Филип Хосе Фармър
Частен космос — Моята библиотека

Въведение

Връщам се в детството си отпреди около една година, когато прочетох „Създател на вселени“^[1]. Спомням си, че беше слънчев съботен ден в Балтимор. Взех книгата на Филип Хосе Фармър, на чиято корица имаше зелено небе, като в картините на Гоген, и сива харпия (Подарж), също а-ла-Гоген, с намерението да прочета страница-две, преди да се захвана с моята си работа. Е, този ден не написах нито ред.

Свърших книгата и веднага изтичах до близката книжарница, за да намеря продължението, което знаех, че съществува — „Вратите на съзиданието“. Когато свърших и нея, слънчевата съботна утрин и самият Балтимор бяха изчезнали и нощта постепенно беше изместила деня до самия връх на небето. Следващото нещо, което написах, беше не замисления разказ, а читателско писмо до Филип Хосе Фармър.

Нямах намерение просто да информирам човека, сътворил „Любовниците“, „Огън и нощ“ и „По една жена на ден“, че последните му две книги са най-хубавото нещо, което някога е писал. Ако бе нарисувал картина или бе създал музикално произведение, аз нямаше да мога да направя сравнение с предишните му творби или даже между тях самите. Двете книги, които току-що бях прочел, бяха от приключенско-романтическия жанр и аз просто чувствах, че са изключително добри постижения. Те се различаваха от другите му истории и по стил, и по тема, различаваха се дори помежду си, и следователно, както винаги се случва, бяха несравними. Надявах се да има и трета и бях неизказано доволен да науча, че той работи над нея.

С други думи, повече от една година очаквах книгата, която вие сега държите в ръцете си.

Анализирайки собствените си чувства с цел да установя какво точно ме бе привлякло така силно в първите две книги, аз установих, че има няколко причини за магията, в която те ме бяха вкопчили:

1) Очарован съм от трактовката на темата за физическото безсмъртие и анализа на ползата и вредата от него. Тази тема минава през книгите, като блестящ меден проводник.

2) Идеята за „джобните вселени“ — нещо много по-различно по мое мнение от концепцията за паралелните светове — идеята за такива вселени, създадени да обслужват капризите на разумни и могъщи същества, е много плодотворна. Тук, измежду многото други неща, тя дава възможност за един очарователен Свят на нивата^[2].

Филип Фармър населява световете си с герои от онзи тип, който ми доставя огромно наслаждение. Кикаха например е дяволит мошеник — с героични наклонности, изобретателен и страшно привлекателен. Той едва не открадва първата книга от Улф. Герои във втората книга са нещастни, заговорничещи, зли, подли, презрени, гадни индивиди, способни да си прережат един-друг гърлата просто ей-така, но за нещастие съдбата ги е събрала заедно с обща цел за известно време. И понеже страхотно обичам театъра от времето на Елизабет, бях щастлив да науча още в началото на повествованието, че всички те са близки родственици.

 

„Едно същество може да бъде привлекателно или отблъскващо: лебед или октопод; красиво или грозно: беззъба вещица или русокосо дете; добро или зло: Беатриче или Красивата безжалостна дама; исторически факт или измислица: лице, срещнато на пътя, герой от разказ или видение от сън; може да бъде благородно или неподходящо за тема на разговор разговор в дневната… то може да бъде буквално всичко, но при едно абсолютно условие — да внушава страхопочитание.“

„Да твориш, да знаеш, да разбираш“

У. Оден

Филип Хосе Фармър живее на запад от мен в едно място, известно на света като Калифорния. Никога не сме се срещали, освен на страниците на неговите книги. Възхищавам се на чувството му за хумор и на способността му да намери идеалното финално изречение на всичко, което е написал. Той може да бъде непоколебим, загадъчен, непроницаем, умен и му приляга всеки цвят на емоционалния спектър. Притежава едно невероятно чувство за това кое е свято и кое скверно. Или казано на прост език, той е човек, внушаващ боязън. Има таланта и умението да разрови в онова нематериално място извън Пространството и Времето, наречено Въображение, и да подхване с вещина светите теми, до които всеки писател трябва да се докосне, за да спечели душата ма читателя си.

И понеже използвах името на Оден, налага се да направя и следващата стъпка и се съглася с неговото наблюдение, че един писател не може да чете произведенията на друг, без да ги сравнява със своите. Лично аз го правя непрестанно. И почти винаги излизам от сравнението омекнал и впечатлен, особено когато чета фантастика, написана от Стърджън, Фармър или Бредбъри. Те много добре знаят кое е свято и третират тази материя по онзи транс-субективен начин, при който личните особености изведнъж отстъпват, превръщайки се в универсални понятия и осветяват човешкия дух, като украсена с неонови лампички коледна елха. А щом опре до особености, Филип Хосе Фармър е особен по един много специален начин…

Всичко, което той казва, е нещо, което аз бих искал да кажа, но, по една или друга причина, не съм могъл. Той използва онзи похват, наречен от Хенри Джеймс „ъгъл на виждане“, който макар и да се различава от моя собствен ъгъл, неизменно е в хармония с начина, по който аз чувствам нещата. Но аз не мога да го направя по неговия начин. Това означава, че някой може да направи онова, което обичам най-много, по-добре от мен самия и това ме кара да си дъвча брадата и да си спомням за Джордж Лондон като Мефистофел във „Фауст“ на Гуно на сцената на Метрополитен Опера: Маргарита се възнася на небето, той протяга ръка, но пред него се спуска метална врата, той се хваща за една от пръчките на решетките, вдига за момент поглед към Всевишния, обръща лице, бавно се отпуска на колене и ръката му се плъзга надолу по пръчката… завесата пада — ето така се чувствам и аз. Аз не мога да го направя, но има начин да се направи.

Е, извън тези бележки, какво бих могъл да кажа за някоя конкретна книга на Филип Хосе Фармър?

Шекспир го е казал по-добре в „Антоний и Клеопатра“:

ЛЕПИД

И какъв е на вид този ваш крокодил?

АНТОНИЙ

На вид е като себе си и е на дължина — от главата до опашката — колкото е дълъг; на ширина е също почти колкото е широк и се движи с помощта на двигателните си органи. Храни се с това, което яде, а като умре, същността му се преселва в друго същество.

ЛЕПИД

А на цвят какъв е?

АНТОНИЙ

И цвета му е неговия си.

ЛЕПИД

Странна гадина!

АНТОНИЙ

Много! И сълзите му са мокри.^[3]

Наистина, сър, така си е. И то единствено благодарение на комбинацията от талант и умение. Всеки неин продукт е различен, завършен, уникален и този пред нас не прави изключение. Радвам се, че човек като Филип Хосе Фармър ходи сред нас и, в допълнение на това, пише. Не са много тези като него. Даже изобщо няма подобни.

Всъщност прочетете романа му и ще разберете какво искам да кажа.

Днес е студен, сив февруарски ден. Пак съм в Балтимор. Това като че ли няма значение. Чуй ме, Филип Хосе Фармър, който си там някъде на Запад: ако някога си искал да доставиш радост на друго човешко същество, знай, че си успял и че си оцветил много сиви и студени дни в сезоните на моя живот, както и си докоснал по-светлите от тях с онова, което аз ще нарека великолепие и няма да обяснявам по-подробно.

А цветовете на тази книга са ярки и сълзите й са мокри. Защото е написана от Филип Хосе Фармър. Щеше да бъде достатъчно да кажа и само това.

 

Роджър Зелазни

Балтимор, Мериленд.

 

1

Яхнал черен жребец с боядисана аленочервена грива, Кикаха препускаше с все сили под зеленото небе и жълтото слънце, за да спаси живота си.

Преди сто дни и на хиляда мили оттук, той напусна селището на хроваките, известни като хората-мечки. Преситен от лов и семпъл живот, Кикаха бе изпитал потребност да вкуси — не, искаше му се нещо повече от обикновено вкусване — от цивилизацията. Интелектуалният му нож се нуждаеше от заточване, а от друга страна имаше много неща, които не знаеше за тишкетмоаките — единствения цивилизован народ на това ниво.

Затова оседла два коня, прости се с вождовете и воините, и целуна за сбогом двете си жени. Разреши им да си намерят нови съпрузи, ако не се върнеше до шест месеца. Те заявиха, че щели да го чакат вечно, на което Кикаха отговори с усмивка, понеже те бяха обещали същото и на предишните си съпрузи, преди да ги изпратят по бойните пътеки, от които те така и не се бяха завърнали.

Няколко воини изявиха желание да го придружат през планините до Великите равнини. Той каза „не“ и потегли сам. Трябваха му цели пет дни, за да се измъкне от планините. Единият от тях си беше загубено време, защото двама млади воини от племето уакангишуш му бяха устроили засада. Сигурно бяха чакали месеци наред в прохода, известен като Черната невестулка, разчитайки някой ден Кикаха да мине през него. От всички силно ценени скалпове на стотината велики воини от петдесетте народа, населяващи Великите равнини, скалпът на Кикаха бе най-желаният. Поне двеста смелчаци се бяха опитали по едно или друго време да го издебнат и никой от тях не се бе върнал жив. Много бойни отряди бяха изкачвали планината, за да атакуват укрепения форт на хроваките, надявайки се да изненадат хората-мечки и да свалят скалпа — а защо не и главата — на Кикаха по време на битката. Но само великият рейд на племето ошангстава от народа на полуконете се бе доближил на крачка от успеха. Както и да е, разказът за атаката и последвалото унищожение на ужасяващите полуконе се бе разпространил сред 129-те племена на Равнините и сега се пееше в палатките на вождовете или преди заседанията на племенните съвети по време на „кървавите празници“.

Двамата уакангишуци се бяха държали на безопасно разстояние зад предполагаемата си жертва. И може би щяха да успеят там, където толкова много други се бяха провалили, ако привечер от небето не се бе спуснал червеноглав гарван с размера на орел и не бе изграчил два пъти високо.

А след това бе направил два кръга над единия смелчак, после други два над дървото, зад което беше клекнал вторият. Доволен, че не беше пожалил времето си, за да обучи интелигентната птица, Кикаха я наблюдаваше усмихнат. Същата нощ той заби стрела в първия от досадниците, осмелил се да приближи до огъня, а три минути по-късно и вторият от двамата падна с нож в гърдите. Трябваше да се пребори с изкушението да препусне с коня си на петдесет мили оттук, да завърже около копието си скалпове на воините, и да го хвърли в центъра на лагера на уакангишуците. Именно подвизи като този му бяха донесли името Кикаха, означаващо Изобретателния, а той обичаше да се грижи за репутацията си. Този път обаче това усилие му се струваше излишно. В съзнанието му блестеше, като пламнал под светлината на огъна брилянт, образа на Таланак, „Града, който е като планина“.

Така че Кикаха се задоволи само да обеси на един клон с главата надолу двата лишени от скалповете си трупа. Дръпна юздите на коня, обърна го на изток, и с това запази няколко живота на уакангишуците, а може би и своя. Кикаха обичаше да се хвали със своята хитрост, бързина и сила, но пред себе си признаваше, че нито е непобедим, нито безсмъртен.

Беше роден под името Пол Янус Финеган^[4] в Тер От, Индиана, САЩ, Земята, в една вселена, намираща се непосредствено до тази (всъщност всички вселени се намират в непосредствено съседство една с друга). Беше мускулест, широкоплещест младеж, висок шест фута и един инч и тежък 190 фунта. Кожата му беше с бронзов загар, изпъстрен от лунички с меден оттенък, а цялото му тяло беше нашарено от над три дузини белези. Червеникавата му коса беше гъста, вълниста и дълга до раменете, а в този момент бе сплетена на две опашки. Лицето му обикновено беше весело, очите — светлозелени, носът — къс, горната устна — висока, а брадичката — с трапчинка.

Лентата от кожа на лъв, пристягаща косата му на челото, бе обшита с мечи зъби, насочени нагоре, а отдясно се виждаше забучено дълго перо от опашката на ястреб в черно-червена шарка. Беше гол от кръста нагоре и на шията си носеше огърлица от мечи зъби. Пъстрите му панталони от кожа на млад елен бяха пристегнати на кръста с колан от меча кожа, обшит с тюркоази, а мокасините му бяха от кожа на лъв. От двете страни на колана му бяха окачени ножници. В едната имаше дълъг стоманен нож, а в другата — идеално балансиран по-малък нож, предназначен за хвърляне.

Седлото му беше леко — в тон с новата мода сред племената от Равнината, които бяха изоставили одеялата. В едната си ръка държеше копие, в другата — юздите, а краката му бяха пъхнати в стремената. На седлото бяха окачени най-различни колчани и ножници от кожа, в които се криеха разнообразни оръжия. На дървена кука висеше малък кръгъл щит, върху който бе изрисувана озъбената муцуна на мечка. Отзад бе привързана завита на руло дреха от меча кожа, в която бе опаковано имаше необходимото за да си сготви храна. На друга кука висеше бутилка с вода в оплетка от ракита.

Вторият кон, който се носеше в лек тръст зад първия, беше оседлан и натоварен с малко оръжия и лека екипировка.

Кикаха се спусна по склона на планината, без да бърза. Макар да си подсвиркваше някои от мелодиите на този свят, той в никакъв случай не беше безгрижен. Очите му внимателно оглеждаха всичко пред него и той често се обръщаше.

Жълтото слънце над главата му бавно минаваше по безоблачното светлозелено небе. Във въздуха се долавяше сладкият аромат на разцъфнали бели цветя, на борови иглички и на плодови храсти. Разнесе се писък на ястреб, а на два пъти беше доловил ръмженето на скрити за очите му мечки. Конете бяха наострили уши, но запазиха спокойствие. Те бяха израсли заедно с питомните мечки, които живееха сред хроваките.

Ето така Кикаха се спусна от планината и се озова на Великите равнини. Оттук той можеше да вижда надалече, защото се намираше в най-високата точка на неособено стръмно възвишение. Очакваше го спускане от около осемдесет мили, но конете едва ли щяха да го усетят. После му предстоеше да пресече река или може би езеро, а след това отново щеше да започне плавно да се изкачва. Отляво, сякаш на петдесетина мили, но всъщност на цели хиляда, се издигаше монолитът на Абхархплунта. Той се извисяваше на цели сто хиляди стъпки, а на върха му имаше друга земя и друг монолит. Там, горе, се намираше Драхеланд, където Кикаха бе известен под името барон Хорст фон Хорстман. Но той не се бе изкачвал повече от две години и ако сега се върнеше, щеше да бъде барон без замък. Жена му на горното ниво беше взела решение да си спести терзанията от дългите му отсъствия, беше се развела с него и беше взела за мъж май-добрият му приятел там — барон Зигфрид фон Листбад. Кикаха им бе преотстъпил замъка си и се бе спуснал в Америндия^[5] — нивото, което обичаше най-много.

Конете му се носеха напред, а Кикаха бдеше за следи на врагове. Наблюдаваше и животинския свят, състоящ се от познатите му земни животни, от такива, които вече бяха измрели на Земята и от животни от други вселени. Всички те бяха докарани в тази вселена от Повелителя Улф по времето, когато той бе все още известен като Джадауин. Съществуваха и няколко животински вида, създадени в неговите биолаборатории на върха на най-високия монолит.

Имаше огромни стада от бизони — както от малките, все още обитаващи Северна Америка, така и от гигантите, населявали прерията преди десет хиляди години. В далечината се забелязваха огромните сиви туловища на мамонти с извити бивни и мастодонти. Из пасбищата бродеха някакви страховити създания с големи глави, приведени под тежестта на чепати рога. В устата им, зад твърди устни, се виждаха извити надолу остри зъби. Степни вълци, стигащи на височина до гърдите на Кикаха, подтичваха по края на стадото бизони с надеждата някое малко бизонче да се отдалечи от майка си. По-нататък Кикаха видя гъвкаво тяло на ивици да се провира сред тревата: това бе известният Felix Atrox — величествен лъв без грива, тежък близо деветстотин фунта, царствал едно време из равнините на Аризона. И той се надяваше да закуси с малко мамонтче. А може би поглеждаше с едно око и към безбройните антилопи, пасящи наблизо.

Над главата му кръжаха ястреби и мишелови. Веднъж прелетя и подредено в клин ято патици, оповестявайки с грачене присъствието си. Бяха поели към заблатените оризища, високо в планините.

Стадо стеснителни създания с дълги шии, напомнящи за далечните братовчеди на камилите, каквито всъщност си бяха, мина покрай него. Виждаха се и няколко малки с костеливи крачета. Степните вълци нямаше да се откажат и от тях, ако възрастните загубеха за миг бдителността си.

Навсякъде около него кипеше от живот в очакване на смъртта. Въздухът опияняваше. Наоколо нямаше и следа от присъствието на човешко същество. Стадо диви коне изгалопира в далечината, предвождано от великолепен дорест жребец. Накъдето и да обърнеше поглед, Кикаха виждаше животните на равнините. Обичаше ги. Макар от всички страни да бе заобиколен от опасности, това го възбуждаше и за него този свят беше неговият — неговият, независимо, че е бил създаден и все още принадлежеше на Улф-Повелителя, докато самият той — Кикаха — не бе нищо повече от един натрапник в него. Но в известен смисъл този свят беше повече негов, отколкото на Улф, понеже Кикаха живееше сред него много повече от Улф, който обикновено не напускаше двореца си на върха на най-високия монолит.

На петнайсетия ден Кикаха стигна до Големия търговски път на Тишкетмоак. Не ставаше дума за път, очертан в тривиалния смисъл на тази дума, понеже тревата по Пътя беше също така гъста, както покрай него. Но всяка миля от Пътя беше маркирана с по два дървени стълба, горната част на които беше издялана в подобие на Ишкетламу, Бога на търговията и границите на народа Тишкетмоак. Пътя продължаваше на хиляди мили отвъд границата на Тишкетмоак и пресичаше Великите равнини, докосвайки се до различни търговски поселища, както сред самите Равнини, така и в планините. По него минаваха огромни фургони със стоки на Тишкетмоак, които щяха да бъдат разменени за кожи, билки, слонова кост, заловени животни, пленници. Пътя беше защитен по силата на негласно, но спазвано от всички споразумение срещу всякакви нападения — всеки, пътуващ по него се намираше в безопасност, поне на теория, но пътникът, напуснал тясната пътека, маркирана от гравираните стълбове, се превръщаше в обект на законна атака от страна на който и да е.

Кикаха остана на Пътя в продължение на няколко дни, защото искаше да срещне някой търговски керван и да научи последните новини от Таланак. Но нямаше и следа от кервани и понеже Пътя го отвеждаше встрани от по-прекия маршрут за Таланак, той го напусна. Стотина дни след като бе напуснал селището на хроваките той отново излезе на Пътя. Оттук до Таланак нямаше никакви завои, така че реши да продължи по него.

Един час след появата на слънцето той зърна полуконете.

Кикаха нямаше представа какво ги бе довело толкова близо го границата на Тишкетмоак. Може би извършваха някакво нападение, защото макар да не атакуваха никой от пътуващите по Пътя, те нападаха жители на Тишкетмоак извън него.

Но каквато и да бе причината за присъствието им тук, те не дължаха на Кикаха никакви обяснения. Нещо повече, беше сигурно, че ще направят всичко възможно да го заловят, тъй като той беше най-големият им враг.

Кикаха смушка двата си коня и препусна в галоп. В мига когато го видяха да препуска, намиращите се на около миля вляво от него полуконе също препуснаха в галоп. Те можеха да се движат по-бързо, отколкото всеки обременен с човек на гърба си кон, но Кикаха имаше добър аванс пред тях. И освен това знаеше, че на около четири мили напред има форт, зад стените на който би бил в безопасност, ако съумее да се добере до там.

Първите две мили той пришпорваше жребеца под себе си безмилостно. Животното отдаде за ездача и последните си сили: пяна хвърчеше от устата му и се лепеше по гърдите му. Кикаха се чувстваше отвратително, но той определено не изпитваше жалост към животното, когато ставаше дума за собствения му живот. Освен това полуконете така или иначе щяха да убият жребеца за храна.

В края на двете мили полуконете вече се бяха приближили достатъчно, за да може да се разбере от кое племе са. Бяха шойшатели, чиято територия се намираше на триста мили оттук, близо до Дърветата на многото сенки. Изглеждаха като кентаврите от земните древногръцки митове, но бяха по-едри, а в лицата и украшенията им нямаше нищо гръцко. Главите им бяха огромни — двойно по-големи от нормалната човешка глава, лицата им бяха мургави — широки и с високи скули, — лица на индианци от Равнините. Носеха ленти или шапчици, украсени с пера, косата им беше дълга, черна и сплетена в една или две плитки.

Вертикалната човешка част на тялото им съдържаше огромен, подобен на ковашки мех, орган за дишане, който помпаше въздух в пневматичната система на конската част. Този мех се издуваше и свиваше под човешка диафрагма и допринасяше за странния им и зловещ външен вид.

Полуконете бяха творения на Джадауин — господар на тази вселена. Той сам беше замислил и създал телата на кентаврите в собствените си биолаборатории. Първите кентаври получиха и човешки мозъци от земни номади — скити, сармати и други племена. По тази причина някои полуконе все още говореха древни земни езици, но повечето отдавна бяха възприели езика на някое от околните индиански племена от Равнините.

Шойшателите настървено препускаха след него, почти уверени, че едва ли не държат своя архивраг в ръцете си. Изпитваха известна неувереност, понеже горчивият опит бе излекувал много народи в Равнините от илюзията, че Кикаха може да бъде заловен лесно. Или ако бъде заловен, да бъде задържан.

Макар че шойшателите жадуваха да го пленят жив, за да го измъчват, те вероятно възнамеряваха да го убият колкото е възможно по-скоро. Защото да бъде запазен живота му означаваше да проявят въздържаност и деликатност, а това бе все същото като да го пуснат да си отиде.

Кикаха се прехвърли върху другия кон — черна кобила със сребриста грива и опашка — и я пришпори да препуска с максимума на силите си. Жребецът изостана с гърди, побелели от собствената му пяна, треперещ и изнемощял. Миг по-късно зад него изникна един от полуконете и жребецът падна пронизан.

Над главата на Кикаха изсвистяха стрели, зад гърба му паднаха копия, но той не отговори на огъня, а се притисна до шията на кобилата и закрещя окуражително в ухото й. И точно когато полуконете наближиха на опасно близко разстояние, Кикаха зърна форта на върха на нисък хълм. Укреплението беше квадратно и построено от заострени колове, забити в земята. От четирите му страни се виждаха надвиснали надстройки от груби греди. На пилон, издигнат в центъра на форта, се вееше флага на Тишкетмоак — зелен фон, на който беше нарисуван огненочервен орел, поглъщащ змия.

Загледаният в тяхна посока часови беше онемял от изненада, но след миг се свести и вдигна края на дълъг и тънък рог до устните си. Духащият откъм гърба му вятър и тропотът на копитата попречиха на Кикаха да чуе сигнала за тревога.

Пяна хвърчеше от устата на кобилата, но тя продължаваше да препуска в галоп. Въпреки това, полуконете се приближаваха. Стрелите и копията минаваха опасно близко. Над главата му изсвистя бола — три камъка, въртящи се в триъгълник на смъртта — и само по някакво чудо не го улучи. И тогава, точно когато порталът на аванпоста се разтвори и през него излетя кавалерийски отряд, кобилата под него се препъна. Опиата се да възстанови равновесието си и успя да го стори. За Кикаха усети, че случилото се не е в резултат от изтощение, а се дължи на стрела, забила се в задницата на животното и излетяла пак навън. Кобилата обаче не можа да продължи още дълго.

Нова стрела се заби в нея непосредствено зад седлото. Тя рухна, а Кикаха се хвърли напред и встрани, за да не бъде премазан от преобръщащото се тяло. Опита се да се приземи на крака, но скоростта беше висока, така че и той се претърколи няколко пъти. Тялото на кобилата прелетя над главата му, стовари се наблизо и остана неподвижно. Кикаха скочи и се затича към тишкетмоаките.

Полуконете зад гърба му изкрещяха възторжено и Кикаха погледна назад, за да види един от вождовете им, вдигнал копие високо, да се носи към него. Кикаха измъкна ножа за хвърляне, извърна се се рязко, спря се за момент и в мига, в който кентавърът замахна с копието, хвърли ножа си към него. Копието мина над рамото му, на косъм от шията. Кентавърът прелетя над главата му със забит в меха си нож и се стовари на земята с оглушителен трясък на счупени кости и гръбнак. В същия миг над главата на Кикаха полетяха копия в посока към полуконете. Едно от тях порази смелчака, въобразил си, че ще успее там, където вождът се бе провалил. Копието беше в ръката му — той не разчиташе на умение в хвърлянето му, а смяташе просто да прониже с него Кикаха, използвайки инерцията на петстотинте си фунта тегло.

Когато смелчагата падна, Кикаха взе копието му и го хвърли по най-близкия от полуконете. Тогава многочислената кавалерия се пронесе покрай него и настана меле. Полуконете бяха изтласкани назад с цената на големи загуби сред хората. Кикаха яхна един кон, загубил ездача си, и препусна с кавалерията обратно към форта.

Командирът се обърна към Кикаха:

— Ти винаги носиш неприятности със себе си. Винаги!

— Защо не си признаеш? — засмя се Кикаха. — Доволен си, че се поразмърда. Беше ти доскучало до смърт, нали?

Командирът се ухили в отговор.

Същата нощ един от полуконете, понесъл дървен прът, на върха на който имаше забучено дълго бяло перо, се приближи до укреплението. Уважавайки символа, командирът заповяда да не се стреля. Полуконят спря пред оградата и извика към Кикаха:

— Отново ни се изплъзна, хитрецо! Но ние ще те чакаме! Не мисли, че ще използваш Големия търговски път, за да се спасиш! Ние уважаваме Пътя и всеки на него ще остане недокоснат! Всеки друг, но не и ти, Кикаха! Тебе ще те убием! Заклели сме се да не се връщаме в родните полета, при жените и децата си, докато не те убием!

Кикаха извика в отговор:

— Жените ви ще си намерят други мъже, а децата ви ще израснат без спомен за вас! Никога няма да ме заловите или убиете, некадърници такива!

На следващия ден пристигна смяната и кавалерията потегли в отпуск към Таланак, съпровождайки Кикаха. Полуконете не се появиха и след като се задържа в града известно време, Кикаха така и забрави за заплахите на шойшателите. Не знаеше, че му предстои да си ги припомни.

 

2

Река Уотсеткол води началото си от една друга река, която на свой ред е разклонение на река Гузирит в Хамшемланд или Драхеланд върху монолита Абхархплунта. Провира се през гъстата джунгла към ръба на монолита и там се хвърля надолу в тесен канал, издълбан от нея в твърдата скала. От огромна височина тя пада като плътна водна стена, но дълго преди да се разбият в основата на високия сто хиляди стъпки монолит, водите й се превръщат във фина мъгла. Облаците, обикалящи около монолита скриват водните пръски и пяна от очите на хората. Дъното също остава скрито — онези, опитали да навлязат в мъглата и успели да се измъкнат обратно от нея, разказваха, че там било по-тъмно от най-черната нощ и че малко по-навътре влагата сякаш се уплътнявала и ставала просто непроницаема.

Мъглата се простира на около миля-две от основата на монолита, после се втечнява и отново се превръща в река. Потокът си е издълбал тясно корито във варовика, което по-нататък се разширява. В продължение на петстотин мили реката криволичи, за да стигне до прав участък, дълъг двайсетина мили, където течението й се разделя, за да заобиколи от двете страни каменна планина. От другата страна на планината двата ръкава отново се събират, реката прави остър завой и се отправя назапад в продължение на шейсет мили. Там изчезва в огромна пещера и по всичко изглежда, че пропада през система от свързани пещери в тялото на монолита, върху който е разположено нивото на Америндия. Само орлите на Подарж, Улф и Кикаха знаеха точно къде се появява тя отново.

Любопитното бе, че планината, която се издигаше като остров в течението й, представляваше цял къс нефрит.

Още по времето когато се бе захванал с формирането на планетата, Джадауин беше излял три хиляди стъпки висока купчина от силикатна маса с пирамидална форма, оцветена на слоеве в ябълковозелен, изумруденозелен, кафяв, светловиолетов, син, сив, червен, черен цвят и всичките им оттенъци. Беше я оставил да се охлади в края на Великите равнини, след което бе насочил реката точно срещу нея.

В продължение на хилядолетия наред нефритената планина бе останала недокосната от никой с изключение на птиците, кацащи на нея и рибите, отъркващи се в основите й. Когато това ниво бе заселено с индианци, те естествено се натъкнаха на нефритената планина. Някои племена я направиха свой бог, но номадите така и не се установиха в близост до нея.

И тогава в този свят беше прехвърлена група цивилизовани народи от древно Мексико, които се заселиха край планината. Доколкото Джадауин (станал впоследствие Улф) можеше да си спомни, това се бе случило преди около 1500 земни години. Неволните емигранти изглежда бяха от онази цивилизация, която съвременните мексиканци наричаха олмекска. Тук, на тази планета, те се бяха нарекли тишкетмоаки. Строяха дървени колиби и дървени диги по западните и източни брегове, и наричаха планината Таланак. Таланак беше тяхното име на бога-ягуар. Известният като кочулти (в буквален превод божи дом) или храм на Тошкуни — бог на писмеността, математиката и музиката — се намира на половината височина на пирамидалния град Таланак. Той гледа към улицата на Смесената благословия и погледнат отвън не впечатлява с размерите си. Лицевата стена на храма представлява лека изпъкналост в каменния склон, върху който, от своя страна, е изобразен стилизирано лика на Тошкуни — смес от черти на птица и на ягуар. Всичко във вътрешността на планината — пещери, барелефи и какво ли още не — е плод на търпеливо търкане и пробиване. Нефритът не може да се цепи или лющи, но може да се пробива, и истинската му красота се получава в резултат на търпеливо триене.

В резултат черно-белият слой в нефритената твърд бе изтъркан от цяло поколение роби, използвали корундов прах за абразив, с помощта на стоманени и дървени сечива. Но робите бяха свършили само грубата работа и на тяхно място бяха дошли майстори и занаятчии. Според тишкетмоаките формата е скрита в камъка и само трябва да бъде извадена на показ, както е в случая с Таланак.

„Боговете скриват, хората разкриват“, обичаха да казват тишкетмоаките.

Когато посетителят на храма мине през входа, който го притиска с котешките зъби на Тошкуни, той се озовава в голяма пещера, осветена от слънчевата светлина, проникваща през дупки в тавана и от стотици факли, които горят без да изпускат дим. Хор от заметнати в черни роби монаси с избръснати глави, боядисани в аленочервено, стои зад висок до кръста параван от нефрит със шарки в бяло и червено. Песнопенията възхваляват Повелителя, Олимамл и Тошкуни.

Във всеки от шестте ъгъла на криптата се издига олтар с формата на звяр, птица или жена, отпуснала се на колене. Стените на олтарите са украсени с релефни йероглифи, фигурки на малки животни, абстрактни символи — резултат на години целеустремен труд и фанатична страст. Изумруд с големината на човешка глава лежи в един от олтарите и точно този изумруд бе една от причините Кикаха да е така топло посрещан в Таланак. Преди години скъпоценният камък бил откраднат, но Кикаха бе успял да го отнеме от хамшемските крадци на горното ниво и го бе върнал на мястото му. Е, не съвсем безплатно. Но това е друга история.

Кикаха се намираше в храмовата библиотека. Тя се помещаваше в огромна зала дълбоко в утробата на планината и до нея се стигаше единствено след като се минеше през залата на публичния олтар и след това по дълъг коридор. Тя също бе осветена от слънчеви лъчи, проникващи през шахти, които се отваряха в тавана, от факли и от маслени лампи. В стените имаше хиляди малки ниши, получени чрез методично триене, и във всяка от тях бе поставена по една книга на тишкетмоаките. Самите книги представляваха свитъци от агнешки кожи, съшити една за друга и прикрепени за цилиндри от абаносово дърво. Цилиндърът в началото на свитъка се закрепваше на висок нефритен статив и читателят бавно и внимателно го развиваше, изправен пред статива.

Кикаха стоеше в един от добре осветените ъгли, точно под един от отворите в тавана. Облечен в черни одежди свещенослужител на име Такоакол обясняваше на Кикаха смисъла на някои от йероглифите. При последната си визита Кикаха се бе захванал да изучава писмеността, но бе успял да запомни само към петстотин от символите, докато гладкото четене изискваше да се знаят минимум две хиляди.

Такоакол сочеше с дългия си боядисан в жълто нокът местоположението на двореца на императора, известен като миклосимл.

— Точно както мястото на Повелителя на този свят е в най-високата точка на най-високото ниво, така и дворецът на миклосимл се намира на най-високото ниво на Таланак, най-великият град на света.

Кикаха не му възрази. Той помнеше времето, когато столицата на Атлантида — страната, заемаща вътрешността на предпоследното ниво — бе поне четири пъти по-голяма по площ и с повече население от Таланак. Но тя бе унищожена от тогавашния Повелител и сред руините й сега обитаваха само прилепи, птици и гущери.

— Но — продължаваше свещенослужителят — докато светът има пет нива, Таланак притежава тройно три пъти по три нива или улици.

Такоакол събра върховете на невероятно дългите си нокти заедно и полузатворил очи изпя проповед за магическите и теологически свойства на числата три, седем, девет и дванайсет. Кикаха не го прекъсна, макар и да не разбра някои от техническите термини.

Беше дочул еднократно издрънчаване в съседната стая. Еднократно, но напълно достатъчно за човек като него, който оцеляваше, защото никога досега не се бе налагало да бъде предупреждаван два пъти. Нещо повече, цената с която заплащаше това, че е още жив, беше притеснителното усещане на несекващо безпокойство. Да, той винаги оставаше макар и леко напрегнат, дори когато се забавляваше или любеше. Освен това имаше привичката никога да не влиза където и да е било, дори и в считаните за напълно безопасни покои на Повелителя, без да открие предварително къде биха могли да дебнат в засада враговете, какви пътища за бягство има и къде би могъл сам да се скрие, ако се наложи.

Нямаше никакви причини да очаква опасност за себе си в този град и особено в тази свещена библиотека на храма. Но много пъти вече се бе сблъсквал с опасността в места, където не би следвало да я има.

Подрънкването, макар и по-слабо, се повтори. Без никакво извинение Кикаха изтича към свода, откъдето се бе разнесъл неясният и следователно зловещ звук. Много от облечените в черни одежди свещенослужители вдигнаха поглед от наклонените си маси, върху които усърдно рисуваха йероглифи върху пергамент или се обърнаха към него, забравяйки за миг книгите, пред които се бяха изправили. Кикаха беше облечен като богат тишкетмоак, защото държеше да не се отличава от местните жители, където и да отиваше, но беше доста по-светлокож и от най-светлия измежду тях. Освен това носеше два ножа и това го отличаваше от всички. Защото беше първият след императора, влязъл в това помещение въоръжен.

Такоакол извика след него, питайки какво се бе случило. Кикаха се обърна и сложи пръст на устните си, но той продължаваше да го вика. Кикаха сви рамене. Много вероятно бе накрая да го сметнат за глупак или най-малкото за свръхподозрителен, както се бе случвало много пъти досега на различни места. Това не го интересуваше.

С приближаване към прохода под арката, подрънкването се засили и към него се добави и поскърцване. Струваше му се, че някакви мъже в броня бавно — а може би предпазливо — се промъкват откъм коридора. И тези хора не можеха да бъдат тишкетмоаки, защото техните воини носеха само плетени ризници. Вярно, че притежаваха стоманено оръжие, но не то издаваше звуците, които го бяха обезпокоили.

За миг през главата му мина мисълта да се върне в библиотеката и да изчезне по един от начините, които отдавна си бе набелязал. После, скрит в сянката на някоя ниша, можеше да наблюдава новодошлите, когато влезнеха в библиотеката.

Но не можеше да се противопостави на желанието веднага да разбере кои са нашествениците. Затова пое риска да надзърне зад ъгъла.

На двайсет крачки от него вървеше мъж, изцяло облечен в стоманена броня. Близко зад него в редица по двама пристъпваха четирима рицари, а след тях поне трийсет войници, въоръжени с мечове и лъкове. Може да бяха дори повече, защото колоната завиваше, следвайки извивката на коридора. Много пъти досега на Кикаха му се бе случвало да бъде изненадван, стряскан и дори шокиран. В случая обаче той реагира по-бавно, отколкото всеки път досега. Цели няколко секунди той остана замръзнал, докато се стопи ледената кора на шока.

Предводителят — висок мъж, чието лице се виждаше през вдигнатото забрало на шлема му — беше кралят на Егесхайм, Ерик фон Турбат.

Но той и хората му нямаха никаква работа на това ниво! Те бяха драхеландери от горното ниво и населяваха вътрешното плато върху монолита, който се издигаше върху това ниво. Кикаха, известен в Драхеланд като барон Хорст фон Хорстман, бе посещавал краля — фон Турбат — няколко пъти и дори веднъж го бе побеждавал по време на схватка в рицарски турнир.

Беше крайно изненадващо да го види заедно с хората му тук, понеже те трябваше да се спуснат цели сто хиляди стъпки по монолита. Но присъствието им в града бе необяснимо. Никой никога не беше прониквал през особената защита на града освен, разбира се, Кикаха в един случай, а тогава той бе дошъл сам.

Идвайки на себе си Кикаха се извърна и побягна. През главата му мина мисълта, че тевтонците може да са използвали някоя от „вратите“, които позволяваха извършването на мигновен преход от едно място на друго. Но тишкетмоаките не знаеха къде се намират трите подобни врати тук и дори не подозираха за съществуването им. Единствено Улф, Повелителя на тази вселена, съпругата му Хризеис и Кикаха някога ги бяха използвали… или теоретично погледнато бяха единствените, които знаеха как да ги използват.

Но независимо от всичко, тевтонците бяха пред очите му. Как бяха намерили вратите и как бяха минали през тях, за да се озоват тук, това бяха въпроси, на които щеше да се отговаря по-късно… ако изобщо се стигнеше до това.

Кикаха усети пристъп на паника, която се опита да потисне. Всичко това можеше да означава само, че някой чужд Повелител успешно бе проникнал в тази вселена. И фактът, че бе успял да изпрати хора по следите на Кикаха, означаваше, че Улф и Хризеис не бяха успели да му попречат. Което на свой ред го навеждаше на мисълта, че те можеше да са мъртви. Или ако бяха все още живи, бяха безсилни и следователно се нуждаеха от помощта му. Ха! Неговата помощ! Помощта на човек, който отново бягаше, за да спаси живота си!

Имаше три тайни врати. Две се намираха в Храма на Олимамл на върха на града, непосредствено до двореца на императора. Едната беше голяма и вероятно бе използвана от хората на Турбат, ако те бяха пристигнали като нашественици. А сигурно бяха много на брой, защото в противен случай никога не биха могли да разчитат, че ще надделеят над гарнизона и многочислената фанатично предана охрана на императора.

Освен, помисли си Кикаха, освен ако нашествениците не бяха съумели веднага да пленят императора. Тишкетмоаките щяха да се подчинят на заповедите на своя управник, макар и да разбираха, че той говори под диктовката на чуждоземците. И това можеше да продължи неясно колко дълго. Но народът на Таланак беше от човешки същества, а не от мравки, и, в края на краищата, щеше да се разбунтува. Тези хора гледаха на своя император като на превъплъщение на бога, считаха го за поставен единствено под всемогъщия създател Олимамл, но, от друга страна, обичаха своя нефритен град и историята им разказваше как на два пъти бяха убивали богоравните си владетели.

Междувременно… междувременно Кикаха тичаше към изхода директно срещу прохода, от който всеки момент щяха да се появят нашествениците. Разнесе се вик, последван от масов рев. Но само някои от свещенослужителите викаха. Сред дрънкането на оръжията се долавяха думи на немския език, използван от драхеландерите.

Кикаха се надяваше, че драхеландерите бяха пристигнали само по онзи коридор. Защото ако бяха успели да се доберат до всички входове за библиотеката… не, това просто беше немислимо. Доколкото му беше известно, онзи проход отвеждаше към зала, която се намираше още по-надълбоко в планината. До нея се стигаше и по други пътища, но нито един от тях не водеше навън. Е, поне така му бяха казали. Кой знае, може информаторите му да го бяха излъгали по някаква причина, а не бе изключено и да не бяха разбрали въпроса на лошия му тишкетмоакски.

Лъжа или не, той трябваше да заложи на тази информация. Налагаше се да поеме по този път, чийто единствен недостатък бе, че макар и свободен от нашествениците, той го отвеждаше навътре под планината.

 

3

Библиотеката се помещаваше в огромна зала. Петстотин роби, триещи и пробиващи в продължение на двайсет години по двайсет и четири часа на ден, бяха свършили грубата работа. Разстоянието от прохода, който току-що беше напуснал, до онзи, където искаше да отиде, бе към 180 метра. Някои от нашествениците биха успели да стрелят с лъковете си по него след влизане в библиотеката.

Имайки предвид тази опасност, Кикаха се затича на зигзаг. Когато приближи сводестия вход на прохода, той се хвърли на пода и се претърколи през него. Над главата му изсвистяха стрели и някои от тях се удариха в стената над него, а други изчаткаха от пода. Кикаха скочи като пружина на крака, впусна се по коридора, стигна до извивката на първия завой и спря. Двама подтичващи свещенослужители се зададоха срещу него. Погледнаха го, но не казаха нищо. Забравиха за него в мига, когато до тях достигна шума от суматохата. Затичаха се нататък. Кикаха помисли, че щеше да бъде по-разумно да тичат в обратната посока, понеже ако се съдеше по виковете зад гърба му, драхеландерите изглежда избиваха всичко живо в библиотеката.

Двамата обаче щяха да се натъкнат на преследвачите и, кой знае, това можеше да му даде няколко скъпоценни секунди преднина. Лошо за жреците, но той нямаше да има никаква вина, ако бъдеха убити. Е, може би само малка. Но не смяташе да ги предупреждава, ако мълчанието му даваше макар и малък шанс да остане пред преследвачите си.

Продължи да тича. Малко преди да стигне до поредния завой под четиридесет и пет градуса, зад гърба му се разнесоха писъци. Той спря и измъкна пламтящата факла от поставката на стената. Вдигна я високо в ръка и погледна напред. На двайсетина стъпки над главата му се виждаше дупка в тавана. Отвърстието беше тъмно, затова Кикаха предположи, че шахтата се извива, за да се свърже с друга.

Цялата планина беше пронизана с хиляди подобни шахти. Всички бяха поне три стъпки широки, понеже робите, които ги бяха издълбали, не биха могли да работят, ако диаметърът им бе по-малък.

Кикаха се замисли дали да не се изкачи по тази шахта, но изостави идеята. Нямаше как да се добере до нея за краткото време, с което разполагаше.

В същия миг чу шум от драскане на метал в камък, изтича по извивката на завоя и спря. Първият стрелец получи удар с факлата през лицето, изпищя, залитна назад и събори онзи, който го следваше. Коничните метални шлемове паднаха от главите им и издрънчаха по пода.

Кикаха се наведе и се затича напред, използвайки за прикритие тялото на изгорения стрелец, който се бе изправил в седнало положение. Дръпна меча му от ножницата. Човекът се държеше за лицето с двете си ръце и крещеше, че е ослепял. Войникът, когото беше съборил, се изправи, и с това попречи на стрелеца зад тях да стреля по Кикаха. Кикаха също се изправи и стовари меча върху незащитената глава на войника. После се извърна и отново се впусна приведен по коридора.

Беше късно. Някои от стрелците успяха да стрелят. Стрелите им изчаткаха по стените. Той влезе в някакво складово помещение. Пред него имаше най-разнообразни неща, но погледът му попадна на дългите телескопични стълби, които се използваха в библиотеката. Той взе една и я подпря така, че горният й край опираше в ръба на отвора в тавана. Остави меча си в основата на стълбата, взе друга, изтича с нея през помещението, мина през свързващия вход и попадна в съседната стая. Там спря под друга шахта.

Отново опря стълбата на върху ръба на отвора в тавана и бързо се изкатери по нея. Подпирайки гръб в стената, той опря крака срещу себе си и започна да се изкачва нагоре.

Надяваше се първата стълба и особено „забравения“ меч в основата й да заблудят преследвачите му и да ги изкушат да изстрелят по няколко стрели нагоре в тъмната дупка. Може би когато разберяха, че той няма да падне като мечка, изкатерила се в кухо дърво, те щяха да решат, че е успял навреме да се отклони в една от свързващите шахти. Тогава някои щяха да се качат по стълбата с надеждата да го заловят заклещен горе. Ако бяха умни, щяха преди това да свалят тежките стоманени ризници, шлемовете, гамашите и защитните метални престилки на кръста.

Въодушевен от картината, която съзнанието му рисуваше, той започна да се изкачва нагоре още по-енергично. Плъзваше гръб няколко пръста нагоре, пристъпваше с крака по срещуположната част на стената, отново приплъзваше гръб. Всичко това беше възможно само благодарение на гладките нефритени, а не каменни или дървени стени. Беше се изкачил на около двайсетина стъпки нагоре — което означаваше падане на пода от около четиридесет стъпки, — когато се изравни с отвор на галерия, която тръгваше перпендикулярно на досегашната.

Наложи се да се извърти така че да се окаже с лице надолу. Сега видя, че стълбата все още стои подпряна в осветения долен край на шахтата. Не се чуваше никакъв шум. Той се доизтегли нагоре върху хоризонталния под.

И точно тогава долови слаб глас. Войниците изглежда се бяха хванали на номера му. Те или се изкачваха по другата шахта или вече го бяха направили и сега бяха излезли в същата галерия, в която се намираше и той.

Кикаха реши да поохлади ентусиазма им. Ако намереше изход оттук можеше да се окаже, че го следват по петите или — още по-зле, — че се намират директно под него. Може би си бяха предавали от ръка на ръка лъкове и стрели по шахтата и ако бяха проявили тази съобразителност, сега можеха да го застрелят без никаква опасност за себе си.

Опитвайки се да съобрази в каква посока бе останала шахтата, под която бе оставил първата стълба, той стигна до едно разклонение, където три хоризонтални галерии излизаха над една вертикална шахта. Тук слабата светлина беше малко по-силна. Той прескочи отвора в пода и се приближи към източника на допълнителна светлина. И когато зави по завоя, излезе в гръб на един наведен тевтонец. Мъжът държеше факла, която някой току-що му бе подал от шахтата пред него. Невидимият войник шепнеше, че всички трябва да пазят тишина.

Кикаха понечи да нападне самотния войник веднага, но в следващия момент реши да изчака докато не прехвърлят всичкото оръжие, което смятаха да използват. Лък след лък, стрела след стрела, меч след меч, накрая дори и броните бяха подадени от шахтата на мъжа в галерията, който ги подреждаше на пода около себе си. Кикаха с презрение помисли, че те не осъзнаваха колко много ще спъва движенията им бронята в ограниченото пространство на галериите. Как тежестта им в комбинация със задължителното дебело облекло под метала, щеше да ги изпоти и изтощи. Единственото обяснение на подобно глупаво поведение според него беше в праволинейното военно мислене. Щом правилникът изискваше използването на броня при всяка схватка, значи бронята трябва да се носи без значение дали е подходяща или не при конкретните условия.

Както войника, който поемаше екипировката, така и тези в шахтата тихо проклинаха топлината и напрежението, което ги изморяваше. Кикаха ги чуваше много добре, но предполагаше, че началниците им долу не чуват нищо.

Накрая, в купчинки на пода, бяха подредени трийсет и пет лъка, трийсет и пет колчана, трийсет и пет меча, шлема и ризници. Кикаха бе видял повече, когато за пръв път беше зърнал нашествениците, следователно част от тях щяха да останат в залата долу. В това число сигурно влизаха и офицерите, които едва ли щяха да се главоболят със сваляне на броните си. От разменените с викове реплики между човека в галерията и офицера долу — което можеше да стане и по-тихо, ако бяха използвали хората в шахтата за препредаване на съобщенията — ставаше ясно, че мъжът в галерията беше низш офицер, шликрум, една местна дума, заимствана от средновековните германски завоеватели от Земята, с която се наричаше чина, съответстващ на старши сержант.

Кикаха внимателно се вслушваше, надявайки се да разбере дали по другите шахти не се качват други войници, което значително би усложнило ситуацията, създавайки риска да бъде нападнат в гръб или заклещен без изход. Никой обаче не спомена подобно нещо, което не означаваше непременно, че то е изключено. Така че Кикаха не забравяше от време на време да поглежда зад гърба си като птичка, която се страхува от котките. За щастие нито видя, нито чу каквото и да е. Шликрумът би следвало да проявява същата бдителност, но той явно се чувстваше в пълна безопасност.

Това му чувство се изпари като чаша вода във вакуум. Беше се навел, за да помогне на най-горния от веригата войници в шахтата да излезе, когато Кикаха заби ножа си на няколко пръста дълбочина в десния му крак. Мъжът изкрещя ужасен и полетя с главата надолу, подпомогнат от ритник в задника. Стовари се върху онзи, на който се бе опитал да помогне да излезе, двамата рухнаха върху следващия и така нататък, докато десет ревящи тела не изхвръкнаха през дупката в тавана. Образува се купчина, в която всеки следващ се забиваше с все по-слаб звук на удар. Шликрумът, прелетял най-голямо разстояние, се стовари последен върху най-горното тяло на купчината. Макар явно да бе наранен, той не беше загубил съзнание. Скочи на крака, загуби равновесие и се плъзна по купа тела на пода. Остана да лежи там, стенейки.

Офицер в пълно бойно снаряжение се приближи до него подрънквайки с бронята си и се наведе, за да размени няколко думи. Кикаха не можеше да чуе нищо поради виковете на пълно объркване в залата под краката му, затова се прицели с лъка си в офицера. Ъгълът, под който трябваше да стреля, беше неудобен, но той бе тренирал стрелба от най-различни положения, така че стрелата полетя точно в желаната посока. Тя проникна през една от пролуките в плочите на бронята под ключицата и се заби дълбоко в плътта. Рицарят падна по лице върху своя помощник. Кикаха се загледа в сребърната касетка подобна на ковчеже, пристегната на гърба му, понеже не беше виждал нищо подобно преди. За нещастие моментът не беше особено подходящ да задоволява любопитството си.

Войниците, опитващи да разплетат купа от изпопадали тела, изоставиха работата си и се разбягаха извън полезрението му. Разнесоха се объркани викове, после всичко стихна, когато невидим офицер с рев заповяда пълна тишина. Кикаха разпозна гласа на фон Турбат. Едва тогава започна да осъзнава смисъла на това нашествие и настървеността, с която бе организирано преследването му.

Фон Турбат беше владетел на независимото кралство Егесхайм — планинска държавица със шейсетина хиляди души население. На времето като барон Хорст фон Хорстман, Кикаха бе поддържал приятелски отношения с него. Но след като се бе намерил на земята, изхвърлен от седлото след схватка с копия по време на рицарски турнир, и особено след като бе заловил Кикаха в леглото на дъщеря си, фон Турбат беше започнал да се държи открито враждебно. Сам той не бе предприел никакви стъпки, макар да бе заявил открито, че не би поел отговорност да отмъсти за смъртта на фон Хорстман, ако някой го убие под неговия покрив. Кикаха, естествено, бе напуснал замъка му веднага щом бе чул това изявление и по-късно, в ролята си на анонимен барон-отмъстител, беше нападнал и обрал един керван на път за Егесхайм. Всичко това се бе случило преди няколко години.

Не съществуваха никакви причини фон Турбат да поеме огромния риск да отмъсти на Кикаха по този начин. Първият въпрос бе как кралят бе разбрал, че Кикаха е именно тук от всички възможни места? Как изобщо беше разбрал, че Кикаха и фон Хорстман са едно и също лице? И защо, ако действително бе открил вратите и начина на тяхното използване, бе предприел пълната с неизвестности атака на опасния град Таланак? Много въпроси и все без отговори.

Междувременно, съдейки по шепота, донасящ се отдолу, по шума от тичащи крака в ботуши, и особено след издърпването на изправената стълба, ставаше напълно ясно, че тевтонците ще опитат да се изкачат по друга шахта. Кикаха се съмняваше, че много от тях ще са въоръжени или облечени в тежките си брони, понеже в краката му лежеше обмундировката на повечето от тях. Разбира се, те щяха да изпратят за подкрепление. Крайно време бе да се маха оттук.

Погледна за последен път надолу и видя един от войниците да изпълзява изпод купа тела. Кикаха бързо го простреля с лъка си. Също така бързо простреля още пет тела, изхождайки от правилото, че всеки свестил се може да се превърне в негов потенциален убиец. Следващите пет минути беше зает да тича напред-назад из галериите. Три пъти успя да убие най-горния от войниците, изкачващи се по други шахти. Два пъти стреля успешно по хора, които минаваха през залата под отвора на шахтите.

Разбира се, не можеше да се надява, че ще бъде в състояние да покрие своевременно всички шахти. Кралят явно не се съобразяваше с жертвите. Последваха повторни опити за изкачване по шахти, през които веднъж вече бе отбил атака, а примигващи светлини и гласове откъм други шахти показваха, че се предприема едновременна атака от много места. Кикаха изостави всичките си оръжия с изключение на ножовете, за да може се изкатери по друга шахта. Надяваше се да намери път, който да го изведе навън. Там, високо в планината, над улицата на Смесената благословия, той можеше да се надява да избяга.

Но и фон Турбат добре осъзнаваше тази опасност, така че вероятно щеше да разположи стрелци по околните улици.

Само ако успееше да се скрие от войниците, преследващи го из плетеницата от тунели, галерии и шахти, докато се здрачи, само тогава Кикаха щеше да има шанс да се измъкне незабелязан в тъмнината. И то при положение, че намереше начин да се изкатери по нефритената стена на планината.

Усети, че го мъчи жажда. Не беше пил вода цялата сутрин, утолявайки друга жажда — тази за нови знания. Но сега шока от изненадата, схватката и многото тичане го бяха изсушили. Небцето му беше полепнало с гъста слюнка, усещаше гърлото си като посипано с песъчинки, измъкнали се изпод копитото на камила.

Сигурно щеше да издържи остатъка от деня, а ако се наложеше и цялата нощ, без вода, но това щеше да отслаби допълнително организма му. Значи, трябваше да намери вода. И понеже имаше единствен начин да се добере до нея, той нямаше избор.

Бавно се прокрадна към шахтата, през която се бе изкачил тук, но спря на няколко крачки от нея. Усмихна се на себе си. Какво му ставаше? Явно шокът бе толкова силен, че го бе накарал да забрави за хитростта. Сега осъзна, че бе изпуснал шанс да се спаси. Планът, разбира се, беше безумен, но самата му безумност го правеше привлекателен и обещаваше, че може да сполучи. Ако вече не беше късно…!

Спускането беше лесно. Той се добра до купчината въоръжение. Войниците още не бяха стигнали дотук, понеже сигурно избираха за изкачване шахти, колкото може по-отдалечени от тази. Кикаха свали тишкетмоакските си дрехи и ги напъха в една от ризниците на дъното на купчината. После набързо се преоблече в броня, макар да му се наложи да търси достатъчно големи ризница и шлем. След това се надвеси през дупката и извика. Беше перфектен имитатор и макар да не бе чувал егесхаймския диалект от години, той изникна в съзнанието му без никакво затруднение.

Но войниците, оставени на пост долу, заподозряха някакъв номер. Изглежда не бяха чак толкова тъпи. Разбира се, те не можеха да се досетят какво точно бе станало. Мислеха, че Кикаха се опитва да ги подмами да излязат на открито в обсега на лъка му.

— Ikh’n d’untershlikrum Hayns Gimbat — каза той. „Аз съм ефрейтор Хайнс Гимбат“.

Хайнс беше достатъчно разпространено име в Драхеланд. Гимбат беше местно име, както бе характерно за повечето от имената, завършващи на „бат“. Гимбат конкретно беше особено популярно в онези райони на Драхеланд и измежду по-низшите класи, които бяха смес от местни племена и германска кръв. Със сигурност имаше поне няколко души с тази фамилия сред нашествениците.

Един сержант се приближи и погледна нагоре в шахтата.

— Vo iss de trickmensh?

— E n’iss hir, nettrlikh. Ikh hap durss — или преведено „Не е тук, разбира се. Жаден съм“.

— Frakk zu fyer de vass? — изръмжа сержантът. „Искаш вода в такъв момент?“ — Shaysskopp!

Желанието му беше съвсем искрено и може би точно неговата абсурдност свали подозренията от Кикаха. Докато сержантът долу беснееше, от двете страни на тунела се появиха факли, носени от войници, които току-що се бяха изкачили. Кикаха напусна шахтата, за да докладва пред офицера, съпровождащ новодошлите. Този рицар беше свалил бронята си, явно защото фон Турбат бе решил, че преследването все пак трябва да бъде ръководено от офицер.

Кикаха го познаваше: това бе барон фон Дийбрс, управник на малка провинция на границата с Егесхайм. Бяха се срещали в двора на фон Турбат по време на честите визити на Кикаха.

Кикаха държеше главата си наведена, така че сянката на шлема да пада върху лицето му и се опита да говори с не толкова плътен глас. Фон Дийбрс го изслуша, без да обръща особено внимание на лицето му. За барона, Кикаха просто беше поредният безличен низш войник. Кикаха съобщи, че Хитреца се бе изплъзнал без следа. Побърза да поясни, че бе поискал вода, но сержантът долу решил, че искането му е неуместно.

Баронът, облизвайки устни, не намери това желание за прищявка. Така че след малко войниците изтеглиха на въжета бутилки с вода и Кикаха можа да се напие. После се опита да изостане от групата и най-сетне да потърси желания път навън, но фон Дийбрс провали тези намерения, нареждайки му да води групата към шахтата, която щеше да ги изведе на следващото хоризонтално ниво. Фон Дийбрс също го наруга, че си е сложил бронята, така че Кикаха трябваше да съблече ризницата. Беше готов да се бори или да бяга при първия признак, че баронът го е познал, но фон Дийбрс се вълнуваше само как да залови по-скоро варварина-убиец.

Кикаха искаше да зададе някои въпроси. Наложи си да мълчи, защото беше ясно, че това би събудило подозренията на спътниците му. Изкатери се по шахтата и пое лъковете, колчаните и мечовете, които му бяха подадени. След това групата им се раздели на две. Едните трябваше да поемат в една посока, другите — в противоположната. Когато групата на Кикаха се срещнеше с друга група преследвачи, всички заедно трябваше да се изкачат на следващото ниво.

Нивата, които останаха под тях, се изпълниха със светлина и шум. Явно пристигаха нови и нови подкрепления с цел да подпомогнат преследването. Фон Турбат или онзи, който бе начело на цялото нападение, явно държеше нещата под пълен контрол, за да си позволи отделянето на толкова много войници.

Кикаха се задържа с първата група, понеже никой от нея не го бе познал. А когато срещаха други групи, той просто мълчеше. Все още носеше шлема, защото никой не му бе наредил да го свали. Няколко от останалите войници също носеха шлемове.

Придвижването ставаше все по-трудно, защото галериите бяха станали толкова тесни, че се налагаше се ходят приклекнали и групата се бе разтегнала в колона по един. Войниците може и да си бяха мислили в началото, че се намират в добра форма, но този начин на придвижване измъчваше краката им и схващаше превитите им гърбове. Макар да не страдаше като тях, Кикаха също се оплакваше, за да не се различава от останалите.

След около осемдесет минути, които им се бяха сторили като дълги изнурителни часове, групичката от шест души изпълзя от поредната шахта в малка кръгла стая. В отсрещната стена се виждаше достатъчно голям изход, водещ навън. Мъжете се надвесиха през перваза и погледнаха надолу, но по улицата на Смесената благословия се виждаха само пеши войници и качени на коне рицари. Макар от тази височина фигурките да изглеждаха малки, не можеше да се сбърка кои са. Кикаха ясно различи не само знамената и униформите на Егесхайм, но и тези на поне дузина други кралства и няколко баронетства.

Навсякъде се виждаха пръснати трупове — предимно на тишкетмоаки. Улиците бяха изплескани с кръв. В момента битката между тевтонците и таланакския гарнизон се водеше на друго място — най-вероятно на върха на града.

Далече под улиците се виждаше реката. Двата моста, които Кикаха можеше да разгледа оттук, бяха задръстени с бегълци, които се изнасяха навън, към стария град.

В същия момент един тишкетмоак се спусна по дългата извита рампа откъм горната улица и спря пред фон Турбат, който току-що бе излязъл от храма. Кралят се качи на коня си, преди да разреши на тишкетмоака да му каже каквото имаше. Мъжът беше облечен във великолепна пелерина от дълги извити бели пера, под която се виждаха аленочервена тога и високи зелени гамаши. Най-вероятно бе един от приближените на императора. Той докладваше пред фон Турбат, а това можеше да означава единствено, че императорът е пленен.

Дори да се изплъзнеше, Кикаха можеше да разчита на много малко места, където да се скрие. Останалите в града хора щяха да се подчиняват на заповедите на новите си управници и ако сред тях бе включено и нареждането да съобщят за Кикаха щом го зърнат, те щяха да се подчинят.

Един от войниците до него отвори дума за наградата, обещана за залавянето на Кикаха или за информация, която би довела до неговото залавяне: десет хиляди драхенери, титла, замък, земи и цялото население, обитаващо баронетството на Хорстман. Дори някой от простолюдието да спечелеше наградата, той и семейството му автоматично щяха да станат благородници. Обещаните пари бяха повече, отколкото кралят на Егесхайм събираше от данъци в продължение на две години.

Кикаха искаше да попита какво се бе случило с Лиза фон Хорстман — бившата му съпруга, и фон Листбат — добрият му приятел, който управляваше в негово отсъствие. Не посмя, но стомахът му се сви при мисълта за възможната им съдба.

Отново се наведе през прозореца, за да поеме свеж въздух, и точно тогава видя нещо, което беше забравил. Преди известно време беше видял рицар точно зад фон Турбат да държи меч в едната си ръка и да стиска под мишница голяма стоманена касетка. Същият рицар придружаваше фон Турбат на улицата и когато кралят отново се върна в храма, той го последва по петите.

Странно, помисли си Кикаха. Всъщност цялата тази работа беше повече от странна. Той не можеше да намери обяснение на нищо. И все пак, едно поне бе ясно: Улф едва ли действаше като Повелител на този свят в момента, тъй като не би допуснал подобно нещо да се случи. Улф беше или мъртъв, или блокиран в двореца си, или се криеше някъде из този свят или на друг.

Ефрейторът, определен за командир на групата им, нареди да се връщат. Отново претърсиха всички шахти в техния сектор. Когато стигнаха до коридора, всички бяха изморени, изпотени, гладни и бесни. Настроението им не се подобри от ругатните, с които ги обсипаха офицерите. Рицарите не можеха да повярват, че Кикаха им се бе изплъзнал. Не го вярваше и фон Турбат. Той обсъди ситуацията с офицерите си, разработи подробен план и заповяда търсенето да се поднови. Наложи се известно забавяне докато се раздадат бутилки с вода, сухар и сушено месо на хората. Кикаха седеше свит в ъгъла при останалите и проговаряше само на въпроси, отправени му директно. Останалите от неговата група се хранеха заедно, но не го попитаха коя е неговата рота — самите те бяха достатъчно изморени и изнервени, за да говорят за празни неща.

Търсенето беше прекратено един час след настъпване на нощта. Някакъв офицер заяви, че Кикаха не може да избяга надалече. Потокът бежанци през мостовете беше прекъснат. Всеки мост бе поставен под усилена охрана, а по отсрещните брегове на реката кръстосваха патрули. Беше започнало и претърсване на домовете без никакви изключения.

Което означаваше, че отрядите извършващи претърсването ще останат лишени от съня, за който жадуваха. Щяха да търсят Кикаха цялата нощ. Щяха да останат будни и на следващия ден, а сигурно и следващата нощ, ако не го намереха дотогава.

Войниците не протестираха — никой от тях не желаеше да бъде пребит с бич, кастриран и едва тогава обесен. Но мърмореха недоволно между тях и Кикаха слушаше внимателно, за да събере информацията, която можеше да му влезе в работа. Това бяха корави хора от простолюдието, които недоволстваха, но щяха да се подчинят на всяка разумна заповед и сигурно на повечето неразумни.

Всички маршируваха в стегнат строй, макар краката им да се подгъваха. Кикаха най-сетне съумя да изостане в последната редица и когато войниците завиха в безлюдна уличка, той потъна в един тъмен вход.

 

4

Вратата, пред която стоеше, разбира се, не можеше да се отвори отвън. Беше залостена отвътре с голямо резе, както бе обичая на повечето таланакски граждани, за да се опазят от бродещите в нощта престъпници.

Крадците и цивилизацията бяха неразделни. В момента Кикаха бе благодарен на този факт. По време на предишното си продължително посещение в Таланак той съзнателно се бе сближил с няколко престъпници. Тези хора знаеха много начини скрито да идват и да напускат града, и Кикаха искаше да ги научи, за в случай че му се наложеше да ги използва. Нещо повече, той установи, че престъпниците, с които се бе сближил — главно контрабандисти — бяха интересни хора. Една от тях на име Клататол, беше повече от интересна. Тя беше разкошна. Имаше дълга, права, лъскава черна коса, огромни кафяви оч