Майн Рид
Конникът без глава (53) — Моята библиотека

Глава LII
ПРОБУЖДАНЕ

Вторият сън на Фелим продължи по-дълго от първия. Беше почти пладне, когато той се събуди, и то с помощта на ведро студена вода, лисната в лицето му. От нея той изтрезня почти толкова бързо, колкото и от появата на червенокожите.

Човекът, който го разхлади с този душ, бе Зеб Стамп.

След като напусна Каса дел Корво старият ловец пое по най-прекия познат път към изворите на Нуесес. Без да търси „следи“, той прекоси прерията и навлезе във вече описаната алея.

От думите на Луиза Пойндекстър Зеб разбра, че Морис се намира в опасност — той познаваше добре хората, тръгнали да търсят ловеца на мустанги. Затова побърза да стигне Аламо преди тях, като през цялото време се стараеше да ги избегне.

Той знаеше, че ако срещне регулаторите, не ще може да им се изплъзне и те ще го заставят да ги заведе до жилището на заподозрения убиец.

Когато стигна до завоя на алеята, ловецът има нещастието да види точно пред себе си преследвачите, които се бяха събрали и разглеждаха някакъв „знак“.

За голямо негово задоволство обаче те не го видяха.

— Дяволите да ги вземат! — промърмори той. — Трябваше да се сетя, че са тук. Сега трябва да се върна и да заобиколя. Ще се забавя цял час. Хайде, стара кобилке. Не можеш да прескокнеш това препятствие! Пътят ни се удължава с цели шест мили. Ама какво да се прави. Хайде! Хайде да се връщаме!

Зеб дръпна силно юздите, обърна кобилата и препусна обратно по алеята. Когато излезе отново в равнината, той тръгна край гората и навлезе в нея по пътеката, отгдето Диас и помощниците му бяха минали предишния ден. Оттук нататък не му се случи нищо. Той продължи, без да се спира, докато стигна в долината на Аламо, близо до къщата на ловеца на мустанги.

Вместо да се отправи направо към нея, Зеб слезе от коня си, завърза го и се приближи към хакалето с обичайната си предпазливост.

Вратата от конска кожа беше затворена, но по средата й зееше дупка. Какво ли значеше това?

Зеб не можеше да отговори дори с предположения на този въпрос.

Той увеличи предпазливостта си и продължи да се прокрадва напред, сякаш следеше антилопа. Ловецът заобиколи зад къщата, за да може да се прикрива под дърветата, стигна до навеса, присви се на колене и се ослуша.

Пред очите му се откри отвор в стената на къщата — един от коловете беше изкъртен, а кожата от вътрешната страна — разкъсана. Това го озадачи, но преди да може да направи каквито и да са догадки, до ушите му достигна тежко дишане, придружено с хъркане, което той веднага разбра, че е от ноздрите на ирландеца.

Само един поглед през отвора го убеди, че не се е излъгал. Фелим спеше.

Сега вече нямаше нужда да обикаля така предпазливо. Изправи се на крака, обходи къщата и влезе през вратата, която не беше залостена.

Стамп не се опита да събуди Фелим, преди да разгледа струпания на пода багаж.

— Като че ли за път са се приготвили — отбеляза той след бегъл поглед. — А, спомням си. Младият момък каза, че тия дни ще се мести оттук. Това животно не само е заспало, а и здраво се е натряскало. Целият мирише на спирт. Дали е оставил и за мене? Надали. Ни капка, дявол го взел! Ето къде се търкаля дамаджаната, а ето и шишето — и двете пълни с въздух. Пияница такъв! Той може да изпие толкова алкохол, колкото би погълнала и варовитата прерия. Ха! Испански карти! Цяла колода разпръснати по пода. Какво ли е правил с тях? Сигурно е играл сам, докато е пил. Но защо е прорязана тази дупка във вратата? Ами другата отзад? Сигурно само той ще може да ми обясни. Ще трябва да го събудя. Фелим! Фелим! Фелим не отговори.

— Фелим! Хей, Фелим, чуваш ли?

Никакъв отговор. Втория път Зеб извика така, че можеше да го чуят на разстояние, от половин миля, но заспалият с нищо не показа, че го е чул.

След това Зеб го разтърси, но пак без полза. Фелим само изръмжа и продължи да хърка.

— Ако не хъркаше, щях да помисля, че е мъртъв. Че е мъртво пиян — мъртво пиян е. Цял е просмукал от алкохол, чак до пръстите на краката. Да го сритам — няма да помогне. Аха, ето какво ще опитам.

Ловецът беше зърнал едно ведро в ъгъла на колибата. Фелим го бе напълнил с вода от потока, която за голямо свое нещастие не бе употребил.

Когато вдигна ведрото и плисна вода в лицето на спящия, весели пламъчета заиграха в очите на Зеб.

Това даде желания резултат. Макар и да не изтрезня напълно, пияният се събуди. Уплашените викове, които нададе, бяха придружени от гръмкия смях на ловеца. Доста време мина, преди двамата мъже да се успокоят и да поведат сериозен разговор.

Макар че в последно време се намираше почти непрекъснато в пияно състояние, Фелим не бе се отърсил от страховете си, затова посрещна с радост Зеб Стамп въпреки начина, по който ловецът бе изявил присъствието си.

Щом се помириха, Фелим започна да разказва подробно — доколкото заплетеният език и замъглен мозък му позволяваха — за странното видение и случките, от които си бе загубил ума.

Едва сега Зеб Стамп научи за конника без глава. Всички във форт Индж и по Леона говореха сутринта за него, но Зеб бе минал много рано през поселището на път за Каса дел Корво и не срещна човек, който да му съобщи поразителната новина. Всъщност той бе разговарял само с Плуто и Луиза Пойндекстър, а и двамата не бяха чули още за странното същество, срещнато от преследвачите. По една или друга причина плантаторът бе говорил много малко, а дъщеря му не бе говорила с другите. Отначало Зеб беше наклонен да се изсмее на разказа за човека без глава. Той го нарече „рожба на Фелимовия мозък под влиянието на алкохола“. Но бе все пак учуден от настойчивостта на Фелим, особено като помисли и за други обстоятелства, които вече знаеше.

— Как ще греша — възрази ирландецът. — Та нали видях мистър Морис, както виждам сега вас. Цял-целеничък, само без глава, а пък и нея зърнах, когато той обърна коня си и избяга. Видях и мексиканското му capane, седлото с червения плат, гетите от ягуарова кожа. Ами коня? Как мога да го сбъркам? Нали ви казах, че Тара се спусна подире му, а после я чух точно преди индианците…

— Индианци! — извика ловецът и отметна презрително глава. Къде се е чуло и видяло индианци да играят с испански карти. Това са бели индианци.

— Мислите, че не са индианци ли?

— Няма значение какво мисля. Сега няма време да говорим за това. Казвай по-нататък какво си видял и чул!

Когато Фелим свърши най-после разказа си и се освободи от товара, който го гнетеше, Зеб не му зададе никакви въпроси, а излезе навън и клекна по индиански на тревата. Той направи това, както сам се изрази, за да си „помисли“, нещо невъзможно за него, когато наоколо му имало стени.

Едва ли е необходимо да споменем, че разказът на ирландския коняр още повече го озадачи.

До този миг трябваше да търси обяснение само за изчезването на Хенри Пойндекстър. Сега се появиха нови обстоятелства — ловецът на мустанги не бе се прибирал в хижата, гдето прислужникът го очаквал да се върне още миналата сутрин и закъдето знаеха, че е тръгнал.

Още по-загадъчна беше вестта, че са го видели да язди по прерията без глава или по-точно, че носел главата си в ръка. Това е сигурно някаква измама. Какво друго би могло да бъде?

Обаче не беше време за шега — убит бе човек. Половината жители на поселището тръгнаха да търсят убиеца и съвсем невероятно бе предполагаемият престъпник да устройва такива шеги.

Зеб Стамп трябваше да разнищи редица заплетени обстоятелства — случки без причини — причини без последствия — престъпления, извършени като че без убедителни подбуди — загадки, обясними сякаш само с нещо свръхестествено.

Среднощна среща между Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър. Разкриване на срещата и разпра с брата; Морис тръгва за прерията, Хенри го последва, за да иска извинение — в тези събития имаше естествена връзка.

След това започваше обърканата и противоречива част.

Зеб Стамп знаеше добрите чувства на Морис Джерълд към Хенри Пойндекстър. Нееднократно бе чувал ловецът на мустанги да говори за младия плантатор. Вместо вражда Морис явно изпитваше възхищение към прямия и благороден характер на Хенри. Предположението, че Морис е могъл да стане негов убиец, беше съвършено невероятно. Зеб Стамп можеше да повярва такова нещо, само ако го види със собствените си очи.

След половинчасово „мислене“ той не успя да оправи плетеницата от несвързани обстоятелства. Въпреки необикновено бистрия си ум и способността си да разследва, Зеб не можа да стигне до никакво разумно обяснение на тази многоактна драма.

Ясно му бе само, че четирима конника, които не вярваше да са индианци, бяха влезли без позволение в хижата на ловеца на мустанги. Вероятно бе те да имат някаква връзка с извършеното убийство.

Тяхното присъствие в хакалето и продължителното отсъствие на неговия собственик му навяваха нерадостното предположение, че не само един човек е загинал от ножа на убиеца и сред шубраците ще трябва да търсят не един, а два трупа.

При тази мисъл от гърдите на стария ловец се изтръгна тежка въздишка. Той изпитваше към младия ирландец особени чувства, напомнящи чувствата на баща към син. И мисълта, че младежът е бил убит в някое затънтено място в гората, че лешоядите и койотите го разкъсват, свиваше от болка сърцето му.

Той продължи да въздиша. Когато не можеше да понася вече бездействието и мъчителната мисъл, Стамп скочи, започна да крачи напред-назад и да се заканва гръмко, че ще отмъсти.

Той бе така погълнат от мъка и възмущение, че не забеляза хрътката, която се бе промъкнала до хижата.

Фелим започна да гали и да приветствува кучето по ирландския си обичай. Едва тогава ловецът усети нейното завръщане, но остана равнодушен, докато вниманието му бе привлечено от вика:

— Мистър Стамп! Мистър Стамп!

— Какво има, Фелим? Какво се е случило? Да не би пак да те е ухапала змия?

— О! Мистър Стамп, погледнете Тара! Виждате ли? Около врата й е вързано нещо, което тя нямаше по-рано. Какво ли е?

Ловецът се вгледа в хрътката. И наистина около врата й имаше ремък от еленова кожа. Но имаше и нещо друго — привързано за ремъка под гушата й.

Зеб извади ножа си и се приближи към кучето. То се отдръпна уплашено, но като се увери, че ловецът няма лоши намерения, пак се приближи.

Ремъкът бе отрязан. На него бе привързана визитна картичка, увита в парче плат.

На картичката имаше име и нещо, писано като че с червено мастило, а всъщност с кръв.

И най-простите ловци знаят да четат. Зеб Стамп не правеше изключение, затова успя скоро да разчете написаното на картончето.

Като свърши четенето, се чу възглас, съвсем различен от предишните въздишки. Това бе вик на задоволство и радост.

— Слава богу! Трябва да благодаря и на учителя си от Кентъки, че ме научи да чета. Жив е, Фелим! Жив е! Гледай, Фелим! Гледай! О, ти пък не можеш да четеш. Няма значение. Той е жив. Жив е!

— Кой? Мастър Морис ли? Да благодарим на господа…

— Сега няма време. Вземи едно одеяло и няколко ремъка от конска кожа, докато аз доведа кобилата. Бързо! Ако загубим и половин час, може да бъде късно.