Майн Рид
Конникът без глава (39) — Моята библиотека

Глава XXXVIII
ОТМЪСТИТЕЛИТЕ

Полуобезумелият баща разбра веднага значението на зловещите следи по коня. Той се метна на окървавеното седло и се отправи в галоп към форта. Къхуун го последва незабавно на своя кон. Тревожната вест се разнесе скоро навсякъде. Бързи ездачи занесоха новината до най-отдалечените плантации нагоре и надолу по течението на реката.

Индианците са наблизо. Започнали бяха кървавата си жътва. Младият Пойндекстър беше първият клас, паднал под техния сърп.

Хенри Пойндекстър — благородният и великодушен младеж, който нямаше нито един враг в Тексас. Кой друг освен индианците можеше да пролее такава невинна кръв? Само команчите можеха да бъдат толкова жестоки.

За конниците, които се събраха набързо на парадния плац на форт Индж, нямаше никакво съмнение че това е дело на команчите. Въпросът беше само — как, къде и кога.

Кървавите капки отговаряха на първия въпрос. Убитият — застрелян с пушка или пронизан с копие — е бил на седлото си. Повечето петна бяха на дясната страна. Изглеждаха размазани от нещо — явно от безжизненото тяло на ездача, който се е строполил на земята.

Неколцина отговаряха със сигурност и на втория въпрос — старите поселници край границата бяха опитни в това отношение. Те твърдяха, че кръвта едва ли е по-стара „от десет часа“. С други думи, тя е била пролята преди около десет часа.

Сега беше пладне. Убийството е било извършено значи към два часа сутринта.

Третият въпрос бе може би най-важен поне сега, когато всичко бе свършено.

Къде е станало убийството? Къде могат да намерят трупа?

А след това къде да търсят злодеите?

Тези въпроси се разискваха в разнородния съвет от поселници и войници, събрани набързо пред форт Индж. Председателствуваше командирът на форта. Съкрушеният баща стоеше безмълвен до него.

Последният въпрос беше наистина много важен В прерията, както и в океана човек може да тръгне в много посоки. И затова, когато някоя група иска да открие следите на команчи, поели пътя на войната мъчно е да се реши коя посока да се избере.

Няма никакво значение, че тези скитащи племена живееха на запад. Понятието запад е широко; то може да означава полукръг от няколкостотин мили.

Освен това индианците се намираха сега във военно положение и беше много вероятно да се приближат от изток към такова усамотено селище като Леона. Това беше най-вероятно, като се вземе предвид стратегията на тези находчиви бойци.

Да тръгнат наслуки беше глупаво — вероятността да попаднат на търсените следи щеше да е много малка.

Предложението да се разделят на няколко групи и да тръгнат в различни посоки намери малко привърженици. Майорът веднага го отхвърли.

Злодеите бяха може би до хиляда души, а в гарнизона имаше десетина пъти по-малко хора — петдесетина драгуни, които случайно бяха тук, и почти толкова цивилни конници. Групата не биваше да се дели, защото в такъв случай можеше да бъдат нападнати и убити до един.

Това беше убедителен довод. Дори злощастният баща и племенникът му, който изглеждаше също така обхванат от безмълвна тъга, се съгласиха да следват благоразумния план на мнозинството, властно подкрепян от майора.

Реши се да се движат вкупом.

Но в каква посока? Оставаше да обсъдят и този въпрос.

Съобразителният капитан от пехотата стана важна фигура, като предложи да проучат най-напред закъде беше тръгнал убитият. Кой е видял последен Хенри Пойндекстър?

Най-напред се обърнаха към бащата и братовчеда.

Удли Пойндекстър беше видял сина си за последен път на вечеря. След това предположил, че Хенри си е легнал.

Отговорът на Къхуун беше по-неопределен и по-незадоволителен. Той разговарял с братовчеда си късно през нощта и му пожелал лека нощ, като останал с впечатление, че Хенри се прибира в стаята си.

Защо Къхуун скри това, което се бе случило в действителност? Защо не разказа за сцената в градината, на която бе свидетел?

Дали се страхуваше, че ще се изложи, като разкрие каква е била ролята му?

Каквито и да бяха съображенията му, той скри истината. Мнозина от присъствуващите се усъмниха в искреността на отговора му.

Уклончивият му тон щеше да бъде по-добре забелязан от присъствуващите, ако те имаха някакви основания да се съмняват или малко повече време да размислят по него.

Докато разискването продължаваше, върху загадката се хвърли светлина от съвсем неочакван източник.

Притежателят на „Добре дошли“, който се бе присъединил непоканен към съвета, си проправи път сред тълпата и заяви, че може да им съобщи някои важни факти — именно тъкмо това, което се стараеха да открият, кога са видели Хенри Пойндекстър за последен път и в коя посока е тръгнал.

Показанията на Обердорфер, направени наполовина на немски, наполовина на английски, бяха следните:

Морис — ловецът на мустанги, отседнал в хотела след дуела с капитан Къхуун; през въпросната нощ излязъл късно, както правел няколко вечери поред преди това.

Върнал се още по-късно. Било отворено, защото имало още посетители. За пръв път от дълго време насам той поискал сметката си и за голяма изненада на стария Дафър, както той чистосърдечно призна, се разплатил до цент.

Откъде е намерил пари и защо бързал толкова много — само един бог знаел. Обердорфер можел да каже само, че Морис си отишъл, като взел целия си багаж, както правел винаги, когато тръгвал на лов за коне.

Хотелиерът от поселището сметнал, че и този път отива на лов.

Какво общо имаше всичко това с разисквания от съвета въпрос? Твърде много, макар че то пролича едва когато свидетелят продължи разказа си:

Двадесетина минути след като ловецът на мустанги напуснал хотела, Хенри Пойндекстър почукал на вратата и попитал за мистър Морис Джерълд. Като узнал по кое време и в коя посока е заминал Морис, „младият джентълмен“ бързо подкарал коня си с явното намерение да го настигне.

Това беше всичко, което Обердорфер знаеше, и не можеше да очакват, че ще научат нещо повече от него.

При все че някои страни на съобщението бяха неясни, то все пак можеше да насочи до известна степен групата. Сега не беше трудно да решат коя посока да поемат. Ако изчезналият е тръгнал с ловеца на мустанги или подир него, трябваше да го търсят в посоката, по която бе вероятно да е тръгнал Морис.

Знаеше ли някой где живее ловецът на мустанги?

Никой не знаеше точно. Неколцина предполагаха, че някъде по горното течение на Нуесес край един от притоците й, наречен Аламо.

Решиха да потеглят към Аламо и да потърсят нататък изчезналия или неговия труп. Заедно с него щяха да намерят може би и трупа на ловеца на мустанги. В такъв случай щяха да отмъстят за две убийства вместо само за едно.