|	Филип Хосе Фармър
|	Вратите на съзиданието


A>
	Множество отделни вселени, създадени за да служат за развлечение на раса от суперсъщества… Представете си, че всяка от тези вселени има свои собствени закони, своя култура и население… с единствената цел да материализира фантазиите на своя конкретен създател. И сега си представете една такава вселена, конструирана като дяволска клопка само за да унищожи един мъж на име Робърт Улф, който е от расата на ПОВЕЛИТЕЛИТЕ.
	Когато Угризен — сатанинският господар на повелителите — отвлича съпругата на Улф, Хризеис, той го принуждава да проникне в смъртноопасната вселена, осеяна от клопки и коварни капани, каквито само зловещото съзнание на ГОСПОДАРЯ-ПОВЕЛИТЕЛ е в състояние да измисли.
	Улф може да разчита само на своята смелост и съобразителност, за да се изправи срещу този космически лабиринт и постепенно разбира, че ако не се случи някакво чудо, двамата с Хризеис са обречени…
A$

>	1

	Още преди много хилядолетия Повелителите се бяха научили да използват препарати, електроника, хипноза и различни психотехники, за да избегнат нуждата от сън. С дни и месеци наред телата им оставаха свежи и енергични, а погледът в очите им все така остър.
	Но съзнанието им в крайна сметка отстъпваше. Те ставаха жертва на халюцинации, на пристъпи на необуздан гняв или ги обхващаше чувство на обреченост. Някои полудяваха завинаги и трябваше да бъдат затваряни или убивани.
	И тогава Повелителите установиха, че дори те — създателите на вселени, съществата, чиято наука ги бе извела само едно стъпало под боговете — се нуждаеха от сънища. Подсъзнанието, останало лишено от редовен контакт със спящия и сънуващ мозък, се бе разбунтувало. Неговото оръжие бе станала лудостта, с която събаряше пилоните на разума.
	Така че всички Повелители започнаха отново да спят и да сънуват.
	Робърт Улф, някога известен като Джадауин, Повелител на Планетата на многото нива — един свят замислен и сътворен от него по подобие на Вавилонската кула — също сънуваше.
	Сънуваше как някаква шестолъчна звезда нахлува през прозореца на спалнята му. Въртейки се във въздуха, тя увисна над края на леглото му. Това беше така наречената пандугалуз — един от древните символи на онази религия, която Повелителите отдавна бяха престанали да изповядват. За Улф, който продължаваше да мисли главно на английски, това беше хексакулум. Представляваше шестостен, върху всяка от страните на който имаше издължени четиристенни пирамиди, чийто център излъчваше бяло сияние, а от всеки връх излизаше лъч в различен цвят: аленочервен, оранжев, азурносин, тъмновиолетов, черен и жълт. Целият хексакулум пулсираше като ядрото на звезда, а лъчите драснаха клепачите му. Докосването им приличаше на докосването на домашна котка, извадила нокти, за да събуди предпазливо своя господар.
	— Какво искаш? — попита Улф, съзнавайки, че сънува. Хексакулумът представляваше опасност и дори в сенките между лъчите му сякаш се криеше някакво зло. А също така се досещаше, че хексакулумът е изпратен от баща му Уризен, с който не се бе виждал от две хиляди години.
	— Джадауин!
	Гласът прозвуча безмълвно, а думата сякаш бе изписана от шестте лъча, които се заизвиваха и запреплитаха като огнени змии. Буквите, които изобразяваха, бяха буквите на древна азбука, на която бе изградено оригиналното писмо на Повелителите. Той ги виждаше да просветват пред него, но ги разбираше не толкова с очите си, колкото благодарение на гласа, отекващ някъде дълбоко в главата му. Сякаш лъчите докосваха центъра на съзнанието му и събуждаха този отдавна мъртъв за него глас. Глас толкова дълбок, че разтърсваше с вибрациите си самото му същество, заплашвайки да го завърже в кошмарен възел, който завинаги щеше да запази формата си.
	— Събуди се, Джадауин! — заповяда гласът на баща му. Думите подсказаха на Улф, че искрящият хексакулум съществува не само в съзнанието му, а е реален обект. Той отвори очи и впери поглед в извития таван, озарен от дискретно пробягващи по него цветни петна. Извади ръка за да докосне Хризеис — неговата съпруга — но разбра, че другата страна на леглото му е празна.
	Осъзнавайки това, той рязко се изправи, огледа се и видя, че нея я няма и в спалнята.
	— Хризеис! — извика той. И в същия миг съзря блестящата пулсираща звезда, увиснала на шест стъпки над леглото. И от нея в звук, а не в огън, се разнесе гласът на баща му.
	— Джадауин, мой сине и мой враг! Не търси по-низшето същество, което удостои с честта да направиш своя съпруга. Тя замина и няма да се върне!
	Улф скочи от леглото. Как бе успяло да проникне това нещо през непроницаемата защита на замъка му? Много преди да бе стигнало до спалнята в сърцето на двореца му, алармените инсталации трябваше да са го предупредили, масивни врати би следвало да са се затворили навсякъде из огромната сграда, бойни лазери, монтирани на ключови места, автоматично би трябвало да са се активирали в състояние на готовност, стотици различни клопки трябваше да очакват неканените гости. И хексакулумът отдавна следваше да бъде пръснат, разсечен, изгорен, взривен, смачкан, потопен.
	Вместо това, нито един от сигналните индикатори на огромната стена отсреща не мигаше тревожно. Стената, маскирана с декоративно пано, проблясваше спокойно, сякаш на милион мили наоколо нямаше нищо обезпокоително.
	Гласът на баща му Уризен се засмя и каза:
	— Да не би сериозно да си беше мислил, че можеш да спреш Господаря на Повелителите с детинските си оръжия? Джадауин, та аз мога да те убия в същия този миг както стоиш така глупаво зяпнал, блед, треперещ и облян в пот!
	— Хризеис! — отново извика Улф.
	— Хризеис я няма. Тя вече не е в безопасност в леглото ти и в твоята вселена. Беше отведена така бързо и тихо, както крадец отнася брилянт.
	— Какво искаш, Татко? — попита Улф.
	— Искам да дойдеш за нея. Да опиташ да си я върнеш.
	Улф изрева, скочи на леглото и се хвърли през ръба му върху хексакулума. За миг бе забравил всякаква предпазливост и здрав разум, който би му подсказал, че предметът може да бъде фатално опасен. Ръцете му се вкопчиха в многоцветното сияещо нещо. Но се затвориха във въздуха и той се озова на пода, обърнал поглед към мястото, където само до преди секунди беше висял неподвижно хексакулумът. Защото в мига, в който беше докоснал звездоподобния многостен, той бе изчезнал.
	Значи, все пак, може би не беше нещо материално. Може би не беше нищо повече от някаква проекция, реализирана по неизвестен за него начин.
	Не му се вярваше да е така. Беше по-вероятно хексакулумът да е енергийно образувание, да е сложна конструкция от силови полета, комбинирани в едно и прехвърлени при него от разстояние. И проекторът можеше да се намира в съседната вселена, но можеше да е и през милион вселени от него. Разстоянието нямаше значение. От значение бе, че Уризен беше съумял да проникне през стените на личния свят на Улф. И бе похитил Хризеис под носа му!
	Улф не очакваше повече обяснения от баща си. Уризен не бе съобщил къде бе отвел Хризеис, не бе намекнал как Улф би могъл да я намери, нито бе споменал какво възнамерява да й направи. И все пак, Улф знаеше как трябва да постъпи. Той трябваше по някакъв начин да разбере къде се намира скрития личен космос на баща му. След това трябваше да намери входа за тази микровселена. И оттам нататък, трябваше да открие, избегне и обезвреди всички клопки, които Уризен щеше да постави конкретно срещу него. Ако успееше в това начинание — а вероятността това да стане бе нищожно малка — той щеше да се добере до Уризен и можеше да се опита да го убие. Само така щеше да освободи Хризеис.
	Такава беше схемата на хилядолетната игра, разигравана от Повелителите. Сам Улф като Джадауин, седми син на Уризен, беше съумял да оцелее след 10000 години смъртоносно забавление. И дължеше това главно на факта, че се бе задоволявал да намира удовлетворение, ограничавайки се със собствената си вселена. За разлика от много други Повелители, той не се бе уморил от света, създаден от самия него. Беше му се наслаждавал… макар и по малко жесток начин, както бе готов да признае сега. Не само бе използвал жителите на своя свят за своите цели, но и бе създал защитни системи, които бяха отнели живота на не един Повелител — мъже или жени, някои сред които негови собствени братя и сестри — и неудачниците бяха умрели бавно и в ужасни мъки. Улф изпитваше раздразнение от спомена за онова, което бе сторил на жителите на своята планета. Не страдаше от угризения на съвестта за Повелителите, които бе убил и измъчвал. Защото те знаеха какво правят, когато опитваха да проникнат в света му, и ако бяха съумели да го сторят, щяха също добре да се позабавляват с него преди той да умре.
	Лорд Ванакс бе успял да го запрати във вселената за Земята, макар да бе заплатил това с цената на собственото си оставане там заедно с Джадауин. Трети от Повелителите — Аруор, бе влязъл междувременно във владение на неговата собственост.
	Споменът на Джадауин за предишния му живот бе потиснат от шока на загубата, от това, че се бе озовал невъоръжен на чужда планета и без никакъв начин да се върне в своя свят. Така мозъкът на Джадауин се бе превърнал в tabula rasa. Осиновен в Кентъки от едно семейство на име Улф, изпадналият в амнезия Джадауин бе приел името Робърт Улф. Едва на шейсет и шест години бе успял да открие какво се бе случило преди да се изтърколи в несвяст по склона на онзи хълм в Кентъки. Тогава се бе пенсионирал след дълги години преподаване на латински, гръцки и староеврейски във Финикс, щата Аризона. И пак там, след като бе отишъл да разгледа новопостроен дом обявен за продан, той бе направил първата крачка в серията приключения започнала с минаването му през една „врата“ обратно във вселената, която бе създал и управлявал като Повелител в продължение на 10000 години.
	Беше се наложило да си пробие път със сила от най-долното ниво на планетата, представляваща своебразна Вавилонска кула, до замъка-дворец на лорд Аруор. Там бе срещнал и се бе влюбил в Хризеис, едно от собствените му творения. И отново беше станал Повелител, макар не същия, който бе напуснал преди. Защото се беше превърнал в човек*.
	[* Историята на Робърт Улф е разказана в „Създател на вселени“ — първата книга от серията — Бел.пр.]
	Точно сълзите му, предизвикани от загубата на Хризеис и безпокойството за съдбата й, бяха доказателство за тази огромна промяна в него. Никой Повелител не проливаше сълзи по загубата на друго същество, макар да се разказваше, че сам Уризен бил плакал от радост, когато заловил двама от синовете си преди няколко хиляди години.
	И понеже не му беше в кръвта да губи време в размисли, Улф се захвана делово с предстоящата му задача. Първо, трябваше да остави надежден човек в двореца за времето на неговото отсъствие. Не искаше да се повтори онова, което беше станало при първото му излизане отвъд границите на собствения му свят. Тогава, след завръщането си, беше заварил друг Повелител на своето място. Имаше само един, който би изпълнил достойно подобна задача и на когото той можеше да се довери безусловно. Това беше Кикаха (роден като Пол Янус Финеган в Тер От, Индиана, Земята). Човекът дал му рога, с помощта на който бе успял да се върне тук. И отново същият, който му бе оказал неоценима помощ във възстановяването на предишното му положение.
	Рогът!
	С негова помощ той можеше да открие света на Уризен и да отвори врата в него! Улф се отправи през пода от хризопрас към стената и дръпна надолу част от нея, изработена във формата на гигантска орлица, подобна на онези които бе създал на своята планета. И в същия миг дъхът му спря. Скритият в това известно само на него скривалище рог, беше изчезнал. Кухината, в която саморъчно го бе поставил преди време, беше празна.
	Значи Уризен не само беше отвлякъл Хризеис, но и му бе откраднал древния Рог на Шамбаримен!
	Така да бъде. Улф можеше да плаче за загубата на Хризеис, но не би прахосал и секунда в безполезна печал по загубата на един предмет, колкото и скъпоценен да беше той.
	Мина бързо през залите, отбелязвайки, че нито една от алармените инсталации не се беше задействала. Всички мълчаха, сякаш днес бе поредният ден от безметежното съществуване, възцарило се след като Улф си бе възвърнал двореца на върха на този свят. Усети през тялото му да минава тръпка. Винаги се беше страхувал от баща си. И сега, когато беше получил свидетелство за огромната мощ, която той държеше в ръцете си, Улф се страхуваше дори още повече. Но не дотолкова, че да не тръгне по следите му. Щеше да го открие и убие или щеше да умре, опитвайки се да го направи.
	Той седна пред огромен пулт с формата на пагода в една от огромните зали, натъпкани с техника и средства за дистанционно управление на различни апарати. Включи устройството, което щеше автоматично да му покаже в предварително програмиран ред картини от различни места на планетата, където беше монтирал видеокамери. Ставаше дума за десет хиляди подобни камери, разположени на четирите нива и маскирани в скали и дървета. Предназначението им беше да го държат в течение на всичко, което ставаше в различни ключови зони на планетата. Той остана пред екрана цели два часа, докато пред очите му оживяваха различни картини. Знаейки много добре, че това може да продължи с дни наред, той въведе образа на Кикаха и остави устройството да го открие само. Ако това станеше, екранът щеше да остане включен към съответната камера и Улф щеше да бъде предупреден.
	Следващата му стъпка беше да активира още десет наблюдателни конзоли. Те започнаха автоматично сканиране на паралелните вселени със задачата да открият и идентифицират всички. Данните, с които разполагаше бяха отпреди седемдесет години, което означаваше, че старата бройка от хиляда и осем свята, сигурно щеше съществено да бъде коригирана. Улф се интересуваше именно от допълненията. Уризен отдавна вече не обитаваше света на Гардазринта, където бе израснал и Улф заедно с многото си братя, сестри и братовчеди. Всъщност Уризен, който се уморяваше от своите светове като разглезено дете от играчките си, се беше премествал три пъти след напускането на Гардазринта. Можеше да се очаква, че сега живееше в четвърти свят и именно той трябваше да бъде идентифициран, преди да се проникне в него.
	Но дори след като операцията по локализиране завършеше, той пак щеше да изпитва несигурност дали вселената на баща му е била открита. Защото, когато една вселена е изцяло запечатана, тя е неоткриваема. На практика, вселените се откриваха само чрез „вратите“ си, тъй като всяка от тях излъчваше на уникална честота. Ако Уризен бе решил да затрудни максимално задачата на Улф, той можеше да инсталира пулсираща врата. Тя щеше да се отваря през равни или случайни интервали, според избора на Уризен. И ако се случеше да не бъде отворена в момента, когато скенерът на Улф претърсваше конкретния „паралелен коридор“, щеше да си остане скрита. Скенерите щяха да съобщят, че въпросната зона е празна.
	Но Уризен искаше Улф да тръгне за него, следователно едва ли бе направил задачата му непосилна или невъзможна.
	Дори Повелителите трябваше да се хранят. Улф седна на лека закуска, сервирана му от талос — един от полуорганичните роботи, които изглеждаха като рицари в броня и от които той притежаваше над хиляда. След това взе душ и се избръсна в баня, издълбана в единствен изумруден кристал. После се облече. Обу се в платнени обувки от материя, подобна на рипсено кадифе, избра панталони от същата материя, както и риза с къси ръкави, но с широка извита черна яка от мамонтова кожа, накрая сложи на шията си златна верига. На веригата, издялан от червен нефрит, висеше медальон с образа на Шамбаримен, подарен му лично от великия художник и майстор на расата на Повелителите, когато той, Улф, беше момченце на десет годинки. Червеният нефрит беше единствената ярка окраска в облеклото му, а останалата част бе в убито кафяво. Когато беше в замъка той се обличаше максимално просто или изобщо не се обличаше. Единствено в редките случаи, когато слизаше на долните нива за официални церемонии, изискващи неговото участие, той слагаше тържествените одежди и сложната шапка на Повелител. При повечето от спусканията си обаче, той пътуваше инкогнито, облечен или съблечен според местните обичаи.
	Напусна замъка и излезе на една от стотиците висящи градини. На близкото дърво беше кацнало Око — гарван с големината на плешив орел. Беше един от малкото оцелели след атаката срещу двореца, когато Улф бе поел обратно властта си от Аруор. Сега, след смъртта на Аруор, гарваните бяха отново верни на Улф.
	Той нареди на гарвана да се спусне и потърси Кикаха. Трябваше да информира за мисията си и останалите Очи на Повелителя, както и орлиците на Подарж. Те от своя страна, трябваше да съобщят на Кикаха, че присъствието му е наложително незабавно. Ако Кикаха получеше съобщението и се появеше в двореца, установявайки, че Улф е заминал, той трябваше да остане като временно изпълняващ ролята на Повелител. И ако след изтичането на разумно дълъг интервал от време Улф не се върнеше, Кикаха можеше да предприеме каквото пожелае.
	Той знаеше много добре, че Кикаха ще тръгне да го търси и беше безполезно да се опитва да му забранява да прави това.
	Гарванът отлетя щастлив, че му е възложена задача. Улф се върна обратно в замъка. Устройството, което автоматчино търсеше Кикаха, продължаваше да го прави все още безрезултатно. Но търсачите на „врати“, които правеха всяка проверка за някакви микросекунди, в момента извършваха шестото поред сканиране на целия обхват от вселени. Остави ги да си вършат работата, за да минимизира вероятността от изпускане на някоя от вратите с пулсиращо действие. Резултатите от първите пет сканирания вече бяха документирани и разпечатани с класическите символи на древното писмо.
	Трийсет и пет нови вселени бяха открити. Измежду всички тях, само една имаше единствена врата.
	Улф поиска да разгледа спектралната й характеристика на екрана. Тя имаше крайно необичайна форма — шестолъчна звезда с червено, а не бяло ядро, каквото я бе видял неотдавна. Червено — цвета на опасността!
	И сякаш самият Уризен му го бе казал с думи — това беше вратата за неговия свят. Ето ме! Ела и ме хвани… ако се осмеляваш.
	Представи си лицето на своя баща, красивите соколови черти, големите очи, блестящи като мокри черни диаманти. Повелителите нямаха възраст, телата им оставаха завинаги във физиологичната примка на първите двайсет и пет години. Но емоциите бяха по-силни от науката на Повелителите и работейки съвместно със своя съюзник времето, те оставяха следите си по твърдата скала на плътта. И последния път, когато бе видял баща си, по лицето му бяха издълбани браздите на омразата. Бог знае колко дълбоки бяха тези лини и сега, тъй като бе повече от очевидно, че Уризен не беше престанал да мрази.
	Като Джадауин, Улф бе отвръщал на бащината враждебност със същото. Но не се бе оказал като многото си братя и сестри, опитвали да го убият. Всъщност, Улф просто не бе искал да има нищо общо с него. Преди! Сега го мразеше, заради онова, което бе сторил на невинната Хризеис. Сега той искаше да го убие!
	Изработването на врата, която да съвпадне честотно с особената спектрална характеристика на входа за света на Уризен, беше автоматично. Но дори и така, на устройствата им бяха необходими двайсет и два часа, за да завършат устройството. Скенерът междувременно бе свършил претърсването на планетата. Кикаха не се бе озовал в полето на нито една от камерите. Това не означаваше, че неспокойният му по дух приятел не беше на планетата. Той просто можеше да се намира на кое да е от стотиците хиляди места, оставащи извън техния контрол. Защото планетата по площ бе по-голяма от сушата на Земята, а камерите покриваха една наистина нищожна част от нея. Следователно, можеше да мине много време преди Кикаха да бъде открит с тяхна помощ.
	Улф реши да не губи повече време. Двойникът на хексакулума беше готов и той можеше да действа. Хапна леко и се напи с вода, защото не знаеше колко време щеше да му се наложи да мине без едното или другото след като минеше през вратата. Въоръжи се с излъчвател, нож, лък и колчан стрели. Примитивните оръжия изглеждаха странни пред високотехнологичните мощни сеячи на смърт, с които щеше да се сблъска. Но една от ирониите на съдбата бе, че понякога те се оказваха крайно ефективни в обстановката на свръхтехнология.
	Всъщност, не очакваше, че ще може да използва някое от тези оръжия. Познаваше безкрайно добре многото видове клопки, които Повелителите използваха.
	— Така-а — проточи той на глас. — Сега трябва да направя онова, което се иска от мен. Безполезно е да чакам повече.
	И пристъпи в тясното пространство на хексакулума-двойник.
	Зашиба го силен вятър. Настана тъмнина. Усети как някакви гиганстки ръце го сграбчват. И всичко това само за миг.
	Озова се изправен на поляна. Недалече от него се издигаше гора от високи дървета, наблизо се плискаха вълните на синьо море, над главата му се разстилаше червено небе, спуснало се ниско над острова и края на морето. Всяка точка на небето излъчваше светлина, но слънце не се виждаше. Дрехите му все още бяха върху него, макар да му се бе сторило, че вятърът ги смъква по време на прехода. Най-учудващото бе, че не беше загубил и оръжията си.
	Това определено не приличаше на крепост на Уризен. Или ако се приемеше, че все пак е, мястото беше най-нетрадиционното място на живот на някой Повелител, което някога беше виждал.
	Обърна се към хексакулума, който го беше приел. Но не видя такъв. Вместо него, на висок и плосък камък се издигаше широк шестоъгълник от пурпурночервен метал. Спомни си как нещо го бе тласнало да мине през него и как бе принуден да пристъпи по инерция на пред, за да не падне. Тласъкът не само го беше избутал навън от шестоъгълника, но и го бе накарал да измине няколкото крачки, които сега го отделяха от камъка.
	Уризен беше монтирал втора врата в своя хексакулум и го бе пренесъл тук, където и да се намираше това място. Какво се криеше зад този му ход, щеше да стане ясно съвсем скоро.
	Улф знаеше какво би се случило, ако опиташе да се върне обратно през вратата. Независимо от това, понеже не бе склонен да приема нещата за самоподразбиращи се, той направи този опит. Леко скочи на камъка и мина през шестоъгълника от другата му страна.
	Точно както бе очаквал, вратата се оказа еднопосочна.
	Някой се изкашля зад него и той рязко се извърна с излъчвател в ръката.

>	2

	Земята свършваше като отсечена от морето без никаква преходна брегова ивица. Животното току-що бе излязло от водата и се намираше само на няколко стъпки от него. Тялото му бе като на жаба, приклекнала върху огромни ципести ходила, а самите крака изглеждаха нагънати, сякаш бяха без кости. Торсът беше хуманоиден и покрит от слой тлъстина, а коремът изпъкваше напред. Шията бе дълга, но здрава. На края й бе прикрепена човешка глава със сплескан нос, в който се виждаха отворите на дълги тесни ноздри. Някакви пипалца от червеникава плът висяха около устата. Очите бяха много големи и с цвета на зелен мъх. Уши липсваха. Темето беше покрито, също както лицето и тялото, с тъмно синя мазна козина.
	— Джадауин! — изрече съществото. Говореше на древния език на Повелителите. — Джадауин! Не ме убивай! Не ме ли позна?
	Улф бе шокиран, но не чак в такава степен, че да пропусне да погледне зад гърба си. Защото тази твар можеше да се опитва само да отвлече вниманието му.
	— Джадауин! Не позна ли собствения си брат?
	Но Улф не можеше да го познае. Тялото, което приличаше на хибрид между жаба и тюлен, отсъстващите уши, синята козина, сплесканият нос, странните ноздри — всичко това силно затрудняваше идентификацията. Намесваше се и факторът време. Ако наистина някога бе наричал това създание „брат“, това трябва да е било преди хилядолетия.
	Но гласът… Гласът сякаш проникваше през прашните наслоения на спомените, подобно на куче, тръгнало след стар кокал. Слой след слой падаха и…
	Той поклати глава, отново погледна зад гърба си и хвърли поглед към перестите листа на растителността.
	— Кой си ти? — попита накрая той.
	Съществото сърцераздирателно изви и по това той разбра, че брат му — ако нещото пред него наистина му беше брат — вероятно е станало затворник в това тяло преди много, много време. Защото никой от Повелителите не виеше.
	— Нима ще се отречеш от мен? И ти ли си като другите? Те не пожелаха да имат нищо общо с мен. Надсмиваха ми се, плюеха ме, а после ме изритаха настрани от тях с викове. И казаха…
	То плесна с перки, изкриви лице и от тъмнозелените му очи бликнаха едри сълзи и потекоха надолу по сините бузи.
	— О, Джадауин, не бъди като другите! Ти винаги си бил моят любимец, най-обичният ми брат! Не бъди жесток като тях!
	„Другите“, мина през главата на Улф. Наистина имаше и други! Но преди колко години?
	Загубил търпение, той каза:
	— Да оставим игрите… който и да си! Името ти?
	Съществото се понадигна на лишените си от кости крака, мускулите му размърдаха слоевете тлъстина, които ги покриваха, и пристъпи крачка напред. Улф не отстъпи, но прихвана излъчвателя по-здраво:
	— Достатъчно! Името ти!
	Съществото спря, но сълзите му продължаваха да се стичат.
	— Наистина и ти не си по-добър от тях. Не мислиш за никой друг освен за себе си и изобщо не те интересува какво се е случило с мен. Нима страданията ми, самотата ми и безкрайната ми агония — о, защо времето е спряло? — нима те не те трогват поне малко?
	— Биха могли, ако знаех кой си? — отговори Улф. — И какво се е случило с теб.
	— О, Господарю на Повелителите! Мой собствени братко!
	Създанието премести огромния си крак, за да се придвижи още една крачка напред и изпод ципата между пръстите му нещо изджвака. После протегна напред перка в подобие на умолителен жест за човешка ласка. След това спря и очите му се приковаха в една точка, странично на Улф. Той скочи вляво и се изви във въздуха със заплашително движение на излъчвателя, което трябваше да покаже, че държи под прицел както животното, така и онзи, който се намираше зад него. Но зад гърба му нямаше никой.
	В същия миг, точно както беше замислено, създанието скочи към Улф едновременно с неговия скок. Краката му се изправиха като освободена катапулта и го изстреляха напред. Ако Улф се бе ограничил само с обръщане, тварта щеше да го събори на земята. Но тъй като в момента на съприкосновението той беше полуизвърнат, това го спаси от връхлитащото го тяло, и ударът се получи само с върха на дясната му перка. Но дори това беше достатъчно да залитне усетил парализираща болка в лявото рамо и ръката си, и да изпусне излъчвателя.
	Улф имаше масивна фигура и мощна мускулатура, чиято здравина беше изкуствено подсилена над два пъти спрямо нормалната, също както беше ускорено над два пъти предаването на управляващи импулси по нервните му пътища. Ако бе обикновен землянин, щеше да остане инвалид с лявата си ръка завинаги и със сигурност не би успял да избегне втория скок на съществото.
	Квичащо от ярост и разочарование, то се приземи на мястото, където само преди миг бе стоял Улф, изпружинира на краката си, отскочи и отново се хвърли към Улф. Всичко това беше направено с такава скорост, сякаш бе сцена от филм, прожектиран на ускорени обороти.
	Улф обаче бе съумял да възстанови равновесието си. Хвърли се към изпуснатия излъчвател. Над главата му премина сянката на съществото, което издаваше крясък с такава сила, сякаш устните му бяха долепени до ухото на Улф. В следващия миг той вдигна излъчвателя, претърколи се два пъти странично и мигновено стана на крака. Нещото бе успяло да скочи за трети път към него. Улф прихвана оръжието си обратно и, използвайки дясната си ръка, нанесе мощен отсечен удар с лекия, но практически неунищожим приклад върху главата на съществото. Контактът с огромното тяло го запрати назад върху земята, но той се претърколи встрани. Тварта остана да лежи неподвижно по лице и от тюленоподобната й глава започна да се стича струйка кръв.
	Чу се ръкопляскане и той се обърна за да види две човешки същества, стоящи в сянката на една горичка на около трийсетина крачки навътре в сушата. Бяха мъж и жена облечени в пищните одежди на Повелителите. Те се отправиха към него и ясно се виждаше, че не носят никакви оръжия в ръцете си. Всъщност, единственото им въоръжение бяха мечове, втъкнати в ножници от груба кожа. Въпреки привидната им невъоръженост, Улф не си позволи да се отпусне. Когато наближиха на двайсетина крачки от него, той им заповяда да спрат. Съществото зад гърба му простена и помръдна глава, но не направи опит да седне. Улф се отдалечи на достатъчно разстояние, така че да не се съобразява с възможността отново да отбягва скачащото тяло.
	— Джадауин! — извика жената. Гласът й прозвуча като богат контараалт и в сърцето му се размърда някакъв спомен. Макар да не я бе виждал от петстотин години, той я позна.
	— Вейла! — обади се той. — Какво правиш тук? — Въпросът, естествено, беше реторичен: той знаеше, че тя също е паднала в капана на баща си. В следващия момент позна и мъжа. Беше Ринтра — един от братята му. Вейла — сестра му и Ринтра — брат му, се бяха хванали на същия номер.
	Вейла му се усмихна и сърцето му трепна отново. Беше най-красивата измежду всички жени, които бе виждал, с две изключения: обичната му Хризеис и друга негова сестра — Анана Лъчезарната, я надминаваха по хубост. Но той никога не бе обичал Анана така, както бе обичал Вейла. Точно както и никога не бе мразил Анана така, както бе мразил Вейла.
	Вейла отново изръкопляска и каза:
	— Много добре, Джадауин! Не си загубил нищо от уменията и реакциите си. Това нещо е толкова опасно, колкото е омерзително! То се гърчи, хленчи и се опитва да спечели доверието ти, след което, бам! Впива се в гърлото ти! Едва не уби Ринтра, когато той се появи тук за първи път и щеше да го направи, ако не го бях ударила с камък. Така че, нали разбираш, аз също съумях да го надвия.
	— И защо не го уби, когато ти беше в ръцете? — поинтересува се Улф.
	— Не можа ли да познаеш собствения си малък брат, Джадауин? — усмихна се Ринтра. — Това създание е обичният ти, сладък малък Теотормон.
	— Господи! — ахна Улф. — Теотормон! Кой му е причинил това?
	Никой не му отговори, а и не беше необходимо. Този свят принадлежеше на Уризен и само той би могъл да направи от техния брат такова чудовище.
	Теотормон изпъшка и седна. Сложи едната си перка върху кървящата рана на главата си, заклати се напред-назад и продължи страдалчески да стене. Странните му зелени очи гневно проблясваха в посока на Улф и той тихо изруга под нос, не смеейки да повиши глас.
	— Май се опитвате да ме убедите, че сте го пожалили, заради някакво братско чувство? — каза Улф. — Познавам ви достатъчно добре, за да повярвам на това.
	— Разбира се, че не! — изсмя се Вейла. — Просто ми мина през ума, че бихме могли да го използваме по-нататък. Той познава тази малка планета много добре, защото е прекарал на нея много дълго време. Не си ли спомняш, че той беше страхливец, братко Джадауин? Не му стигнал куража да рискува живота си в лабиринта на Уризен, затова е останал на този остров и се е превърнал в един от населяващите го изроди. Защото на баща ми му писнало да очаква от него някаква проява на несъществуващото му мъжество, така че, за да го накаже за липсата на смелост, той го заловил, откарал го в крепостта си Апирматцум, и го преправил, превръщайки го в това отвратително морско създание. Дори тогава Теотормон не посмял да използва вратите, за да влезе в двореца на Уризен. Останал тук и заживял като отшелник, мразел се и се презирал, ненавиждайки всички останали живи същества, особено Повелителите… Сега живее, хранейки се с плодовете на острова, с птиците, рибата и другите морски животни, които съумее да хване. Яде ги сурови, а когато може убива местните жители, ако му се удаде такава възможност. Не че те не заслужават тази съдба. Те са синове и дъщери на други Повелители, проявили малодушие също като Теотормон. Останали да живеят мизерния си живот на тази планета, те раждали деца, отглеждали ги, после умирали… Уризен постъпил с тях по същия начин, както с Теотормон. Взимал ги в Апирматцум, преправял телата им и ги връщал обратно тук. Баща ни считал, че осъждайки ги на подобна ужасна съдба, той ще ги принуди да опитат една по една планетите-клопки, през които да влязат в Апирматцум и да потърсят отмъщение. Но те предпочели да живеят, макар и в отвратителните си тела, вместо да умрат по начин, достоен за истинските Повелители.
	— Има много неща, които трябва да науча за порядъка на нещата тук — обади се Улф. — Но най-напред трябва да реша дали мога да ви вярвам.
	Вейла отново се засмя:
	— Всички ние, хванали се в капана на Уризен, живеем на този остров. Повечето от нас сме тук само от няколко седмици, но Лува е от половин година.
	— Кои са другите?
	— Някои наши братя и братовчеди. Освен Ринтра и Лува, тук са братята ни Енион и Аристон. Както и братовчедите Тармас и Паламаброн. — Тя се усмихна весело, посочи червеното небе и продължи: — Всички, всички до един, измамени от баща ни! Всички събрани тук, след разкъсваща сърцето хилядогодишна раздяла. Щастлива семейна среща, каквато обикновените смъртни никога не биха могли да си представят.
	— Аз си я представям — увери я Улф. — Но вие още не сте отговорили на въпроса ми за доверието.
	— Всички тук сме се заклели да спазваме примирие, обединени от обща цел — обясни Ринтра. — Нуждаем се един от друг, така че трябва да забравим за враждата и да се опитаме да действаме заедно. Само така бихме имали шанс да победим Уризен.
	— Не знам за подобно примирие откакто се помня — въздъхна Улф. — Но майка ми разказваше, че някога — четири хиляди години преди да се родя — е имало. Било по времето когато Черните камбани заплашвали Повелителите. Уризен е сътворил две чудеса — съумял е да плени осем Повелители наведнъж и ги е накарал да се съюзят. Кой знае, това може да доведе до собствената му гибел.
	След това заяви, че се заклева в примирието. В името на Бащата на всички Повелители, великия Епоним Лос, той се заклеваше да спазва правилата на мирното съглашение и да се придържа към тях, докато не се вземеше решение от всички, че споразумението повече не е валидно или докато не останеше жив само един от тях. Съзнаваше много добре, че не може да разчита, че никой от другите няма да го предаде. Разбираше, че Вейла и Ринтра мислят по същия начин и че, подобно на него самия, не му се доверяват повече, от колкото той вярваше в тях. Но поне за известно време щяха да работят съвместно. Освен това, бе малко вероятно някой да измени на клетвата си без да се замисли сериозно. Само една случайно открила се изключителна възможност да бъде избегнато наказанието, би могла да изкуши някой от съзаклятниците.
	В този момент Теотормон изхленчи:
	— Джадауин. Братко мой. Любими братко, който винаги си твърдял, че ще ме обичаш и ще ме защитаваш. И ти си като другите. И ти искаш да ме убиеш или да ми причиниш болка. На мен — твоето собствено малко братче!
	Вейла се изплю в неговата посока и извика:
	— Ах ти, гадно пъзливо създание! Ти не си нито Повелител, нито си брат на кой да е от нас. Защо не се хвърлиш в дълбините на морето поне да се удавиш и да освободиш нас и всички дишащи въздух същества от твоя непоносим страх и твоята подлост? И да дадеш на рибите възможност да се нахранят от трупа ти, макар и с риска да те повърнат обратно!
	Приклекнал и протегнал едната си перка, Теотормон се примъкна предпазливо към Улф.
	— Джадауин! Ти нямаш представа колко страдах. Няма ли в сърцето ти милост за мен? Винаги съм мислел, че в теб има нещо по-различно от останалите: горещо сърце, състрадание — неща, напълно непознати за онези бездушни чудовища!
	— Но ти се опита да ме убиеш — напомни му Улф. — И би опитал пак, ако ти се удаде удобна възможност да го сториш.
	— Не, не — възкликна Теотормон, опитвайки да се усмихне. — Разбрал си ме напълно погрешно. Мислех, че ще ме презреш затова че обичам дори недостойния живот повече, отколкото смъртта като Повелител. Исках да ти отнема оръжията, за да не можеш да ме нараниш. След това щях да ти обясня какво се случи с мен и как станах такъв, какъвто ме виждаш пред себе си. Тогава щеше да ме разбереш. Щеше да ме съжалиш и да ме обикнеш както ме обичаше, когато беше момче в двореца на баща ни, а аз бях новороденият ти брат. Това е всичко, което исках — да ти обясня и отново да бъде обичан, а не мразен. Кълна се в името на Лос!
	— Ще се видим по-късно — обеща Улф. — А сега, върви си.
	Теотормон се отдалечи, клатейки се на краката си. Когато стигна до края на острова, той се обърна и изкрещя към Улф мръсотии и оскърбления. Улф вдигна излъчвателя с намерението само да сплаши Теотормон. Тварта изписка и скочи като гигантска жаба във водата, подвила гумените си крака и ципестите лапи под себе си. Потъна и не изплува на повърхността. Улф попита Вейла колко време може да остава под водата.
	— Не знам. Мисля, към час и половина. Но се съмнявам, че стои там, задържайки въздуха си. Сега вероятно е в една от подводните пещери в основата на острова.
	И спомена, че следва да се срещнат с останалите. Докато вървяха през горичката, тя го запозна с основните физически характеристики на планетата, доколкото й бяха известни:
	— Сигурно ти е направило впечатление колко близко е хоризонтът. Диаметърът на тази планета е около 2170 мили (приблизително колкото Луната, помисли си Улф). Но силата на притеглянето е само малко под тази на родната ни планета (и не повече от тази на Земята, мина отново през главата му). Гравитацията рязко отслабва с издигане в атмосферата — продължи тя, — и интензивността на полето е доста слаба в цялата тази вселена. Подобни са гравитационните полета и на останалите планети. — Това не изненадваше Улф. Повелителите можеха да правят с полетата и с гравитоните всичко онова, за което земляните дори още не мечтаеха. — Планетата почти изцяло е покрита с вода — донесоха се думите на Вейла.
	— Ами този остров? — напомни й той.
	— Островът плава. Издига се върху растение, което расте на дъното на морето. Още преди да е достигнало зрелост, мехурът му започва да се изпълва с газ, който се образува в резултат от дейността на определен вид бактерии. Тогава растението освобождава корените си от дъното и излиза на повърхността. Там разперва корени и влакънца, а те от своя страна се сплитат с тези на другите растения. В крайна сметка се образува плътна маса. Горната част на растението умира, а долната продължава да расте. Изгнилата горна част образува почва. Птиците добавят своите екскременти към нея. Те прелитат към новите острови от старите и пренасят по този начин семена от тях. Така са се появили горичките и останалата растителност, която виждаш.
	— А откъде са камъните? — поинтересува се той.
	Зад бамбуковите стебла пред тях се виждаха няколко белезникави канари с диаметър около дванайсет стъпки.
	— Растението, което пълни мехура си с газ и образува острови, е само една от хилядите разнообразни форми на живот тук. Има други, които се прикрепят за скали на дъното и ги издигат със себе си на повърхността, когато плаваемостта им достигне необходимото ниво. Местните жители ги събират и ги изтеглят навътре по островите, ако не са много големи. Белите камъни, кой знае защо, привличат птиците гаржу, а това дава възможност на аборигените да ги убиват или опитомяват.
	— Ами питейната вода?
	— Океанът е от прясна вода.
	Загледан в една пролука сред дивата растителност от тъмночервените дървета с жълти ивици по тях и отрупаните с плодове храсти, Улф забеляза огромна тъмна дъга на хоризонта. Минута по-късно сърпът се превърна в сфера и продължи да се изкачва над хоризонта.
	— Луната — обясни тя. — Разбираш ли, нещата тук са обърнати наопаки: няма слънце и светлината идва от небето. Луната носи със себе си нощта като затъмнява небето. Настъпва нещо като полумрак, но и това е по-добро от нищо… По-нататък ще видиш планетата Апирматцум. Тя е центърът на тази вселена и около нея се въртят пет други планети. И тях ще видиш. Също като луната всички те са тъмни и запълват небето.
	Улф я попита откъде е научила толкова много неща за структурата на света на Уризен. Тя му отговори, че разполага с информацията от Теотормон, макар той да не й бе казал тези неща доброволно. Той, от своя страна, ги бе научил като затворник на Уризен. Не проявил готовност да сподели макар и част от знанията си, защото по природа си бил дръпнато и егоистично същество. Но когато братята, сестрите и братовчедите му го хванали, те го бяха принудили да говори.
	— Повечето от белезите по него зараснаха — каза тя и се изсмя.
	Улф се запита дали Теотормон наистина няма солидни основания да желае смъртта на останалите. Запита се още дали всичко, което му бе разказала за взаимоотношенията с него, също беше истина. Май се налагаше да поговори с Теотормон след време… на безопасно разстояние от него, разбира се.
	Вейла спря и сграбчи Улф за ръката. Той понечи да се дръпне встрани, мислейки си, че тя опитва някакъв номер. Но тя гледаше тревожно нагоре и Ринтра също бе вдигнал глава.

>	3

	Високите дървета на гората бяха скрили до момента обекта в небето. Той видя някаква плътна маса, широка поне четвърт миля, дебела петдесет стъпки и дълга почти една миля да лети на ниско над главите им. Носеше се от вятъра, който духаше от неизвестна посока на компаса. В този лишен от слънце свят, думите изток, запад, север и юг не означаваха нищо.
	— Какво е това? — попита той.
	— Остров, плуващ в небето. Побързай! Трябва да се върнем в селото преди атаката.
	Улф последва останалите. Отвреме-навреме вдигаше поглед през върхарите на дърветата към този аеронесус. Спускаше се доста стремително към далечния край на острова. Настигна Вейла и я попита как се управлява подобен въздушен кораб. Тя му отговори, че жителите на летящия остров използват клапи в гигантските мехури и изпускат през тях водород. Подобна процедура изисквала участието на почти всички жители, понеже манипулациите на клапите били изключително ръчни. Затова по време на спускането всички били заети с навигацията.
	— А как го насочват?
	— Мехурите имат изпускателни вентили. Когато абуталите искат да насочат острова в някаква посока, те изпускат газ от мехурите с вентили, насочени в противоположната посока. Реактивната тяга, която се получава по този начин, не е кой знае какво, но те са много изкусни. Въпреки това, налага се да се примиряват с ветровете и маневрите им не винаги са успешни. Два пъти досега сме били атакувани от абутали, но и двата пъти пропуснаха острова ни. Обикновено хвърлят котви — големи камъни, привързани за дълги въжета — за да забавят ход. Първите ни нападатели кацнаха близо до острова, вместо на него, и трябваше да се задоволят с атака откъм морето. Не успяха — тя спря, взря се по-внимателно и извика: — О, не! Това са илмавирци. Лос да ни е на помощ!
	Първоначално Улф прие петдесетината въздушни съда, отделили се от плаващия остров, за малки самолети. Но когато те заходиха срещу вятъра, той видя, че това са планери. Дългите им към петдесетина стъпки крила бяха от някаква белезникава проблясваща материя и имаха извити ръбове. От долната страна на всяко крило имаше изрисувано око с кръстосани върху него мечове. Рамковата конструкция на фюзелажа се виждаше, защото изобщо не бе покрита и заедно с елероните и кормилната плоскост беше боядисана в аленочервено. Пилотът седеше в кабина, подобна на плетена кошница, разположена малко пред крилата. Носът на въздухоплавателния съд бе извит и съоръжен с излизащ на двайсет стъпки пред него дълъг рог. Като на рог на нарвал, помисли Улф. По-късно разбра, че роговете са взети от гигантска риба.
	Един от планерите се пронесе над главите им по траектория, която явно щеше да го принуди да кацне някъде пред тях. Улф успя да зърне за миг пилота. Червената му коса бе щръкнала и блестеше като намазана с нещо подобно на брилятин. Лицето му бе боядисано като лицето на индианец на червени и зелени кръгове, а по шията и върху раменете му се спускаха черни шеврони.
	— Селото е на около половин миля оттук — каза Вейла. — В самия край на острова.
	Улф не можеше да разбере защо е толкова разтревожена. Откога един Повелител можеше да се безпокои за съдбата на друго същество? Тя му обясни, че ако илмавирците кацнат успешно, те ще избият всяко човешко същество на острова. И ще направят колония, заселвайки го с част от излишните на борда им.
	Островът не беше съвсем равнинен. Тук-там се издигаха възвишения, оформили се в резултат на неравномерното израстване на мехурите. Улф се изкачи на върха на едно от тях и погледна над горичките. Абуталите се бяха спуснали на петдесетина стъпки, продължаваха плавно да се снижават и се насочваха към селището. Там, в далечината, се виждаха около стотина колиби с формата на пчелни кошери, построени от сплетени клони. Висока двайсет стъпки стена обграждаше селото. Изглеждаше като направена от камъни, бамбукови клонки и някакви тъмносиви пръти, които може да бяха костите на незнайни морски чудовища.
	Мъже и жени се бяха разположили зад стената, а няколко групи, въоръжени с копия и лъкове, бяха излезли на открито.
	Отвъд селището се намираха построени от бамбук докове. По дължина на доковете, а също изтеглени на брега, имаше разнообразни лодки с най-различни размери. Дъното на брега представляваше плетеница от корени. В някои от пролуките между тях се виждаха големи камъни, завързани в края на въжета. Камъните бяха бели, като гипсови, с формата на плоски дискове. Те се влачеха в морето край острова, после болшинството от тях стигнаха до сушата. Въжетата на някои се заплетоха под доковете.
	Междувременно от небето паднаха и други котви, удряйки се в стената на селото. Те се залостиха в сплетената маса, образуваща стената. Други паднаха на поляната и се забиха в стените на колибите, които се срутиха под силата на ударите. Едновременно с това, небето потъмня от изстреляни стрели и полетелите надолу камъни, а от люковете в дъното на летящия остров бяха изхвърлени някакви горящи предмети. Някои от островитяните бяха лошо ударени и се гърчеха на земята. Част от колибите пламнаха. Горящите предмети започнаха да експлодират и от тях се надигна гъст черен дим.
	Защитниците обаче не бяха напълно безпомощни. От голямата сграда с центъра на селото заизлизаха мъже и жени със странни неща в ръцете си. Те ги запалиха и нещата бързо полетяха към дъното на острова. Заплетоха се сред клоните и останаха да горят там. После експлодираха и пламъците обхванаха по-голяма част от коренището.
	Покривът на една от колибите се отметна встрани, а стените й се отпуснаха като венчелистчетата на цвят. В центъра на колибата имаше катапулта под формата на гигантски лък със запъната стрела, изработена от рогата на същото животно, използвано за укрепването на носовете на планерите. Към нея бяха прикрепени няколко пламтящи мехури. Тетивата избръмча и горящата стрела се понесе нагоре, за да се забие миг по-късно в центъра на дъното на острова.
	Екипажът на катапултата започна да натяга стрелата за следващ изстрел. От един люк в дъното на острова падна човек, последван от десетина други. Те полетяха надолу като парашутисти. Спускането им се контролираше от свързани на грозд мехури, прикрепени с ремъци през гърдите им. Една стрела улучи първия абутал миг преди да се приземи и тази съдба сполетя още трима от десетте му другари.
	Оцелелите се спуснаха буквално на няколко крачки от катапултата. Разкопчаха ремъците и мехурите излетяха нагоре. Вече бяха обградени. Биеха се яростно — един дори успя да се добере до самата катапулта, но падна пронизан от две стрели едновременно.
	Влаченият от вятъра летящ остров започна да подминава селото. Надолу полетяха още каменни котви и няколко от тях се заплетоха в оградата. Миг по-късно от небето се спуснаха дебели въжета и примките в края им се затвориха около стволовете на дърветата.
	Фиксиран в предния си край, летящият остров се извъртя така, че основната му част увисна над този район от плаващия остров. Голямата част от планерите вече се бяха приземили, макар и не всички сполучливо. Поради гъстата растителност, пилотите трябваше да се опитат да кацнат в гората. Някои от тях се преобърнаха, други се разбиха преди да могат да забавят полета си достатъчно, трети успяха да се проврат сред дърветата, но се бяха ударили лошо в неподатливите храсти.
	От мястото където се намираше, Улф успя да изброи поне двайсетина пилоти, които невредими се промъкваха през джунглата. А сигурно имаше и други.
	Чу, че някой го вика по име. Вейла се бе върнала в основата на хълма.
	— Е, какво смяташ да предприемеш? — попита тя гневно. — Трябва да направиш своя избор, Джадауин, независимо дали ти се иска или не. Абуталите ще те убият.
	— Може и да си права — призна той, докато се спускаше по склона. — Исках да добия представа каква е ситуацията. Не ми се искаше да се втурна слепешката без да знам къде се намират основните сили и без да знам в каква посока може да се развие битката…
	— Все същия предпазлив и изобретателен Джадауин — каза тя. — Добре, в това няма нищо лошо, дори показва, че не си глупак, нещо, което аз отдавна знам. Повярвай ми, ти наистина имаш нужда от мен в същата степен, в която аз се нуждая от теб. Сам няма да се справиш.
	Той я последва и след малко двамата се натъкнаха на Ринтра, който се криеше под огромна папрат. Той им направи знак да мълчат. Когато застанаха зад него, Улф погледна в посоката, в която той му посочи. Пет воини-абутали стояха на не повече от двайсетина крачки от тях. Опашката на разрушен планер се издигаше вляво от тях сред смачкани шубраци. Те носеха малки кръгли щитове от кост, костени копия с върхове от бамбук, а някои сред тях имаха лъкове и стрели. Лъковете също бяха изработени от нещо, което изглеждаше като рог, бяха къси, силно извити и се състояха от две части, съединени в средата в особена сглобка. Воините се намираха твърде далече, за да могат да подслушат разговора им.
	— Какъв е обхватът на твоя излъчвател? — попита Вейла.
	— Убива до към петдесет стъпки — отговори й той. — Предизвиква тежки изгаряния в следващите двайсет стъпки и така нататък, докато стигне до леко затопляне без никакъв ефект.
	— Сега е шансът ти. Атакувай ги. Ще можеш да убиеш и петимата с едно завъртане на лъча преди да са усетили какво става.
	Улф въздъхна. Едно време дори не би чакал да му бъде намекнато, да не говорим за уговаряния. Би ги убил за секунда и би се поколебал дали да не си достави удоволствие като довърши Вейла и Ринтра. Но той вече не беше Джадауин, беше Робърт Улф. Вейла никога нямаше да може да разбере това, или ако разбереше, щеше да приеме колебанието му като проява на слабост. Не искаше да убива, но се съмняваше дали има друг начин да принуди абуталите да изоставят атаката си. Вейла познаваше тези хора и най-вероятно му казваше истината за тях. Така че, май наистина се налагаше да вземе страна.
	Зад тях се разнесе крясък. Улф се претърколи на земята и се надигна за да види още трима воини-абутали на около четиридесет стъпки от тях. Те току-що бяха изскочили иззад папратите и сега се носеха в атака, вдигнали заплашително копията си.
	Улф се извърна с лице към тримата нападатели и докосна плочката в долната част на дългата цев. Ослепително бял тънък лъч мина пред коремите на нещастниците. Растителността пред и зад тях запуши. Тримата рухнаха напред, изпускайки копията си и се плъзнаха по лица в гъстата трева.
	Улф се изправи на коляно и се обърна към другите петима. Двама от стрелците с лък се прицелваха. Улф порази най-напред тях, после и останалите трима. Остана все така снишен, оглеждайки се за други, които можеха да дойдат привлечени от виковете на другари те си. Единственото, което чуваше, беше виещия през папратите вятър, задавените викове и приглушените експлозии откъм селището, където се водеше основната битка.
	Повдигаше му се от миризмата на изгоряла плът. Стана и се обърна по лице първо трите трупа, после другите пет. Не мислеше, че някой от тях би могъл да остане жив, но не можеше да рискува. Телата до едно бяха като прерязани на две. Нямаше много кръв, понеже енергията на лъча, абсорбирана от телата, беше изпекла вътрешностите им. Червата им се бяха свили и изхвърлили съдържанието си навън.
	Вейла погледна излъчвателя. В погледа й се четеше нескрито любопитство, но тя знаеше много добре, че е безполезно да попита Улф, дали и тя би могла да го използва.
	— Виждам, че има две положения за настройка — обади се тя. — Какво може да направи на пълна мощност?
	— Може да пререже триметрова стоманена плоча — отговори той. — Но зарядът ще стигне само за около минута. На половин мощност може да работи без прекъсване десет минути преди да се наложи да бъде презареден.
	Тя погледна джобовете му и той се усмихна. Нямаше никакво намерение да й казва с колко заряда бе дошъл тук.
	— Какво стана с вашите оръжия? — попита на свой ред той.
	Вейла изруга и обясни:
	— Откраднаха ни ги докато спяхме. Не знам дали е дело на Уризен или на гадния Теотормон.
	Улф потегли в посока към битката и двамата го последваха. Островът над главите им хвърляше бледа сянка, която скоро щеше да се уплътни, когато луната затъмнеше тази част на планетата. Мъже и жени илмавирци продължаваха да извират от люковете на дъното. Други, увиснали под огромни гроздове свързани един за друг мехури, работеха като пожарникари. Стискаха някакви многостени, и изхвърляха вода през тях.
	— Това са морски животни — обясни тя. — Амфибии. Придвижват се по сушата като изхвърлят струи вода и се преобръщат от реактивната тяга.
	Улф нагласи излъчвателя на пълна мощност. Прерязваше всяко въже заплело се в клоните на дърво, както и всяка въздушна котва, покрай която минеха. Три пъти се натъкнаха на абутали и трите пъти той превключи на половин мощност. Когато наближиха на няколко крачки до стената на селото, вече беше прерязал четиридесет въжета и бе избил двайсет и двама мъже и жени.
	— Какъв късмет за нас, че се появи точно днес — отбеляза Вейла. — Не мисля, че щяхме да можем да ги отблъснем, ако не беше пристигнал.
	Улф сви рамене. Извади зарядното устройство и щракна на мястото му следващия от малките цилиндри, с които се бе запасил. Оставаха му още шест, но ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, скоро щеше да изразходва всичките. Но нямаше какво да направи, за да икономиса поне част от тях.
	Селото беше заобиколено откъм сушата от около деветдесет абутали. Явно онези, които бяха успели да проникнат през заграждението, бяха ликвидирани, но в момента жителите бяха заети с потушаване на пожарите. За тяхно щастие, опасността вече не идваше и отгоре. Летящият остров на илмавирците беше пострадал от прекъсването на многото въжета. Беше се изместил на четвърт миля по посока на вятъра и само благодарение на спешно хвърлените нови стотина въжета и котви бе запазил контакта си със земята.
	Улф простреля групата офицери, които стояха на върха на единствения хълм в непосредствена близост до селото. Другите абутали схванаха какво става. Половината от тях изоставиха обсадата и заобиколиха хълма. Във въздуха притъмня от огромния брой изстреляни стрели и хвърлени копия. Повелителите щяха да паднат поразени, ако не бяха намерили прикритие под четирите каменни статуи на върха на хълма.
	— Преминали са в отбрана — обади се Вейла. — Дори да не са го разбрали още, скоро ще им стане ясно. И това ще е добре за нас. Може би…
	Тя замълча. Улф простреля тримата, които тичаха нагоре по хълма.
	— Какво „може би“? — попита той.
	— Обичният ни баща е оставил послание за нас на този остров. Казал е на някои какво трябва да се направи, ако искаме да попаднем в неговия замък. Очевидно е, че трябва да намерим вратите, които се отварят в него. На острова няма такива. Ако се вярва на думите му, имало две врати на друг остров, но не е казал на кой. Трябвало сами да ги открием, затова си мислех…
	Абуталите изреваха дружно и предните им редици се понесоха по късия склон. Стрелците ги прикриваха със залпове от по трийсет стрели едновременно. Вейла и Ринтра се свиха зад един от каменните идоли както им нареди Улф. Колкото и да не искаше да изразходва енергия в подобни мащаби, налагаше се да го направи. Той превключи регулатора на пълна мощност и стреля над главите на предните редици. Растителност и човешка плът задимяха едновременно, когато ослепителният лъч описа широк кръг. Стрелците стояха открити, за да могат добре да се прицелят, така че болшинството от тях паднаха мъртви.
	Около Улф зачаткаха стрели, отскачайки от каменните статуи. Една го одраска по рамото, друга рикошира от камъка и прелетя между краката му. Миг по-късно вече нямаше стрели. Абуталите от втората вълна, подушвайки димящите трупове пред себе си, загубиха своята настървеност. Улф се захвана с тях и те полетяха с викове към прикритието на джунглата.
	— Мислеше си какво? — подсети той Вейла.
	— Бихме могли да търсим с хилядолетия, използвайки този остров като своя база и така и да не попаднем никога на острова с двете врати. Може би точно такава е била идеята на татко. Какво удоволствие би му доставило нашето отчаяние след безполезното търсене. Но ако разполагаме с абута, това ще ни даде възможност не само да пътуваме значително по-бързо, но и да се ориентираме по-добре от високо…
	— Идеята е чудесна — съгласи се той. — Въпросът е как да убедим абуталите да ни вземат като техни спътници на борда. И каква гаранция бихме имали, че няма да се нахвърлят срещу нас при първата открила им се възможност?
	— Забравил си много неща за по-младата си сестра. Как е възможно точно ти от всички хора, които са ме обичали, да не си спомняш колко убедителна мога да бъда, когато пожелая?
	Тя се изправи и извика към привидно безлюдната джунгла. Известно време там не се забелязваше никаква реакция. Тя повтори исканията си. След малко иззад една от папратите излезе офицер. Беше висок, добре сложен мъж към трийсетте. Въпреки бойните цветове на лицето му, личеше, че има симпатични черти. Освен черните шеврони, той беше отличен с нарисувана на гърдите му морска птица. Това бе ийфтарз — отличителният знак за командир на отряда планери. Зад него пристъпи жена му, облечена в къса пола от червени и сини пера, с прибрана в кок червена коса, ромбове в бяло и зелено изрисувани на лицето й, огърлица от кости на шията, ийфтарз на гърдите й и три концентрични кръга в аленочервено, черно и жълто около пъпа й. Както повеляваше обичая на абуталите, тя придружаваше мъжа си в битката. Ако той загинеше, тя трябваше да атакува неговите убийци, докато не ги избиеше или сама не намереше смъртта си.
	Двамата се изкачиха по склона на хълма и спряха, когато Улф им заповяда да не пристъпват нито крачка напред. Вейла започна да говори, а мъжът започна да се усмихва. Жена му обаче наблюдаваше Вейла зорко и през целия разговор недоволно се мръщеше.

>	4

	Офицерът на име Дугарн капитулира едва когато бе постигнато съгласие върху определени условия. Той отказа да напусне острова, докато не получи макар и малка част от онова, което илмавирците очакваха да плячкосат при успешна атака. Вейла не се поколеба да му обещае, че всички домашни птици и животни на защитниците (главно морски плъхове и малки тюлени) щяха да му бъдат предадени доброволно. Нещо повече, на абуталите се разрешаваше да обезобразят труповете на своите жертви и да ги скалпират.
	Плаващите островитяни, които се наричаха фрийканци, възразиха когато чуха наложените им условия. Улф заплаши водачите им, че ако не ги приемат, войната просто ще продължи. И този път той, Улф, нямало да вземе страна. Едва тогава те навъсено казаха, че ще постъпят както иска. Абуталите свалиха от убитите селяни всичко, което сметнаха за ценно.
	Останалите Повелители — Лува, Енион, Аристон, Тармас и Паламаброн — бяха в селото по време на атаката. Изненадаха се да го видят сред тях и не скриха завистта си, когато разбраха за излъчвателя. Единствен от всички, Лува го поздрави искрено зарадван. Лува, най-дребничкият измежду всички, беше с пясъчноруса коса и като се изключеше широката му уста и възпълните му устни, чертите на лицето му бяха приятни. Очите му бяха тъмносини, а по носа и бузите му имаше цяла галактика от лунички. Той прегърна Улф през раменете, притисна го и дори се просълзи. Улф не се възпротиви на прегръдката, защото не вярваше, че точно Лува ще се възползва от шанса и ще го промуши. Още като деца, двамата с него винаги прекарваха заедно и имаха много общи неща, бяха с богато въображение и обичаха да принуждават другите да мислят и действат както те пожелаеха. Всъщност, Лува никога не се бе отдавал на смъртоносната игра, в която целта бе или да се отнеме собствеността на друг Повелител или да бъде убит.
	— Как е успял баща ни да те измъкне от твоя свят, където знам, че живееш щастливо и в безопасност? — попита Улф.
	Лува се усмихна накриво и отговори:
	— Мисля, че мога да те попитам същото. Може би е извъртял един и същи номер и на двама ни. Изпрати ми пратеник — светещ хексакулум — който ми каза, че е изпратен от теб. Искал си да те посетя: чувствал си се самотен и изведнъж си изпитал желание отново да поговориш с някой от семейството, който не възнамерява да те убие. И така, след като взех необходимите предпазни мерки за времето на моето отсъствие, аз напуснах моята вселена. Минах през онова, което мислех, че е вратата за твоя свят, но се озовах на този остров.
	Улф поклати глава и каза:
	— Ти си пламенна натура, братко, и винаги си действал прекалено припряно. И все пак, поласкан съм, че си жертвал собствената си безопасност, за да ме посетиш. Само че…
	— Само че трябваше да бъда по-внимателен и да се уверя, че пратеникът наистина е дошъл от твое име. При други обстоятелства може би щях да го направя. Но в онзи момент, когато хексакулумът пристигна, аз наистина си мислех за теб и жадувах да те видя. Нали знаеш, дори Повелителите имат своите слабости.
	Улф помълча известно време, загледан в еуфорията с която екзалтираните илмавирци отнасяха птици, животни, огърлици и пръстени от морски нефрит. После проговори:
	— Не сме се намирали в по-тежка ситуация, Лува. Най-голямата опасност, разбира се, е баща ни. Но почти толкова смъртоносни са и онези, на които се налага да разчитаме. Въпреки дадената от тях дума, винаги ще се налага да бъдат държани под око. Предлагам ти ние двамата да се поддържаме взаимно. Когато аз спя, ти ще дежуриш. Когато спиш ти, аз ще стоя на стража.
	Лува отново се усмихна накриво и поясни:
	— А когато спиш ти, ще държиш едното си око отворено, за да следиш самия мен, нали, братко?
	Улф се намръщи и Лува успокоително допълни:
	— Не се ядосвай, Джадауин! Двамата с теб оцеляхме толкова дълго, само защото никога не сме се доверявали напълно никому. С всички основания за това. Колко тъжно е, че едно време всички ние — братя, сестри и братовчеди — живяхме, учихме и играехме заедно напълно невинни и дори обичащи се. А днес сме като глутница гладни вълци, впили се в гърлата си. И защо, питам те аз? Защо? Ще ти отговоря. Само защото Повелителите са луди! Мислят, че са богове, а те винаги са си били обикновени човешки същества, не по-добри от тези диваци около нас. Само че по прищявка на съдбата са се оказали наследници на огромна мощ, на наука и технология, които сега използват без да имат и най-малка представа от основните принципи. Те са като лоши деца, чиито играчки им позволяват да създават светове, но и да унищожават светове. Великата и мъдра раса, изобретила играчките, отдавна е мъртва, мъртви са също науката и технологията, а доброто, което би следвало да бъде неотменима черта на всяка космическа сила, е изкривено за користни и лични цели.
	— Знам това, братко — проговори Улф. — Знам го дори може би по-добре и от теб, защото едно време и аз бяха егоцентричен и зъл като другите. Само че изживях нещо, за което ще ти разкажа при удобен случай. Нещо, което ме промени в човешко същество — надявам се! — в същество, което само ти можеш да оцениш.
	Илмавирците пуснаха огромни, надуваеми стълби от абутата. Плячката бе привързана към тях и с въжета бе издърпана обратно в люковете на дъното. Планерите, които си струваше да бъдат ремонтирани, също бяха вдигнати на острова. И когато от фрийканците бе взето всичко, каквото имаше да се взима, абуталите се прибраха. Улф беше изтеглен, пристегнат в ремъци, вързани за два големи мехура с газ. Той държеше излъчвателя си в готовност, защото се намираше в положение, когато абуталите можеха да се опитат да го убият не без шансове за успех. Нищо подобно не се случи. Той влезе през отвор в дъното и веднага беше хванат от две усмихнати жени. Те го дръпнаха настрани и го освободиха от ремъците. Мехурите бяха прибрани в огромна камера, където имаше и други.
	Когато всички Повелители бяха изтеглени на летящия остров, групата им бе поведена от Дугарн и жена му Ситаз по извиващо се стълбище към горната част на острова. Стълбите бяха направени от много лек и тънък като хартия, но здрав материал. Това беше втвърдената обвивка на газовите мехури. На абутата, където теглото бе фактор с ключово значение, всичко трябваше да бъде колкото може по-леко. Скоро Улф установи, че това съображение беше повлияло дори езика, на който се говореше. Макар речта да се отличаваше малко в базовия набор от думи от езика на далечните предци, в нея бяха настъпили някои съществени промени. Бяха се появили нови думи, свързани с понятия като тегло, форма, гъвкавост, размер, вертикална и хоризонтална посока. Използваха се класификатори в нов контекст, непознат за класически говорящите. И наистина, нямаше нито едно съществително и бяха останали съвсем малко прилагателни, които можеха да се използват без съответните придружаващи класификатори. Паралелно с това, беше възникнала нова морска и аеронавигационна терминология.
	Стълбището представляваше шахта, изсечена в плътната плетеница на корените. Когато излязоха на горната повърхност, те се озоваха в нещо като амфитеатър. Подът беше изработен на широки ивици от материята на мехурите, а наклонените бордове представляваха стени от свързани с корени един за друг мехури. На просторната палуба имаше една-единствена голяма постройка, представляваща по-скоро навес без стени с плетен покрив. Това беше място за забава и срещи. По пода бяха подредени плоски камъни, на които всяко семейство можеше да си сготви храната. Домашни птици и морски плъхове тичаха на свобода, а тюлените за прехрана си играеха в плитки резервоари с вода, разположени близо до центъра.
	Съпругата на командира Ситаз им показа къде ще живеят. Жилищните им помещения представляваха кутийки, изсечени в корените, чиито стени бяха облицовани с черупки от мехурите. В пода имаше отвори, спускането в които ставаше с помощта на малка стълба. Единствената светлина проникваше през люка или от малки лампи с рибешка мазнина. Мястото беше колкото да се направят две крачки в едната и две в другата посока. Леглата представляваха отвори в стената с формата на ковчези, където се виждаха пухени дюшеци, натъпкани в съшити кожи от тюлени. Денем и нощем, почти всичко се правеше на открито на главната палуба. Нямаше никаква възможност за усамотение, с изключение на капитанския мостик.
	Улф бе очаквал, че абуталът ще вдигне котви и ще отплава веднага. Но Дугарн обясни, че се налага да изчакат известно време. От една страна островът трябваше да набере височина преди да се понесе над открито море. Бактериите, изработващи газ за мехурите, наистина работеха бързо когато се нахранеха, но въпреки това, необходими бяха цели два дни преди мехурите да се издуят до степен, която Дугарн намираше безопасна за отлитане.
	На второ място, нападението беше коствало на абуталите прекалено много жертви. Те просто не разполагаха с достатъчно хора, за да управляват острова ефикасно. Затова, Дугарн предложи нещо, което абуталите не бяха правили от много време. Недостигът на работна ръка трябваше да се попълни чрез наемане на фрийканци. След като се убеди, че „гостите“ му знаят къде ще живеят, Дугарн отново слезе на плаващия остров. Тласкан от любопитство, Улф го придружи. Вейла настоя и тя да дойде. Улф не знаеше какви бяха мотивите й — дали и тя искаше да задоволи любопитството си или желаеше да го държи непрекъснато под око. Нищо чудно да ставаше дума и за двете.
	Дугарн обясни на вожда на фрийканците какво желае. Вождът, който нямаше настроение, махна с ръка, че не се интересува какво става. Дугарн събра оцелелите заедно и направи своето предложение. За изненада на Улф, доброволците се оказаха много. Вейла му обясни, че двете племена били кръвни врагове, но фрийканците се чувствали унизени. На всичко отгоре, много от младежите гледали на живота във въздуха като на романтично изживяване.
	Дугарн огледа желаещите и избра измежду тях онези, които се бяха отличили по време на битката. Подбра повече жени, отколкото мъже, особено измежду децата. Последва ритуалът на посвещаването, който се състоеше в леко обгаряне на кандидата в слабините. Нормално плененият враг биваше измъчван до смърт, освен ако не проявеше изключителен стоицизъм и смелост. Едва тогава му се даваше възможност да заживее в племето.
	Но в изключителни случаи като този, мъчението можеше да бъде само символично.
	По-късно, когато островът отплаваше, посветените трябваше да вземат участие в церемония, в която всеки от тях щеше да смеси кръвта си с тази на някой илмавирец. Смисълът беше да се избегне заплахата от отмъщение от страна на някой фанатик на морските островитяни, защото кръвното братство беше свещено.
	— Има и друга причина освен нуждата от допълнителен екипаж — обясни Вейла. — Абуталите — а според мен това се отнася както за наземните, така и за летящите — имат склонност към кръвосмешение. За да се избегне това, понякога на пленниците се разрешава да станат членове на другото племе.
	Тя се държеше вече много приятелски с Улф и настояваше да е до него във всеки миг. Дори започна пак да го нарича уивкрат, което на езика на Повелителите означаваше „скъпи“. Облягаше се на него при всеки удобен повод и веднъж дори го дари с лека целувка по бузата. Улф не й отговори. Не беше забравил дори след 500 години, че на времето бяха любовници, а тя въпреки това се бе опитала да го убие.
	Улф се възползва от слизането и се отправи към района, където се намираше вратата, през която бе пристигнал тук. Вейла тръгна с него. На въпроса й той отговори, че иска още веднъж да разговаря с Теотормон.
	— Онази морска твар! Какво може да получиш от него?
	— Може би някаква информация.
	Не след дълго бяха при вратата. Теотормон не се виждаше. Улф се приближи до водата, отбелязвайки, че на места почвата се сляга под тежестта му. Очевидно в тези места мехурите не бяха плътно притиснати един до друг.
	— Колко острови като този има на планетата и какъв е размерът на най-големия измежду тях? — полюбопитствува той.
	— Не знам. Откакто съм тук, се разминахме с два, но фрийканците твърдят, че били много. Говорят за Майката на островите — някакъв голям остров, за който твърдят, че били чували. Има и много летящи острови, но нито един от тях не е по-голям от илмавирския. Защо искаш да говорим на тези скучни теми, когато бихме могли да говорим за нас самите?
	— Например в какъв смисъл? — невинно попита той.
	Тя го погледна толкова отблизо, че вдигнатите й устни едва не докоснаха брадичката му.
	— Защо не можем да забравим случилото се между нас? В края на краищата, това беше толкова отдавна. Тогава, когато бяхме все още млади, а значи, и не толкова мъдри.
	— Съмнявам се, че ти си се променила — отбеляза той.
	Тя се усмихна игриво:
	— Откъде знаеш? Остави ме да ти докажа, че сега съм по-различна!
	После сложи ръце на раменете му и отпусна глава на гърдите му.
	— Различна във всичко с изключение на едно. Обичах те някога, а когато те видях отново разбрах, че всъщност не съм спирала да те обичам.
	— Въпреки че се опита да ме убиеш в леглото? — попита той.
	— О-о, това ли било? Но, скъпи, аз си мислех, че сериозно си се хванал с онази отвратителна и лукава Алаграада. Можеш ли да ме обвиниш, че бях луда от ревност? Знаеш колко противно е чувството ми за собственост.
	— Знам много добре — той я бутна от себе си и продължи: — Даже и като дете си беше егоист. Всички Повелители са егоисти, но малко от тях се издигат в това отношение до твоето ниво. Гледам те сега и не мога да си обясня за какво съм те обичал някога.
	— Ах ти, негоднико! — извика тя. — Обичал си ме, защото съм Вейла. Това е всичко, просто защото съм Вейла.
	Той поклати глава и каза:
	— Някога това може и да е било вярно. Вече не е. И никога няма да бъде!
	— Обичаш друга? Познавам ли я? Нали не е Анана, моята глупава и смъртно опасна сестра?
	— Не е — успокои я той. — Анана наистина е смъртно опасна, но не е глупава. Защото не се е хванала в капана на Уризен. Не я видях тук. Или нещо й се е случило. Да не е мъртва?
	Вейла сви рамене, извърна се и каза:
	— Не съм чувала за нея от триста години. Но твоята загриженост доказва, че не ти е безразлична. Анана! Кой би могъл да допусне?
	Улф не се опита да я разубеди. Не мислеше, че е разумно да споменава за Хризеис, макар че бе малко вероятно Вейла някога да установи контакт с нея. Нямаше никакъв смисъл да поема дори малък риск.
	Вейла отново се обърна към него.
	— А какво стана с онова земно момиче?
	— Какво земно момиче? — сепна се той от озлоблението в гласа й.
	— „Какво земно момиче“? — подигравателно повтори тя. — Говоря за Хризеис — простосмъртната, която о