Джеймс Хадли Чейс
Дай ми смокинов лист — Моята библиотека

Глава 1

Интеркомът иззвъня.

Чък Барли, който пиеше второ уиски от сутринта, разля малко от чашата си, след което натисна бутона. От кутията се разнесе силното, металическо грачене на Гленда Кери:

— Дърк при полковника. Веднага! — И линията прекъсна.

Чък вдигна поглед към бюрото ми.

— Чу какво каза дамата, нали? Бедата на това маце е, че не си го получава редовно. Когато едно маце не си го получава редовно…

Но аз вече бях излязъл и крачех надолу по дългия коридор към кабинета на полковник Виктор Парнъл.

Работех в детективска агенция „Парнъл“ точно от една седмица. Агенцията — най-добрата и най-скъпата по цялото Атлантическо крайбрежие, се намираше на последния етаж на „Трумън билдинг“ на авеню „Парадайз“ в Парадайз Сити, Флорида. Тя обслужваше богатите и охолните, а аз все още изпитвах страхопочитание към лукса, с който беше обзаведена.

Полковник Парнъл, ветеран от Виетнам, беше основал агенцията с пари, наследени от баща си преди около пет години и още от самото начало я беше направил преуспяваща. При него работеха двадесет оперативни служители, повечето от които бивши ченгета или военни, разпределени по двойки. Аз бях заел едно освободило се място и имах късмета да работя с Чък Барли — едър, сламенорус бивш лейтенант от военната полиция, когото смятаха за най-добрия детектив на полковник Парнъл.

Имах щастие, че получих тази работа, защото се бяха явили много кандидати и конкуренцията беше голяма. Получих я единствено защото на времето баща ми беше направил на Парнъл някаква услуга. Не знаех какво точно е направил за него баща ми, но полковникът не беше от хората, които имат склонност да забравят.

През последните тридесет години баща ми ръководеше „Детективски услуги Уолъс“ в Маями — агенция, специализирана в разводите. След като избутах колежа, започнах работа във фирмата и останах в нея като детектив в продължение на десет години. Баща ми ме научи на всичко, което знаеше, а то никак не беше малко, но накрая възрастта му си каза думата и той реши да се оттегли от занаята. Дотогава агенцията вече беше западнала. В началото при него работеха трима души, плюс мен. Когато реши, че е време да се пенсионира, аз бях единственият детектив и по цели дни се чудех какво да правя.

Полковник Парнъл търсеше с кого да замени един от своите хора, който се бе оказал непочтен. Баща ми се свърза с него и му каза, че не е изключено да попадне и на по-лош кандидат от мен. Разговорът с полковника мина добре и сега бях назначен на работа в агенция „Парнъл“. Това беше голяма крачка напред в сравнение с окаяната фирма на баща ми, която той закри веднага след заминаването ми за Парадайз Сити.

Тъй като бях новак, първата седмица работих с Чък Барли върху един случай на системни кражби от магазин на самообслужване. Задачата беше доста отегчителна, но повечето колеги са свикнали с отегчителните задачи — да следиш нечий съпруг или съпруга, да издирваш изчезнали хора и какво ли още не. За да имаш успех в нашата професия, трябва да си търпелив, загрубял и най-вече умът ти да работи както трябва. Освен че притежавах тези три качества, аз бях и амбициозен.

Парнъл работеше в тясно сътрудничество с градската полиция. Ако възникнеше подозрение, че задачата, която му възлагат, по някакъв начин е свързана с криминално престъпление, той веднага се обаждаше на шефа на полицията Теръл. По този начин си осигуряваше пълното съдействие на официалната власт, а за хората от нашия бранш това е много съществено.

Но имаше и други, много по-важни задачи, възлагани от богатите, за които ченгетата не знаеха нищо — шантажи, дъщери, избягали с непрокопсаници, съпруги алкохолички, синове хомосексуалисти и така нататък. Те се пазеха в пълна тайна и от тях агенцията печелеше най-много. Богатите идваха при Парнъл и на четири очи му разкриваха кирливите си ризи. Тези неща ми разказа Чък Барли. Рано или късно, според него, съм щял да напредна в службата, така че и аз да мога да помагам на богатите да прикриват нечистотиите си.

Почуках на вратата на Парнъл, изчаках секунда и влязох в просторния, добре обзаведен кабинет, така различен от тъмната, малка стаичка, в която някога работеше баща ми.

Полковникът стоеше до прозореца и гледаше навън към авеню „Парадайз“, океана и дългия с мили плаж. Обърна се.

Беше истински гигант, прехвърлил шестдесетте. Месестото му, обгоряло от слънцето лице, малките, пронизващи сини очи и устата, подобна на капан за плъхове, издаваха безпогрешно войника ветеран и не ти позволяваха да забравиш това нито за миг.

— Влез, Дърк — каза полковникът. — Седни. — Той се върна зад бюрото и отпусна килограмите си върху мекия стол. — Как ти се струва при нас?

Дръпнах един стол и седнах на ръба му. Парнъл ме караше да се чувствам неловко. Дори и Чък, който работеше при него от години, признаваше, че се чувства неловко в присъствието му.

— Много добре, сър.

— Чък Барли спомена, че те бива. Така и трябва. Баща ти беше опитен детектив. Получил си добра школовка.

— Благодаря, сър.

— Имам една работа за теб. Прочети това.

Той бутна един лист хартия през бюрото към мен.

Писмото беше написано с разкривен почерк и доста зацапано, сякаш беше писано върху мръсна маса.

„Алигейтър Лейн“

Уест Крийк

Уважаеми полковник Парнъл,

Когато синът ми загина през войната, вие проявихте добрината да ми пишете и да ми разкажете как е умрял, и че сте го представили за награждаване с медала за храброст, който той получи посмъртно.

Научих, че в момента ръководите детективска агенция в Парадайз Сити — не е далеч от нашия град. Нуждая се от помощта на детектив. Изчезна внукът ми. Местната полиция не проявява никаква загриженост. Трябва да знам какво се е случило с момчето. Изпращам ви сто долара, за да натоварите с издирването някой от хората си. Не мога да платя повече, но разчитам на вас, заради това, което синът ми е направил за вашия полк.

Искрено ваш Фредерик Джаксън.

Бях говорил с Гленда Кери, която заедно със счетоводителя Чарлз Едуардс се грижеше за финансовата страна на нещата и знаех, че агенцията никога не поема ангажименти към клиент, който не е готов да плати поне 5000 долара такса плюс 1000 долара на ден за разноски. Погледнах Парнъл и повдигнах вежди.

— Аха! — каза полковникът, сякаш беше прочел мислите ми. — Доста често получаваме подобни писма от хора, които нямат пари. Обикновено Гленда ги отпраща любезно, но този случай е малко по-различен. — Той замълча, за да запали цигара и продължи: — Чувал ли си някога за Мич Джаксън?

— Да, сър.

Наистина бях чул нещо бегло, но реших, че сега е времето да се направя на осведомен.

— Мич Джаксън беше сержант при мен. Най-добрият войник, който някога съм имал. — Парнъл присви очи и се замисли. — Какъв човек! Беше смел и решителен като никой друг. Така че, Дърк, ще трябва да помогнем на стареца му. Ще приемем тези сто долара и с това той става наш клиент. Трябва да положим всички усилия, за да разрешим проблема му както подобава. Разбираш ли ме?

— Да, сър.

— Тази работа ще поверя лично на теб — продължи Парнъл и ме изгледа строго. — Срещни се със стареца и виж какво го тормози. Вземи нещата присърце и го считай за много важен клиент. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Научи подробностите и ела да ми докладваш. След това ще видим какво можем да направим. Тръгваш утре сутринта. — Полковникът ме погледна изпитателно. — Това е твоят шанс да ми покажеш на какво си способен, така че искам да действаш както трябва. Ясно ли е? — Той хвърли сто долара на бюрото и се усмихна лукаво. — Това е за разноските. И нито дума на Гленда. Ако научи, че поемам клиент за сто долара, ще си скъса чорапогащника от яд.

— Да, сър.

— О’кей, Дърк. Действай бързо. Не искам да пилеем време, но пък трябва да свършим работа.

Той ми махна с ръка да си вървя.

Върнах се в кабинета при Чък. Той преглеждаше една дебела папка, в която бяха събрани данни за всички служители от магазина на самообслужване, който наблюдавахме.

— Какво има? — вдигна поглед той.

Седнах зад бюрото си и му разказах.

— Мич Джаксън! — Чък подсвирна продължително с уста. — Биваше си го! Служих с него при полковника, но не знаех, че е бил женен. Трябва да го е направил, когато ни пуснаха в отпуск за един месец. Не е споменавал такова нещо. — Той ме погледна замислено. — Каза ли ти полковникът как умря Мич?

— Не.

— Беше военна тайна. По-добре е да знаеш, за да не изтърсиш някоя глупост, когато разговаряш с баща му. Но не казвай на никого.

— О’кей. Как е умрял?

— Типична военна неразбория. Една група от двадесет души беше изпратена напред в джунглата, където смятахме, че се крият виетнамци. Губехме твърде много хора заради скрити снайперисти и това задържаше настъплението ни. Та полкът ни стигна до някаква джунгла, някъде около хиляда акра площ. Беше много вероятно в нея също да има снайперисти, така че полковникът изпрати напред двадесетимата, за да разузнаят положението и да прочистят пътя ни напред, ако има нужда. Водеше ги опитен сержант. Полкът в това време изчакваше на едно възвишение в началото на джунглата. В щаба обаче научили, че сме спрели. Значи, ето това беше положението — полкът стоеше и чакаше да се върнат двадесетимата. Мич искаше да тръгне с тях. Винаги искаше да е на предна линия, но тогава полковникът не го пусна. Момчетата едва бяха навлезли в шубраците, когато се обадиха от щаба и казаха, че всеки момент ще долетят бомбардировачи, за да изпепелят джунглата с напалм. Някакъв проклет генерал от авиацията не бил разбрал, че сме изпратили хора напред и вдигнал самолетите. Вече беше късно да се обаждаме, за да ги спрат. Нямахме пряка връзка с пилотите, а виждахме машините и чувахме рева на моторите им. Мич скочи в един джип и подкара към джунглата. Полковникът се развика да се върне, но Мич мислеше за двадесетте хлапета в гъсталаците и нищо не можеше да го спре. Продължи с джипа, докато се блъсна в едно дърво, след това скочи и хукна напред, крещейки им да се връщат. Седемнадесет души успяха да се измъкнат, преди бомбардировачите да залеят всичко с напалм. Мич излезе с тях, преброи ги и видя, че трима липсват. След това изпрати момчетата при нас, а той се втурна назад в джунглата. — Чък изпъшка. — Дотогава всичко вече беше в пламъци. Не съм виждал по-смела и по-безразсъдна постъпка през живота си. Не искам и да видя.

— И какво стана после?

— Ето така умря Мич. Спаси живота на седемнадесет хлапета. Намерихме останките му и ги насипахме с лопата в брезентов чувал. Единствено по стоманената гривна с името му познахме, че е той.

— А какво стана с другите трима?

— Същото. Намерихме парчета кости, късове опечено месо… И за зла ирония, после се оказа, че в джунглата въобще не е имало виетнамци. Били са се изтеглили часове преди да стигнем до нея. След това големите началници потулиха тази мръсотия. Сложиха й смокинов лист, както казваме тук в агенцията. Генералът от авиацията, заповядал въздушния удар, беше прехвърлен другаде. Полковникът вдигна шум до Бога, но от висшето командване го накараха да млъкне. В мотивите за награждаването на Мич, за което полковникът настояваше упорито, беше написано, че получава медала, задето е успял да изведе седемнадесет души от засада, при което е бил убит от снайперист. — Чък сви рамене. — Това четиво, предполагам, е било по-приятно за стареца му, отколкото ако беше научил голата истина.

— Благодаря, че ми го каза Чък. Ще внимавам какво говоря пред баща му.

Чък придърпа папката към себе си.

— Аха. Чудя се що за човек е той. Ако е като сина си, наистина трябва да внимаваш.

 

 

На следващата сутрин, въоръжен с едромащабна карта и чанта с най-необходимото, тръгнах към Уест Крийк с една от служебните коли.

Макар че по-голямата част от живота си бях прекарал във Флорида, тези места бяха нови за мен. Съдейки по картата, Уест Крийк трябваше да се намира на няколко мили северно от Лейк Плесид. В пътеводителя, който прегледах преди да тръгна, пишеше, че това селце има население от 56 души, препитаващи се с развъждане на жаби, а както успях да науча, жабите носели доста пари, особено през зимата, когато е трудно да се ловят. Изглежда лъскавите ресторантчета но крайбрежието непрекъснато търсеха жабешки бутчета.

Стигнах дотам за малко повече от три часа. По пътя се отбих в Сърл — процъфтяващ фермерски градец, чиито жители отглеждаха домати, чушки, картофи и тикви. Според картата ми до Уест Крийк оставаха още няколко мили. Сутринта бях изпил само чаша кафе и вече чувствах глад. Освен това винаги е полезно да поговориш с местните хора, преди да се заемеш с истинската си работа.

Влязох в едно чисто на вид кафене ресторант и седнах на маса до прозореца, през който се виждаше главната улица. По нея не можеше да се мине от камиони, натоварени със зеленчуци.

Приближи се едно момиче и ми пусна секси усмивка. Беше хубава мацка — руса, със стегнати джинси и още по-стегната памучна фланелка.

— Какво да бъде? — попита тя и опря ръце върху масата, така че гърдите й да издуят плата.

— Какъв е специалитетът? — попитах аз и едва се въздържах да не бодна с показалец в по-близката гърда.

— Пилешка яхния. Този път пилетата не са починали от старост.

— Добре. Яхния да бъде.

Видях как добре оформеният й задник се полюлява на път към кухнята. Дори и дупките като Сърл имаха своите забележителности.

Край бара стоеше висок възрастен мъж с голям, бял, пожълтял от тютюневия дим мустак. Прецених, че кара седемдесетака. На главата си носеше изпоцапана каубойска шапка, а тъмният му костюм с годините беше придобил метален блясък. Старецът ме погледна, а аз му кимнах и му се усмихнах. Той се втренчи в мен продължително, след това взе чашата си и се приближи.

— Здравей — поздрави той и седна. — Не си тукашен, нали? В този край на света рядко се мяркат непознати физиономии.

— Само минавам оттук — отговорих аз. — Да поразгледам. В отпуск съм.

— Така ли? — Старецът отпи от чашата си. — Е, не е чак толкова лошо. Наоколо има доста интересни неща. Едно време в този район имаше алигатори. И сега са останали няколко нагоре по река Пийс.

— Виждал съм алигатори в Евърглейдс. Интересни животни.

Момичето донесе пилешката яхния, тропна чинията на масата пред мен и погледна стареца.

— Искаш ли нещо или само топлиш стола?

— Имам си — отговори той и вдигна чашата си. — Да бях с десет години по-млад и аз щях да ти покажа едно-друго.

— Ако беше с тридесет години по-млад, можеше и да се заинтересувам — отговори момичето със секси усмивката и отфуча към кухнята.

Старецът поклати глава.

— На днешно време младите нямат никакво уважение към старите.

Идеше ми да му кажа, че на днешно време младите нямат никакви причини да имат уважение към старите, но си замълчах. Нямаше смисъл да навлизам в подобна дискусия.

Започнах да ям пилешката яхния.

— Имаше алигатори — каза старецът. — Чувал ли си някога за Плат Крокодила? Сигурно не си. Много си млад. Той е легенда по тия места.

— Легенда?

— Аха. Знаеш ли какво правеше? Скриваше се някъде по брега, докато на повърхността се появи алигатор, след това се гмуркаше и започваше да се бори с него. Някак си успяваше да го яхне и забиваше пръсти в очите му. Винаги успяваше, но за тази работа трябва да си много силен и да имаш кураж. Казваше, че да застреляш алигатор било хабене на патрони.

— Такива са били времената — отвърнах аз.

— Само един човек можеше да прави това, което правеше Плат Крокодила. Но на него накрая не му провървя. Плат умря в леглото си, но Фред Джаксън остана без крака.

И друг път, когато бях разговарял по този начин с местните хора, се беше случвало да попадна на златна жила, но никога досега не беше ставало толкова бързо.

— Фред Джаксън? — попитах аз с небрежен тон. — Да не би да е бащата на Мич Джаксън, героят от войната?

Старецът ме стрелна с очи.

— Точно така. Откъде знаеш, че Фред живее в този край?

— Не знаех — отговорих аз и го погледнах в очите. — Ти ми каза току-що. Как ти е името? Аз съм Дърк Уолъс.

— Сайлъс Уд. Приятно ми е, мистър Уолъс. С какво се занимаваш?

— Работя в една агенция.

— В агенция? Какво значи това?

— Събирам информация. Справочни данни за писатели и журналисти.

Изглеждаше впечатлен.

— Така ли? Аз пък съм пенсионер. Имах доматена ферма, но на днешно време конкуренцията е много голяма. Продадох всичко.

— Кажи ми кога Фред изгуби краката си? Преди да изгуби сина си или след това?

Въпросът ми изглежда го озадачи. Той подръпна дългия си нос и се замисли. Най-накрая отговори:

— Е, щом питаш, Фред изгуби краката си, когато Мич още беше паленце. Сега старецът трябва да е на седемдесет и осем, че и повече. Докато го взеха в армията, Мич вършеше всичко у дома. Дотогава Фред свикна да се справя и без крака. Научи се да се придвижва на чуканчетата си. Все още е най-добрият ловец на жаби наоколо и печели добри пари.

— Ти познаваше ли Мич?

— Дали го познавах? — Старецът отново подръпна носа си. — Че кой не го познаваше? Но нито аз, нито който и да било друг, сме си мислили, че от него ще излезе герой. Това показва, че човек не може да се сърди на хлапетата… Като това момиче тук. Ще се омъжи, ще създаде семейство… но никога няма да стане национален герой… това поне е сигурно.

— Мич вироглав ли беше?

Уд довърши питието си и се загледа с нещастен вид в празната си чаша. Това очевидно беше намек, така че вдигнах чашата му и махнах на момичето, което беше подпряло гърдите си на бара и ни наблюдаваше. То донесе питието и го остави пред Уд.

— Това ти е второто. И последното. — Погледна ме и добави: — Не може да издържи повече от две, така че не го изкушавайте — и се върна зад бара.

Уд ми се ухили хитро.

— Нали ти казах, младите нямат никакво уважение към старите.

— Попитах вироглав ли беше Мич?

Бях приключил с пилешката яхния, но не съжалявах, че чинията ми е празна. Челюстта ми беше доста уморена.

— Вироглав? Това не е точната дума. Той беше същински бяс! — Уд отпи от чашата си. — Винаги си имаше неприятности с тукашния шериф. Никое момиче не можеше да е в безопасност, ако е на няколко мили край него. Беше крадец и бракониер. Не ми се приказва колко домати е отмъкнал от фермата ми… А колко пилета и жаби изчезнаха от дворовете на другите фермери! Шерифът знаеше, че Мич краде, но беше по-глупав от него и все не можеше да го пипне. И освен това Мич обичаше да се бие. Наистина беше жесток. Често идваше вечер в града и се заяждаше с хората. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от побоищата. Веднъж четири момчета, които се мислеха за много големи специалисти, се съюзиха срещу него, но до един ги закараха в болницата. Аз гледах да стоя настрана от него. Честно казано, плашеше ме. Дори шерифът се страхуваше от него. Когато накрая го взеха в армията и се махна, целият град си отдъхна. — Уд замълча, за да отпие. — Е, след като получи този медал, можем да забравим и да му простим. Сега всички се гордеят с него. — Уд ми намигна. — Много момичета заспаха разплакани, когато научиха, че е загинал. Изглежда умееше да ги накара да разтворят крака само с едно щракване с пръсти.

Поглъщах всичко това с интерес.

— Ами баща му? И той ли беше като сина си?

— Фред ли? Не. Той поне беше честен. Работяга. Беше корав и почтен човек. Промени се, когато изгуби краката си. Преди това идваше при нас в града, но след като остана без крака вече не се виждаше с никой. Престана да приема и гости. Продължаваше да лови жаби с помощта на Мич, но всеки, който отидеше при него, се връщаше бързо-бързо. Дори и сега, на тази възраст, продължава да лови жаби. Веднъж седмично един камион отива при него и ги прибира. Не съм го виждал от десет години — сигурно се храни само със зайци и риба.

— Ами майката на Мич? Тя жива ли е?

— Не знам. Никой наоколо не я е виждал. Говори се, че някаква туристка отишла у тях, за да снима Фред с алигаторите. Тогава е бил млад и предполагам, че с жените е бил като сина си. Както и да е, един ден Фред осъмна с бебе — не знам откъде се взе. Май го оставиха пред вратата му. Мич. Не мога да се закълна, че всичко е станало точно така, но поне това се приказваше в Сърл. Фред го възпитаваше сурово и го накара да завърши училище. Когато изгуби краката си, синът му го спаси. Оттогава Мич се грижеше за баща си, докато той се научи да се придвижва сам. Това е единственото добро нещо, което мога да кажа за Мич — обичаше баща си и няма две мнения за това.

— Интересно — измърморих аз.

— Аха. Много материал за приказки даде на града. Не всяко градче като нашето може да се похвали с национален герой. И после този внук…

Демонстрирах лек интерес.

— Искаш да кажеш сина на Мич, така ли?

— Аха. Пак някаква мистерия. Преди известно време тук пристигна едно хлапе. Беше на около осем години. Помня, че го видях, точно когато дойде. Имаше вид на малък нехранимайко. Изглежда беше скитал по пътищата със седмици — мръсен, с дълга коса, обувките му пред разпадане. Носеше стар, очукан куфар, завързан с канап. Стана ми жал за него. Обичам децата. Попитах го какво прави тук. Говореше възпитано. Обясни ми, че търси Фред Джаксън, който му бил дядо. Едва ли нещо можеше да ме изненада повече. Е, обясних му къде живее Фред. Изглеждаше прегладняло и му предложих нещо за ядене, но хлапето отговори, че искало по-бързо да стигне при дядо си, Джош, нашият пощалъон, тъкмо тръгваше с пикала си и аз го накарах да вземе хлапето нагоре. Мич вече беше в армията. Както можеш да си представиш, в града веднага плъзнаха приказки. Учителят отиде да се види с Фред. За разлика от друг път Фред го прие и поговориха. В резултат на това хлапето, Джони Джаксън, тръгна на училище. Идваше дотук с велосипед.

— И Джони ли беше като баща си?

— Нямаше нищо общо с него. Беше приятно на вид, тихо, учтиво хлапе. Може би малко мекушаво, но пък го биваше в училище. Другите деца не му обръщаха много внимание. Беше самотник и никога не говореше за баща си. Когато децата го питаха, той отговаряше, че никога не го е виждал. Бил роден, след като баща му заминал. Когато се разбра, че Мич е загинал и че е получил медал, Джони не се появи повече в училище. По онова време беше вече на четиринадесет. Учителят отишъл у тях, но Фред му казал да се маха и повече да не го търси. Оттогава, а това беше преди шест години, никой не е виждал Джони. Предполагам, че му е писнало да живее по този начин и се е чупил нанякъде. Не мога да го обвиня. Старият Фред наистина не си поплюва. — Уд допи питието си, въздъхна, извади сребърния си часовник и се вгледа в него. — Трябва да тръгвам, мистър Уолъс. Жена ми е сготвила обяд и ме чака. Винаги точно в един часа. Ако закъснея, става малко свадлива. — Той стисна ръката ми. — Приятна отпуска. Надявам се да се видим пак. Можем пак да изпием по едно.

Когато си тръгна, аз махнах на момичето да ми донесе кафе. Вече се бяха събрали доста шофъори на камиони, които обядваха. Никой от тях не ме поглеждаше и аз също не се интересувах от тях. Интересувах се само от местните хора.

Момичето ми донесе кафето.

— Не вярвай на всичко, което ти приказва Уд — каза то и остави чашата пред мен. — Изкуфял е. Какво ти надрънка?

— Говорихме си за Мич Джаксън.

Лицето й светна и стана замечтано — като лицата на хлапетата, когато нещо ги възбуди.

— Той беше истински мъж! — Затвори очи и въздъхна. — Мич! Умря преди шест години, но всички го помнят. Само веднъж съм го виждала… Тогава бях още малка, но никога няма да го забравя.

— Уд ми каза, че бил истински бяс и пройдоха. Според мен такъв човек не може да получи медал за храброст, трябва и преди това да е бил на място.

Пробутах й това, защото по помръкналото й лице разбрах, че Мич Джаксън за нея е нещо много повече, отколкото Елвис Пресли за милиони други на нейната възраст.

— Така е. И кой би си помислил, че синът му ще излезе такъв боклук?

Разбърках кафето си. Изглежда този ден щях да добия много злато.

— Боклук ли беше наистина?

— Бяхме съученици. Всички момичета тичаха след него, защото Мич му беше баща. Но той беше боклук! Бягаше като подплашен заек.

Един шофъор изрева, че иска да обядва. Момичето направи гримаса и стана.

Отпих от кафето и се замислих за това, което бях научил. Според Сайлъс Уд, внукът на Фред не се е появявал след смъртта на Мич. Пак според Уд, хората в града смятали, че момчето е заминало някъде. Не можех да разбера едно нещо. Ако момчето е заминало преди шест години, защо дядо му писа на Парнъл да започне издирването след толкова много време?

Реших да поразпитам още малко, преди да се отправя към Уест Крийк. Платих сметката и излязох на улицата. Огледах се и видях табела със стрелка, на която пишеше:

МОРГАН & УЕДЪРСПУН

НАЙ-ДОБРИТЕ ЖАБЕШКИ БУТЧЕТА

Фред Джаксън се препитаваше от жабите. Бих могъл да науча нещо, така че тръгнах накъдето сочеше стрелката, по една малка уличка, докато стигнах голям двоен портал с друга табела:

МОРГАН & УЕДЪРСПУН

ЖАБЕШКИ БУТЧЕТА

ВЕЧЕ СТЕ ПРИ НАС — МОЛЯ ЗАПОВЯДАЙТЕ!

Вонята, която долиташе през високата дървена ограда накара стомаха ми да се свие на топка. Бутнах едното крило на портала и влязох в голям квадратен двор, в който бяха спрели два камиона. И двата бяха натоварени с бъчви, от които се разнасяше квакане.

Точно срещу мен имаше двуетажна бетонна постройка. През големия прозорец вътре се виждаше мъж с бяло сако, седнал зад голямо бюро. Изкачих се по трите стъпала, отворих вратата и влязох в малък кабинет с климатична инсталация. Бързо затворих вратата, преди да нахлуе вонята от двора.

Човекът зад бюрото ми се усмихна приветливо. Беше на около четиридесет и шест, с оредяваща черна коса и остри черти на лицето.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, стана и ми протегна ръка. — Аз съм Хари Уедърспун.

— Дърк Уолъс — отговорих аз и стиснах ръката му. — Мистър Уедърспун, позволих си да загубя малко от времето ви, но се надявам, че ще ми простите.

Усмивката му стана още по-широка, но проницателните му очи ме изгледаха учудено.

— Мистър Уолъс, в момента имам свободно време. След половин час ще бъда много зает, но сега смилам обяда си, така че седнете и ми кажете какво има.

Седнахме.

— Работя за една агенция, която събира информация за писатели и журналисти — започнах аз с легендата, която винаги успява. — Аз съм този, който им осигурява фактите. Те описват тези факти на хартия и печелят милиони. Аз не. — Усмихнах му се със съжаление. — В момента събирам информация за Мич Джак-сън, националния герой, за баща му и за жабите, с които си изкарва прехраната, защото едно списание предвижда да пусне голяма статия за него.

Уедърспун почеса оплешивяващото си теме.

— Аз пък си мислех, че това е стара история. За Мич Джаксън писаха много.

— Да така е, мистър Уедърспун. Но сега ще погледнем нещата под друг ъгъл.

Той сви рамене.

— Е, за жабите мога да ви кажа всичко, но никога не съм се срещал с Мич Джаксън. И не съжалявам, ако съдя за него по хорските приказки. А сега за жабите, или водните пъдпъдъци, както ги наричаме в нашия бранш. Усетихте ли миризмата? Човек свиква с нея. Жабите вонят и живеят във вонящи места. Бутчетата им обаче са скъпи. Аз лично не ги обичам, но има много богаташи, които дават мило и драго за тях, ако са сервирани в чеснов сос. Бизнесът процъфтява. Ние ги изкупуваме от фермерите, обработваме ги и ги продаваме на ресторантите. — Той се облегна назад и по оживеното му лице разбрах, че жабите са близки до сърцето му. — Цялата работа, разбира се, е да уловиш жабите. За щастие, това не е мой проблем. През последните тридесет години Фред Джаксън беше най-добрият ни снабдител и то не само по количество, но и по качество. За жалост вече не мога да разчитам на него, както преди. Остарява… като всички нас. — Той ме удостои с още една широка усмивка. — Ето как работят ловците на жаби. Намират земя с подходящи блата и я купуват или вземат под наем. Фред Джаксън постъпи разумно. Купи земята още преди години на безценица. Жабите се хранят с насекоми. Фермерите като Фред, хвърлят около блатата парчета развалено месо. То привлича мухи. Жабите ги обичат. Докато те ловят мухи, фермерите ловят тях. Джаксън е истински майстор. Не му стига това, което може да улови през деня, ами е инсталирал електрическо осветление около блатата си, за да привлича още повече буболечки. Жабите се хранят и нощем, а той ги чака, за да ги улови. Една женска жаба снася между десет и тридесет хиляди яйца на година. Деветдесет дни по-късно се появяват поповите лъжички. Докато една жаба стане годна за ядене, трябва да минат около две години. — Той се усмихна отново. — Лекцията свърши.

— Благодаря — казах аз. — Точно това ме интересуваше. — Замълчах за миг и продължих: — Казахте, че никога не сте се срещали с Мич Джаксън и въпреки, че е национален герой, не съжалявате за това. Бихте ли ми обяснили.

Той се размърда нервно и сви рамене.

— Мистър Уолъс, трябва да знаете, че аз не съм роден в този град. Трябваше да мине известно време, преди хората да ме приемат. Купих дял във фирмата на Морган, който се пенсионира и наскоро след това умря. Сега аз ръководя целия бизнес. Мич Джаксън е награден с медал, така че не искам да споменавате името ми, ако изнасяте недобри неща за него. Хлапетата тук го боготворят и това, което ще ви кажа, трябва да си остане между нас.

— Няма никакъв проблем — отговорих аз. — Щом не желаете, името ви няма да се споменава.

— Не желая. — Той се вгледа продължително в мен и продължи: — Дойдох в Сърл след смъртта на Мич Джаксън. Чух много неща. Местните хора са се страхували от него. Според тях той е бил жесток побойник и крадец, но след като е бил награден е станал част от местния фолклор. Момичетата са изгубили умовете си и тачат паметта му, сякаш е бил някой от ужасните им поп певци.

Оставих това без коментар. Когато бях млад, идолът ми беше Франк Синатра. Хлапетата трябва да имат идоли.

— Ако искате да научите нещо от по-първа ръка за Мич Джаксън, ще трябва да говорите с Ейб Леви — продължи Уедърспун. — Той е един от шофъорите, които превозват жабите от северните райони. Ходил е при Фред Джаксън години наред. — Погледна часовника си. — В момента трябва да е в бараката за обработка. Искате ли да поговорите с него?

— Да. Благодаря ви, мистър Уедърспун. И един последен въпрос. Вие можете ли да ми кажете нещо за Фред Джаксън?

Той поклати глава отрицателно.

— Не. Никога не съм го виждал. Чух, че останал без крака, защото се борил с някакъв алигатор. Докато се съвзел, с жабите се е занимавал Мич, след това баща му отново е поел работата. Напоследък улавя по-малко, но на неговата възраст това е нормално. Говорят, че е корав и честен човек.

Станах.

— Ще поговоря с Леви.

Уедърспун посочи през прозореца.

— Голямата барака ето там. В момента сигурно обядва. — Той също стана и ми протегна ръка. — Приятно ми беше да се запозная с вас, мистър Уолъс. Ако искате да научите още нещо за жабите, знаете къде да ме намерите.

Стиснах ръката му и тръгнах към бараката. Вътре няколко чернокожи момичета кормеха жаби. От миризмата и гледката щях да повърна, но човекът, когото търсех — на около шестдесет и пет, ядеше преспокойно консервиран боб направо от кутията. Не ми беше ясно как може да се храниш при тази ужасна воня, но този човек — нисък, набит, силен, с посивяваща брада и не особено чист — изглежда се наслаждаваше на обяда си истински.

Пробутах му същата история както и на Уедърспун — че събирам информация за някаква агенция. Той ме изслуша, без да престава да се храни, след това в сивите му очи се появи лукавото пламъче, което обикновено свети в очите на бедняците. Събирах информация по този начин от години и този поглед не беше нещо ново за мен.

— Мистър Уедърспун ми каза за повече подробности да се обърна към вас — завърших аз. — И не искам да науча това, което ме интересува, безплатно. Пет долара стигат ли?

— Десет ще е по-добре — каза той веднага.

Извадих от портфейла си петдоларова банкнота и я размахах пред носа му.

— Пет като за начало. Първо да видим как ще потръгне.

Грабна банкнотата от ръката ми както гущер лапва муха.

— О’кей, мистър. Какво искаш да знаеш?

— Кажи ми за Фред Джаксън. Познаваш го отдавна, нали?

— Точно така. И колкото повече го познавам, толкова по-малко искам да го познавам. Той е стар проклет пръч. О’кей, сигурно повечето хора биха станали проклети, ако им отрежат краката, но Фред и преди си беше същият.

— Проклет? В какъв смисъл? Да не би да се е заяждал за пари?

— Не исках да кажа това, макар че наистина е стиснат. Проклет си е по природа. От тези, които могат да направят кал и на най-близкия си приятел, без да им мигне окото. — Леви присви очи. — Не че Фред някога е имал приятели. Характерът му е калпав, като на сина му.

— Синът му е получил медал за храброст.

Леви изсумтя презрително.

— Получил го е, защото беше проклет и жесток. Зъл. Никога не е давал пет пари, когато се забърка в някоя каша. За мен това не е храброст. За мен това е глупост. И Мич, като баща си, беше гнил отвътре. Не ща да имам нищо общо с тях. Ходя до къщата им всяка седмица вече повече от двадесет години. Една бира не са ми предложили. Нито веднъж не са ми помогнали с товаренето на буретата, а буретата с жаби са много тежки. Сега, когато Фред остана без крака, не очаквам от него помощ, но когато Мич още беше тук, ме гледаше как си изкарвам червата от работа и само ми се хилеше. — Ейб Леви изсумтя. — Другите фермери винаги ми помагат и ме черпят с бира. От Джаксън такова нещо не съм видял. — Той погледна в консервната кутия, откри две последни бобени зърна и ги изяде. — Гади ми се от всичките тези приказки, че Мич Джаксън бил национален герой. Истината е, че градът се отърва от него и слава Богу.

Не ми каза нищо повече от това, което научих в кабинета на Уедърспун.

— Виждал ли си внука му?

— Само веднъж. Там у тях. Отидох с камиона и го видях да пере дрехи в едно корито. Предполагам, че Фред го е карал, за да си изработва прехраната. Веднага щом ме видя, хлапето се прибра и излезе Фред. Не съм говорил с малкия. Сигурно му е дошло до гуша от дъртия и се е чупил, когато Мич умря. Горе-долу преди шест години.

— Тогава трябва да е бил на четиринадесет години, нали?

— Така ми се струва. Мекушав хлапак. Изобщо не приличаше на баща си и дядо си. Често се чудех дали наистина е син на Мич. Лицето на Мич беше като тези, които ги има на снимки в полицията. А хлапето не беше обикновено. Всички в училището казваха това. Казваха, че Джони не бил като тях. Предполагам, че се е метнал на майка си.

— Знаеш ли нещо за нея?

Леви поклати глава.

— Никой не я е виждал. Сигурно е някоя от многото, които е чукал Мич. Може да е всяко момиче от околността. Той вечно тичаше след тях. Не знам, може и сина му да го сърби по същия начин. Спомням си, че веднъж горе видях едно момиче. — Леви се замисли и поклати глава. — Не, едва ли. Това беше само преди четири месеца, дълго след като престанахме да виждаме хлапето.

Без да издавам интереса си, аз попитах:

— Какво беше това момиче?

— Само го зърнах. Переше в коритото на двора, както хлапето преди това. Веднага щом се показах иззад завоя, скочи и се прибра в къщата. Повече не се показа. Когато след малко излезе Фред, го попитах да не би да си е наел домашна помощничка, но той само ми изръмжа — повече не можеше и да се очаква от него. Реших, че е наел момичето от града, за да му върши домашната работа вместо хлапето. Признавам, че ме обзе любопитство и взех да разпитвам, но никой не беше чул някое от тукашните момичета да работи при Фред. — Леви сви рамене. — Повече не съм го виждал.

— Как изглеждаше то? На колко години беше?

Ейб Леви облиза лъжицата, която държеше, и я мушна в джоба си.

— Младо момиче. Слабо, с руса коса. Забелязах косата. Стигаше до кръста й и беше сплъстена.

— Как беше облечена?

— С джинси, или нещо такова. Не помня точно. Възможно е в края на краищата Джони да си е останал там горе и тя да е живеела с него. Фред не би обърнал никакво внимание. Пет пари не даваше какво прави Мич с момичетата. — Той замълча, облиза устни и попита: — Добре ли тръгна?

— Още един въпрос. Казаха ми, че Мич бил самотник. Никакви приятели ли нямаше?

Леви почеса мръсната си брада.

— Никакви. Имаше само един тип, с него се движеше. И той беше като Мич, от един дол дренки. — Леви се вторачи с празен поглед напред. — Изглежда не мога да си спомня името му.

Извадих още една петдоларова банкнота, но я задържах настрани от ръката му. Той я погледна, почеса брадата си още малко и кимна.

— Аха. Сега си спомних… Сид Уоткинс. Взеха го в армията по същото време като Мич. Градът си отдъхна, когато видя гърбовете на двамата. Баща му и майка му бяха почтени хора. Държаха бакалницата в Сърл, но когато жената умря, баща му се отказа. Не можеше да се справя с магазина без чужда помощ, а пък Сид не е работил и един ден през живота си.

— Значи Мич и Сид са били приятели.

Леви направи гримаса.

— Откъде да знам. Крадяха заедно и ходеха насам-натам заедно, но когато Мич се сбиеше с някого, Сид винаги стоеше настрана. Само гледаше. Сякаш той беше мозъкът, а Мич — мускулите.

— Сид върна ли се след войната?

— Не. От време на време изпиваме по някое питие с баща му. Старецът вечно се надява, че синът му ще се обади, но досега не се е случвало такова нещо. Знае се, че е бил освободен от армията, че се е върнал в Щатите и след това се е запилял някъде. Бас хващам, че няма да свърши добре.

Аз се замислих и му дадох петте долара.

— Ако ми дойде наум още нещо, ще ти се обадя пак — казах аз, изпълнен с копнеж да се махна от тази барака и да подишам малко чист въздух. — Винаги ли си тук по това време?

— Тук съм — отговори Ейб и мушна банкнотата в джоба си.

— Как да стигна до къщата на Фред?

— С кола ли си?

Кимнах.

— На около пет мили оттук е.

След като ми описа подробно как да стигна дотам, Леви завърши:

— И внимавай с Фред. Много е проклет.

Замислих се върху чутото, върнах се при колата и тръгнах към „Алигейтър Лейн“. Нататък по главната улица видях седалището на шерифа. Помислих си дали да не спра, за да се обадя. От опит знаех, че местните шерифи често не гледат с добро око на частните детективи, които си пъхат носа в района им, и реших най-напред да поговоря с Фред Джаксън. Той беше наел агенцията, за да издири внука му. Може би искаше издирването да остане в тайна.

Ейб Леви ме предупреди, че „Алигейтър Лейн“ не е означена с табела. Каза ми да търся тесен разклон, полускрит от храсталаци. Намалих скоростта и понеже нямаше никакво движение, което да ме безпокои, успях лесно да намеря отклонението. Тръгнах по него. Беше тесен черен път, който се виеше и гънеше като умираща змия, и от двете му страни имаше гъста гора. След две мили пътят се разшири. Тук камионите можеха да изчакват, за да се разминат, ако се наложи.

Разбрах, че приближавам къщата на Джаксън по жабешкото квакане, което дочух. Продължих нататък, след това пътят отново се стесни и зави рязко вдясно. Промуших колата през завоя и пред себе си видях дървена къща, кладенец, кофа край вратата, пейка под един от мръсните прозорци и буре за жаби.

Бях стигнал.

Спрях колата, изключих двигателя и натиснах клаксона. Не се случи нищо. Единственият звук наоколо беше квакането на жабите. Изчаках още малко и пак натиснах клаксона.

Пак нищо.

Реших, че Фред Джаксън е излязъл да лови жаби. Слязох от колата. Беше горещо като в сауна. Дърветата биха спрели всеки полъх на вятъра, дори и да имаше такъв. Непрекъснатото квакане започна да стърже по нервите ми. В този звук имаше нещо почти човешко — сякаш някакъв старец прочистваше гърлото си с дрезгава кашлица.

Запалих цигара и огледах къщата. Беше добре направена, от борови трупи. Доколкото можех да преценя отвън, в нея имаше всекидневна и вероятно две спални.

Забелязах, че пътната врата е леко открехната.

Започвах да се потя от горещината — това, жабешкият концерт и усамотеността на мястото увеличиха напрежението ми. Нещо странно витаеше във въздуха и го усещах.

Отидох до пътната врата и почуках. Нищо не се случи, така че почуках още веднъж, изчаках и бутнах вратата. Пронизителното скърцане на пантите ме стресна.

Вгледах се в потъналата в полумрак стая, обзаведена с масивните боклуци, които можеш да видиш по разпродажбите на мебели, и които никой в днешно време не купува. Видях Фред Джаксън да седи на една голяма маса. Нямаше кой друг да бъде, защото брадатият човек край масата нямаше крака. Пред него имаше чиния с нещо като яхния. Не можех да видя точно какво е, защото беше покрита от облак възбудени от храната мухи.

Погледът ми се отмести към голямата зеленокафява жаба на другия край на масата, която гледаше мухите. Видях блестящите й черни очи, след това тя скочи към мен и ме накара да се дръпна рязко. Плъосна се шумно на пода и изчезна.

— Мистър Джаксън… — започнах аз и млъкнах.

Човекът продължаваше да седи неподвижно.

Очите ми вече привикнаха към тъмнината.

Направих крачка напред.

— Мистър Джаксън…

Мухите жужаха, излитаха и кацаха върху остатъците в чинията.

След това видях, че по лицето на Фред Джаксън се стича кръв — много бавно, полусъсирена.

Видях и дупката от куршум в средата на изпоцапаното му чело.

Беше мъртъв като сина си, но много по-чисто убит.

 

 

Глава 2

Спрях пред отворената врата на местния шериф и се огледах. Обстановката ми се стори позната. Всичко това може да се види по телевизионните филми — поставката за пушки, увисналите на куките белезници, двете бюра и трите празни арестантски килии. В помещението като гъст облак прах беше надвиснала атмосфера на леност и бездействие.

На голямото бюро точно срещу мен, подобно на великия Буда, седеше шериф Тим Мейсън, както научих от табелата пред него. Стори ми се, че единствено изпоцапаната риза в цвят каки, на която висеше шериф-ската значка, и панталоните пречат на тази топка лой да се разтече по пода. Това беше най-дебелият човек, който някога съм виждал, а подпухналото му, зачервено лице, кръвясалите очи и потта, стичаща се изпод шапката му, ми подсказаха, че обича да надига бутилката.

На другото бюро седеше едно синеоко момче, което би могло да мине за дублъор на Мики Руни, когато Мики Руни е играел младежки роли. На табелката пред него пишеше, че това е помощник шериф Бил Андерсън.

Шериф Мейсън се втренчи в мен, сякаш се мъчеше да фокусира погледа си. Помощник шериф Андерсън стана на крака. Беше висок колкото халба бира, но по ръцете и раменете му имаше доста мускули.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той с колеблива усмивка. Прецених, че е някъде на двадесет и три, двадесет и четири години.

Влязох вътре и застанах пред бюрото му.

— Искам да ви съобщя за убийството на Фредерик Джаксън от „Алигейтър Лейн“ — казах аз.

Помощник шериф Андерсън се отдръпна назад, сякаш го бях ударил с нещо по муцуната.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита шериф Мейсън с висок, нетърпящ възражение глас.

Извадих портфейла си, измъкнах отвътре една визитна картичка, приближих се до шерифа и я сложих на бюрото пред него.

Той я вдигна с трепереща ръка, вгледа се в нея продължително и най-накрая успя да фокусира печатните букви.

— Проклето частно ченге! — Дебелата му физиономия стана зла. — Не понасям частните ченгета! За какво си се домъкнал в града ми?

— Съобщавам ви за убийството на Фредерик Джак-сън от „Алигейтър Лейн“. Този, който се препитава от жаби — отговорих аз високо и отчетливо.

Той прочете визитната ми картичка още веднъж.

— Мразя частните ченгета! — просъска още веднъж шериф Мейсън. — И няма да търпя никакви частни ченгета в моя град! Махай се и не идвай повече.

— Съобщавам ви за убийството на Фредерик Джак-сън — казах аз още по силно.

Подобно на коленичил слон, който се изправя на крака, шерифът се надигна от бюрото и тромаво го заобиколи.

— Оправи се с този досадник, Бил — изръмжа той след това. — Отърви се от него. Аз имам малко работа нагоре по шосето.

Шериф Мейсън мина покрай мен с поклащане и изчезна в горещината навън.

— Така ли действате обикновено? — попитах аз.

Андерсън се дотътри до другото бюро, прочете визитната ми картичка, втренчи се в мен и поклати глава.

— В лош момент идвате, мистър Уолъс. По това време шерифът трябва да вземе лекарството си, а преди да го направи, не може да възприема никакви факти.

— Няма ли си бутилка тук?

— Не обича да пие сам. Какво казахте, че искате да ни съобщите?

Потиснах нетърпението си с усилие. Казах си, че си имам работа с провинциалисти в провинциално градче.

— Фредерик Джаксън е бил убит.

Той се сепна.

— Това вече го чух, но не мога да повярвам. Сигурен ли сте?

— Мъртъв е. Прострелян в главата. Нямаше пистолет, така че някой трябва да го е застрелял — обясних аз търпеливо.

— Вие видяхте ли го?

— Току-що идвам от къщата му. По-добре го закарайте в моргата. При него е горещо като в пещ и мухите си устройват пиршество.

Помощник шериф Андерсън пребледня, което забелязах въпреки тена му, и се отпусна на стола.

— Убит! Досега подобно нещо не се е случвало в нашия град — промърмори той.

— Е, вече се случи. За разнообразие.

— Боже! Убийство!

Започна да ми дожалява за него. Беше твърде млад, за да е заместник шериф. Вероятно имаше много малко опит в полицейската работа. Може би умееше да се справя с кражби, неправилно паркиране, пиянски истории и може би от време на време с изнасилвания, но едва ли се беше сблъсквал с убийство.

— Струва ми се, че най-напред трябва да уведомите щатската полиция. Те ще се занимаят със случая.

Очите му се ококориха.

— Не мога да направя това. Шериф Мейсън не желае да има нищо общо с тях! Той е шериф от двадесет години и досега никога не се е обаждал на щатската полиция.

— Е, сега е дошло времето да го направи — казах аз. — Ще трябва да ги повикате рано или късно, така че е по-добре да го направите сега.

Шериф Андерсън разтри брадичката си с ръка. Струваше ми се, че чувам как мозъкът му скърца, докато мисли и ми дожаля още повече. Искаше да бъде лоялен към стария дебелак. Беше повече от ясно, че ако щатската полиция дойде тук и хвърли само един поглед на шериф Мейсън, с неговата кариера е свършено.

— Ще се пенсионира в края на годината — каза Андерсън сякаш сам на себе си. — Беше добър човек, но алкохолът го съсипа. Всички го харесват. Всички се правят, че не виждат, когато се натряска. Ако щатската полиция… — Андерсън отново разтри брадичката си и ме погледна безпомощно.

— Вижте какво — казах аз. — Уведомих ви, че е убит човек и с това задълженията ми се изчерпват. Какво ще правите оттук нататък си е ваша работа.

Той погледна отново визитната ми картичка.

— Работите за полковник Парнъл?

— Написано е — отговорих аз.

— Това е много добра агенция. Най-добрата.

Започваше да ме отегчава.

— Аха. Най-добрата е.

— Чух, че има свободно място. Писах — Андерсън отново разтри брадичката си, — но вече беше заето. Какво ли не бих дал да ме вземат на работа там! Дали скоро ще се освободи друго място?

— Може би. Зависи от кандидата. Полковникът непрекъснато търси свестни детективи.

— И плащат добре, нали?

— Разбира се.

— За мен ще е много нещо, ако получа работа при полковник Парнъл. — Андерсън отново направи упражнението с брадичката си и ме погледна. Доста амбициозни бяха мечтите му. — До гуша ми дойде това забутано градче.

— Може и да изплува на повърхността — казах аз. — За убийствата винаги пишат на първа страница.

Той се стресна, сякаш докато мечтаеше беше забравил, че трябва да се оправя с убийство.

— Да… Не бях помислил за това. Боже! Какво да правя сега?

— Обади се на щатската полиция преди Джаксън да се е напълнил с червеи.

Андерсън пребледня още малко.

— Не мога да направя това! — Погледна ме умолително. — Вие как бихте постъпили на мое място?

— Ако няма как да извикам щатската полиция, поне ще повикам линейка и лекар, за да отиде там горе и да хвърли едно око. В края на краищата, освен моите думи не разполагате с никакви други сведения, нали?

Лицето му видимо просветна.

— Ще направя точно това. — И отиде до телефона.

Докато той говореше, аз застанах до вратата и огледах пълната с камиони улица. Цялата ситуация ми се струваше като взета от някакъв безумен комикс, но ми хрумна, че ако подхвана Андерсън както трябва, бих могъл да получа доста ценна информация, която да включа в доклада си пред полковника.

Той затвори телефона и се приближи до мен край вратата.

— Ще дойде линейката с доктор Стийд. Той е съдебен лекар. — Андерсън ме погледна неуверено. — Доста е стар, но е един от най-уважаваните ни граждани след шерифа. — Започна да се суети и след малко каза: — Сигурно имате голям опит с убийствата?

Виждах, че просто копнее да му кажа „да“, така че не го разочаровах.

— Имали сме всякакви случаи. Убийства, шантажи, отвличания. И аз съм видял нещичко.

Андерсън изглеждаше щастлив.

— Питах се, дали не бихте дошли с мен. Може би ще забележите следи, които аз бих пропуснал.

— Не мога да направя това. Шериф Мейсън няма да одобри. Нали не понася частните ченгета. Не искам да си имам разправии с него.

— Не, не мисля, че ще ви създава неприятности. Когато изпие дозата си, става съвсем друг човек. Не се шегувам. Просто попаднахте при нас в лошо време. Иначе щеше да му е приятно да разчита на помощта ви.

— По-добре попитай него. Колко време му трябва, за да се натряска?

— Няма да се върне още час-два, но е излишно да го питам. Когато го видите следващия път, наистина няма да го познаете. След като поеме малко уиски, се превръща в най-добрия човек в града.

В този момент пред седалището на местния шериф спря линейка с древен вид. В нея имаше двама негри с бели престилки и един дребен мъж с бяла брада и дълга бяла коса, който трябва да имаше седемдесет и осем. Той слезе от линейката и ни погледна. Лицето му приличаше на сушена ябълка и като ходеше силно накуцваше.

— Това е доктор Стийд — каза Андерсън и тръгна да посрещне стареца.

След като помощник шерифът приключи с обясненията, докторът ме погледна със светлите си, проницателни очи. Отидох при тях и стиснах протегнатата му ръка.

— Старият Фред Джаксън — каза той с тънкия си, дрезгав глас. — Много лошо. Убит, а? Значи още по-лошо. Бил ми каза за теб, млади момко. Радваме се, че ще ни помогнеш. Редно е да повикаме щатската полиция, но общо взето предпочитаме да се оправяме без чужда намеса. Ще разчитаме на твоя опит.

— Готов съм да помогна с каквото мога, сър, но все пак щатската полиция ще трябва да бъде уведомена. Става дума за убийство.

Той ми се усмихна лукаво.

— Аз ще кажа за какво става дума, млади момко. Старият Фред нямаше много-много за какво да живее. Може да е решил да си тегли куршума.

— Около него нямаше пистолет.

— Е, ще видим това.

Стийд докуцука до линейката и се качи.

Гражданите на Сърл вече се бяха насъбрали, за да зяпат. За тях беше нещо необикновено да видят линейката, спряла пред канцеларията на шерифа заедно със съдебния лекар, а отгоре на всичко това и един непознат.

— Ние ще отидем с моята кола — каза Андерсън.

Качих се с него в стария шевролет и подкарахме след линейката по главната улица и след това нагоре по шосето.

— Джаксън имаше ли някакви роднини? — попитах аз.

— Има един внук, но никой не знае къде е. Не ми е известно да има някой друг.

— А Джаксън уведоми ли ви, че внукът му е изчезнал?

— Да, уведоми ни. Преди около два месеца. Предаде по пощалъона, че иска да говори с шериф Мейсън. Шерифът отиде при него и когато се върна, каза, че Фред вдига шумотевица за нищо. На хлапето сигурно му е писнало да живее при стареца и се е махнало. Мейсън каза, че не си струвало да се безпокои щатската полиция. И без това имали достатъчно изчезнали хора, които трябвало да издирват.

— Спомена, че Фред се е обадил на шерифа чрез пощалъона. Старецът получаваше ли писма?

— Мисля, че да. Не знам със сигурност. — Андерсън ме погледна. — Това важно ли е? Искам да кажа, пощата може ли да подскаже някаква следа?

— Не е изключено. Просто ми се струва странно стар самотник като Фред да получава поща.

— Мога да попитам Джош, нашия пощалъон.

— Попитай го. Заникъде не бързаме.

По това време вече се движехме по тесния път към къщата на Фред Джаксън. Линейката беше вдигнала доста прахоляк и Андерсън трябваше да кара съвсем бавно.

Когато стигнахме пред къщата двамата негри тъкмо бяха извадили носилката. Аз отидох до пътната врата и влязох.

Доктор Стийд беше застанал до трупа на Фред Джаксън. Около шапката му кръжаха облаци мухи. От вонята стомахът ми се сви.

— Виждаш ли, млади момко — каза докторът и посочи пода до краката на стола, на който беше Фред. — Изглежда не си забелязал това нещо.

На пода, полускрит под стола, се търкаляше малък пистолет — Берета, калибър 32.

— Както си и мислех — продължи доктор Стийд и старото му, сбръчкано лице придоби самодоволен вид.

— Горкият старец се е самоубил. Казваш убийство? — Той се засмя дрезгаво. — Млади момко, трябва да бъдеш по-внимателен. Старият Фред е сложил край на живота си и това е ясно, колкото е ясно, че имам нос.

Като наблюдател без никакви официални пълномощия, когото най-уважаваният гражданин на Сърл упрекваше, че създава излишна паника, аз реших да държа устата си затворена, но знаех, че пистолетът го нямаше там, когато дойдох първия път. Бях абсолютно сигурен в това.

 

 

Когато с Андерсън тръгнахме след линейката, превозваща останките на мъртвия Фред Джаксън надолу по тесния черен път, той каза с неприкрит упрек в гласа:

— Извинете, мистър Уолъс, но съм изненадан, че не сте видели пистолета. Помислих си, че наистина ще трябва да разследваме убийство.

— Горе главата — отговорих аз и извадих пакета си с цигари. — Не е изключено да се наложи да направим именно това. — Запалих цигара и се загледах в прахоляка.

— Доктор Стийд каза, че без никакво съмнение Фред Джаксън се е самоубил.

— Това твърди той.

Андерсън пак започна да потрива брадичката си.

— А вие мислите, че не е така?

— В този побъркан свят изглежда може да се случи всичко. Старият Фред очевидно е седнал да обядва. След това е престанал да се храни и е решил да се застреля. Направил го е веднага и бързо е скрил пистолета. След като го намерих умрял и се върнах, за да уведомя местния шериф, той е извадил пистолета от скривалището му, пуснал го е под стола и е продължил да бъде мъртъв. Та, както казах, в този побъркан свят може да се случи всичко.

Андерсън остана мълчалив известно време, след това каза:

— Сигурно се шегувате, мистър Уолъс.

— Когато намерих Джаксън, пистолетът го нямаше. Мирише ми на смокинов лист.

— Смокинов лист? Не разбирам.

— Слушай, Бил. Сериозно ли искаш да работиш в агенцията на полковник Парнъл?

— Сериозно? — Гласът му изведнъж се извиси. — Казах ви! Бих дал всичко на света, за да се махна от Сърл и да стана детектив при полковник Парнъл.

— Добре тогава. Ти ми помогни, ще ти помогна и аз — казах аз и изтръсках пепелта от цигарата си през прозореца. — Ако те препоръчам както трябва, може и да се уреди нещо. Полковникът не престава да търси нови сътрудници с ум в главата и опит в полицията.

— Можете да разчитате на мен, мистър Уолъс — каза Андерсън ентусиазирано. — Само ми кажете какво искате. Наистина, мистър Уолъс. Напълно можете да разчитате на мен.

— Хубаво. Казах ти, че тази работа ми мирише на смокинов лист. Това е израз, който често употребяваме в агенцията. Означава, че става дума за прикриване на неприятни неща. Още Адам след като отхапал ябълката прикрил срамотите си със смокинов лист. Сещаш ли се? Смокинов лист. Скрито-покрито.

— Мислите ли, че смъртта на Джаксън е нещо такова?

— Не мисля. Знам, че е. Това е убийство, Бил. Не се заблуждавай. Ето какво се е случило най-вероятно. Когато съм влязъл в къщата, убиецът все още е бил наблизо. След като си тръгнах, той се е върнал и е оставил пистолета, където го намерихме. Не съм абсолютно сигурен, че е станало точно така, но това е възможно обяснение. Лично на мен повече ми допада версията, че самият доктор Стийд е сложил там пистолета. Той много добре знае, че ако се установи убийство, ще трябва да се уведоми щатската полиция и това ще е краят на шериф Мейсън. Така че, ето какво. Когато ти му се обади, за да го повикаш и му каза, че Фред Джаксън е бил убит, той е взел пистолета със себе си и го е сложил до стола, когато влезе в къщата малко преди нас. За да отърве Мейсън.

— Доктор Стийд никога не би направил подобно нещо — възрази Андерсън.

— Слушай, Бил. Ти си млад. Такива неща се случват. Старите приятели са си стари приятели. Защо му е на доктор Стийд да се притеснява заради това, че някой си е убил стария Джаксън? Голяма работа! А отгоре на всичко приятелят му Мейсън може да си изпати сериозно. Ако се окаже, че става дума за самоубийство, щатската полиция няма да се намесва. Както и да е, смъртта на Фред Джаксън е работа на полицията, мен не ме интересува. Аз трябва само да открия внука му. Затова съм изпратен тук. Бил, не забравяй, че ако искаш да работиш при нас, ще трябва да ми помагаш.

— Боже мой! Малко ми е трудно да смеля всичко това, но можете да разчитате на помощта ми, мистър Уолъс.

— Тогава единственото, което трябва да направиш, е да държиш устата си затворена, а очите и ушите — отворени. — Погледнах разтревоженото му лице. — Казах ти за какво става дума, но искам да си мълчиш. Остави доктор Стийд да прави каквото намери за добре.

Половин час по-късно седяхме около бюрото на шериф Мейсън — доктор Стийд, Бил Андерсън и аз.

Гледах тлъстото, сега вече добродушно лице на шерифа и си мислех каква забележителна промяна може да предизвика половинка уиски у един човек. Мейсън, плувнал в пот, сега изглеждаше щастлив като Дядо Коледа.

Той изслуша обясненията на доктор Стийд, тананикайки си под носа, след това се обърна към мен и се разтопи в лъчезарна усмивка.

— Значи имаме малък проблем — каза той. — Мистър Уолъс, чувал съм за полковник Парнъл. Горд съм, че се запознавам с един от хората му. — Наведе се напред и ме потупа по ръката. — Голяма агенция! Големи детективи!

— Благодаря — отговорих аз.

— Станала е малка грешка, а? — Той присви дребните си свински очички и се оригна тихичко. — И най-опитният детектив понякога може да сгреши, нали? Нали така?

— Така е — отговорих аз с каменно лице.

Мейсън се обърна към доктор Стийд.

— Лари, значи ти отиде там горе и казваш, че онзи стар нещастник се е застрелял… прав ли съм?

— Без никакво съмнение — отговори доктор Стийд и поклати опечалено глава. — И не съм изненадан, Тим. Старият нещастник живееше при много лоши условия, внукът му го беше напуснал и трябва да се е чувствал много самотен. Знаеш ли, като се замисля, струва ми се, че за него това все пак е някакво избавление. Не мога да го упрекна. Да си без крака, никой да не дава пет пари за теб… Отърва се, нещастникът.

— Аха. — Мейсън свали каубойската си шапка, избърса челото си, нахлупи я отново на главата си и също придоби опечален вид. — Значи не се налага да се обаждаме на щатската полиция за този случай?

— Разбира се, че не. Щом имаме самоубийство, не е необходимо да се обръщаме към тях — отговори доктор Стийд с категоричен тон.

Мейсън се ухили и потри ръце.

— Много добре. Онези типове не са ми никак симпатични. Кога ще ми дадеш заключението си, Лари?

— След ден-два. Бързо ще приключа… Ще трябва да го погребем за сметка на града, Тим. Не мисля, че е оставил пари за погребение. Но ние можем да си го позволим. Струва ми се, че всички ще са съгласни да му направим хубаво погребение.

— Прав си. Това е бащата на Мич Джаксън. Поговори с хората, Лари. — Мейсън извади портфейла си и измъкна от него петдоларова банкнота. — Ето моя скромен принос. Искам да събереш останалата сума. Трябва да го изпратим както подобава.

Доктор Стийд стана и прибра банкнотата в джоба си.

— Тим, винаги съм казвал, че имаш щедро сърце. Е, аз ще тръгвам. Ще се погрижа погребението да бъде на ниво. — Обърна се към мен. — Радвам се, че се запознахме, мистър Уолъс. Съжалявам, че стана по такъв тъжен повод. Фредерик Джаксън беше добър човек. Синът му също беше добър човек. Ние, жителите на този малък град, се гордеем с тях.

Аз станах, стиснах ръката му и го проследих с поглед, докато докуцука до вратата. Там спря, обърна се още веднъж, усмихна се хитро и излезе навън в горещината.

— Е, мистър Уолъс — усмихна ми се пак шериф Мейсън, — предполагам, че и вие искате да си тръгвате. Какво ще кажете за едно питие, преди да си кажем довиждане? — И той извади бутилка уиски от шкафа на бюрото си.

— Не още — казах аз и го погледнах в очите. — Ще се навъртам наоколо още ден-два. Виждате ли, агенцията ме изпрати, за да открия внука на Фред Джаксън. Платено ни е, така че трябва да свършим работата си, независимо, че клиентът ни е мъртъв.

Очите на Мейсън станаха стъклени. Голяма част от плувналото му в пот щастие изчезна.

— Няма смисъл да се мъчите да откриете внука му. Може да е навсякъде. Махна се оттук преди цели шест години.

— Въпреки всичко трябва да опитаме, шериф — отговорих аз и продължих да го гледам в очите. — Ще имате ли нещо против ако поразпитам наоколо или искате да поговорите с полковник Парнъл? Доколкото разбрах, не сте уведомили щатската полиция, че момчето е изчезнало. Може би полковникът ще пожелае да се свърже с тях.

Лицето на Мейсън се сгърчи, сякаш беше захапал нещо твърдо с болен зъб. Той извади една чаша от бюрото си и я напълни догоре.

— Нямам нищо против, мистър Уолъс. Правете каквото сметнете за необходимо, но ви казвам, че си губите времето.

— Плащат ми, за да си го губя, шериф — отговорих аз и без да погледна Андерсън, който седеше притихнал като добре възпитано котенце, излязох на улицата. Реших, че преди да предприема каквото и да било, трябва да докладвам на полковник Парнъл. Изпроводен от любопитните погледи на гражданите на Сърл, аз се качих в колата си и подкарах към Парадайз Сити.

 

 

Едно от нещата, които бях научил от баща си, беше да докладвам сбито, без излишни приказки — да не пропускам съществените факти, но и да не добавям какъвто и да било пълнеж.

Полковник Парнъл седеше неподвижно зад бюрото си с полузатворени очи, опрял големите си ръце на плота. Изслуша ме, без да ме прекъсне нито веднъж, докато не му разказах всичко.

Часовникът на бюрото му показваше 18:00. Обикновено той си тръгваше в 17:30. Беше пристрастен към голфа и се радвах, че докладът ми го е заинтересувал толкова, че да се откаже от вечерната си игра.

— Ето това е положението засега, сър — завърших аз и си дадох сметка, че съм говорил без да спра цял половин час.

Той ме погледна в очите.

— Умееш да докладваш, Дърк — каза той. — Както и да е. Фредерик Джаксън все още е наш клиент. Бяхме ангажирани, за да открием внука му, но смъртта му може да усложни нещата.

— Официалното заключение ще бъде, че се е самоубил, сър — отбелязах аз. — Никой няма да може да ни обвини, че се намесваме в криминален случай.

Полковникът кимна, взе един молив, погледна го замислено, след това отново погледна мен.

— Чудя се дали да не те изтегля от този случай и да го дам на Чък. Той има много по-голям опит от теб, а по всичко личи, че нещата не са толкова прости.

Опитах се да не издам разочарованието си.

— Това ще прецените вие, сър.

Той изведнъж се ухили.

— Засега се справяш много добре и ще те оставя да продължиш, но ако имаш проблеми, ще го поеме Чък.

— Благодаря, сър.

— А сега ми кажи с какво можем да помогнем ние. Някакви идеи?

— Най-напред, бих искал да кажа на Бил Андерсън, че проявявате интерес и можете да му предложите да работи при вас. Много му се иска да дойде тук и бих могъл да го използвам. Трябва много да внимавам, когато си пъхам носа насам-натам из Сърл. Това е едно клюкарско гнездо и Андерсън, ако го насърчим както трябва, би могъл да свърши много работа, без да се налага аз да размътвам водата.

— Да. Можеш да му кажеш, че веднага щом се освободи място, ще го повикам, за да поговорим. Ако наистина ти помогне както трябва, кажи му, че на всяка цена ще получи работа при нас.

— Ще му кажа. След това искам да разбера какво е станало със Сид Уоткинс. Разбрах, че е бил освободен от армията и след като се е прибрал в Щатите е изчезнал. Не се е връщал в Сърл. Струва ми се, че е важно да разберем къде е.

— Ще го потърсим чрез армията или чрез ФБР, ако се наложи.

— Искам да знам дали Мич Джаксън някога се е женил и за кого.

— И това ще разберем.

— Сър, вие ми казахте, че Мич Джаксън е бил най-добрият войник в полка ви. Според клюките в Сърл, той е бил опасен, зъл и жесток човек.

Парнъл се намръщи. Лицето му изведнъж стана сурово и ми напомни, че той е ветеран от армията.

— Това са глупости! Мич наистина беше най-добрият ми сержант! Никой не се е оплаквал от поведението му. Войниците му го уважаваха. Имаше кураж. Никой не получава медал за храброст без да го заслужи!

— Може би хората от Сърл имат предразсъдъци. Възможно е в армията да се е променил.

— Да, войната променя хората — отговори Парнъл. — Според мен Мич беше добър войник.

Реших, че ще е по-разумно да запазя мнението си за Мич Джаксън за себе си. Може би хората от Сърл знаеха какво говорят, а полковникът беше предубеден. Един сержант, който знае какво иска, може лесно да заблуди своя офицер, но нямах намерение да споменавам този факт.

— Засега не мога да се сетя друго, сър — казах аз. — Ще се върна в Сърл и ще отседна в хотела. Работата ми е да открия внука на Фред Джаксън, но ако разбера нещо за убийството на дядо му, ще ви докладвам.

— Точно това искам, Дърк. Но не забравяй, че не се занимаваме с убийства. — Той се вгледа замислено в мен. — Продължавай да ровиш, докато не се сдобиеш с неопровержими доказателства, че Фред е бил убит.

— Да, сър.

— Ще ти трябват пари за разноск�