Майн Рид
Конникът без глава (27) — Моята библиотека

Глава XXVI
ПАК НА АСОТЕАТА

Невъзможно е да прокудиш от мислите си този, в когото си пламенно влюбен. Времето, а още повече отсъствието помагат много за задушаване мъката от несподелена любов. Но нито времето, нито отсъствието могат да прогонят непрестанния копнеж по любимия, нито да успокоят пустото и незадоволено сърце.

Луиза Пойндекстър бе обладана от чувства, които не можеше да сподави. Макар и отскорошни, те се разраснаха бързо, като преодоляха властно всички пречки по пътя си. Чувствата й бяха вече достатъчно силни, за да я накарат да пренебрегне предразсъдъци, като несъгласието на родителите и неравното обществено положение. Ако той се отзоваваше на тези чувства, нито едното, нито другото можеше да я спре.

Тя беше пълнолетна и чувствуваше като повечето свои сънароднички, че е в състояние да се грижи сама за себе си. Колкото се отнася до втората пречка — за кой истински влюбен класови или други различия имат някакво значение? Любовта не е толкова дребнава. За Луиза Пойндекстър във всеки случай този предразсъдък беше чужд.

Това чувство едва ли бе първото увлечение в живота й. Но то беше първото, при което разочарованието можеше да се окаже съдбоносно за душевния й покой. И тя знаеше, че е така. Съзнаваше, че ще бъде нещастна, но се надяваше, че времето ще й помогне да задуши болката си.

Отначало й се струваше, че силната воля и жизнерадостта ще й помогнат, но дните минаваха и вярата й в тях се разколеба. Тя не можеше да заличи от съзнанието си образа на човека, който я бе пленил напълно.

Понякога го мразеше или се опитваше да го мрази. Понякога мислеше, че е способна да го убие или да гледа как го убиват, без да направи нищо, за да го спаси. Но това бяха само моментни настроения — след които съзнаваше, че той не е виновен за нещастието й.

Дори да беше най-голям неин враг, най-голям враг на човечеството, да беше дори самият Луцифер, на когото необузданото й въображение го бе оприличило, пак щеше да го обича. Луиза Пойндекстър не можеше нито да мрази, нито да презира Морис Джерълд. Можеше само да се опита да бъде равнодушна към него. Но тези усилия бяха напразни, безуспешни. Всеки ден, всеки час почти тя се изкачваше на асотеата и се заглеждаше към пътя, откъдето се бе появила за първи път девойката, която събуди ревността й. Нещо повече: въпреки решението да избягва всякакви срещи с човека, който я беше направил нещастна, тя често възсядаше коня и яздеше из околността или по улиците на поселището с единственото намерение да го види.

Три дни след неприятното откритие, Луиза отново видя от покрива на къщата девойката с ласото, придружавана както и по-рано от прислужник с кошница на ръка. Тя цяла се разтрепера от ревност, докато я наблюдаваше: завиждаше на мексиканката, че отива при болния. Креолката знаеше сега много повече, но то не задоволяваше любопитството й. Научила бе само името и общественото положение на съперницата си — доня Исидора Коварубио де лос Лянос, дъщеря на богат фермер от Рио Гранде и племенница на плантатор, чието имение се простира по Леона на около една миля от новите земи на Луизиния баща. Някои смятаха Исидора за своенравна млада девойка, която може да покорява с ласото си диви жребци и много други неща, но не и прищевките си.

Такова беше мнението на американските поселници по Леона за мексиканската сеньорита.

Но то не намали ревността и подозренията на креолката. Напротив, усили ги. Самата тя имаше склонност към подобни занимания и се възхищаваше от тях. Луиза сметна, че и другите изпитват сигурно същото чувство. Младият ирландец едва ли правеше изключение.

Изминаха няколко дни, през които девойката с ласото не се появи.

— Сигурно раните му са заздравели — помисли креолката — и той не се нуждае вече от непрестанни грижи.

Когато тези мисли й минаваха през ум, тя беше пак на асотеата с далекоглед в ръка. Беше ранно утро, току след изгрев слънце, когато мексиканката обикновено се появяваше. Луиза гледаше към мястото, откъдето очакваше да се появи сеньоритата. Когато погледна в обратна посока, тя видя нещо, което я порази. Видя Морис Джерълд, който яздеше по пътя. При все че седеше малко вдървено и се движеше бавно, явно бе, че е той. Далекогледът потвърди това и същевременно разкри, че лявата му ръка е превързана.

Щом го позна, Луиза се отдръпна зад парапета и сподавено извика.

На какво се дължеше този болезнен вик? Дали на ранената ръка или на бледото лице, които тя видя през далекогледа? Нито едното, нито другото можеха да я учудят. А пък и възклицанието, не бе от изненада или състрадание. То беше само стон на наболяло сърце.

Болният бе оздравял. Нямаше вече защо милосърдната сестра да го навестява. Затова сега той отиваше при нея. Свита зад парапета, притулена зад цветовете на юката, Луиза Пойндекстър наблюдаваше конника. С помощта на далекогледа тя можа да види всяко негово движение и изражението на лицето му дори.

Почувствува известно удовлетворение, когато забеляза, че няколко пъти той се обръща и поглежда към Каса дел Корво. Когато достигна до няколко дръвчета, които растяха край пътя срещу къщата, той се спря зад тях и дълго, внимателно гледа към асиендата. Това засили радостта й.

Луиза изпита за миг надежда, че той мисли може би за господарката на къщата.

Но радостният лъч изчезна като слънчевия светлик зад мрачен облак. И мъката, която я потисна, можеше да се сравни само, с такъв облак. В този миг целият свят потъна в мрак за нея.

Морис Джерълд бе отминал. Навлязъл бе в гората и се изгуби от погледа й заедно с пътя.

Къде отиваше той? Къде другаде, ако не при доня Исидора Коварубио де лос Лянос?

Нямаше значение, че се върна след по-малко от час. Сигурно се бяха срещнали в гората. Толкова наблизо, че ревнивата креолка щеше да ги види, може би, ако не бяха дърветата. Един час е достатъчен за хора, които се обичат и могат всеки ден да се виждат свободно.

Нямаше значение, че на връщане той погледна няколко пъти към Каса дел Корво, че пак спря зад дърветата и постоя известно време да погледа къщата.

Подиграваше ли се или ликуваше? Имаше за какво да тържествува. Но защо бе тази жестокост? Защо спираше тук, когато целувките на доня Исидора Коварубио де лос Лянос още пареха устните му?