Филип Хосе Фармър
Създателят на вселени — Моята библиотека

От другата страна на вратата се дочу едва доловим звук от тромпет. Седемте тихи ноти се разнесоха сякаш от далеч, като безплътна сянка на сребърен дух, ако, разбира се, сенките биха могли да бъдат изградени от звук.

Робърт Улф съзнаваше много добре, че зад плъзгащата се врата не би могло да има нито рог, нито човек, който да го надува. Защото само преди минутка лично бе надникнал в помещението на дрешника. И естествено не бе видял нищо друго освен циментов под, гладки бели шпакловани стени, закачалки за дрехи, лавица и електрическа крушка.

Но все пак беше дочул тръбния звук слабичък, долитащ сякаш от другия край на света. Беше сам. Наоколо нямаше никой, за да се убеди в реалността на онова, което сам знаеше, че не би могло да съществува. Стаята, в която се намираше, представляваше едно крайно невероятно място за подобно изживяване. Но той самият не беше точно човекът, с когото това не би могло да се случи. Напоследък го спохождаха странни сънища. Не по-малко странни мисли и образи се стрелкаха в съзнанието му денем мимолетни, но живи и дори смайващи; нежелани, неочаквани и неумолими.Това го безпокоеше. Струваше му се крайно несправедливо да се чувства заплашен от нервно разстройство точно сега, когато най-сетне му предстоеше да се пенсионира. И понеже това можеше да му се случи, както би могло да се случи на всекиго, единственото разумно решение би било да отиде на лекар. Но нещо му пречеше да постъпи така, както логиката диктуваше. И затова изчакваше, без да каже на никого другиго и най-малко на жена си.И ето че стоеше в стаята за отдих на един нов дом от комплекса Хохокам, вперил поглед към вратата на дрешника. Ако пак чуеше рога, щеше да плъзне вратата встрани, за да се убеди, че вътре няма нищо. След което, убеден, че източникът на звука е в болния му мозък, щеше да забрави за намерението си да купи тази къща. Щеше да остане глух за истеричните възражения на жена си и първо щеше да посети домашния си лекар, а после и психиатър.Робърт! Не стоя ли там долу достатъчно? Качи се тук! Искам да говоря с теб и с мистър Бресон! извика жена му.

— Минутка, мила, обади се той.

Но тя отново извика, този път толкова отблизо, че той дори се обърна. Бренда Улф стоеше в началото на стълбището, което водеше към тази стая за отмора. Беше на неговата възраст — шейсет и шест. Едновремешната красота бе скрита от стоманеносивата коса, бе погребана под слоя тлъстина, под покритите с руж и пудра бръчки, зад дебелите стъкла на очилата. Гледката го накара да примижи, точно както примижаваше всеки път, когато се поглеждаше в огледалото и виждаше там собствената си плешива глава, дълбоките линии от носа към устата, сбръчканата кожа около червените очи. Това ли беше проблемът му? Наистина ли се бе оказал неспособен да се адаптира към неизбежното, както другите, независимо дали им харесва или не? А може би не физическото погрозняване, неговото и на съпругата му, го отвращаваше, а осъзнаването, че двамата с нея не бяха съумели да реализират младежките си мечти. Нямаше никакъв начин да се избяга на пилата на времето по кожата, но трябваше да признае, че поне му бе даден шансът да живее толкова дълго. И затова не можеше да се оправдае, че е бил заварен неподготвен психически. Не би могъл да обвини света за това, което бе постигнал. Единствено той си беше виновен и поне притежаваше мъжеството да признае този факт. Не гледаше осъдително на вселената и по-точно на онази част от нея, която представляваше жена му. Не пищеше, не ръмжеше и не хленчеше като Бренда.

А имаше толкова много случаи, когато бе толкова лесно да захленчи или да се разридае. Колко бяха хората, които не можеха нищо да си спомнят за живота си до двайсетата година? Той поне мислеше, че става дума тъкмо за тези години, защото семейство Улф, което го бе осиновило, твърдеше, че е изглеждал на тази възраст. Старият Улф го открил да броди сред възвишенията на Кентъки близо до границата с Индиана. Не знаел нито кой е, нито как е попаднал там. Не само Кентъки, а и Съединените американски щати не означаваха нищо смислено за него, както и английският език.

Така че семейство Улф го бе прибрало при себе си и бе уведомило за това шерифа. Официалното разследване на случая не бе съумяло да го идентифицира. В друго време подобна история щеше да прикове вниманието на цялата нация, но сега тя се бе изправила на война срещу Кайзера и имаше по-сериозни грижи от съдбата на един младеж. Робърт, кръстен така на името на покойния син на семейство Улф, се хвана да помага във фермата. Беше започнал да ходи и на училище, защото нямаше никакви спомени за каквото и да е образование.

Но по-лошо от липсата на най-елементарни познания беше невежеството му как следва да се държи. Безброй пъти или бе поставял в неловко положение, или направо бе оскърбявал околните. Цената бе гневната и понякога жестока реакция на местните жители планинци, което поне му бе помогнало бързо да се научи. Това, заедно с готовността му да работи, без да се жали, а не на последно място и благодарение на голямата му сила, влизаща в действие, когато трябваше да се защити, му бяха спечелили хорското уважение.

В невероятно кратък срок, сякаш само си бе припомнял забравени неща, той бе успял да завърши прогимназия и гимназия. И макар официално образованието му да бе продължило много по-кратко от необходимия минимум, той бе издържал с лекота приемните изпити в университета. Там бе започнала продължилата през целия му живот любов към класическите езици. Любимият му език се оказа гръцкият-той докосваше някаква струнка в душата му и с него Робърт се чувстваше най-уверен.

След защитата на доктората си в Чикагския университет той бе преподавал в най-различни университети по източното крайбрежие и из Средния запад. Беше се оженил за Бренда-чудесно момиче с прекрасна душа. Или поне така му се бе сторило в началото. По-късно се бе отърсил от илюзиите си, оставайки все пак умерено щастлив.

Но загадката на амнезията му и неизвестността на произхода го измъчваха. В продължение на дълго време бе забравил за това, но сега в навечерието на пенсионирането му…

— Робърт, изрече Бренда на висок глас, веднага ела при мен! Мистър Бресон е зает човек.

— Сигурен съм, че сред клиентите на мистър Бресон има много, които биха желали да огледат това, което им се предлага, без да бъдат пришпорвани — отговори той с мек глас. Освен ако вече си решила, че тази къща не те интересува.

Бренда яростно го изгледа, възмутено се обърна и се отдалечи клатушкайки се. Той въздъхна понеже знаеше, че по-късно тя щеше да си върне, задето я е бе направил да изглежда смешна в очите на посредника.

Отново се обърна към затворената врата на дрешника. Смееше ли да я отвори? Беше абсурдно да стои така, замръзнал от нерешителност. Но не можеше да помръдне. И все пак трепна, когато отново чу, този път още по-силно, късата мелодия от седем ноти на рога, разнесла се зад някаква солидна преграда.

Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Насили се да пристъпи напред, да сложи ръка върху прореза в дървената плоскост и да тласне вратата настрани. Тихото изтрополяване на ролките заглуши рога.

Белите гипсови панели на стената бяха изчезнали. Бяха се превърнали в проход към една сцена, която беше невъзможно да си въобрази, макар да бе очевидно, че е рожба на съзнанието му.

Слънчеви лъчи нахлуваха през отвора, който беше достатъчно широк, за да го пропусне през себе си, ако се наведеше. Растителност, която донякъде приличаше на дървета, но не земни дървета, частично блокираше гледката. През клоните се виждаше светлозелено небе. Той свали поглед върху сцената на земята под дърветата. Шест-седем изтръгнати от кошмарите му същества бяха наобиколили основата на огромна канара. Тя беше от червеникав, прошарен с кварцови зърна минерал и формата й донякъде напомняше на приклекнала огромна жаба. Повечето от съществата бяха обърнали с гръб към него безформените си, покрити с черна козина тела, но едно бе застанало в профил, който се врязваше във фона на зеленото небе. Главата му бе груба, човекоподобна, а изражението на лицето му бе злобно. Навсякъде по тялото, и по лицето и главата, имаше възлести издутини, създаващи впечатлението, че съществото не се е оформило изцяло, сякаш неговият Създател бе забравил да го изглади. Двата къси крака приличаха на задните крака на куче. То протягаше дългите си ръце към млад мъж, застанал изправен върху плоската горна част на канарата.

Човекът носеше само кожена набедрена препаска и бе обут в мокасини. Беше висок, мускулест и широкоплещест, кожата му бе загоряла от слънцето, дългата му черна коса хвърляше червеникав бронзов отблясък, лицето му бе със силни черти и изглеждаше като издялано от камък, имаше висока горна устна. В ръката си държеше инструмента, произвел нотите, които Улф бе чул.

Мъжът срита обратно едно от безформените същества, опитващо да се изкатери при него. После вдигна сребърния рог към устните си, за да изсвири с него пак, но в същия миг видя от другата страна на отвора Улф. Усмихна му се широко, блесвайки с ослепително белите си зъби. И извика:

— Е, най-сетне се появи!

Улф не помръдна. Успя само да си помисли: „Ето че накрая се побърках! Не стигат звуковите халюцинации, ами сега и зрителни! И какво следва да направя сега? Да хукна крещейки или спокойно да се отдалеча и да кажа на Бренда, че се налага да отида на лекар незабавно? Веднага! Без да чакам и без да давам обяснения. Млъкни, Бренда, аз си тръгвам!“

Той отстъпи крачка назад. Отворът започваше да се затваря и белите стени възвръщаха материалността си. Или може би лудостта му го напускаше.

— Ето! — извика младежът върху канарата. — Дръж!

И му хвърли рога. Превъртайки се във въздуха и отразявайки със сребристата си повърхност пробилите през листата слънчеви лъчи, рогът полетя право към отвора. Малко преди стените да се затворят, той влетя и удари Улф през коленете.

Улф извика, защото болезненото съприкосновение беше напълно реално. Свиващият се тесен процеп му позволи да зърне за последен път червенокосия мъж, който вдигна ръка, свил палец и показалец в универсалното пожелание за успех под формата на буквата „О“. Младежът се ухили и извика:

— Успех! Надявам се скоро да се видим! Аз съм Кикаха!

Като око бавно затварящо се преди да заспи, отворът в стената изчезваше. Образът притъмня и контурите на предметите започнаха да се размиват. Но Улф още можеше да вижда достатъчно добре и точно в този миг някакво момиче подаде глава зад ствола на едно от дърветата.

Очите й бяха нечовешки големи, но пропорционални на лицето. Очите на котка. Устните й бяха пълни и аленочервени, а кожата й бе златистокафява. Гъстата вълниста коса с окраската на тигър падаше свободно покрай едната страна на лицето й, а няколко черни кичура почти докосваха земята, докато тя надничаше иззад дървото.

В същия миг стените станаха непрозрачно бели като изцъкления поглед на мъртвец. Всичко си беше както преди с изключение на болката в колената и осезаемата материалност на рога, който лежеше подпрян на глезена му.

Улф го взе и го разгледа на слабата светлина в стаята. Макар и смаян, вече не мислеше, че е луд. Беше надзърнал в една друга вселена и беше получил нещо от нея, макар да му бе напълно неизвестно нито защо, а още по-малко как точно.

Рогът беше дълъг малко под два и половина фута и тежеше по-малко от четвърт фунт. Формата му бе като на рог от африкански бизон с изключение на отвора, където той рязко се разширяваше. Мундщукът беше от някакъв мек златист материал. Нямаше клапи, но когато го завъртя в ръцете си, Улф видя седем малки бутончета в къса редичка. На половин инч дълбочина в мундщука се виждаше мрежа от сребристи нишки. Когато вдигна рога под определен ъгъл спрямо светлината на лампата, той видя, че мрежата сякаш отиваше в дълбочина на рога. И докато се опитваше да види повече подробности, погледът му попадна на нещо, което му се бе изплъзнало при първия оглед: един непонятен йероглиф бе гравиран по средата на дължината му. Символът не приличаше на нищо, което бе виждал преди, а той бе експерт по всякакви видове писмо: с букви, йероглифи или пиктограми.

— Робърт! — възмутено извика жена му.

— Веднага се качвам, скъпа! — той остави рога в десния преден ъгъл на дрешника и затвори вратата. Алтернативата бе да се появи с рога в ръце. Но ако направеше това, трябваше да има готови отговори на въпросите на жена му и мистър Бресон. А тъй като не бе влязъл в къщата с рога, значи не можеше да заяви, че е негов. Бресон несъмнено щеше да поиска да задържи инструмента, намерен в собственост на неговата агенция.

Улф се измъчваше от агонията на неизвестността. Как би могъл да изнесе рога от къщата? Какво би попречило на Бресон да доведе други клиенти, дори още днес, които щяха да видят рога в мига, когато отвореха вратата на дрешника? И щяха да съобщят на Бресон за находката си.

Той се изкачи по стълбището и влезе в голямата дневна. Бренда още беше гневна. Бресон, топчесто очилато човече на около трийсет и пет години, изглеждаше неспокоен, макар да се усмихваше.

— Е, хареса ли ви? — поинтересува се той.

— Страхотна е — отговори Улф.

— Напомня ми за онази къща, в която съм израсъл.

— И на мен ми харесва — съгласи се Бресон.

— Произхождам от Средния запад. Напълно ви разбирам, ако не сте склонен да живеете в къща от типа ранчо. Не че ги предлагам. Аз самият живея в такава.

Улф отиде до прозореца и погледна навън. Следобедното майско слънце сияеше от синьото небе на Аризона. Поляната пред дома бе засадена преди три седмици с бермудска трева, прясна като целия жилищен комплекс Хохокам.

— Почти всички къщи са на нивото на земята — обясни Бресон.

— Копането в тази скалиста почва струва много, но тези домове не са скъпи. Имам предвид в сравнение с онова, което получавате за парите си.

Улф си мислеше: „Ако не бяха издълбали скалата, за да построят стаята за отдих, какво ли щеше да види мъжът от другата страна, когато отворът се разтвореше? Дали щеше да види само скала и щеше ли това да му попречи да се освободи от онзи рог? Несъмнено!“

— Сигурно сте чели защо ни се наложи да закъснеем с откриването на този комплекс — продължаваше Бресон.

— Докато копаехме основите, открихме предишния град на хохокамите.

— Хохоками ли? — попита недоверчиво мисис Улф.

— Че кои пък са те?

— Много от хората, дошли в Аризона, не са чували за тях — охотно обясни Бресон. — Но не е възможно да живееш дълго във Финикс и да не се сблъскаш с много слухове за тях. Това са индианците, живели преди много време в Слънчевата долина Мисля, че са се заселили по тези места преди 1200 години. Копали са напоителни канали, издигали са градове, развили са цивилизация. В един момент с тях нещо се случило, но какво, никой не знае. Просто изчезнали от лицето на земята преди неколкостотин години. Някои археолози твърдят, че индианците папаго и пима са техните наследници.

Мисис Улф изсумтя и каза:

— Виждала съм ги. Не ми изглеждат способни на нещо повече от това, да построят кирпичените си колиби в резерватите.

Улф се обърна и възрази с неочаквано ожесточение:

— И днешните маи не изглеждат като хора, които някога са могли да построят своите храмове или да стигнат до концепцията за нулата. Но са го направили.

Бренда ахна възмутено. Бресон се усмихна още по-механично:

— Както и да е, трябваше да преустановим копането, докато археолозите не свършиха. Спряха ни за цели три месеца и не можехме да направим нищо, понеже щатските закони ни връзваха ръцете. Така или иначе, за вас това може да се окаже добре. Защото ако не се бяхме забавили, тези домове може би щяха вече да са разпродадени. Всяко зло за добро, нали знаете.

Той широко се усмихна и премести погледа си от единия върху другия.

Улф изчака малко, пое дълбоко дъх, защото знаеше какво ще последва от страна на Бренда, и каза:

— Вземаме я. Искам веднага да подпишем документите.

— Робърт! — извика Бренда.

— Ти дори не ме попита!

— Съжалявам, скъпа, но вече реших.

— Е, добре, но аз не съм решила!

— Хайде, хайде, приятели, нека не избързваме — намеси се Бресон с отчаяна усмивка на лицето.

— Помислете, обсъдете. Дори да се появи някой и да купи точно този дом, което, между другото, може да стане още днес, защото тези къщи се продават като топъл хляб, е, има още много подобни.

— Аз искам точно тази.

— Робърт, ти да не си се побъркал? — изви Бренда.

— Никога преди не си се държал така.

— До днес ти отстъпвах почти във всичко — каза той.

— Само и само да бъдеш щастлива. Сега обаче ти ще трябва да отстъпиш. Не искам кой знае колко. Освен това не каза ли сутринта, че искаш къща от този тип и че комплексът Хохокам е единственото, което ни е по възможностите? Така че, искам да подпишем предварителния договор още сега. Ще напиша чек за капарото.

— Но аз няма да го подпиша, Робърт.

— Защо не се приберете и не обсъдите покупката у дома на спокойствие? — предложи Бресон.

— Обадете ми се веднага щом стигнете до някакво решение.

— Моят подпис няма ли да бъде достатъчен? — попита Улф.

С измъчено подобие на усмивка Бресон отговори:

— Съжалявам, мисис Улф също трябва да подпише.

Бренда триумфално се усмихна.

— Обещайте ми, че няма да я показвате на никого — настоя Улф.

— Поне до утре. Ако се опасявате да не загубите потенциален купувач, веднага ще ви изплатя капарото.

— О, това не е необходимо, и Бресон се отправи към вратата с бързина, издаваща желанието му да се измъкне от неудобната ситуация.

— Няма да я показвам на никого, преди да се чуем с вас утре сутринта.

Никой от двамата не проговори по обратния път към Сендс мотел в Темп. Бренда седеше вдървено и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Улф я поглеждаше от време на време и забеляза, че носът й се е издължил, а устните й са станали още по-тънки, така че ако продължаваше в този дух, съвсем скоро тя щеше да заприлича на дебел папагал.

Дори когато накрая избухнеше, неспособна повече да се сдържа, тя щеше да звучи като дебел папагал. И от устата й щеше да се излее все същият уморен, но все така енергичен словесен порой от укори и заплахи. Тя щеше да го упрекне за това, че не й е обръщал внимание през всичките тези години и щеше да му припомни за бог знае кой път поред, че не си вдига носа от книгите, че се упражнява да стреля с лък, че тренира фехтовка или практикува алпинизъм — все спортове, които тя не би могла дори да помисли да упражнява, та макар и само заради артрита си. Щеше да му дърдори за годините нещастен живот, а по-точно за годините, които тя твърдеше, че били нещастни и накрая щеше да се разтресе в горчиво ридание.

Защо, по дяволите, беше останал с нея? Знаеше само, че на младини горещо я бе обичал и че обвиненията й не са съвсем лишени от основание. И странно, мисълта за възможна раздяла му причиняваше болка, болка по-голяма дори и от болката да остане до нея.

И все пак той имаше някакви основания да очаква, че е в правото си да пожъне плодовете на своя труд като професор по английски и класически езици. Сега, когато най-сетне разполагаше с достатъчно пари и време, можеше да обърне повече внимание на онези неща, които бе загърбил досега. Установявайки се в Аризона като база, той би могъл и да пътува. Но дали щеше да бъде така? Бренда нямаше да откаже да пътува с него, не, тя дори би настояла да го придружава. Но нямаше да крие скуката си и това щеше да отрови живота му. И едва ли можеше да я обвини за това, тъй като интересите й не съвпадаха с неговите. Означаваше ли всичко това, че той трябваше да се откаже от нещата, които придаваха смисъл на неговия живот, само и само тя да бъде щастлива? Още повече, че така или иначе, тя нямаше намерение да се почувства щастлива.

Точно както бе очаквал, езикът й се развърза след вечеря. Слушаше я, опита се спокойно да й възрази, да изтъкне липсата на логика в аргументите й, да посочи несправедливостта и неоснователността на нападките й.Беше напълно безполезно. Както винаги досега, тя свърши разплакана и заплашваща да го остави, или да се самоубие.Но както никога досега, този път той не отстъпи.

— Искам онази къща и желая да се наслаждавам на живота по начина, по който съм си го представял — каза той твърдо.

— И толкова.

След което облече палтото си и се отправи към вратата.

— Ще се върна късно. Може би.

Тя изпищя и захвърли по него пепелника. Той се отдръпна, пепелникът отскочи от вратата, отлющвайки малка треска. Слава Богу, поне не го последва навън, за да направи сцена пред другите, както бе постъпвала преди.

Нощта се бе спуснала, но луната още не бе изгряла и единствената светлина навън идваше от прозорците на мотела, от уличното осветление и от многобройните фарове на колите, носещи се по Апачи булевард. Той изведе колата на булеварда, потегли на изток и след малко зави на юг. Няколко минути по-късно караше по пътя за комплекса Хохокам. Мисълта за това, което смяташе да направи, го караше да се изпотява със студена пот. За първи път в живота си той сериозно възнамеряваше да извърши престъпление.

Комплекс Хохокам беше ярко осветен и оглушително озвучен от говорителите на системата за съобщения. Хаосът се усилваше от крясъците на децата, играещи по улиците, докато родителите им разглеждаха домовете.

Той продължи, без да спира, мина през Меса, направи обратен завой, връщайки се през Темп и надолу към Ван Бурен в посока към самия център на Финикс. Зави на север, после на изток и накрая се озова в Скотсдейл. Тук спря за час и половина в малка таверна. Спря да пие едва след четири чаши „VAT 69“. Не искаше повече, не, страх го бе да пие повече, за да не оплеска нещо в задачата, която му престоеше.

Когато отново се озова в Хохокам, светлините бяха изгаснали и над пустинята пак се беше спуснала тишина. Той паркира колата си зад къщата, която беше посетил следобеда. С един удар на облечения в ръкавица десен юмрук разби стъклото на прозореца, през който бе решил да стигне до стаята за отдих.

Когато влезе в нея, беше задъхан и сърцето му биеше сякаш бе тичал в продължение на няколко пресечки. Макар и изплашен, не можа да се сдържи и се усмихна сам на себе си. Като човек, който живееше от въображението си, той често се беше виждал в ролята на крадец взломаджия, е, не от обикновените, а примерно в „Рафълз“^[1]. Едва сега можеше да разбере, че респектът му пред закона никога нямаше да му позволи да стане не само велик, а дори и дребен престъпник. Съвестта му го гризеше дори за такава дреболия като настоящата, акт, на който той смяташе, че има пълно право. А мисълта, че може да го заловят на местопрестъплението, едва не го накара да се откаже от рога. След целия си спокоен и почтен живот всичко можеше да рухне, ако го откриеха. Заслужаваше ли си?

Реши, че си заслужава. Отстъпеше ли сега, цял живот щеше да се пита от какво се бе отказал. Предстоеше му уникално приключение, такова, каквото никой друг не бе изживявал. Ако се проявеше като страхливец сега, по-добре направо да се застреляше, защото нито щеше да понесе загубата на рога, нито щеше да намери покой, че бе проявил такава нерешителност.

В стаята беше тъмно и се наложи да се придвижва към дрешника опипом. Когато пръстите му опряха в плъзгащата се врата, той бутна встрани лявото крило, същото, което бе избутал днес следобед. Направи го бавно и предпазливо, за да избегне всякакъв шум, след което замръзна неподвижно и се ослуша какво става навън.

Когато вратата се отвори напълно, той взе рога и отстъпи няколко крачки. Сложи мундщука на устните си и тихо духна в него. Мощният звук, който се изтръгна, така го изненада, че направо изпусна рога. Затърси го слепешката с ръце по пода и го намери в самия ъгъл на стаята.

Този път се престраши и духна силно. Чу се втори тон, но не по-силен от първия. Нещо в рога, може би сребърната паяжина в наустника, регулираше нивото на децибелите. Остана няколко минути застинал с почти опрян на устните му рог. Ясно беше, че седемте малки бутончета от долната страна задаваха различните хармоници. Беше невъзможно да определи отделните комбинации, без да експериментира и по този начин да привлече нечие внимание.

После сви рамене и промърмори:

„И какво от това?“

Духна отново, този път натискайки най-близкото до него бутонче. Седемте тона, които се изтръгнаха, бяха същите, които бе чул, но в друг ред.

И едновременно със заглъхването на звука някъде в далечината отвън се разнесе вик. Улф изруга, вдигна пак рога до устата си и натисна бутоните в реда, който се надяваше, че ще отвори вратата на Сезам.

В същия миг някой светна с фенерче през разбития прозорец и подмина нататък. Улф отново изсвири. Лъчът пак се появи на прозореца. И се разнесоха нови викове. Отчаян, Улф започна да опитва различни комбинации на бутоните. Третият опит като че ли повтори кратката мелодия, която бе чул.

Човекът отвън мушна ръката с фенерчето през прозореца. Чу се плътен глас, който изръмжа:

— Ей, ти вътре, я излизай веднага! Излез или започвам да стрелям!

Но на стената се беше появила призрачно зелена светлина, която сякаш разтопи дупка в нея. Лунни лъчи нахлуха през дупката. Дърветата и канарата се виждаха само като силуети на фона на сребристозеленикав глобус в небето.

Не можеше да се бави. Сигурно би се колебал, ако не го бяха забелязали, но сегашната ситуация просто не му оставяше избор. Другият свят може би предлагаше несигурност и опасности, но този тук определено го заплашваше с безчестие и позор. Затова в мига, в който нощният пазач повтори заплахата си, Улф изостави и него, и своя свят зад гърба си. Трябваше да се наведе и да вдигне крак високо, за да се промъкне през затварящия се отвор. Когато се обърна от другата страна, за да хвърли един последен поглед, видя, че дупката е с размерите на корабен илюминатор. Няколко секунди по-късно от нея нямаше и следа. Улф седна на тревата, за да успокои дишането си. Помисли си колко иронично би било, ако възбудата се окаже прекалено силна за шейсет и шест годишното му сърце. Умрял при пристигане. Те — които и да бяха тези „те“ — щяха да го погребат и да напишат на надгробната му плоча: Неизвестен землянин.

Почувства се по-добре. Намери сили дори да се позасмее, докато се изправяше на крака. Въздухът беше приятен за дишане, а температурата някъде към двайсетина градуса. Носът му долавяше някакви странни и много приятни аромати. Около него се разнасяше — дано наистина беше само това — чуруликането на птички. Някъде в далечината се чу ниско изръмжаване, но той не се изплаши. Беше сигурен, без никакви логични основания за подобна сигурност, че това са разбиващите се вълни на прибой. Луната беше пълна и огромна — два и половина пъти по-голяма от земната.

Небето беше загубило зеленикавия си оттенък и сега — ако се изключеше лунната светлина — си беше черно точно както нощното небе на света, който току-що бе напуснал. Огромно количество големи звезди се движеха със скорост и в посоки, които го замайваха и объркваха. Една от звездите се стрелна към него, ставайки все по-голяма и по-голяма, все по-ярка и по-ярка и в мига, преди да го удари, се понесе на няколко стъпки над главата му. Оранжево-жълтеникавото сияние от задната част му помогна да зърне за миг четири големи елипсовидни крила, клатещи се костеливи крака и силуета на глава със стърчащи от нея пипалца.

Беше нещо като светулка, само че с размах на крилете поне десет стъпки.

Улф се загледа в преместването, разширяването и свиването на тези живи съзвездия, докато не свикна с тях. Не знаеше в коя посока да потегли, но шумът на прибоя му помогна да вземе решение. Бреговата линия определено можеше да послужи като отправна точка, независимо дали щеше да потегли в някаква посока. Придвижваше се бавно и предпазливо с чести спирания, за да се ослуша и да огледа сенките наоколо.

Някакво същество с огромен гръден кош изсумтя наблизо. Улф мигновено се просна на тревата под сянката на близкия храст и се опита да не диша. Разнесе се някакво изшумуляване. Изпука клон. Улф надигна глава, за да се вгледа в осветената от луната поляна пред себе си. Огромно туловище — тъмно, космато и изправено на двата си крака се протътри на няколко метра от него.

То неочаквано спря и сърцето на Улф се преобърна. Размърда глава напред-назад и даде възможност на Улф да разгледа горилоподобния му профил. Но не беше горила или по-точно казано, не беше земна горила. Козината му не беше равномерно черна: широки черни и тесни бели ивици се редуваха на зигзаг по тялото и краката му. Ръцете бяха много по-къси от тези на земния му двойник, а краката бяха не само по-дълги, но и по-прави. Най-голямата разлика обаче бе в челото, защото въпреки тежките кости над очите то бе сравнително високо.

Горилата промърмори нещо, което не прозвуча като животински рев, а по-скоро като поредица от ясно модулирани срички. Оказа се, че не е сама. Отразена от гола чиста кожа зеленикава светлина проблесна от другата страна на Улф. Това беше жена, която вървеше заедно с чудовището и чийто рамене бяха скрити под огромната му дясна ръка.

Улф не можеше да види лицето — но зърна достатъчно, за да разбере, че тя има дълги стройни крака, добре оформен ханш, чудесни ръце и дълга черна коса. Запита се дали бе толкова красива и отпред.

Тя каза нещо на горилата с глас, който прозвуча като сребърна камбанка. Горилата отговори. После двамата излязоха от осветеното място и потънаха в тъмнината на джунглата.

Улф не стана веднага просто защото силно трепереше.

Накрая се изправи на крака и продължи да си пробива път сред храсталаците, които все пак не бяха така гъсти както в земна джунгла. И наистина, храстите бяха през доста големи интервали. Ако обстановката не бе така екзотична, той просто не би възприел флората наоколо като джунгла. Беше по-скоро парк — имаше и мека, ниска трева, която изглеждаше като неотдавна окосена.

Стресна се само след няколко крачки, когато някакво животно изгрухтя и изтича точно пред него. Зърна за миг разклонени като на елен червеникави рога, белезникав нос, огромни бледи очи и пъстро тяло. То с трясък си проби път покрай него и изчезна, но само след секунди той долови стъпки зад гърба си. Обърна се и видя същото създание на няколко крачки от себе си. Когато разбра, че е разкрито, то бавно скъси разделящото ги разстояние и мушна влажен нос в протегнатата му ръка. После измърка и се опита да се отърка странично в него. И понеже тежеше към четвърт тон, съумя да го избута настрана.

Улф се облегна върху едрото тяло, разтри го между големите чашковидни уши, почеса го по носа и леко го плесна по ребрата. Еленът го близна няколко пъти с дългия си мокър език, който беше леко грапав като език на лъв. Надеждите му, че тези ласки скоро ще му омръзнат се сбъднаха. Животното го остави също така неочаквано, както се бе сприятелило с него.

След като си замина, той се почувства по-малко застрашен. И наистина, щеше ли едно животно да се държи толкова приятелски с един истински непознат, ако се страхуваше от някакви хищници или ловци?

Шумът на прибоя се засилваше. Десетина минути по-късно той се озова на края на плажа. Сви се в сенките на извисяващите се над главата му дървета и насочи вниманието си към обления в лунна светлина плаж. Пясъкът беше бял и както можа да се убеди от изсипващите се между пръстите му песъчинки, бе много фин. Плажната ивица се простираше в двете посоки, докъдето му стигаше погледа, а ширината между гората и морето бе към двеста метра. И в двете посоки, на известно разстояние от него, се виждаха запалени огньове, край които се движеха силуетите на мъже и жени. Виковете и смеха им, макар и приглушени от дистанцията, подсилваха впечатлението му, че става дума за човешки същества.

Погледът му се прехвърли на непосредствено заобикалящата го част от плажа. На около триста метра, почти във водата, се виждаха две същества. Гледката го накара да поеме сепнато дъх и да замре.

Не го шокираше това, с което те се занимаваха, а по-скоро конструкцията на телата им. От кръста нагоре мъжът и жената приличаха във всичко на хората, но там където трябваше да имат крака, телата им се преливаха в перки.

Не можеше да устои на любопитството си. Скри рога в нещо като леха от по-висока трева и се прокрадна по края на джунглата. Когато се озова директно срещу двамата, спря, за да ги наблюдава. И тъй като мъжът и жената сега лежаха един до друг и си говореха, позата им позволяваше да ги изучи подробно. Убеди се, че те по никакъв начин не биха могли да го последват на сушата, както и че не притежаваха оръжие. Смяташе да се приближи до тях. Кой знае, те дори можеха да се окажат приятелски настроени.

Когато се доближи на двайсетина метра, отново спря да ги разгледа. Ако ставаше дума за тритони, то те и на половината не приличаха на риби. Опашката, с която завършваха, беше, за разлика от рибешката, в хоризонталната равнина. А и по нея не се виждаха никакви люспи. Гладка кафява кожа покриваше телата от горе до долу.

Той се изкашля. Те вдигнаха глави, мъжът извика, а жената изпищя. С недоловимо бързо за човешкото око движение те се изправиха на опашките си, отскочиха на тях високо във въздуха и се гмурнаха сред вълните. Лунната светлина му даде възможност за миг да зърне една тъмна глава, която се надигна от водата и после една опашка, която плесна във въздуха.

Прибоят стоварваше вълните си върху белия пясък. Луната светеше зелена и огромна. Морският бриз погали изпотеното му лице и продължи към джунглата, за да я разхлади. Няколко странни крясъка отекнаха в тъмнината зад гърба му, а в далечината се разнасяше шумът на хорска гълчава…

Неусетно за себе си той се замисли. В речта на двете същества, които беше изплашил с присъствието си, бе доловил нещо познато. Същото се отнасяше и до звуците, издадени от зебрилата (така бе нарекъл за себе си горилоподобното същество) и неговата спътница. Не бе разпознал никакви отделни думи, но звуците, интонацията, с която бяха произнесени, бяха събудили някакъв смътен спомен в паметта му. Определено не ставаше дума за език, който бе изучавал преди. Но дали бе някой от живите езици на Земята и беше ли го чувал на запис или във филм?

Една могъща ръка се отпусна върху рамото му, вдигна го във въздуха и го завъртя в обратна посока. Напомнящата на готическо видение муцуна и вдлъбнатите очи на зебрилата се доближиха на сантиметри до лицето му и той усети остър дъх на алкохол в ноздрите си. Чудовището проговори нещо и иззад храстите се появи жената. Тя бавно пристъпи и ако моментът беше по-подходящ, той би затаил дъх при вида на великолепното тяло и прекрасното лице. За нещастие в момента дъхът му беше спрял по съвсем друга причина. Гигантската маймуна би могла да го запрати в морето по-бързо и с по-голяма лекота, отколкото се бяха гмурнали онези полухора-полуриби преди малко. Но огромната ръка би могла също да го стисне и да раздроби костите му на каша.

Жената проговори нещо и зебрилата отговори. Едва сега Улф успя да разбере няколко думи. Езикът им беше сроден на микенския — гръцки от епохата преди Омир.

Не започна веднага да говори и да ги убеждава, че е безобиден и че намеренията му са мирни. Първо, защото беше толкова изумен, че не можеше да мисли ясно и, второ, знанието му на гръцкия от онзи период беше ограничено, макар и езикът да беше близък до еолийско-йонийския на слепия бард.

След малка пауза успя да измърмори няколко фрази ни в клин, ни в ръкав, без да се притеснява дали смисълът, който вложи в тях, щеше да бъде правилно разбран, защото искаше само да им покаже, че няма зли намерения. Когато го чу, зебрилата изсумтя, каза нещо на девойката и свали Улф обратно на пясъка. Той въздъхна облекчено и изкриви лице от болката в рамото. Огромната ръка на чудовището беше страхотно силна. Но като се изключеха размерите и окосмяването, беше си досущ като човешка.

Жената го дръпна за ризата. На лицето беше изписана на лека погнуса. По-късно щеше да разбере, че се е отвращавала от него в този момент. Тя никога преди не бе виждала стари, дебели мъже. А и дрехите му я озадачаваха. Продължаваше да дърпа ризата му. И за да не я принуждава да нареди на зебрилата да свърши тази работа, той сам я съблече. Тя я разгледа с любопитство, помириса я, каза „Уф!“ и направи някакъв жест.

Макар че би предпочел да не я беше разбрал и да изпитваше крайно нежелание да се подчини, той реши, че просто няма избор. Съблече всичките си дрехи и зачака следващите заповеди. Жената остро се изсмя, зебрилата излая и се удари по бедрото с ръка, от което се разнесе звук като при удар на брадва в дънер. Двамата с жената се прегърнаха през кръста и залени в истеричен смях се отдалечиха, залитайки по плажа.

Вбесен, унизен, засрамен, но също и благодарен, че се бе отървал, без да му се случи нищо лошо, Улф обу обратно панталоните си. Взе в ръка бельото си, чорапите и обувките и закрачи през пясъка обратно към джунглата. Изрови рога от мястото, където го бе скрил, и седна, чудейки се какво да прави оттук нататък. Накрая заспа.

 

* * *

 

Събуди се сутринта с болки в мускулите, гладен и жаден.

На плажа кипеше активност. В допълнение към тритоните от снощи по пясъка подскачаха напред-назад няколко големи тюлени с оранжева кожа и гонеха някакви кехлибарени топки, подхвърляни им от тритоните. Мъж, с къса козя опашка и извити рога на челото, бягаше на късите си космати крака, преследван от жена, приличаща твърде много на онази, която бе видял в компанията на зебрилата. Тази обаче имаше жълта коса. Накрая рогатият се извърна и скочи върху нея, събаряйки я със смях в пясъка. Това, което последва, показа, че тези създания, подобно на Адам и Ева, нямат представа какво е това грях.

Гледката беше повече от интересна, но когато една от сирените на плажа започна да се храни, това го заинтригува много повече. В едната си ръка тя държеше голям овален жълт плод, а в другата някаква полусфера, приличаща на черупката на кокосов орех. Партньорката на рогатия клекна край огъня на няколко метра от него и поднесе над жаравата риба, набучена на пръчка. Ароматът, който се разнесе, накара стомахът и червата му да се обадят недоволно.

Най-належащо беше да пие нещо. И понеже единствената видима в околността вода беше океанът, той се отправи към него по пясъка.

Посрещнаха го както можеше да се очаква — с изненада, резервирано и с известна доза безпокойство. Всички спряха своите занимания и се вторачиха в него. Когато се приближаваше до някои от тях, реакцията бе провиснала от изумление долна челюст и крачка назад с широко отворени очи. Някои от мъжете не отстъпиха, но изглеждаха готови да се изпарят, ако им кажеше „Бау!“. Не че изпитваше и най-малко желание да ги предизвиква, понеже и най-дребният от тях беше с мускули, които не оставяха никаква надежда на отпуснатото му старо тяло.

Улф навлезе във водата до кръста и я опита. Беше видял вече, че другите я пият и се надяваше, че организмът му ще я понесе. Водата беше чиста, прясна и имаше някакъв екзотичен вкус. Пи колкото можа и се почувства така, сякаш му бяха прелели свежа младежка кръв. Излезе от океана и прекоси обратно плажа в посока към джунглата. Останалите подхванаха заниманията си и макар да го наблюдаваха открито, не се осмелиха да му кажат нищо. Той им се усмихна, но веднага спря, виждайки, че това ги стряска. Захвана се да търси храна и скоро намери плодове като онези, които сирената ядеше. Жълтият плод имаше вкус на праскова, а месото на приличащия на кокосов орех плод беше като крехко говеждо, примесено със счукани на ситно ядки.

Когато свърши, се почувства заситен. Липсваше му само лулата. Но, изглежда, в този рай нямаше тютюн.

 

* * *

 

Следващите няколко дни той прекара в джунглата с редки излизания до океана. Местните крайбрежни жители свикнаха с него и дори започнаха да се присмиват, когато се появеше рано сутрин. Един ден няколко мъже и жени го нападнаха и смеейки се оглушително, му свалиха дрехите. Той подгони жената, която му отмъкна панталоните, но тя бързо се скри в джунглата. Когато се показа отново, ръцете бяха празни. Вече можеше да говори езика им дотолкова, че ако произнесеше фразата достатъчно бавно, имаше шанс да го разберат. С течение на годините преподавателска и изследователска работа беше натрупал богат гръцки речник и сега му оставаше само да изглади интонацията и да запомни няколкото нови за него думи.

— Защо направи това? — попита той прекрасната черноока нимфа.

— Исках да видя какво криеш под тези отвратителни парцали. Гол си грозен, но с тези неща върху теб си направо непоносим.

— Неприличен? — попита той, но тя не разбра думата.

Той сви рамене и се замисли. Явно се налагаше да се държи като останалите в тези райски градини. Температурата денем и нощем се променяше само с няколко градуса, нямаше никакъв проблем да си набави разнообразна храна, не се налагаше да работи, да плаща наем, да говори за политика, нямаше национални или расови вражди, не бе подложен на никакво напрежение освен лесна за премахване сексуална неудовлетвореност.

Нощем спеше на куп трева в хралупата на едно голямо дърво. Беше само една от хилядите подобни хралупи, защото се оказа, че те са нещо характерно за определен вид дървета. Сутрин не се излежаваше до късно. От няколко дни ставаше рано и наблюдаваше пристигането на слънцето. „Пристигане“ беше по-правилна дума от изгряване, защото слънцето определено не изгряваше. От другата страна на морето се издигаше огромен планински масив — толкова голям, че краят му не се виждаше. Слънцето винаги излизаше иззад планината и когато се появеше, вече беше високо в небето. След това преминаваше право през зеленото небе, но не залязваше, а се скриваше, завивайки зад другия край на планината.

Час по-късно се появяваше луната. Тя също излизаше иззад планината, също минаваше по небето и също се скриваше пак зад планината. През нощ се изсипваше проливен дъжд, който продължаваше към един час. Тогава Улф се събуждаше, защото въздухът ставаше малко по-хладен. Той се напъхваше по-дълбоко в листата, потръпваше и се опитваше да заспи.

Но с всяка следваща нощ това му се отдаваше все по-трудно. Мислеше за своя свят, за работата си, за забавленията… за жена си. Какво ли правеше Бренда в този момент? Без съмнение скърбеше за него. Макар много пъти да се бе проявявала като язвителна, хаплива и недоволна, тя го обичаше. Изчезването му сигурно я бе шокирало и представляваше тежка загуба за нея. И все пак тя щеше да бъде добре. Винаги бе настоявала застраховката му за живот да бъде по-голяма, отколкото той можеше да си позволи — колко пъти това бе ставало повод за кавги помежду им. Но Улф се сети, че тя нямаше да получи и цент от застраховката още дълго време, защото от компанията щяха да поискат доказателства, че е умрял. Както и да е, дори да се наложеше да изчака необходимия срок, за да бъде обявен за мъртъв, тя щеше да живее от социалната си осигуровка. Което би означавало драстично смъкване на стандарта на живот, макар да бе напълно достатъчно, за да живее без проблеми.

Той определено не смяташе да се връща. Беше възвърнал младостта си. Макар да се хранеше доста добре, сваляше килограми, а и мускулите му ставаха все по-силни и по-твърди. Усещаше, че краката му пружинират, а в душата му се бе върнало онова радостно чувство, което бе изчезнало в началото на двайсетте му години. На седмата сутрин потри с ръка темето си и усети, че му е набола коса. На десетата сутрин се събуди с болка във венците. Разтри подпухналата плът и се запита дали не се разболява от нещо. Беше започнал да забравя, че съществуват болести, защото се чувстваше изключително добре, а и не бе видял досега нито един болен сред обитателите на крайбрежието.

Венците продължиха да го болят още една седмица, а междувременно той откри за себе си естествено ферментирала течност в един плод, приличащ на голям орех. Плодовете растяха на гроздове близко до върхарите на тънко дърво с къси, чупливи, бледоморави клони и оформени като лула жълти листа. Когато разкъсваше с остър камък жилавата им кожа, от вътре се разнасяше аромат на плодов пунш. Вкусът бе като на джин с тоник, подправен с малко черешов битер, а въздействието беше като от здрава глътка текила. Течността спираше донякъде болката във венците и притъпяваше раздразнението му от нея.

Девет дни след първия пристъп усети десет малки бели и твърди зъба да си пробиват път в челюстта му. Израстването на естествената тъкан започна да изтласква златните пломби на останалите му зъби. Плешивото му допреди няколко дни теме вече беше добре покрито с гъста черна четина.

И това не беше всичко. Плуването, бягането и катеренето бяха стопили тлъстините по тялото му. Подутите вени по крайниците му се бяха прибрали обратно. Можеше дълго да тича, без да се задъхва и да се чувства като че ли сърцето му ще се пръсне. Всичко това го опияняваше, но не до такава степен, че да не се пита как бе възможно.

Разпита няколко от местните жители за тяхната младост. Всички му отговориха по един и същи начин: „Такава е волята на Повелителя!“

Първо реши, че имат предвид Създателя и това му се стори странно. Защото, доколкото ги бе опознал, тези хора нямаха религия. Поне отсъстваше организираният подход, ритуалите, символите.

— Кой е Повелителя? — попита той. Допускаше, че превежда по неправилен начин тяхната дума „уанакс“ или че тя има малко по-различно значение от това, което Омир бе използвал.

Ипсевас, зебрилата, най-интелигентното същество от всички, които бе срещнал до момента, му отговори:

— Той живее на върха на света, отвъд Океанос — и посочи през морето, нагоре към планинския масив от другата страна. — Повелителя живее в красив и непревземаем дворец на върха на света. Той е сътворил този свят, той е създал и нас самите. В миналото обичаше да слиза и да се весели заедно с нас. Ние правехме каквото поискаше и играехме с него. Но ни беше страх. Защото ако го подразним с нещо или се разгневи, той може да ни убие. Или да направи нещо още по-лошо.

Улф се усмихна и кимна. Да, значи Ипсевас и останалите, подобно на земните жители, не разполагаха с рационално обяснение за произхода и естеството на своя свят. Но крайбрежните жители притежаваха нещо, което липсваше на Земята. Единомислие. Всички, които попита, му отговориха по същия начин като зебрилата.

— Такава е волята на Повелителя. Той е сътворил този свят и той ни е създал.

— Откъде знаеш? — не се примиряваше Улф. Не че очакваше отговор, по-различен от този, който бе получавал на Земята. Но този път го изненадаха.

— О — отговори Пайява сирената, — самият Повелител ни го каза. Освен това и майка ми го каза. А тя със сигурност е знаела. Защото Повелителя е направил тялото и тя помни това, макар да е било преди много, много време.

— Така ли? — проточи Улф, питайки се дали не си правят някакъв майтап с него и разбирайки, че ако е така, то ще му бъде много трудно да отвърне по същия начин. — А къде е тогава майка ти? Бих искал да говоря с нея.

Пайява махна с ръка на запад.

— Някъде там.

„Някъде“ можеше да означава няколко хиляди мили, защото той нямаше ни най-малка представа докъде се простира тази плажна ивица.

— Не съм я виждала отдавна — допълни Пайява.

— От колко време? — попита Улф.

Пайява намръщи прекрасните си вежди и нацупи устни. Плачат да бъдат нацелувани, помисли си Улф. А това тяло! Завръщането на младостта му беше съпроводено и с определен сексуален глад.

Пайява го погледна, усмихна се и каза:

— Ти май показваш интерес към мен, а?

Той се изчерви и щеше да си тръгне веднага, ако не искаше отговор на въпроса си.

— От колко години не си виждала майка си? — настоя той.

Но Пайява не можеше да му отговори. Думата „години“ отсъстваше от речника.

Улф примирено сви рамене и бързо си тръгна, за да се скрие сред ярко оцветените листа на дърветата в джунглата. Тя извика след него, първо игриво, после гневно, когато стана ясно, че той няма да се обърне. И завърши с няколко унищожителни забележки за това, какво представлява той в сравнение с останалите мъже. Не възрази — това би било под достойнството му, а и в думите имаше истина. Макар тялото му бързо да възвръщаше младостта и силата си, то все още изоставаше в сравнение с перфектните мъже навсякъде около него.

Забрани си да мисли за тези неща и опита да се концентрира върху разказа на Пайява. Ако можеше да намери майка или поне някой от нейните връстници, може би щеше да научи повече за Повелителя. Но вярваше в истинността на думите — макар че на Земята биха прозвучали направо невероятно. Тези хора просто не лъжеха. Дори измислицата им беше непозната. Подобна прямота имаше своите предимства, но също така означаваше, че те имат ограничено въображение и са лишени от остроумие или изобщо от чувство за хумор. Смееха се честно, но за очевидни неща и дреболии. Палячовщините бяха върха на комедията за тях, както и грубите шеги.

Изруга се наум, защото имаше проблеми с концентрацията върху онова, което искаше да обмисли. И тези проблеми ставаха все по-сериозни и по-сериозни. Та, за какво бе мислил, преди да се разсее заради непригодността си да се адаптира към местното общество? А, да. За майката на Пайява! Някои от по-възрастните биха могли да го просветят… ако ги намереше. И как би могъл да ги разпознае, след като всички изглеждаха на една възраст? Имаше съвсем малко младежи, може би трима, сред стотиците, с които се бе срещал досега. Нещо повече, дори сред многото животни и птици (някои от които твърде странни на външен вид) само към половин дузина не бяха зрели екземпляри.

Но макар ражданията да бяха редки, равновесието се запазваше поради липсата на смърт. Бе видял три мъртви животни — две, убити при нещастни случаи и едно по време на схватка заради женска. Но дори и това можеше да си причисли към нещастните случаи, защото победеният мъжкар — антилопа с цвят на лимон — се бе обърнал, за да избяга и си бе счупил врата, докато прескачаше дънера на паднало дърво.

На тялото на мъртвото животно не бе дадено да изгние и да се вмирише. Няколко вездесъщи твари, които приличаха на двукраки лисици с бели носове, провиснали като на басет уши и маймунски лапички, изядоха трупа за по-малко от час. Лисиците бродеха из джунглата и почистваха всичко — плодове, орехи, трупове. Изглежда им допадаше вкусът на гнило, защото бяха готови да пренебрегнат здравия плод пред натъртения. Но те не внасяха дисонанс в тази симфония на красота и живот. Дори в градината на рая имаше нужда от боклукчии.

Улф често се заглеждаше през синия Океанос към гигантската планина, за която бе научил, че се казва Таяфаяуд. Кой знае, може би Повелителя наистина живееше там. И може би си струваше да пресече морето и да се изкачи по тези страховити склонове, разчитайки да разкрие някои мистерии на тази вселена. Но колкото по-усърдно се опитваше да прецени височината на Таяфаяуд, толкова по-малко му харесваше идеята. Черните скали се издигаха нагоре и нагоре, а очите се насълзяваха и главата се замайваше. Никой не би могъл да живее на върха, защото там нямаше да може да диша.

Един ден Робърт Улф извади сребърния рог от скривалището му в хралупата на едно дърво. После се отправи през гората към канарата, от която мъжът, назовал се Кикаха, му бе хвърлил рога. Кикаха и странните същества бяха изчезнали сякаш никога не ги бе имало и нито един от хората, с които бе разговарял, не ги беше виждал или чувал за тях. Смяташе да се върне в своя свят и да опита още веднъж. И ако след време преценеше, че неговите предимства превъзхождат тези на Райската градина, щеше да остане там. Или пък щеше да пътува между двата свята и да получава най-доброто от всеки. Като се умореше от единия, щеше да си дава почивка на другия.

По пътя се отби при Еликопсис, която го покани да пийнат и да поговорят. Еликопсис, чието име означаваше „светлооката“, беше великолепна дриада^[2] с пищно тяло. Тя беше най-близка до понятието „нормален“ от всички, с които се бе запознал до момента. С тъмновиолетовата си коса и с подходящо облекло на Земята тя щеше да привлече същото внимание, с което се обкръжават само фантастично красивите жени.

В допълнение на това тя бе една от малкото, с които можеше да се проведе смислен разговор. Тя не смяташе, че разговорът — това значи да бърбориш несвързани неща или безпричинно да се смееш високо и да не обръщаш внимание на онези, с които уж разговаряш. Улф с отвращение бе открил, че повечето от крайбрежните жители, както и обитателите на гората, бяха монологисти, независимо от общителността им или от вниманието, с което изглеждаше, че разговарят.

Еликопсис беше по-различна, може би защото не се чувстваше член нито на едната общност, нито на другата. В този свят край морето местните жители, които не разполагаха с технологията дори на австралийските аборигени (и не се нуждаеха от нея), бяха развили сложни социални взаимоотношения. Всяка група разполагаше с определена територия на брега и в гората, която бе разпределена на повече и по-малко престижни участъци. Всеки можеше да говори с часове (и обичаше да уточнява с най-големи подробности) своите хоризонтални или вертикални позиции спрямо всеки останал член на групата, която обикновено наброяваше трийсетина души. Те можеха и бяха готови да цитират в най-големи подробности споровете, сдобряванията, личните пороци и добродетели, атлетическите умения или липсата на такива, ловкостта в множество детински прости игри и дори сексуалните способности на всеки.

Еликопсис притежаваше чувство за хумор, светло като очите — но също и известна чувствителност. Днес тя го привлече и с още нещо — стъклено огледало, поставено в златен обръч, инкрустиран с диаманти. Това бе един от малкото изработени предмети, които бе виждал.

— Къде намери това? — попита я той.

— О-о, даде ми го Повелителя — отговори Еликопсис. — Преди много време аз бях една от любимките му. Винаги когато слезеше от върха на планината и дойдеше при нас, той прекарваше много време с мен. Хризеис и аз бяхме двете, които обичаше най-много. Ще повярваш ли, че другите още ни мразят заради това? Това е причината да съм толкова самотна… не че общуването с другите ми дава кой знае колко.

— И как изглежда Повелителя?

— От шията надолу той много прилича на всеки висок добре сложен мъж, като теб например — засмя се тя.

Тя го прегърна и започна да го целува по бузата, бавно премествайки устни към ухото му.

— А лицето му? — интересуваше се Улф.

— Не знам. Чувствах го, но не можех да го видя. Някакво излъчване ме заслепяваше. Когато се приближаваше до мен, трябваше да затворя очи — толкова бе ярко.

Тя затвори устните му със своите и след малко той забрави всичките си въпроси. Но когато тя остана да лежи до него полузаспала върху меката трева, той взе огледалото и се погледна в него. И сърцето му запя от радост. Изглеждаше на двайсет и пет години. Знаеше за промяната, но едва сега осъзна какво точно се бе случило.

— Ако се върна на Земята, ще се състаря ли със същата скорост, с което възвърнах младостта си тук? — Той стана и се замисли. После допълни: — Защо се самозалъгвам? Няма да се върна.

— Ако си тръгваш — обади се Еликопсис в просъница, — потърси Хризеис. Нещо трябва да се е случило — тя бяга от всеки, който опита да се приближи до нея. Дори аз — нейната приятелка — не мога да се приближа. Случило се е нещо ужасно, нещо, за което тя не иска да разговаря. Ще я обикнеш. Тя не е като другите. Тя е като мен.

— Добре — разсеяно обеща Улф, — ще я намеря.

И тръгна. Макар да се бе отказал да мине през вратата, през която бе дошъл, той искаше да поекспериментира с рога. Може би имаше и други проходи. А възможно бе рогът да отваря врати навсякъде, където бъдеше използван.

Дървото, под което се спря, беше един от многобройните рогове на изобилието. Беше високо над двеста стъпки, дебело поне трийсет, имаше гладка, мазна на пипане азурно синя кора, а клоните му бяха дебели колкото бедрото му и дълги към шейсет стъпки. По тях нямаше разклонения и листа. В края на всеки клон се виждаше твърд цвят, дълъг към осем стъпки и оформен точно като рог на изобилието.

От всеки цвят се стичаше непрекъсната тънка шоколадова на цвят струя. Продуктът имаше вкуса на мед и едва доловимия аромат на тютюн — странна комбинация, която особено му допадаше. Всеки обитател на гората ядеше от това.

Улф изсвири с рога под дървото. Не се появи никакъв проход. Опита отново на стотина метра по-нататък, но без резултат. Значи, заключи той, рогът действа само в определени зони, а може би дори и само в района на онази приличаща на клекнала жаба канара.

И в същия миг той зърна главата на момичето, което се бе подало иззад дървото първия път, когато бе надникнал през дупката в стената. Сигурно беше тя: същата глава със сърцевидна форма, същите огромни очи, същите пълни устни и същите тигроподобни кичури черна и кестенява коса.

Той я поздрави, но тя избяга. Тялото беше превъзходно: краката бяха най-дългите, които някога бе виждал. На всичко отгоре тя беше по-слаба от твърде заоблените и пълногърди жени на този свят.

Улф изтича след нея. Момичето хвърли поглед назад през рамо, изпищя отчаяно и продължи да бяга. Това едва не го накара да спре, защото се натъкваше за първи път на подобна реакция. Беше свикнал на първоначална резервираност, но не и на паника и ужас.

Момичето спря едва когато повече не можеше да се движи. Хълцайки задъхано, тя се облегна на покрита с мъх скала непосредствено до малък водопад. Беше застанала сред високи до глезена жълти цветя с формата на въпросителен знак. Някаква птица с очи на сова, остри пера и дълги прегъващи се напред крака, премигна към тях. И нададе крясък, който прозвуча като „уии-уии-уии“.

Улф се усмихна и бавно се приближи:

— Не се плаши от мен. Няма да ти сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим.

Момичето посочи с треперещ пръст към рога и развълнувано попита:

— Откъде взе това?

— Получих го от един мъж на име Кикаха. Ти също го видя. Познаваш ли го?

Огромните очи на момичето бяха тъмнозелени. Той си помисли, че това са най-красивите очи, които някога бе виждал. Независимо… а може би именно заради котешките зеници.

Тя поклати глава отрицателно:

— Не, не го познавам. Видях го за първи път, когато онези… — тя преглътна с труд, пребледня и за миг изглеждаше така, като че ли ще повърне — неща го заградиха върху канарата. И после видях как го смъкнаха от нея и го откараха някъде.

— О, значи не са го свършили? — попита Улф. Не каза „убит“ или „мъртъв“, защото тези думи бяха табу тук.

— Не. Може би тези твари са имали намерение да му сторят нещо още по-ужасно от това, да го… свършат.

— А защо искаше да избягаш от мен? — поиска да разбере Улф. — Нали аз не съм едно от онези неща.

— Аз… аз не мога да говоря за това.

Улф се замисли за нежеланието да говори за неприятни неща. Тези хора толкова рядко се натъкваха на отблъскващи или опасни неща в живота си, че направо бяха неспособни да ги посрещнат с достойнство. Те просто бяха свръхпрограмирани да живеят безметежно и красиво.

— Не ме е грижа дали искаш, или не искаш да говориш за това — каза той. — Трябва да говориш. Важно е.

Тя извърна лице настрани.

— Няма.

— Накъде заминаха?

— Кои?

— Онези чудовища. И Кикаха.

— Чух го да ги нарича „гуорли“ — започна тя. — Никога не бях чувала тази дума. Те… гуорлите… трябва да са дошли от друго място — тя посочи нагоре и към морето. — Сигурно са от планината. Някъде там, от високото.

Изведнъж тя се обърна и се приближи до него. Обърна огромните си очи към него и той не можа да не се възхити на изящните черти, на гладката и нежна кожа.

— Да се махнем! — проплака тя. — Далече! Онези неща са още тук. Част от тях може и да са отвели Кикаха, но не всички си тръгнаха! Видях две преди няколко дни. Криеха се в хралупата на едно дърво. Очите им блестят като на животните, но миришат ужасно като мухлясал плод.

После сложи ръка върху рога.

— Мисля, че търсят това!

— А аз свирих с него преди малко — каза замислено Улф. — И ако са били наблизо, значи са ме чули!

Той се огледа. Стори му се, че зад един храст на стотина метра от тях нещо проблясва.

Загледа се в храста по-внимателно и след малко видя, че клоните му се размърдват и пропускат през себе си слънчев лъч. Хвана девойката за тънката ръка и каза:

— Да тръгваме! Но ще вървим така, сякаш нищо не сме видели. Дръж се естествено.

Тя го дръпна за ръката и попита:

— Какво има?

— Само не изпадай в истерия. Мисля, че видях нещо зад един храст. Може да ми се е сторило, но може и да е гуорл. Не гледай натам! Ще ни издадеш!

Но думите му прозвучаха твърде късно, защото тя рязко обърна глава нататък. После ахна и се притисна до него.

— Те… те…!

Той погледна в посоката, в която сочеше показалецът и видя две тъмни тантурести фигури да изникват иззад храста. Носеха по едно дълго, широко и извито острие от стомана в ръката си. Те размахаха ножовете и изреваха нещо с дрезгави гласове. Тъмните им космати тела не бяха покрити с никакви дрехи, но около кръстовете им имаше широки колани с ножници, от които стърчаха дръжките на други ножове.

— Без паника! — нареди Улф. — Не мисля, че са способни да тичат бързо с тези къси и криви крака. Искам да ми го кажеш едно добро място, където бихме могли да се скрием от тях — някъде, където не биха могли да ни последват.

— От другата страна на морето — каза тя с треперлив глас. — Не мисля, че ще ни намерят, ако вземем голям аванс. Можем да тръгнем с хистоихтис.

Тя говореше за едно от големите мекотели, с които изобилстваше морето. Телата им бяха покрити с тънки като хартия, но яки черупки, оформени като корпуса на състезателна яхта. Тъничък, но здрав, издължен хрущял излизаше вертикално от гърба на всяко от тези същества и на тази хрущялна мачта израстваше триъгълно платно от плът, толкова тънко, че беше прозрачно. Ъгълът на платното се контролираше от мускулите. Когато нямаше вятър, животното изхвърляше реактивна водна струя, която му позволяваше да се движи и при затишие. Тритони и сирени, както и другите разумни същества, населяващи плажната ивица, често яхваха морските създания и ги насочваха чрез лек натиск по оголените им нервни центрове.

— Мислиш ли, че гуорлите ще трябва да използват лодка? — попита той. — Ако е така, ще им бъде малко трудно, освен ако сами не си направят такава. Не си спомням да съм виждал плавателни съдове тук.

Улф често поглеждаше през рамо. Гуорлите ги следваха малко по-бързо, а телата им се клатеха като на пияни матроси. Двамата с момичето стигнаха до поток, широк към седемдесет стъпки. Оказа се, че в най-дълбоката си част, водата стига до кръста им. Беше хладна, без да е леденостудена, прозрачна и в нея се стрелкаха сребристите тела на непознати видове риба. Когато излязоха на отсрещния бряг, се скриха зад ствола на едно от дърветата с „роговете на изобилието“. Девойката настояваше да продължат, но той възрази:

— Искам да видя как ще се справят, като стигнат средата на потока.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра тя.

Той не отговори. Скри рога зад дървото и се огледа за камък. Избра един с размер колкото главата му, кръгъл и достатъчно грапав, за да го държи в едната си ръка. Опита на тежест един от падналите „рогове“. Макар и голям, той беше кух и тежеше не повече от двайсетина фунта. Двата гуорла вече се бяха добрали до срещуположния бряг. И тук се видя ахилесовата им пета: те сновяха напред-назад по брега, размахваха с безсилна ярост ножовете си и ръмжаха толкова силно на гърления си език, че Улф ги чуваше от своето скривалище. Накрая единият се престраши да топне широкото стъпало на крака си във водата. Незабавно го дръпна обратно, изтръска го както котка изтръсква мократа си лапа и каза нещо на другия гуорл. Той му отговори и веднага след това изрева.

Гуорлът с мокрия крак изрева на свой ред, но стъпи във водата и бавно започна да си проправя път в нея. Улф го наблюдаваше, отбелязвайки, че другият смята да се въздържи да влезе, докато колегата му не мине средата. Тогава взе „рогът на изобилието“ в едната си ръка и камъка в другата и изтича към потока. Момичето изпищя зад гърба му. Улф изруга наум, защото писъкът предупреди гуорла във водата, че той отива към него.

Гуорлът спря, както беше до кръста във водата, извика към Улф и размаха заплашително ножа си. Улф не виждаше смисъл от крясъци. Той изтича до самата вода, а гуорлът възобнови движението си към брега. Другият гуорл, който беше замръзнал на място при появата на Улф, сега скочи във водата на помощ на партньора си. Това влизаше в плана на Улф. Оставаше му само да се надява, че ще може да се справи с първия, преди вторият да премине средата.

Близкият гуорл хвърли ножа си, а Улф вдигна рога на изобилието пред себе си. Ножът издрънча в тънката му, но здрава черупка със сила, от която едва не го изпусна. Гуорлът протегна ръка за друг нож. Без да обръща внимание на забилия се нож, Улф продължи да тича. В мига, когато гуорлът замахна странично с втория нож, Улф пусна камъка, вдигна големия камбановиден рог и го нахлупи върху гуорла.

От вътрешността на рога се разнесе глух крясък. Улф го изпусна от ръцете си и видя как рогът и заклещеният в широкия му отвор гуорл се понасят надолу по течението. Улф изтича във водата, взе обратно камъка и сграбчи отплаващия гуорл за ритащия крак. Хвърли бърз поглед към другия противник и видя, че замахва с ножа си. Улф дръпна за дръжката забилия се в рога нож и се хвърли зад прикритието на черупката. Беше принуден да пусне дърпащия се космат крак на падналия гуорл, но поне съумя да отбягне летящия към него нож. Той прелетя над ръба на черупката и се заби до дръжката в калта на брега.

Междувременно гуорлът в рога успя най-сетне да освободи главата си, кашляйки задавено. Улф го удари с ножа странично, но острието се плъзна по едно от твърдите хрущялни буци по тялото му. Гуорлът възмутено изрева и се обърна към него. Улф заби с всичка сила ножа в корема му. Острието потъна до дръжката, а гуорлът падна във водата. Рогът отплува надолу, лишавайки Улф от прикритието, което така успешно бе използвал досега. Беше се лишил и от ножа си и разполагаше само с камъка в ръка. Другият гуорл приближаваше и държеше ножа напречно пред гърдите си. Явно не възнамеряваше да го хвърля. Което означаваше, че ще се приближи максимално до Улф.

Улф си наложи да изчака, докато съществото се озова на десетина стъпки от него. Беше клекнал във водата, така че бе потопен до гърдите и камъкът не се виждаше. Освен това беше го прехвърлил под водата от лявата си ръка в дясната. Можеше да разгледа лицето на гуорла отблизо. Имаше много ниско чело, масивен ръб от кост над близко разположените лимоненожълти очи, плътни рунтави вежди, плосък нос с една ноздра, тънки черни животински устни, издадена чел�