Майн Рид
Конникът без глава (62) — Моята библиотека

Глава LXI
АНГЕЛИ НА ЗЕМЯТА

Луиза Пойндекстър беше като зашеметена от бързото и неочаквано отстъпление на нейната съперница. Тя се бе качила на седлото, готова всеки миг да забие шпори в хълбоците на красивата Луна. Но се въздържа и стоеше нерешителна, все още слисана от това, което бе видяла.

Само преди миг тя бе погледнала в хакалето и бе видяла своята съперница, която се чувствуваше там като у дома си — господарка на жилището, и неговия собственик.

Как да се обясни внезапното й бягство? Какво означаваше този пропит със злобна омраза поглед? Защо й липсваше тържествената увереност, която се поражда от чувството за собственост?

Вместо да я оскърбят, погледите и постъпките на Исидора й бяха причинили някаква скрита радост.

И вместо да тръгне след нея или да препусне в каквато и да е посока, Луиза Пойндекстър се смъкна от седлото и влезе в колибата.

При вида на бледите бузи и блуждаещи очи на своя любим младата креолка забрави за миг всички оскърбления.

— Боже мой! Боже мой! — извика тя, като се спусна към леглото. — Морис ранен! Умира! Кой е направил това?

Не последва никакъв отговор. Чу се само някакво несвързано бръщолевене.

— Морис! Морис! Отговори ми! Не ме ли познаваш? Луиза е!… Твоята Луиза! Нали ти ме наричаше така? О, повтори го, повтори го пак!

— Ах! Колко сте красиви вие, небесни ангели! Много сте красиви. Да, да, така изглеждате поне за погледа. Но не мислете, че няма подобни вам и на земята. Има, има. Знам един ангел — и не само един! Но един поне ви превъзхожда вас, небесните ангели! Искам да кажа, че ви превъзхожда по красота — колкото за добрината, то е друго нещо! Не говоря за добрина — не, не.

— Морис, скъпи Морис! Защо говориш така? Ти не си умрял! Ти си тук, с мен — с Луиза!

— Аз съм в рая, да, в рая съм. Но въпреки всичко не искам да остана тук. Освен ако и тя е с мен. Може да е приятно място. Но не и без нея. Ако беше и тя тук, щях да съм доволен. Чуйте, ангели, които летите около мене! Признавам, че сте много красиви, но нито един от вас не е като нея — като моя ангел. О, идва и един дявол, един красив дявол — не говоря за него. Мисля само за ангела от прерията.

— Спомняш ли си нейното име?

Никога може би на бълнуващ човек не е бил задаван въпрос, при който отговорът се е очаквал с такова нетърпение.

Луиза се наведе над него, превърната цяла в слух, като следеше с поглед всяко движение на устните му.

— Име! Име ли? Спомена ли някой думата „име“? Та имате ли вие имена? О, да, спомням си: Михаил, Габриел, Израел — мъже, все мъже. Ангели, но не като моя ангел, който е жена, Нейното име е…

— Е?

— Луиза, Луиза, Луиза. Защо да го крия от вас — от вас, които сте тук, горе, и все пак знаете всичко, което става на земята? Сигурно познавате — Луиза? Трябва да я знаете. Не може да не я обичате, когато я обичам аз от все сърце, да, от все сърце!

Дори когато тези думи бяха изречени пламенно за пръв път под сенките на акациите от човек в пълно съзнание, и тогава дори Луиза не бе ги слушала с такава голяма радост. О! Колко щастлива беше тя сега!

Нежни целувки обсипаха отново горящото чело и безкръвните устни. Но този път девойката, която целуваше, нямаше защо да трепва от този допир.

Тя само се изправи тържествуваща, притиснала с ръка сърцето си, за да спре лудото му туптене. Щастието й беше така пълно, така опияняващо, щото тя се страхуваше, че няма да е вечно, че може да бъде скоро нарушено.

И наистина опасенията й се оправдаха. На вратата на хижата се появи сянка — сянка на мъж, който в следния миг бе вече до нея.

Във външния вид на новодошлия нямаше нищо страшно. Напротив! В изгледа и облеклото му имаше нещо смешно, особено като имаме предвид мястото и времето. Това впечатление се засилваше още повече от странните предмети, които той носеше в ръце: в едната томахавка, в другата огромна змия, по чиято опашка с броеница от рогови пръстени се познаваше породата й.

Към външността на тази смешна фигура трябваше да добавим израза на озадаченост и изненада, които се изписаха по лицето му, когато, прекрачвайки прага, откри промяната, станала в негово отсъствие.

— Света богородице! — възкликна той, като изпусна змията и томахавката и ококори очи, доколкото му позволяваха клепачите. — Навярно сънувам? Трябва така да е! Вие ли сте, мис Пойндекстър? Не, не може да бъде!

— Аз съм, мистър О’Нийл. Никак не е любезно от ваша страна да ме забравяте толкова скоро.

— Да ви забравя ли? Не, мис, не ме обвинявайте в нещо съвсем невъзможно. Щом е видял вашето сладко личице, ирландецът ще го помни до гроб. Господи! Вас не мога да забравя и насън дори.

Фелим погледна многозначително към леглото. По тялото на девойката мина сладостен трепет.

— Но какво значи това? — продължи Фелим, като се сети отново за загадъчната промяна. — Къде е другата девойка или дама, или жена — каквато и да беше! Не видяхте ли тук една жена, мис Пойндекстър?

— Да, видях.

— О, видяхте я значи! А къде е?

— Сигурно си е отишла.

— Отиде ли си? По дяволите! И тя сама не знаеше какво иска. Оставих я тук, в хижата, преди десетина минути. Свали си бонето — то си беше май мъжка шапка — и се разположи, като че ще векува. А си отишла, казахте? Хич не съжалявам! От такава жена е добре да си по-далече. Много й приляга да върти револвер. Ще повярвате ли, мис Пойндекстър, че завря един пищов на шест инча под носа ми?

— Господи! Защо?

— Защо ли? Само защото исках да й попреча да се намъкне в хижата. Но все пак влезе, защото Зеб Стамп не се възпротиви като мене. Каза, че била приятелка на господаря и искала да се грижи за него.

— Наистина ли? О, странно, много странно! — промълви замислено креолката.

— Така е. Всичко е странно напоследък; само вашата красота няма да бъде никога странна за една колиба, гдето живее Фелим О’Нийл. Много се радвам да ви видя, мис; сигурен съм, че и господарят щеше да се радва, ако…

— Разкажете ми какво се е случило, драги Фелим?

— Добре, мис; но ако искате да ви разкажа всичко, трябва да си свалите шапката и да останете по-дълго време; а да ви разкажа всички чудновати неща, които се случиха от завчера, ще ми трябва цял-целеничък ден.

— Кой е идвал оттогава?

— Кой е идвал ли?

— Освен…

— Искате да кажете освен оная мъжкарана?

— Да, идвал ли е някой друг?

— О, много други. От всички видове и цветове. Най-напред насам се бе запътил един, който изобщо не стигна до колибата. Но не смея да ви разкажа за него, защото можете да се уплашите.

— Разкажете ми! Аз не се страхувам.

— Добре тогава. Само че и аз самият не можах да разбера всичко. Беше конник без глава.

— Без глава ли?

— Да. Нямаше такова нещо на тялото му.

Тия думи накараха Луиза да помисли, че самият Фелим е загубил ума си.

— А още по-интересно е, мис, че той съвсем приличаше на мистър Морис! Същият кон, същото мексиканско одеяло на раменете му — всичко! Изглеждаше също като господаря, когато язди. Майчице, как се изплаших, когато го видях!

— Къде го видяхте, мистър О’Нийл?

— Ей, там, на височината. Господарят бе обещал да се върне същата сутрин от поселището. Излязох да го посрещна и какво да видя — идва си, както помислих отначало. След това се приближи, но без глава, спря се за малко, после препусна лудо по равнината. Тара се спусна с вой по петите му и така се изгубиха от погледа ми. Върнах се в колибата, затворих се и легнах. Тъкмо бях заспал и сънувах… Но, мис, вие ще се уморите да стоите права! Махнете си шапката и седнете ей там на сандъка! Там се седи по-удобно, отколкото на стола. Седнете, моля ви, защото ако искате да разкажа всичко…

— Не се безпокойте за мен, продължавайте! Кажете ми, моля ви се, кой друг е идвал тук освен странния конник, който сигурно е искал да се пошегува с вас?

— Да се пошегува ли? Същото каза и старият Зеб.

— Значи и той е идвал?

— Да, да, но много време след другите.

— След кои други?

— Да, мис. Зеб пристигна едва вчера сутринта, а другите идваха предишната нощ по никакво време. Дигнаха ме от сън.

— Но кои? Кои други?

— Индианците, разбира се.

— Индианци ли?

— Ами да, цяло племе. Както ви казах, мис, тъкмо бях заспал дълбоко, когато чух в колибата гласове над главата ми и шумолене на хартия, като че някой размесваше карти за игра и… Света Богородице, какво е това?

— Кое?

— Нищо ли не чухте? Пак същата история. Конски тропот. Пред хижата. — Фелим се втурна към вратата.

— Свети Патрик! Обкръжени сме от конници. Може да има до хиляда души. А зад тях идват други. Старият Зеб… Трябва пак да накарам кобилата да квичи. Господи, дано не закъснея!

Като грабна кактусовия клон, който бе внесъл за удобство в колибата, той изхвръкна навън.

— Mon Dieu! — извика креолката. — Те са! Баща ми — и ще ме завари тук. Как да му обясня? Света Дево, спаси ме от позор!

Луиза се хвърли несъзнателно към вратата и я затвори. Но като размисли малко, разбра, че това е напразно. Хората, които бяха отвън, нямаше да се спрат пред такова препятствие. Тя бе познала гласовете на регулаторите.

Пред очите и се мярна цепнатина в кожената стена. Да избяга ли оттам, колкото и да е недостойно?

Но и това беше вече невъзможно. И в задната част на двора се чу тропот от копита. Имаше вече конници и зад колибата.

Освен това конят й беше пред колибата — не можеше да не го познаят. Сигурно са го видели вече.

Но друга — по-великодушна мисъл възпря девойката от бягство.

Морис беше в опасност, от която не можеше да се спаси, защото не я подозираше дори. Кой друг освен нея можеше да го защити?

— Нека загубя доброто си име — помисли тя. — Да загубя баща си, приятелите си, но не и него. Опозорена или не, ще му остана вярна.

С тези благородни мисли Луиза зае мястото си до леглото на болния, готова да се изложи на всичко, дори на смърт, само да запази избраника на сърцето си.