Сергей Лукяненко
Прозрачни витражи — Моята библиотека

Имам конкретно предложение —

Да заменим всички стъкла със витражи.

За да виждаме в прозорците не своето отражение,

А цветни картинки и миражи.

 

В тази работа има едно усложнение —

Твърде много парченца и порезни рани.

Но затова пък — фантастично впечатление —

Сякаш всеки прозорец има цветни екрани.

 

Но виждам, че те терзаят съмнения —

Ти и в тази идилия виждаш лъжа.

Какво пък, нека някои от нас да изпитат прозрение —

Когато всички миражи се превърнат в мъгла.

Константин Арбенин.

0000

Тази играчка ми беше най-любимата, когато бях малка.

Пъзел като пъзел. Събираш картинка от стотици парченца с различна форма.

Само че този пъзел беше прозрачен. Тънка пластмаса в преливащи цветове, мътна — но ако погледнеш през нея към лампата, можеш да видиш нажежената спирална нишка.

Сглобявах пъзела си почти половин година.

Сам-самичка!

Той не беше за деца, сега разбирам това, твърде голям беше. Пет хиляди парченца прозрачна пластмаса: малинови и мраморни, лилави и шоколадови, лазурни и морковни, лимонови и кървави, маренго и мокра прах, въглен и кармин. Картинката се образуваше неохотно, като че ли я оскърбяваше факта, че я сглобява осемгодишно момиченце, упорито лазещо по пода в детската стая. Строго забраних на родителите си да чистят там — можеха да разрушат възникващият изпод ръцете ми свят. Мама все пак чистеше, внимателно заобикаляйки пъзела, но само докато бях на училище.

А от цветните парченца се образуваше стена. Каменна стена на древен замък, покрита с мъх, с изронена мазилка между камъните, с тъмен гущер, припичащ се под слънчевите лъчи.

И витражен прозорец. Полупрозрачен, нереален, зад който смътно се различаваха човешки сенки. Цветен прозорец, на който рицар в бляскави доспехи беше коленичил пред прекрасна дама в бяла рокля. Пъзелът още не беше завършен, но вече можех с часове да се любувам на рицаря и неговата дама. Смущаваше ме, че доспехите на рицаря, блестящи и великолепни, се оказаха леко очукани, а на места — дори зацапани с кал. Учудваше ме лицето на дамата — в него нямаше възторг, по-скоро — печал и жалост. И все пак аз гледах пъзела, измисляйки си историята на рицаря и принцесата (та нали младата дама можеше да е само принцеса!). Реших, че рицарят току-що се е върнал от поход, а вече се готви за друг. Затова са вдлъбнатините и калта по доспехите, затова е печална принцесата.

А разноцветните фигурки заставаха на своите си, единствено правилни места. Изгряваше дъгата над рицаря и принцесата. Ръката на рицаря стискаше дръжката на меча. В светлите (като моите!) коси на принцесата блясваше гребен със скъпоценни камъни. Гущерът на стената се сдоби с приятелка.

Родителите ми спряха да се усмихват снизходително, гледайки моята битка с витража. Сега и те обичаха да стоят тихо, гледайки как се образува цветния прозорец в сивата стена. Сигурно понякога са забелязвали нужните фигурки преди мен. Но нито веднъж не ми подсказаха — това се подразбираше.

Сам-самичка!

И настана денят, в който разбрах — днес пъзелът ще бъде сглобен. Останаха ми не повече от петдесет парчета. Най-сложните, почти неразличими едно от друго. Но аз знаех, че днес ще видя цялата картина, завършена.

Не отидох да обядвам, а после — и да вечерям. А мама не ми се скара, донесе ми чай и сандвичи. Дори не забелязах кога ги изядох.

Парченце пасваше към парченце. Цветната мозайка се сля във възел.

И остана последното парченце — вече знаех какво е. Прозрачно, с три зъбчета. Въобще не беше главно, само прозрачно парченце между наведената глава на рицаря и протегнатата към нея ръка на принцесата. Аз протегнах ръка, опитвайки се да го напипам, без да откъсвам поглед от картината.

Кутията с фигурките беше празна.

После обърнах цялата стая нагоре с краката. После плаках ту в ръцете на татко, ту на коленете на мама. Татко обеща, че ще напише писмо във фирмата, произвеждаща пъзела, и те непременно ще ми изпратят липсващото парченце. И даже още един пъзел, за компенсация. Мама прерови кошчето за боклук и изтръска цялата прахосмукачка. Макар и да знаеше, че там няма нищо.

Късно вечерта аз се върнах в стаята си, при почти сглобения пъзел. Ако не знаеш, че едно парченце липсва, можеше и да не го забележиш.

Сега аз знаех истината. Знаех защо е толкова тъжно лицето на принцесата и защо толкова безнадеждно и уморено е склонил глава рицаря. Те никога няма да се докоснат един друг. Между тях е празно.

Приклекнах и положих длани на картината. И придвижих лявата си ръка назад, а дясната — напред.

Стената на замъка се пропука, гущера беше разкъсан наполовина, рицаря се разпадна на блестящи парченца доспехи, принцесата се разпръсна на бели парцалчета от роклята.

Пурпур, ръжда, охра, стара мед, бежово…

Дъга, цветна буря, боядисан сняг…

Когато за пръв път видях дийп-програма, се поразих — колко приличаше завладяващият й калейдоскоп на стария пъзел, разпаднал се под моите ръце.

Но тогава дийп-програмата още не съществуваше. Изобретиха я три години по-късно.

 

0001

На вратата се спрях за миг, разглеждайки се придирчиво в огледалото. Ох, ама че вид… От огледалото ме гледа унила дама, около тридесетте, с гнусливо присвити устни, наченки на втора брадичка — макар че фигурата й е по-скоро костелива, отколкото охранена. Обезцветената коса е събрана в стегнат кок, червилото на устните е твърде ярко, крещящо, а сенките на клепачите — блатисто зелени. Рокля в мишосив цвят, здрави като на селянка крака с дебели чорапи. Уж не е уродлива, но…

Сексапилността в мен е не повече, отколкото в размазана по чинията изстинала овесена каша.

Чуквам по носа отражението си и изскачам от вкъщи. В отлично настроение, бодра и весела.

А на улицата е хубаво!

Въздухът след краткия проливен дъжд е чист и свеж, слънцето вече се виждаше и светеше. Топло, но не задушно. На двора дрънка на китара симпатичен младеж, и дрънка много добре. Когато минавам покрай него, той вдига глава и се усмихва.

Той се усмихва на всички. Той не е човек, а програма. Смес от справочно бюро, музикален автомат и дежурен. Всеки уважаващ себе си дом в Дийптаун се обзавежда с нещо подобно. Или играят на двора неправдоподобно вежливи и симпатични деца, или на пейката стои спретната старица, или дългокос художник стои зад статива с мечтателен поглед. А при нас — китарист.

— Привет. — подхвърлям аз.

Понякога младежа отговаря, но сега се ограничава само с кимване. А аз продължавам нататък. Можеше да взема такси, но е наблизо, по-добре да отида пеша. Едновременно с това мога да се съсредоточа върху беседата.

Работата е там, че всъщност ужасно се страхувам.

Дийптаун винаги е бил за мен място за развлечения. Още откакто на дванадесетгодишна възраст за първи път влязох в дълбината, от татковия компютър и без никакъв комбинезон. Е, а когато вече имах своя машина, свой комбинезон — дори и „детски“, без някои функции… това не пречеше на целувките.

И аз се носех из дълбината, присъединявах се ту към една, тук към друга компания, сприятелявах се и се карах, смело пиех виртуално шампанско, а няколко пъти виртуално се омъжвах и развеждах. В дълбината бяха най-хубавите концерти — на огромните арени, над които кръжаха цветни облаци и неправдоподобно ярки звезди, мигащи в такт с музиката. В дълбината можеше да гледаш най-новия филм далеч преди излизането му на екран — в разкошни пиратски кина. В дълбината можеш да пътешестваш — във всяка страна, във всеки град има човек, който прави виртуални копия на любимите си пейзажи.

Разбира се, имаше и такива, които работеха в дълбината. Програмистите, за които вече не бяха нужни офиси. Цяла камара счетоводители, дизайнери, инженери. Преподавателите, обучаващи студенти от цял свят. Лекарите, консултиращи се един друг. Тайнствените дайвъри, ако, разбира се, такива наистина съществуваха.

Но на мен изобщо не ми се искаше да се занимавам с програмиране или със счетоводни отчети. Дори предпочитах старомодния начин на учене. И след колежа влязох в юридическия факултет — старомоден и солиден.

Но дълбината растеше и растеше. Неписаните правила вече не й бяха достатъчни. Трябваха й закони.

И юристи.

Аз завивам от оживената улица, минавам през малко площадче с остарял, пресъхнал фонтан в центъра. Наоколо е някак пусто, сякаш хората се стараят да заобикалят отдалеч това място.

Нищо чудно. Затворите никога не са се ползвали с особена популярност. Дори виртуалните.

Заобиколено от висока стена, завършваща с бодлива тел, унило-сиво здание зад площадчето — това е виртуалният затвор в руският сектор на Дийптаун. Кой казва, че изоставаме от развитите страни? Може би в нещо изоставаме, но наказателната ни система винаги следва прогреса!

Приближавам се към единствената врата в стената — две тесни метални крила с миниатюрно прозорче-шпионка. Натискам бутона на звънеца. Пауза, после се чува металическо стържене, прозорчето се отваря. Мрачно ме гледа якичко момче, дебелият врат е притиснат от синя униформена якичка. Той не казва нито дума, чака. И аз мълча, само подавам документите си през прозорчето. Пазачът се скрива, сега е мой ред да чакам търпеливо.

Много ли време е нужно, за да провериш документи в дълбината? Малко, но далеч повече време е необходимо за спешно обаждане до началника.

Не се възмущавам, чакам. Поправям прическата си — сякаш нещо може да се случи с моята „миша опашка“. Самата аз сигурно приличам на плъх — опърлен, зъл, бит и тровен, свикнал да гледа към света без глупави измислици.

Нищо, така трябва.

Вратата се отваря с грохот. Пазачът козирува и някак смутено отстъпва встрани, пускайки ме да мина.

Зад врата няма затворнически двор, а просто полутъмен коридор. Стената, съдейки по всичко, е дебела пет метра. Това изобщо не е за показност. Докато вървя, тропайки с токчетата по неравния бетонен под, в моя компютър бързо се зареждат простите затворнически интериори. Коридорите, стаите на охраната и персонала…

Коридорът свършва с още една врата. Пазачът посяга, възнамерявайки да отвори вратата, но аз го изпреварвам.

И излизам в затворническия двор.

Спортна площадка и площадка за разходки. Грижливо подкастрени храсти край пътечката, водеща към затвора. Никога не съм виждала в Русия такива затвори, проектантът явно е откраднал дизайна от някой от американските, от най-новите. В такива затвори само превъзпитават!

Пазачът деликатно се прокашля, аз го гледам насмешливо. Едва ли е истински войник от вътрешни войски, виждал истински затвори. Тук, във виртуалността, са важни не физическите данни.

— Да вървим. — успокоявам аз пазача. — Винаги ли е толкова безлюдно при вас?

Доброжелателният ми тон изобщо не успокоява пазача. Явно, в съчетание с гнусливо присвитите устни и вечно намръщеното чело, доброжелателността изглежда като издевателство.

— Не… не винаги… госпожо инспектор.

— Нищо, нищо. — казвам аз така, че веднага става ясно — много даже „нещо“!

Влизаме в помещенията на затвора. Това е административния етаж и само решетките на прозорците напомнят за суровата проза на живота. Минавайки покрай един от прозорците, аз прокарвам по стъклото краищата на пръстите си. Така, че малко лак от ноктите да попадне върху стъклото.

Пазача не забелязва нищо.

Персоналът е малко — срещаме само две жени в униформа и небрежен младеж в мръсна бяла престилка. Младежа дълго ме гледа, сякаш обмисля дали си струва да се запознаваме, или по-добре да избяга през най-близката врата. Благоразумието надделява и той се скрива зад вратата с надпис „контролна стая“.

В истински затвор тук щяха да са мониторите за вътрешно наблюдение. Очевидно и тук е същото. Става ми интересно и около вратата натискам с токчето си по-силно от обичайното. Пазача се обръща, преструвам се че съм се спънала.

Дребният термит, изпаднал от токчето и отправил се делово към вратата, не можеш да го различиш с просто око.

Най-накрая — кабинетът на началника на затвора. Пазача спира пред вратата, предавайки ми инициативата.

Почуквам по меката синтетична обвивка, предизвикваща спомени за онези дни, когато входните врати се правеха от облицован шперплат, а не от легирана стомана. И влизам, без да дочакам отговор.

Забавянето е почти недоловимо, но все пак го има. Вратата се отваря твърде бавно, сякаш се бориш със стегната пружина. Още един сървър, а може би — закрития участък от затворническия сървър… трябва да уточня после. Но сега изхвърлям всичко това от главата си и сухо се усмихвам на началника на затвора.

— Добър ден.

Началникът е почти два метра висок, широкоплещест, униформата му стои като излята, заплашително проблясват звездичките по пагоните на подполковник. Не е трудно да имаш геройски вид във виртуалността.

— Вашите документи.

Мълчаливо му подавам удостоверението, заповедта от Управлението по Надзора, командировъчното. Каквото и да говорим, това е забележително изобретение на бюрокрацията — командировка във виртуалния свят. Може би именно затова повечето държавни учреждения използват „независими“ международни сървъри? Къде по-приятно е да си командирован във виртуалната Панама или Бурунди, отколкото в баналния Звениград.

Жалко, че виртуалният затвор се намира на сървърите на МВД^[1]…

Докато подполковникът преглежда документите, любопитно оглеждам кабинета. Нищо интересно няма в него, но все пак… и най-малкият щрих може да е полезен.

— Седнете… Карина Петровна.

Омеква направо пред очите ми. Сигурно е погледнал датата на раждане.

— Това първа инспекция ли ви е, Карина Петровна?

Кимам. И с откровеността на пълна глупачка добавям:

— Виртуална — да.

— Аркадий Томилин. Просто Аркадий. — стискам здравата длан. Ръкостискането му е приятно, предразполагащо.

— Честно казано, отначало се разтревожих.

Откровеност за откровеност…

— Виртуалните поправителни домове са нещо ново, непривично. — подполковника небрежно захвърля книжата на масата. — И ако се опитва да ги инспектира човек на години, със стари навици, имащ само повърхностна представа за дълбината… Пушите ли, Карина Петровна?

— Пушете. — разрешавам аз. — Може и просто Карина.

Полковникът запушва евтини „21 век“, които в дълбината се разпространяват безплатно. Или демонстрира простотата си, или благоразумно не иска да привиква към скъпи цигари — и в реалния свят ще ти се прииска да пушиш…

— В течение ли сте относно ситуацията с виртуалните затвори?

Още един жест. Никой не обича да казва, че работи в затвор. Най-неловките словосъчетания, като „трудово-изправително учреждение“, се ползват с по-голяма популярност.

— В общи линии — да. — казвам със запъване аз.

— Тогава само общо пояснение… Между другото, Карина, Пьотр Абрамович още ли преподава?

— Преподава.

— Сто години не съм виждал стареца… Та така, първите крачки в това направление бяха направени от американците, ние, както винаги, изостанахме. Нали на всички е ясно, че повечето изправителни учреждения не изпълняват своята задача. Не превъзпитават човека, престъпил закона, а само го озлобяват, осигуряват му криминална среда… затворен кръг, сякаш си подготвяме нов контингент! А в историята е имало, и то нееднократно, примери за удачно превъзпитание на престъпници. Какво е Австралия, ако се замислиш? Бивш затвор. Изпращали са каторжници, поставяли са ги в такива условия, че единственото средство за оцеляване е бил честният труд, и са постигали поразителни резултати! Каторжниците са създавали свое общество, превъзпитавали са се, населението е нараствало…

Неизвестно защо ми се прииска да добавя за зайците, които също изпращаха в Австралия. Но аз мълча и само кимам.

— Целта на идеалният затвор е да създаде на човека условия за осъзнаване на своето провинение. Да постигне катарзис, истинско покаяние. Но тук подходът трябва да е строго индивидуален. На един му трябва единична килия и Библия под ръка. На друг — общуване с хората. Трети трябва просто да го научим да чете, пише, да му дадем някаква специалност! Но в обикновения затвор такъв индивидуален подход е невъзможен. Точно в това е смисълът на виртуалните затвори. Квалифицирани юристи и психолози определят точно по какъв начин може да се поправи престъпника. И човекът получава точно този затвор, който му е необходим! Необитаем остров. Малка община високо в планината. Ако се налага — и затворническа килия, но чиста, суха и топла… Плюс постоянните елементи на психодрама, цели спектакли, в които те неволно участват и с това се поправят…

Полковникът даже става и започва да се разхожда из кабинета. Следя го с очи.

— И така, ние работим вече втора година. Имаме повече от двеста подопечни… всички доброволно са избрали виртуалния затвор, разбира се. Контингента ни е най-различен — от хакери и разпространители на нелицензирани програмни продукти до убийци и изнасилвачи. В реалния свят техните тела се намират в специален затвор под Москва… всъщност това е по-скоро лазарет. Закупихме специални устройства, „дийп-бокс“, или дълбочинен контейнер. В тях човек може да прекара във виртуалността месеци, дори години. Скъпо, ще кажете вие. Разбира се! Но и обикновеното задържане под стража не излиза евтино на държавата. Освен това накрая ние ще имаме честни хора, осъзнаващи своята вина. А именно това е нашата цел. Не да накажем престъплението — то вече е извършено, — а да предотвратим нови престъпления, да върнем на обществото един здрав, законопослушен гражданин…

Знам всичко това.

Хубави и правилни думи говори господин подполковникът на младата инспекторка, която за пръв път прави проверка на виртуален затвор.

Само че защо твоите подопечни могат свободно да излизат от забележителният виртуален затвор из улиците на Дийптаун? Или дори не подозираш за това, Аркадий Томилин, офицер с прекрасно досие?

Иска ми се да задам този въпрос и ще го задам. Но не сега. После.

Засега само слушам — за великолепните системи за безопасност, за защитения от всякакви прониквания сървър, за психолозите, медиците, за младия персонал с нестандартно мислене, за това, какви забележителни писма пишат на роднините си поправилите се затворници.

 

0010

Поднасят ни чай. Сурова жена в униформа — не прилича на секретарка, а и началника на затвора няма приемна. Сигурно работи в женския блок на затвора.

— Чаят е хубав. — казва подполковникът. Слага три лъжички захар, разбърква и добавя: — Краснодарски. Тук използваме виртуални образи само на руски продукти.

Намерил с какво да се гордее!

Виртуалният патриотизъм — това дори не е смешно. Достатъчно е само веднъж да се разориш за истински чай, за онези три най-горни листенца, откъснати на ръка от храста. Разбира се, ако си от недоубитите в началото на века олигарси, ако щеш всеки ден пий чай от онези, „три долара грама“. Но не е трудно да спестиш за една-единствена чайна церемония. Затова пък после можеш да се наслаждаваш на истински чай при всяко посещение на дълбината!

Но запазвам тези мисли за себе си. Пия чай. Не знам какъв изглежда той за началника на затвора. За мен е мътна воняща течност с плаващи отгоре листенца. В такъв чай наистина трябва да слагаш захар, вкарвайки в ступор истинските ценители на напитката.

— С отчетите ли ще започнете? — пита мимоходом подполковника.

— Сигурно. — преструвам се, че размишлявам. — Не, сигурно първо ще огледам жилищните условия на затворниците.

Началника кима. Или му е все едно, или добре се преструва.

— Нося няколко скенера. — добавям аз. — Знаете ли, има мнение, че виртуалния затвор е недостатъчно добре защитен от бягство…

Аркадий се смее напълно искрено.

— Бягство? Къде, Карина? Ох, тези изкопаеми от юридическия… Всичките ни подопечни спят здрав сън зад високи огради. Наоколо е виртуалността!

— Да, — заеквам аз. — но ако убийците и изнасилвачите могат да обикалят из Дийптаун…

— Да предположим! — подполковникът е готов на обсъждане. — И така, кръвожадният маниак Вася Пупкин е успял да избяга от виртуалния затвор…

Бедният Василий Пупкин, автор на учебника по аритметика за църковните училища! Не е знаел колко жестоко ще се разправят с него измъчените от задачите за басейни и влакове ученици. Ще направят името му нарицателно, даже повече и от мистър Смит.

— И какво ще направи нашият маниак във виртуалността? — продължава да пита Томилин. — А, Карина?

— Убийство. — предполагам аз.

— Виртуално?

— Ами оръжията от трето поколение? Които убиват хора от виртуалността?

Разбирам, че стремително падам в очите на Томилин. Но нищо не може да се направи.

— Карина, преди две години имаше подобни слухове. — съгласява се той. — Даже цели истории се разказваха. За това, как някакъв хакер е загинал от виртуален куршум… Повярвайте ми, такъв шум се вдигна, че започна официално разследване. Да, имало е опити за конструиране на „оръжие от трето поколение“. Но безуспешни. Сериозните хора отдавна изоставиха тези изследвания… само разни служби още скубят пари от своите правителства.

— Ами сексуално насилие? — не се предавам аз. — Нали това е възможно във виртуалността!

Тук полковникът няма какво да възрази и веднага загубва своята ироничност.

— Затова пък е невъзможно да избягаш от виртуален затвор. Моля, проверявайте… аз първи ще ви стисна ръката, ако докажете обратното.

Нещо излизам от ролята си. Опитната Карина, горда от своята мисия, няма да се отвлича за чай, дори и краснодарски, и брадати вицове.

— Да започваме. — оставям аз чашката. Чашката е красива — черно-златисти рози върху тънък порцелан. Също родна, много ясно.

— Последвайте ме. — гласът на Томилин също става по-суров.

 

 

Вървим дълго. Поне три решетъчни врати — сървър-гейтове, потопяващи ни все по-дълбоко и по-дълбоко в затворническата мрежа. Демонстративно размахвам скенера — напълно работещ и доста надежден прибор. Всички е чисто. Няма никакви тунели. Едмонт Дантес би пропилял напразно младините си.

Затворническият корпус наистина е построен по американски образец. Помещение с прилични размери, пасаж, където вместо магазини има килии с решетки на три етажа. Изненадите започват, когато се приближаваме до първата килия. Тя е празна.

— Подопечния е в своето пространство. — казва Томилин. — Виждате ли вратата?

В килията наистина има един детайл, отличаващ се от привичния затворнически интериор. Между блестящата тоалетна чиния и твърдата койка — отвор за врата, покрит с плътна сива тъкан.

— Това ли е „вътрешната Монголия“? — позволявам си малка волност. Е, нали трудолюбивата инспекторка е длъжна да се запознае със затворническия жаргон.

— Да. — с леко учудване отговаря Томилин. — Сержант!

Един от надзирателите, които мълчаливо ни следваха, раздрънква ключовете и отключва килията. Влизам след Томилин.

— Няма нужда. — полковникът спира хвърлилият се към завесата сержант. — И така, Карина Петровна, целият ни контингент има право да излежи наказанието си по обичайният начин, макар и във виртуалността. Да лежи в килията, да работи в работилницата, да посещава библиотеката и църквата… предоставяме услугите на представители на петте най-разпространени вероизповедания. Но има и решаваща разлика между нашият затвор и обикновеният. Всеки затворник има собствено автономно пространство, или както го наричат неофициално — „вътрешна Монголия“. Във всеки конкретен случай това пространство се създава индивидуално, от квалифицирани специалисти. Посещаването на вът… на автономното пространство, или „зоната за катарзис“ — това вече е официалният термин — служи за превъзпитание на престъпника. Мога да отбележа, че случаите на отказ от тази терапия са крайно редки. Позволете…

— Това не е ли твърде безцеремонно? — питам аз.

И Томилин забележимо се променя в лице:

— Намиращите се в зоната на катарзис са под непрекъснато наблюдение. Те знаят, че във всеки момент надзирателя може да прекъсне сеанса. Елате^[2].

Може би е започнал кариерата си в патрулно-постовата служба?

Следвайки Томилин, аз отгръщам завесата и влизам в зоната на чуждия катарзис. В нечия вътрешна Монголия.

 

 

А това наистина прилича на монголска степ!

Не, не съм била там. Дори през дълбината. Но в моите представи тя изглежда точно така: безкрайна равнина до самият хоризонт, камениста земя със сухи стъбла — изсушена от жестокото слънце трева, прашен вятър, безоблачно небе. Много е горещо.

— Ш-ш-т! — изпреварва въпроса ми Томилин. — Ето там.

И наистина, на около сто метра от входа — висящо направо от въздуха сиво платнище, — е приклекнал човек. Ние се приближаваме и човекът се оказва кльощав, с оредяла коса и болезнено бледа кожа.

Пред него на земята стои малка рижа лисичка — фенек.

Можеше да си помислиш, че медитират, гледайки се един друг. Но за разлика от човека лисичката ни вижда. И когато се приближаваме съвсем, тя се обръща и избягва.

Човекът извика горестно и едва тогава се обръща.

Лицето му също е съвсем обикновено. С такова лице е трудно да си уговориш среща с момиче — няма да те познаят, да те отличат от тълпата.

— Затворник Генадий Казаков, осъден от районния съд на град… — скачайки на крака и поставяйки ръце зад главата, той започва научената наизуст формула.

А членът, по който е осъден, е доста лош. Умишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства.

— Аз съм извънреден инспектор от Управлението за Надзор на изправителните заведения. — казвам аз. — Имате ли някакви оплаквания относно условията за живот?

— Нямам оплаквания. — бързо отговаря осъдения.

В погледа му има не страх, и дори не злоба към надзирателите. Раздразнение! Съвсем истинското раздразнение на човек, откъснат от много важна работа заради някаква дреболия. В погледа му няма нищо друго.

— Да тръгваме. — казвам аз на Томилин.

И ние оставяме Казаков в неговата вътрешна Монголия. Подполковникът започва да говори веднага щом влизаме в обикновената килия.

— Това е един от най-простите, но според мен — най-изящния вариант на зоната за катарзис. Затворникът има излаз към пустиня. Пустинята е безкрайна, но затворена в кръг — ако се опита да продължи напред, ще се върне на предишното място. В пустинята живее една-единствена лисичка. С търпение и мекота затворникът може да я дресира. За последната година нашият подопечен постигна определени резултати.

— Много трогателно. — мръщя се аз. Почуквам токчетата си едно в друго — на пода се сипе ситен сух пясък. — Макар че затворникът Казаков не прилича много на Малкия Принц. А какво ще стане после?

— Когато дресира лисичката, ще може да я внесе в килията. Тя ще стане съвсем питомна, ще спи в краката му, ще тича из килиите с бележки… дори малко ще разбира какво й казва. — Томилин е недоволен от нещо, но все пак разказва с увлечение.

— А после?

— Досетлива сте, Карина. После фенекът ще умре. Той ще я намери в пустинята, три дена след като лисичката престане да идва в килията му. И няма да е ясно дали е умряла от естествена смърт или е убита от някой.

Спирам. Или заради увереният глас на началникът на затвора, или под впечатление на току-що видяното, но си представям всичко много ясно. Човекът, стоящ на колене пред неподвижното телце на зверчето. Вик, отчаян и безнадежден. Пръсти, дращещи сухата земя. И празни очи, в които вече няма абсолютно нищо.

Явно лицето ми ме издава.

— Това е нарисувана лисичка. — казва подполковникът. — Обикновена програма „домашен любимец“ със забавен инстинкт за опитомяване. Не нея трябва да съжалявате, — той се поколебава за секунда, после добавя: — а още по-малко — човекът, убил зверски жена си. Преживяният шок ще го накара да осъзнае какво е това болка от загубата.

На езика ми се въртят много скептични въпроси. Но нима е моя работа да ги задавам? Затова кимам, въртя наоколо скенера, отделяйки особено внимание на прозореца с решетката. На Томилин му е смешно, но се опитва да не се усмихва.

Много му благодаря.

Минаваме покрай още три килии. В едната затворникът спи и аз моля подполковника да не го буди. Обитателите на другите две странстват по своите зони за катарзис. Първата зона — град, в който няма никой, изобщо никой, но непрекъснато се срещат следи от присъствие на хора. Веднага познавам, че градът е предназначен за още един убиец. Втората зона — нещо, подозрително напомнящо за симулатор за автомобилни състезания. Тук се разкайва за престъпленията си шофьор, който в пияно състояние осакатил няколко души. Не зная, не зная… струва ми се, че веселият мустакат мъж просто се опитва да запази професионалната си форма. Впрочем, от наказанието му оставаше само половин година. Едва ли е решил да бяга, дори ако тежкият „КАМАЗ“ разбие нарисуваната ограда и излезе на улиците на Дийптаун.

Обаче работя старателно със скенера.

— Следват затворените за икономически престъпления. — казва подполковникът. — Ще ги проверявате ли?

Да си помисли човек, че убийците и изнасилвачите са ми по-интересни.

— Разбира се.

— Проникване във сървъри, кражба на информация, представляваща търговска тайна. Общо взето — хакер. — представя полковникът отсъстващият обитател на килията. — Ще влезем ли в зоната за катарзис?

— Да надникнем. — казвам аз, опитвайки се да не издам вълнението си.

На екрана на детектора продължава да свети зелена светлинка — всичко е чисто. Но тази светлинка не означава нищо. Тя е за онези, които ще гледат екрана, надничайки през рамото ми.

Нищо незначещата буква F в ъгъла на екрана е далеч по-информативна. Някъде наблизо е пробит канал към улиците на Дийптаун.

Ах, каква забележителна идея — да накажеш хакер със затваряне във виртуален затвор!

 

0011

Зоната за катарзис на хакера е вход на панелен блок. Мръсен, с унили гумени изтривалки до вратите. Защо изтривалките винаги са с такъв унил цвят? За да не ги откраднат ли?

— Най-трудно е да превъзпиташ човек, извършил икономическо престъпление. — съобщава изведнъж полковникът. — Разбирате ли, Карина?

— Не, не съвсем.

— Ами помислете само. — той се оживява. — Ето ви най-простият пример. Медицината лекува страшни заболявания: шарка, чума. А не може да се справи с най-обикновена настинка. Така е и с престъпленията в икономическата сфера: кражба на данни, незаконно използване на програми. Да хванем нарушителя, да го накажем — това ни е напълно по силите. Но да го убедим, че не трябва да прави така… Първо, сроковете на присъдите са малки. Изобщо няма време за работа с човека…

Стори ли ми се, или в гласа на Томилин наистина се промъкна огорчение?

— Второ, много трудно е да убедиш човек, че действията му са аморални. Дори християнските заповеди не са подходящи. Казано е „не кради“, но нима той е откраднал? Той само е изкопирал информация. Пострадал ли е конкретен човек. Общо взето — да. Но как да обясниш на провинциален програмист, че Бил Гейтс страда от незаконното използване на „Уиндоус-Хоум“, че на певицата Ения са нужни процентите от продажбата на дискове?

Гледам Томилин с удивление. Никога не бих и помислила, че слуша Ения! Такива като него трябва да слушат музика само веднъж годишно. На концерта по случай денят на милицията.

— Но ние, все пак, не се предаваме. — със скромна гордост казва Томилин.

Ние вървим по стълбите, Томилин леко побутва всяка врата. Най-накрая една поддава.

Влизаме.

Апартамент. Както е прието да се казва — чистичко. Даже твърде много, като вземем предвид дочуващите се детски гласове.

— Това е жилище на обикновен руски програмист. — тържествено казва Томилин, понижавайки глас. — Той се казва Алексей, жена му — Катерина, дъщерята — Диана, синът — Артем. Имената, възрастта, характера — всичко е съставено на основата на голяма представителна извадка. Това е абсолютно стандартен програмист.

В гърдите ми се надига смях. Но аз мълча и кимам.

— Алексей работи във фирмата „Седми проект“, занимаваща се с издаване и локализация на игрови програми. — продължава подполковникът. — Но хакери са проникнали в сървъра им и са откраднали най-новата игра, над която програмистите са работили пет години. Играта е излязла на пиратски дискове, фирмата е на ръба на банкрут.

Следвам Томилин в хола. Мислите относно играта, която правят пет години, запазвам за себе си.

А ето го и нашият програмист. Той е пълен, очилат и небръснат. Седи на табуретка пред компютъра, а на монитора — редове машинен код. Съдейки по поведението на Томилин, Алексей не ни вижда. Впрочем, той и без това е зает — сложил ръка на рамото на слабичко момче, той обяснява:

— Разбирам те, синко. Обещахме ти велосипед, но сега на нас с мама ни е много трудно. Откраднаха ни играта, която правехме толкова дълго, и няма да ни платят заплати.

— Но всички деца имат велосипеди… — тъжно отговаря детето.

— Ти вече си голям и сам трябва да разбереш. — сериозно отговаря стандартният руски програмист. — Хайде да се разберем така — за Нова Година ще ти купим кънки!

Най-важното е да не се смея. Ще изляза от образа. А и не е хубаво — все пак на детето му е тъжно!

— Добре, татко. — съгласява се стандартното дете на руският програмист. — Да ти помогна ли с настройката на програмата? Така по-бързо ще направиш новата игра.

— Хайде, сине. Ако не я откраднат, ще ти подарим велосипед!

— Примерно такава психодрама. — шепне на ухото ми Томилин. — Шокова терапия.

Неизвестно защо изведнъж си спомням стар-престар филм, още от комунистическо време. Действието се развиваше в един пионерски лагер, на сцената децата пееха песента „На прашните пътеки на далечните планети…“ А директорът на пионерският лагер, наклонил се към важния гост, му прошепва…

— Гагарин е пял тази песен в космоса! — казвам на глас аз. Без да искам. Само се откъсна от езика ми, честна дума!

И изведнъж лицето на Томилин едва забележимо се променя. Пламва и изгасва усмивка.

Изобщо не си толкова прост, другарю подполковник!

Но няма време да обмислям това. Заговорих твърде силно — и от обърнатото с гръб към нас кресло се дочува пъшкане. Креслото скърца жалостиво (и защо стандартният програмист се мъчи на табуретка, когато има и други мебели?). Над облегалката се появява проблясваща плешивина. После — широки рамене.

— О-хо-хо… — въздъхва притежателят на плешивината, обръщайки се.

Ама че гардероб!

Хакерът изобщо не е толкова пълен и нисък, колкото ми се стори. Той просто е широк. Затворническата дреха едва се закопчава, вижда се космата гръд.

— Затворник Антон Стеков. — с привидна небрежност, макар и без запъване, поставяйки ръце зад главата, произнася хакера. — Усъден…

— Осъден. — внезапно го поправя Томилин.

— Осъден, осъден, — съгласява се хакера. — по член двеста седемдесет и две, част първа от НК Русия…

На носът на хакера — очила с тънка, интелигентска рамка. Или лещите са много силни, или той си е с изпъкнали очи.

Докато хакера рапортува, опитвам се да разбера какво е правил. Нима е слушал оплакванията на стандартното дете на стандартният програмист?

Най-накрая разбирам. В ъгъла едва чуто мърмори телевизор — старичък „Самсунг“. Хакерът само е гледал новините!

— Аз съм инспектор по надзора. — казвам аз. — Затворник Стеков, имате ли оплаквания?

— Имам. — поглеждайки за момент началника, казва хакера.

— Слушам ви.

— Дистанционното не работи. — въздъхва Стеков и ми го показва като доказателство. — Не, аз разбирам — ако наказанието е такова — така да бъде. Но ако е просто недоглеждане?

— Нещо друго? — питам аз, опомняйки се. Леко почуквам с токче по пода — и миниатюрният термит се устремява към затворника.

— Нищо друго. — с достойнство отговаря хакера. — Отношението е добро, плюскането е вкусно, чаршафите се сменят редовно, веднъж седмично се къпем.

— Ще видя какво мога да направя… с дистанционното…

Томилин чака с каменно изражение на лицето.

— Разрешете да се върна към отбиване на наказанието? — пита Стеков.

Очаквам някаква реакция от страна на подполковника, но такава няма. Ние напускаме хакера, излизаме във входа, после — в килията.

— Надува се. — неочаквано отбелязва Томилин. — Затварянето във виртуалността е най-неприятното наказание за хакера. Да се намираш в дълбината, и при това — да нямаш никаква възможност да „разбиваш“ програми.

Кимам… и изведнъж разбирам какво ме е напрегнало. Член двеста седемдесет и две, част първа. Изправителна работа за срок от шест месеца до една година, лишаване от свобода за срок до две години.

— Каква му е присъдата?

— Шест месеца.

— И… колко му остава?

— Малко по-малко от два.

Не разбирам. Дори ако хакера е успял да се измъкне от виртуалния затвор — защо му е този риск? Ами че той почти си е излежал присъдата!

— Ще продължим ли обиколката? — пита Томилин.

Струва си да се посетят още една-две килии. С единствената цел да объркам Томилин. Гледам часовника си.

— Имам още двайсет минути. Хайде. Ще се съсредоточим на компютърните престъпления, става ли?

 

 

deep

Цветната мозайка се върти пред очите ми. Ту се опитва да се сглоби в картинка, ту се разпада. Рицарски меч, доспехи, протегната ръка, скъпоценни камъни, гущер на стената…

Но аз знам — в този пъзел липсва един фрагмент, най-важния.

Изход.

Свалих шлема, разкопчах яката на комбинезона. В стаята беше тъмно — сутринта така и не дръпнах щорите…

Станах, протегнах се сладко и извиках:

— Мамо! Татко! Прибрах се!

През вратата се дочу нещо неразбираемо, заглушено от музика. Голяма беда с тези родители! Като надуят тези „Машина времени“ или някои други старчоци — не можеш да ги надвикаш!

— Не чувам! — отново извиках аз.

Макаревич, съкрушаващ се от невъзможността да промени света, притихна.

— Дъще, ще вечеряш ли? За теб да слагам ли? — приближавайки се до вратата, попита мама.

— Идвам. — изхлузвайки комбинезона, казах аз. — Сега.

Настръхвайки под студения душ — няма нищо по-хубаво за да се отърсиш от дълбината, — аз „превъртях“ затвора в спомените си. Томилин, хакерът Антон.

Не, нещо не пасва.

Аз изскочих изпод душа, избърсах се и хвърлих хавлията направо в коша за пране. Нахлузих старите, пробити на коленете дънки , и стара риза — някога я носеше мама, но на мен страшно ми харесваше.

— Карина!

— Идвам. — отключвайки вратата, промърморих аз. — Нали ви казах, ей сега…

Татко вече беше в къщи. Седеше на масата, хвърляйки по едно око към телевизора. И не пропусна да попита:

— Любимият град?

— Можеш да спиш спокойно. — аз се строполих на своята привична табуретка. — Татко, представи си, че си в затвора…

— Не искам. — моментално отвърна татко.

— Поне опитай. Затворили са те за половин година, ами, за хакване на сървър и кражба на файл…

— Карина! — татко многозначително почука с вилица по чинията си.

— За неправомерен достъп до охранявана от закона компютърна информация, като това деяние е довело до копиране на информацията… — с досада казах аз.

— Представих си. — отвърна татко. — Сега вече си представих. После?

Разбира се, не трябваше да обсъждам такива неща с роднините си. Е… малко ли неща не трябва да правя? Да инсталирам бръмбари на Томилин също нямах право.

— Осъдили са те на половин година във виртуален затвор…

— Добре поне, че не е бесилка. — вметна татко. Улови укорителния поглед на мама и се усмихна.

— Половин година. — продължих да упорствам аз. — Излежал си четири месеца. И изведнъж си намерил начин да излезеш навън, в Дийптаун. Но ако това се разкрие, ще те съдят за бягство! Е, ще се разхождаш ли Дийптаун?

— Това за твоят американски стаж ли е? — невинно попита татко.

— Не е стажът, аз се върнах преди повече от седмица… — започнах аз, но съобразих, че татко се шегува. Стажът в САЩ го изкарах във виртуалността, макар че много се надявах на истинско пътуване. И всяка вечер се налагаше да слушам за чудесата на техниката: „Я, дъщеря ни вече се е върнала от Щатите? Брей, какви са бързи самолетите днес!“. — Татко, питам сериозно!

— Не съм юрист. — скромно каза татко. — И дори не съм затворник.

— Татко…

Татко се замисли.

— Може и да избяга. — каза накрая той. — Ако има някаква важна причина. Това наш хакер ли е?

— Питам само абстрактно. — тормозейки котлетът с вилицата, казах аз.

— И аз също. Това абстрактен руски хакер ли е?

— Ъхъ.

— Тогава той може да е влюбен, може да пие бира с приятели, или да бяга само заради тръпката.

— Ами ако хакерът е американски?

— Тогава той ограбва банки, използвайки безупречното си алиби. — уверено каза татко. — И защо не? Да влезеш в затвора за малко, и докато честно си излежаваш наказанието, да се занимаваш със сериозен бизнес.

— Карина, петте минути минаха. — напомни ми мама.

Родителите ми са добри. Но правилото, че на масата не се говори за работа, а ако все пак се говори, то за не повече от пет минути, се съблюдава строго. По-добре да не споря.

— Вие сте зли, ще избягам от вас. — казах аз и протегнах към Клеопатра, дресираното мишле на мама, седящо на рамото й, парче котлет. Клео подуши котлета, но не го взе.

— Не тъпчи бедното животно. — строго каза мама.

— Когато доведеш в къщи някой млад човек и кажеш: „Ще замина с него“, ние ще сме щастливи. — добави татко.

— Ще ви го припомня. — злорадо обещах аз.

— Виртуалните млади хора не се броят. — уточни мама.

Не, хубаво е, когато родителите ти са програмисти. При това не толкова стандартни, както във Вътрешната Монголия на Антон Стеков.

Но понякога ми се иска да приличат повече на родители, а не на по-големи брат и сестра. Впрочем, братя и сестри също биха ми свършили работа…

— Вече преболедувах тези детски забави. — казах аз. — Аз съм на двайсет и шест и съм стар плъх от МВД-ешкия аквариум. Тийновете да се влюбват във виртуалността.

— Карина? — меко попита татко.

— Тинейджърите!

— Карина?

— Пъпчивите недорасляци! — аз хвърлих вилицата така, че Клео трепна на маминото рамо. Искаше ми се веднага да изскоча от кухнята, но първо отворих хладилника и грабнах пакет мляко.

— Не го пий студено! — напомни ми мама.

— Постави го пред духалото, да се затопли. — посъветва ме татко.

— Татко? — ехидно попитах аз, отправяйки се към стаята си.

— Пред вентилатора на системния блок. — бързо се поправи татко. Но аз вече се бях скрила зад вратата.

 

0100

Не мога да понасям, когато се опитват да ми уредят семейния живот!

Ако бях мъж, никой нямаше да се учудва, че на двадесет и шест годишна възраст се занимавам с кариерата си, а не стоя в кухнята. Направо средновековие! Всичките ми роднини непрекъснато се опитват да ме запознаят с някой, при това родителите ми активно им помагат.

Имам добра приятелка — наистина, никога не сме се срещали в реалността. Казва се Наташа, тя е рускиня, но живее в Австралия, заминала е там с родителите си още като е била малка. Преди две години с нея обсъждахме кога е подходящо да се омъжиш, и трябва ли изобщо да го правиш. Някак се получи така, че Наташа заговори за лесбийски секс. Пообсъждахме малко темата и решихме да опитаме — ами ако все пак се получи нещо? Толкова добри приятелки сме, ами ако успеем и да създадем здраво семейство? Решихме да не протакаме, отидохме в някакво дийптауновско ресторантче, изпихме бутилка шампанско и опитахме да се целуваме. Мляснах Наташа по устата — и изведнъж ми стана толкова смешно…

Ох, как се смяхме. Тъкмо се настроим на сериозна вълна, както се полага на влюбени жени, погледнем се — и отново ни напушва смях. Никаква романтика. Така че изпихме още едно шампанско и се запознахме с момчетата от съседната маса.

Общо взето смятам, че семейството е отживелица от довиртуалната ера. Но никога не мога да кажа това на родителите си.

Отпивайки прясно мляко направо от пакета, аз гледах монитора и обмислях жилищният въпрос, който разваля винаги и всичко у нас. Искаше ми се да мисля за нещо хубаво. За това, че ще разоблича отвратителна банда виртуални престъпници и ще получа премия — толкова голяма, че ще си купя апартамент. Е, или пък ще спечеля от лотарията къща, лимузина и яхта… това е доста по-вероятно.

И в този момент на екрана замига панелът на „бръмбара“, а колонките запищяха противно.

Виж ти!

Аз скочих, заподскачах на един крак, напъхвайки се в комбинезона. На монитора се разтвори карта на Дийптаун, а по нея невъзмутимо плуваше зелена точка. Хакерът Антон Стеков бе напуснал прехваленият виртуален затвор и със спокойна крачка се разхождаше из града!

Имах няколко входни точки в дълбината. Сега се включих към портала в развлекателният център — не най-добрият, но затова пък се намираше директно на пътя на хакера. Надявайки шлема си, аз се опитвах да си спомня какви тела имах там. Май нямах голям избор…

deep

Enter.

Аз скачам от койката в малка тясна стаичка. Отварям гардероба — на закачалките висят две мадами. Едната е вулгарна до безобразие, наклепана с грим и облечена в глупава старомодна рокля. Втората — твърде малолетна, в такава само в младежка дискотека можеш да идеш…

Така, а с какво съм в момента?

Доста симпатично момиче, здрава, с хубави извивки, но спортна. Ще стане. Такава трябва да се хареса на Стеков.

Закопчавам на ръката си скенера, маскиран като часовник, и излизам от стаята.

По прозрачният под на високият небостъргач, към плъзгащите се в прозрачни колони прозрачни асансьори. Сградата е изцяло от стъкло, само заетите стаи тъмнеят като капки мед в пчелна пита. Никога няма да построят такъв небостъргач — там, в истинският свят…

Шмугвам се в услужливия асансьор — и той с главозамайваща скорост пада от небесата към улиците на Дийптаун. Тези, които имат страх от високото, да не се притесняват…

А скенера пищи жизнерадостно, стрелката плавно се завърта по екрана. Хакера не взема такси, той просто върви по улицата.

Не, не мога да повярвам на късмета си! Толкова бързо и лесно да открия нарушение! Заданието ми и без това беше главозамайващо: първа инспекция в първия виртуален затвор. Не мога да разбера защо го повериха на мен, защо не изпратиха група опитни програмисти — при нас има истински майстори, те могат да разглобят затвора байт по байт, дори без да влизат в дълбината. А другарят подполковник и неговите подопечни дори нямаше да разберат, че лежат на предметното стъкло под микроскопа…

И в този момент ме спохожда много лоша мисъл.

Нямам думи колко лоша.

А защо реших, че това не се случва? Та това е стандартна схема — при обектът се изпраща неопитен сътрудник, „смотаняк“ на нашия жаргон, а истинските професионалисти работят тихо и незабележимо…

Но сега не трябва да мисля за това, нямам време. Аз излизам от асансьора и веднага забелязвам Антон Стеков.

Не, колко е нагъл само!

Затворникът се разхожда по улиците в истинския си облик. Дори не се е потрудил да се преоблече! Използва това, че виртуалните затвори са нещо ново, и още никой не е чувал за бягство.

Аз тръгвам след хакера, опитвайки се да съобразя какво да правя. Да се свържа с полицията на Дийптаун? Имам идентификационен номер на сътрудник на МВД Русия, длъжни са да ми окажат помощ. А може би трябва да проследя Стеков? Разбира се, това не е моя специалност, но…

„Карина, опомни се!“ — строго си казвам аз. „Не си играй на детектив, ти си експерт, а не оперативен работник!“

Точно така е, но продължавам да вървя след Стеков. Ругая се, спомням си отчетите на психолозите — при хората, които влизат в дълбината още от детска възраст, се забелязва значителен психически инфантилизъм, склонност да се играе, а не да се живее… И все пак аз вървя след Стеков.

За щастие — не за дълго.

Хакера се отправя с уверена стъпка към масичките на малко открито кафене. Посреща го висок, светлокос мъж — ама че се е издокарал, направо като някой викинг от филмите… сигурно в истинският живот е закръглен дребосък…

Стеков и непознатият се прегръщат, разменят някакви реплики. Опитвайки се да се изглеждам непринудено, аз сядам на съседната масичка. Изключвам звука на скенера — стига е пищял.

Неумело, непрофесионално… не са ме обучавали да преследвам…

Но те като че ли не ме забелязват.

Светлокосият здравеняк вика келнера, купува от него пакет „Беломор“ и се отдалечава. Върви някак неуверено, да не би да е пиян? Едва не се блъсва в мен и мърмори:

— Извинявай, птиче…

Отговарям без да се замисля, този образ сам ми подсказва маниерът на поведение:

— Лети си, орльо…

— Както кажеш, птиче. — светлокосият тип ме дарява с добродушен поглед и се отдалечава.

Добре ще е да проследя и него. Но сега нямам бръмбари, а и е опасно да ги инсталирам — мога да го изплаша.

А Стеков на съседната маса непринудено допива оставеното от „викинга“ кафе. Усмихва ми се, после става и се приближава:

— Извинете, може ли да седна?

Това вече не го очаквах. От една страна — късмет… от друга…

— Ами опитай… — отговарям аз. Грубо момиче съм, но затова пък — откровена и независима.

— Да ви поръчам ли кафе? — пита Стеков. Забелязвам, че наблизо стои келнерът и търпеливо чака поръчката. Келнерът очевидно е програма.

— Ами… — аз все повече и повече изпадам от образа. Поведението на Стеков изобщо не пасва с неговите тайни излизания от затвора! — Поръчай. — разрешавам аз. — Черно, без захар. А какво си се издокарал такъв?

Нападението е най-добрата защита!

— Издокарал? — с искрено недоумение пита хакера. — Това е обикновена затворническа дреха.

— Е, и защо си я навлякъл? — продължавам аз. Нима ще каже, че е избягал от затвора?

— За да привличам вниманието. — Стеков се усмихва. Някак странно… сякаш е нечия чужда усмивка… — Знаете ли, че в дълбината се появи и затвор?

— Не. — бързо отговарям аз. — И какво, ако се е появил?

— Това не ви ли шокира? — Стеков сваля очилата и ме гледа със съвсем не късоглед поглед.

— Малко ли затвори има по света…

— Но това е в света. — търпеливо обяснява Стеков. — Там има още много неща. Война, например. И други гадости. Но ето го и удивителното човешко свойство — да мъкне цялата налична гадост със себе си… Между другото, нека се запознаем. Казвам се Чингиз.

Ама че име си е измислил.

— Ксения. — изтърсвам напосоки. — Може и само Ксюша.

Името не предизвиква вътрешен протест. Груба и здрава девица — типична Ксюша. Сигурно обича марихуана и стар рок…

— Прекрасно. — кима „Чингиз“. — Имате ли няколко часа?

— Зависи за какво. — уточнявам аз.

— За разходка. — сериозно казва Стеков. — Та вие сте отдавна в дълбината, нали? Бих предположил — още от четиринайсетгодишна.

— А на колко съм сега? — любопитствам аз. Той наистина позна.

— Двайсет и четири — двайсет и пет. — Стеков дори не чака потвърждение. — Разбирате ли, Ксюша, дълбината налага своя отпечатък върху поведението. Ако имаш известен опит, можеш да определиш колко отдавна човекът влиза във виртуалността.

Келнерът носи кафето. Отпивам малка глътка и кимам кокетливо на Стеков:

— Интересен си. Да се поразходим.

Аз все по-дълбоко потъвам в разговора. Сега би трябвало да заловя хакера на местопрестъплението, а аз флиртувам… но сега нямам възможност да позвъня в полицията, нали така? Всичко става твърде бързо.

Стеков отново слага очилата си, става, маха с ръка, спирайки такси. А аз поглеждам мимоходом в екрана на скенера.

Стрелката сочи някъде в посока на затвора. Но не и на Стеков!

— По дяволите! — викам аз, скачайки. Чашката пада от масата върху каменните плочи на тротоара и звънко се разбива на парчета. Лъже-Стеков се обръща с усмивка:

— Какво има, Ксюша?

Аз мълча. Иска ми се да се разрева. Аз съм глупачка, последната глупачка! „Лети си, орльо!“ Измамиха ме толкова просто и изящно… трябваше само малко да си размърдам мозъка и…

— Не го преживявайте толкова. — Лъже-Стеков ме хваща меко за лакътя. — Нищо ужасно не е станало, повярвайте ми.

— Къде е той? — изтърсвам аз.

— Тоха? Мисля, че вече се е върнал в затвора.

— Разбирате ли, че сте виновен в съучастничество? — питам аз. — Имайте предвид, че разговорът ни се записва и…

— Аз все още ви каня на разходка. — Лъже-Стеков изобщо не изглежда уплашен. — Между другото, Ксюша, замисляли ли сте се защо виртуалният затвор е поместен в Дийптаун?

Мълча. Всичко отиде по дяволите, изплаших престъпника, провалих инспекцията…

— Какво им пречеше да направят отделно виртуално пространство за затвора? — продължава Лъже-Стеков. — Никакви бягства, дори теоретически.

— Мислите, че големите клечки на върха разбират от тези неща? — отговарям аз. И мислено се хващам за главата. Какви ги върша? Споря с престъпник, одумвам началството пред него!

— Разбират. Е, ще тръгваме ли?

Оглеждам се — наблизо, на кръстовището, стои полицай. Обикновен Дийптауновски полицай, як, с предразполагащо добро лице. Бяла униформа, значка с номер. На колана — кобур с пистолет, белезници, радиостанция. Само да викна — и моят събеседник ще бъде арестуван. Никъде няма да избяга.

Но вече осъзнавам, че няма да извикам полицая. Стеков зададе същия онзи въпрос, който мъчеше и мен.

Защо затворът не е изолиран?

И отговорът е само един.

За да има къде да се бяга.

 

0101

Таксито криволичи из Дийптаун, следвайки указанията на фалшивия Стеков. На пръв поглед — без всякаква система, но аз забелязвам — ние непрекъснато прескачаме от руския сектор в японския, китайския, немския, американския.

Заплита следите. Грубо, но ефективно. Разбира се, ако проследяването не се води на ниво провайдер.

И моят спътник си мисли същото.

— През кого влизаш, Ксюша?

— Аз не съм Ксюша. — отговарям аз, пращайки цялата секретност по дяволите. — Казвам се Карина.

— А аз — Чингиз. Наистина. Та през кого?

— Москва-Онлайн.

— Ъхъ… — с явно задоволство отговаря Чингиз. Без да се крие, вади пейджър и пише писмо, без да поглежда клавиатурата.

Нима има съучастници и сред провайдерите?

А защо пък не? Москва-Онлайн е една от най-популярните фирми. Ако Чингиз е сериозен човек — а той определено прилича на такъв, — то със сигурност би си осигурил познати в най-популярните и големи фирми.

— Спрете при паметника на Последния Спамър. — нарежда Чингиз на програмата-шофьор.

Познавам това място. Имаше такава професия в дълбината — спамър. В довиртуалната ера те разпращаха рекламни писма от арендовани за еднократно използване адреси. В началния период на дълбината се заеха лично с рекламата. Създаваха простички програми с външния вид на обаятелни младежи и симпатични девойки, които бродеха по улиците и досаждаха на всеки срещнат: „Извинете, чухте ли удивителната новина? Отворен е прекрасен публичен дом «Интелектуална страст»…“

Преследваха^[3] ги дълго време. Полицията ги разстрелваше, провайдерите ги проследяваха… Но спамерите изчезнаха едва след като започнаха да издават лицензи на частни лица. Появи се и още една професия — ловец на спамъри. Веднага щом хората съобразиха, че по-лесно ще спечелят от лов на нелицензирани „рекламчици“, отколкото от самата реклама, броя на спамерите стремително намаля. За ознаменуване на победата издигнаха паметник, изобразяващ млад човек с идиотска усмивка, опулени очи и сноп рекламни листовки в ръка. Разбира се, от време на време се появяват спамери. Но това е епизодично, защото наградата за унищожаването им благоразумно не е отменена.

Таксито спира до парка, където стои вечно младия „рекламчик“. На стъпалата на паметника хората пият бира, общуват си и никой не досажда на другия със съвети как по-добре да изхарчи времето и парите си…

Чингиз успява да изкочи първи и да ми отвори вратата. Оставям галантността му без внимание. Намираме свободна пейка; със същата мълниеносност Чингиз се отправя към будката за бира. Над будката виси избледнял рекламен плакат: „Само днес бирата «Леден орел» се разпространява безплатно!“

Плакатът виси, откакто се помня.

Той даже нарочно е окачен избледнял.

— Е, какво искахте да ми кажете? — питам аз, отваряйки бирата си. — Имайте предвид, че всичко казано може да се използва срещу вас…

— Карина, имате ли нещо против да сменя тялото си? — пита Чингиз.

Мълча; не разбирам нищо.

А Чингиз сякаш се обгръща с мъгла. До мен стоеше набития Антон Стеков, а ето — вече го няма. На мястото му се появява предишния светлокос красавец.

Когато Чингиз си размени тялото с Антон в кафето, това не ме учуди. Това може да е запрограмирано предварително. Чингиз чакаше приятеля си и машината е реагирала при неговото приближаване. Обикновен набор функции, използван от всеки уважаващ себе си хакер.

Но нима и обратната смяна на телата е била предварително зададена?

По-лесно е да повярвам в това.

Защото в противен случай Чингиз е дайвър.

Онзи същия фолклорен персонаж, който може по желание да излезе от виртуалността. Човек, който през цялото време осъзнава илюзорността на всичко наоколо. Само да поиска — и парка наоколо ще се превърне в обикновена тримерна картинка. Той може да свали шлема, да набере на клавиатурата команда и да смени облика си. Той може, гледайки нарисувания Дийптаун, да види слабите места в програмния код.

Може много неща… ако дайвърите наистина съществуваха.

— Аз съм дайвър. — казва Чингиз. — Ако смяташ, че това бе приготвено предварително, кажи какъв да стана.

Поклащам глава. Само маскарад ми липсва. Не сме във Венеция. Питам:

— А истинският Стеков също ли е дайвър?

Това би обяснило по какъв начин е излязъл от затвора.

— Не. Той е хакер. Много добър хакер… — Чингиз се усмихва и добавя: — Единственият член на UGI, HZ0 и UHG едновременно.

— Но те не допускат съвместно членство… — глупаво възразявам аз.

— А той навсякъде се представя под различно име. — разяснява Чингиз. — Впрочем, това няма нищо общо с работата ни.

— Има! — възразявам аз. — Как може толкова опитен човек да го хванат за дребна кражба? Прегледах делото му — той е направил груби грешки! А и престъплението е… смешно. Заличаване на телефонна база данни на стойност триста четирийсет и три рубли и шестнайсет копейки!

— Е, някога Шура Балаганов беше хванат за кражба на евтина пудриера. — загадъчно отвръща Чингиз. Балаганов… смътно познато име, но не мога да си спомня. Сигурно някой от легендарните хакери… — Но вие сте права, Карина. Тоха нарочно се издъни.

— Защо?

— За да го арестуват. — с точността и безсмислеността на програмиста от вица отговаря Чингиз. — А после се наложи да дам подкуп. За да го осъдят, а не да се размине с глоба.

— Защо? — отново възкликвам аз.

— За да може Тоха да влезе във виртуалния затвор. — търпеливо обяснява Чингиз. — А после — започна да излиза от затвора и да се разхожда из дълбината. Каналът нарочно беше пробит грубо.

— Вие искате да дискредитирате самата идея на виртуалния затвор? — досещам се аз. Моят събеседник кима. — Чингиз… но това е глупаво!

Аз се горещя и осъзнавам това. Далеч по-добре би било да изслушам Чингиз. Но трябва да го победя в спора — за да изчезне неприятното, глупаво усещане за собствената ми непълноценност.

— Нима това ви е толкова неприятно? — питам го аз. — Ние всички обичаме Дийптаун, но помислете — с вашата гнусливост, с вашето нежелание да бъдете редом с престъпниците вие хвърляте тези хора по склона на живота…

— Откъде накъде „гнусливост“? — изумява се Чингиз. — Самият аз съм престъпник, ако не сте забравили.

— Тогава защо сте против затвора? Вашият приятел е пожертвал свободата си, за да се бори с виртуалния затвор! Нима си струва такива жертви?

— Карина, защо затворът е в юрисдикцията на МВД, а не на министерството на правосъдието, както трябва да бъде?

— Проектът започна като следствен изолатор за лица, извършили престъпление в дълбината. — отговарям аз. — Разбирате ли, много беше удобно следствието да се провежда в самият Дийптаун. Сега изолаторът е превърнат в затвор, но докато протича експериментът, юрисдикцията не се променя. Странно е, разбира се, че затворът не е отделен от Дийптаун…

— Карина, знаете ли как хората стават дайвъри?

— Не. — гледам го като хипнотизирана. Ами ако сега ми предложи…

— Стрес. Силни емоции. Отвращение. Страх. Ненавист. Мъка. — Чингиз вдига глава и гледа безоблачното небе. Над този парк небето винаги е чисто, тук го няма знаменития „Le quartier des Pluies“ от френския сектор… — По-рядко — възторг. Радост. Много по-рядко… Забелязвали ли сте, Карина, че в езика ни има далеч повече думи, които означават тъга? Печал, депресия, мъка, меланхолия…

— Е, и?

— Те провеждат експерименти над хората, Карина. Опитват се да създадат дайвъри.

— Кои „те“?

— Не зная. Някои умни момчета от МВД. Те и без това търсиха дайвъри, особено когато имаха нещо като собствена организация, „съветът на дайвърите“. Молиха да се направи едно, да се помогне в друго… обикновено не им отказваха. Но явно това вече не им е достатъчно. Виртуалността стана твърде голяма част от живота ни. Тук има всичко — банки, институти, корпорации, военни бази и щабове. Значи — нужни са информатори, агенти, шпиони. Дайвърите са малко. Тези, които са успели да открият и да вербуват, вече не достигат. И ето, че се опитват да създадат нови.

Силни емоции?

Аз си спомням убиеца, опитващ се да дресира лисичето.

„После лисичето ще умре“.

Значи, катарзис, другарю подполковник?

Хакери, затворени без достъп до любимите си компютри — и при това затворени във виртуалността! Убийци и изнасилвачи, крадливи бизнесмени, шофьори, прегазили пешеходци…

— Всички те знаят, че затворът е в Дийптаун. Те мечтаят да се измъкнат… поне за малко. — казва Чингиз. — И непрекъснато ги подлагат на стрес. И дори да го наричат психотерапия… целта й е да превърнат човек в дайвър.

— Какви доказателства имате? — питам аз.

— Неофициални. — усмихва се Чингиз. — И няма да разкрия информаторите си. Но помислете сама: оборудването за всеки затворник струва около пет хиляди долара. Поддръжката — около четири хиляди за година. Защо МВД ще проявява подобна щедрост?

— Хора с… с необикновени способности… — неизвестно защо аз избягвам думата „дайвър“. Все едно да повярвам в Баба Яга или Дядо Мраз. — Те наистина са нужни. И ще е много хубаво, ако тези способности може да получи всеки желаещ.

— На времето фашистите измъчиха хиляди военнопленници. Но науката получи ценни данни. Карина, на кого да обяснявам, че експериментите над хората са престъпни? На сътрудник на МВД?

Той е много сериозен.

— И какво искате от сътрудника на МВД? — питам аз. — Помощ?

— Първо отговорете, Карина, споделяте ли мнението ми? Или просто не искате да спорите? — пита Чингиз.

— Ами ако излъжа? — питам аз.

— Отговорете честно.

Каква смешна молба!

„Отговорете честно“!

В Дийптаун, в града, където всеки има хиляди лица. В града, където всеки си измисля нова биография и ново име. В града, където измислицата е по-необходима от истината.

А Чингиз ме гледа така, сякаш изобщо не се съмнява — ще го послушам.

— И на мен не ми харесва всичко това. — казвам аз. — Но какво мога да направя? Разказвате ми за заговор едва ли не на държавно равнище! Не разбирате ли коя съм аз? Преди година завърших университета. Специализирам мрежови правонарушения. Ни в клин, ни в ръкав ми възложиха тази инспекция… казаха, че има сериозни съмнения в надеждността на затвора. Това е! Ще напиша отчет, началниците ми ще го получат… но ако им наредят отгоре — отчетът ще изчезне. Никой няма да ме чуе, Чингиз.

— Това не е нужно. — той се усмихва и протяга ръце. — Арестувайте ме, Карина.

— Вие сте побъркан! — аз неволно се отдръпвам.

— Арестувайте ме! — настоятелно повтаря Чингиз. — Няма да успеем да провалим проекта. Но ще вдигнем шум около затвора. Ние с Тоха ще се отървем с условна присъда, гарантирам ви. Имам много добри адвокати… всичко е обмислено. Но за затвора това ще е край. Вестниците ще предъвкват историята с бягството, гражданите ще завият от ужас. Затворът или ще бъде премахнат, или ще го отделят от Дийптаун.

— Нямам право да ви арестувам!

— Извикайте полицай!

Той все още държи ръцете си пред мен, сякаш очаква щракването на белезниците около китките си.

— Престанете… — мърморя аз.

— Но вие искахте това, Карина! Вие мечтаехте да хванете беглеца! Е, хайде — заловете го!

Аз скачам. Аз отстъпвам позорно. А Чингиз изведнъж пада пред мен на колене. Това е някаква невъзможна смес от клоунада и искреност.

— Моля ви! Моля да изпълните служебния си дълг! Арестувайте престъпника!

— Стига толкова, Чингиз! Не се превземайте!

Младежите, стоящи до паметника, започват да ни ръкопляскат. Сигурно отстрани това прилича на обяснение в любов… белокосият рицар се е поклонил пред прекрасната дама…

Аз трепвам, когато си спомням на какво ми прилича това.

— Добре, ще ви помогна да го направите. — казва Чингиз. — Не исках това…

Той пъха ръка в сакото — и когато ръката се връща, в нея блести пистолет.

Но в следващият миг някъде иззад гърба ми се раздава изстрел. Лицето на Чингиз се покрива с кръв — и той пада в краката ми.

 

0110

— Отдавна не си се съветвала с мен. — каза татко.

Седяхме в кухнята и пиехме чай. Мама спеше, не я събудих. И татко не будих — той сам се събуди, когато се измъквах от стаята.

— Ти не ходиш в дълбината. — измърморих аз.

— Някога ходех. — отговори татко.

— А защо престана? — поклащайки лъжичката в чашата, попитах аз. Винаги пия чая си �