Филип Хосе Фармър
Повече от огън — Моята библиотека

На Лин и Джулия Карл, Гари Улф и Дийд Уейл

1

— Това е! — каза Кикаха. — Знам, знам! Усещам как силите се събират във фуния, която направо ни изсипва в целта! Точно пред нас е! Успяхме накрая!

Той избърса потта от челото си. И макар да дишаше тежко, ускори ход.

Анана се вървеше зад него по стръмната планинска пътека. Прошепна няколко думи на себе си. И без това той не обръщаше никакво внимание на обезкуражаващите й, т.е. реалистични, забележки.

— Ще повярвам когато го видя.

Кикаха-Хитреца и Анана-Лъчезарната кръстосваха планетата на триногите вече петнайсет години. Не бяха тръгнали по следите на Свещения Граал, а за нещо дори още по-ценно: начин да се махнат от тази нещастна планета. Трябваше да има как. Но никой не знаеше пътя.

Кикаха бе устроен да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Дори такава да липсваше, той бе в състояние да озари мрака със собствения си неизтощим оптимизъм. Веднъж бе казал на Анана: „Ако твоят затвор е цялата планета, тогава не е чак толкова голямо нещастие да си затворник“. А Анана простичко му бе отвърнала: „Затворът си е затвор“.

Кикаха носеше ключа за вратата, водеща към другите светове и към пълноводната река на живота. Този ключ се наричаше Рога на Шамбаримен^[1] — древен музикален инструмент, който той държеше в калъф от еленова кожа, увиснал на колана му. По време на странстванията им по планетата той бе надувал Рога хиляди пъти. И всеки път се бе надявал, че невидимото „слабо място“ тъканта на стените, разделящи всеки две вселени, ще се отвори в отговор на простичката мелодия от седем ноти и ще стане видимо. Хиляди бяха тези места в стените.

Но до момента още не бяха попадали в район, където те съществуват. Но той знаеше, че всеки път когато свиреше с Рога, пукнатината в стените, изходът от огромния затвор, може да се намира някъде на стотина крачки от него — малко извън обхвата на действие на Рога. И както бе споделял, мисълта, че това е напълно възможно го караше да се чувства като собственик на билет за голямата печалба в ирландски конен тотализатор. Шансовете да спечели бяха много, действително много малки.

Ако съумееше да намери врата — изход, съзнателно направен от някой Повелител, и ясно маркиран като такъв — той щеше да спечели своята Голяма награда. Тукашните местни жители бяха чували слухове за врати, а може би за неща, които биха могли да бъдат врати. И тези слухове не бяха един и два, а много. Понякога Кикаха и Анана изминаваха стотици мили към първоизточника на подобни слухове. До момента наградата им беше само разочарование и… нови слухове, които ги запращаха по други пътища, понякога надалече. Но днес Кикаха изпитваше увереност, че усилията им най-сетне ще бъдат възнаградени.

Пътеката ги водеше нагоре през гора. Много от гигантските дървета миришеха на зелев сок смесен със сок от круши. Миризмата означаваше, че съвсем скоро връхчетата на клоните ще се трансформират в подобни на пеперуди, но все така растителни организми. Ярко оцветените създания щяха да се откъснат от изгниващите клонки. Неспособни да ядат, абсолютно непригодни за каквото и да е било друго, те щяха да излетят пърхайки надалече преди да умрат. И тогава, ако все още не бяха станали жертва на птиците в небесата и ако паднеха на плодородна почва, ситните семенца в телата им щяха да дадат началото на млади дръвчета, които щяха да поникнат да по-малко от месец.

Многото чудеса на тази планета донякъде облекчаваха принудения им престой на нея. Но колкото по-дълго останеха тук, с толкова повече време щеше да разполага най-големия им враг, Червения Орк, за да ги открие. Освен това Кикаха не можеше да спре да мисли за своите приятели Улф и Хризеис, които бяха пленници на Червения Орк. Беше ли ги убил вече или бяха съумели да му избягат?

Кикаха, който имаше земното име Пол Янус Финеган, бе висок, широкоплещест и мускулест мъж. Яките му бедра го караха да изглежда по-нисък. Имаше плътен загар, дългата до раменете му и леко вълниста коса бе бронзовочервена, лицето му бе като изсечено от камък, устата му бе широка и обикновено усмихната. Големите му широкоразположени очи бяха зелени като пролетни листа.

Макар да изглеждаше само двайсет и петгодишен, беше роден на Земята преди седемдесет и четири години.

Мокасините от еленова кожа и колана бяха единственото му облекло. На колана висяха още стоманен нож и томахавка. На гърба му имаше малка торба и пълен със стрели колчан. В едната си ръка носеше дълъг лък.

Зад него пристъпваше Анана-Лъчезарната — висока, чернокоса, синеока и също така с бронзов загар. Произхождаше от народ, който се смяташе за божествен, а самата тя изглеждаше наистина като богиня. Но в никакъв случай не приличаше на Венера. Всеки ценител на класическата красота, видял стройното й тяло и невероятно дългите й крака, би се сетил за богинята на лова Артемида. Обаче богините не се потят, а от Анана се стичаше пот.

Тя също бе само по мокасини и колан. Оръжията й бяха като на Кикаха, но в допълнение носеше и дълго копие. На гърба й бе пристегната раница.

Кикаха си мислеше за местните жители, които ги бяха насочили към тази пътека. Те изглеждаха напълно сигурни, че Порталът за храма на спящия е на върха на планината. А неговите надежди бяха, че Порталът е „врата“. Местните, с които бе разговарял никога не се бяха качвали на върха, защото не притежаваха стоките, които трябваше да дадат на Пазителя на Портала, за да получат отговори на своите въпроси. Но разбира се познаваха някого, който познаваше друг, който със сигурност знаеше трети, който бе посещавал Пазителя.

Нищо чудно и това да се окажеше поредното разочарование. Но те не можеха да си позволят да игнорират какъвто и да е било слух или предание за нещо, което в крайна сметка би могло да се окаже врата на Повелител. А и освен това какво друго им оставаше да правят?

Преди малко повече от едно и половина десетилетие двамата с Анана бяха избягали от Невъзможния свят на Уртона в света на нивата. Тогава той бе напълно уверен, че скоро ще могат да направят онова, което трябваше да сторят.

Приключенията им на Невъзможния свят, света на постоянните промени, на нестабилността и на несигурността бяха изтощителни. Няколко седмици се оказаха необходими на Кикаха и Анана да си отдъхнат от тях в света на нивата. Едва след като се бяха повъзстановили потърсиха и намериха врата, която ги телепортира направо в двореца на Улф, който сега бе празен. Дворецът, издигнат на самия връх на монолита, представляващ света на нивата.

Бяха се въоръжили с оръжия на Повелителите — много по-съвършени от всичко, известно на Земята. После активираха вратата, която още преди това ги бе извела вече веднъж в една пещера в Южна Калифорния. Същата през която Кикаха се беше върнал за първи път на Земята след дълги години на отсъствие.

Но когато минаха през вратата той и Анана се озоваха на една планета от тази изкуствена вселена, известна като Уазис. Вратата се бе оказала еднопосочна клопка и Кикаха нямаше и най-малка представа кой им бе погодил номера.

Много пъти се бе хвалил той, че не съществува затвор или клопка, които биха могли да го задържат за дълго. Е, сега трябваше да си изяде думите обратно. И вкусът им сигурно щеше да бъде като на куришки от лешояд, посипани с пепел.

Вчера двамата с Анана бяха спрели на две трети от височината на планината, за да пренощуват. На заранта бяха продължили и вече трябваше да се намират доста близко до върха.

Пет минути по-късно той долови детски гласове. Две минути по-късно те излязоха на края на малко плато.

Селцето в центъра на платото по всичко приличаше на другите села в този район на планетата. Кръгла стена от високи и заострени колове заграждаше приблизително четиридесет дървени колиби с конични покриви. В центъра на селото се виждаше храм — двуетажна дървена сграда, увенчана с кръгла кула и множество дървени идоли вътре и наоколо.

Ако разказите на местните жители бяха истина, в храма трябваше да има врата. Говореше се, че сградата била издигната около вертикално съоръжение от „божествен“ метал. Тънките му пръти оформяли шестоъгълен отвор към света на боговете. А според някои предания, може би към света на демоните.

Местните също твърдяха, че шестоъгълникът стоял на върха на планината още преди да бъдат създадени от боговете. Боговете — или демоните — използвали този проход между световете дълго преди да се появят местните жители и щели да продължат да го използват дълго след като пак те изчезнели от лицето на земята.

Цаш пръв бе разказал тази легенда на Кикаха. Той служеше на божество, което едно време бе незначително, но започваше да става все по-известно и дори може би му бе съдено да стане номер едно на този остров с големината на земната Гренландия.

Цаш по-точно бе казал:

— Порталът към отвъдното е отворен. И всеки може да мине през него. Но той само ще се озове от другата страна на шестоъгълна врата и все още в нашия свят, освен ако не произнесе магическата дума. Но никой не би могъл да каже какво очаква знаещия думата от другата страна.

— А къде се намира тази врата? — бе поискал да узнае Кикаха.

А Цаш бе махнал с ръка на запад. Жестът му бе обхванал голяма територия, тъй като в онзи момент двамата се намираха в храм, построен върху една скала на брега на Източното море.

— Някъде там. Говори се че е в храм — макар да не знам на кой бог — издигнат на върха на планина. Но от друга страна всеки храм е на върха или на планина, или поне на висок хълм.

— Колко храма има в тази земя? — попитал го бе Кикаха.

— О, те са толкова много, че само боговете биха могли да кажат!

А после бе вдигнал двете си четирипръсти ръце над главата, за да извика:

— Не минавай през Портала дори да узнаеш магическата дума, която го отваря! Защото може да събудиш Спящия! Не прави това! Ще загинеш от Живата смърт!

— Каква е тази смърт? — поинтересувал се бе Кикаха.

— Не знам и не искам да знам! — бе извикал Цаш.

Кикаха бе задал още въпроси, но Цаш просто се бе потопил в молитви. Големите му очи бяха затворени, а устата под зеленикавата козина, покриваща цялото му лице, бе започнала да шепне нещо ритмично и повтарящо се.

Кикаха и Анана бяха поели на запад. Петнайсет години по-късно, качвайки се и слизайки от безброй възвишения, но неотклонно движейки се към Западното море, те бяха на поредната планина с храм на върха й.

Кикаха усещаше тръпката на възбуда. Той вярваше, че дълго търсената врата ще се окаже в сградата на храма. Въпреки непрекъснатата поредица от разочарования, той си позволяваше да смята, че мисията им е пред своя край. „Позволяваше“ може и да не бе най-точната дума. Защото не бе в състояние да контролира пристъпите на собствения си ентусиазъм. Те идваха и си отиваха както им бе угодно, а той бе само техен проводник.

Дори Анана да чувстваше нещо подобно, тя не го показваше. Хилядите години живот бяха притъпили в голяма степен устрема, с който предприемаше нещо. И все пак любовта й към Кикаха и споделянето на приключенията му бяха възкресили част от младежкия порив… по-голяма част, отколкото бе допускала, че може да е възможно. Времето бе издялало като с длето душата й. Но му бе трябвало цяла вечност, за да го постигне.

— Това е! — пак каза Кикаха. — Чувствам го с мозъка на костите си.

Тя го потупа по дясната буза.

— Всеки път, когато стигнем до някой храм, шансовете ни се увеличават. Разбира се само при положение, че на тази планета изобщо има врата.

Децата, лудуващи извън заграждението, с писък се втурнаха към тях. Кикаха прецени, че слухът за тях ги бе изпреварил. Иначе децата щяха пак с писък да се втурнат, но бягайки от тях. Но сега ги заобиколиха и започнаха да се тълпят, мъчейки се да ги докоснат, бърборейки несвързано, чудейки се на двуногите същества. Миг по-късно отряд въоръжени мъже прогони малчуганите. Веднага след това на входа на храма се появи жрец и размаха дървен жезъл в тяхна посока. В другия край на жезъла имаше аленочервена въртележка, която се въртеше от вятъра. По средата на дължината му се виждаше жълт диск, върху чиято повърхност бяха издълбани някакви свещени символи.

Зад жреца се подадоха двама по-низши свещенослужители, размахващи над главите си кречетала.

Всички аборигени бяха голи. Телата им бяха украсени с гривни и обеци ушите, носовете и устните. Главите и лицата им бяха покрити с къса зеленикава кожа. Само брадичката беше лишена от нея.

И всички бяха трикраки.

Ололотон — Повелителя създал преди много време предците им в своята биолаборатория — се бе оказал много жесток. Беше проектирал трикраките същества само като експеримент. Но след като бе установил, че те са напълно функционални, макар и малко бавни, той ги бе пуснал да се плодят по цялата планета. Те самите нямаха някакво общо име за себе си, но Кикаха ги наричаше уазиси. Много му приличаха на илюстрациите на съществото наречено Уазис в приказката на Джони Груел „Мишокът Джони и вълшебната пръчица“, която Кикаха бе прочел в детските си години.

— Поздрави, Кразб, Пазителю на Портата и най-свят от всички жреци на бог Афрест! — извика Кикаха на местния диалект. — Аз съм Кикаха, а това е жена ми Анана!

Слухът за странните двуноги и тяхната мисия бе стигнал до ушите на Кразб още преди много месеци. Въпреки това протоколът изискваше от него да се преструва, че нищо не му е известно и да зададе множество въпроси. Обичаят също повеляваше Съвета на старейшините и шаманите да покани двамата чуждоземци на чашка и много приказки, с цел бавно и по заобиколен начин да се стигне до онова, което го бе довело тук (сякаш уазисите наистина не знаеха), което щеше да остави достатъчно време за песни и танци, изпълнени от различни групи.

След три часа посветени на традицията, жрецът попита Кикаха и Анана какво ги води насам.

Кикаха му каза. Но това наложи дълги обяснения. Дори и след тях Кразб все още не разбираше. Подобно на всички аборигени, той не знаеше нищо за Повелителите и изкуствените джобни вселени. Явно отдавна оттеглилия се в небитието техен Повелител така и не се бе разкрил пред поданиците си. А с това ги бе принудил да създадат собствена религия.

Но макар Кикаха да не успя да направи ясно всичко за Кразб, той поне схвана, че Кикаха търси Портал.

— Има ли такав в твоя храм или не? — попита направо Кикаха. — Анана и аз сме влезели в повече от петстотин храма за тези петнайсет години, откакто обикаляме. Ние сме на ръба на отчаянието и сме готови да се откажем от по-нататъшно търсене, ако в твоя храм няма Портал.

Седящият на земята до момента Кразб грациозно се надигна — едно истинско постижение за трикрако същество.

— Двукраки странници! — обяви той тържествено. — Дългият ви поход свърши! Портала, който търсите, действително е в храма и е много прискърбно, че не сте дошли направо тук още преди петнайсет години! Щяхте да си спестите толкова време и безпокойство!

Кикаха отвори уста, за да възрази срещу несправедливостта на тази забележка.

— Спокойно! — сложи ръка на рамото му Анана. — Ще трябва да му играем по свирката — продължи тя на тоански. — Каквото и да каже, усмихвай се и се съгласявай.

Устните на уазиса се опънаха, а кожата, където трябваше да се намират веждите му, се дръпна надолу.

— Наистина има Портал — заяви той. — Иначе защо щяха да ме наричат Пазител?

Кикаха не му каза, че вече се бяха срещали с двайсетина жреци, всеки от които се титулуваше „Пазител на Портала“. Без наоколо да има каквато и да е врата.

— Изобщо не сме се съмнявали в истинността на думите ти — увери го Кикаха. — Можем ли, о, Пазителю, да видим Портала?

— Разбира се, че можете — успокои го жрецът. — Но вие сигурно сте изморени, мръсни и гладни след изкачването ви дотук, макар че вече не би трябвало да сте жадни. Боговете ще ни се разсърдят ако не се отнесем към вас с гостоприемството, което скромните ни възможности позволяват. Ще бъдете изкъпани и нахранени и ако сте изморени, ще спите, докато забравите за умората.

— Вашето гостоприемство вече доста ни задължи със щедростта си — увери го Кикаха.

— И въпреки това — заяви Кразб — още не е достатъчно. Как ще измием срама от лицата си, ако вие ни напуснете и разкажете в другите села за нашата низост и неспособността ни да бъдем щедри?

Така падна нощта. Празненството продължи под пламъка на факлите. Двамата се мъчеха да не покажат колко им е досадило всичко. Накрая, дълго след полунощ, заваляйки думите си, Кразб обяви, че е време всички да лягат. Тъпани и рогове утихнаха и веселбарите, които още се държаха на крака, залитайки се разотидоха по колибите си. Един дребен служител, представен им като Уигшаб, ги съпроводи до отделената за тях колиба, каза им да легнат на купчината одеяла и преплитайки крака изчезна в крака.

Убедил се, че Уигшаб го няма, Кикаха излезе навън да види каква е ситуацията. Кразб явно бе забравил да определи пазачи. С изключение на пияните, търкалящи се по земята, наоколо не се виждаше нито един уазис.

Кикаха пое въздух дълбоко. Вятърът беше прохладен и приятен. Повечето от факлите бяха прибрани, но четирите оставени да горят на стените на храма, осветяваха нощта достатъчно, за да им покажат накъде да вървят.

И Анана излезе. Също като Кикаха тя бе пила съвсем малко.

— Чу ли Кразб, когато спомена за цената, която се заплаща, за да бъдеш допуснат до Портала? — обади се тя. — На мен ми прозвуча злокобно.

 

2

— Беше много шумно. И какво е казал за цената?

— Подхвърли, че сме щели да говорим за нея на сутринта. Както и че имало две цени. Едната, само за да хвърлиш поглед на Портала. Другата — много по-висока, — за да го използваш.

Кикаха знаеше, че цената няма да бъде в пари. Цялата икономика на Уазис се основаваше на размяна на стоки и услуги. При това положение единственото, с което Кикаха разполагаше и би могъл да предложи, бе Рога на Шамбаримен. Кразб не би имал ни най-малка представа как да го използва. Това обаче едва ли би му попречило да го пожелае, най-малкото защото подобна вещ не можеше да се намери на цялата планета.

Така че двамата с Анана нямаше да стигнат до Портала, ако не се разделяха с Рога. В случай че откажеха да го дадат, щеше да им се наложи да се бият с воините-уазиси, които Кразб несъмнено щеше да изпрати срещу тях скрито от останалите.

Той сподели с Анана мислите си, докато стояха на прага на колибата.

— Мисля че трябва да се промъкнем в Храма още сега и да разберем дали там има врата. Ако има, ще минем през нея. Стига да можем.

— Това очаквах да ми кажеш — отвърна му тя. — Да вървим.

Започнаха да слагат колани, раници и колчани, а Кикаха си мислеше: „Каква жена! Никакво колебание, нито една празна дума. Бърза преценка на ситуацията — ако не я е направила много преди аз да съм се сетил за тези неща, — и незабавни действия според изискванията на момента“.

От друга страна понякога се дразнеше, че тя знае мислите му, преди да се е решил да ги сподели с нея. А най-досадното бе, че напоследък тя реагираше спрямо него по същия начин, по който той реагираше спрямо нея.

Много, наистина много дълго не им се бе случвало да се разделят за повече от няколко минути. И през цялото това време можеха да разчитат само на компанията на едно-единствено човешко същество, намиращо се на тази планета. Уазисите бяха лош заместител на „хората“. Почти бяха лишени от чувство за хумор, нямаха представа от изкуство, а в технологично отношение не бяха се придвижили напред от хиляди години. Можеха да лъжат, но бяха неспособни на грандиозните измислици, които хората понякога разказваха просто заради самите тях. Нито веднъж досега Кикаха не бе чувал някой уазис да изкаже неконвенционална мисъл. Дори в културно отношение отделните племена практически не се различаваха.

Хванала копието в едната си ръка и факел в другата, Анана тръгна напред. Извадил томахавката, Кикаха пристъпваше няколко крачки встрани и зад нея. Така стигнаха до Храма. Дървената постройка беше тъмна. Пазачите, които би трябвало да бдят в тъмнината, бяха пияни и хъркаха на селския площад. Кикаха тръгна около Храма, проверявайки дали има други входове. Сега Анана го следваше и му светеше с факлата отзад. Оказа се, че единственият вход бе парадният — внушителна двукрила врата.

Напреко на двете крила беше поставена солидна греда. Той я издърпа през единия от жлебовете и после разтвори освободеното крило. Факлите, горящи в специални ниши по стените разкриваха пред погледите им малка постройка в центъра на пода. Представляваше точен макет на Храма.

Не се виждаше нито един уазис. Ако изобщо имаше някой буден, той можеше да бъде само в Къщата на Портала, както я бе нарекъл жрецът.

Кикаха дръпна резето на малката врата и я разтвори. Анана го следваше буквално по петите. Той остана извън сградата, но се наведе колкото можеше навътре, за да разгледа. Две факли осветяваха някакво съоръжение, от двете страни на което бдяха два дървени идола.

— Най-сетне! — въздъхна Анана.

— Казвах ти че този път е това, което търсехме.

— Колко пъти ми го казва.

И двамата бяха виждали врати, подобни на тази пред тях. Кикаха предпазливо подаде върха на томахавката си в пространството, заградено от рамката. Не би се изненадал, ако изчезнеше, но нищо такова не се случи. Дори когато заобиколи и повтори експеримента откъм другата страна, ефектът беше същия. Томахавката продължаваше да се вижда.

— Деактивирана — заключи той. — Добре. На нас не ни е нужна парола. Ще използваме Рога.

Той запъхна обратно томахавката в пояса си и отвори торбата, висяща на колана му. Извади от нея Рога на Шамбаримен. Беше от сребрист метал, почти две и половина стъпки на дължина и не тежеше дори четвърт фунт. Тръбата бе извита във формата на рог на африкански бизон. Мундщукът бе от меко на пипане златисто вещество. В другия край, който рязко се разширяваше, се виждаше нещо като сребриста мрежа или решетка, монтирана на половин пръст навътре. В долната половина на Рога имаше редичка от седем бутончета.

Когато светлината попадаше върху Рога под определен ъгъл, отражението разкриваше йероглиф, изписан върху горната половина и спускащ се на половината от дължината.

Това беше безценното съкровище, изработено от един ненадминат майстор и учен на древен Тоан — дума, която означаваше „Повелители“. Беше уникален. Никой не знаеше как би могъл да го възпроизведе в поне още един екземпляр, защото вътрешната му структура оставаше скрита дори за рентгеновите лъчи и ултразвуковите вълни, както и за всичко останали известни средства за изследване на вътрешността чрез облъчване в който и да е било спектър.

Кикаха вдигна Рога и до допря до устните си. Духна леко в мундщука, а пръстите му изсвириха мелодията, която отдавна беше научил наизуст. Сякаш видя в съзнанието си седемте ноти да политат като златни патици със сребърни криле.

Музикалната фраза щеше да разкрие и активира всяка скрита врата, разположена в дефектите на континуума, в който бяха потопени отделните вселени, стига тя да се намираше в обсега на неговото действие. Нотите можеха да активират и всяка видима врата, разбира се. Рога беше универсален ключ.

Той свали инструмента от устата си. Като че ли нищо не се бе променило, но в много случаи активираните врати с нищо не издаваха промяната в състоянието си. Анана мушна копието си през вратата. Върхът му изчезна.

— Включи се! — извика тя и го изтегли обратно.

Кикаха целият трепереше от възбуда.

— Петнайсет години! — изви той. Анана го погледна и сложи пръст на устните си. — Всички са в несвяст — оправда се Кикаха. — И трябва ли да се безпокоиш какво може да има от другата страна на вратата?

Можеше да провре глава и сам да види какво ги очаква в „съседната“ вселена. Или може би някъде в тази вселена, защото не беше ясно дали вратата няма да ги телепортира в някоя друга точка на тази планета. Но той съзнаваше, че всяка необмислена постъпка може да задейства някоя клопка. Например можеше да падне острието на гилотина — а защо не и да изскочи нагоре — и да му отсече главата. Или огнен език да опърли лицето му. Понякога предметът, с който безразборно се мушкаше, за да се опипа другата страна, ставаше проводник на силен електрически заряд или предизвикваше впръскването на запалена течност, или насочваше лъча на мощен боен лазер, или можеше да постави началото на най-различни и все неприятни събития, които довеждаха до неприятен край.

Най-добрият начин за проверка оставаше да се прекара някой през вратата, например роб. Така постъпваха Повелителите. Но Кикаха и Анана не бяха способни да го направят, освен ако не разполагаха с пленник, който сами бяха заловили при опит да ги убие.

Копието, което бе издърпала обратно, изглеждаше точно както си беше. Но капанът би могъл да бъде настроен да се задейства само при преминаване на жива плът или след регистриране на мозъчна активност.

— Искаш ли аз да мина първа? — попита го Анана.

— Не. Няма нищо опасно… или поне се надявам да е така.

— Тръгвам — настоя тя, но той скочи пръв в пространството, заградено от шестоъгълната рамка, преди още да бе завършила фразата си.

Приземи се на два крака, леко приклекнал, здраво стиснал томахавката и опитвайки да обхване с поглед едновременно пространството пред и около себе си. След това пристъпи една крачка, позволявайки на Анана да се прехвърли и тя, без да се блъсне в него.

Наоколо цареше полумрак без видим източник на светлина. Намираха се във вътрешността на необятна пещера. Над главите им се спускаха неясните очертания на сталагмити, а от пода се издигаха шиповете на сталактити. Каменните висулки се образуваха от калциевия карбонат във водата, стичаща се от тавана високо над тях. Сякаш се намираха между зъбите на огромна челюст.

С изключение на слабата светлина с неизвестен произход, пещерата изглеждаше като всяка друга подземна пещера.

В този миг зад него се появи Анана с копие в едната и факла в другата си ръка. Тя също приклекна и напрегнато се озърна.

— Дотук добре — обади се той.

— Едва ли ще продължи дълго по същия начин.

Макар да бяха разменили думите си шепнешком, те бяха уловени, усилени и запратени обратно срещу тях.

Пещерата се простираше пред погледите им, толкова голяма, че погледът не стигаше до дъното й. Не само напред, тя продължаваше отляво и отдясно докато очертанията й не се слееха с мрака. Той се обърна да провери зад гърба си. Видя шестоъгълната врата, а зад нея пак пещера. Въздухът леко се движеше. Слабото течение изсушаваше изпотеното му тяло и го караше да потръпва. Сега вече му се искаше да бе разполагал с повече време за подготовка за тази авантюра. Трябваше да вземат със себе си дрехи, провизии и допълнителни факли.

Повелителя, поставил тази врата, вероятно го бе сторил още преди хилядолетия. Нищо чудно тя да бе използвана само един-два пъти и после забравена до този момент. Повелителя несъмнено знаеше къде се намират другите врати и къде извеждат. Но Кикаха и Анана нямаха и най-малка представа каква трябва да е следващата им стъпка, за да се махнат от този свят. Имаше само едно нещо, което би могло да им помогне.

Той вдигна Рога и изсвири сребристите ноти. Когато свърши, свали Рога и мушна томахавката си през вратата. Върхът й изчезна.

— Активира се сега от другата страна! — възкликна той.

— Може и да ни провърви! — целуна го по бузата Анана.

Той прибра томахавката си и замислено каза:

— От друга страна, възможно е…

— Какво е възможно?

— Възможно е да ни прехвърли обратно в света, който току-що напуснахме. Това би било една великолепна шега от страна на Повелителя.

— Ами да се посмеем заедно тогава — отвърна тя, скочи през шестоъгълника и изчезна от погледа му.

Кикаха й даде няколко секунди да се отдръпне от пътя му или да се върне, ако бе сметнала, че се налага. После също скочи.

С удоволствие забеляза, че не се е върнал в уазиския Храм. Върху изградената от масивни каменни блокове платформа не се виждаше никаква врата, но тя разбира се бе скрита. Намираха се в центъра на голямо помещение с размерите на хамбар, с конусообразен, боядисан в червено метален купол. Подът беше гладък и каменен и в него не се виждаше отвор за стълбище. Отсъстваше всякаква мебелировка. Изходите представляваха арки без врати, разположени в четирите посоки на компаса. През арката отляво на тях нахлуваше силно течение. Отворът разкриваше изглед към обширна, леко набраздена от ниски хълмове равнина, към гора и към нещо като замък, на което тази зала бе само част. Самата тя се издигаше на близо петстотин стъпки над нивото на земната повърхност.

Анана бе излязла от залата и се бе подпряла на някаква издатина, докато разглеждаше пейзажа. После, без да се обръща към него, проговори:

— Кикаха! Мисля че не сме там, където бихме искали да се озовем!

Той се присъедини към нея. Вятърът повдигаше дългата му бронзовочервена коса и я подемаше отляво-надясно. Нейната бляскава черна коса се развяваше почти в хоризонтална посока, подобно на струи мастиленочерна течност, изпуснати от октопод и понесени от силно подводно течение. И двамата трепереха докато обикаляха кулата, в която бяха попаднали. Но според Кикаха треперенето им не се дължеше само на вятъра.

Не беше и заради отсъствието на хора. Той беше попадал в много празни замъци и дори в обезлюдени градове. Всъщност този замък бе толкова огромен, че можеше да се класифицира като голям град.

— Усещаш ли някаква тревога? — попита той. — Сякаш има нещо необикновено странно в атмосферата около нас?

— Точно така!

— Не ти ли се струва, че някой ни наблюдава?

— Не — отговори Анана. — По-скоро ми се струва, че… знам, че ще ти се стори много ирационално, но… струва ми се, че някой спи и е най-добре да не го събуждаме!

— Може и да си ирационална, но това не означава, че си се побъркала. Живяла си толкова дълго и си видяла толкова много, че долавяш неща, които аз…

Той спря. Бяха стигнали до място, откъдето можеха да узнаят какво има от другата страна на кулата. Над множеството покриви на къщи, подпряна в склона на хълм или огромна скала, се виждаше кръгла светлосиня постройка. Кикаха се премести така че да види цялото съоръжение. Остана загледан за дълго, преди да се реши да проговори.

— Тази сфера се намира на четири-пет мили оттук. Но дори от това разстояние изглежда смазващо огромна! — каза накрая той.

— Обградена е от статуи, но не мога да различа детайлите по тях.

Решиха че ще минат през замъка-град и ще отидат при огромния глобус. Но в стаята не се виждаше никакво стълбище. Изглежда бяха затворени на върха на най-високата кула в замъка. Как ли се стигаше до нея? Внимателно прегледаха всеки достъпен им инч от външната и вътрешната страна на залата. Не можаха да намерят нито скрита врата, нито подозрително звучащи при почукване кухини в стените, нито каквото и да е било, което можеше да им послужи да намерят таен изход или вход.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита Кикаха.

— Опитай — кимна тя с глава.

Той се върна до невидимия шестоъгълник на вратата и застана откъм страната, обратна на тази, през която бяха излезли. Вдигна Рога и изсвири седемте ноти. Нищо не се случи, но отново когато мушна върха на томахавката в пространството, където трябваше да е шестоъгълната рамка, острието изчезна. Както предполагаха всяка страна можеше да се използва като различна врата.

— Това вероятно е само една малка част от цял лабиринт от врати — подхвърли тя.

Кикаха скочи през шестоъгълника, приземи се на два крака и пристъпи напред. Анана го последва две секунди по-късно. Този път се намираха в голяма, лишена от врати и прозорци стая, изработена от зеленикава, полупрозрачна и твърда субстанция. Стаята създаваше впечатлението, че е издялана във вътрешността на невъзможно голям скъпоценен камък. Единствената светлина се просмукваше отвън. През дебелите стени се забелязваха размитите очертания на неподвижни предмети. Върху срещуположната стена се виждаше очертан с тънки линии шестоъгълник. Ако някой не си правеше жестока шега с тях, линиите маркираха поредната врата.

Въздухът беше застоял, тежък и неподвижен. В краката му се виждаха два скелета — единият човешки, другият получовешки. Сред костите лежаха две токи за колани, златни пръстени, обсипани с камъни и един лъчемет. Кикаха се наведе и вдигна приличащото на пистолет оръжие. Усилието, колкото и незначително да бе то, го накара да усети липсата на кислород. Почувства че сърцето му бие вече по-бързо от обикновено и че в гърлото започва да се стяга от някаква буца.

— Мисля — обади се Анана, — че не разполагаме с много време за опити да минем през вратата. Нашите предшественици тук не са знаели кодовата дума, така че са умрели бързо.

Теоретически погледнато, предишните двама неволни обитатели на това помещение би следвало да изразходват всички наличен кислород. Оказваше се обаче, че е останало достатъчно, за да не се задушат още от първия миг на пристигането си тук. Явно бе, че собственикът на вратата се бе погрижил да прехвърли известно количество, за да възстанови поетото от вече мъртвите натрапници. Не много — достатъчно, за да осъзнаят ужасната съдба, която ги очаква.

— Сигурно разполагаме още с минутка — каза Кикаха.

После натисна бутона на лъчемета, който извеждаше на индикация количеството останала енергия. Дребнички цифри показаха, че останало достатъчно за десет изстрела от по половин секунда на пълна мощност. После пъхна новото оръжие в пояса си и за пореден път вдигна Рога до устните си. Не се налагаше да надува. Звукът излизаше с еднаква сила, независимо от влаганото усилие.

Когато и последната от седемте сребристи ноти заглъхна между стените на тази камера, Анана мушна острието на копието си между очертанията върху стената. Върхът изчезна. Дръпна го обратно. Не се виждаха никакви следи от повреди или огън. И двамата добре разбираха, че това не е никаква гаранция. Дробовете на Кикаха вече му изпращаха тревожни сигнали, а гърлото му сякаш се сгъваше само върху себе си. Лицето на Анана ясно показваше, че те се бори с обземащата я паника.

Въпреки застрашителната нужда от кислород, той се обърна и отново изсвири мелодията, насочвайки звука към празната стена срещу тях. Напълно бе възможно да има още една, този път скрита, врата. Опасяваше се, че вратата маркирана с нарисувания шестоъгълник може да се окаже смъртоносна клопка.

Отново не забелязаха никакви промени върху стената и отново Анана изпробва с копието. Металът издрънча и отскочи от гладката повърхност, която избумтя като барабан. Налагаше се да поемат през единствения достъпен им изход.

Готова да използва копието си мигновено, Анана скочи през вратата. Той я последва няколко секунди по-късно. Не можа да овладее инстинктивното примижаване в мига преди да се блъсне в стената. Знаеше че няма да се удари, но подсъзнанието му отказваше да приеме тази истина. Премина през плътната стена и в същия миг зърна шестоъгълника на нова врата само на една стъпка пред себе си. Преди да може да направи каквото и да е, премина и през втората врата и се приземи до Анана. Тя изглеждаше изумена. Явно за пръв път се сблъскваше с наредени толкова близко една след друга телепортиращи врати.

Свеж въздух изпълни дробовете му.

— А-а! — въздъхна той. — Боже, колко е хубаво!

Ако не притежаваха Рога вече сигурно щяха да са мъртви.

— Една секунда в предишния свят и моментално в следващия — проговори Анана.

Не бяха обърнали внимание къде се намират. Сега осъзнаха, че са в огромна стая. Таванът се издигаше поне на сто стъпки над главите им, а стените бяха изписани с картини на същества, каквито никога не бе виждал досега. Ярката светлина идваше от всички посоки.

В същия миг стаята се смени с песъчлива равнина, която се простираше към хоризонт, много по-далечен от земния, в свят под оранжево слънце и пурпурно небе. Въздухът някак тегнеше и Кикаха почувства, че силата на тежестта сякаш се бе увеличила.

Но преди да успее да каже каквото и да е било, двамата с Анана вече стояха на някакъв връх с толкова малка площ, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не паднат от тясната площадка. Докъдето им стигаше погледът, се простираха планини. Духаше силен и студен вятър. Кикаха прецени, че ефективната температура е под нулата. Слънцето захождаше зад острите върхове, а небето бе зеленикавосиньо.

Нищо не подсказваше, че наблизо има врата. Тя вероятно бе монтирана в скалата, върху която едва пазеха равновесие.

Няколко секунди по-късно се намираха на бряг, който изглеждаше тропически. Можеше да бъде и на Земята. Палмовите дръвчета зад гърбовете им леко се полюшваха под морския бриз. Жълтото слънце се намираше в зенита. Черният пясък под краката им пареше. Сигурно щеше да им се наложи да се скрият в сянката на палмовата горичка, ако ходилата им не бяха загрубели до степен, че да не обръщат внимание на подобни дребни неудобства.

— Мисля че сме хванати в резонансна верига — отбеляза Кикаха.

Но минаваха часове, а те оставаха все на същото място. Изморени от очакване нещо да се случи, те тръгнаха по брега, докато стигнаха до мястото, откъдето бяха тръгнали.

— Намираме се на остров… или по-скоро на малко островче — каза Кикаха. — С обиколка по брега около една миля. И сега какво?

Хоризонтът беше равен. Възможно бе да има друг остров или по-голяма суша зад хоризонта, но също така бе възможно морето да се простира на хиляди мили преди вълните му да докоснат с милувката си друг бряг. Едва сега Кикаха разгледа по-подробно дърветата, които в началото бе приел за палмови. От клоните им висяха гроздове едри плодове, с формата на големи гроздови зърна. Ако не бяха отровни, храната нямаше да бъде проблем поне за известно време. Кой знае. От друга страна можеха да отрежат дърветата с лъчемета и да си построят сал от трупите. За нещастие не се виждаха лиани, с които да ги свържат заедно.

Замисълът на Повелителя, погрижил се жертвите му да попаднат в крайна сметка тук, бе те да умрат от глад.

Кикаха отново мина по целия бряг, свирейки непрестанно с Рога. След това продължи по свиваща се спирала, докато не се убеди, че мелодията е достигнала до всяка точка от островчето. Не забеляза никакви признаци на активираща се врата. Това можеше да означава само, че вратата пренесла ги тук, е еднопосочна. Повелителя я беше „заключил“ въпреки големия разход на енергия за поддържането й в това състояние, поради което подобна техника рядко се използваше. Както и поради това, че не бяха много Повелителите, разполагащи с това древно устройство.

— След известно време ключалката ще отслабне — изкоментира ситуацията им Анана, — и вратата отново ще стане проходима в двете посоки. Но мисля, че ние ще сме мъртви дотогава, освен ако не успеем да се прехвърлим на по-голяма част от сушата.

— И където едва ли ще разберем къде сме попаднали, освен ако не сме били тук преди.

Той използва лъчемета, за да отреже грозд плодове от близкото дърво. При удара от падането няколко от тях се счупиха. И макар да се намираха на поне четиридесет стъпки от тях, миризмата веднага ги удари в носа. Не беше никак приятна.

— Фу-у! Но тази воня не означава, че не стават за ядене.

Въпреки забележката никой не предложи пръв да ги опита. Сигурно щяха да го направят когато изгладнееха достатъчно. Междувременно извадиха оскъдните запаси храна от раниците си.

Настана вечерта на третия ден. Легнаха да спят както преди на брега. Стараеха се да се държат в района, където бяха дошли в този свят. Искаха да бъдат близко до вратата, когато и ако се реактивираше.

— Повелителя не само ни е затворил на този остров — отбеляза Кикаха. — Ами образно казано ни е сложил и в килия. Наистина започва да ми омръзва ролята на затворник.

— Защо не спиш? — попита Анана.

Изведнъж нощното небе бе озарено от ярка слънчева светлина. Те се измъкнаха от пясъчните си легла и Кикаха извика:

— Това е!

Двамата с Анана сграбчиха раниците и оръжията си. Три секунди по-късно стояха на познатата им тясна площадка и гледаха в пропастта под краката си.

След това попаднаха в пещера, през чийто вход струеше ярка слънчева светлина. Той вдигна Рога до устните си. Преди да успее да изсвири и една нота, се намираха на малка скала, издигаща се на няколко стъпки над морска повърхност. Той ахна, нарушавайки мелодията, а Анана извика. Към тях се носеше невъобразимо висока вълна. Само след секунди щеше да ги помете от скалата.

Но само миг преди основата на вълната до докосне ненадеждното им убежище, те се озоваха в една от многобройните стаи по веригата. За пореден път Кикаха се опита да изсвири с Рога и да активира врата, която да ги извади от веригата. Но не му остана време. Не успя и при следващите дванайсет телепортации, които ги пренесоха буквално като вихрушка през различни места.

Независимо харесваше ли им или не, те бяха попаднали в замайващ омагьосан кръг. Но когато за пореден път се озоваха в залата на върха на замъка в безлюдния град, той успя да изсвири и седмата нота. Миг по-късно се намираха в най-удивителното и неочаквано място, в което някога бяха попадали.

— Мисля че разчупихме кръга! — въздъхна Кикаха. — Чувала ли си някога за подобно място?

Анана поклати глава отрицателно. Личеше й че е поразена. Тя, която бе живяла толкова години и бе видяла толкова неща.

 

3

Покритият с люспи човек беше централната фигура в огромната стая.

Дали беше труп или се намираше в състояние на забавени жизнени функции можеше само да се гадае. Ясно бе обаче че е на сто или дори двеста хиляди години. Случайно попадналите в тази странна гробница Кикаха и Анана не разполагаха с начин да проверят автентичността му. Просто чувстваха, че гробницата е построена когато собствените им далечни предци още не са били родени. Атмосферата сякаш бе пропита с миризмата на безбройни хилядолетия.

— Чувала ли си някога за това същество? — прошепна Кикаха. После осъзна, че няма нужда да говори тихо и продължи на висок глас: — Имам чувството, че ние сме първите попаднали тук от момента, когато това създание е положено да почива.

— Не съм много сигурна, че сънят му ще е вечен. А на въпроса ти ще отговоря, че никога не съм чувала за това място. Нито за него. Не знам и името му, каквото и да е то. Но… — Тя поспря и продължи: — Моят народ е съхранил преданието за разумни, но нехуманоидни създания, които са предшествали тоаните. Говори се, че те са ни създали. Не се знае дали тези митове са оригинална част от праисторическата тоанска цивилизация или са обикновена измислица. Повечето тоани смятат, че ние сме се развили по естествен път, а не сме били създадени от който и да е било. Моите деди създадоха леблабиите — това сте вие. Цялото разнообразие от форми на живот, което ти е познато, е създадено в биолабораториите на моите предци, с цел да бъдат заселени изкуствените им вселени. Но ние сами да сме изкуствено създадени същества… о, не, никога!… Както и да е, митовете разказват за народа токина. Те приличали донякъде на това пред очите ни. Но токина били съвсем различни от нас. Говори се, че сме нахлули във вселената им и сме ги изтребили всички с изключение на един. Не знам. Легендите си противоречат по някои много интересни моменти.

В центъра на стаята стърчеше къса масивна колона, върху която бе поставен голям, прозрачен и ярко осветен куб. Съществото, чиито мъртви очи гледаха неясно накъде, висеше в куба.

— Една от ранните легенди разказва, че единственият оцелял след войната токина някъде се скрил. Затворил се в непристъпна гробница. След това заспал сън, от който нямало да се събуди до момента, в който световете ще се окажат застрашени от унищожение.

— Че какво го интересува него дали ще бъдат унищожени или не?

— Разказвам ти историята както е стигнала до мен, предавана поколения наред — обясни му тя. — Като знаеш толкова, обясни ми го ти! Откъде се е взел? Какво е това място? Легендата твърди, че той държи света под око. Я виж стените. На тях за изобразени картини от много вселени. Някои от тях ми се струват направо съвременни!

— Но как би могъл да държи света под око? Той е в безсъзнание или дори може би направо си е мъртъв!

— Откъде мога да знам? — разпери безпомощно ръце Анана.

Кикаха не отговори. Огледа куполовидната камера, която беше по-голяма от хангар за цепелини. Светлината идваше незнайно откъде, а наситено синия таван го заслепяваше. Въпреки това, като присвиеше леко очи, той виждаше хиляди преместващи се по периферията на тавана форми. Повечето от тях изглеждаха като букви на странна азбука или математически формули. Понякога му се струваше, че различава творения на изкуството, създадени от побъркан мозък. Но си даваше сметка, че подобно впечатление може да се дължи на собствената му нагласа да възприема нещата по определен начин.

По стените се преместваха хоризонтални ивици от бързо сменящи се цветове в най-различни нюанси. Между тях пробягваха тримерни сцени. Появяваха се за миг и веднага биваха сменяни от следващите. Кикаха се приближи до стените и се загледа в онова, което ставаше на нивото на очите му. Пред него се разгръщаха пейзажи и образи на разумни същества от различните светове, повече от които беше посещавал. Една от картините представляваше изглед от птичи поглед към Манхатън. Но в долния й край се виждаше двойка близнаци-небостъргачи, които се издигаха над „Емпайър Стейт Билдинг“.

Образите идваха и си отиваха бързо. Само след няколко минути очите го заболяха. Затвори ги за малко. Когато наново ги отвори, обърна се към централната атракция. Основата на гробницата беше кръгла и по нея се носеха все същите цветни ивици, но този път вертикални. Съществото вътре в куба беше голо и очевидно от мъжки пол. Тестисите му бяха в кръгла торбичка от синкава хрущялна тъкан, на чиято повърхност излизаха отвори за въздух. Пенисът му представляваше дебел цилиндър без препуциум, а от двете му страни излизаха тънки леко извити пипалца.

Като ги видя, Анана изсумтя неопределено, после се обади:

— Питам се…

— Какво?

— Женската от неговия вид, с която се е съвокуплявал, сигурно е разполагала с едно допълнително усещане за секса, имам предвид за удоволствието от секса. Вярно е, че тези пипалца могат да имат и чисто репродуктивно предназначение. Но ми се струва, че те биха докосвали партньорката по начин, който изобщо не мога да си представя.

— Никога няма да разбереш — каза й той.

— Може би. Не забравяй, че неочакваното се случва точно толкова често, колкото и очакваното. Това е истина най-малкото докато съм покрай тебе.

Съществото бе високо към седем стъпки. Тялото му доста наподобяваше по структура човешкото и дори четирипръстите крака и петпръстите ръце изглеждаха напълно хуманоидни. Масивните му мускули бяха като на горила. Кожата беше кожа на земноводно — люспите бяха зелени, червени, черни, сини, оранжеви, пурпурни, лимоненожълти и розови.

Гръбначният стълб, назъбен като на динозавър, се извиваше в горния си край, така че дебелата шия бе наклонена напред.

Седем зеленикави плочи, които можеха да бъдат както от кост, така и от хрущял, покриваха лицето. Очите бяха тъмнозелени и разположени да обезпечат стереоскопично зрение, макар да бяха много по-раздалечени отколкото при човешкото лице.

Костна плочка точно под челюстта го правеше да изглежда като лишено от брадичка. Лишената от устни и леко отворена уста беше като на гущер. От нея висеше език, които наподобяваше розов червей.

Носът и останалата част от лицето над него образуваха плавна извивка. По средата на главата изникваха къси, плоски и червеникави на външен вид листа, които се спускаха по тила до основата на дебелия врат. Дали под тях имаше костни плочи, не се разбираше.

Малките ушички бяха напълно човешки, макар и разположени много назад.

— Нали не предполагаш, че това може да е последният токина? — запита Анана.

— Разбира се, че не! Това е само едно съвпадение! — отговори си тя сама.

Останаха смълчани и продължиха да разглеждат. След малко Кикаха се обади:

— Невъзможно е да намерим каквито и да е било отговори тук на въпросите ни тук. Би трябвало да останем за дълго, а нямаме нито храна, нито вода и още по-малко инструментите, с които бихме могли да постигнем нещо. И все пак, заслужава си да постоим още малко.

— Трябва да напуснем това място — проговори и Анана, — а не знаем как да го направим. Предлагам да се захванем с този проблем.

Провизиите им позволяваха да преживеят четири дни, ако ги икономисваха. Нямаше къде да се облекчават, но един от ъглите в огромната крипта щеше да им свърши работа. На Кикаха му се струваше, че това е равносилно на оскверняване на това място, но после си каза, че подобен сентимент е напълно лишен от основание.

— И какво ще правим, ако се случи нещо, което може да наложи да се махнем оттук веднага? — попита тя.

Кикаха се замисли за известно време и се съгласи:

— Окей. Права си.

Отиде до мястото, където бяха попаднали тук и наду Рога на Шамбаримен. Както често му се случваше, мелодията събуди в съзнанието му образи на приказни животни, чудни растения и екзотични хора. Истината бе, че тя рядко пропускаше да изпрати тръпка по нервите на онези, които я чуваха и да извика от дълбините на техните съзнания неща, които никога преди не си бяха представяли.

Последната нота увисна във въздуха като маска пеперуда, решила да открадне още няколко секунди за краткия си живот. Пред Кикаха се образува присветкващ правоъгълник широк пет и висок десет стъпки. Стената в това място изчезна. Той гледаше към каменен под и каменни стени. Вече му бяха познати и то не от отдавна. Точно от онази стая се бяха прехвърлили тук двамата с Анана. Това може и да бе изход, но той предпочиташе друг такъв. Защото този щеше да ги вкара отново във верижно свързаните телепортиращи врати.

Пет секунди по-късно стаята изчезна. По стените на криптата отново се понесоха образи от други вселени.

— Намери друга врата, ако можеш — посъветва го Анана.

— Естествено — отговори й той и бавно тръгна покрай стената, свирейки мелодията. Следващата врата се отвори едва когато бе изминал половината път по периферията. Пред него се издигаше огромна скала. Наоколо и отвъд нея се виждаше равна пустиня и синьо небе.

Не знаеше в коя вселена може да се намира този пейзаж. Спокойно можеше да бъде и някъде на същата планета, на която бяха в момента. Беше общоизвестно, че вратите можеха да телепортират и само на няколко крачки.

Останалата част от обиколката се оказа безполезна. Той се премести двайсет стъпки навътре и започна втора обиколка по концентрична окръжност. Неочаквано стоящата недалече от него Анана го извика:

— Ела тук! Току-що видях нещо много интересно!

Отправи се към нея. Тя стоеше и гледаше към едно място върху стената, от което образите сякаш изскачаха и после обратно се прибираха.

— Показа ми Червения Орк! — обясни тя. — Червения Орк!

— Разпозна ли къде се намира?

— Би могло да бъде на всеки от поне хиляда свята. Зад него се виждаше водна площ, но тя можеше да бъде както езеро, така и море. Стори ми се, че стои изправен на ръба на някаква скала.

— Продължавай да следиш за него — предложи Кикаха. — Аз ще направя още една обиколка по по-малка окръжност. Но ме интересуват и други картини с участието на Орк. Или изобщо нещо познато. О, открих още една врата. Но тя извежда в пустиня. Едва ли ще се възползваме от нея, освен като последна възможност.

Тя кимна, без да откъсва поглед от картините.

Преди да бе успял да се обърне, за да продължи с търсенето, той мерна за кратко центъра на Лос Анжелис. Беше „Бредбъри Билдинг“. Последваха двайсет картини от напълно непознати места.

И тогава пак за миг се появи пейзаж от света на Уртона, от който двамата с Анана бяха успели да се измъкнат. Една планина бавно се издигаше от равнината, а реката в основата й се разля, защото дъното й се изравни с нивото на земята.

Какъв ли бе смисълът от тези картини, след като тук нямаше никой, който да ги види?

Много въпроси и никакви отговори. Практическият подход изискваше да престане да си ги задава. Но макар да бе прагматик по натура, той не спираше да се пита.

Затвори и втората окръжност и спря. Рога не бе успял да отвори нови врати. И не бе видял нови познати му картини. Разбира се нищо не можеше да каже за онези, които минаваха високо над главата му по извитата повърхност на стената.

Той трепна когато Анана извика:

— Отново видях Червения Орк!

Но преди да успее да стигне при нея, картината беше вече изчезнала.

— Готвеше се да мине през една врата! — поясни тя. — Беше все на същата скала край морето, но се отправяше към врата. Изправен шестоъгълник!

— Едва ли прави точно това в момента. Това, което виждаме, може да е запис отпреди години.

— Може да е така, може и да не е.

Кикаха започна трета обиколка с Рога по още по-малка окръжност. Когато свърши, не бе открил нови врати. И Анана не бе видяла опасния им враг за трети път.

Беше се отправил към гробницата в центъра, за да я изследва малко по-подробно, когато тя изруга на тоански:

— Елитрия!

Кикаха се извърна моментално и видя последните две секунди от минаващата картина. Тя показваше вътрешността на голямата камера и почти половината от гробницата с тялото в нея. Виждаха се двамата с Анана вдигнали поглед нагоре.

— Ние! — изръмжа недоверчиво той.

След няколко секунди на размисъл тя каза:

— Не би следвало да ни изненадва. Толкова много места се контролират, че е напълно естествено и това да е сред тях. Нали трябва да се разбере по някакъв начин, че тук някой е успял да проникне. И натрапниците сме ние.

— Никой нищо не се е опитал да ни направи.

— До момента.

— Продължавай да гледаш — настоя той. После се приближи до гробницата и опипа в основата й за някакви издатини или скрити дупки. Но ако имаше някакви органи за ръчно управление, те не бяха в колоната.

Кубът се противопостави на всичките му опити да го повдигне или поне отмести настрани.

Тогава отново поде обиколка покрай стените. В продължение на близо час се стара да разгледа всеки квадратен инч от основата до където му стигаше погледа. Дори натисна всеки от информационните дисплеи, за да провери дали зад тях не се скрие нещо. Надяваше се, че някое от натисканията ще предизвика отместване на стена или отваряне на ниша, но нищо подобно не се случи. Очакваше този негативен резултат. Не беше логично да постигне нещо по толкова елементарен начин, но беше длъжен да опита всичко. Налагаше се изводът, че ако имаше някакъв център за управление, той не се вижда. И не е леснодостъпен.

Мина му мисълта, че междувременно скритите камери фиксират всичките му опити.

Тази мисъл го наведе на друга. Как беше възможно на тези монитори да се извъртат картини от толкова много места, пръснати из толкова много светове? Това определено не бе по силите на земната техника, но дори Повелителите не разполагаха с подобна. „Камерите“ из тези светове сигурно бяха неоткриваеми. Някакви постоянно действащи силови полета или нещо подобно. И предаваха информацията си тук използвайки принципа за мигновеното пренасяне, заложен в телепортиращите врати.

А ако се записваха в някакви архива, то тя сигурно бе невъобразимо огромна. Дали не бе скрита в недрата на тази планета?

Просто не знаеше.

Но зад всичко това не можеше да няма никаква цел.

— Кикаха! — извика го Анана.

— Какво? — изтича при нея той.

— Мъжът, облечен в средновековни дрехи от осемнайсети век — каза тя с възбуден глас. — Онзи, който зърнахме в летящия дворец на Уртона. Току-що го видях!

— Разбра ли къде се намира?

Тя поклати глава, но отговори:

— Не беше в къща. Вървеше през една гора. Дърветата можеха да бъдат земни или от света на нивата или на кой да е от сто други свята. Не видях никакви животни или птици.

— Става все по-любопитно и по-любопитно — прошепна той на английски. После отново се огледа и довърши: — Не мисля че можем да постигнем още нещо тук. А и не можем просто да седим и да чакаме за поредната кратка поява на Червения Орк на странника или, дай Боже, най-сетне на Улф и Хризеис.

— Но някой ден може пак да дойдем тук, нали?

— Ще го направим. А сега, да тръгваме. Не исках да се връщам обратно в кулата на замъка, но нямаме друг избор.

Двамата се върнаха при мястото, откъдето бяха влезли в тази тайнствена крипта. Той вдигна Рога и изсвири. Въздухът затрептя и тя отново видяха стаята, която бяха напуснали не толкова отдавна. Анана мина първа, а Кикаха веднага след нея. Нещо го накара да се обърне и да погледне в криптата.

Видя че кубът е изпълнен с разноцветни лъчи, които се стрелкаха непостижимо бързо за окото. Оранжево сияние обвиваше трупа, който бавно се спускаше към основата на куба.

— Почакай! — извика той.

Но картината бавно избледня. В последния запечатал се в съзнанието му образ капакът на куба бавно се повдигаше.

Нямаше време да обяснява на Анана защо отново надува Рога. Но този път не се върнаха в огромната крипта. Озоваха се на друго място.

Беше отчаян. Напълно възможно бе никога вече да не намерят пътя към гробницата.

Независимо от това той не спираше да свири с Рога докато минаваха по веригата. В един момент се озоваха в равнина покрита с висока трева. В далечината се виждаше гъста гора, а зад нея се издигаше скален откос толкова висок, че върхът му се губеше във висините. Масивът се простираше наляво и надясно. Небето бе ярко зелено, а слънцето жълто и светло като земното.

Успяха да изтичат извън обхвата на вратата преди да ги изстреля нататък по резонансната верига. Просто скочиха като подплашени зайци и побягнаха. Веднага бяха познали къде се намират.

Бяха във вселената на планетата, наричана Алофметбин. В превод на английски „Свят на нивата“. Най-обичаната планета във всички вселени. Необятната скала пред тях бе само единия от петте действително колосални монолити, които изграждаха вертикалните части на тази оформена като Вавилонската кула планета. Те се намираха на върха на единия от монолитите, но още не знаеха на кой точно.

Когато спряха да бягат, Анана проговори:

— Не ти ли се стори, че тази врата се забави подозрително дълго? Разполагахме с достатъчно време да се махнем от нея, а досега подобен шанс не ни се бе открил в нито един момент.

— И на мен ми направи впечатление — отвърна й той, — но бихме ли могли да бъдем сигурни? Все едно че пътувахме с влак, който е забавил ход достатъчно, за да скочим от него.

Тя кимна, за да покаже, че го е разбрала. Лицето й беше мрачно.

— Мисля, че някой е нагласил нещата така, че да слезем именно тук.

— Червения Орк!

 

4

— Изглежда вероятно — каза Анана. — Но той може да е заложил резонансната верига от врати за един от многото си врагове. И да е подготвил този капан много преди аз и ти да се появим на сцената. Накрая, това може да е и неговият път за бягство при екстрени ситуации.

— Нищо не е сигурно докато не стане. Или както казва вашият тоански философ Манату Ворцион „Редът израства от хаоса, а хаосът има свой собствен ред“. Макар да не ми е съвсем ясно какво точно означава всичко това. Във всеки случай, изпълнен съм с подозрения.

— Че кога ли не си бил?

— Не бях докато все още живеех на Земята, но дори и там си бях бдителен. Но нещата, които ми се случиха след като се появих тук, ме накараха да имам доверие на много малко хора. А също ме научиха да премислям какво може да се случи при дадена ситуация много преди тя да е възникнала. Има две възможности: или гледаш на нещата от различни ъгли, или не живееш дълго. Това не е параноя. Параноята е състояние на съзнанието, при което подозираш или си сигурен в неща, които в действителност не съществуват или изобщо не би могло да ги има.

— Почти всеки Повелител е параноик. Това е нещо вътрешно присъщо за нашата култура, такава каквато е. Много от тях не вярват на никого… дори на самите себе си.

Кикаха се засмя и подхвърли:

— Добре, нека тогава тръгнем из страната Параноя.

И те потеглиха през равнината. Бяха непрестанно нащрек, поглеждаха към небето, към тревата пред краката им, към просторите, открили се пред тях. В тревата можеха да се крият както змии, така и дебнещи едри хищници. Нещо опасно можеше всеки момент да се появи в небето. Но в течение на целия първи час те виждаха само насекоми в тревата, а в далечината преминаха няколко стада слонове с четири бивни и четирироги антилопи.

И тогава в небето се появи черна прашинка. Летеше зад тях, но Анана не пропусна да я зърне при едно от честите си обръщания назад. Няколко минути по-късно вече се бе спуснала достатъчно, за да видят, че това е птица със силуета на гарван. Задържа се на тази височина, но продължи да лети в същата посока, в която те се движеха. А когато я видяха да кръжи, за да не ги изпревари, и после отново да поема все в същата посока, те заподозряха, че ги следи.

— Това може да е един от онези говорящи гарвани, изработени от Ванакс в биолабораториите и използвани за шпиониране и пренасяне на съобщения, когато той е бил за известно време Повелител на този свят — предположи Кикаха.

— Все повече и повече се уверявам, че Червения Орк ни наблюдава.

— Или някой друг.

— Бих се обзаложил, че е Орк.

Двамата с Анана спряха да си починат във високата до коленете им трева. Тя изглеждаше много интересно: сини стебла и стръкове с алени връхчета.

— Склонен съм да допусна, че може да е машина, изработена да прилича на птица — продължи след малко той. — Но ако е машина, тя е под управлението на Повелител. Това вече не е за вярване.

— Че кога ли сме се натъквали на друго, освен на неща, които не са за вярване?

— Изглежда е така. Но не винаги.

Той се отпусна по гръб в тревата, загледан към черната загадка в небето. Анана се бе подпряла на лакът и бе наклонила глава странично, за да наблюдава и тя птицата или каквото и да бе това.

— Хм, сега описва осморка. От тук изглежда като изправена. Напомня ми символа за безкрайност — сплескана осмица. Едно от малкото неща, останали в главата ми от основния курс по математика по време на първата ми година в колежа. Който така и не завърших. Става дума за колежа.

— Тоанският символ е къса отсечка със сочещи навън стрелки в двата края — отвърна му тя. — А ако свързващата ги линия е винтообразна, тогава това е символът за време.

— Знам.

В съзнанието му нахлуха спомени за Земята. Носеха се като безплътни духове в разноцветни одежди. През 1946 година макар да бе само на двайсет и осем години, той вече бе ветеран от Втората световна война и бе тръгнал на колеж с помощта, давана на уволнилите се войници. Малко след това вече бе запратен в една друга вселена… макар и не без активното му участие и в никакъв случай не против волята му. Въпросната вселена се бе оказала изкуствена — творение на Повелител — и в нея имаше една-единствена планета, а именно Алофметбин.

По-късно той разбра, че тя е само една от хилядите вселени, създадени от древната раса на Тоаните — хора, които отричаха, че са хора. Но точно на тази планета той, Пол Янус Финеган — хожърът^[2], търсач на приключения, — се бе превърнал в Кикаха-Хитреца.

И откакто се бе пренесъл на света на нивата, редки бяха миговете, когато не бягаше от враговете си или не ги атакуваше. Наистина редки, защото той не обичаше да се отдава на отдих и разтуха. По време на кратките подобни периоди, които си позволяваше, той се бе оженил за дъщерите на един племенен вожд от любимото му второ ниво на планетата, което бе нарекъл за себе си Америндия^[3]. Или се забъркваше в опасни истории с жената или дъщерята на някой барон от третото ниво — Драхеланд.

Беше оставил след себе си километрична върволица от жени, скърбящи за него… е, докато не се случеше да се влюбят в следващия обърнал им по-специално внимание мъж. Но по-важното — беше оставил и пътека от трупове. Това беше, така да се каже, килватерът на Финеган.

Върна се на Земята едва през 1970 година и то съвсем за кратко. Бе роден през 1918-а, което го правеше 52-53-годишен. Но благодарение на всички богове, които и да бяха те, физиологическата му възраст бе само двайсет и пет години. Как ли щеше да се развие съдбата му, ако бе останал на Земята? Може би щеше да е получил научна степен по антропология и щеше да се е захванал сериозно с изучаване езиците на американските индиански племена. Но това би означавало също и да е учител. Щеше ли да издържи на напрегнатата научна работа, на необходимостта да публикува, на задкулисните академични игри, на безцеремонната саморазправа, на проблемите с администраторите, които гледаха на преподавателите като на отделни и при всички положения по-низши същества?

Да, можеше да замине за Аляска, където през 1946-а започваше активното заселване и борбата със суровата природа. Можеше също и да стане частен пилот и да кръстосва с малкия си самолет над джунглата, изпълнявайки опасни поръчки. Но дори и този живот след време щеше да му досади.

А може би щеше да стане собственик на магазин за мотоциклети и сервиз към него. И щеше да си остане за цял живот в родния Тер От или Индианаполис. Не, никога не би могъл да издържи на рутинната ежедневна работа, на вечните тревоги дали ще бъде в състояние да си плати утрешните сметки и на сивотата на подобно съществуване.

Където и да бе останал на Земята, той щеше да бъде лишен от изпълнения с приключения и екзотика живот, може би наистина малко бурен, който водеше из тоанските светове.

Прекрасната жена, отпуснала се до него в момента — не, не жена, а богиня, поетически казано — беше на хилядолетия. Но химическите „елексири“ на Повелителите я бяха съхранили на същата физиологическа възраст от 25 години.</