Майн Рид
Конникът без глава (76) — Моята библиотека

Глава LXXV
ПО СЛЕДАТА

Зеб Стамп не остана дълго на мястото, гдето откри отпечатъка от счупената подкова. Шест секунди му бяха достатъчни, за да се увери, че не се лъже. После се изправи на крака и тръгна по следата.

Той не се качи на коня си, а продължи пешком. Старата кобила го следваше послушно на известно разстояние.

Ловецът измина по този начин повече от миля, ту по-бавно, където следата беше неясна, ту с ускорени крачки, където отпечатъкът от счупената подкова се виждаше лесно.

Като някакъв археолог, погълнат от разчитането на йероглифи, погребани отдавна под развалините на някой изчезнал град, йероглифи, странни за всеки освен за самия него, Зеб Стамп крачеше напред и разчиташе знаците на прерията.

Погълнат от тази работа и размишления около нея, той не виждаше нищо друго. Не поглеждаше нито към зелената безгранична савана, която се разстилаше наоколо, нито към синьото безоблачно небе, което се простираше над него. Цялото му внимание беше насочено към торфа пред него.

Внезапно Зеб трепна. До слуха му достигна пушечен изстрел, но толкова далечен, че приличаше на гърмеж от капсула.

Той неволно спря и същевременно повдигна очи нагоре, без да изправя превитото си тяло.

С бърз поглед Зеб огледа тази част от хоризонта, отгдето можеше да идва звукът. Към небето бавно се издигаше синкав дим, който все още имаше форма на балон. Под него се открояваше тъмното петно на един горист „остров“. Толкова далечни бяха „островът“, димът и звукът, че само опитното око и острият слух на някой жител на прерията можеше да види дима и чуе звука от мястото, гдето стоеше Зеб Стамп.

Старият ловец имаше и опитно око, и остър слух.

— Това пък какво е! — промърмори той, като продължаваше да стои подобно градинар, който сади зеле. — Какво ли е наистина! Кому е скимнало да ходи на лов по тия места! Какъв лов има там, да си струва барутът? Бил съм на тоя остров и знам, че има само койоти. А и те от какво живеят, един господ знае. Аха! — продължи Зеб след известно време. — Сигурно е някой търговец от града на излет, както казват — пука по тези смрадливи гадини, а после ще разправя, че е бил на лов за вълци. Е, добре, не е моя работа. Нека се забавлява. Хей! Нещо идва насам. Кон с ездач — препуска, като че дяволът го гони с нажежена вила. Какво е това? Кълна се, че е безглавият. Да, той е! Мътните го взели.

Старият ловец беше прав. Нямаше никакво съмнение, че ездачът, който се измъква от облака серен дим, сега разпръснат над прерията, и който галопираше към мястото, където стоеше Зеб, бе конникът без глава.

Нямаше съмнение и за посоката, в която препускаше — право към Зеб. Сякаш го бе видял и искаше да дойде при него.

В пределите на Тексас не можеше да се намери по-смел човек от обитателя на горския пущинак Зеб Стамп. Той не се страхуваше да срещне нито кугуар, нито ягуар, мечка, бизон или червенокож. Дори цяла банда команчи да беше го преследвала, нямаше да се изплаши и на половината толкова, колкото се уплаши при вида на самотния ездач.

Закален от суровия живот сред дивата природа, Зеб Стамп, колкото и странно да е, не беше напълно лишен от някои суеверни предразсъдъци.

Макар че имаше смелостта да срещне с презрение какъвто и да е враг — всякакъв враг в естествен вид, независимо двукрак или четирикрак, — той все пак не беше достатъчно неустрашим, да се противопостави на свръхестественото. Самият Байар^[1] би трепнал при вида на конника, който напредваше сякаш с намерение да се впусне в смъртна борба.

Зеб Стамп не само трепна, но се разтрепери във високите си ботуши от крокодилска кожа и се огледа къде да се скрие.

Наблизо растяха храсти, които можеха да му послужат за прикритие. Той несъзнателно се спусна към тях и се скри дълго преди конникът без глава да се приближи и да го види.

Кобилата, която стоеше оседлана до него, можеше да го издаде, но Зеб беше помислил и за това.

— Лягай долу! — извика той на безсловесния си другар, който, въпреки че не можеше да говори, прекрасно разбираше всичко. — Клякай или ще се провалиш вдън земя!

Сякаш изплашено от подобно нещастие, мършавото животно се отпусна първо на колене, а после, като снижи задните си части, легна на тревата като за почивка.

Едва Зеб и кобилата му успяха да се настанят, и конникът без глава префуча край тях.

Той летеше с пълна скорост и Зеб се зарадва, когато видя, че няма намерение да намалява бързината си.

Само случайността го бе довела насам. Той не бе видял нито ловеца, нито жалката му кобила. Ловецът, може Ьи не и кобилата, беше доволен, че конникът без глава постъпи така благородно. Но дълго преди да изчезне от погледа, Зеб го бе разгледал и видял кой е.

„Видението“ можеше да бъде тайна за целия свят, но вече не и за Зебулон Стамп.

Когато конят прелетя в кариер край храстите, краищата на сарапето се развяха от вятъра и разкриха пред очите на Стамп добре позната фигура, облечена в дреха, която той бе виждал по-рано — блуза от син памучен плат с басти на гърдите. И макар че на светлата дреха се открояваха червени петна, ловецът можа да я познае.

Зеб не беше много сигурен за лицето, което видя на седлото до крака на ездача. Но нищо чудно. И майката, която често е гледала с любов този красив по-рано образ, сега едва ли би го познала.

Зеб Стамп го позна по чувство. Конят, седлото, кобурът, шареното capane, небесносинята риза и панталони, даже и шапката на главата му бяха добре познати. Позната му беше и фигурата, която седеше почти изправена на седлото. Главата сигурно принадлежеше на същата фигура, макар че не беше на мястото си.

Зеб не видя конника само набързо. Той можа подробно да разгледа призрачното видение. Макар в галоп, жребецът премина на по-малко от десет крачки от него.

Той не се опита да спре отдалечаващият се ездач нито с думи, нито с движение. Само когато истината блесна в ума му, той тъжно промърмори:

— Мътните го взели! Значи вярно е! Бедният момък — мъртъв!… Мъртъв!