидателната му страст, се усмихна и посочи с пръст първите отблясъци на свободния свят, очертали се на хоризонта.

— Ще успееш, Енрико. Сега държиш в ръце всички козове.

— Да, вярно е. Смятам, че ще успея да попълня и последните бели полета.

Показа й сива тетрадка, изписана на ръка.

— Какво е това?

— Дневникът на Елза Шмид. Най-новите открития в Германия.

По съвета на професор Сборг всички учени му бяха поверили резултатите от тайно извършените проучвания. Някои не представляваха особен интерес, вече се бе запознал с тях, но бележките на Елза Шмид задържаха вниманието му и той внимателно ги прочете по време на пътуването. Те предаваха накратко проучванията на Ото Ханс, бившия научен ръководител на младата физичка, един от най-големите немски изследователи. Лучези веднага оцени огромната стойност на документа.

В него се описваше как ядрото на най-тежкия атом, на урана, е било разбито и разложено на най-простите си части, нещо, което никой не бе постигнал дотогава.^[5] Въз основа на извършения опит най-после се добиваше точна представа за вътрешната структура на метала и за освободената при разпадането енергия. Оттук нататък, изхождайки от тези дадености, бе съвсем лесно да се изчисли необходимото количество енергия, за да се извърши обратната операция.

Още същата сутрин, след като дълго премисля прочетеното, Лучези реши да съсредоточи усилията си в получаването на уран. Той, несъмнено, е с най-сложен атомен строеж, тъй като е и най-тежкият метал, но непредвиденото усложнение бе сякаш още по-голямо насърчение за гениалното прозрение; от друга страна, много по-силно впечатление щеше да направи получаването на тежък метал, отколкото на лек елемент.

Лучези сподели намеренията си с Роза тъкмо когато корабът влизаше в пристанището. Приготвиха се за слизане, като си мислеха за чудното равновесие, което провидението установяваше по своите неведоми пътища: последната брънка от веригата, една от най-важните, бе изкована в Германия, страната, в която вилнееха най-яростните врагове на E=mc².

Въпреки напредналата си възраст, Айнщайн се приближи с гъвкава походка. Той познаваше лично президента на Съединените американски щати и го уважаваше, ала не обичаше официалните срещи. Беше се решил на това посещение, подтикван единствено от чувството за неотложен дълг.

На свой ред американският държавник, знаейки неговата неприязън към публичните изяви, бе отпратил всичките си сътрудници. Пристъпи към въпроса след няколко доброжелателни думи.

— Ето, тук е писмото ви, професоре. Вашата известност е достатъчно уверение за мен, че откритието е важно, а предложението — сериозно. Но все пак бихте ли ми го прочели бавно, на глас. После ще поговорим. Не разбирам някои постановки и бих искал да ги изясня.

Айнщайн зачете:

„… Нови научни изследвания, извършвани напоследък във всички страни по света, ме карат да мисля, че е възможно да се намери практическо приложение на принципа, изразен във формулата E=mc².

И по-специално: от проведените неотдавна от професор Лучези проучвания, чиито резултати ми бяха писмено съобщени, става ясно, че една част от пръснатата и разхищавана във вселената енергия, под формата на така наречените космични лъчи, може да бъде кондензирана и преобразувана в тежък метал, какъвто е уранът. Това начинание, представляващо несъмнен интерес от теоретична гледна точка, ще осигури на човечеството огромен напредък, който далеч надхвърля другите открития на века…“

Следваха кратки технически пояснения за провежданите в момента опити, но президентът пожела да прескочат тези редове.

— Бих искал да ми прочетете заключението си.

Айнщайн мина към края на писмото и продължи:

„Ето защо няколкото физици, посветени в делото, и аз самият настоятелно препоръчваме на президента на САЩ да оцени по достойнство начинанието на Лучези, да му осигури предимство пред останалите държавни проекти и да отпусне значителните средства, необходими на учените в по-нататъшната им работа.“

Айнщайн замълча. Президентът го изгледа с възхищение и бавно заговори:

— Правилно съм разбрал… Знаете ли, професоре, че вие и вашите учени сте едно от чудесата на съвременния свят?

— В какъв смисъл? — запита Айнщайн, защото долови в думите му саркастична нотка.

— Вашите грижи са толкова далеч от нашите, сякаш живеете на друга планета. Чуйте ме, професоре. Невъзможно е да не знаете колко тежко е международното положение. Известно ви е, че в Европа още утре може да избухне война и страната ни няма да остане дълго извън сблъсъка. По целия свят се говори само за бойно снаряжение, за въоръжение по суша, вода и въздух.

Военните непрекъснато ме преследват с искания за повече кредити. Виждам как наближава денят, в който всички държавни средства ще бъдат пренасочени за военни цели… и вие, професор Айнщайн, и вашите наивни учени сте избрали точно такова време да настоявате да зан�