Майн Рид
Конникът без глава (41) — Моята библиотека

Глава XL
БЕЛЯЗАНИЯТ КУРШУМ

Преди да настигнат разузнавача, случи се нещо, което разнообрази отегчителния поход.

Вместо да се движи по пътеката, майорът поведе групата в диагонал през гората. Направи го, за да спести на нещастния баща излишни страдания при вида на пролятата кръв на неговия син, както предполагаше майорът. Злокобното място беше избягнато и откритието остана известно само на майора и следотърсача. Групата продължи пътя си напред, без да подозира съществуването на страхотната гледка.

Пътеката, по която се движеха сега, беше проправена от диви животни, та хората едва можеха да яздят по двама един до друг. Тук-там излизаха на полянки, широки само няколко ярда, и отново навлизаха в трънливия храсталак.

На една от тези полянки някакво животно изскочи от храстите и се стрелна в тревата. Красиво животно с жълтокафява кожа и блестящи петна по нея. Здрави гъвкави крайници поддържаха гладко закръглено тяло, което завършваше със заострена опашка; въплъщение на подвижност, животно, което се среща малко дори из тези отдалечени места — ягуар. Всеки ловец копнее да изпита точната си стрелба по това рядко животно. Въпреки тъжния характер на експедицията двама от групата не се стърпяха и стреляха.

Бяха Касий Къхуун и един млад плантатор, който яздеше до него.

Ягуарът падна мъртъв. Един от куршумите го бе пронизал по дължината на гръбнака.

Кому от двамата принадлежеше честта за този успешен изстрел? И Къхуун, и младият плантатор настояваха за нея. Бяха стреляли едновременно, но само един от куршумите бе попаднал в целта.

— Ще ви докажа — заяви уверено бившият офицер, като слезе при мъртвия ягуар и извади ножа си. — Както виждате, джентълмени, куршумът е още в тялото на животното. Ако е моят, на него ще има инициали К К с полумесец. Аз бележа куршумите си, за да мога винаги да съм сигурен дали дивечът е убит от мене.

Самоувереният вид, с който държеше извадената оловна гилза, показваше, че е казал истината. Неколцина по-любопитни се приближиха, за да разгледат куршума. И наистина на него бяха отбелязани инициалите на капитана. Така спорът завърши в негова полза.

Групата скоро настигна разузнавача, който ги очакваше, за да ги поведе по нови следи.

Те не бяха вече отпечатъци от два подковани коня. По торфа личаха следи само от един кон. На места бяха съвсем неясни за всички освен за водача.

Следите вървяха през шубраците от полянка на полянка; след един кръгообразен завой те ги върнаха до алеята, само че много по на запад.

Макар да не можеше да се мери с най-добрите от занаята си, Спенглър лесно откриваше следите и се движеше напред толкова бързо, колкото можеха да го следват останалите. Той бе установил вече породата на коня, чиито отпечатъци следваше. Знаеше, че е мустанг — същият, който бе стоял под тополата, докато ездачът му е пушил пура, същият, който бе оставил дълбок отпечатък на мястото, напоено с човешка кръв.

Докато беше сам, той проследи на известно разстояние отпечатъците на американския кон и видя, че те водят обратно към прерията, по която бяха минали, а оттам най-вероятно до поселището на Леона.

Водачът ги изостави, за да проследи отпечатъците от подкования мустанг, защото бе по-вероятно да го заведат до разрешаването на тази кървава загадка, а може би и до леговището на убиеца.

Досега той срещаше трудности при различаване отпечатъците на двата коня, които често се покриваха едни други. Сега когато вървеше по следите само на единия кон, той беше не по-малко озадачен.

Те не се движеха в права линия, както вървят обикновено следите на кон, който пътува, а криволичеха. Понякога се връщаха за малко, тръгваха пак напред, после правеха кръг, като че мустангът не е бил възседнат или пък ездачът му е бил заспал на седлото.

Възможно ли бе тези следи да са от кон на убиец, който бяга от мястото на току-що извършеното от него престъпление?

Спенглър не допускаше това и не знаеше какво да мисли. Беше озадачен повече от всякога. Той призна това пред майора, когато последният го запита за следата.

Гледката, която се откри след малко и едновременно за всички, не само че не разреши загадката, но я направи още по-неясна.

Нещо повече. Това което бе досега само загадка, повод за предположения и недоумение, се превърна изведнъж в ужас — в страхотен ужас, будещ представи за нещо свръхестествено.

Не можеше да се каже, че това чувство се породи без основание.

Когато видите конник, седнал здраво на седлото с нозе на стремената, с изправено тяло и юзда в ръце — когато, накратко казано, всичко в неговия вид и държане напомня един обикновен ездач, а като го разгледате по-отблизо, разберете, че нещо липсва и че това нещо е главата, би било неестествено гледката да не ви порази, да не изпълни с ужас сърцето ви.

Точно такава беше гледката пред очите им. Всички спряха едновременно и толкова бързо, като че всеки яздеше непредпазливо, почти до ръба на пропаст.

Слънцето бе ниско над кръгозора, почти до тревата; неговото кълбо бе право срещу групата, която се движеше на запад. Червените лъчи блестяха в очите им, затова не можеха да виждат добре. Но все пак успяха да различат току-що описаната странна фигура — конника без глава.

Ако някой от присъствуващите би казал, че го е видял, щяха да му се присмеят и да помислят, че се е умопобъркал. И двамата дори да биха казали такова нещо, пак нямаше да им повярват.

Но не можеха да се съмняват в това което всички едновременно бяха видели. И щяха да помислят за луд човека, който би се усъмнил в това неестествено явление.

Никой не се усъмни. Очите на всички бяха обърнати в една и съща посока и всички видяха конника без глава. Дали наистина нямаше глава? Или това бе някаква изкусна измама?

Тези въпроси минаха едновременно през ума на всички. Тъй като никой не можеше да отговори дори сам на себе си, никой не се и помъчи да даде някакво обяснение. Всички — и войници, и цивилни — седяха мълчаливо на седлата си. Всеки очакваше да чуе какво ще кажат другите. Но никой нищо не каза.

Чуха се само сдържани възклицания на изненада и ужас. Нито един не се опита дори да направи някакво предположение.

Конникът без глава — видение или не — щеше да тръгне по пътеката близо до полянката, гдето се намираха преследвачите, когато го видяха. Ако беше продължил пътя си, щеше да попадне право между тях, при условие че биха имали смелостта да го изчакат.

Но той спря едновременно с тях и ги наблюдаваше с недоверие, което беше може би взаимно.

Известно време и двете страни мълчаха. Цигара да паднеше на тревата, щеше да се чуе.

Това даде възможност на някои от по-смелите да го разгледат по-отблизо. Повечето обаче седяха разтреперани и дори не можеха да мислят от уплаха.

Малцината, които се осмелиха да погледнат загадката с намерение да я разбудят, бяха възпрепятствувани от блясъка на залязващото слънце. Те успяха да видят само един голям, красив кон с ездач. Ездача можеха да разгледат по-мъчно, защото тялото му беше загърнато в широко наметало.

Какво значение имаше външният му вид, щом липсваше главата — най-важният орган за живота?

Човек без глава на кон, седнал удобно и изискано на седлото, с блестящи шпори на токовете. Едната му ръка държи юздите, а другата е отпусната леко на бедрото.

— Господи! Какво ли е това?

— Видение ли е? Но сигурно не на човек.

Хората, които го гледаха, не вярваха в привидения. Мнозина от тях бяха пребродили най-самотните места на земята и бяха изпитали нейните най-бурни настроения. Те не вярваха в духове.

Но странната и толкова неестествена гледка разстрои и най-здравомислещите и ги накара да си зададат въпроса:

„Видение ли е? Но сигурно не на човек.“

Водоравните слънчеви лъчи се пречупваха през маранята над нажежената равнина, от тях ездачът изглеждаше двойно по-голям — като че беше великан, възседнал гигантски кон. Това още повече подсилваше чувството за нещо свръхестествено.

Нямаше много време за мъдруване.

Закривайки очи от ослепителния блясък на слънцето, присъствуващите не можаха да разгледат подробно неземното явление.

Не можеха да видят нито цвета на дрехите на конника, нито цвета на кожата на коня. На златния слънчев фон се открояваше само тъмен силует, който при всички положения, обърнат с гърди или с едната си страна към присъствуващите, беше все едно и също необяснимо явление: конник без глава!

Видение ли беше? Но сигурно не на човек.

— Това е самият дявол на кон — извика един от по-безстрашните плантатори, който едва ли би трепнал, дори ако срещнеше негово величество сатаната, преобразен по такъв начин. — Кълна се в господа, че това е самият дявол.

Шумният смях, който последва тези смели думи и увеличи страха на по-малодушните, като че засегна конника без глава.

Той се обърна внезапно, конят му изцвили така, че въздухът и земята наоколо потрепераха, и побягна в галоп.

Вървеше право към слънцето, без да спира, и накрая изчезна, сякаш потъна в неговия ослепителен диск.