Майн Рид
Конникът без глава (51) — Моята библиотека

Глава L
СХВАТКА С КОЙОТИ

Виолетовите сенки на тексаския сумрак се спускаха над земята, когато раненият, чийто мъчителен път през гората вече описахме, стигна до ручея.

След като утоли на воля жаждата си, той се изтегна на тревата, облекчен от ужасното напрежение, което толкова дълго бе понасял.

Краката го боляха, но не много силно. Духът му бе така измъчен, че той не можеше да се страхува вече за бъдещето.

Единственото му желание бе да си почине. Хладният вечерен ветрец, който минаваше като въздишка между перестите листа на акациите, създаваше благоприятна обстановка за почивка.

Лешоядите се бяха разотишли. Необезпокояван от тяхното злокобно присъствие, раненият скоро задряма.

Сънят му не трая дълго. Болката от раните се възобнови и го пробуди. От нея именно, а не от воя на койотите, той не можа да мигне през останалата част от нощта.

Той не се страхуваше от дебнещите вълци на прерията, които нападат само мъртвите или умиращите, защото не смяташе, че е умиращ.

За ранения нощта бе дълга и мъчителна. Струваше му се, че никога няма да раз съмне.

Най-после денят настъпи, но не му донесе нищо радостно. С него дойдоха черните птици, а зверовете не си отидоха. Над него лешоядите разтвориха пак мрачни криле в блясъка на слънцето, а наоколо се чу зловещият вой на стотици койоти.

Раненият пропълзя до ручея и утоли отново жаждата си.

Беше огладнял и се озърна да види с какво може да се нахрани.

Наблизо растеше орехово дърво. По клоните му, на около шест фута от земята, имаше плодове. С помощта на патерицата той успя да събори няколко ореха.

Какво да прави сега?

Невъзможно беше да напусне мястото. И най-малките движения му причиняваха болка, което показваше, че не е в състояние да отиде гдето и да било.

Младият човек не знаеше какви са раните му, най-вече раната на крака, който беше така подут, че не можеше нищо да се разбере. Струваше му се, че или капачето на коляното е счупено, или ставата е разместена. И в единия, и в другия случай щяха да минат дни, преди да може да си служи с този крак. Какво ще прави през това време?

Нямаше никаква надежда по тези места да мине човек. Макар че беше прегракнал от викане, той надаваше пак от време на време глух зов — надеждата се бореше с отчаянието.

Не можеше да избира. Трябваше да остане гдето е. Уверил се в това, младият човек легна на тревата и реши да се запаси с търпение, доколкото това бе възможно.

Необходимо бе геройство, за да понесе острите болки; и той ги понасяше, макар и не мълчаливо. От време на време се чуваше стон.

Погълнат от страданието си, раненият не обръщаше известно време внимание на това, което става наоколо. Над него все още се виеха черните птици, но той бе свикнал с присъствието им и те не го тревожеха, дори когато някоя от тях се спускаше толкова близо, че можеше да чуе до ушите си свистенето на крилата й.

Но какво е това? Какъв е този шум? Той приличаше на стъпки от малки крака по пясъчния бряг на ручея и бе съпроводен от бързото дишане на настървени животни. Младият човек се огледа, за да открие причината.!

„О, само койоти!“, си помисли той, като видя цяла дузина от хищниците да пробягват насам-натам, да се промъкват по брега на ручея или да клякат по тревата.

До този миг той не бе изпитвал страх, а само презрение към тези страхливи животни.

Но когато забеляза вида и държането им, чувствата му се промениха. Те го гледаха сега свирепо, настървено, заплашително. Явно бе, че койотите имаха лоши намерения.

Той бе чувал, че те са обикновено страхливи и безвредни, но нападат човека, когато видят, че той не е в състояние да се защищава. Особено дръзки стават, когато подушат кръв.

Изподраскан от бодлите на кактусите, от него бе изтекла доста кръв, още незасъхнала по дрехите му.

Беше влажно и острата й миризма се разнасяше наоколо. Койотите я бяха надушили.

Това ли ги беше настървило толкова? Както и да е, за младия човек бе ясно, че те имат намерение да го нападнат.

Той нямаше никакво оръжие освен ножа, останал за щастие на колана му. Пушката и револверът, прикрепени към седлото, бяха изчезнали заедно с коня.

Той извади ножа, приповдигна се на дясното си коляно и се приготви за отбрана.

Само една минута бавене, и щеше да е късно. Окуражени от това, че заплахите им оставаха ненаказани, настървени от миризмата на кръвта, която ставаше все по-силна, подтиквани от постоянен свиреп глад, вълците бяха преодолели страха и се готвеха да се нахвърлят върху ранения.

Пет-шест се спуснаха неудържимо и впиха едновременно зъби в ръцете, краката и тялото му.

Раненият напрегна сили и ги отблъсна с ножа си. Лъскавото острие прободе един-два от тях и те се разбягаха с вой. Но към схватката се присъединиха нови; нападателите станаха двадесетина.

Борбата бе отчаяна — борба на живот и смърт. Няколко животни бяха убити. Но тяхната съдба не възпря останалите да продължат битката. Напротив, това ги ожесточи още повече. Борбата стана още по-напрегната.

Койотите се блъскаха един друг, за да се доберат до жертвата си. Раненият размахваше ножа наслуки. Ръката му отмаляваше и ударите ставаха все по-слаби. Той започна да губи смелост — смъртта го гледаше право в очите. Това отслаби още повече съпротивата му.

В този съдбонобен миг от гърдите му се изтръгна вик. Колкото да изглежда чудно, това бе вик на радост, а не на ужас. Още по-чудно бе, че койотите се разбягаха, щом чуха вика.

Битката бе прекратена — за миг настъпи тишина. Но отстъплението им се дължеше не на вика на жертвата, а на това, което бе предизвикало вика.

Чу се тропот от копита на галопиращ кон. После остър кучешки лай.

Раненият продължи да вика за помощ. Явно беше, че конят е наблизо. Ездачът не можеше да не чуе виковете.

Но отговор не последва. Конникът бе отминал. Ударите от копита ставаха все по-неясни. Обсаденият бе обзет отново от отчаяние.

В същото време дебнещите нападатели се окуражиха и се хвърлиха в нов пристъп.

Битката се възобнови и скоро забушува с предишната ярост. Нещастникът разбра, че е обречен на гибел, но продължаваше да се бори просто от отчаяние. Обаче битката бе прекъсната повторно. Този път се появи защитник, който вдъхна нови сили и надежда на ранения.

Ако конникът не се отзова на виковете му, то кучето се притече на помощ. Едра ловджийска хрътка от най-добра порода се приближаваше към мястото с дълбок и звучен лай. Тя скочи стремително през храстите.

— Приятел! Слава богу, приятел!

Лаят престана, когато кучето се появи на полянката и със зинала уста се нахвърли върху изплашените койоти, които бяха започнали вече да отстъпват. Само след миг един от тях се озова в огромните челюсти на хрътката. Кучето го разтърси като най-обикновен плъх и го пусна да се гърчи на земята с пречупен гръбнак.

Същата участ постигна втори. Преди да нападне трети, оцелелите и ужасени вълци свиха опашки и хукнаха да бягат с жален вой. Всички до един се изпокриха там, откъдето бяха дошли — в глухите и затънтени шубраци.

Спасеният не можа да види нищо повече. Силите му го бяха напуснали. Успя само да протегне ръка и с усмивка да обгърне врата на спасителя си. След това промълви няколко нежни думи и бавно загуби съзнание.

 

* * *

 

Младият човек скоро дойде на себе си. Повдигна се на лакът и се огледа учуден наоколо.

Странна кървава гледка се откри пред очите му. Ако не бе загубил съзнание, щеше да види друга, още по-странна гледка. Докато траеше това му състояние, на поляната се появи ездач, който скоро изчезна. Това бе ездачът, който бе останал глух към виковете за помощ. Дошъл бе твърде късно, и то като че за да напои коня си, а не да помогне.

Животното нагази в потока, пи до насита, изкачи се на отсрещния бряг и изчезна сред дърветата.

Конникът не обърна внимание на проснатия човек, а жребецът само изпръхтя, докато си проправяше път между труповете на койотите.

Конят — прекрасно животно — не беше голям, но много добре сложен. А ездачът? — беше без глава. Всъщност имаше глава, но тя не беше на мястото си, а стоеше подпряна на седлото, като че ездачът я държеше в ръка.

Наистина ужасна гледка!

Когато конникът мина през поляната, кучето излая и го последва до началото на гората. То го бе придружавало дълго време — скитало бе навред подир странното видение.

Но сега се отказа от безцелното скитане, върна се при спящия и легна до него. В този миг младият човек дойде на себе си и си спомни какво го бе накарало да изгуби съзнание. Той погали кучето, отпусна се отново и загърна лицето си с наметалото, за да се предпази от палещото слънце, и заспа. Хрътката се сви до краката му и също задряма. Но сънят й се нарушаваше от време на време — тя вдигаше глава и се зъбеше сърдито, когато крилата на лешоядите префучаваха край ушите й.

Младият човек започна да говори насън. От безчувствените му устни се отронваха чудновати думи — ту призиви на гореща любов, ту несвързани думи за някакво убийство.