Майн Рид
Конникът без глава (24) — Моята библиотека

Глава XXIII
КЛЕТВА ЗА МЪСТ

Към Къхуун, който още не можеше да се успокои, никой не прояви такава загриженост. Въпреки прекрасната обстановка, която го обкръжаваше, той нямаше утешението, че за него се грижи някое живо същество. Саможивият му нрав го бе лишил от приятели. Прикован сега на легло, обзет от страх да не умре, той се измъчваше от мисълта, че никой жив човек не дава пет пари за живота му. Само роднините му проявяваха известно слабо съчувствие. Едва ли можеше и да се очаква нещо друго. Държането му към неговите братовчеди не можеше да спечели съчувствието им. Чичо му, гордият Удли Пойндекстър, изпитваше към него нещо като отвращение, примесено с потискан страх.

Вярно е, че това чувство се бе породило наскоро. То се дължеше на отношенията, създадени напоследък между чичото и племенника. Както вече намекнахме, чичото имаше дългове към племенника, стигнали до такива размери, че истински притежател на Каса дел Корво беше всъщност Касий Къхуун. Той можеше всеки миг да заяви, че е неин господар.

Касий съзнаваше властта си и в последно време я използуваше с определена цел: да принуди жената, в която бе страстно влюбен — братовчедка си Луиза — да му стане съпруга. Той чувствуваше, че е малко вероятно да получи нейното съгласие. Тя явно проявяваше безразличието си към него и Касий се надяваше да постигне целта си само чрез влиянието, което имаше над баща й.

Като се вземе предвид всичко това, никак не е чудно, че през време на тежкото си боледуване бившият офицер-доброволец получаваше от роднините си много по-малко съчувствие, отколкото би могъл да очаква при други обстоятелства.

Когато смъртта витаеше над него, той бе станал малко по-дружелюбен към околните. Това обаче не трая дълго. Щом стана ясно, че не съществува никаква опасност, суровостта на характера му се прояви отново подсилена от срама за неотдавнашното поражение.

По-рано Къхуун се гордееше, че винаги успешно се налага на всички, които се въртят около него. Сега го гнетеше мисълта, че не може вече да се хвали с това в Тексас. Унизен в очите на всички жени от поселището и преди всичко в очите на тази, която обожаваше, победен от предполагаемия си съперник в любовта — от някакъв си незначителен авантюрист, — това не можеше да се понесе спокойно. То би било тежко даже за някой обикновен човек, а за Къхуун бе неописуемо мъчение. И на ум не му идваше да се примири, както би сторил друг на негово място. И като не можеше да избегне унижението, реши да отмъсти на човека, който бе виновен за него. Щом премина опасността за живота му, той започна да крои планове.

Морис — ловецът на мустанги, трябва да умре. Ако не от собствената му ръка то от ръката на друг, стига да се намери в поселището подходящ човек за тая цел. А едва ли щеше да е трудно да си намери съучастник. Из обширните прерии на Тексас имаше много хора, готови да станат наемни убийци.

Уви! Няма кътче по земята, където златото да не може да подкупи стоманения нож на убиеца.

А Къхуун имаше злато, предостатъчно за такава цел. За нея именно той бе решен да отдели поне част от златото си.

Уединен в стаята си, той обмисляше плана за убийството на ловеца на мустанги.

Къхуун не възнамеряваше да извърши лично убийството. Неотдавнашното му поражение го караше да се страхува от повторна среща със същия противник, дори и да имаше възможност да го изненада. Той беше толкова уплашен, че не би се наел да извърши сам убийството. Къхуун се нуждаеше от съучастник — от чужда ръка, която да нанесе удара. Но къде да я намери?

За нещастие той познаваше или си въобразяваше, че познава тъкмо такъв човек, какъвто му трябва. В селото живееше някакъв мексиканец, също като Морис ловец на мустанги. Младият ирландец бе показал явно нежелание да общува с него.

Хората от този занаят имат обикновено лоша слава. Мнозинството са мексиканци и полуиндианци по рождение и възпитание при все че ловът на коне е доста често любим занаят и за французи, и за американци. Това са обикновено хора извън цивилизованото общество, често пъти извън законите; непрекъснатото преследване на диви коне и придружаващите го опасности са за тях успокоение на измъчените им съвести. Тези мъже твърде често са напаст за хората от поселищата, в които пребивават. Занимават се постоянно със свади и разврат. Опасно е да ги срещнете в прерията по време на лов. Не е рядко в Тексас такива групи от ловци на мустанги да образуват банди или да се преобличат като индианци, за да изнудват пътниците из прерията.

Касий Къхуун се сети именно за един от тия хора. Той си спомни, че няколко пъти го бе срещал в бара и по-точно вечерта, когато се състоя дуелът. Спомни си също, че мексиканецът беше един от ония, които го занесоха на носилка до дома му. И от заканите, които отправяше към противника му, Къхуун извади заключение, че той не е дружелюбно настроен към Морис.

По-късно бе научил, че като се изключи самият Къхуун, Морис нямаше по-голям враг от другия ловец на мустанги.

Всичко това накара бившия капитан да повика мексиканеца за съвещание. Двамата почнаха да се затварят често в стаята на ранения.

В това нямаше нищо, което да предизвика съмнения, но и да имаше, Къхуун нехаеше. Неговият посетител беше търговец на коне и рогат добитък. Може би уговаряха някаква сделка. Всеки би предположил това. Така мислеше отначало и самият мексиканец, тъй като при първата им среща разискваха само търговски въпроси. Лукавият Къхуун не беше вчерашен, за да открие намеренията си пред един непознат. Той сключи сделка за коне, изгодна за мексиканеца, напи го добре и хитро го подпита за отношението му към Морис.

При тази първа среща бившият офицер-доброволец се убеди, че може да разчита на този човек за всякаква услуга — дори за убийство.

Мексиканецът не скри дълбоката си омраза към младия ловец на мустанги. Той не каза точно каква бе причината за тази омраза, но от някои намеци, направени по време на разговора, Къхуун можа да се досети, че в основата на всичко стои някоя жена — причината на всички раздори между мъже от Троя до Тексас.

„Хубавата Елена“ в случая беше навярно някоя тъмнокоса донсела, която живее по Рио Гранде. Сигурно Морис, който посещаваше понякога тези места, бе спечелил нейното сърце. А това не се нравеше на нейния сънародник.

Мексиканецът не спомена името и, но докато Къхуун слушаше обясненията му, в него се породи надежда дано девойката, която пренебрегва госта му, да е спечелила сърцето на неговия противник.

Докато беше болен, бившият капитан се срещна няколко пъти с човека, чрез когото възнамеряваше да си отмъсти. Достатъчно, за да изработят план за действие.

Но дали планът беше готов или не, и какви бяха сатанинските намерения на съучастниците — това знаеха само двамата. Мнозина от хората наоколо забелязаха само, че Касий Къхуун и Мигел Диас — известен под прякора „Койота“, се срещаха често и по-почтените се учудваха на тази злополучна дружба.