|	Филип Хосе Фармър
|	Невъзможен свят


A>
	Един свят на бавни, но постоянни промени, свят на вечно променящ се пейзаж, на израстващи и пропадащи планини, на появяващи се и изчезващи морета, на странни туземци, абсурдна флора и удивителна фауна — невъзможен свят, от който има само един възможен изход и той е в двора на Повелителя Уртона. За нещастие дворецът лети по случаен маршрут над повърхността на планетата. Пол Янус Финеган, известен повече като Кикаха, трябва да открие телепортиращата врата, за да оцелее.
A$

D>
	На Роджър Зелазни — великолепният предач на истории
D$
E>

	Моите благодарности на Дж. Т. Едсън — автор на сагите за Дъсти Фог, за любезното му съгласие да свържа тексаските Фог с британските Фогг (с две „г“)*
	[* виж осма глава относно произхода на Кикаха (явно с вплетени в него мотиви от биографията на автора) — Бел.пр.]
E$
>	Първа глава

	Кикаха беше като Протей*.
	[* древногръцко морско божество — старец, който изменя образа си подобно на морето и се превръща по свое желание в различни животни и чудовища — Бел.пр.]
	Малко бяха онези, които можеха да се сравняват с неговата способност бързо да се адаптира към промените. Но както на Земята, така и на другите планети от джобните вселени, хълмовете, планините, долините, равнините, реките, езерата и моретата рядко се променят. Постоянството на тяхната форма и местоположение се счита за нещо подразбиращо се.
	Наистина съществуват някои местни изменения. Наводнения, земетресения, лавини и морски приливи постепенно изменят земята. Но ефектите от тези явления са пренебрежимо малки за времето на един човешки живот, а дори и за времето на съществуване на един народ.
	Да, планината наистина може да се премества, но хиляди поколения, живели в полите й, няма да забележат това. Само за Бог или за някой геолог такова преместване може да изглежда като стрелване на мишка към дупката й.
	Но не и тук.
	Дори самоувереният, невъзмутим Кикаха, който можеше да реагира на промяната с бързината, с която огледалото връща образа, се безпокоеше. Но той не смяташе да го показва пред другите. За тях той беше все така неестествено спокоен. Обяснението бе в това, че те започваха да се побъркват.

>	Втора глава

	Легнаха да спят с настъпването на „нощта“. Кикаха пое първата смяна като часови. Уртона, Орк, Анана и МакКей се наместиха колкото може по-удобно на жилавата ръждивочервена трева и не след дълго бяха заспали. Бивакът им се намираше на дъното на плитка долчинка, заградена от ниски хълмове, по чиито била се виждаха дървета, високи към десетина стъпки. Макар да полъхваше едва доловим ветрец, дърветата се клатеха напред-назад.
	Когато застъпи смяната си, подсъзнанието му регистрира, че дърветата бяха само няколко на брой. С напредване на времето стволовете ставаха все повече и повече. Новите се подравняваха със старите и скоро образуваха плътна стена. Нямаше как да разбере колко има по скрития от погледа му склон на възвишенията. Но нещо му казваше, че дърветата ще изчакат до „разсъмване“. И тогава, ако хората не отидеха при тях, те щяха да слязат при хората.
	Небето представляваше тъмночервена пелена, разкъсвана тук-там от няколко бавно носещи се черни сенки. Облаци. Огромната, също червеникава маса, която визуално бе към шест пъти по-голяма от земната Луна, бе изчезнала някъде. Щеше да се появи отново, макар той да не знаеше кога точно.
	Изправи се седнал и разтри краката си. Още го боляха след инцидента, случил се преди дванайсет „дни“. За щастие болката в гърдите му го бе поотпуснала. Възстановяваше се, но още не беше така силен и издръжлив, колкото желаеше.
	По-малката сила на тежестта все пак му бе помогнала в най-тежките моменти.
	Отново легна за минутка. Никакъв враг — звяр или човешко същество — нямаше да ги нападне. Просто защото първо трябваше да си пробие път през дърветата-убийци. Единствено слоновете и тукашната гигантска разновидност на лоса бяха достатъчно големи, за да направят това. Искаше му се да минат насам. Дърветата бяха тяхната храна. Разстоянието обаче не му позволяваше да види за кой точно от няколкото вида растения-убийци става дума. Защото имаше толкова страховито въоръжени видове, които дори животните-гиганти отбягваха.
	Как, по дяволите, бяха открили дърветата малката им група? Наистина притежаваха остро обоняние, но той се съмняваше, че едва доловимият бриз е в състояние да отнесе миризмата им през хълмовете. От друга страна способността на растенията да виждат, беше силно ограничена. Те наистина различаваха форми благодарение на съставните си, подобни на тези на насекомите, очи, подредени по горната част на стволовете. Но от това разстояние и на тази светлина все едно че бяха слепи.
	Сигурно един-двама от разузнавачите им случайно са се изкачили на билото на някой от хълмовете и бяха доловили някоя друга молекула човешка миризма. В това нямаше нищо изненадващо. Той и останалите воняха. Малкото вода, на която се бяха натъквали, се използваше единствено за пиене. И ако утрешния ден не им донесеше по-голям късмет, щеше да се наложи да пият собствената си урина. Тя можеше да се рециклира два пъти, преди да стане отровна.
	Освен това ако не убиеха скоро нещо за ядене, щяха да отслабнат до степен да не могат да ходят.
	Той потри дръжката на ръчния лъчемет с пръстите на лявата си ръка. В батерията му бяха останали само няколко заряда за изстрели на пълна мощност. След това… край. До момента двамата с Анана се бяха въздържали от всякакво прахосване на енергия. Защото само благодарение на оръжието те можеха да държат под контрол останалите трима. И също така защото то бе единствената им надеждна защита срещу едрите хищници. Но когато се „съмнеше“ той щеше да излезе на лов. Трябваше да ядат, а и кръвта на улова можеше да се пие и да утоли жаждата им.
	Но първо трябваше да минат през дърветата. А това като нищо можеше да изчерпи заряда на батерията. И дори можеше да не им стигне. Защото от другата страна на хълмовете можеше да има хиляди дървета.
	Облаците започваха да се сгъстяват. Дали най-сетне щеше да завали? Ако завалеше така силно, както Уртона казваше, че ставало, пороят щеше да запълни тази малка долчинка. И щеше да ги остави да избират да се удавят ли или да атакуват дърветата. Голям избор, няма що!
	Остана да лежи няколко минути. Дочуваха се едва доловими поскръцвания, стенание и епизодичен шепот. Земята под него се движеше. Под гърба му се разстла топла вълна, която се спусна по краката му. Топлината беше като от човешко тяло. Някъде под плътния килим от тревни стръкчета и под преплетената мрежа от корени се отделяше енергия. Почвата бавно се преместваше. В коя посока, към какви нови опасности, той не можеше да каже.
	Но можеше да изчака. Едно от качествата му беше почти животинското търпение. Бъди леопард, бъди вълк. Сниши се и оцени обстановката. Когато се наложеше, той буквално щеше да експлодира в действие. За нещастие раненият му крак и общата му слабост съществено го затрудняваха. Ако някога можеше да бъде сравнен с динамит, сега бе само черен барут.
	Отново се изправи в седнало положение и се огледа. Обгръщаше го тъмночервен полумрак. Дърветата образуваха полюшваща се редица върху хълмовете. Останалите от групата лежаха странично или по гръб. МакКей хъркаше. Анана мърмореше неясно на родния си език, който бе по-стар и от Земята. Очите на Уртона бяха отворени и той гледаше право към Кикаха. Дали не се бе надявал да го хване неподготвен и да му отнеме лъчемета?
	Не. Той просто спеше, отворил уста и очи. Кикаха стана, приближи се до него и дочу леко пуфтене откъм пресъхналите му устни. Погледът му беше като стъклени.
	Кикаха облиза собствените си устни, които бяха като от гласпапир, и с труд преглътна. Поднесе ръчния часовник, който бе взел от Анана, до очите си. Натисна малкото бутонче отстрани и се взря в четирите символа, който светнаха. Това бяха цифрите, използвани от Повелителите. Преведено на земен език, времето беше 15:12. Но тук това бе лишено от всякакъв смисъл. Защото нямаше слънце — всякаква светлина и топлина идваше от небето. Нещо повече, самата планета изобщо не се въртеше в една равнина и освен това не се виждаха никакви звезди. Голямото червеникаво тяло, което бавно минаваше през небосвода, се уголемяваше с всеки ден и не беше истинска луна. Бе по-скоро временен спътник, който падаше към планетата.
	Липсваха и сенки освен при рядко стечение на обстоятелствата. Не можеше да се говори и за север, юг, изток или запад. Часовникът на Анана можеше да се използва и като компас, но тук това бе безполезно. Голямото тяло, върху което се намираха, не притежаваше нито желязно-никелово ядро, нито някакви електромагнитни свойства, а още по-малко северен или южен полюс. В прецизния смисъл на думата, то даже не беше планета.
	Земята под него се издигаше. Той не можеше да долови това, понеже процесът бе бавен, но околните хълмове определено се бяха снижили.
	Часовникът притежаваше една полезна функция. Маркираше движението на времето напред. И щеше да му каже кога ще изтече полагащият му се час и половина дежурство на пост.
	Когато стана време да събуди Анана, той се отправи към нея. Но тя се изправи и седна, преди да се бе приближил и на дванайсет стъпки. Знаеше, че е неин ред. Беше програмирала биологическия си часовник да я събуди когато трябва.
	Анана беше красива, но изтощението започваше да оставя отпечатък и върху нея. Скулите й бяха станали по-подчертани, бузите й започваха да хлътват, около големите й тъмносини очи се виждаха кръгове на преумора. Устните й бяха напукани, а някога нежнобялата й кожа бе мръсна и изглеждаше загрубяла. Макар да й се бе налагало да се изпотява многократно през тези дни, по врата й все още се забелязваха следи от пушек.
	— И ти не изглеждаш прекрасно — обади се тя с усмивка.
	При нормални условия гласът й беше богат контраалт, но сега прозвуча само мрачно.
	Тя стана на крака. Слаба, но едрогърда и с широки рамене, тя бе само два инча по-ниска от неговите шест фута и един инч, притежаваше силата на всеки мъж с нейното тегло, и ако се надбягваха на къса дистанция със сигурност щеше да го изпревари. А и защо не? Тя бе разполагала с десет хиляди години, за да достигне потенциала на физическите си възможности.
	Извади гребен от задния джоб на изпокъсаните си провиснали панталони и оправи гарвановочерната си коса.
	— Ето. По-добре ли е? — попита тя все така усмихнато. Зъбите й бяха ослепително бели и идеално равни. Само преди трийсет години си бе имплантирала нови зъбни гнезда и в момента се радваше на стотния си комплект.
	— Не е зле за една умираща от глад, дехидратирана стара жена — каза той. — Честно казано, ако можех бих… — Той спря да се хили и махна с ръка към веригата опасващи ги хълмове: — Имаме си гости.
	Беше му трудно да види в полумрака дали бе пребледняла. Но гласът й прозвуча лишен от емоции:
	— Ако раждат плодове, поне ще се нахраним.
	Той реши, че е по-добре да не напомня за възможността изядените да бъдат те самите.
	Подаде й лъчемета. На външен вид изглеждаше като шестзаряден револвер. Но вместо патрони имаше батерии, от които само една бе останала с някакъв заряд. В цевта беше монтиран механизъм, който можеше да се настрои така че лъчът да пререже дънера на дърво, да предизвика леко обгаряне или да парализира.
	Кикаха се върна на мястото, където бе оставил своя лък и колчана със стрели. Макар да беше великолепен стрелец, до момента само две от стрелите му бяха улучили целта. Животните бяха много предпазливи и с изключение на два случая бе невъзможно да се приближи достатъчно близко, за да стреля. На два пъти бе успял да убие малки газели, които се бяха оказали напълно недостатъчни да напълнят стомасите на петима души в продължение на дванайсет дни. Анана бе улучила заек с мятане на леката си бойна секира, но някакъв дългокрак бабуин беше изскочил иззад хълма, беше го грабнал и бе избягал с него.
	Кикаха взе лъка и колчана, и двамата с Анана се отдалечиха на около триста крачки от спящите. Той легна и заспа. Беше забил ножа си в почвата, готов да го изтегли за миг в случай на атака. Анана разполагаше с лъчемета, с леката си секира за мятане и с нож.
	Дърветата още не ги безпокояха. Двамата само искаха да се отдалечат от останалите. Когато времето на Анана изтечеше, тя щеше да събуди МакКей. После щеше да се върне и да легне при Кикаха. Не се безпокояха особено, че някой може да опита да се прокрадне към тях, докато спяха. Анана ги бе предупредила, че в ръчния й часовник има устройство, което ще я събуди, ако същество с маса, достатъчно голяма, за да бъде то опасно, опита да ги приближи. Лъжеше, макар че нищо не пречеше един Повелител да притежава такова не особено сложно устройство. Другите сигурно се питаха дали не ги е измамила. Обаче не смееха да проверят. Беше ги заплашила, че ако някой се опита да ги нападне, тя ще го убие моментално. А това вече бе нещо, в което те не се съмняваха.

>	Трета глава

	Събуди се облян в пот от горещината. Ярката дневна светлина го бодеше в очите. Небето се бе превърнало в алена пещ. Облаците ги нямаше заедно със скъпоценната влага, която бяха отнесли незнайно къде. Вече не се намираха в долина. Хълмовете се бяха изравнили с равнината, която се простираше около тях. Групата им сега се намираше на върха на ниско възвишение.
	Това го изненада. Скоростта, с която се бе извършила промяната, бе по-голяма от очакваната. Уртона обаче поясни, че понякога се наблюдават случайни скокове в темпото на тектоничните преобразувания. Тук нищо не беше постоянно или поне предсказуемо. Така че не трябваше да се изненадва.
	Дърветата обаче продължаваха да ги заобикалят. Бяха хиляди и точно в момента няколко разузнавачи се приближаваха към билото на новородения хълм. Бяха високи към десетина стъпки. Подобните им на варел стволове бяха покрити с гладка зеленикава кора. Големи кръгли тъмни очи опасваха ствола в горната му част. От едната страна се виждаше отвор, наподобяващ уста. Вътре в него можеше да се различи мека гъвкава тъкан и два ръба, обсипани с остри като на акула зъби. Според Уртона растенията били наполовина на белтъчна основа и храносмилателната им система силно наподобявала тази на животните. Тя започвала с устата и свършвала с ануса, който съвсем изненадващо се намирал… също в устата.
	Е, Уртона положително знаеше. Нали той ги бе създал.
	— Те не страдат от никакви болести, така че няма никакви причини изпражненията да не минават отново през устата — бе пояснил съображенията си Уртона.
	— Сигурно имат отвратителен дъх — бе отбелязал тогава Кикаха. — Но това не е проблем, нали и без това никой не се кани да ги целува.
	Той, Анана и МакКей се бяха засмели. Уртона и Червения Орк не скриха отвращението си. Чувството им за хумор явно се бе атрофирало. А може и никога да не бяха притежавали такова.
	Короната на дърветата се състоеше от множество тънки клонки, не по-дълги от две стъпки. Покриваха ги широки зелени листа с формата на сърце. От ствола излизаха още шест къси клона, всеки дълъг към три стъпки, групирани в три двойки. Те се разклоняваха допълнително, но листата по тях бяха едри и овални. Между клоните излизаха гъвкави като на октопод пипала, стигащи до към дванайсет стъпки. Отделна двойка пипала имаше при основата.
	Точно последните две помагаха на дървото да се придвижва върху двата си къси крака, лишени от колянна става и завършващи с огромни безпръсти кръгли ходила. Когато дървото решеше да се установи на дадено място, ниско разположените пипала се заравяха в почвата, пускаха корени и започваха да всмукват хранителни сокове. Корените лесно можеха да бъдат пречупени, а пипалата да бъдат изтеглени обратно, когато се налагаше придвижване.
	Кикаха бе попитал Уртона какво го бе накарало да създаде такова непохватно и тромаво създание в своите биолаборатории.
	— Защото това ми достави удоволствие — бе отговорът.
	Сега Уртона вероятно съжаляваше. Той вече бе събудил останалите и всички бяха обърнали поглед към страховитите и странни създания.
	Кикаха се приближи до групата.
	— Как комуникират помежду си?
	— Чрез феромони — различните субстанции, които се отделят от тях. Те са към трийсет на брой и всеки отделен феромон предава различен сигнал на съседните дървета. Те не мислят — мозъците им са с размера на мозъка на динозавър. Реакциите им са на инстинктивно ниво. Но в тях е заложен здрав стаден инстинкт.
	— Има ли феромон, който стимулира чувството на страх?
	— Да. Но трябва да накараш поне едно да се изплаши, а в тази ситуация това е направо невъзможно.
	— Мисля си — промърмори Кикаха, — колко несъобразително от твоя страна е да дойдеш тук без ампула с феромона на страха.
	— Точно така постъпвах преди — отговори Уртона.
	Най-близкият разузнавач бе спрял на трийсетина стъпки от тях. Кикаха погледна към Анана, която стоеше на шейсет стъпки от групата им. Беше извадила лъчемета си и го държеше готов за всяка враждебна проява както от страна на дърветата, така и от тримата мъже.
	Кикаха се отправи към разузнавача и спря недалеч от него. Дървото помаха със зеленикавите си пипала. Няколко други се насочиха към тях, но не се движеха прекалено бързо. Според Кикаха тази конструкция на краката им едва ли щеше да им позволи да развият повече от една миля в час. От друга страна той не познаваше пълния им потенциал. А и Уртона не си спомняше каква максимална скорост е била заложена в работния му проект.
	Още докато се приближаваше към дървото, Кикаха чувстваше земята да се надига под краката му и усещаше как скоростта на метаморфозата се увеличава. Въздухът стана по-топъл, между стръкчетата трева се появиха празни пространства. Почвата бе черна и някак мазна на външен вид. Вече знаеха, че след спиране на процеса на преобразуване са необходими три дни, за да поникне нова трева.
	Хилядите дървета продължаваха да се движат, но вече по-бавно. Накланяха се напред на несгъваемите си крака и протягаха пипала, за да се опрат на тях.
	Кикаха погледна по-внимателно най-близкия представител и видя на клоните му да се клатят към дузина малки сфери, червени като ябълки.
	— Стават ли плодовете им за ядене? — обърна се той към Уртона.
	— Да, от птиците — отговори му той. — Не си спомням точно. Но не мога да се сетя по каква причина бих решил да ги направя отровни за хората.
	— Като те познавам, бих казал, че може да си го направил, за да се посмееш — язвително подметна Кикаха.
	После направи знак на Ангъс МакКей да дойде при него. Негърът се приближи предпазливо, но беше ясно, че опасенията му са свързани с близкото дърво, а не с Кикаха.
	МакКей беше инч по-нисък от Кикаха, но с петнайсетина килограма по-тежък. При това разликата в теглото не се дължеше на повече тлъстина. Носеше черни дънки, черни чорапи и черни обувки. Отдавна бе захвърлил ризата и коженото си яке на рокер, но не се бе разделил с мотоциклетната си каска. Кикаха бе настоял да я запази, ако не за друго, поне за да събират дъждовна вода в нея.
	МакКей бе професионален престъпник, продукт на Детройт, дошъл в Лос Анжелис, за да стане един от наемните убийци на Уртона. Разбира се не бе и предполагал, че Уртона е Повелител. Така и не бе разбрал с какво точно се занимава Уртона, когото той познаваше като мистър Калистър. Но заплащането бе добро и щом мистър Калистър не навлизаше в запазената територия на другите банди, всичко бе наред. На всичко отгоре мистър Калистър бе доказал, че знае как да се оправя с полицията.
	Онзи ден, който сега изглеждаше толкова отдавна, той беше освободен от задължения за следобеда. Беше се запил в една таверна в Уатс. Беше забърсал една нелоша макар и бърборива жена и я бе откарал в апартамента си в Холивуд. Бяха скочили в леглото още от вратата и след като приключиха с онова, за което я бе довел, той бе заспал. Събуди го телефонът. Обади му се Калистър и възбуденият му глас издаваше, че му се е случило нещо неприятно. Събитието явно бе тревожно, макар той да не му каза за какво става дума. Само му съобщи, че трябва веднага да се яви. И да вземе автоматичният си пистолет 45-и калибър.
	Последното го накара веднага да изтрезнее. Мистър Калистър сигурно наистина бе загазил, за да му говори такива неща по телефон, който като нищо можеше да се подслушва. И точно тогава започнаха неприятностите. Жената естествено я нямаше, бе изчезнал и портфейлът му — петстотин долара и кредитните карти, — както и ключовете за колата.
	Когато надзърна през прозореца към паркинга до сградата видя, че и самата кола я няма. Ако не му трябваше спешно, сигурно щеше да се изсмее. Обран от проститутка! Тъпа при това, защото явно не бе съобразила, че с лекота ще я открие. Не беше проблем да си върне портфейла и съдържанието му… е, ако още си беше на мястото. И колата, разбира се. Нямаше да я убие, но щеше да й посмачака фасона, за да й даде урок. Беше професионалист, а професионалистът не убива, освен за пари или при самозащита.
	Така че облече мотоциклетните си дрехи и потегли на максимална скорост в нощта, готов да избяга на прасетата, ако го зърнеха. Калистър го чакаше. Другите бодигардове ги нямаше. Не попита Калистър къде са, защото босът никак не обичаше въпросите. Но той сам му обясни. Каза че всички били в една кола, която катастрофирала, докато преследвала един мъж и една жена. Не били загинали, но не ставали за работа.
	Калистър бе продължил с описание на двойката, която го интересуваше, без да казва по каква причина.
	После бе останал, двоумейки се за миг, захапал в нерешителност долната си устна. Беше едър и красив мъж, с жълтеникава къдрава коса, очи със странно зелен цвят и лице, напомнящо с нещо за киноартиста Пол Нюман. Накрая отиде до един шкаф, извади от джоба си малка кутийка с размера на бучка захар, приближи я до ключалката и вратичката се отвори.
	Калистър извади някакво странно на външен вид устройство от чекмеджето. Макар никога да не бе виждал нищо подобно преди, МакКей се бе досетил, че това е оръжие. Имаше основно тяло, към която можеше да се прикрепи къс дебел приклад, точно както ловджийска пушка с рязана цев.
	— Взех друго решение — каза Калистър. — Вземи това и остави пистолета си тук. Може да се озовем на място, където не бива да се чуват изстрели. Ето, виж как работи.
	Наблюдавайки кратката демонстрация, МакКей бе усетил леко замайване. И това беше само първата крачка в серията от събития, накарали го да се почувства като превърнал се в резултат от някаква магия герой от научнофантастичен филм. Ако бе имал грам мозък в главата си, още тогава трябваше да се обърне и да се махне. Но едва ли имаше някой, който би могъл да му каже, че само пет минути по-късно той изобщо няма да бъде на Земята.
	Но тогава стоеше ококорен и наблюдаваше демонстрацията на Калистър. Лъчеметът бе прерязал един стол на две. После Калистър му даде метална защитна жилетка. Поне на вид и на пипане му се стори, че е стоманена. Но беше гъвкава.
	Калистър също навлече такава и после каза няколко думи на неразбираем чужд език. В стената просветна голямо кръгло петно, секунди по-късно сиянието изчезна и той видя пред себе си пейзаж от друг свят.
	— Мини през вратата — нареди късо Калистър. Той държеше в ръка друго оръжие, маскирано като револвер. Не бе насочено към МакКей, но той разбираше, че ще погледне в цевта, ако откаже да се подчини.
	Калистър го последва. МакКей се досещаше, че го използват вместо щит, но не протестира. Знаеше, че ако се осмели, ще бъде прерязан надве.
	После минаха през нова „врата“ и се озоваха в нов свят или ново измерение, или каквото и да беше това. И докато Калистър оглеждаше за преследваната двойка, МакКей се разходи сред дърветата. Изведнъж сякаш небето се стовари върху главата му. Отнякъде се появи едър червенокос тип, който — МакКей не можеше да повярва на очите си! — бе въоръжен с лък и стрели.
	Криеше се зад едно дърво и МакКей сряза с откос клоните от едната му страна. Искаше само да стресне стрелеца, защото Калистър му бе обяснил, че иска този тип жив. И какво само име, Кикаха! Но Кикаха бе изстрелял една стрела и МакКей веднага разбра по каква цел. Една-единствена част от тялото му бе останала незащитена от дървото, зад което се бе скрил — рамото. Но Кикаха бе улучил точно тази част!
	Ако не бе жилетката, стрелата щеше да го прониже. Така само го събори на земята. Лъчеметът му излетя от пръстите и все така включен се изтърколи през поляната.
	И тогава най-грамадният вълк — вълк!, — който МакКей някога бе виждал, мина през лъча и бе намерил смъртта си, срязан на четири парчета. МакКей осъзна какъв късмет бе извадил. Ако лъчът се бе извъртял в противната посока, парчетата щяха да бъдат от собственото му тяло. Макар рамото и ръката му да бяха като парализирани, той бе съумял да се изправи и приведен да изтича към друго дърво. Проклинаше, без да се сдържа, защото бе допуснал Калистър да го накара да остави пистолета си. Знаеше, че никога не би набрал куража да излезе на поляната и да опита да си прибере лъчемета. Не и срещу противник, който можеше да стреля с лък по този начин.
	На всичко отгоре нещо му казваше, че се е забъркал в нещо, което е далече, много далече над неговото ниво.
	След това се развиха бурни събития, от които МакКей не видя много. Успя да се качи на огромна канара с размера на къща и макар с една ръка ловко се възползва от множеството издатини и удобни за захващане дупки. По-късно се питаше какво го бе накарало да се качи на място, където бе останал без път за отстъпление. Но в обзелата го тогава паника това му се бе сторило най-разумния ход. Беше сметнал, че никой няма да се сети да го потърси точно там. Освен това можеше да се просне по корем и да се скрие, докато суматохата не утихне. Ако спечелеше боса, той щеше да слезе долу. Щеше да поясни, че се е качил на канарата, за да огледа ситуацията от птичи поглед, така че да съобщи на Калистър каква е дислокацията на врага.
	Междувременно зарядът на лъчемета се бе изчерпил, разтапяйки наполовина намиращата се на петдесетина стъпки от него скала.
	Успя все пак да види Калистър да тича към двойката и още някакъв мъж и му се стори, че шефът държи нещата под контрол. Но тогава червенокосият Кикаха, който в този момент лежеше в тревата, бе казал нещо на жената. И тя бе вдигнала някакъв странно изглеждащ тромпет до устните си и бе започнала да свири някаква необичайна мелодия. Калистър бе замръзнал на място, бе изкрещял нещо и се бе хвърлил като побъркан в обратна посока.
	В следващия миг всички се озоваха в друг свят. И ако преди ситуацията бе просто лоша, сега нещата бяха толкова лоши, колкото изобщо беше възможно. Е, май не чак толкова. Защото той все пак беше оцелял. Макар да имаше моменти, когато съжаляваше за това.
	Така бяха изминали дванайсет „дни“. Много неща му се бяха изяснили междувременно, повечето благодарение на Кикаха. Но той все още не можеше да приеме, че Калистър, чието истинско име се оказа Уртона, Червения Орк и Анана са по на хиляди години. Нито вярваше, че идват от друг свят, който Кикаха упорито наричаше „джобна вселена“. Някакъв изкуствен континуум, нещо като четвъртото измерение от фантастичните филми, или най-малкото нещо подобно.
	Повелителите — защото те се наричаха така — твърдяха, че са направили Земята. И не само нея, ами и Слънцето, другите планети, звездите — които на свой ред не били точно звезди, а само изглеждали такива, — изобщо цялата проклета вселена.
	Всъщност те твърдяха, че са създали прародителите на всички земни хора в своите лаборатории.
	Но върхът беше — и от тази идея мислите в главата му започваха да се люшкат като коркова тапа сред вълните в океана, — че имало много такива изкуствени джобни вселени. И те били създадени по такъв начин, че в тях господствали различни от земните физически закони.
	Оказваше се, че преди десетина хиляди земни години сред Повелителите настъпило разцепление. Останалите живи се затворили в собствените си малки светове и се захванали да ги управляват. Всеки се опълчил срещу всеки.
	Това поне обясняваше защо Уртона и Орк, чичовци на Анана, се бяха опитали да я убият и желаеха смъртта на другия.
	Интересна беше историята и на самия Кикаха. Роден като Пол Янус Финеган през 1918* година в малък град на Индиана. След Втората световна война бе постъпил в Университета на Индиана, но още преди да изтече първата му година като студент, се беше забъркал с Повелителите. В началото живял в някакъв странен свят, известен като Света на нивата. Там заслужил името Кикаха, дадено му от индианско племе, обитаващо едно от нивата на планетата, която имала конструкцията на Вавилонската кула или на кулата в Пиза. Или на нещо друго**.
	[* инициалите на героя и годината му на раждане съвпадат с тези на автора на книгата — Бел.пр.]
	[** виж първата книга от цикъла „Създателят на вселени“ — Бел.пр.]
	Индианци ли? Да, защото Повелителя на онзи свят Джадауин бил населил различните нива с различни хора, които собственоръчно бил отвлякъл от Земята.
	Наистина много объркана история. Джадауин не бе живял винаги в родния свят на Повелителите, нито в собствения си частен космос. Известно време прекарал като истински земен жител, без да съзнава кой е всъщност, поради амнезия. На всичко отгоре… по дяволите всичко това! МакКей усещаше, че го заболява главата дори само като започнеше да мисли за тези неща. И все пак някой ден, ако разполагаше с достатъчно време и ако оживееше дотогава, той щеше да разплете тази бъркотия. Стига да не откачеше преди това.

>	Четвърта глава

	— Умирам за ябълки като всеки хожър*, Ангъс — каза Кикаха. — Така че съм решил да си набавим малко пресни плодове. Обаче имам нужда от помощта ти. Пипалата ни пречат да се доближим достатъчно. Но дърветата имат една слаба точка в своята защита. Подобно на повечето хора и те не могат да си държат устата затворена. Реших да изстрелям една стрела в устата на онова дърво. Едва ли ще го убия, но поне ще го заболи. Да се надяваме, че силата на удара ще го събори на земята. Този лък има страшно натегната тетива. Искам когато го улуча ти да изтичаш и да хвърлиш тази секира по някой от клоните. Опитай да улучиш грозд от тези плодове. А после аз ще го примамя настрани от нападалите ябълки.
	[* прозвище, с което са известни кореняците на щата Индиана — Бел.пр.]
	Той му подаде леката секира на Анана.
	— Ами онези? — поинтересува се МакКей, сочейки към трите дървета, които се намираха на около двайсетина стъпки от жертвата, която си бяха набелязали. Те бавно, но неотклонно се приближаваха.
	— Е, може да оберем и техните ябълки. Имаме нужда от този плод, Ангъс. Трябва ни както храната, така и водата, която съдържа.
	— Не е необходимо да ми го обясняваш — обади се Ангъс.
	— И аз съм като дървото — усмихнато отвърна Кикаха. — Не мога да си държа устата затворена.
	Той нагласи стрела на тетивата, прицели се внимателно и стреля. Стрелата се заби в овалния отвор на устата. Точно в този миг дървото беше вдигнало двете си пипала, готвейки се да направи поредната стъпка напред и се беше наклонило за момент преди да се опре на гъвкавите израстъци. Кикаха беше забил стрелата именно в тази частица от секундата, когато равновесието му беше нарушено. Дървото залитна назад и падна. Пипалата трескаво се замятаха, но силата не им стигаше да го изправят отново. Излизащите настрани клони му пречеха да се претърколи странично, дори ако изобщо беше в състояние да го направи.
	Кикаха изпусна въздуха в гърдите си и сложи ръка върху рамото на МакКей.
	— Май няма да се налага да хвърляш секирата. Ябълките изпопадаха. Страшен удар!
	Трите дървета по склона на хълма бяха спрели за кратко. После продължиха хода си напред. Нито звук не се изтръгна от устите им, но по въртящите им се очи двамата мъже се досетиха, че те оживено комуникират. Уртона обаче настояваше, че дърветата не са в състояние да мислят. Общуването, на което били способни, се извършвало на инстинктивно ниво, също като при мравките. В случая беше очевидно, че те идват на помощ на падналия си събрат.
	Кикаха изтича пред МакКей, който за миг се подвоуми. Обърна се. Двамата Повелители стояха на около шейсетина стъпки над тях. Анана наблюдаваше с лъчемет в ръка и от време на време се оглеждаше, за да държи околната местност под контрол.
	Уртона, разбира се, бе казал на МакКей да убие Анана и Кикаха, ако му се отдаде такава възможност. Но ако сега удареше със секирата отзад по главата червенокосия, Анана щеше да го застреля като куче. По-важното бе обаче, че той разглеждаше шансовете си за оцеляване тук като по-големи, ако се държи за Кикаха и Анана. И накрая Кикаха беше единственият, който не се отнасяше към него като към презрян негър. Не че Повелителите имаха специално отношение към цвета на кожата. Те по-скоро се държаха с всеки, който не беше представител на тяхната раса, като с гаден негър. Не можеха да се държат дружелюбно дори помежду си.
	МакКей изтича напред и спря малко извън обсега на мятащото се пипало. Събра осем ябълки, напъха четири в джобовете на дънките си и хвана по две във всяка от ръцете си.
	Когато се изправи ахна от изумление. Побърканият Кикаха бе скочил върху падналото дърво и дърпаше стрелата, забила се в устата му. Когато успя да я измъкне, от пръстите му капеше слузеста белезникава течност, а кръстът му бе обхванат от друго пипало. Но вместо да се бори с него, той заби десния си крак дълбоко в дупката и го завъртя странично.
	Миг по-късно вече летеше във въздуха обратно към МакКей, запратен от конвулсивната реакция на пипалото, причинена без съмнение от силната болка.
	Вместо да се отдръпне, МакКей сграбчи Кикаха и двамата паднаха заедно. Чернокожият пострада повече от онзи, когото бе хванал и в продължение на цяла минута те останаха да лежат върху тревата. Кикаха беше върху МакКей. После червенокосият се претърколи настрани и се изправи на крака.
	— Добре ли си? — погледна той лежащия в краката му МакКей.
	МакКей стана на свой ред и отвърна:
	— Мисля, че нямам нищо счупено.
	— Благодаря. Ако не беше смекчил падането ми, можех да си счупя гръбнака. Макар че не знам. Аз съм доста жилав. Но, Господи, каква сила има в тези пипала!
	Анана вече се бе присъединила към тях.
	— Ранен ли си, Кикаха?
	— Не. И Ангъс-черньото е наред.
	— Ангъс-черньото ли? — изумено се осведоми МакКей. — Ах ти, кучи сине!
	— Хайде, хайде — засмя се Кикаха. — Не разбираш ли от майтап? Едно време във фермата си говорехме така. Стига, МакКей, изобщо не съм искал да те засегна.
	Кикаха се обърна. Тримата разузнавачи не се бяха приближили повече. Продължаващият да се издига хълм вече имаше доста стръмни склонове и правеше придвижването им много трудно. Ордата зад тях също бе спряла движението си напред.
	— Дори не се налага да се изкачваме — отбеляза Кикаха. — Прави го вместо нас.
	Но наклонът вече бе станал толкова голям, че ако скоростта на издигане не се забавеше, скоро всички щяха да се изтърколят на дъното. Сегашните четиридесет и пет градуса можеха да се превърнат в деветдесет след петнайсет минути.
	— Явно сме в епицентъра на някаква бурна трансформация — каза Кикаха. — Да се надяваме, че енергията скоро ще се изчерпи. Иначе…
	Пипалата на падналото дърво вече се движеха немощно. Кикаха явно му беше нанесъл сериозни поражения. От устата му изтичаше белезникава течност.
	Кикаха взе секирата, която МакКей беше пуснал на земята. Отправи се към дървото и започна да кастри всичките му клони наред. Два удара на клон бяха напълно достатъчни. После се захвана с пипалата, които се оказаха значително по-жилави. И все пак, четири удара стигаха за ампутацията на всяко едно от тях.
	Накрая пусна секирата, вдигна единия край на дървото и го извъртя така, че да се изтърколи надолу по склона.
	— Излишен разход на енергия — късо каза Анана.
	— Чакането да видиш какво ще се случи, изгаря повече енергия. Или поне в този момент е така. Има време за проява на търпение, има и време за разход на енергия.
	Той се премести в средата на ствола и го тласна надолу с крак. Дървото започна бавно да се търкаля, постепенно набра скорост и не след дълго отскочи от някаква бабуна, излетя във въздуха и се заби в групичка дървета. Всички рухнаха едновременно, някои се претърколиха, чупейки клоните си, а други излетяха във въздуха като изстреляни от оръдие.
	Ефектът беше лавинообразен. Когато всичко приключи близо петстотин дървета лежаха преплетени на дъното в основата на хълма. Нито едно не можеше да се изправи само. Сякаш бе паднала лавина, последвана от наводнение.
	— Като задръстване на трупи по реката! — извика Кикаха.
	Но никакво задръстване на трупи на Земята не бе свързано с размахването на безброй пипала. Нито пък някоя гора се бе притичвала на помощ на повалените си членове.
	Хората обаче имаха сериозни затруднения да се задържат на склона. Те се вкопчиха в тревата, а тримата разузнавачи се изтърколиха „по гръб“ в бъркотията долу.
	— Аз слизам — обяви Кикаха. После се обърна и се плъзна по задник. Останалите го последваха. Когато триенето започваше да ги пари, забиваха пети, за да се забавят. Някъде по средата на спускането се наложи да спрат и да се обърнат по корем, за да се поохладят. Дъната на панталоните им бяха разкъсани на няколко места.
	— Видя ли водата? — попита Кикаха и посочи отдясно на тях.
	— Струва ми се, че видях — отвърна му Анана. — Но помислих, че е някакъв мираж.
	— Не е. Миг преди да се плъзнем надолу, в тази посока видях голям воден басейн. Намираше се поне на петнайсет мили оттук. Но нали знаеш колко измамно е чувството за разстояние тук.
	Точно под тях, на около двеста стъпки встрани, имаше задръстване от живи трупи. Хората продължиха спускането си но вече косо по склона, който не спираше да увеличава наклона си. Каската на МакКей, лъкът и колчана със стрели на Кикаха, секирата и лъчеметът на Анана им пречеха и затрудняваха движенията им, но те се справиха. Последната част буквално прелетяха във въздуха и се приземиха на по четири крака.
	Дърветата не им обърнаха никакво внимание. Инстинктът да помогнат на изпадналите в беда съплеменници явно доминираше естествената нужда да убиват, за да се нахранят. Растенията обаче бяха разположени толкова нагъсто, че просто нямаше как петимата да минат през редиците им.
	Погледнаха нагоре към върха на хълма. Склонът откъм тяхната страна беше вече вертикален и върхът започваше да се издува. Силна топлина ги полъхна в лицата.
	— Корените на тревата ще попречат на онзи навес да падне върху главите ни — замислено каза Кикаха. — Но колко дълго? Когато рухне, масата направо ще ни помете.
	Растенията методично се придвижваха към сплетената маса в редици с почти докосващи се клони. Най-близките до хората даже се отместваха малко настрани, за да не се блъснат в тях. Но разперените пипала караха всички да бъдат неспокойни.
	— Знам че идеята не ти харесва, Кикаха, но май ще трябва да използваме лъчемета — подхвърли Анана.
	— Да не ти минава същата мисъл, която ми хрумна? Може и да не се наложи да посичаме всяко, което ни се изпречи на пътя към свободата. Може би тези неща могат да горят?
	— Да не си полудял! — възкликна Уртона. — Нали и ние ще изгорим.
	— Случайно да имаш по-добро предложение?
	— Да. Мисля че трябва да нагласим лъчемета в режим на рязане и да се опитаме да си пробием с него път.
	— Не вярвам че оставащият заряд ще ни позволи да направим това — възрази Анана. — Има сериозна опасност да се озовем в безнадеждно положения в центъра на тази каша. И тогава може вече да ни атакуват. А ние ще сме напълно безпомощни.
	— Да подпалим едно-две — предложи Кикаха. — Но не от най-близките.
	Анана завъртя диска на регулатора в основата на дръжката. После насочи оръжието към едно дърво на около пет крачки от тях. В продължение на няколко секунди нищо не се промени. После кората започна да дими. Десет секунди по-късно дървото избухна в пламъци. Растението като че ли не схвана веднага какво се бе случило. Продължаваше клатушкайки да се приближава към общата цел. Но тези точно зад него спряха. Сигурно бяха усетили миризмата на дима и сега бяха под властта на инстинкта — а може би на програмата — за оцеляване.
	Анана подпали още три. Изведнъж редиците на дърветата непосредствено зад запалените рухнаха повалени. Другите зад тях продължаваха да напират и събаряха тези отпред.
	Най-сетне задните редици спряха. Пипалата им объркано се размахваха. Неочаквано и напълно синхронно, като военен полк, подчиняващ се на сигнала на беззвучен тромпет, обявил отбой, те се обърнаха и с максимална скорост започнаха да се отдалечават в противоположна посока.
	Пламтящите дървета бяха спрели да вървят, но бясно мятащите им се пипала показваха, че най-сетне са осъзнали каква беда ги беше сполетяла. Пламъците обгръщаха стволовете им, жадно поглъщаха листата и се придвижваха от клон на клон към върха. Дузините очи пламнаха, разтопиха се и се стекоха като сок, съскащ по горящата кора.
	Едно от тях най-сетне падна като коледна цепеница в камината. Секунда по-късно паднаха други две. Краката им продължаваха хаотично да се движат и големите кръгли пети се удряха в земята.
	От смесената миризма на горящо дърво и плът на хората им се повдигаше.
	Но онези пред унищожените си събратя още не знаеха какво се бе случило. Вятърът отнасяше дима и феромоните на паниката настрани от тях. Те продължаваха похода си към задръстването и най-сетне стигнаха до целта си. Предните редици се опитаха да изправят повалените си събратя, но липсата на достатъчно пространство им пречеше.
	— Да изгорим всички! — извика Червения Орк и брат му, Уртона, го подкрепи.
	— И какво ще спечелим? — погледна ги с отвращение Кикаха. — Освен това те чувстват болка, макар да не издават нито звук. Нали, Уртона?
	— В същия смисъл, в който усеща болка скакалецът — махна с ръка Повелителя.
	— Ти някога бил ли си скакалец? — попита го Анана.
	Кикаха леко се затича и останалите го последваха. Коридорът, открил се пред тях, беше широк към двайсет стъпки, но постепенно се се разширяваше с изтеглянето на бягащите дървета. Изведнъж МакКей извика:
	— Пада!
	Не беше необходимо да питат какво пада. Побягнаха с всички сили. Кикаха, който водеше колоната, бързо се оказа последен. Краката му все още го боляха, а болката в гърдите му се засили. Анана го хвана за ръка и го задърпа след себе си.
	Зад гърбовете им се разнесе грохот. Малко пред тях се стовари гигантска топка мазна почва, смесена с ръждивочервени стръкове трева и се заби в земята. Този къс явно се бе отделил и беше изхвърлен във въздуха от силата на удара на основната маса. Топката падна толкова близко, че те не можаха да се спрат. И двамата се забиха в нея сред коренищата. Масата все пак бе достатъчно мека, за да поеме силата на удара.
	Станаха и заобиколиха купчината пръст, която беше с размера на гараж за една кола. Кикаха си позволи да хвърли поглед назад. Основната маса бе паднала на броени крачки зад тях. От нея стърчаха клони, пипала и ритащи крака.
	Вече бяха в безопасност. Той спря и Анана последва примера му.
	Другите ги бяха изпреварили и с удивление разглеждаха огромния пръстен от пръст, който обграждаше основата на хълма. Процесът обаче явно продължаваше, защото и в този момент от върха се откъсваха огромни парчета и погребваха под себе си гледката на опустошението.
	От дърветата бяха оцелели към стотина. Те продължаваха клатушкайки се да се отдалечават с бавен бяг от мястото на катастрофата.
	— Трябва да пленим няколко от най-задните дървета — отбеляза Кикаха. — Имаме нужда от още ябълки. Без тях нямаме шанс да стигнем до водата.
	Макар всички да бяха разтърсени от последните събития, те веднага се отправиха по следите на дърветата. Анана хвърли секирата си, а МакКей каската. Не след дълго разполагаха с повече плодове, отколкото можеха да носят. Всеки изяде по дузина, напълвайки корема си с храна и влага.
	После тръгнаха към водния басейн. Надяваха се, че вървят в правилната посока. Лесно беше да се сбърка посоката в свят без слънце и постоянно променящ се пейзаж. Дори планината, избрана за ориентир, можеше да се превърне в долина на следващия ден.
	Анана, която вървеше непосредствено до Кикаха, прошепна:
	— Изостани малко.
	Той забави ход, без да пита. Изчакаха другите да се отдалечат достатъчно.
	— Какво има?
	Тя вдигна лъчемета и му показа тревожно мигащия индикатор в дръжката. После завъртя диска на регулатора и индикаторът изгасна.
	— Енергията, с която разполагаме, е достатъчна за едно срязване до три секунди на разстояние до шейсет стъпки. Разбира се, ако превключа на бавно изгаряне или на парализа, зарядът ще издържи малко повече.
	— Не мисля че ще опитат нещо срещу нас, дори да знаят за истинското положение на нещата. Те повече се нуждаят от нас за да оцелеят, отколкото ние от тях. Но когато… ако… намерим двореца на Уртона, тогава ще трябва много да внимаваме. Мен лично ме безпокои, че лъчеметът би могъл да ни потрябва за други цели.
	Той поспря и се загледа над главата на Анана.
	— Например за това.
	Тя извърна глава.
	На билото на планински масив на около две мили от тях се виждаше дълга редица движещи се предмети. Дори от това разстояние и при тази светлина, тя ясно различаваше, че става дума за смесена група от големи животни и човешки същества.
	— Туземците — ненужно поясни той.

>	Пета глава

	Тримата мъже бяха спрели и подозрително ги гледаха. Двама от тях тръгнаха напред и Червения Орк ги приветства.
	— Какво, по дяволите, кроите?
	Кикаха се засмя:
	— Колко приятно е да се пътува заедно с параноици. Обсъждахме ето това — и той посочи към превала.
	МакКей простена и запита:
	— Какво ли още ни очаква?
	А Анана се поинтересува:
	— Всички местни жители ли се отнасят враждебно към пришълците?
	— Не знам — призна Уртона. — Със сигурност ми е известно, че притежават силно развито чувство за племенна принадлежност. Едно време имах навика да летя над планетата и да ги наблюдавам, и не си спомням някога да съм срещал две племена да се разминат, без да възникне някакъв конфликт. Но поне са лишени от териториални претенции. И как ли биха могли да имат такива?
	Анана му се усмихна в отговор:
	— Хайде, чичо, питам се как ли биха реагирали, ако те представим като Повелителя на тази планета. Онзи, създал това ужасно място и прехвърлил тук насила техните предци от Земята.
	Уртона пребледня, но отговори:
	— Те са свикнали с този свят. Те не знаят, че може да има по-добър.
	— Живеят ли по хиляда години както в света на Джадауин?
	— Не. Стигат до стотина, но не страдат от никакви болести.
	— Сигурно са ни забелязали — обади се Кикаха. — Предлагам да продължим в същата посока.
	Те тръгнаха отново, хвърляйки от време на време поглед към планинския превал. Два часа по-късно керванът изчезна откъм другата страна. Никакви тектонични преобразувания не се бяха случили междувременно. Това явно беше една от областите, в които топологичните мутации се развиваха с по-ниска скорост.
	Падна „нощта“. Светлочервеният небесен купол бе прорязан от по-тъмни ивици, все хоризонтални и с различна широчина. С напредване на времето ивиците се разширяваха и потъмняваха. Когато се сляха, небето се превърна в равномерно оцветена тъмночервена пелена, някак гневна и заплашителна.
	Пред тях, докъдето им стигнеше погледа, се простираше равнина. Планините бяха изчезнали, макар да им бе трудно да определят дали се бяха размили в равнината или просто бяха се скрили в тъмнината. Не бяха сами. Наблизо, но не непосредствено до тях, се долавяше неспирното движение на хиляди животни: много видове антилопи, газели, стадо лишени от бивни слонове, малка група лосове-гиганти.
	Уртона подхвърли, че наоколо несъмнено се навъртат и едри представители на котките, както и диви кучета. Но котките сигурно нямаше да се задържат тук дълго, защото нямаха никакъв шанс да заловят плячка из тази лишена от дървета равнина. Имаше разбира се и по-дребни видове от рода на леопарда, които можеха да настигнат всичко с изключение на щраусоподобните птици. Но не бяха виждали такива наблизо.
	Кикаха бе опитал да се приближи бавно и предпазливо до антилопите. Надяваше се да не ги подплаши, преди да е стигнал на разстояние, от което да стреля с лъка си. Но те отказаха да му сътрудничат.
	Изведнъж се разнесе някакво цвъркане и животните се втурнаха в безпорядък. Из равнината отекна грохота на хиляди копита. Не се вдигна прах: мазната почва никога не изсъхваше до такава степен, с изключение на моментите, когато в даден район се извършваше необичайно бърза промяна и генерираната по време на този процес топлина изгонваше влагата от земята.
	Кикаха остана, без да помръдва, докато около него се стрелкаха телата на хиляди бягащи и подскачащи животни. Когато редиците им пооредяха той стреля и улучи със стрелата си една газела. Анана, която стоеше на неколкостотин метра от него, притича с лъчемет в ръка. Миг по-късно той разбра причината за нейното безпокойство. Цвъркането се засили и в полумрака се появи глутница дългокраки бабуини. Те си бяха напълно четирикраки, тъй като предните и задните им крайници бяха с еднаква дължина. Това, което можеха да бъдат „ръце“, по нищо не се отличаваха от „краката“.
	Бяха едри и най-големият екземпляр сигурно достигаше до стотина фунта. Пронесоха се покрай него, озъбили паст, от която се стичаше слюнка. Миг по-късно вече ги нямаше.
	Кикаха въздъхна с облекчение, наблюдавайки последното тяло да се се слива с тъмнината. Според Уртона при определени обстоятелства те не биха се поколебали да атакуват и хора. За щастие, когато се впускаха след антилопи, нищо не можело да ги отклони от пътя им. Но ако не успеели да заловят поне една, като нищо можели да се върнат за групата, която току-що бяха подминали.
	Кикаха разпори газелата с ножа си. Орк се обади:
	— Повдига ми се вече от това сурово месо! Умирам от глад, но стомахът ми започва да кипи в киселини само при мисълта за кървавите късове!
	Ухилен Кикаха му предложи първия къс:
	— Защо не опиташ вегетарианството? Ядки, плодове, малини…
	МакКей се намеси с гримаса на лицето:
	— И на мен не ми харесва. Не мога да се отърва от чувството, че животното е още живо. И сякаш се опитва да изпълзи обратно през гърлото ми.
	— Опитай едно от бъбречетата — предложи му Кикаха. — Те са рядък деликатес. И са много крехки. А може би предпочиташ тестис?
	— Наистина си отвратителен — възмути се Анана. — Защо не можеш да се видиш с тази кръв, стичаща се по брадата ти.
	Но въпреки всичко тя взе предложения й тестис и си отряза парче. После го изяде с лишено от всякакво изражение лице.
	— Не е лошо, нали? — усмихна й се Кикаха. — А ако умираш от глад, дори може да ти се стори превъзходно.
	За известно време се възцари тишина. Кикаха първи приключи с яденето. Леко се уригна и стана с нож в ръката. Анана му даде секирата си и той се захвана да реже рогата на антилопата. Дълги към две стъпки, те представляваха великолепни оръжия. Най-сетне той успя да ги отдели от черепа и ги затъкна в пояса си.
	— Когато намерим клони, ще си направи чудесни копия от тях.
	Някой в тъмното шумно измляска и накара всички да скочат на крака и да се огледат. Мляскането се усили. След малко една огромна фигура изплува в червения полуздрач. Кикаха наричаше това животно „моа“ и то наистина изглеждаше като отдавна изчезналата новозеландска птица. На височина достигаше дванайсет стъпки, имаше рудиментарни крилца, дълги дебели крака, завършващи с по два пръста, въоръжени с нокът и притежаваше голяма глава с клюн като ятаган.
	Кикаха захвърли главата на антилопата и два от краката й колкото можа по-далече. По-малката сила на тежестта му позволи да ги запрати много по-далеч, отколкото би могъл да го стори на Земята. Огромната птица се бе насочила към тях. Но когато парчетата се пронесоха във въздуха над нея, тя се запъти след тях. Когато приближи на четиридесет стъпки от падналите парчета тя спря, огледа ги внимателно с едно око, после се затича към тях. Убеди се, че хората не са помръднали, сграбчи краката с клюна си и побягна.
	Кикаха вдигна от земята единия преден крак и предложи всеки от останалите да вземе по нещо.
	— Може да ни се прияде посред нощ. Не бих препоръчал някому да отлага за по-късно. В тази горещина месото ще се развали много бързо.
	— Боже, как ми се иска малко вода — въздъхна МакКей. — Жаден съм наистина, но най-напред бих искал да измия от себе си тази кръв.
	— Ще го направиш като стигнем до езерото — успокои го Кикаха. — Какво щастие, че мухите не ни досаждат през нощта. Но ако утрото ни завари, преди да сме се добрали до водата, ще ни нападнат облаци насекоми.
	И те продължиха. Смятаха че са изминали към десетина мили от хълма. Още два часа и щяха да стигнат до езерото, ако правилно бяха преценили разделящото ги разстояние. Но даже и след три часа по часовника на Анана, все още нямаше никакви признаци на вода.
	— Изглежда е било по-далече, отколкото сме предполагали — изкоментира Кикаха. — Другото обяснение е, че не сме се движили по права линия.
	Равнината започваше леко да се спуска. След час се намираха в плитка долчинка, широка не повече от една миля, която се простираше докъдето им стигнеше погледа. Към края на втория час бяха стигнали отсрещния край на долчинката. Когато спряха да починат се намираха на дъното на дълбока бразда, висока към дванайсет стъпки, но два пъти по-тясна.
	Стените й бяха стръмни, но не бе невъзможно да се изкачат. Поне засега.
	Кикаха установи с известно безпокойство, че около тях бяха изчезнали всякакви признаци на живот и почти нямаше растителност.
	— Струва ми се, че ще е по-добре да се качим обратно на равнината — обади се той след време. — Не мога да се отърва от едно странно усещане тук.
	— Просто много вървяхме — въздъхна Уртона. — Толкова се уморих, че не мога да си представя как ще направя още една крачка.
	— Тогава остани тук — предложи червенокосият. Изправи се и каза на Анана: — Ела с мен.
	И в същия миг усети влага да покрива краката му. Другите скочиха на крака с викове на изненада. По дъното течеше вода, изглеждаща черна в полумрака. Секунди след като осмислиха какво става, тя вече покриваше глезените им.
	— Охо! — извика Кикаха. — Изглежда се оттича от езерото. Тичайте с всичка сила!
	Най-близкият бряг се намираше на около една осма от милята от тях. Кикаха захвърли крака на антилопата. Преметнал лъка и колчана през едното рамо, калъфа с Рога през другото, той се затича към брега. Другите го задминаха, но както и преди Анана го хвана за ръка, за да му помогне. Когато бяха преполовили разстоянието до спасителния бряг, водата се бе изкачила вече до коленете им. Това ги забавяше, но те продължаваха напред. И тогава Кикаха обърна случайно глава наляво и видя водна стена, два пъти по-висока от него, да се носи към тях.
	Уртона пръв стигна до брега. Отпусна се на колене, хвана едната ръка на МакКей и му помогна да се изкатери и той. Червения Орк се опита да се вкопчи в глезена на негъра, но го изпусна, плъзна се обратно в оврага и отново се хвърли да пълзи нагоре. МакКей му подаде ръка, но Уртона му прошепна нещо и той се дръпна.
	Въпреки това Червения Орк съумя сам да се изкачи. Водата стигаше до кръста на Кикаха и Анана. Когато и те стигнаха на свой ред до брега, Анана го пусна и Кикаха се подхлъзна и падна назад, но веднага се изправи. Той вече усещаше треперенето на земята под краката си и добре разбираше, че това е звуковото предупреждение за приближаващата водна маса.
	Хвана Анана за краката, буквално я изхвърли нагоре, после сам започна да се катери след нея. Тя го хвана за лявата китка и го задърпа. Другата му ръка се вкопчи в тревата и той се изтегли. Останалите трима стояха наблизо и с жив интерес наблюдаваха какво ще стане. Той ги изруга, че дори не се бяха опитали да й помогнат.
	Орк сви рамене. Уртона се захили. Неочаквано Уртона се хвърли към Орк и го блъсна. Орк изкрещя и падна. МакКей ловко изтегли лъчемета от колана на Анана. Едновременно с това движение той я тласна с длан в гърба. Анана също изкрещя и също падна обратно в потока.
	Уртона се извърна и заповяда:
	— Дай ми Рога на Шамбаримен!
	Кикаха бе смаян от светкавичния развой на събитията. Бе очаквал предателство, но не толкова скоро.
	— Върви по дяволите! — каза той. Не бе имал време да погледне какво става с Анана, но чуваше боричкането й наблизо. Тя извика нещо и макар да не можеше да я види, той се досети, че сигурно се опитва да се изкатери обратно на брега. Червения Орк не издаваше нито звук.
	Кикаха бавно свали ремъка на калъфа през рамо. Уртона очаквателно се ухили, но усмивката му замръзна, когато видя, че Кикаха вдига калъфа над водата.
	— Изтеглете Анана обратно! Веднага! Или ще го пусна!
	— Застреляй го, МакКей! — извика Уртона.
	— Хей, човече, та ти дори не си ми казал как се използва това нещо! — възрази МакКей.
	— Нещастник такъв!
	Уртона скочи за да вземе оръжието от чернокожия. Кикаха замахна с лявата си ръка и запрати инструмента. Надяваше се Анана да го извади. В следващия миг и той се хвърли към МакКей, който макар и да не знаеше как да стреля с лъчемета, беше достатъчно съобразителен, за да го използва вместо тояга. Прикладът му удари Кикаха по темето и той рухна по лице на земята.
	Остана така полузамаян, опитвайки се да върне координацията на ръцете и краката си. Дори и в това състояние усещаше почвата да се тресе под него. Разнасяше се някакъв тътен, но не можеше да съобрази дали това е ревящата вода или е резултат от удара по главата.
	Едва ли имаше особено значение. Нещо го удари по челюстта в момента, когато опита да се изправи. В следващия миг осъзна, че е във водата.
	Студът донякъде го освежи. Тялото му се издигна, после пак се спусна и той започна да се бори за въздух, опитвайки се да плува. Отново се удари в нещо — замаяното му съзнание регистрира, че това сигурно беше дъното на канала — и той пак изплува на повърхността. Силното течение превърташе тялото му и не му даваше да разбере кое е горе и кое долу и пречейки му да направи каквото и да е го носеше незнайно накъде. Още веднъж се удари тежко в дъното. Този път дори се претърколи върху него. И точно когато разбра, че вече не може и миг повече да задържи дъха си — главата му се въртеше, дробовете му изгаряха, устата му конвулсивно се опитваше да се отвори — тялото му бе изтласкано нагоре.
	В мига, в който се показа на повърхността, пое въздух с последни сили. Секунда по-късно нещо го всмука под водата и веднага след това загуби съзнание след поредния удар по главата.

>	Шеста глава

	Кикаха дойде в съзнание легнал по гръб. Небето бе започнало да се покрива с познатия му десен от хоризонтални ивици, редуващи тъмночервено и алено.
	Намираше се във вода, покриваща тялото му до половината. Превъртя се по корем и стана на четири крака. Главата му се пръскаше от болка, а ребрата си усещаше като след дванайсетрундов боксов мач. Стана, залитна и се огледа. Както и се бе досетил, намираше се на брега. Ревящата вълна го бе изнесла през ръба на канала и след отдръпването си го бе оставила тук заедно с множество други тела. Около него лежаха пръснати поне дузина животни, които така и не бяха съумели да се измъкнат от клопката на канала своевременно.
	Наблизо се виждаше канара с овална форма и размерите на къща. Тя му напомни за канарата от поляната в света на Анана. Тук обаче в кората на планетата отсъстваха каменистите слоеве, както е на Земята. Но въпреки това се намираха в изобилие малки камъчета и скали, благодарение на грижите на Повелителя на този свят Уртона.
	Спомни си за предположението на Анана, че в някоя от тези канари може да има маскирани „врати“. И ако се знае словесния или дактилен код, те могат да отворят проход в двореца на Уртона или на някое друго място на планетата. Или в коя да е от другите джобни вселени. Уртона, естествено, никога нямаше нито да потвърди, нито да отхвърли подобни твърдения.
	Ако разполагаше с Рога на Шамбаримен, щеше да изпробва с мелодията от седем ноти дали тази скала крие врата. Но той се бе разделил с рога. Който можеше сега да е загубен в наноса от придошлия поток, а можеше и да е в ръцете на Анана. Последното означаваше, че ако Анана бе успяла да се измъкне на брега, Рога сега е притежание на Уртона.
	На около една миля зад канарата се виждаше планина. Беше с конична форма. Страната откъм него бе малко по-ниска от другата и в горния й край се виждаше отверстие. Невъзможно бе това да е вулкан, понеже тук такива нямаше. За момента планината изглеждаше стабилна.
	В далечината имаше хълмове, които изглеждаха подредени по протежение на канала. По-голямата част от обширната равнина я нямаше, явно в резултат от ускорения ход на тектоничните преобразувания.
	Лъкът и колчанът бяха изчезнали, без съмнение откъснати от пръстите му докато мощното течение го бе влякло по дъното на канала. За щастие коланът и запъхнатия в него ловен нож бяха на мястото си.
	Липсваше и ризата му. Фанелката отдолу беше накъсана като дрипа. В панталоните му се виждаха големи дупки. Като капак на всичко, беше загубил и обувките си.
	Все така замаян той се отправи към водата и огледа за други тела. Нямаше такива. Това беше добре, защото означаваше, че има някаква макар и малка надежда, че Анана се е спасила. Вероятността не бе особено голяма, но след като той бе оцелял, защо не и тя.
	Макар да се чувстваше по-добре, съвсем не беше в настроение да си подсвирква, докато работеше. Отряза крака на една антилопа и го одра. Пълчища едри черни и зеленоглави мухи накацаха по него и по трупа на животното, и също се хванаха на работа. Единичното ухапване от муха бе напълно поносимо, но стотици наведнъж… усещаше кожата си като разранена от гласпапир. Все пак докато се движеше, те не можеха да го покрият целия. Всеки път когато помръднеше ръка, завъртеше глава или сменеше позата си, получаваше краткотрайно облекчение от атаките им. Но те веднага налитаха отново и отново, бръмчаха и безмилостно хапеха.
	Накрая успя да се измъкне, нарамил крака през рамо. Половината от мухите останаха да довършат скелета. Останалата половина след кратко двоумение реши, че кракът, който той носеше, е по-съедобен и не така активен. Така че наложи му се да се пляска през лицето от време на време, за да им попречи да се напъхат в носа му.
	Кикаха разреди част от обхваналото го раздразнение, ругаейки на висок тон Повелителя на този свят. Наистина ли му бяха необходими мухите, когато сам той бе проектирал и реализирал този свят и затворената му екосистема?
	Въпрос, който и земните жители си бяха задавали много пъти.
	Въпреки усещането, че се е нагълтал с вода до края на дните си, скоро почувства жажда. Отпусна се на колене до ръба на канала и опита водата. Беше прясна. По думите на Уртона, на тази планета дори водата на океаните бе питейна. Хапна от месото, изпитвайки съжаление, че не разполага в плодове или някакви зеленчуци, за да стане диетата му по-балансирана.
	На следващия ден около него се появиха странни подвижни растения. Бяха високи към шест стъпки. Стеблата им бяха на спирални ивици в червено, бяло и синьо, а на клоните им се поклащаха оранжеви плодове. За разлика от дърветата от предния ден, краката на тези имаха колене. Не се виждаха пипала, но това не означаваше, че нямат някакъв друг способ за защита.
	Предпазливостта му бе възнаградена. Когато се приближи до растенията, видя, че всяко от тях притежава две симетрично разположени дупки по средата на стеблото. Беше си избрал едно малко растение, отделено от останалите. И точно когато разстоянието се скъси до минимум, растението обърна към него едната от дупките. Нещото може и да нямаше очи, но разполагаше с остър слух. А защо не и звуков приемник/излъчвател, също както при прилепите.
	Каквито и да бяха биологическите му механизми, то без затруднение се въртеше, следейки опитите му да го заобиколи. Не след дълго в дупката се появи нещо тъмно и пулсиращо, и след малко от нея се показа тъмночервена маса. В центъра й имаше отвор, от който след няколко секунди се подаде къса тръба от хрущял или нещо като кост.
	Приликата с пистолет беше поразителна. Той се хвърли на земята, забравил за режещата болка в главата и ребрата. Чу се леко пукване и нещо изсвистя над него. Кикаха се извъртя на една страна, стана и се затича към излетелия предмет. Беше костена стреличка с перо в единия край и достатъчно източено острие в другия, за да пробие плътта на врага. Зеленикава и лепкава маса покриваше върха й.
	Значи и тези растения бяха месоядни, освен ако въздушната им пушка не бе само за самозащита. Което едва ли бе много вероятно.
	Държейки се извън обсега им, Кикаха заобиколи растенията. Онова, което се бе опитало да го простреля, поемаше въздух със свистене. Другите се обърнаха към него, докато ги заобикаляше.
	Нямаха нито очи, нито пипала. Но бяха в състояние да го „виждат“ и със сигурност бяха способни по някакъв начин да поемат плътта на жертвата си. Щеше да изчака и да разбере.
	Не му отне много време. Растенията приближиха до вече разлагащите се трупове на антилопи и газели. Още първото, което стигна до тях, яхна първия попаднал му труп и се отпусна върху него. След малко Кикаха разбра как се хранят. От дъното на стеблата се показа чифт устни, които се впиха в месото. Явно по края на устните имаше ред малки, но остри зъби.
	Уртона не бе споменал за този вид месоядни растения. Дали не се бе надявал, че Кикаха или Анана ще се озоват фатално близко в обхвата на отровните стрелички?
	Кикаха реши да върви нататък. Вече бе достатъчно възстановен и можеше да ходи относително бързо. Преди това обаче трябваше да се снабди с някакво оръжие.
	Не беше трудно да си го набави. Трябваше само да се доближи със затичване максимално близо до някое от растенията и в последния миг рязко да се наведе. Маневрата му причиняваше болка, но резултатите си заслужаваха. След като събра десетина стрелички, той отряза с ножа къс тъкан от панталоните си и ги зави в нея. Напъха пакета в задния си джоб и махвайки подигравателно за сбогом на растенията, потегли покрай канала.
	Местността започваше да се изпълва с животни. Те явно бяха подушили водата и сега идваха на водопой. Наложи му се да заобиколи стадо слонове, които всмукваха вода през хоботите си, за да я изхвърлят под налягане в устата. Малките слончета плуваха и си играеха едно с друго. Водачът — слоница с огромни габарити — го изгледа заплашително, но не направи опит да го нападне.
	Животните бяха с височината на африкански слонове, макар и не така масивни.
	Половин час по-късно той се натъкна на друго стадо, което атакуваше цяла „горичка“ от стрелящите растения. Те изхвърляха малките си стрелички по дебелокожите създания, които просто ги игнорираха. Очевидно отровата не им действаше. Възрастните се нахвърлиха върху редиците на растенията, събориха ги и започнаха да окастрят по-малките клонки с хоботите си. После хващаха стеблата по средата и ги напъхваха напречно в необятната си паст. Следваше счупване с огромните кътници, после слонът вдигаше натрошените парчета и започваше да преживя. Всичко — както самото растение, така и белтъчната му част — свършваше в огромната уста.
	По-младите животни се хранеха наготово с парчетата след натрошаването на стеблата.
	Няколко растения се отдалечиха, без да бъдат преследвани от слоновете. Те обаче станаха жертва на семейство гигантски лосове, които също имаха имунитет към отровата на стреличките. Нападателите, които изглеждаха досущ като синьокожите, безроги канадски лосове, разкъсваха падналите растения със зъби.
	Кихаха, който бе успял да се приближи до тях по-близко, отколкото до дебелокожите, забеляза, че лосовете внимават в едно нещо: когато стигаха до стрелящия орган, те го избутваха настрани. Всичко останало, включително месестите крака, потъваше в гърлата им.
	Кикаха изчака удобен момент и дръпна една от кожестите торбички. Разряза я и видя, че е пълна със стрелички, всяка в нещо като капсула. Уви ги в ново парче от панталоните си и потегли.
	На няколко пъти пътят му бе пресичан от саблезъби тигри с ръждивочервена окраска и големина на лъвове. Предпазливо ги изчакваше да продължат нататък. Не оставаше незабелязан, но поне за момента те не се интересуваха от особата му. Не обръщаха внимание и на копитните животни. Изглежда в момента ги вълнуваше единствено мисълта за водата.
	Глутница диви вълци го задмина с провесени червени, изпускащи пара езици, с блеснали изумруденозелени очи. Бяха над две и половина стъпки високи и кожата им бе на петна като при леопардите.
	Веднъж се натъкна на семейство кенгуроподобни създания с неговата височина. Главите им обаче бяха заешки, а зъбите им наподобяваха тези на гризачите. Женските имаха кожени торбички върху коремите си, от които надничаха главичките на мъничките „зайгуру“.
	Животинският свят естествено го интересуваше. Но това не му пречеше да оглежда неспирно повърхността на канала. Веднъж му се стори, че забелязва плуващо по средата човешко тяло и сърцето му се обърна в гърдите. Когато наближи различи, че това е някакво лишено от козина водно животно. То неочаквано изчезна, махвайки с раздвоената си опашка, наподобяваща близко събрани човешки крака. В следващия миг отново изплува с нещо, извиващо се между зъбите му в украсената с мустачки уста. Жертвата притежаваше четири къси дебели крачета, имаше глава на риба и беше с вертикални перки. От нея се разнасяше къркорещ звук.
	Уртона бе споменал, че всички риби всъщност са амфибии с изключение на няколко вида, които обитават районите със стабилна тектонична структура.
	Всички форми на живот тук, може би с изключение само на тревата, бяха мобилни. Това беше въпрос на оцеляване.
	Час по-късно една от причините за подвижния характер на живота в този свят се издигна над хоризонта. Червеникавата луна бавно се движеше по небосвода, но когато се показа цялата, запълни го наполовина. Не беше непосредствено над главата му и това даваше възможност на Кикаха за поглед отстрани. Формата й можеше да се оприличи на две две изпъкнали лещи, слепени една с друга. Овалът им беше доста издължен. Небесното тяло се въртеше около надлъжната си ос толкова бавно, че за два часа едва ли се бе завъртяло и на два градуса.
	Накрая Кикаха престана да го разглежда.
	Уртона бе казал, че то е резултат на едно от малките по мащаб откъсвания на материя. Такива се случваха средно веднъж на всеки дванайсет големи. Макар тялото да изглеждаше огромно, всъщност то бе относително малко — не повече от стотина километра на дължина. Заплашителната му големина се дължеше на факта, че то бе неестествено ниско над повърхността на планетата.
	Познанията на Кикаха по физика и небесна механика се ограничаваха до наученото в колежа, плюс някои неща, които сам бе прочел впоследствие. Те обаче му бяха напълно достатъчни, за да знае със сигурност, че никакво тяло с тази маса не би могло да обикаля около някоя планета, без да падне на нея веднага. Поне във вселената на Земята това беше закон.
	Все пак представите за границите на възможното бяха претърпели значително развитие от онзи останал далеч в миналото ден, когато се бе прехвърлил в света на Джадауин. А сега светът на Уртона му даваше шанс значително да разшири познанията си. Нови различни взаимовръзки между пространство и материя, нови закони за преобразуване на материя в енергия… неща, не просто абстрактно възможни, а направо реализирани, благодарение на науката на Повелителите.
	Някои ден и земните жители, ако доживееха до това време, щяха да открият тези неща. Тогава и техните учени щяха да създават джобни вселени в мехури на континуума, извън и някак парадоксално в рамките на земната вселена. Но това щеше да дойде едва след шока на откритието, че нещо в звездната астрономия е ужасяващо погрешно.
	Колко ли време щеше да е необходимо на този спътник да падне върху основния компонент в двойката? Уртона не знаеше… бил забравил! И все пак бе подхвърлил, че сигурно се намират в района на северния полюс на планетата, след като могат да наблюдават спътника й през ден. А може би ставало дума за южния полюс. Във всеки случай, изхвърленият отломък обикаляше по спирална орбита, която постепенно го отвеждаше или на юг, или на север.
	Това носещо се над главата му огромно тяло правеше Кикаха неспокоен. Явно бе, че то скоро ще падне. Кой знае дали орбитата му нямаше да свърши в планетата след само една-две обиколки. Но когато паднеше, това щеше да стане бързо. Пак по думи на Уртона, когато наближало на по-малко от дванайсет хиляди стъпки, то щяло да започне да се спуска с около две стъпки в секунда. Някаква особена физическа сила на отблъскване между телата щяла да влезе в действие така, че то нямало да се стовари опустошително върху повърхността. По-скоро щяло леко да се „отпусне“ върху нея.
	Въпреки това, щяло да се отдели значително по мащабите си количество енергия. От падналото тяло щял да се откъсне мощен поток горещ въздух, достатъчно нажежен, за да изпепели всичко живо в радиус от петдесет мили. И щели да се разразят мощни земетресения.
	Още с откъсването на тази луна, заедно с нея в небесата се били издигнали и най-различни форми на живот. Сега тези от тях, които се окажеха от долната страна, щяха да свършат сплескани и останките им щяха да изгорят. Другите, от горната страна, имали петдесет процента шанс да оцелеят и то само в случай, че се намират далече от периферията.
	Уртона бе споделил, че откъснатите луни никога не падат близко до океаните. Това били зони на относителна стабилност. Промените в заобикалящите ги райони по правило се извършвали по-бавно.
	Кикаха искрено се надяваше, че се намира наблизо до един от петте океана.
	От всички форми на живота, въздушната бе най-забележима. Пред погледа му бяха минавали поне милион птици и крилати млекопитаещи, а небето често потъмняваше от ята, в кои