Филип Хосе Фармър
Приказният кораб — Моята библиотека

На несветата троица Робъртовци: Хайнлайн, Блох и Траурих — дано да ги срещна по бреговете на Реката, където ще се качим на приказния кораб.

1

— И възкресението, също като политиката, те събира в едно легло със странни хора — изрече Сам Клемънс^[1]. — Но не бих казал, че сънят с тях е особено отморяващ.

Докато крачеше напред-назад по кърмовата палуба на „Дрейругр“ („Окървавеният“) с далекогледа под мишница, от дългата му зелена пура излизаха облачета дим. Кормчията Ари Гримолфсон не знаеше английски и неприветливо погледна Клемънс, който му преведе думите си на окаян старонорвежки, но онзи продължаваше да го зяпа мрачно.

Сам Клемънс гръмко го прокле на английски като тъп варварин. Вече три години той денонощно се упражняваше в норвежкия език от десета век, а все още мъжете и жените на борда на „Дрейругр“ едва го разбираха.

— Един Хък Фин на деветдесет и пет години, плюс-минус няколко хиляди — каза Клемънс. Тръгнах надолу по Реката със сал. Сега съм на този идиотски викингски кораб и се движим срещу течението. Какво ли още ще става? Кога ще осъществя моята мечта?

Притиснал здраво към тялото си дясната ръка, за да не изпусне скъпоценния далекоглед, той удари с юмрук по лявата длан.

— Желязо! Нужно ми е желязо! Само че къде по тази богата на хора, но бедна на метали планета има желязо? Трябва поне мъничко да съществува! Иначе откъде е дошла брадвата на Ерик? И колко ли е? Достатъчно ли? Не, вероятно. Може би само съвсем малък метеорит, обаче подходящ за онова, което искам. Ала къде? Боже мой, та Реката е дълга двайсетина милиона мили! Желязото, ако въобще го има, може да се намира на другия й край. Не, изглежда невероятно! Надали е твърде далече, най-много на стотина хиляди мили оттук. Но нима плаваме в грешна посока? Невежество, ти ли си майка на истерията, или обратното?

Той насочи далекогледа си към десния бряг и отново изруга. Въпреки молбите му да доближат кораба, така че да различи лицата от по-малко разстояние, му беше отказано. Кралят на норвежката флота Ерик Кървавата брадва каза, че тази територия била враждебна. И докато флотата не излезе от нея, ще останат близо до средата на течението.

От трите подобни един на друг съда „Дрейругр“ беше флагманският. Осемдесет фута дълъг, почти изцяло построен от бамбук, той напомняше за драконовите кораби на викингите. Имаше удължен нисък корпус, засолена кърма и изрязана от дъб драконска глава на коса. Но освен това разполагаше с издигнати предна и кърмова палуба, чиито краища стърчаха над водата. На двете бамбукови мачти се виждаха надлъжни платка без рей. Материята им представляваше много тънка, но устойчива и гъвкава мембрана, изработена от стомаха на дълбоководния речен дракон. На кърмовата палуба имаше рул, управляван с щурвал.

Направените от кожа и дъб кръгли щитове на екипажа висяха от външната страна на бордовете, дългите весла бяха струпани в своите лавици. Ловейки в платната си вятъра, „Дрейругр“ плаваше на зиг-заг срещу него — непозната за норвежците маневра през земния им живот.

Мъжете и жените, които не бяха заети с корабните въжета, седяха по пейките на гребците, приказваха си, хвърляха зарове или играеха покер. Изпод кърмовата палуба долитаха крясъци на въодушевление или проклятия, а от време на време — и тихо тракане. Кървавата брадва и неговият телохранител играеха американски билярд и Клемънс силно се изнервяше от заниманието им. Кървавата брадва знаеше, че на три мили нагоре по Реката вражески кораби бяха отплавали, за да ги прихванат, а и от двата бряга зад тях ги преследваха други кораби. Но въпреки това кралят държеше на показното хладнокръвие. Или може би наистина беше невъзмутим като Дрейк преди битката си с Великата армада.

— Тук обаче условията са други — промърмори Клемънс. — По река, широка само миля и половина, липсва много място за маневри. И никаква буря няма да ни се притече на помощ.

Завъртя далекогледа към брега, както винаги го правеше от срещата си с тази флота преди три години. Той беше среден на ръст и с голяма глава, от която и без това не много широките му рамене изглеждаха още по-тесни. Имаше сини очи, рунтави вежди и римски нос. Косата му бе дълга и червеникавокафява. Лицето му не познаваше мустаците, така широко известни по време на земния му живот. (Мъжете възкръснаха без такива окосмявания.) Гръдният му кош представляваше море от червеникави къдрави косми, стигащи до ямичката под гърлото. Носеше, вързана на кръста, дълга до коленете бяла кърпа, кожен колан за оръжията и калъф за своя далекоглед, а на краката си имаше кожени сандали. Собствената му кожа беше станала бронзова от екваториалното слънце.

Сам свали уреда от окото си, за да хвърли поглед на вражеските кораби, изостанали на около миля. Докато завърташе глава, забеляза нещо да проблясва в небето — като извита сабя белота, внезапно извадена от канията на синевата. Тя се заби надолу, после изчезна зад планините.

 

Клемънс се стресна. Бе виждал множество дребни метеорити в нощното небе, но никога толкова голям. А от този дневен гигант очите му сякаш пламнаха, образът остана пред погледа му още секунда-две. След това избледня, той забрави за падащата звезда и отново насочи далекогледа си към брега.

Тази част от Реката беше типична. От всяка страна на широчината й от миля и половина имаше още толкоз тревиста равнина. През миля близо до водата бяха разположени грамадните каменни туловища с форма на гъби — грааловите камъни. По равнината рядко се срещаха дървета, но планинските подножия бяха богати на бор, дъб, тис и желязно дърво. Това бе високо хиляда фута растение със сива кора и огромни като слонски уши листа, със стотици дебели сгърчени клони, с толкова яки корени и така твърда дървесина, че не можеше да бъде нито отсечено, нито изгорено, камо ли пък да бъде изкопано от земята. По клоните на железните дървета се увиваха лиани с големи пъстри цветове.

След миля или две от хълмове рязко се издигаха гладките стени на планините, високи от двадесет до тридесет хиляди фута, непристъпни над десетхилядния.

Територията, през която минаваха трите норвежки кораба, беше населена предимно от немци, съществували в началото на деветнадесети век. Тук бяха и обичайните десет процента хора от някое друго земно място и време. Тези десет процента се състояха от перси, живели през първи век. И вездесъщият един процент от привидно случайно събрани люде от всяка епоха и всяка страна.

През лещите на далекогледа се плъзгаха бамбукови колиби, пръснати по равнината, както и лица на хора. Телата на мъжете бяха покрити с разнообразни парчета плат, а жените имаха къси увити поли и тънки ивици на гърдите. По бреговете се трупаше тълпа, очевидно за да наблюдава битката. Носеха копия с кремъчни върхове, лъкове и стрели, ала не бяха в боен строй.

Изведнъж Клемънс изсумтя и задържа в уреда си лицето на някакъв мъж. Със слабите възможности на инструмента от такова разстояние не можеха ясно да се различат чертите му. Но тялото с широки рамене и тъмната кожа му подсказваха за нещо познато. Къде ли бе зървал това лице преди?

Внезапно се досети. Мъжът забележително напомняше снимките на знаменития английски изследовател сър Ричард Бъртън, беше ги виждал на Земята. Или по-скоро имаше само прилика с този човек. Докато корабът го отнасяше, Клемънс въздъхна и завъртя далекогледа си към други лица. Никога нямаше да узнае истинската самоличност на това приятелче. Макар че с удоволствие би слязъл на брега да поговори с него и да разбере дати той наистина е Бъртън. След като през двадесетте години живот на тази речна планета видя милиони лица, Клемънс все още не бе срещал дори един човек, когото да е познавал на Земята. Нямаше лично познанство с Ричард Бъртън, но бе сигурен, че той трябва да е чувал за него. Този мъж — ако беше Бъртън — би му дал макар и тъничка връзка с мъртвата Земя.

И тогава далечна неясна фигура влезе в кръглото зрително поле на уреда. Сам Клемънс нададе вик, сякаш не вярваше на очите си.

— Ливи! О, Боже мой! Ливи!

Нямаше място за съмнения. Въпреки че не успяваше ясно да види чертите й, те се събираха в една надделяваща истина, която не търпеше отрицание. Главата, прическата, тялото и походката, които не можеше да сбърка с други (уникални като отпечатъци от пръсти), заявяваха гръмко, че това беше неговата земна съпруга.

— Ливи! — изхлипа.

Корабът се завъртя за нова маневра и тя се изгуби от погледа му. Той трескаво започна да мята насам-натам края на инструмента.

След това с широко отворени очи заби пета в палубата и изрева:

— Кървава брадво! Ела тук! Побързай!

Сам се извъртя към кормчията и му закрещя, че трябва да се върне и да насочи кораба към крайбрежната ивица. Гримолфсон се сепна от разбушувалия се Клемънс. После присви очи, поклати глава и изръмжа в знак на отказ.

— Заповядвам ти! — крещеше Сам Клемънс, забравил, че кормчията не разбира английски. — Това е жена ми! Ливи! Моята хубава Ливи, каквато беше на двадесет и пет! Възкръснала!

Някой избоботи зад него и Клемънс рязко се обърна, за да види как една руса глава с отсечено ляво ухо се появява над ръба на палубата. После, докато мъжът се катереше по стъпалата, пред взора му възникнаха едрите рамене, масивният гръден кош и грамадните бицепси на Ерик Кървавата брадва, последвани от подобни на колони бедра. Носеше кърпа на шахматно наредени зелени и черни квадратчета, широк пояс с няколко затъкнати ножа от кремъчен кварц и калъф за брадвата. Тя беше изработена от стомана, с голямо острие и дъбова дръжка. Доколкото Клемънс знаеше, тази брадва бе единствена на планетата, където като материали за оръжия служеха само камъкът и дървото.

Мъжът смръщено огледа Реката. Обърна се към Сам и каза:

— Какво има, бе, дявол да те вземе? Заради тебе не улучих, ти писна като невястата на Тор^[2] през брачната им нощ. Загубих облога по пура с Токи Нялсон.

Той измъкна брадвата от калъфа и я завъртя. Слънцето замъждука по синкавата стомана.

— Добре е да имаш сериозна причина, за да ми нарушиш спокойствието. Убивал съм мнозина мъже и за по-малко.

Лицето на Клемънс пребледня под загара, но не от заплахата на Ерик. Гледаше го яростно, разрошената му от вятъра коса, впитите очи и орловият профил го оприличаваха на керкенез.

— По дяволите и ти, и брадвата ти! — извика той. — Току-що видях жена си Ливи — там, на десния бряг! Искам… настоявам… да ме оставиш долу, за да бъда отново с нея! О, Боже, след всичките тези години, след цялото търсене без надежда! Ще ти отнеме само минутка! Не можеш да ми откажеш, нечовешко е да постъпиш така!

Брадвата изсвистя и заискри. Норвежецът се ухили.

— Толкоз шум за една жена? Ами за нея какво ще кажеш?

И той посочи дребничката мургавелка, застанала до голямата основа и дулото на ракетомета.

Сам Клемънс още повече пребледня и възкликна:

— Темах е чудесно момиче! Много съм привързан към нея! Но тя не е Ливи!

— Стига толкова — отсече Кървавата брадва. — Да не ме смяташ за чак такъв глупак, какъвто си ти? Ако доближа брега, ще се заклещим между силите им по вода и на земя и ще ни смажат като зърно в мелницата на Тор. Забрави я.

Клемънс изпищя като сокол и се хвърли към викинга, размахал разперените си ръце. Ерик стовари плоската страна на острието върху главата му и го събори на палубата. Сам остана няколко минути проснат по гръб, отворените му очи бяха невиждащо взрени в слънцето. През корените на косата, закрила лицето му, се процеждаше кръв. После той се надигна на длани и колене и започна да повръща.

Ерик нетърпеливо заповяда нещо. Хвърлящата коси уплашени погледи към Ерик Темах потопи вързаната с въже кофа в Реката. След това плисна водата върху Клемънс, който седна и несигурно се изправи на краката си. Темах извади още една кофа и изми палубата.

Сам Клемънс заръмжа срещу Ерик, но той се засмя и рече:

— Дребен страхливецо, твърде дълго отваряше голямата си уста! Сега знаеш какво става, когато приказваш с Ерик Кървавата брадва, сякаш е някакъв трол. Имаше късмет, че не те убих.

Клемънс отстъпи от Ерик, затътри се до перилата и се опита да ги прескочи.

— Ливи!

Кървавата брадва изпсува, затича се към него, сграбчи го през кръста и го дръпна назад. Толкова силно блъсна американеца, че той отново падна на палубата.

— Не ти позволявам точно сега да ме изоставиш! Нужен си ми, за да откриеш онзи железен рудник!

— Няма никак… — започна Клемънс и стисна устни.

Ако кралят разбереше, че той не знае къде е рудникът — ако въобще съществуваше такъв, — щеше да го убие в същия миг.

— Освен това — весело продължи Ерик, — щом намерим желязото, ще ми потрябва помощта ти в пътешествието ни към Мъгливата кула, макар че според мен можем да стигнем дотам, като просто следваме Реката. Но ти знаеш много неща, от които се нуждая. Може да ми бъде полезен и онзи леден гигант — Джо Милър.

— Джо! — задавено възкликна Клемънс, опитвайки се да стане. — Джо Милър! Къде е Джо? Той ще те убие!

Брадвата проряза въздуха над главата му.

— Няма да казваш на Джо нищо, чуваш ли? Кълна се в кухото око на Один^[3], че ще те докопам и ще те пречукам, преди той да посегне. Разбра ли?

Клемънс се задържа на крака, като се олюляваше така около минута. После извика по-силно:

— Джо! Джо Милър!

 

2

Под кърмовата палуба замърмори нечий глас. Бе толкова дълбок, че космите по вратовете на мъжете настръхнаха, макар да го слушаха за хиляден път.

Здравата бамбукова стълба за пука под тежестта, пращейки толкоз силно, че се чуваше през песента на вятъра в кожените въжета, през плющенето на мембраните в платната, през скърцането на дървените сглобки, виковете на екипажа и съскането на водата по корпуса.

Главата, надигнала се над ръба на палубата, беше още по-страховита от нечовешки дълбокия глас — широка като половин бъчонка бира, цялата в костени греди и арки, отстъпи и надвиснали зъбери под нагънатата розова кожа. Обкръжени от кост, тъмносините му очи изглеждаха малки. Носът му не подхождаше на другите черти, би следвало да е плосък и с раздути ноздри. Но вместо това се отличаваше с чудовищните си размери, сякаш комично подобие на човешки нос, каквото хоботестите маймуни показват на присмиващия им се свят. В дългата му сянка се криеше широка горна устна, като на шимпанзе или ирландец от комикс. Бърните пък бяха тънки и изпъкнали поради масивните челюсти под тях.

В сравнение с неговите рамене тези на Ерик Кървавата брадва приличаха на соленки. Пред себе си тласкаше голямо шкембе — като балон, стремящ се да отлети от тялото, към което бе прикован. Удълженото туловище караше ръцете и краката му да изглеждат привидно къси. Тазобедрените му стави се издигаха наравно с брадичката на Сам Клемънс, а ръцете му можеха да го държат (и бяха го правили) прав във въздуха около час, без да потрепнат.

Той не носеше дрехи, а и не би имал нужда да угоди на свенливостта си, каквото чувство не познаваше, преди Хомо сапиенс да го научи на това. По тялото му вследствие на потта бяха полепнали дълги, ръждиви на цвят кичури, по-гъсти от косата на човек, но не и от козината на шимпанзе. Кожата под тези косми беше розова като на рус северняк.

Джо прокара длан с големината на енциклопедичен речник през вълнистата си коса — отметната назад и започваща на инч над очите. Прозявката му откри грамадни, наглед човешки зъби.

— Шпях ши — затътна той, — шънувах Жемята и клравултитменгбабафвинг, вие му викате мамут. И онежи штари добри времена.

Той се затътри напред, но изведнъж замръзна.

— Шам! Какво е штанало! Ти кървиш! Виждаш ми ше болен!

Крал Ерик призоваваше с ревове своите телохранители и отстъпваше по-надалече от титантропа.

— Приятелят ти полудя! Привидяла му се неговата Ливи — за хиляден път — и ме нападна, защото не исках да го закарам на брега. Джо, кълна се в ташаците на Тор! Знаеш колко пъти си мислеше, че е видял онази жена и колко пъти спирахме, но винаги излизаше, че мацката по нещо приличала на неговата, но не е тя! И сега му казах „не“! Дори да беше съпругата му, пак това щях да кажа! Така щяхме да си пъхнем главите право във вълчата паст!

Ерик приклекна с вдигнато оръжие, готов да замахне срещу гиганта. От средната палуба долитаха крясъци, едър червенокос мъжага с кремъчна брадва в ръка се изкачи тичешком по стълбата. Кормчията с жест му нареди да се махне. Щом видя колко вбесен е Джо Милър, червенокосият охотно се подчини.

— Какво ще кажеш, Шам? — попита Милър. — Да го ражкъшам ли на парчета?

Клемънс стисна главата си с длани и отвърна:

— Не. Предполагам, че е прав. Всъщност не зная дали тя бе Ливи. Вероятно е някоя немска домакиня. Не зная! — Той изстена. — Не зная! Може и тя да беше!

Отекнаха тръби от рибешка кост, загърмя грамадният барабан на средната палуба. Сам Клемънс рече:

— Забрави случая, Джо, поне докато се измъкнем през протока… ако въобще се измъкнем! Щом искаме да оцелеем, трябва да се бием заедно с тях. После…

— Вше кажваш „пошле“, Шам, ама никога не идва туй „пошле“. Жащо?

— Ако и това не проумяваш, ти си тъп колкото изглеждаш! — отсече Клемънс.

Очите на Милър блеснаха в сълзи, издутите му бузи се овлажниха.

— Вшеки път като ше уплашиш, шамо ме наричаш тъпак. Жащо ши го ишкарваш на мене? Жащо не на хората, от които ти ше шмръжват лайната? Жащо не на Кървавата брадва?

— Моля те да ме извиниш, Джо. От устите на младенците и на човекоподобните… Въобще не си тъп, ами си доста проницателен. Забрави го, Джо. Съжалявам.

Кървавата брадва наперено пристъпи към тях, но внимаваше да не се доближава излишно до титантропа. Сетне ухилен завъртя брадвата си.

— Скоро ще има сблъсък на метал! — засмя се той. — Какви ги дрънкам? Битката вече е сблъсък на камък и дърво, ако не броим моята звездосияйна брадва, разбира се! Ала какво значение има? През тези шест мирни месеца се уморих. Нужни са ми бойните викове, съсъкът на прелитащо копие, вливането на моята остра стомана в плътта, шуртящата кръв. Ставам нетърпелив като затворен жребец, подушил разгонена кобила. Ще се съвкупя със Смъртта.

— Бивол! — кимна Джо Милър. — Ти ши не по-добре от Шам, по швой ши начин. И ти ше штрахуваш, но ше прикриваш ш голямата ши ушта.

— Не разбирам твоята саката реч — присмя се Кървавата брадва. — Маймуните не бива да се мъчат с човешкото слово.

— Много добре ме ражбираш.

— Стига приказки, Джо — помоли Сам Клемънс.

Той изви погледа си към Реката. На две мили напред равнините от двете страни се стесняваха с настъплението на планините навътре, образуващи проток, не по-широк от четвърт миля. Водата кипеше в подножието на скалите, високи може би три хиляди фута. По върховете им проблясваха непознати предмети.

Половин миля преди протока трийсетина галери се бяха построили във формата на три полумесеца. Подпомогнати от бързото течение и шестдесет гребла във всяка, те с голяма скорост напредваха към тройката неканени кораби. Клемънс ги разгледа с инструмента си и каза:

— На всяка галера са се качили около четиридесет войници, има и по два ракетомета. Това ще стане адски капан. А нашите ракети толкова отдавна са на склад, че вероятно барутът им е кристализирал. Ще се пръснат в дулата и ще ни пратят по дяволите. Пък и онези неща върху скалите. Да не са апарати за мятане на „гръцки огън“?

Един мъж донесе доспехите на краля — шлем от три слоя кожа с криле и предпазител за носа, кожена ризница, набедреници и щит. Друг мъж домъкна наръч копия — тисови пръчки с кремъчни остриета.

Групата на ракетомета се състоеше само от жени, те сложиха първия снаряд в дулото на въртящата се поставка. Той беше дълъг шест фута, направен от бамбук и изглеждаше точно като празничните ракети за Четвърти юли. Бойната му глава съдържаше двадесет фунта черен барут и многобройни дребни парчета камък вместо шрапнели.

Палубата заскрибуца под осемстотинте фунта на Джо Милър, който слезе да си вземе бронята и оръжията. Клемънс си сложи шлем и преметна през рамо щит, но никога не би използвал набедреници и ризница. Колкото и да се боеше от рани, още повече се страхуваше да не потъне поради тежките доспехи, ако падне в Реката.

Той благодари на съществуващите богове, че имаше късмета да си допаднат с Джо Милър. Сега вече бяха кръвни братя — макар че Клемънс припадна по време на церемонията, изискваща да се смеси кръвта им и придружена от някои още по-болезнени и отвратителни действия. Милър трябваше да го брани, Сам Клемънс също трябваше да се бие за Милър до смърт. Досега титантропът се справяше самичък с битките, нали беше предостатъчно грамаден за двама.

Неприязънта на Кървавата брадва към Джо се коренеше в завистта. Той си въобразяваше, че е най-великият боец на света, и все пак знаеше, че в двубой с него Милър би се затруднил да го смаже не повече, отколкото с едно куче, при това малко куче.

Ерик даваше своите заповеди за сражението, чрез сигнали на огледала от обсидиан ги предаваха на другите два кораба. Те трябваше да продължат с вдигнати платна и да се помъчат да се промъкнат между галерите. Това щеше да бъде трудно, защото, ако някой кораб се опиташе да промени курса в бягството си от тарана на неприятеля, можеше да изтърве вятъра. Освен това всеки от техните съдове щеше да бъде подложен на троен кръстосан огън.

— Вятърът е на тяхна страна — каза Клемънс. — Ракетите им ще имат по-голям обсег, чак докато се напъхаме сред тях.

— Учиш баба си да кърми… — промълви Кървавата брадва и млъкна.

Няколко ярки тела напуснаха позициите си върху скалите и се плъзнаха във въздуха по траектория, която щеше да ги изведе ниско над викингите. Норвежците се развикаха от учудване и тревога, ала Клемънс разпозна планерите. С възможно по-малко думи обясни на Кървавата брадва какво представляваха те и кралят се канеше да предаде информацията на другите викинги, но се наложи да спре, защото предните галери изстреляха първия си ракетен залп. Бълвайки плътен черен пушек, десетте снаряда полетяха в извити дъги към трите кораба с платна, които промениха курса си с най-голяма възможна бързина, и два почти се сблъскаха. Няколко ракети едва не удариха мачтите и корпусите, но всички до една паднаха в Реката, без да избухнат.

По това време първият от планерите се плъзна над тях. С тънко тяло и дълги криле, с малтийски кръст, изрисуван отстрани на стройния сребрист силует, той се гмурна под ъгъл 45 градуса към „Дрейругр“. По заповед на командира си норвежките стрелци опънаха своите тисови лъкове.

С няколко стърчащи от корпуса стрели планерът зави ниско над водата и се насочи да кацне. Не бе успял да пусне бомбите си над „Дрейругр“ и те вече се намираха някъде в дълбините на Реката.

Но към трите кораба сега връхлитаха други планери, а предните галери на врага изстреляха следващите ракети. Клемънс изви очи към собствения им ракетомет. Едрите руси жени въртяха дулото под заповедите на дребната мургава Темах, обаче тя още не беше готова да запали заряда. Най-близката галера засега оставаше извън обсега на „Дрейругр“.

За секунда всичко замря като на снимка — двата планера, които се издигаха след пикирането с краища на крилете, отдалечени само на два фута, малките черни бомби, падащи към палубите на техните мишени, стрелите на половин разстояние към планерите, немските ракети на половин път към корабите на викингите, прехвърлили най-високата точка на полета.

Клемънс усети внезапния тласък на вятъра в гърба си; свистене, после експлозия, след като платната поеха цялата мощ на въздуха и корабът остро зарови нос във водата. Чу се пращене, сякаш самата тъкан на света се разкъсваше, и пукот като от впиване на грамадни брадви в мачтите.

Бомбите, планерите, ракетите и стрелите бяха отхвърлени нагоре и назад. Като изстреляни платната и мачтите отлетяха надалече от кораба. Освободен от техния натиск, той отново застана водоравно, след като беше потънал в Реката почти под прав ъгъл. Клемънс не бе отнесен от първата плесница на вятъра само защото титантропът сграбчи с едната си ръка щурвала, а с другата — него. Кормчията също се вкопчи в щурвала. С отворени устни и развети коси, групата жени при ракетомета отлетя като птиче ято от кораба и писъците им се разнесоха от вятъра нагоре по Реката. После пльоснаха във водата. Дулото на ракетомета се откъсна от своята основа и ги последва.

Кървавата брадва докопа с едната си длан перилата, а другата не изпусна скъпоценното стоманено оръжие. Докато корабът се клатушкаше напред-назад, той успя да пъхне брадвата в калъфа и да се хване с две ръце за перилата. Добре, че постъпи така, защото вятърът, с писък на падаща от скала жена, стана още по-могъщ и след няколко секунди необичаен горещ порив се стовари върху кораба. Наблизо избухна ракета. Клемънс се почувства оглушал и обгорен. Някакво грамадно набъбване в Реката ги повдигна нависоко. Той отвори очи и изкрещя, но не успя да чуе собствения си глас в зашеметените си уши.

Стената от мръснокафява вода, надигнала се на петдесетина фута, препускаше по завоя на долината на около четири-пет мили от тях. Искаше му се пак да затвори очи, обаче не можеше. Продължи да се взира с втвърдени от напрежението клепачи, докато разлялото се море ги наближи на около миля. По предната стена на вълната вече се различаваха отделни дървета — гигантски борове, дъбове и тисове, а с приближаването й — парчетии от бамбукови и чамови къщи, както и незнайно как останал непокътнат покрив, придружен от разбит корпус с половин мачта, и тъмносивото тяло на речен дракон с размери на кашалот, изтръгнато от дълбоката петстотин фута Река.

Вече нищо не чувстваше от ужас. Изпитваше желание да умре, за да избегне точно такава смърт. Но не можеше, затова с вцепенен взор и скован ум гледаше как корабът, вместо да бъде потопен и смазан под стотиците хиляди галони вода, се издигаше нагоре и нагоре по склона на вълната, нагоре и нагоре, а мръснокафявият хълм надвисваше над тях, всеки миг заплашващ да връхлети като лавина. Небето от обедно синьо стана сиво.

После се озоваха на върха, започнаха да се спускат, разклатиха се и поеха надолу към браздата между вълните. Следващите, по-ниски, ала все още огромни, падаха върху кораба. Близо до Клемънс на палубата се стовари тяло, мощно изхвърлено от бушуващата вода. Той го наблюдаваше с едва мъждукаща искрица разбиране. Беше твърде вледенен от неописуемия ужас, за да почувства нещо, бе достигнал до границите на съзнанието си.

Клемънс се взираше в трупа на Ливи — премазан от едната страна и недокоснат от другата. Това беше Ливи, неговата съпруга, която видя до брега на Реката.

Още една вълна едва не го отдели от титантропа, покривайки палубата. Кормчията писна, изтърва щурвала и последва трупа на жената през борда.

Корабът започна да се издига от дъното на браздата, после се завъртя и посрещна поредната вълна с борда си. Но макар и наклонен, продължаваше все нагоре, така че Милър и Клемънс увиснаха от огризката на щурвала, сякаш се клатушкаха под дънер, щръкнал от отвесна планинска стена. След това корабът се изравни и се втурна към следващата падина. Кървавата брадва не успя да се удържи, излетя към палубата и би прескочил отсрещния борд, но дървеното корито се изправи навреме. Той успя да се хване за десните перила.

От върха на третата вълна „Дрейругр“ се втурна странично надолу по водната планина. Блъсна се в отчупения нос на друг кораб, раздруса се и вследствие на сътресението Кървавата брадва отново се пусна. Затъркаля се, удари се в перилата на кърмата, разби ги и падна през тях върху средната палуба.

 

3

Сам Клемънс започна да се опомня от смразилия го шок едва на следващото утро. „Дрейругр“ някак успя да продължи да се люшка по големите вълни достатъчно дълго, за да се плъзне в по-плитките, но още бурни води. Накрая бе изтласкан край хълмовете през тесен проход в малък каньон под планината. И щом талазите се отдръпнаха, корабът с трясък се настани на земята.

Екипажът лежеше потънал в ужас като в гъста тиня, а Реката и вятърът беснееха, докато небето си оставаше с цвета на изстиващо желязо. Най-сетне поривите утихнаха. По-скоро спряха онези, насочени срещу течението на Реката, и задуха нормалният успокояващ обратен вятър.

Петимата оцелели на палубата се размърдаха и започнаха да си задават въпроси. Сам като че с мъка насилваше думите да излязат от схванатата му уста. Заеквайки, той им разказа за проблясъка в небето, който видя петнайсетина минути преди да ги връхлети стихията.

Някъде надолу по долината, може би на около двеста мили, беше паднал гигантски метеорит. Отделил огромно количество топлина при триенето си, пришелецът бе разместил въздушните пластове, които надигнаха грамадните вълни. Колкото и да бяха ужасни, те сигурно са приличали на пигмеи в сравнение с онези по-близо до точката на удара. Всъщност „Дрейругр“ се озова в най-външния край на бурята.

— Тъкмо бе престанала да бушува и ставаше направо палавница, когато се срещнахме — отбеляза Сам.

Някои от норвежците се привдигнаха несигурно и затрополиха с обущата си, други подадоха глави от люковете. Кървавата брадва страдаше от болките, причинени от търкалянето му по палубата, ала събра сили да изреве:

— Всички в трюма! Ще има още много вълни, по-лоши от досегашните, и никой не знае колко ще бъдат!

Ерик не беше симпатичен на Клемънс, но трябваше да си признае, че норвежецът е достатъчно схватлив, когато опря до двубой с водата. Самият той предположи, че първите вълни ще се окажат последни.

Екипажът наляга из трюма, където хората си намираха места и нещо, за което да се хванат. Изчакаха, но не за дълго. Земята затътна и се разтресе, после Реката налетя върху прохода със съскането на петдесетфутова котка, последвано от рев. Понесен нагоре от потопа, нахлуващ през теснината, „Дрейругр“ се разлюля и се завъртя в кръг. Сам изстина от страх. Беше сигурен, че на дневна светлина и той, и останалите са изглеждали като сиво-сини трупове.

 

Корабът ту се издигаше, ту задираше в стените на каньона. Сам Клемънс беше готов да се закълне, че „Дрейругр“ достигна до горния му край, когато возилото се заспуска като повлечено от водопад. Пропадаше бързо, поне така му се стори, водата изтичаше навън също тъй стремително, както бе придошла. Трясък, последван от тежкото дишане на мъже и жени, тук-таме стонове, звуци от падащи капки и далечен рев на отдръпваща се стихия.

Все още не бе свършило. В безчувствения студ на ужаса имаше още очакване, водата отстъпваше да запълни мястото си, откъдето я бяха изтласкали стотиците хиляди пламтящи тонове на метеорита. Хората трепереха като оковани в лед, въпреки че времето беше много по-горещо от когато и да било в този късен час. И за първи път през двадесетте им години на тая планета през нощта нямаше дъжд.

Преди водата да се нахвърли отново, усетиха трусовете и ръмженето на земята, последвано от необятно съскане и рев. Корабът пак се надигна, завъртя се, блъсна се в каменните стени и се спусна надолу. Този път ударът при падането не беше толкова разтърсващ, каза си Сам, защото „Дрейругр“ бе полегнал върху дебел слой тиня.

— Не вярвам в чудеса — прошепна той, — но ето ти едно. Откъде накъде пък ще оставаме живи?

Джо Милър се опомни по-бързо от останалите и излезе на половинчасов оглед. Върна се с голото тяло на мъж, товарът му се оказа жив. Под ивиците от кал се забелязваха руса коса, хубаво лице и сиво-сини очи. Мъжът се обърна към Клемънс и продума нещо на немски, а след като го положиха внимателно на палубата, успя да се усмихне.

— Намерих го в неговия планер — рече Джо. — Тоешт, в каквото беше оштанало от него. Ижвън тожи каньон има дошта трупове. Какво ишкаш да го правим?

— Ще се сприятелим с него — из грачи Клемънс. — Хората му вече ги няма, тази земя е прочистена до основи.

После се разтрепери. Трупът на Ливи, захвърлен на палубата като подигравателен дар, мократа й коса, прилепнала от едната страна на смазаното лице, останалото й око, мрачно взряно в него — представата ставаше все по-ярка и по-болезнена. Чувстваше напиращите у него ридания, но не можеше да заплаче, поне от това бе доволен. Плачът би го съсипал и превърнал в купчинка пепел. По-късно, когато щеше да има силата да устои, щеше да ридае. Беше толкова близо…

Русият мъж седна на палубата. Трепереше неудържимо и каза на английски:

— Студено ми е.

Милър слезе под палубите, донесе сушена риба и жълъдов хляб, бамбукови връхчета и сирене. Викингите пазеха храна за случаите, в които попадаха във враждебни територии и им се забраняваше да използват своите граали.

— Онжи глупав мъж Кървавата брадва още е жив — кимна Милър. — Има няколко шчупени ребра, челият е бъркотия от оточи и рани. Но голямата му ушта ши е шъвшем наред и работи. Какво ли друго да очакваш?

 

Клемънс заплака. Джо Милър също поплака с него, като подсмърчаше с грамадния си хобот.

— Ето — отбеляза той. — Чувштвам ше много по-добре. Никога не шъм бил толкова уплашен преж челия ши живот. Щом жабеляжах онажи вода, като че вшички мамути на швета препушкаха към наш, кажах ши — довиждане, Джо. Довиждане, Шам. Ще ше шъбудя някъде по Реката в ново тяло, но никога вече няма да те видя, Шам. Шамо че бях твърде уплашен да тъгувам жа това. Ишуше, колко ше ижплаших!

Младият непознат се представи. Беше Лотар фон Рихтхофен, пилот на планер, капитан от Luftwaffe^[4] на Негово императорско величество кайзера на Нова Прусия Алфред I.

— През последните десет хиляди мили подминахме стотина Нови Прусии — каза Клемънс. — И всичките толкова малки, че няма как да застанеш по средата на някоя и да метнеш тухла, без да падне по средата на следващата. Ама повечето не бяха войнствени като вашата. Те ни позволяваха да слезем на брега и да си заредим граалите, особено след като им демонстрирахме какво можем да разменим срещу ползването на техните камъни.

— Търговия?

— Да. Разбира се, не търгувахме със стоки, пък и всички товарни кораби на старата Земя не биха могли да качат толкова стока, чеда им стигне дори за частица от Реката. Търгувахме с идеи. Например показвахме на тия хора как да си направят маси за американски билярд и как да получат фиксатор за коса от обезмирисен рибен клей.

Кайзерът на тази територия от планетата бил граф фон Валдзее, немски фелдмаршал, роден през 1832 и умрял през 1904 година.

Клемънс кимна и отбеляза:

— Спомням си, че прочетох във вестниците за смъртта му и изпитах силното задоволство, че съм надживял още един съвременник. Това беше една от малкото истински и безплатни радости на живота. Но щом умеете да летите с машина, значи сте от двадесети век, прав ли съм?

Лотар фон Рихтхофен накратко ги запозна с битието си. Летял с немски изтребител по време на Weltkrieg^[5]. Тогава неговият брат бил най-големият въздушен ас сред двете воюващи страни.

— Първата или Втората световна? — попита Клемънс.

Бе срещал достатъчно хора от двадесети век, за да знае някои факти и измислици за събитията след собствения си край през 1910 година.

 

Фон Рихтхофен добави още подробности. Участвал в Първата световна война. Бил се под командването на своя брат и имал на сметката си четиридесет свалени самолета на Антантата. През 1922 година, когато откарвал американска киноактриса и нейния мениджър от Хамбург до Берлин, машината му се разбила и той загинал.

— Късметът на Лотар фон Рихтхофен ме изостави тогава — каза пилотът и се засмя. — Поне това си помислих в онзи момент. Но ето ме тук, отново в двадесет и пет годишно тяло, след като съм пропуснал тъжните страни на остаряването, когато жените вече не те поглеждат, когато виното те кара да плачеш, вместо да се смееш, и вкисва устата ти с вкуса на слабостта, а всеки следващ ден те отвежда по-близо до смъртта. И късметът ми пак проработи, щом се появи метеоритът. Още при първия удар на вятъра планерът ми остана без криле, но вместо да се забия в земята, се задържах във въздуха с корпуса, преобръщах се, пропадах, пак се издигах, пак падах, а накрая бях оставен леко като листче хартия върху един хълм. После дойде потопът, планерът се понесе с вълните и аз кротко се опрях в подножието на планината. Чудо!

— Чудото е случайно разпределение на събитията, появяващо се веднъж на милиард пъти — отбеляза Клемънс. — Смятате, че гигантски метеорит е причинил това наводнение?

— Видях блясъка и следата от горящ въздух. За наш късмет трябва да е паднал доста далече.

Те слязоха от кораба и се повлякоха през плътната тиня към изхода от каньона. Джо Милър вдигаше дънери, които биха позатруднили и впряг товарни коне. После избута други настрана и тримата се спуснаха надолу през хълмовете към равнината. След тях вървяха още хора.

С изключение на железните великани опустошената земя бе лишена от дървета. Те бяха толкова дълбоко вкоренени, че повечето още се извисяваха изправени. Освен това по местата, където не бе се утаила тиня, се виждаше трева — свидетелство за жилавината и упоритото й вкопчване, — която дори милионите тонове вода не бяха успели да изтръгнат от горния почвен слой.

След отдръпването на потопа тук-там личаха останки. Трупове на мъже и жени, натрошено дърво, кърпи, граали, лодка-еднодръвка, изскубнати с корените борове, дъбове и тисове.

Големите граалови камъни, разположени през миля и по двете крайбрежни ивици, също стояха цели и непоклатими, макар че много от тях бяха почти затрупани от тинята.

— Дъждовете постепенно ще се погрижат за нея — каза Клемънс. — Наклонът на земята е към Реката.

Той заобикаляше труповете, които го изпълваха с нараняващо душата му отвращение. Усещаше страх да не би отново да види тялото на Ливи. Не вярваше, че би могъл да го понесе, би полудял.

— Едно е сигурно — продължи той. — Между нашата група и метеорита няма никой. Имаме правото на първите, а после от нас зависи дали да опазим цялото това желязно съкровище от вълците, надушили миризмата му. Искате ли да се присъедините и вие? Ако ме подкрепяте, някой ден ще имате самолет, а не само планер.

 

Клемънс малко по-подробно обясни своята мечта, Спомена по нещо и от разказа на Джо Милър за Мъгливата кула.

— Това е възможно само при наличието на големи количества желязо. И с много упорита работа. Викингите не са способни да ми помогнат в построяването на параход. Нуждая се от технически знания, с които те не разполагат. Но аз ги използвах, за да ме отведат до потенциално находище на желязо. Надявах се, че там, откъдето произхождаше брадвата на Ерик, ще се намери достатъчно за моите цели. За да ги подтикна към тази експедиция, се възползвах от алчната им жажда за метал и от историята на Милър. Сега не е необходимо да търсим, знаем къде следва да има повече от достатъчно. Всичко, което трябва да сторим, е да го изкопаем, да го претопим, да го пречистим и да го излеем в желаните от нас форми. И да го защитаваме. Няма да ви подмамвам с приказки за лесни успехи. Може да минат години, преди да завършим нашия кораб, ще бъде дяволски трудно да го направим.

Лицето на Лотар пламна с искра, раздухана от пестеливите думи на Клемънс.

— Това е благородна, величествена мечта! — възкликна той. — Да, бих искал да се присъединя към вас и ще се закълна в честта си, че ще ви следвам, когато нахлуем в Мъгливата кула! Кълна се в кръвта на бароните Рихтхофен с думата си на джентълмен и офицер!

— Дайте ми дума като човек — сухо отбеляза Сам.

— Какво странно, дори немислимо трио представляваме! — говореше Лотар. — Гигантски прачовек, който трябва да е умрял сто хиляди години преди появата на цивилизацията. Пруски барон и авиатор от двадесети век. Велик американски хуморист, роден през 1835 година. И нашият екипаж… — Клемънс вдигна рунтавите си вежди, щом чу думата „нашият“ — викинги от десетото столетие!

— В момента сме жалка сбирщина — каза Сам, докато наблюдаваше как Кървавата брадва и другите затъват на всяка крачка в тинята. — Аз също не съм особено добре. Някога виждали ли сте как японец прави по-нежно месото на мъртъв октопод? Вече се досещам как би се чувствал той. Знаете ли, между другото аз бях нещо повече от хуморист. Бях и писател.

— А, моля да ми простите! — промълви Лотар. — Нараних чувствата ви! Нека да сложа мехлем върху раната, мистър Клемънс, като ви кажа, че през момчешките си години много се смях, четейки вашите книги, и смятам „Хъкълбери Фин“ за велик роман. Но се налага да призная, че начинът, по който осмяхте аристокрацията във вашия „Един янки в двора на крал Артур“, не ми вдъхна симпатия. Те са били англичани, а вие — американец.

Ерик Кървавата брадва реши, че всички са твърде смазани и изтощени, за да се заемат още същия ден с работата по смъкването на „Дрейругр“ към Реката. Щяха да заредят граалите си вечерта, да се нахранят, да поспят, да закусят и после да се захванат с тази съсипия.

Върнаха се при кораба, взеха граалите от трюма и ги поставиха във вдлъбнатините по плоския връх на едно съоръжение. Когато слънцето докосна планинските върхове на запад, хората започнаха да очакват характерния тътен и нажежено синия пламък. Изпразването на електричество щеше да зареди преобразувателите на енергия, материята щеше да се оформи под фалшивите дъна на граалите и щом отвореха капаците им, щяха да намерят сготвено месо, зеленчуци, хляб и масло, плодове, тютюн, дъвка за мечти, концентрат или медовина.

Но мракът се спускаше в долината, а грааловите камъни тук оставаха беззвучни и студени. Оттатък Реката за миг изригнаха пламъци, дочу се слабият отзвук на тътен.

За първи път през двадесетте години след възкресението камъните по западния бряг не проработиха.

 

4

Мъжете и жените се почувстваха тъй, сякаш Бог ги бе изоставил. Даровете от грааловите камъни, давани им по три пъти на ден, бяха станали за тях нещо така естествено, както изгревът на слънцето. Мина време, докато облекчат присвитите си стомаси с последните остатъци от риба, бамбукови връхчета и сирене.

Клемънс задълго изпадна в скръбна паника. Но фон Рихтхофен започна да обмисля на глас необходимостта от прекарването на собствените им граали през Реката, за да има с какво да се нахранят на следващата сутрин. Накрая Сам стана да поговори с Кървавата брадва. Норвежецът беше в по-гадно от обичайното настроение, ала все пак призна, че Ще се наложи да го направят. Джо Милър, немецът и един едър рижав швед на име Токе Кроксон се върнаха на кораба и домъкнаха няколко весла. После тримата заедно с Клемънс пренесоха граалите на отсрещния бряг с помощта на еднодръвка. Токе откара обратно лодката. Милър, Клемънс и фон Рихтхофен се настаниха за сън върху граалов камък. Беше чист, защото електрическото изпразване изгори цялата тиня.

— Щом завали, ще трябва да се скрием под камъка — рече Сам.

Отпусна се на гръб с ръце под главата и зарея поглед към нощното небе. Не беше земното, не и с това сияние на двайсетина хиляди звезди, по-ярки от Венера в най-силния й блясък, с трепкащи влакна, прострели се като пипала от искрящи газови облаци. Някои от звездите светеха толкова мощно, че дори по обяд се забелязваха като бледи призраци.

— Метеоритът трябва да е смачкал няколко граалови камъка по западния бряг — каза Сам Клемънс. — Така че е прекъснал веригата. Боже мой, що за верига е това! Ако изчисленията на някои хора са верни, може би има поне двайсетина милиона свързани едно с друго съоръжения.

— Нагоре и надолу по Реката ще забушува ужасен сблъсък — предположи Лотар. — Жителите на западния бряг ще нападнат онези от източния, за да заредят граалите си. Каква война! По тази Речна долина би следвало да щъкат между тридесет и пет и тридесет и седем милиарда души. И всички ще се вкопчат в битка на живот и смърт заради храната.

— Най-гадното е — добави Джо Милър, — че ако половината бъдат убити, жа да оштане доштатъчно мяшто по грааловите камъни, от това няма да ижвлечем никаква полжа. Шлед денонощие мъртвите ще оживеят и вшичко ще жапочне отначало.

— Не съм толкова сигурен — възрази Сам. — Мисля, че фактът е установен — камъните имат някаква връзка с възкресенията. И ако половината са излезли от строя, производството на Лазаровци може чувствително да спадне. Този метеорит е саботьор от небесата.

 

— Отдавна смятам, че тоя свят и нашето възкресение не са дело на свръхестествени същества — каза фон Рихтхофен. — Чували ли сте шантавата история, която се носи от уста на уста нагоре и надолу по Реката? Разправят, че един мъж се събудил преди Деня на възкресението и открил, че се намира в много чудновато място. Във въздуха около него били увиснали милиони тела — голи мъже, жени и деца с бръснати глави, които бавно се въртели под въздействието на невидима сила. Този тип, англичанин на име Пъркин или Бъртън, според твърденията на някои е умрял на Земята около 1890 година. Освободил се, но бил заловен от две създания — човеци — и те отново го приспали. После се събудил като всички нас на брега на Реката. Който и да стои зад всичко това, не е непогрешим. С Бъртън са сбъркали. Той зърнал за малко пред възкресението, етап някъде между нашата смърт на Земята и подготовката ни за живота в този свят. Звучи фантастично, като приказка за сбъднатите желания. Обаче…

— Слушал съм за това — каза Сам Клемънс.

Поколеба се дали да не спомене, че видя през далекогледа лицето на Бъртън точно преди да забележи Ливи. Но болката от мисълта за нея още беше непоносима. Седна, изруга и размаха юмрук към звездите, сетне заплака. Приклекнал до него, Джо Милър се пресегна с гигантската си длан и леко го потупа по рамото. Смутеният фон Рихтхофен гледаше встрани. Накрая рече:

— Ако си заредим граалите, ще бъда доволен. Допуши ми се.

Клемънс се разсмя и изтри сълзите си.

— Ех, толкова лесно не избухвам в плач и преодолявам срама си, ако ми се случи. Този свят е тъжен, почти толкова тъжен, колкото и нашата стара Земя. Все пак отново имаме младежките си тела, не сме принудени да работим за насъщния или да се тревожим, че не сме си платили сметките или че жените ни не са в състояние да забременеят и можем да хванем някоя болест. Ако ни убият, на другия ден се пробуждаме здрави и непокътнати, макар и на хиляди мили от мястото на смъртта си. Но той по нищо не прилича на модела, в който ни убеждаваха проповедниците. Разбира се, това не е изненада и може така да е по-добре. Кой би искал да лети наоколо с аеродинамично неустойчиви криле или да се мотае по цял ден, като свири нескопосано на лира и кряска фалшиво „осанна“?

Лотар се засмя и каза:

— Попитайте някой китайски или индийски черноработник дали този свят не е дяволски по-добър от предишния. Само ние, покварените западняци, мърморим, за да търсим първопричини и крайни основания. Не знаехме особено много за движещите сили на нашия земен космос, за тоя пък знаем още по-малко. Но се намираме на това място и след време можем да открием кой ни е оставил тук и защо. Е, дотогава, щом има красиви и благосклонни жени, а тях ги има, придружени от дъвка за мечти, вино и интересни битки, на кого му пука? Ще се радвам на тази твърде светла долина на сенките, докато пак ми отнемат хубавите неща в живота. Грях отива при греха, докато стане „прах при праха“.

Помълчаха. Клемънс успя да заспи едва когато наближи времето да завали. Подслони се под гъбата и изчака да отмине пороят. После се върна върху плоския й връх, като в продължение на няколко часа трепереше и се обръщаше въпреки дългите кърпи, с които се зави. С настъпването на утрото тежката ръка на Милър го разтърси. Той припряно се смъкна от камъка и се отдалечи на безопасно разстояние. Пет минути по-късно съоръжението блъвна син пламък, който подскочи на трийсетина фута във въздуха и изрева като лъв.

По същото време затътнаха и камъните оттатък Реката. Клемънс се спогледа с Лотар.

— Някой е поправил прекъсването.

— Кожата ми настръхва — проговори Лотар. — Кой е този някой!

Умълча се, но още преди да стигнат до западния бряг, вече се смееше и бъбреше като гост на коктейл. „Доста е весел“ — помисли си Клемънс.

— Те никога досега не се бяха проявявали открито, поне аз не зная такъв случай — рече Сам. — Ала се досещам, че този път просто са били принудени.

 

5

Следващите пет дни прекараха в смъкването на кораба до крайбрежната ивица. Още две седмици бяха заети с ремонта на „Дрейругр“. През цялото време имаше хора на пост, но никой не навлезе в околността. Когато най-сетне спуснаха останалия без мачти и платна кораб на вода и загребаха надолу по Реката, пред погледите им не се мяркаше жива душа.

Екипажът, свикнал да вижда тълпи от мъже и жени по равнините, бе неспокоен. Тишината опъваше нервите им. В този свят нямаше животни, с изключение на рибите в Реката и земните червеи в почвата, но хората винаги вдигаха достатъчно шум.

— Хиените скоро ще довтасат насам — каза Клемънс на Кървавата брадва. — Това желязо е значително по-ценно, отколкото някога е било златото на Земята. Искаш битки? Така ще се преситиш от тях, че ще ти се доповръща.

Норвежецът размаха брадвата си, обаче трепна от болка в ребрата.

— Нека да дойдат! Ще научат, че са влезли в бой, който би сгрял от радост и сърцата на Валкириите^[6]!

— Бивол! — измърмори Джо Милър.

Сам се усмихна, но се премести зад титантропа. Кървавата брадва се боеше само от едно същество в този свят, ала можеше да загуби и без това не особено устойчивото си самообладание и да побеснее. Все пак имаше нужда от Милър, който заместваше двайсетина воини. Корабът бързо напредваше през светлите часове на следващите два дни. Докато екипажът спеше, през нощта го насочваше само един човек. В ранната вечер на третия ден титантропът, Клемънс и фон Рихтхофен седяха на предната палуба, пушеха пурите си и отпиваха от уискито, появило се в техните граали при последното спиране.

— Защо го наричаш Джо Милър? — попита Лотар.

— Докато избърбориш истинското му име, ще си изкривиш челюстите — по-дълго е от всяко понятие на някой немски философ. Не можах да го произнеса при първата ни среща, така и не свикнах. След като достатъчно понаучи английски, за да ми разкаже виц (а толкова жадуваше за това, че едва дочака момента), реших да го наричам Джо Милър. И ми издрънка толкова овехтяла история, че направо не повярвах. Знаех, че отдавна я разправят, малко преиначена самият аз я чух за първи път като момче в Ханибал^[7], щата Мисури. И бях принуден да я слушам с погнуса за стохиляден път дори когато остарях. Но да чуя този виц от устата на човек, умрял сто хиляди, може би милион години, преди да се родя!

— И какъв е вицът?

— Ами един бродещ ловец вървял цял ден по следите на ранен елен. С настъпването на нощта започнала силна буря. Ловецът видял огън и стигнал пред входа на някаква пещера. Попитал стария шаман, който живеел там, дали ще може да пренощува вътре. И старият шаман му отговорил: „Разбира се, обаче тук е доста претъпкано. Ще трябва да спиш с дъщеря ми.“ Нужно ли е да продължавам?

— Шам не ше шмя — избоботи Джо. — Шлучва ше да мишля, че въобще няма чувштво жа хумор.

Клемънс дружески подръпна оформения като.снаряд нос на Джо.

— Шлучва ше да мишля, че ши прав. Но всъщност аз съм най-големият шегобиец на света, защото съм и най-натъженият човек. Всеки смях се корени в болката.

Загледан в брега, той засмука пурата си за някое време. Малко преди смрачаване навлязоха в най-крайните земи, ожарени от горещия дъх на метеорита. С изключение на няколко железни дървета всичко останало беше пометено от удара на изгарящите пламъци. Железните дървета бяха загубили огромните си листа в огъня, дори невероятно устойчивата им кора бе обгоряла, а дървесината отдолу, по-твърда от гранит, се бе овъглила. Освен това ударната вълна беше повалила или наклонила много стволове, пречупвайки ги в основата. Грааловите камъни бяха почернели и не работеха, но запазваха неизменната си форма.

Накрая Клемънс каза:

— Лотар, сега е подходящ момент да научиш нещо за причините на нашите търсения. Джо може да ти го разкаже по свой начин, а аз ще ти обясня всичко, което не разбираш. Това е странна история, обаче в действителност не по-странна от всичко останало, случило се тук след нашето възкресение.

— Жаден шъм — въздъхна Джо. — Нека първо да пийна нещичко.

Тъмносините очи, засенчени от костените кръгове около тях, гледаха съсредоточено в чашата. Той се взираше във вътрешността й, сякаш извикваше от паметта си картините, които щеше да опише. Говореше гърлено, езикът му наблягаше по-силно на някои съгласни и от това неговият английски ставаше звънлив, но и по-комичен от фъфленето, а гласът му дълбоко и вибриращо напираше от гърдите като от кладенеца на Делфийския оракул. Разказа им за Мъгливата кула.

— Някъде по Реката аж ше шъбудих гол, какъвто шъм и шега. Намерих ше в мяшто, което трябва да е в далечния шевер на тажи планета, жащото беше по-штудено и шветлината не беше толкова ярка. Нямаше хора, бяхме шамо ние… ъ-ъ, титантропите, както Шам ни нарича. Имахме граали, но бяха много по-големи от вашите, както шами можете да видите. И нямахме бира и уишки. Никога не шме пожнавали алкохола, жатова и липшваше в нашите граали. Пиехме вода от Реката. Мишлехме ши, че шме в мяштото, където отиваш шлед шмъртта, че… ъ-ъ, боговете ша ни дали това кътче и вшичко, от което имахме нужда. Бяхме щаштливи, шъвъкуплявахме ше, ядяхме, шляхме и ше биехме ш враговете ши. И аж щях да бъда предоволен, ако не беше дошъл онжи речен шъд.

— Иска да каже кораб — обясни Сам.

— Това кажвам и аж. Кораб. И не ме прекъшвай, Шам. Доштатъчно ме огорчи, като ми шъобщи, че нямало никакви богове. Въпреки че аж видях боговете.

— Видял си боговете? — натърти Лотар.

— Не шъвшем. Видях ги къде живеят. И жърнах техния кораб.

Фон Рихтхофен възкликна:

— Какво? За какво говориш?

Клемънс махна с пурата в ръка.

— После. Остави го да довърши. Ако го прекъсваш твърде често, той се обърква.

— Там, откъдето идвам, не говориш, когато някой друг говори. Иначе те прашват по ноша.

— Джо, с такъв голям нос като твоя сигурно много боли.

Милър нежно погали своя хобот.

— Имам ши шамо един и ше гордея ш него. В тажи чашт на долината никой пигмей няма нош като моя. Хм, там откъдето идвам, ношът ти покажва колко ти е дълъг… как му кажвахте вие, Шам?

Сам се задави и дръпна пурата от устните си.

— Джо, ти ни разправяше за кораба.

— Да. Не! Не е вярно! Още не шъм штигнал до това. Но както вече кажах, един ден ши лежах и гледах как играят рибите. Мишлех ши да штана, да ши направя кука и прът, жа да ши хвана няколко. Ижведнъж чух кряшък. Ижжад жавоя на Реката ше появи онова чудовище. Беше ужашно. Шкочих. Тъкмо да побягна и видях, че ноши хора на гърба ши. Ех, приличаха на хора, ала когато чудовището наближи, ражбрах, че те ша дребни краштави джуджета беж никакви ношове. Можех да ги пребия вшичките до шмърт ш едната ши ръка, обаче те яждеха тажи грамадна речна жмия като пчели в кожината на мечка. И така…

 

Заслушан, Клемънс се почувства по същия начин, когато чу разказа за първи път. Сякаш стоеше там до това същество от зората на човешката история. Въпреки звънтящите и фъфлещите звуци, въпреки запъването и бавното търсене на думи тоя титан говореше увлекателно. Клемънс усещаше неговата паника и изумление, неговото почти непреодолимо желание да избяга. Освен това долавяше и противоположния импулс — любопитството на този прачовек, което го правеше ако не пълноценен, то поне най-близък негов родственик. Зад надвисналите очни дъги се намираше пулсиращото сиво вещество, което не би се задоволило само да съществува, но трябваше да се храни с образите на непознати неща, с невиждани форми.

Затова и Джо Милър останал на пясъка до водата, макар пръстите му да стиснали дръжката на граала, готови да го носят, ако се стигне до бягство.

Чудовището доплувало наблизо. Джо започнал да мисли, че може и да не е живо. Но ако не е, защо му е тази голяма глава, вдигнала се и сякаш готова да клъвне? Обаче наистина не изглеждала жива. Вдъхвала му мъртвешко усещане. Това нямало особено значение, защото Джо бил виждал ранена мечка да се преструва на мъртва много убедително, после да скача, за да откъсне ръката на един от неговите спътници ловци. И още — макар и да бил свидетел на смъртта на ловеца, сетне го забелязал да оживява в деня, когато се събудил на брега с другите от своя вид. А щом онзи и Джо могли да възкръснат, какво пречело на тази вкаменена змиеподобна глава да се отърси от мъртвешкото си вцепенение и да го стисне в зъбите си?

Но той пренебрегнал страха си и разтреперан пристъпил към чудовището. Бил титан, по-старият брат на човека — от свежото утро на разума и тласкан от присъщото на прахората „Искам да знам какво става“.

Един пигмей махнал на Джо Милър да дойде при тях, бил с опадала козина като останалите, ала носел на главата си стъклен обръч с мътночервено пламтящо слънце. Другите върху дървеното чудовище стояли зад мъжа със стъкления обръч, държали копия и странни устройства, по-късно Джо научил, че били лъкове и стрели. Наглед не се плашели от колоса, може би защото били толкова преуморени от рядко прекъсващото гребане срещу течението, че вече не ги интересувало какво ще им се случи.

Доста време минало, докато вождът на пигмеите качил Джо на кораба. Онези слезли на брега да заредят граалите си, а титантропът се отдръпнал от тях. Те се нахранили, той също, но на разстояние. Неговите съплеменници избягали по хълмовете, обладани като него от паника при вида на кораба. След време видели, че речната змия с нищо не застрашавала Джо, и доближили. Пигмеите отстъпили на борда.

Тогава вождът им извадил от своя граал странен предмет и поднесъл към върха му тлеещ тел, после от предмета и от устата на вожда излязъл дим. Джо подскочил при появата на първото облаче, а сродниците му отново се пръснали из хълмовете. Той се почудил дали тези пигмеи без носове не са потомството на драконката. Може пък децата й да имат такава форма като ларви, но като майка си са способни да бълват огън и дим?

— Ама аж не шъм тъпчо — каза Джо. — Не ми трябваше много време да проумея, че димът ижлижаше от предмета, който на английшки наричате пура. Техният вожд ми покажа ящно, че ако ше кача на кораба, мога да пуша. Ами шигурно шъм бил побъркан да поштъпя така, но ишках да опитам от онажи пура. Може да шъм мишлил, че ще направя впечатление на моето племе, де да жнам.

 

Милър скочил на кораба, който под тежестта му леко се наклонил към левия борд. Размахал своя граал, за да им покаже, че ако го нападнат, ще им изпотроши черепите с него. Те схванали намека и не се приближили прекалено. Вождът подал пура на Джо и макар че той се разкашлял малко и преценил вкуса на тютюна като доста особен, харесало му. А когато пийнал бира за първи път, бил очарован.

Така че Джо решил да продължи с пигмеите върху гърба на речната змия нагоре срещу течението. Дали му да върти могъщо весло и го нарекли Техути.

— Техути ли? — попита фон Рихтхофен.

— Гръцката форма е Тот — обясни Клемънс. — В очите на египтяните той наподобявал бога ибис с дългия клюн. Предполагам, че им е напомнял и за бога бабуин Баст, но грамадният нос ги накарал да пренебрегнат това. Затуй станал Тот или Техути.

Дни и нощи изтичали като Реката. Понякога Джо се уморявал и искал да го оставят на брега. Вече можел да говори езика на пигмеите, ала често се запъвал на някоя дума. Вождът се съгласявал да изпълнява желанията му, тъй като било очевидно, че каквато и да е форма на отказ би причинила изтреблението на целия екипаж. И отново подхващал тъжно да говори за обучението на Техути, което щяло да приключи в този момент, а той тъкмо започвал да напредва. Бил звяр, но имал лика на бога на мъдростта и скоро щял да се превърне в човек.

Звяр? Бог? Човек?

Какво били те?

Не се подреждали точно в тази последователност, казвал вождът. Правилният ред, продължаващ безкрайно нагоре, бил звяр, човек, бог. И все пак истина било, че можеш да видиш божество под маската на животно; човекът пък представлявал неосъзната сплав от животинското към божественото, застинала в равновесие между двете, понякога, се превръщал в едното или другото.

Това било непосилно за оформения като самун мозък на Техути. Той прикляквал и се зъбел срещу все по-близкия бряг. Повече нямало да има пури и бира. Хората по крайбрежието били от неговия вид, но не и от неговото племе, затова биха могли да го убият. Отгоре на всичко за първи път изпитвал влиянието на интелектуалното насърчение, което също щяло да свърши, щом отново се озове сред титантропи.

Ето защо поглеждал вожда, примигвал, ухилвал се, поклащал глава и му казвал, че ще остане на кораба. Идвал му редът да върти веслото, подновявал и изучаването на най-чудесното от всички неща — езика, който познавал философията. Започнал свободно да говори на тяхната реч, да схваща удивителните работи, които вождът му обяснявал, макар и понякога да било болезнено като да стиснеш цяла шепа тръни. Ако една или друга идея му убягвала, той я преследвал, догонвал я, поглъщал я, а може би я и изхвърлял десетина-двайсет пъти. След време я смилал и донякъде се засищал от нея.

Реката шумяла край тях. Те натискали веслата, винаги се придържали в близост до брега, където течението било най-слабо. Дните и нощите се сменяли, слънцето вече не се издигало толкова нагоре в небесата, а светело в зенита си малко по-ниско от предишната седмица. Въздухът ставал по-студен.

 

— Джо и неговите спътници стигали все по-близо до Северния полюс — продължи Клемънс — Наклонът на екватора на тази планета спрямо плоскостта на еклиптиката е равен на нула. Както сам знаеш, тук няма сезони, денят и нощта са с еднаква продължителност. Обаче Джо напредвал към точката, откъдето щял винаги да вижда слънцето наполовина над хоризонта и наполовина под него. Поне би го виждал, ако не бяха тези планини.

— Да, винаги беше ждрач. Беше ми штудено, но не колкото на хората. Така ше трешяха, че аха да им паднат жадничите.

— Неговото грамадно туловище излъчва по-малко топлина от нашите хилави телца — отбеляза Клемънс.

— Моля, моля! Да говоря ли или да ши държа голямата ушта жатворена?

Лотар и Сам се ухилиха насреща му.

Той продължи. Вятърът се засилвал, а въздухът се насищал с мъгла. Джо започвал да се безпокои. Имал желание да се върне, но по това време вече не би искал да загуби уважението на вожда. Щял да измине заедно с тях всеки инч по пътя към незнайната им цел.

— Не си знаел накъде са тръгнали? — учуди се Лотар.

— Не шъвшем точно. Те ишкаха да штигнат до ижворите на Реката. Мишлеха ши, че боговете може да живеят там и че ще ги пушнат в иштиншкия жадгробен швят. Кажваха, че тожи швят не бил иштиншкият. Бил чашт от пътя към него, какъвто ще да е той.

Един ден Джо дочул слаб тътен, но сякаш много близък, като куркането на червата му. След малко звукът се превърнал в грохот и той вече знаел, че го причинява вода, падаща от невероятна височина.

„Дрейругр“ завил и влязъл в залив, защитен от протегната като пръст земна ивица. Тук грааловите камъни вече не бележели бреговете на Реката. Хората трябвало да ловят риба и да я сушат. На кораба имало и запаси от бамбукови връхчета, събрали ги още в огретите от слънцето земи тъкмо за такъв случай.

Вождът и неговите хора се помолили и отрядът се закатерил покрай поредицата стръмни водопади. И сега свръхчовешката сила на Техути-Джо Милър им помагала в преодоляването на препятствията. Но друг път тежестта му се превръщала в пречка и опасност.

Вървели все нагоре, подгизнали от просмукващите въздуха пръски. Когато стигнали до гладка като лед скала, извисяваща се на хиляда фута, те се отчаяли. Огледали се наоколо и открили въже, люлеещо се по повърхността на камъка. Било направено от завързани една за друга кърпи. Джо опитал издръжливостта му и се изкачил, придръпвайки се с ръце и опирайки ходила на отвесната скала, докато най-сетне се добрал до върха. Там се обърнал да наблюдава последвалите го хора. Вождът, пръв тръгнал след титантропа, много по-бързо от него се уморил и на половината път догоре вече не бил в състояние да продължи. Джо го издърпал при себе си заедно с твърде тежкото въже. Направил същото и за всеки мъж от отряда.

 

— Откъде, по дяволите, е изникнало това въже? — попита фон Рихтхофен.

— Някой им е подготвил пътя — каза Клемънс. — Като си припомним примитивната технология на тази планета, никой не би могъл да намери начин за качването на въжето до скалата, на която бил вързан горният му край. Вероятно балон би успял да издигне човек дотам. Както знаеш, възможно е да си направиш, балон от кожата на речен дракон или от човешка кожа. Би могъл и да получиш водород, като пуснеш пара през свръхнагрят въглен, при наличието на катализатор. Ама в такъв беден на метали свят откъде ще вземеш катализатор? Водородът може да се добие и без катализа, но с огромен разход на гориво. Обаче нямало никакви следи от пещи, необходими за производството на този химичен елемент. Пък и защо да си зарязват кърпите, щом отново ще им потрябват? Не, някой неизвестен, да го наречем Тайнствения непознат, е сложил там въжето за Джо и неговия отряд. Или за всеки, който би дошъл. Не ме питай кой е бил или как го е направил. Слушай, има още. Понесъл въжето �