Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите — Моята библиотека

Глава 1

Март 2001 година

 

Вече повече от час следях играта на Маджо. Пейките на трибуната, където се бях настанил, не бяха от най-удобните. Част от охраната бе отцепила игрището в хотел „Хранков“, а другите се бяха превърнали в неми зрители на топчето за скуош, което прелиташе с бясна скорост под ударите на ракетите.

Партньорът на Маджо, Цонков, бе служител към охраната му, макар и да не изпълняваше типичните функции на такъв. Като бивш приятел на Младен от борбата, Цонков имаше по-особен статут — наблюдаваше бодигардовете и редовно докладваше на Маджо за евентуални интриги и недоволства. Разбира се, той самият не бе доволен от длъжността си.

През годините, докато бяха на тепиха, Маджо му беше новобранец и Цонков не го броеше за човек. Когато се пенсионира като квартален инспектор в полицейското управление в квартал „Надежда“, неволята го събра отново с Маджо. Самият той нямаше нужда от нищо. Дъщеря му вече бе поотраснала и единствената алтернатива да я подсигури бе да слугува на бившия си „ратай“.

 

* * *

 

Цонков бе горд човек. Навремето, след като се отказа от борбата, продължи да се състезава като ветеран. На световното първенство за ветерани в България му се падна да се бори на финал не с кого да е, а с полуделия американски милиардер Джон Дюпон, който инвестираше не само в световната, но и в българската федерация.

Дюпон си нямаше и хабер от борба, но това бе новата му страст, която бе продиктувана от нездравото му желание да се отърква в силните тела на борците.

В типично български стил управата на федерацията накара Цонков преди финала да „легне“ на Дюпон. Опасяваха се, че ако го намачка, Дюпон може да врътне кранчето на субсидиите. Тогава Цонков истински побесня:

— Как ще му лягам на тоя педал, бе? — разкрещя се той. — Мен пари не ми трябват. Аз да не съм Вальо, на когото Дюпон плаща да го ебе (б.а. - Валентин Йорданов — олимпийски и многократен световен шампион по борба)!

Тогава никой не повярва на Цонков, но години по-късно се оказа, че Дюпон бе отявлен педераст и бе застрелял от ревност американски борец от неговия клуб. Всички световни медии показаха как полицията го извеждаше от имението му, облечен в български анцуг с националния трикольор.

В крайна сметка Цонков отстъпи под натиска на МВР, за да не изгуби службата, и подари световната титла за ветерани на Джон Дюпон. Смяташе, че това е първият му и последен компромис в живота. Но съдбата му изигра лоша шега. На стари години се превърна в момче за всичко.

Играта завърши с победа за Маджо. Плувнал в пот, той грабна хавлията и ми махна с ръка да го последвам. В стаята на масажиста, която той често използваше като съблекалня, имаше масажно легло и ние седнахме на него.

— Няма да ти подавам ръка… мокър съм все още — усмихна се подкупващо той. Включи стария касетофон — за всеки случай, да не се чува какво си говорим. Моите са пред вратата — погледна ме и с мек изтънял глас попита: — Как се развиват нещата?

— Струва ми се, че не са много наред — бях решил да му говоря така, че да е винаги под напрежение. Знаех, че е изпаднал под влиянието ми и че ми вярва за всичко.

— Какво се е случило — тембърът му завибрира в мецосопрано и усетих прозиращ страх.

— Женята и Пехливанов са сменили тактиката.

— Е, казвай каква е, де, защо ме мъчиш?

— Решили са да рушат имиджа на СИК.

— И как ще стане тоя номер — усмихна се Маджо. — Те имат ли си представа какво точно е СИК?

— Не знам дали си имат, но смятат да палят всяка по-скъпа кола на СИК през вечер.

— Мдааа, това наистина е неприятно — усмихна се изкуствено Маджо.

— Мисля, че ти си виновен — продължих да издевателствам над него.

— Досещам се какво искаш да ми кажеш. Вече ми стана напълно ясно от какво е продиктуван планът им. Преди няколко дни Пехливанов изпрати жената на Поли в офиса на СИК. Дойде да ни моли да осребрим акциите му.

— А ти защо не й ги осребри?

— На мен лично ми е мъчно за това момиче. Тя няма никаква вина. С удоволствие бих го направил. Но ти сам знаеш, че парите няма да отидат за нея, а Пехливанов ще ги прибере отново — погледна ме бавно Маджо, — още повече че аз можех да помисля да направя нещо… Но Пехливанов ме раздразни, че още на другия ден отиде лично при Черепа и се опита да му ги пробута на него. Оттам… ще ти кажа каква беля стана. Тези пари по закон са си нейни. Ние се принудихме да вдигнем уставния капитал, за да заличим акциите й, но понеже нямахме пари кеш, Черепа плати три милиона марки. И сега му висим милион и половина. Ти нали знаеш, че навремето, когато взеха застрахователния лиценз на СИК, Черепа ни принуди да се влеем в никому неизвестната му компания БулИнс. И сега ние седем човека… — ухили се грозно Маджо, — пардон… шест, държим петдесет процента, а той сам — останалите петдесет.

Бях добре запознат с този случай и реших да унижа докрай Маджо.

— Знам, че и преди Черепа е вдигал сам уставния капитал и тогава си ходил да се молиш на Пепи Амигоса за пари.

— Че защо да не му се моля? — обратно на логиката Младен изобщо не се трогна от думите ми. — Ти не знам дали знаеш, но с Петърчо някога живеехме къща до къща в родната Силистра, аз съм го лансирал тук в София. А през всичките години му пазех и гърба. Тогава бяхме закъсали с банката. От кого другиго да поискам, ако не от него? Но този мръсник, освен че ме накара да подпиша всякакви документи, ме вкара в трезора си да преброя всичките 350 000 долара, които ми даде назаем, и ме снима с камера.

— А ти защо не го преби?

— Жорко, Жорко… — въздъхна Маджо. — Много си малък още. И аз, и Петърчо, така да се каже, служим на едни и същи хора. Навремето, когато започна бизнеса си, нямах идея за това. Затова го повиках в офиса си и го попитах най-любезно: „Градски, чух, че изкарваш много пари. Няма ли нещо и за нас?“ Петърчо след малко донесе 10 000 долара. Сам се досещаш, че това ме овиди жестоко и не се сдържах: „Гаден лайнар! Ти подиграваш ли се с мен? Изчезвай и по най-бързия начин ми донеси 100 000!“ Само след час беше при мен с парите. Но после същите тези хора, които не е здравословно да ти обяснявам кои са, ме накараха да им занеса 200 000. Така че много се лъжеш, ако смяташ, че съм номер едно… Към днешна дата, като изключим съдружниците, които, ти знаеш, деля с още 1 7 червени бандити — намигна ми съучастнически Маджо. — Сега разбра ли?

— Добре те разбирам, но това не е свързано с предстоящите ти проблеми.

— Ти няма ли да направиш нещо? Надявам се, не си забравил нашата сделка относно Пехливанов… — просъска той, навеждайки се към мен.

— Не съм. Но за момента нищо не мога да направя. Вие много го подплашихте. Това, което ти не ми сподели, е, че си ходил да натискаш Доктора и Амигоса да ти дадат парите на Пехливанов от финансовата къща.

— Така е — крива усмивка заля лицето на Маджо, — И те какво направиха? — провлачи той.

— Ами още същата вечер са се срещнали с него, Пепи бил много уплашен и настоявал и тримата да ти заделят някакъв процент от парите на Поли, но Пехливанов го е уверил, че може да разчита на него. Оттук нататък той щял да му бъде гръб.

— А Доктора какво е казал?

— Доколкото знам, си е мълчал.

— Дааа — почеса се по брадата Маджо. — Може би трябва да направя някакъв пробив при Иван.

— Каквото и да правиш, вече нищо не можеш да пипнеш. Пехливанов си изтегли парите от финансовата къща.

Маджо изпадна в истеричен смях:

— Е, Жорко… виждаш ли, че не съм за изхвърляне? Това ми бе идеята, като отидох да искам парите му. Сега няма да му плащат лихви. А той няма никакъв друг бизнес — съвсем се размаза от кеф Маджо. — Искаш ли да се хванем на бас, че с натиска, който сега ще му окажем, ако не го отстраним, или дори и ти не свършиш работата, той пак е загубен. Тези пари ще му стигнат най-много до септември другата година и тогава знаеш ли какво ще трябва да направи? Да си сложи фалшива брада и мустаци и да се вози по рейсовете и тролеите… — после скочи от масажното легло и ме тупна по рамото: — Хайде, тръгвай! Да не ти губя времето. И разбери, моля те, спешно, кои коли мислят да ни запалят!

Замислих се. Както и да опитвах да манипулирам Маджо, той все още имаше своите силни страни. В каквато и критична ситуация да изпаднеше, винаги намираше правилните решения. Явно борбата с него щеше да е по-дълга и по-трудна, отколкото с Поли. След като ми беше поръчал Пехливанов на стадион „Славия“, преодолях първоначалното си отчаяние от безизходната ситуация и реших да направя всичко възможно, за да го детронирам. Нуждаех се от схема, подобна на тази, която ползвах при Поли. Трябваше да го накарам да се самоизяде.

 

 

Глава 2

Рано на другата сутрин ми се обади Стуканьов. Искаше спешна среща. Малко ме изненада, знаех, че, за да ме търси така припряно, или Маджо е поискал, или самият той е разбрал нещо, което трябва да ми каже. По принцип избягваше да ме безпокои, ако въпросът не търпеше отлагане. Личните срещи със Стуканьов винаги малко ме притесняваха. Бях убеден, че ако Маджо му бе платил да ме убие, той по-скоро би ми казал. Не можеше да поеме такова бреме. Беше ме поставил на някакъв свой пиедестал и ми се възхищаваше.

Притесняваше ме друго. Много лесно можеха да го заставят да ме потърси за среща и като нищо да ни разстрелят. Затова, още преди да се доизкаже, му отвърнах, че до десет минути ще му се обадя и затворих.

— До колко време можеш да дойдеш във фоайето на хотел „Плиска“? — попитах го, след като набрах номера му.

— Точно това се опитвах да ти кажа, шефе. Че ти трябва да минеш покрай нас, аз съм си в Орландовци.

Обхвана ме смут, но се овладях за секунди и с равен тон му отговорих:

— До половин час съм там!

Една от основните ми грешки бе, че винаги приемах предизвикателствата, дори и да знаех, че могат да ми навредят. Никога не се съмнявах, че мога да се опазя. Не исках да се показвам страхливец, без значение от ситуацията. Това определено не беше присъщо в нашите среди. Винаги при случай нашите се пазеха максимално и до последния момент не казваха къде ще е срещата. Повиках Тупана, за да ме вземе, и се отправихме към Орландовци. По пътя го инструктирах.

— Ще паркираме колата от другата страна на реката, срещу Сашко. Ти ще го вземеш пред входа му, ще го преджобиш и ще го заведеш на ливадата срещу тях.

— Проблем ли има, Жорко? — уплашен ме погледна Тупана.

И той като Сашко се страхуваше и имаше респект към мен. И понеже бе доста време в играта, параноята го тресеше здраво. Усещах, че му тежи фактът, че знае тайните ми, а винаги ми е подръка и мога да го ликвидирам по всяко време.

А тайните ставаха все по-тежки. Макар да Знаеше, че не обичам да проливам кръв, най-лесният вариант да се отърва от него беше да го пратя на някоя от срещите, където ме викат. Така, без да се бръкна, ще го очистят други, а аз щях да имам доказателство, че са искали да ме извъртят.

— Не се притеснявай! — успокоих го, но в смеха ми се усещаше подигравателна нотка. — И да ме чака там някой да ме убие, няма да посегне на теб. Каква файда от това. Само ще ме накарат да се пазя повече — това определено го успокои.

— Няма проблем, Жорка! Ако трябва, ще го съблека и ще го уплаша до смърт. Така ще знам дали не са ни подготвили клопка.

Докато Тупана отиде да проверява Крейзи, прегледах пистолета си. Махнах стоппатроните, които по закон трябваше да са най-отгоре, и заредих с боен.

— Всичко е наред, Жоре! — прекъсна ме Тупана. Бавно и спокойно, с отпуснат до бедрото ми пистолет, доближих полянката, където трябваше да бъдат двамата. Опитах се да си предам небрежен вид, сякаш не ми пука от нищо, и погледът ми беше забит в земята. Гледката ме изненада. Крейзи седеше на ливадата чисто гол, като с две ръце закриваше гениталиите си. Тупана ръмжеше застрашително, надвесен над лицето му.

— Шефе, какво лошо съм направил — проплака Крейзи веднага щом ме зърна.

— Все още нищо, Сашко!… Все още нищо! Просто ти демонстрирам, че не бива и да си помисляш — отпратих с жест Тупана и разреших на Крейзи да се облече. — За какво ме накара да дойда дотук?

— Маджо иска да ти предам нещо. А днес не съм на работа и не карам служебна кола. А и съм останал без пари.

Обяснението ми се видя изключително плоско, но реших да не го притискам излишно. Повече ме интересуваше какво иска Маджо.

— И какво е това нещо?

— Горе е, трябва да ти го донеса.

— Много интересно, сякаш си знаел, че ще те разсъбличаме. Защо си го оставил горе?

— Да се застраховам, шефе! Уча се от теб! Докато се обличаше и разговаряхме, мернах майка му пред входа да разхожда семейния боксер. Оживено въвреше с Тупана, който въпреки вида си на горила умееше да разговаря с хората и аз често го използвах за това.

— Хайде, побързай да ми донесеш това нещо! — отпратих го грубо, но той се бе вторачил в разговарящата двойка. Очевидно му бе неприятно, че майка му говореше с Тупана.

Наблюдавах го внимателно как се спря при тях и се опита да се включи в разговора им. Но майка му, която освен че беше луда, бе и властна по характер, набързо го отпрати.

— Ето, това трябваше да ти дам — задъхан ми подаде Крейзи малко четвъртито устройство с формата на фонокарта. — Младен каза, че с него трябва да запишеш Пехливанов и Женята. Искал да ги чуе.

— Ти знаеш ли как се работи с него?

— Ами не, Маджо ми показа само как се пуска — посочи ми едно копче той. — Можело да записва до четири часа.

— А после как мога да прослушам записа?

— Ти… май никак не можеш да го прослушаш, шефе! — извинително ме погледна Крейзи.

— Я му го върни тогава на Младен и му кажи, че като ми няма доверие, да хване друг да записва.

На Крейзи това май му дойде в повече. Трепереше като лист. Не стига, че Тупана му взе тока, ами сега трябваше да предаде подобно послание на Младен.

— Добре, ще го взема — успокоих го аз — А с Младен ще се разбера, като се видим.

В това време Тупана се приближи, което ме ядоса — все пак трябваше да стои и да чака знак. Той показа още с първите си думи, че не престъпва заповедите ми току-така, а си има причина.

— Честито, Сашко! — ухили се той. — Ти си бил младоженец, бе?

Крейзи отново се стегна.

— Ами то май трябва да почерпя, ама не знам дали моментът е подходящ…

— Кога се ожени бе, Сашко? — разхилих се аз.

— Ами миналата седмица.

— Е, не мога да повярвам, ти дори не си ми казал, че и гадже имаш.

— Не искам да те занимавам с моите проблеми. Нали знам, че ти беше напрегнато, докато се оправиш с Поли.

— Разказвай де, каква е — знаехме с Тупана, че Крейзи имаше страшен проблем с жените. Беше адски притеснителен, а на всичко отгоре майка му искаше да знае за всяка негова връзка. Като капак на всичко бе акушерка и момичетата трябваше първо да минат на преглед при нея. Затова Крейзи рядко хващаше гадже и от години поддържаше извратена връзка със своя братовчедка. А тя на два пъти прави аборти от него.

— Много свестно момиче — гордо се изпъна Крейзи. — Започна като сервитьорка в „Олимп“. На мен и през ум не ми минаваше, че ще ми върже. Знам, че съм грозник, а и по-готините ги забърсва Славчо. Но тя една вечер ми поиска телефона и като се започнаха едни есемеси… Майка ми беше против, но Славчо дойде и я убеди. Обеща да ни кумува. Май това наклони везните — подсмихна се той. — А и той пое цялата сватба в „Олимп“. В последния момент майка ми не дойде. Но пък пристигна Маджо.

— Майка ти защо не дойде?

— Каза, че тази, след като е с осем години по-млада и хубава, няма начин да не е гадна курва, но и Маджо ме разочарова… даде ми само 1000 марки в пликче.

Тук Тупана не си сдържа нервите:

— Та ти колко искаш да ти даде бе, боклук такъв? 1000 марки малко ли са ти? Не стига, че те е уважил лично…

— Ами не знам… — замисли се дълбоко Крейзи и извъртя смешно глава на една страна. — Струва ми се, че през изминалата година… и аз помогнах доста на нашата скромна фирмичка…

— Има време и за теб, Сашко — изгаврих се аз, — след още десетина години, ако бъдеш все така верен, може да ти купят някое апартаментче.

Прибрах демонстративно пистолета в кобура си. Махнах му повелително и бавно и тежко, както бях дошъл, се отправихме към колата, но този път Тупана бе зад гърба ми.

Вече прехвърлях няколко комбинации в главата си. Крейзи определено беше важна брънка във веригата. От него изтичаше винаги много информация, трябваше да го контролирам внимателно. Досега смятах, че беше под властта на майка си, но твърде вероятно бе сега тя да бъде заменена от съпругата му. А и влиянието на Славчо не беше малко. Все пак му бе станал кум и като нищо скоро Крейзи можеше да излезе от контрола ми.

— Майката на Сашко как така ти каза, че се е оженил? — подпитах Тупана.

— Тя сама го изтърси, каза ми: „Този глупак, сина ми, се ожени за някаква курвичка и вече не се грижи за мен!“

Отново потънах в размисли. Тази нейна реплика ме наведе на мисълта, че Крейзи едва ли живее с жена си в дома на майка му. Сега вече навързах защо ме повика на среща пред тях. И защо при всичкото му уважение не ме бе поканил на сватбата си. Явно бе стигнал до извода, че трябва да се откопчи от моето влияние. Показваше ми, че всичко е постарому, но не искаше да имам допир с жена му. Конспирацията му беше доста плитка, стигаше дотам да направи опит да ме заблуди, че все още живее в Орландовци.

— Я отбий някъде! — наредих на Тупана. — аз ще хвана такси, а ти се върни. Предполагам, че Крейзи още слуша тирадата на майка си. Едва ли ще се измъкне толкова бързо от нея. Искам да го следиш до вечерта. Не ме интересува дали е с Маджо, Славчо и когото и да е било там. Искам да знам къде ще се прибере да спи.

— Има ли смисъл да си губя времето, Жорко? Мога да го пребия и всичко ще си изпее. Или да попитам направо майка му. Тя и без това искаше да й намеря някакво лекарство за кучето. Сигурен съм, че бързо ще ми каже.

— Няма смисъл от тези глупости. Искам да му покажем професионализъм, за да не ми пробутва друг път номерата си.

Тупана се появи късно вечерта у нас. Усмивката му стигаше до ушите.

— Готово, Жорко! — гордо приседна срещу мен.

— Е, и къде е?

— В апартамента на любовницата на Славчо… в Мусагеница.

— Сигурен ли си? Да не би да е отишъл да носи нещо на Мариета?

— Напълно, Жоре! Даже имам и един друг подарък за теб. Кара чисто нова тойота. А жена му има старо, но лачено голфче двойка.

— И как разбра?

— Знаеш, че не обичам да се изтъквам, Жоре! — направи се на скромен той. — Всичко стана съвсем случайно. Като пристигна с тойотата пред блока, го видях да говори по телефона. От входа излезе чернокосо момиче и паркира с голфа зад неговата. Явно той се притеснява, че може да му я дръпнат. Целуваха се около десетина минути пред входа, а аз ги изчаках да се качат с асансьора. Проверих на кой етаж е спрял и затова съм убеден, че е апартаментът на Мариета.

Излязох на балкона. Не исках Тупана да чуе разговора ми с Крейзи. Беше цяло изкуство да умееш да манипулираш хората. Занаят, който нямах намерение да предавам на никого.

Както очаквах, Крейзи вдигна още при първото позвъняване. Макар и женен, той си оставаше войникът, който по всяко време на денонощието служеше на мен, Славчо и Маджо.

— Слушам, шефе! На човека ли трябва да се обадя?

— Не, не… — много мило провлачих гласа си. — Просто ми е гадно, че днес така постъпихме с теб. Чувствам нужда да ти се извиня. Ще мина през вас, и без това съм в движение.

— Ама няма проблем, аз не ти се сърдя… Като имаме време, ще се видим, че сега съм гушнал жената.

— Не се безпокой, Крейзи — натъртих аз — Няма нужда да пътуваш до Орландовци. На пет минути съм от Мусагеница. Ще те чакам пред черното голфче на жена ти.

Крейзи за момент изчезна от линията, след което избухна във фалшив смях.

— Голям професионалист си, шефе — разхили се той, макар гласът му да трепереше. — Трябваше ти само половин ден да ме откриеш. Наистина те признавам!

— Стига си се подмазвал! Слез долу! Ще мина да ти кажа две приказки.

Крейзи обикаляше нервно пред голфчето. Отпратих Тупана на съседния тротоар и започнах, без много да се церемоня.

— Чуй ме сега, Сашко! Знаеш, че за разлика от Славчо винаги съм откровен. Това, че ти е намерил жена и че ти е станал кум…

— Ама не ми е намирал той — прекъсна ме Крейзи. — Тя просто бачкаше в ресторанта…

— А ти замислял ли си се, че може Славчо да я е подковал да те свали. Колко му е да омае някаква ученичка, като й каже, че ти си перспективен и той винаги ще й помага. А от време на време може да разпалва и семейния огън.

— Защо му е да го прави? — сгърчи се отчаян Крейзи.

— За да има с какво да те държи завинаги. Нима си забравил, че преди години по същия начин кумува и на колегата ти Коце, който също уж случайно се ожени за сервитьорка от „Олимп“.

— Евала, шефе! — прегърна ме Крейзи. — Ти наистина ми мислиш доброто… На жените не бива да се вярва! А най-малко пък на Славчо Жената.

— Мислех, че така те е завъртял, че си забравил стария му орландовски прякор — подхвърлих аз усмихнат, но бях сигурен, че едва ли щеше да забрави моя жест тази вечер.

Можех да се прибера спокойно. Бях посял семената на съмнение у Крейзи и смятах, че ще ми е верен. Най-малкото до мига, в който Славчо позволи на жена му да му роди дете.

 

 

Глава 3

Срещата с Пехливанов беше в ресторант „Елдорадо“ в Горубляне. Бе се настанил в едно сепаре на втория етаж. Пистолетът му лежеше демонстративно на масата пред него. Определено бе в добро настроение. Не се бяхме виждали само от десетина дни, но за това кратко време, освен охраната и джиповете на Поли, бе наследил и обноските му. По всички заведения, където се подвизаваха хора от групировките, бяха почнали залагания колко време му остава да живее.

Но това явно изобщо не го притесняваше. Още докато беше жив Поли, всички казваха: „Жорката живее добре, но излезе ли от опеката на Поли, ще го ощавят за около седмица!“ Смятаха, че няма сърце и душа да се бори сам. А и нямаше как да мислят по друг начин. Досега той не бе проявил кой знае какви качества. Возеше се в последни модели мерцедеси и разхождаше двама дебелаци охранители само за украса.

Още на предишната ни среща с него и Женята в същия този ресторант разбрах, че е чакал звездния си миг. И сега, когато той настъпи, не смяташе да го споделя с никого. Стана и ме прегърна тържествено. Леко го отблъснах, направих му знак с пръст да мълчи, след което извадих от джоба записващото устройство на Маджо и му го показах да го разгледа от двете страни.

Пехливанов беше интелигентен и определено схващаше много бързо. Не посмя дори да го пипне, а просто разпери ръце в недоумение. Очакваше аз да му кажа какво да прави. Мълчаливо му дадох знак да ме изчака, слязох на долния етаж и връчих устройството на Тупана, който седеше при неговите охранители. Предварителната ни уговорка бе да се махне някъде надалеч. Подозирах, че устройството може и да засича местоположението. Пехливанов нервно се разхождаше около сепарето, изчаквайки какво друго съм му подготвил.

— Какво става? — погледна ме с недоумение.

— Бай Миле се свърза с мен. — Пехливанов почервеня. Винаги реагираше така, когато се ядоса или се притесни от нещо. Без да му обръщам внимание, продължих. — Знаеш ли, че част от неговите охранители са ми от махалата? Като се прибирах вчера, изненадващо ме пресрещнаха и Бай Миле слезе от колата да говори с мен. Каза ми, че е наясно, че сме близки, и иска да му осигуря достъп до теб.

— Какво иска пък от мен тази свиня? — избухна Пехливанов.

— Изобщо не иска да те вижда! Иска достъп, за да те застрелят.

— Заплаши ли те?

— Не, обеща ми пари.

Както винаги, Пехливанов постъпи тактично и не ме попита колко. След неколкоминутно мълчание заговори тихо и спокойно.

— Едно не ми се връзва. Как така ти има доверие?

Естествено, въпросът му никак не ме изненада. Макар и да не познаваше нашите схеми, бързо се учеше в движение.

— Не ми се доверява. Както виждаш, това, което ти показах, е записващо устройство. Иска да те чуе какво говориш.

— И все пак, нали знае, че сме приятели… Защо мисли, че така лесно ще ме предадеш?

— Явно след като са убили Поли, са си повярвали и смятат, че всички трябва да им робуват.

— Много си прав! — успокои се той. След което рязко избухна и започна да удря по масата. — Абе тия двамата с Младен за какви се мислят? За някакви дърти мафиоти ли? Това, че сме със седем-осем години по-млади от тях… трябва веднага да им клекнем ли? Изобщо не ми пука, че искат да ме отстранят. Нека само да опитат! — афектира се той още повече. — Но почват да ме дразнят, тормозят и приятелите ми. Те си мислят, че на този свят всичко се купува с пари или със заплахи! Не са си направили труда да разберат, че ние сме израснали заедно. Бяхме приятели и по времето, когато носехме по двайсет стотинки в джобовете си.

Докато изслушвах тирадата му, се замислих, че всъщност наистина заслужаваше мястото на Поли. Дребният можеше само да заплашва, а този беше голям популист. Държеше се като обигран политик.

— Чакай малко — прекъснах го с прикрита досада. Всичко това го бях слушал през годините. Обичаше да надъхва хората, като им припомня за доброто старо време, а всъщност мислеше само за себе си. Беше алчен и стиснат, а егоизмът му прехвърляше всякакви граници. — Това, че сме приятели и няма да те предам, е ясно! Кажи ми какво ще правим оттук нататък?

— Не знам, приятелю! — поукроти се той.

— Бай Миле ми подхвърли, че и Маджо иска да се срещне с мен.

Тази моя реплика го приземи напълно. За миг видях пред мен онзи мъж, който не можеше да вземе сам решение и се подчиняваше изцяло на Поли. Премигна два-три пъти на парцали, почеса се зад врата, след което стана от масата, прибра си пистолета и чак като стигна до стълбите, се обърна замислен и отрони тъжно:

Не знам, Жорка… Явно нещата загрубяват… Това не е в моя ресор. Ще ви направя утре по същото време среща с Женята. Може пък и да измислите нещо. Засега ще е по-добре да не се виждаме, аз проблем нямам, но ако разберат, че по всяко време имаш достъп до мен, ще те изтормозят.

От него лъхаше на лицемерие. Явно е, че не му пукаше за мен, по-скоро се притесняваше да не би наистина да се поддам на парите или на заплахи и да го предам. Затова веднага се дистанцира.

Разказах му цялата тази измислена история, защото исках да го предпазя. Трябваше ми жив. Най-новата ми стратегия беше, освен него, засега да предпазя и Маджо.

Осъзнавах, че в създалата се ситуация бях ценен и за Маджо, и за Жоро. А това ме превръщаше автоматично във враг на техните кучета Бай Миле и Женята. Затова исках първо те да се избият помежду си. А след това щях да тласна и Пехливанов към самоунищожение.

Естествено, нямах и грам съмнение, че който и от двамата босове да остане жив, щеше да иска да ме погребе заедно с мръсните си тайни.

 

 

Глава 4

Телефонът ме събуди с пронизителния си звън, продължил повече от няколко минути. Пискливият глас на Женята прокънтя в ушите ми:

— Ангелееееее… Трябва да се видим спешно!

— Къде? — попитах изнервен от опита му да имитира Поли, който по същия начин сменяше имената, като ни търсеше по телефона.

— Ако ти кажа къде, ще успееш ли след една минута? — продължи с истерична нотка Женята.

Знаех, че е страхливец, но бях сигурен, че това виждане ще е от полза. Ако му откажех сега, трябваше да чакам още поне четири-пет дни, за да се срещнем. Явно бе подплашен от създалата се ситуация.

— Добре. Казвай къде си!

— В твоя квартал.

— Това можеше и да го пропуснеш. Знам, че си някъде около нас. Къде точно?

— Ама… ако ти кажа, ще дойдеш ли наистина след една минута?

— След една минута мога да дойда само ако си пред блока ми. Но, повярвай ми, ако си тук, ще е страшно за теб, тъй като не съм ти показвал къде живея. А така ще съм убеден, че си ме следил. Иначе „Изток“ е голям квартал и ако си някъде другаде, едва ли ще успея.

— Ако съм пред блока ти, то е само случайно! — изписка Женята.

Сега вече се ядосах и го срязах на секундата:

— Престани да го усукваш! Казвай къде да идвам, не стига че ме събуди, а и десет минути не можеш да ми обясниш къде си!

— На фризьорския техникум. Но ако се забавиш повече от десет минути, изчезвам!

Колкото и да беше странно, техникумът се намираше на десет минути пеша от нас. По пътя ме загложди съмнението, че Женята много добре знае къде съм. Въпреки това не се притесних. Той сам никога не бе поемал отговорност за каквото и да е било убийство. Винаги някой му ги поръчваше. Най-малкото защото беше свикнал да му плащат за това. А в случая не можеше да плати сам на себе си. Нещо като при автомонтьорите, чиито коли винаги стояха развалени, защото няма кой да им плати да си ги поправят.

Женята ме чакаше в кафенето срещу техникума в типичното си папагалско облекло — лилав суичър и червен анцуг. С двуметровия ръст и огромната си глава, с патешко русата си къса коса, се бе опитал да се скрие сред учениците, излезли в голямо междучасие, но изглеждаше като слон в стъкларски магазин. Конспирацията му определено издъхваше. С моята поява се изпари напълно. Детската глъч заглъхна и погледите на около двайсетина ученици се впериха в нас.

— Ангелеее… — скочи и ме прегърна силно Женята, като дискретно ме опипа за оръжие. — Преди го носеше в колана… Сега защо ти е под мишницата? Оттам се вади много бавно… освен ако не си тренирал в последно време!

— Излишно е да се лъжем, Женя. Знаеш, че и двамата ще използваме чужди ръце, ако искаме да се отървем един от друг!

— Прав си! — изхили се нервно Женята. — Дори и за самозащита не можем да ги използваме тези патлаци! Щото, както казваш, ако сме решили да си направим сечено, ще си пратим автоматчици — пусна крива усмивка той.

— Ти никога не си ми пречил, Женя! Нямаме допирни точки в бизнеса. Ако искаш да сме откровени докрай, ще ти кажа, че исках да те отстраня, докато бе жив Поли. Все пак ти беше неговата маша.

— Искам да ти се закълна, че никога не съм бачкал по теб! — погледна ме страхливо Женята.

— Няма как да ти повярвам, че Поли не ме е поръчвал при теб.

— Поли сега е два метра под земята — въздъхна с неприкрито съжаление Женята. — Нямам никаква сметка да те лъжа. А и ние се познаваме толкова отдавна, познавам и майка ти. Ако те беше поръчал, щеше да прехвърли границата. Щях да те предупредя, аз може да си вадя хляба от убийства, но знам къде е мярката.

Изповедта на Женята за момент ме трогна. Но не можех да му повярвам докрай. Двойствената му природа бе изтъкана преди всичко от алчност.

— Съжаляваш, че Поли го няма? Или се лъжа? — попитах го небрежно аз.

— Няма да крия, че съжалявам. Дори ми е мъчно за него. Макар и да ме правеше на маймуна, с него имах някаква сигурност, а сега, като изляза на улицата, се чувствам гол. И колкото гадно да ти звучи, досега знаех, че никой няма сметка от моята смърт и винаги съм подозирал, че той ще е първи. А сега идва моят ред!… Но това не е толкова важно — продължи Женята. — Направо ме е яд, че докато беше жив, не ме научи да въртя някакъв бизнес. Предаде ми единствено занаята за убийствата.

— Крайно време е да ми кажеш за какво ми се обади! — прекъснах го грубо. — Само не се пробвай с някакви сантименталности за добрите стари времена. Искам да ти е ясно, че за мен никога не са били добри.

— Добре, добре! — смънка Женята — Карам направо. Пехливанов ми каза, че с теб са се свързали Параноика и дебелият му слуга — влезе отново в конспиративен тон Женята, сякаш допреди няколко минути не си бяхме говорили в прав текст за убийства. Реших да не му развалям играта на думи, за да разбера все пак какво иска.

— Теб какво те касае, че са се свързали?

— Парите. Офертата на Пехливанов е двеста хиляди за Параноика и сто за Дебелия. Ако ми ги осигуриш двамата на една маса, ще делим, естествено, като приспаднем разходите по „сервитьорките, които ще ги обслужват“ — намигна ми Женята.

— Ако приемем, че мога да организирам такава среща — провлачих думите си аз, — защо си мислиш, че няма да използвам мои „сервитьорки“? — върнах му намигването.

— Страхувам се, че не са толкова обиграни като моите. Може да не се справят добре със сервирането, а като раздразнят такъв тип клиенти, онези ще вземат да си го изкарат върху ресторанта. А в случая, Жоро… — съвсем забрави за конспиративното „Ангелеее“ Женята — ресторантът сме аз и ти.

Женята бе напълно прав. Неговите хора действително бяха сериозно проверени, но пък аз нямах никакво желание да „нареждам“ Маджо. Все пак почувствах облекчение, защото той пръв отвори дума за това и сам се набута да осъществи част от плана ми. Сега спокойно можех да му пробутам Бай Миле.

— Забрави за двамата на една маса. Ако искаш Дебелия — имаш го!

— И това е нещо — кимна ми Женята. — Но трябва да стане час по-скоро! Едно от условията на Пехливанов е да е в рамките на месец. Изчислил си е, че в момента плаща по сто хиляди на месец за охрана. Колкото по-бързо свършим работата, тия разходи ще му отпаднат, иначе ще остане съвсем без пари.

Тук вече не издържах и избухнах в смях.

— Ти по-добре знаеш Поли колко пари дръпна от кокаина бе, Женя! Нали сега са в Пехливанов?

— Това са пълни глупости! — неуверено трепна гласът му. — Поли държеше парите си в различни швейцарски и австрийски банки. Кодовете знаеше само той. Смятай ги за изчезнали завинаги.

— Не мога да повярвам, Женя, че цял ден висиш на улицата, а тя не жужи, а направо бучи къде са парите на Поли!

— Нормално е да не знам! — отчаян сведе глава Женята. — Това е същото, като да ти изневерява жена ти… Винаги научаваш последен — съвсем се смачка той.

— Ти си бил в Японския, когато Пехливанов се е срещнал с Маджо и Бай Миле.

— Бях — едва чуто промълви Женята. — Но те не пожелаха въобще да говорят с мен. Третираха ме като уличен помияр. Маджо каза, че ще ни приеме, ако се откажа от дрогата. Предложи да я дам цялата на Мето Илиянски, но аз се развиках, защото това е единственото ми препитание. Пехливанов още не ми е простил, че се изпуснах. И си е прав. Цял ден ме предупреждаваше да не говоря в прав текст, понеже онези записвали всичко. Въпреки че Маджо не ми се стори толкова злонамерен. Сам ми предложи да искам в замяна от Мето няколко паркинга. Все пак бил легален бизнес, а той не търпял в организацията си бандити като мен.

— А ти защо не се съгласи? — напуши ме отново на смях.

— К’во да ги правя тия паркинги бе, Жоро? Нищо не разбирам от това. Ще почнат да ме лъжат там някакви работници, не мога да се оправям с данъците. Трябвало всеки месец да отчитам сума на Софиянски и слугите му. А на всичкото отгоре, да облека и костюм. И вместо Женя Дългия, ще почнат да ми викат Женя Паркинга.

Убедих се за сетен път, че беше непоправимо прост. Неслучайно Маджо го бе изритал от срещата. Не се усетих, че бях изпаднал в размисли, докато не видях, че вече се бе изправил.

— Много се отплеснах… а е опасно! Все пак дойдох да се видим за минута. Какво се уговаряме за Дебелия?

— Имаш го другата седмица!

— Ок — стисна ръката ми силно Женята, сякаш да докаже искрено приятелство. — Само че като ти се обадя, искам да се видим след минута и за една минута.

— Разбирам те — плеснах го приятелски зад врата. Исках да сваля част от напрежението. — Къде ти е охраната? — подвикнах след него закачливо.

— Вътре са, в колата — махна небрежно с ръка той. — Не им давам да излизат. Изобщо не разчитам на тях. Най-много някой екип от убийци да ги разпознае, ако се въртят отвън, и да влязат да ме разстрелят, докато моите смелчаци се разбягват като пилци.

Проследих го с поглед. Изглеждаше отчаян, а и приведената му стойка показваше, че никак не му беше лесно да носи товара, който сам бе поел. Отвори вратата на колата и след секунди потегли с мръсна газ.

 

 

Глава 5

Охранителите на Маджо бяха обградили отвсякъде тенис кортовете в Банкя, където трябваше да се срещнем с него. Двамата с Тупана бяхме на около десетина метра, на едно леко възвишение, откъдето ги виждахме, а те нас — не.

— Погледни ги тия тулупи, Жорко — обади се Тупана, докато оглеждаше. — Само за украса стават.

Той беше напълно прав. Явно след смъртта на Поли охраната на Маджо се бе отпуснала. Смятаха го за Господ Бог. Без никакви врагове. В интерес на истината, донякъде имаха основание. Вече целият подземен свят знаеше, че Маджо бе убил Поли, и това му бе вдигнало акциите до небето. Никой не можеше да си обясни как е намерил убийци, как ги е пратил до Аруба да убият Поли и на всичко отгоре се бяха измъкнали невредими. След петгодишно отсъствие от престъпната сцена, докато се правеше на банкер, Маджо се бе завърнал с гръм и трясък като безспорен хегемон.

Огледах отново охранителите. Един чоплеше семки, друг пушеше замислено, а останалите бяха изпаднали в оживен разговор помежду си. Между впрочем, знаех как протичат разговорите — обсъждаха дали ще вземат тази седмица аванс или някакви премии. Хвалеха се кой каква нова пичка е изпукал, а по-задръстените пробутваха креватните подвизи с жените си.

Реших да им демонстрирам леко превъзходство. Не беше лошо да ги респектирам от време на време, а и така доказвах професионализма си пред Маджо. Заобиколихме по една стръмна пътечка и се озовахме в тила им. Докато се спускахме по пътеката, Тупана не спря да мърмори:

— Защо правим глупости сега? Тия дебили, ако ни усетят и не ни разпознаят, като нищо ще ни изпозастрелят от страх.

Това беше точно така, но аз обичах рисковете. А най-вече, когато бях убеден, че доминирам над другите. Тогава не ме интересуваше дали рискът, който поемам, е голям. Просто рискувах.

Сто и седемдесет стокилограмовият шеф на охраната на Маджо, Бабаса, се бе подпрял на оградата на кортовете, като последната преграда към боса си. Бяхме на четири-пет крачки пред него и вече бях готов да му се обадя, за да не стане някой гаф, когато чух силното му хъркане. Беше заспал прав. Направих знак на Тупана да мине настрани, доближих се до него, подпрях двата си пръста в гърба му, имитирайки пистолет.

— Бум! — Бабаса така се стресна, че се завъртя. Под тежестта му вратата се счупи. Другите моментално извадиха оръжие. Изненада ме, че по-бързо реагира охраната на Стоил, която също бе там. До един бивши барети и наистина неслучайни хора. До средата на 80-те години работеха в елитното подразделение на Специализирания отряд за борба с тероризма. След падането на комунистическия режим от професионалните барети не остана един свестен. Сега там работеха само чекиджии.

— Наш човек! — извика силно Бабаса и овладя положението. — Свалете оръжието!

В този момент се показа и Маджо с ракета в ръка. Определено много бързо схвана ситуацията и лицето му се разтегна в усмивка. Хвана ме под лакът и ме поведе към близките храсти. И както бе гърбом, подвикна на Стоил, който любопитно се бе приближил:

— Мои хора са, Стоиле! Спокойно! Идвам след малко! Никак не беше лоша демонстрацията ти — продължи той все така благоразположен. — Сега моите ще имат едно наум. Дори не е нужно да им се карам. Сами ще си вадят изводи от грешките си. Но според уговорката трябваше да ми се обадиш, като наближиш. Не искам да те вижда Стоил. Не че му нямам пълно доверие, но така е по-добре за теб! А пък и тези, моите, сега ще те намразят здраво — с неприкрито задоволство се захили Маджо.

Стана ми малко криво. В постоянното си желание да съм над другите, се бях преебал. През последната година охранителите на Маджо видимо показваха, че ме харесват. Явно и той го бе забелязал, щом сега злорадстваше. Принципно бяха добри момчета и никой от тях не носеше душа на престъпник. Затова тайно се надявах, че ако на някоя от срещите ни Маджо ми бе подготвил изненада, те биха ме предупредили по един или друг начин. А сега излизаше, че се опитвам да им изям хляба.

— Направи ли запис на Пехливанов? — извади ме от мислите ми Маджо.

— Не съм, а и не смятам да правя за в бъдеще. Ти ме превърна в звукозаписно студио. Смешно е след всичко, което направих за теб, все още да ми нямаш доверие.

— Никога не съм казвал, че ти нямам. Просто ми бе забавно да го чуя какво говори.

— Е, мога и да ти го преразкажа.

— Нещо опасно ли е? — сепна се Маджо.

— Нищо конкретно… Мисли да продължава да се бори докрай. Казва, че се дразни от факта, че се правите на дърти мафиоти.

— Що, като е факт, се дразни? — отговори ми с въпрос Младен. — Я го питай следващия път кой през последните години свърши сериозните неща в България? При това ние сме си извоювали всичко сами! — разпали се още повече Маджо. — По време на войната в „Дескрим“ мен ме стреляха, биха, без малко дори не ме наебаха — развесели се Маджо на собственото си остроумие. — А той какво е направил? Просто открадна парите на Поли.

— Предлагам ти да не го подценяваш — погледнах го аз.

— О-о-о, в никакъв случай. Вече знам доста неща за него. Разказаха ми как умее да надъхва хората си. А и обичал да дава обещания, които никога не изпълнява? — погледна ме въпросително Маджо.

— Така е! В това отношение поне си приличате — срязах го аз.

— Разбра ли… — прокашля се Маджо, колкото да отклони темата, макар че леко почервеня, — че тези дни пратих Димата да преговаря с него?

— Не, сега го чувам от теб!

— Ех, значи твоят псевдо приятел не е никак откровен с теб! Димата изигра ролята на подводница — продължи непринудено Маджо. — Казал му: „Жорка, Маджо и Бай Миле са сериозни хора, видя какво направиха с Поли. Едва ли ще те забавят много и теб!“ „Какъв ти е кярът да ме отваряш, нали работиш с тях?“ — отвърнал му Пехливанов. „Така е, ама знам, че Маджо е голям тиранин, а с теб и Поли добре си поживяхме последните пет-шест години… Пихме, ядохме, ебахме, щавехме и бихме, който си поискаме. Имам някакъв сантимент към теб. Все пак не си забравил, че аз дойдох единствен на погребението на Поли, въпреки упреците, които си навлякох от Маджо и Маргина“ — продължил Димата. „Значи да разбирам, че и Маргина, с когото сме пили, яли и ебали, вече е срещу мен?“ — запитал го Пехливанов. „Няма друг избор, Жорка! — поклатил глава Димата. — Нашите пари ги държи той, на практика сме длъжни да му робуваме.“ „Защо не тръгнете тогава с мен?“ — продължил да упорства Пехливанов. „Защото ти си никой, приятелю! Имаш готовите пари на Поли, но никакъв бизнес. Няма как да надделееш“ — присмял му се Димата. „Това само Господ го знае! — отвърнал му Пехливанов. — аз вярвам, че съм прав и той ще ме пази! И предай на Маджо, който те е пратил да ме записваш, да си го завира по всички дупки. А ако не е доволен от това как го ебе Бай Миле, нека да ми се обади, аз ще го задоволя!“

Това последното, което Маджо ми разказа за ебането, сякаш го възбуждаше и усетих искреното му задоволство. Накара ме да се замисля дали не е прикрит гей. А и често, като ме прегръщаше, леко ми опипваше рамото с фините си пръсти. Дори бях забелязал, че ме гледа влюбено, или поне така ми се струваше.

— Ти откъде си сигурен, че разговорът им е протекъл точно така? — попитах го.

— Еех, дадох и на Димчо едно такова устройство като твоето да го запише. А Димата, като стара лисица, е успял да вкара упреците си към мен, защото не смее да ми ги каже в очите… Жоро, Жоро… — въздъхна тежко Маджо. — Никак не ми е леко на мен. Грам не се заблуждавам, че Димата и Маргина чакат да видят кой ще вземе превес в този двубой. И ако Пехливанов успее, веднага биха минали на негова страна. А има и нещо друго, което не знаеш… Пехливанов се е чул още на другия ден след смъртта на Поли с Жоро Илиев. Говорили са си цели единадесет минути — усмихна се благо Маджо. — Знаеш, че куките ми предоставят такива записчета. Малкия Черешар (така Маджо наричаше Жоро Илиев) го е уверил, че може да разчита на него. Но сега батко ти Младенчо ще пусне това записче на Мето Илиянски и ще стане голяма интрижка. Мето и без това постоянно протестира, че върти целия ВИС, докато Черешара купонясва и прибира по-големия пай от дрогата. И ако от Поли имаше респект и си деляха улицата петдесет на петдесет, в никакъв случай няма да иска да пусне такава аванта на Пехливанов. А идеята на Малкия Черешар ми е ясна. Иска да взема процент и от другата страна, още повече че иска да прибере част от милионите на Поли, като вкара онзи глупак в някакъв измислен бизнес.

— А ти защо мислиш, че Мето ще ти се върже — гледах го изумен. Схемата му беше невероятно проста, но ефектна. Без да си мръдне пръста, щеше да разбие ВИС и да отстрани Пехливанов.

— Как няма да се върже тоя боклук? — озлоби се изведнъж Маджо, — Навремето, когато градихме охранителните фирми, той беше обикновен крадец, който прескачаше по балконите, аз съм го вкарал в тези структури, сега ми е длъжен! А и нали ти казвам, че записът, който ще чуе, няма да му хареса — за миг усети, че е преминал границата, и се успокои. Определено не обичаше да изпуска злобата си пред другите и да разваля образа, който сам градеше за себе си.

Не вярвах, че ме е повикал само да ми разкаже плановете си, и затова го попитах директно:

— Това са си твои неща! Какво се иска от мен?

— Нещо много дребно — тонът му пак стана мазен и мил. — Чух, че тези дни сте се виждали с Женята — погледна ме ехидно той. Вече бях сигурен, че има достъп до всички телефони, до които пожелае. Явно бе проникнал доста навътре в МВР.

— Така е. Видяхме се!

— Е, и как е той?

— Колеблив… объркан!

— Нормално е — усмихна се Маджо. — Явно не приема Пехливанов като сериозна шапка. Моята молба към теб е — провлачи думите си той — да му предадеш там, по твой си начин, че ако иска да носи каскет, да си седи там. Но идват тежки времена, бури, виелици… абе направо зима… Ще му трябва мека и удобна, кожена шапка. Нека ми се обади. Нямам нищо против лично да му я надяна на главата. При това ще го направя много нежно. Женята е полезен човек… нали не се лъжа? — погледна ме изпитателно той.

— Не се лъжеш.

— Ами, питай го тогава какъв му е кярът да е полезен, но беден! Мисля, че това ще свърши работа — стисна ме и нежно прокара пръстите си по рамото ми с привичния си жест. После се обърна и отиде на корта.

 

 

Глава 6

Пехливанов сякаш предвиждаше ходовете на Маджо.

Срещата ми с Младен на тенис кортовете беше в неделя. Още на другия ден рано сутринта ми звънна Женята, за да се уговорим да се чакаме пред парк-хотел „Москва“, оттам да идем до басейна „Мария Луиза“ на някаква среща с Мето Илиянски. Женята ме чакаше, придружен от двамата си охранители, както и с набралите популярност хероинови дилъри Тони Носа и Митко Дебелия, които отскоро вестниците бяха превърнали незнайно защо в Клюна и Демби. Познавах доста добре и двамата.

 

* * *

 

Преди години, когато Поли сложи ръка на хероина, Демби го играеше самостоятелен и не искаше да премине към организацията. Криеше се и продаваше на явките пред „Хемус“ и „Кравай“. Още тогава си бе извоювал името на смел и непоколебим пич. На всичко отгоре бе умен и пресметлив. Той и партията му Бисер, когото наричаха Били Лъжеца (сега обвинен в подготовката на убийството на генерал Любен Гоцев) бяха наплашили всички дилъри. Плащаха лично на всички районни и квартални инспектори. Така си бяха подсигурили гръб, а имаха лек и за групировките.

Бяха хванали едно дребно дилърче — Сашко Малкия, който живееше на малките пет кьошета. Той ходеше четири-пет метра пред тях, като носеше голям сак с калашници, пистолети и дори ръчни гранати. Понеже беше невзрачен, никой не му обръщаше внимание. Това бе идеята, ако куките спрат Били и Демби за проверка, щяха да намерят най-много по един нож, а Сашко щеше да се измъкне невредим. Ако пък ги заградяха групировки, Малкия мигновено им подхвърляше сака и те вадеха автоматите. Така оцеляваха дълго време. В крайна сметка Сашко, окрилен от сериозния гръб, който му даваха, започна да продава безразборно дрога наляво и надясно. Полицаите го заловиха и му образуваха дело.

Демби не си оставяше магарето в калта. Набързо събра пари, нае опитни адвокати, дори разкачи златото си, за да им плати. Пуснаха Малкия под гаранция, цялата улица обаче заговори, че е пропял. Били Лъжеца и Демби нямаха друг избор, освен да го самоубият. Падна от висок етаж.

Естествено, че куките задържаха първо тях двамата, но колкото и да ги натискаха, те държаха на своята версия: „На Малкия му прилошало, излязъл да подиша въздух, станало му по-лошо, навел се и паднал през балкона.“

В крайна сметка нямаха никакви доказателства и бяха принудени да ги освободят.

Моето запознанство с Демби стана по доста странен начин. На Поли му беше писнало от него, защото никога не отчиташе пари на организацията. Носеше му се слава, че е неуловим като Левски. Никой от нас не знаеше дори как изглежда. Една сутрин Поли ни повика с Женята в офиса си. Нареди ни да не използваме наемници, за да не се изложат, а лично да издирим и заловим Демби.

— Имате срок един месец! Ако трябва, няма да спите, но го искам тук… при мен! Ако е жив, разбира се! А ако е мъртъв, пак искам да го видя с очите си! — разпали се той.

Знаехме, че с натиск на дилърите няма да мине. Демби там го играеше „добрия“, затова ги подкупихме солидно. Казаха ни къде можем да го хванем. Сгащихме го рано сутринта, докато си пиеше кафето в едно препълнено заведение на булевард „Витоша“. На мига седнахме от двете му страни, а Женята заби пистолета си в бузата му. Демби изобщо не се сепна. Напротив. Разхили се.

— Тръгвай с нас, боклук! Или ще те гръмна! — направи се на страшен Женята.

— Аре, гръмни ме пред всички, де! — привлече вниманието на хората в заведението с отговора си. — Стреляй, да видим после как ще се оправиш!… Тарикат!

Дръпнах Женята и мълниеносно се изнесохме. Докато излизахме, ни съпроводи гръмогласният смях на Демби. Едва бяхме завили зад ъгъла, и чухме полицейските сирени.

— Добре че ме спря… — промърмори Женята, — иначе щяха да ни заключат като рекетьори, които нападат невинно момче.

Сега се чудехме как да се оправдаваме пред Поли, че не сме го заловили. В случая обаче Демби ни помогна сам. Явно беше разбрал, че сме хора на Поли, и потърсил посредник.

— Добра работа, момчета! — посрещна ни Поли в офиса.

Впоследствие научихме от посредника, че Демби се е съгласил да бачка за организацията. Явно бе проявил далновидност. Знаеше, че втори път прошка нямаше и че беше по-добре да работи за Поли.

Тони Клюна беше друга бира. Бе започнал в Люлин, където си и живееше, като разпространител на марихуана. За кратко време се превърна в номер едно. Продаваше по 150–200 цигари на ден, което за сам човек си беше уникално постижение. Това обаче никак не го задоволяваше. Мечтата му беше да се измъкне от Люлин и да влезе в голямата игра, наречена „хероин“. След кратки проучвания се настани в района на „Раковски“, където по това време беше най-големият пазар.

Роден индивидуалист като Демби, и той започна да продава „шано“ (без протекции). Бързо доказа качествата си и на това поприще и стана любимец на наркоманите. Макар и да се изплъзваше от групировките, от Демби не успя. Много бързо той го превърна в свой роб след солидна порция бой. Тони това го устройваше. Новият му шеф не беше толкова прецизен в отчетността, като групировките, но му даваше гръб. Клюна се нуждаеше от защита, а Демби — от акъла му като бръснач и търговския му нюх. Бяха като два скачени съда.

Освен че беше алчен и стиснат, Клюна беше и голям кариерист. По същото време останалите сикаджии завидяха на Поли, че контролира хероина. След консултации с Маджо те получиха благословията им да пазят дилъри и да си печелят от това, но самият той се дистанцира от този бизнес като върл враг на дрогата. Тук Клюна видя звездния си миг да се издигне в йерархията.

Стоил Славов и партньорът му Любчо Василев, които нямаха и хабер от наркотици, решиха първи да се възползват от разрешението на Маджо. Предлагаха супер условия — служебна кола и охрана за по-големите дилъри. Клюна на мига забрави доскорошния си бос и се премести при тях.

Демби побесня. Бизнесът му падна наполовина и той всяка вечер се нашмъркваше и се напиваше като животно. А Били Лъжеца едва го възпираше да не отиде да заколи на публично място доскорошния си култов дилър. Накрая достигнаха до консенсус да наемат хора, които да го натрошат. Така в едно свърталище на „шанаджии“ попаднаха на Ицо Кьоравия. Мамино синче от центъра на София, което като цветарка се прикачаше към всяка групировка, за да бъде в кириза.

Представяше се като автокрадец, но не бе откраднал нито една кола. Често посредничеше при откупи. Пред Демби и Били влезе в ролята на човек за „мокри поръчки“. Взе им 8 хиляди лева напред, намери двама едри мангали от Женския пазар и ги прати да нарежат гумите на служебното волво на Клюна. След което, примрял от страх, скрит зад един ъгъл, го зачакал с желязо в ръка.

Клюна не беше нито от вчера, нито от оня ден. Отдалеч видя спадналите гуми, изнесе се бегом, метна се в минаващо такси и отпраши към Люлин.

И жертвата, и „атентаторът“ за дълго се покриха. Единият — да не го пребият, а другият, за да не връща парите. Някъде по това време Демби влезе под шапката на Поли. Първата услуга, която поиска от него, бе да му върне Клюна, който отново бе излязъл на улицата и, охраняван от хората на Любо и Стоил, печелеше луди пари.

Тони бе принципен. Колкото и да изкарваше за деня, харчеше с гаджето си по 20 лева на ден. Всичко останало събираше за черни дни. Поли и без това не беше на кеф, че Стоил и Любо се бяха набъркали в бизнеса му, и още същия ден бе отишъл в хотел „Орбита“, където им беше щабът. Стоил го бе забелязал отдалече и набързо се изниза. Мразеше конфронтациите. Остави Любо като ловък дипломат да се справи със ситуацията.

— При теб имаш някакъв Нос ли, Клюн ли… Той е мой! Искам още днес да ми го върнеш!

— Няма никакви проблеми, Полка! Аз никога не съм искал да се занимавам с дрога! Но Тони е син на моя братовчедка — излъгал Любо. — Така или иначе се е хванал с тая мръсотия. По-добре да е под мой контрол!

За Поли семейните отношения бяха свещени. Махнал с ръка и си тръгнал. Женята, който се явяваше пряк началник на Демби, се поинтересува какво е станало с Тони.

— Роднина е на Любо! — каза Поли. За него въпросът бе приключен.

— Курът ми му е роднина — скочи Женята. — Шефът на охраната на Любо е съсед на Клюна в Люлин. Ето така са направили свръзката.

Поли от всичко най мразеше да го правят на луд. Това било капката, която преляла чашата, и набрал номера на Любо.

— Разбрах, че си ме излъгал — изстрелял в слушалката той, — Ако до утре твоят човек не се върне на старата си работа, ще ви разпоря гъзовете и на двамата!

Клюна отново се завърна в „обятията“ на Демби. Този път завинаги. Или поне почти.

Пехливанов пристигна само с двата джипа на Поли. Водеше шест човека от охраната, останалата смяна не я беше взел. Хвърли презрителен поглед към Клюна и Демби, след което ни прегърна с Женята и ни издърпа леко настрани.

— Не знам дали Женята ти е обяснил, но отиваме при Мето, за да се уговорим за наркотиците. Снощи се разбрахме с него, че няма да правим панаири. Пристигаме само с гардовете си, без бригади и всякакъв друг пълнеж. Аз ще говоря. Ако изпусна нещо важно, намесете се. Няма проблем… Нали сме си заедно? — отново прояви популизма си Пехливанов.

Пред басейна беше почерняло от народ. Въпреки обещанието си, Мето бе събрал целия си наличен състав. Отдръпнаха се от двете страни като шпалир, за да минем, сякаш бяхме арестанти, тръгнали да искат милост от Големия бос. Методи изглеждаше все така скромен, дори жалък. Прегърна ни и ни разцелува, след което седнахме на масата.

— Нали се разбрахме без панаири? — изръмжа Пехливанов.

— Нямам вина, Жорка! — усмихна се извинително Мето. — Знаеш колко бързо се разпространяват слуховете. Моите момчета разбрали, че ще делим улицата, притеснили се и се изсипали всичките да ме пазят! Знаеш как е… не върви да ги отпратя. Ще ги обидя!

Пехливанов стисна зъби и замълча. Знаеше, че не е в позиция да определя условия.

— С Поли деляхме петдесет на петдесет — продължи по-уверено Методи. — С теб как ще се разберем, Жорка? — усмихна се леко подигравателно.

Жоро стоеше все още стиснал челюст и забол поглед в масата.

— Сто процента… за теб… — бавно процеди думите и с това ни изуми и тримата.

Женята понечи да скочи, но усети как Пехливанов го стисна силно за крака под масата.

— Шегуваш ли се? — погледна с недоумение Мето.

— Мето… ти ме познаваш отдавна — започна с равен тон Жоро. — Някога да съм давал повод, че съм несериозен?

— Просто не те разбирам — смънка Методи.

— Пак те питам — изнерви се още повече Пехливанов. — Кога си ме чул да говоря глупости?

Въпреки че бе голям бос, Методи си оставаше с душа на крадец. Стресна се и побърза да се извини. Пехливанов целеше именно това. Да се измъкне с достойнство от ситуацията, отстъпвайки бизнеса, но все пак да запази репутацията си на сериозен мъж.

— Много е просто, Методи — мина на благ тон. — Ти знаеш, че аз и преди не участвах в наркотиците, докато Поли ги държеше.

— А Женята? — Мето го посочи с поглед.

— И той излиза от играта.

— Не че ми е работа, но с какво мислите да се занимавате?

— Чул си, че имаме доста заведения, а мисля да инвестирам в строителство.

— При това положение не ми остава нищо друго, освен да ти кажа едно огромно благодаря! — изправи се видимо разчувстван Методи. — Имате думата ми, че никой от моите хора няма да вдигне ръка срещу вас! Дори, ако имате нужда от подкрепа, аз съм насреща!

— Но не и подкрепа срещу Младен, нали! — усмихна се язвително Жоро.

— Младен си е Младен! — сконфузи се Мето и разпери безпомощно ръце.

— Доведи кучетата! — нареди Пехливанов на Женята.

След малко той се яви с Демби и Клюна, които имаха изключително объркан и уплашен вид и все още не знаеха какво става.

— Тези двамата… — посочи ги с погнуса Пехливанов, — въртят целия ни бизнес. Твои са! Ти си преценявай дали ще ги запазиш… и изобщо какво ще ги правиш! — не изчака отговора му, стана, рязко отвори вратата и напусна, последван от мен и Женята.

— Ти луд ли си бе, Жоро! — разкрещя му се Женята, преди да потеглим.

Напрежението в джипа беше голямо. Пехливанов обичаше да шофира сам бронирания джип, за разлика от стария му собственик Поли, който само се возеше.

— Не ме дразни, Женя! Като не разбираш нещата, си мълчи!

— Какво не разбирам, бе? Кой ще ме храни сега? Как може да му дадеш целия бизнес?

— Ти какво искаш бе, малоумник такъв! — полудя Пехливанов. — Освен целият СИК да ни скочи и ВИС ли? Макар и да работи за Жоро Илиев, Мето е стар приятел на Младен. Въпреки че е много алчен, мрази неприятностите. Сега, като му дадох бизнеса наготово, поне няма да си мръдне пръста, ако Маджо се опита да го насъска срещу нас. А това ни устройва, поне засега! Като си стъпим на краката, мислиш ли, че няма да си поискаме нашето? Колкото до парите, не се притеснявай. Аз ще ви поема всички разходи.

Женята видимо се поуспокои. Беше ми станало навик да разсъждавам за всяка една ситуация. Замислих се върху плана на Маджо, който безспорно се проваляше. До този момент смятах Поли за най-трудния противник, но Пехливанов за няма и месец от малкото препъни камъче се бе превърнал в скала.

 

 

Глава 7

Женята запали две от скъпите коли на СИК. При това и двете бяха на приятели на Маджо. Едната — на любовницата на Венци Стефанов, а другата — на бившата жена на Фатик. Общата им стойност възлизаше на триста хиляди марки, които СИК трябваше да изплати.

Така хем ги ужилваха с пари, хем сваляха респекта от застрахователната компания. Обикновените клиенти си мислеха, че щом колите на такива видни фигури могат да бъдат запалени въпреки стикера, какво ли остава за тях. Иначе в нашия свят това изглеждаше смешно и непрофесионално. Да запалиш колите на жени, си беше падение. Първо неписано правило беше, че на жени и деца не се посяга. Така че актът на Женята минаваше повече за безпомощност. Друго щеше да бъде, ако бе запалил колите на Стефанов и на Фатик.

Няколко дни по-късно Маджо даде подобаващ отговор. За една нощ неговите хора запалиха входа на дискотека „Инкогнито“, собственост на Пехливанов, и нахлуха в паркинга на „Футура груп“, една от фирмите на Поли, сега контролирана от Пехливанов и Киро Турука, бивш съдружник на Поли.

Бяха вързали пазача и запалили единствено джипа на Турука. Този удар бе наистина сериозен. Няколко месеца преди да умре, Поли бе купил помещението, където се намираше „Инкогнито“, от Борислав Дионисиев и Майкъл Чорни. Пари в заведението инвестираха Пехливанов, Пепи Амигоса и Доктора. На практика заведението, което бе потръгнало добре, ставаше неизползваемо. Едва ли имаше нормален човек, който да иска да посещава бар, където стават атентати. Още повече че Амигоса и Доктора ревнаха да го продават, за да си върнат инвестициите.

С джипа на Турука нещата бяха по-сложни. Той и без това не можеше да диша Пехливанов. Бяха се скарали след смъртта на Поли. Тогава трябваше да се платят 10 000 долара, за да се докара тялото от Аруба. Пехливанов предложи да го оставят на острова или да изчакат държавата да го докара на нейни разноски.

— Не се излагай! — разкрещял се Турука. — Прибра му всичките пари, а сега се циганиш! Не забравяй, че той те направи човек! Редно е поне да го погребем в семейната им гробница!

Пехливанов вероятно се бе засрамил и плати. Разбра се, че не е изпълнил условията. Когато тялото на Поли пристигна, бе свалено от самолета натъпкано в кашон. Отново бе спестил пари, и то за един елементарен ковчег. Затова след запалването на джипа Турука беше още по-бесен.

— Дай някакви пари на Младен, за да ни остави намира! — крещеше той. — Следващия път ще ни запали фабриката, която аз и Поли градихме много години.

„Футура груп“ беше фабрика за рециклиране на гуми втора употреба, които бяха сравнително качествени, и имаше представителства в цяла България.

Пехливанов отново се държа дипломатично. Запази пълно мълчание, сякаш нищо не се бе случило, само и само да не се раздухва случката. Маджо беше инструктирал Димата да тръби навсякъде, че колумбийската мафия търси отмъщение и е готова на всичко, за да си прибере парите от изчезналия кокаин: „Това са колумбийците! Много са и са навсякъде!“ това беше и посланието, което се въртеше по пресата.

В крайна сметка Пехливанов не издържа, отстъпи под натиска на Амигоса и Доктора и продадоха заведението на тимаджиите. Но започна да изнудва Турука да продаде фабриката, а той със сигурност щеше да клекне, защото Пехливанов все пак държеше силовите структури.

Това отново не беше в негов плюс. Така щеше да прибере пари кеш, но да се лиши от сигурен и разработен бизнес. Същото положение беше и с продажбата на дискотеката. За пръв път сам попадна в прецизния капан на Маджо, чиято идея беше имено такава — да го лиши от бизнес и да го ослаби с готови пари, които се харчеха лесно и бързо. В стремежа си да се измъкне, Пехливанов му даде сериозна преднина.

По този повод седяхме в култовата стаичка за масаж на хотел „Хранков“ и Маджо във видимо добро настроение ме разпитваше:

— Какво стана сега с нашите общи приятели? — искрено се забавляваше той.

— Нали знаеш, че разпродадоха всичко?

— А Турука, Амигоса и Доктора не са ли му сърдити? Все пак тоя кретен ги постави в рискови ситуации, а те са обикновени бизнесмени, а не силови играчи като него — продължи да ехидничи Маджо, като натърти на „силови“.

— Сърдят му се, но той ги псува.

— Естествено, зад гърба им, нали?

— Да.

— И какво казва за Амигоса и Доктора?

— Че са долни шушумиги, с които, като има време, ще се разправи.

— Даааа… много интересно — сякаш на себе си каза Маджо. — А ти това не можеш ли да го запишеш? — приближи се рязко към мен.

— За да им го пуснеш и да ги привлечеш отново на твоя страна ли? — разкрих веднага плана му аз.

— Ще ти дам парички, ако ми направиш тази дребна услуга! Между другото, нали не си забравил, че съм ти дал капаро, там… да приключиш нашата сделчица! Смяташ ли да направиш нещо? — завърши с любимия си въпрос.

— Да, но когато се отвори възможност. Нали искаш да стане чисто?

— На всяка цена трябва да е чисто — кимна леко угрижен Маджо.

В този момент чухме викове от коридора.

— Къде е Младен, бе? Къде е Младен, бе? — разпознахме Амигоса, който не забравяше стария си навик да повтаря всичко по два пъти.

Маджо ми направи знак да мълча. Амигоса не трябваше да ме вижда с него. Излезе от стаята и настъпи мълчание, което пръв наруши Амигоса.

— Кво ти е бе, Младене? Що така си застинал и ме зяпаш?

— Ще видиш! — чух гласът на Маджо. След което влезе видимо ядосан при мен и се тресеше от нерви.

— Еба ти човека! Еба ти човека! — чувах гласа на Амигоса, който явно си тръгваше.

— Съжалявам! — кой знае защо ми се извини Младен. — Този не трябваше да го пускат тук! Но пък охраната е свикнала никога да не го спират. Нали, преди да ме предаде на Пехливанов, ми бе приятел. Но момчетата не са виновни, аз не съм им обяснил, че нещата са променени.

— Защо му позволяваш да се държи така нагло с теб? — провокирах го леко аз.

— Нещата с него не стоят толкова просто. Нали ти обясних, че имаме общи покровители — с неудобство разпери ръце Маджо. — Следиш пресата, нали? Скоро ще има промени в държавата. Струва ми се, че следващото правителство ще може да го нареди батко ти Младен! Ще го питам тогава Амигоса как ще работи — после се усети, че се е поувлякъл, сложи ръка на рамото ми и разтегна добродушна усмивка: — Това са глупости. Аз не желая да отмъщавам на никого. Казвал съм ти и преди, че съм обикновен, миролюбив човек, който понякога е принуден да се защитава! Хайде, тръгвай! — отпрати ме той. — И не забравяй за нашата сделка! — пусна в ход поредната си злорада усмивка. А от тях той имаше доста и ги използваше в разговорите си, сменяйки ги постоянно, в зависимост накъде отиваше работата.

 

 

Глава 8

Оказа се, че Маджо не бе дал капаро само на мен, явно обичаше да се презастрахова. Стреляха по Пехливанов с гранатомет, докато отивал на фитнес в „Мария Луиза“. Не бях наясно още с колко гранатомета се бе сдобил и какви стрелци ползваше, но определено не разбираха от това оръжие. На следващата вечер се видях с Пехливанов и той ми разказа какво точно се е случило.

— Явно не съм толкова грешен — разхили се той, като ме видя, — и Господ продължава да ме пази. Не можаха да ме изпекат с гранатомета.

Изобщо не изглеждаше притеснен. Беше се вживял доста в ролята си на недосегаем в започнатата война с Маджо. Бягаше от реалността, което на мен ми изглеждаше доста странно. Познавах го като пресметлив реалист.

— Какво точно стана? — попитах между другото.

— И аз точно не можах да разбера. Въобще не съм подценявал факта, че като ходя на фитнес, минавам направо през гората. Затова винаги карам о�