Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се — Моята библиотека

1

Жена му го прегръщаше така, сякаш можеше да задържи смъртта далече от него.

Той извика:

— Боже мой, аз съм мъртъв!

Вратата на стаята се отвори и той видя гигантска, черна едногърба камила навън, дочу подрънкването на звънчетата по хамута, докоснати от горещия пустинен вятър. После огромно черно лице, над което се извисяваше голям черен тюрбан, се показа на вратата. Черният евнух нахълта като облак, с грамаден ятаган в ръка. Най-сетне идваше Смъртта — Разрушител на удоволствията и Причинител на разлъката.

Чернилка. Нищо. Той дори не узна, че сърцето му бе спряло завинаги. Нищо.

После очите му се отвориха. Сърцето му биеше мощно. Той беше силен, много силен! Всички болки — подаграта в краката, мъчението в черния дроб, изтезанието на сърцето — бяха изчезнали.

Цареше такава тишина, че успяваше да чуе движението на кръвта в главата си. Сам сред свят без звуци.

Ярката равномерна светлина беше навсякъде. Той виждаше, но не разбираше какво вижда. Какви бяха тези неща отгоре, отстрани и под него? Къде се намираше?

Опита се да седне и усети приглушена паника. Нямаше на какво да седи, защото висеше в пустота. Движението го завъртя напред, като че плуваше във вана, пълна с разреден сироп. На около един фут^[1] от върховете на пръстите му имаше прът от яркочервен метал. Прътът идваше отгоре, от безкрайността и потъваше в безкрайността отдолу. Напъна се да го сграбчи, защото беше най-близкият до него твърд предмет, но нещо невидимо му се съпротивляваше. Сякаш въжета на незрима сила се опъваха срещу него, отблъскваха го.

Той бавно се превъртя напред в салто. Съпротивата спря пръстите му на шест инча^[2] от пръта. Изпъна тяло и се придвижи напред с някаква частица от инча. В същото време тялото му се завъртя около оста си. Той пое въздух с гръмко стържещо хриптене. Знаеше, че няма опора и размахваше ръце в паника, искаше да се улови за нещо.

Сега беше с лице „надолу“ — или пък „нагоре“? Каквато и да беше посоката, гледаше обратно на положението, в което се събуди. Не че имаше значение. „Над“ него и „под“ него гледката си оставаше все същата. Висеше в пространството и не падаше, защото го държеше невидим пашкул, недостъпен за осезанието му.

На шест фута под себе си видя тялото на жена с много бледа кожа. Беше гола и нямаше нито един косъм по себе си. Наглед спеше. Очите й бяха затворени, гърдите леко се надигаха. Краката бяха събрани и изпънати, ръцете — покрай тялото. Въртеше се бавно като пиле на грил.

Силата, която я завърташе, действаше и върху него. Той леко се обръщаше настрани от нея, видя други голи и обезкосмени тела — мъже, жени и деца в мълчаливи въртящи се редици… Над него имаше голо и въртящо се тяло на негър.

Наведе глава, за да огледа собственото си тяло. Също голо и без косми. Кожата му беше гладка, мускулите на корема — стегнати, по бедрата си също забеляза силни млади мускули. Не се виждаха вени, изпъкнали като синкави диги над кожата. Вече не притежаваше тяло на грохнал и болен шестдесет и девет годишен мъж, който преди няколко мига умираше. Бяха изчезнали и стотината белега.

Тогава осъзна, че сред телата около него липсваха стари мъже и жени. Всички изглеждаха на около двадесет и пет години, макар и да се затрудняваше в определянето на точната възраст, защото главите и междукрачията без косми ги правеха едновременно по-стари и по-млади.

Бе се хващал, че не знаеше що е страх. А сега уплахата изтръгна надигащия се в гърлото му вик. Страхът го притисна и сякаш изстискваше от тялото му наново вдъхнатия в него живот.

Отначало го зашемети самият факт, че още беше жив. После положението му в пустотата и новата обстановка около него смразиха чувствата му. Виждаше и усещаше през дебел полупрозрачен прозорец. И след няколко секунди нещо се пречупи в него. Почти чу звука — прозорецът внезапно се отвори.

Светът се вля във форма, която възприемаше, но не разбираше. Над него, от двете му страни, под него, навсякъде, докъдето стигаше погледът му, в пространството висяха тела. Подредени и отвесно, и водоравно. Вертикалните редици бяха разделени от червени прътове, тънки като дръжки на метли — единият на дванадесет инча от стъпалата на спящите, другият на дванадесет инча от главите им. Шест фута деляха всяко тяло от другите наоколо.

Прътовете се издигаха от пропаст без дъно и потъваха в пропаст без покрив. Сивота, в която чезнеха и телата — отгоре и отдолу, отляво и отдясно, — не беше нито небе, нито земя. В далечината нямаше нищо, освен мътилката на безкрайността.

От едната му страна висеше мургав мъж с лице на тосканец. От другата — индийка, над нея беше едър скандинавец. Едва при третото си завъртане установи какво му се струваше странно в мъжа. Дясната му ръка, от над лакътя до пръстите, беше червена. Като че липсваше външният слой кожа.

След няколко секунди, през няколко редици, забеляза тяло на зрял мъж, на което липсваха кожата и всички мускули по лицето.

Имаше и други тела без някои части. В далечината неясно долови скелет с плетеница от органи в него.

Все така се въртеше и наблюдаваше, а сърцето му блъскаше в гърдите от ужас. Вече разбираше, че се намира в някаква колосална зала и че металните пръти излъчват сила, която някак поддържа и върти милионите — а може би милиардите хора.

Но кое беше това място?

Несъмнено, не и град Триест от Австро-Унгарската империя през 1890 година.

Не приличаше на нито един рай или ад, за които бе чувал или чел, а той си мислеше, че е запознат с всяка теория за съществуването след смъртта.

Той умря. А сега беше жив. Винаги бе се присмивал на приказките за задгробен живот. Поне веднъж можеше да признае, че е сбъркал. Но нямаше никой наоколо, който да му изсъска „Нали ти казвах, проклет невернико!“.

Сред всичките милиони само той беше буден.

Докато се въртеше със скорост приблизително един оборот в десет секунди, видя още нещо и зяпна от учудване. През пет редици едно тяло на пръв поглед наподобяваше човешко. Но нито един представител на вида Homo sapiens нямаше палец и още три пръста на ръката, нито четири пръста на ходилото. Нито нос и тънки черни устни като на куче. Нито торбичка с множество изпъкналости в слабините. Нито уши с толкова странни извивки.

Ужасът поизбледня. Сърцето му вече не биеше така лудешки, но не се връщаше към нормалния ритъм. Ледът в мозъка му се стопи. Трябваше да се измъкне от това безпомощно положение, приличаше на свиня, набучена на шиш. Искаше да се добере до някой, за да узнае какво правеше тук, как бе дошъл и защо бе се озовал на това място.

Действието последва решението.

Сгъна крака и ритна силно. Откри, че тласъкът го избута напред с половин инч. Отново ритна и се избута въпреки съпротивата, но щом спря, силата бавно го изтика към предишното положение. И внимателно притискаше ръцете и краката му към неподвижност.

Той побесня, зарита с крака и размаха ръце, като че плуваше бруст, и успя да се пребори за напредък към пръта. С наближаването паяжината на силата го обвиваше по-стегнато. Но той не се отказа. Иначе щеше да се върне на мястото си, без достатъчно енергия да започне борбата отначало. Не му беше в кръвта да се отказва, преди да се е изцедил докрай.

Дишаше тежко, тялото му се къпеше в пот, ръцете и краката му се движеха като в конфитюр, а завоеванията му си оставаха незабележими. Изведнъж пръстите на лявата му ръка докоснаха пръта. Беше твърд и топъл.

И внезапно научи къде е „надолу“.

Пропадна.

Докосването разруши магията. Въздушните паяжини около него се скъсаха беззвучно и той се сгромоляса.

Достатъчно близо беше до пръта, за да го улови с една ръка. От рязкото спиране си удари болезнено хълбока. Кожата на дланта му гореше, докато се плъзгаше надолу, после се хвана и с другата ръка. Спря.

Пред него, от другата страна на пръта, падаха тела. Движеха се с ускорението на падащ предмет на Земята. Запазваха изпънатото си положение и разстоянието помежду си. Дори не спираха да се въртят.

Въздухът се раздвижи край неговия потен гръб и той се завъртя около пръта. Зад него, в отвесната редица, където беше допреди малко, телата също падаха. Едно след друго, сякаш методично хвърляни през отворен капак, те се въртяха и устремно минаваха край него. Главите им се мяркаха само на няколко инча. Имаше късмет, че не го удариха, би могъл да изпусне пръта и да потъне в бездната с тях.

Падаха като в тържествено шествие. Тяло след тяло се стрелкаха от двете страни на неговия прът, докато другите милиони редици си спяха.

Той позяпа известно време. После започна да брои телата. Винаги с удоволствие броеше неща. Но се отказа, когато стигна до 3001. След това само се взираше в потока от плът. Докъде нагоре, до каква неизмерима далечина нагоре бяха подредени? И колко надолу можеха да пропаднат? Без да иска, той ги сурна надолу с допира си, премахнал невидимата сила, която прътът излъчваше.

Не можеше да се покатери, но би могъл да се плъзне надолу. Започна да се спуска по малко, погледна нагоре и забрави за връхлитащите тела. Над главата му надделяваше бръмчене над свистенето от телата наоколо.

Някаква тясна машина от яркозелено вещество, оформена като кану, потъваше надолу между падащата редица и съседните неподвижни спящи. Той си каза, че въздушното кану видимо не се опира на нищо и щом дори не се засмя на опита си за шега, успя да разбере колко е уплашен. Без никаква видима опора. Като магическа лодка от „Хиляда и една нощ“.

Над ръба на лодката се показа лице. Машината спря и бръмченето престана. Още едно лице до първото. И двете обрамчени от дълга, тъмна и права коса. Лицата се дръпнаха, бръмченето започна отново и кануто се спусна към него. Спря на около пет фута. На зеления нос видя само един символ — бяла спирала, извита надясно. Един от човеците в кануто заговори на език с множество гласни и често повтарящи се гърлени звуци. Звучеше като полинезийски.

Невидимият пашкул около него се възстанови отведнъж. Падащите тела се забавиха и накрая замръзнаха неподвижно. Хваналият се за пръта мъж усети как го сграбчва задържащата сила, после го вдигна. Колкото и отчаяно да се вкопчваше, краката му бяха издърпани нагоре и тялото ги последва. Вече гледаше надолу. Отдалечаваха ръцете му от пръта. Като че му отнемаха и живота, разума, света. Заплува нагоре и се завъртя. Мина край въздушното кану и над него. Двамата мъже вътре бяха голи, тъмнокожи като йеменски араби и красиви. Чертите на лицата им наподобяваха нордическите, приличаха на някои негови познати исландци.

Единият вдигна ръка, държеше метален предмет с размерите на молив. Прицели се като при стрелба.

Висящият във въздуха мъж изрева от ярост, омраза и отчаяние и размаха ръце, за да стигне до машината.

— Ще ви убия! — крещеше той. — Ще ви убия! Ще ви убия!

Забравата го погълна.

 

2

Бог стоеше над него, а той лежеше на тревата, до водата и плачещите върби. Лежеше с широко отворени очи, слаб като новородено. Бог го побутваше в ребрата с края на желязна тояга. Бог беше висок мъж на средна възраст. Дългата черна брада беше раздвоена и Той носеше най-добрите празнични дрехи на един английски джентълмен в 53-тата година от царуването на кралица Виктория.

— Закъсняваш — каза Бог. — Отдавна пропусна срока за плащането на дълга си, така да знаеш.

— Какъв дълг? — попита Ричард Франсис Бъртън^[3]. Прокара пръсти по ребрата си, за да се убеди, че всички си бяха на мястото.

— Дължиш за плътта — отвърна Бог и пак го мушна с тоягата. — Да не говорим пък за духа. Дължиш за плътта и за духа, които са едно и също.

Бъртън се помъчи да стане. Никой, та бил той и Бог, не можеше да мушка Ричард Бъртън в ребрата и да се измъкне без бой.

Бог пренебрегна напразните му усилия, извади голям златен часовник от джоба на сакото Си, вдигна тежкия гравиран златен капак, погледна стрелките и каза:

— Отдавна си изтървал срока.

Бог протегна другата Си ръка с дланта нагоре.

— Плащайте, сър. Иначе ще бъда принуден да ви лиша от правото на ползване.

— Ползване на какво?

Спусна се мрак. Бог започна да се разтваря в тъмнината. И тогава Бъртън видя, че Бог прилича на самия него. Същата права черна коса, същото арабско лице с тъмни пронизващи очи, високи скули, дебели устни и издадена напред, рязко очертана брадичка. Същите дълги и дълбоки белези, свидетелства за сомалийското копие, пронизало челюстите му в сражението при Бербера, се забелязваха на бузите Му. Дланите и стъпалата бяха малки, в контраст с широките Му рамене и масивния гръден кош. И Той имаше същите дълги дебели мустаци и дълга раздвоена брада, накарали бедуините да нарекат Бъртън „Бащата на мустаците“.

— Приличаш ми на Дявола — каза Бъртън, но Бог бе станал само още една от сенките в тъмно то.

 

3

Бъртън още спеше, но беше толкова близо до повърхността на съзнанието си, че усещаше съня. Светлина изместваше нощта.

Очите му се отвориха. И не знаеше къде е.

Над него имаше синьо небе. Лек бриз обвяваше голото му тяло. Плешивата му глава, гърбът, краката, дланите му допираха трева. Обърна глава надясно и видя поле, покрито с много къса, много зелена и много гъста трева. Полето постепенно се извиваше нагоре на около миля^[4]. Над него бяха верига хълмове, които също започваха с меки очертания, но ставаха все по-стръмни и високи, с начупен релеф, както се катереха към планините. Хълмовете се простираха на около две мили и половина. Навсякъде покрити с дървета, някои от които горяха алено, лазурно, яркозелено, огненожълто и наситенорозово. Планините зад хълмовете се издигаха отведнъж, отвесно и невероятно нависоко. Цветовете им бяха черно и синкавозелено, като стъкловидна вулканична скала с грамадни петна лишеи, закриващи поне една четвърт от повърхността.

 

Между себе си и хълмовете виждаше множество човешки тела. Най-близкото, само на няколко фута, беше на бялата жена под него в онази вертикална редица.

Искаше да се изправи, но се усещаше тромав и схванат. Всичко, което можа да направи, при това с напрегнато усилие, беше да завърти глава наляво. Там имаше още повече голи тела, а полето се спускаше към река, отдалечена на стотина ярда^[5]. От другата страна пак се простираше поле на около миля, издигащо се към хълмове, още по-гъсто покрити с дървета, а зад тях — надвисващите отвесни планини в черно и синкавозелено. Това ще да е изток, каза си той замаяно. Слънцето тъкмо се показваше над тамошното планинско било.

Почти до реката стърчеше странно нещо. Материалът приличаше на напръскан с червено сив гранит, а нещото беше оформено като гъба. Широката й основа едва ли надвишаваше пет фута, а горната част на гъбата имаше диаметър около петдесет фута.

Той успя да се надигне достатъчно, за да се опре на лакът.

И по двата бряга на реката имаше още от гранитните фигури с форма на гъби.

Навсякъде по полето лежаха плешиви човешки същества без дрехи, на шест фута едно от друго. Повечето още лежаха по гръб и гледаха оцъклено в небето. Други шаваха, оглеждаха се и дори сядаха.

Той също седна и опипа с две ръце главата и лицето си. Гладки.

Тялото му не беше онова сбръчкано, нагънато, износено тяло на шестдесет и девет годишния, проснат на смъртното си ложе. Беше тялото с изпъната кожа и могъщи мускули, което имаше на двадесет и пет години. Същото тяло, в което висеше между онези пръти в съня си. Сън ли? Твърде отчетливо си го спомняше, за да е било сън. Не беше сън.

Около китката си откри тънка лента от прозрачно вещество. Беше свързана с шестинчова ивица от същия материал. Другият край беше захванат за метална дъга — дръжката на сивкав метален цилиндър със затворен капак.

Лениво, без да се съсредоточава поради вцепенението на мозъка си, той вдигна цилиндъра. Тежеше по-малко от един фунт^[6], значи не беше от желязо, дори и празен. Широк около фут и половина и висок повече от два фута и половина.

За китката на всеки беше прикачен същият предмет.

Несигурно, с ускоряващ се пулс и освобождаващи се от замайването сетива, той се изправи на крака.

Други също се надигаха. Лицата на мнозина изглеждаха вяли или вледенени от изумление. Някои май бяха уплашени. Широко отворените им очи се въртяха наляво-надясно. Гърдите им се надигаха забързано. Дишането им се чуваше като съска не. Други трепереха като от студен вятър, въпреки приятната топлина на въздуха.

Странното, истински плашещо и чуждо нещо беше почти пълното мълчание. Никой не промълви и дума. Долавяше само дишането на хората до себе си, лекичко пляскане, когато някакъв мъж се тупна по крака, тихо изсвирване от една жена.

Устите им се отваряха, може би се канеха да кажат нещо.

Раздвижиха се, вглеждаха се в лицата на другите, понякога посягаха да докоснат едва-едва някого. Пристъпваха с босите си стъпала, обръщаха се насам или натам, взираха се в хълмовете, в дърветата с грамадни ярки цветя по тях, в лишеите върху извисяващата се планина, в блещукащата зелена река, в каменните гъби, в лентите и металните цилиндри.

Някои опипваха голите си глави и лица.

Всички бяха потънали в безсмислени движения и тишина.

Внезапно една жена започна да стене. Падна на колене, отметна глава и рамене и нададе вой. В същия миг, далече надолу по реката, някой се присъедини към острия звук.

Двата вика сякаш дадоха сигнал. Почти като ключ, освободил човешките гласове.

Мъжете, жените и децата започнаха да крещят, да плачат или да дерат лицата си с нокти, или се биеха по гърдите, или падаха на колене и вдигаха ръце в молитва, или се хвърляха на земята в опит да заровят лица в тревата, сякаш бяха щрауси, които не искат да ги видят, или се клатушкаха напред-назад с кучешки лай и вълчи вой.

Ужасът и истерията се вкопчиха в Бъртън. Искаше да се свлече на колене и да моли за спасение от Съда. Искаше милост. Не можеше да гледа ослепителното лице на Бог да се издигне над планините, по-ярко от слънцето. Не беше толкова храбър и свободен от чувството за вина, колкото си въобразяваше. Страшният съд щеше да бъде толкова влудяващо непоносим, толкова неумолимо окончателен, че не можеше да мисли за това.

Някога преживя във фантазията си как стои пред Бог след смъртта си. Беше малък и гол, в средата на обширно поле като това, но сам. После Бог, грамаден като планина, тръгна към него. А той — Бъртън, остана на място и се опълчи срещу Бог.

Тук-нямаше Бог, но той се втурна да бяга. Тичаше през полето, разблъскваше мъже и жени, някои заобикаляше, прескачаше онези, които се търкаляха по земята. И виеше:

— Не! Не! Не!

Ръцете му се въртяха като криле на мелница, за да отпъждат невидими ужасии. Вързаният за китката му цилиндър се мяташе из въздуха.

Когато се задъха и нямаше сили да вие, а по ръцете и краката му увиснаха тежести, когато почувства огъня в белите си дробове и ехтящите удари на сърцето си, той се просна под първите дървета.

След малко седна и погледна към полето. Шумът от тълпата се промени от викове и стенания на всеобщо бърборене. Повечето говореха, но не личеше някой да слуша. Бъртън не различаваше отделни думи. Някои мъже и жени се прегръщаха и целуваха, сякаш се познаваха от предишния си живот и сега се хващаха един за друг, за да се уверят, че са истински.

Имаше доста деца сред многолюдната тълпа. Обаче нито едно на възраст под пет години. Както при възрастните, главите им бяха без коса. Половината ридаеха, без да помръднат от местата си. Други, също разплакани, тичаха без посока, взираха се в лицата над себе си и явно търсеха своите родители.

Той започна да диша по-леко. Стана и се обърна. Дървото, под което стоеше, беше червена ела (често неправилно наричана „шведска“), висока към двеста фута. До нея стърчеше дърво от вид, който не бе срещал досега. И се съмняваше, че такива дървета растат на Земята. (Сигурен беше, че не се намира на Земята, макар и да не схващаше ясно причините за увереността си.) Имаше дебел неравен дънер и куп яки клони с триъгълни листа по шест фута всяко — зелени с червеникави жилки. И се извисяваше на цели триста фута. Дърветата наоколо приличаха на различни видове дъбове и ели.

Тук-там на купчини растяха подобия на бамбук, а където не се срещаха дървета или бамбук, избуяваше трева, висока три фута. Никакви животни не се мяркаха пред погледа му. Нито пък насекоми.

Затърси пръчка или тояга. Нямаше никаква представа каква съдба е подготвена за струпаните тук хора, но ако ги оставеха без наблюдение и контрол, скоро щяха да се върнат към нормалното си състояние. Щом преминеше шокът, хората щяха да се погрижат за себе си, а това означаваше някои да се наложат над другите.

Не намери нищо, което да му върши работа като оръжие. Хрумна му, че би могъл да използва металния цилиндър. Блъсна го в едно дърво. Макар и лек, оказа се изключително твърд.

Вдигна капака, прикрепен с пантичка от едната страна. В кухата вътрешност намери шест пръстена, разположени така, че всеки притискаше дълбока чаша, чинийка или правоъгълен контейнер от сив метал. Всички бяха празни. Затвори капака. Когато му дойдеше времето, щеше да научи за какво служи този цилиндър.

Всичко друго можеше да се случи, но все пак възкресението не го съживи в тяло от крехка мъглива ектоплазма. Състоеше се от кости, кръв и плът.

Донякъде още се чувстваше откъснат от действителността, като откачен от движещите механизми на света, но вече се опомняше.

Ожадня. Принуден беше да слезе до реката и да пие от нея, с надежда водата да не е отровна. Усмихна се криво на тази мисъл и поглади с пръст горната си устна. Усещането го разочарова. Любопитно, каза си той, но после си припомни, че липсват гъстите му мустаци. А, да, надяваше се водата на реката да не е отровна. Що за странна идея! Защо да възкресяват мъртвите, само за да ги убият отново? Но остана още Дълго под дървото. Омразна му беше необходимостта да се връща към реката през гази налудничаво приказлива, истерично хълцаща тълпа. Тук, далече от множеството, той се чувстваше почти свободен от ужаса, паниката и стъписването, погълнали ги като море. Ако се реши да тръгне, емоциите им пак ще го оплетат.

В един миг видя как от голата гмеж се отделя фигура и тръгва към него. Забеляза, че не беше човек.

И тогава Бъртън се увери — този Ден на Възкресението не е, каквото твърдяха религиите, че трябва да бъде. Бъртън не вярваше в Бог, обрисуван от християни, мюсюлмани, хиндуисти или привърженици на някое друго учение. Всъщност не можеше да каже дали въобще вярва в някакъв Създател. Вярваше в Ричард Франсис Бъртън и малцина приятели. И не се съмняваше, че със смъртта му светът ще прекрати съществуването си.

 

4

Събуждайки се след смъртта, в тази речна долина, той се оказа безпомощен да се защити срещу съмненията, виреещи у всеки човек, отрано подложен на религиозни внушения и живеещ в общество, което по всеки повод изповядва вярванията си.

А сега, докато наблюдаваше идващия към него представител на друга раса, той се убеди, че трябва да има друго обяснение, извън свръхестественото. Имаше физическа причина за присъствието им тук, обяснима с научни методи. Нямаше нужда да се опира на юдейско-християнско-ислямските митове.

Съществото, то, той — несъмнено беше от мъжки пол — представляваше двуного с ръст около шест фута и осем инча. Много кльощаво тяло с розова кожа. Палец и три други пръста на китките и нещо като четири дълги и тънки палеца на всяко стъпало. Под зърната на гръдните му плочи се забелязваха два тъмночервени кръга. Лицето беше получовешко. Дебелите черни вежди се спускаха към изпъкналите скули и ги покриваха с кафеникава четина. Отстрани на ноздрите имаше тънки мембрани. Дебелият хрущял в края на носа се очертаваше рязко. Устните бяха тънки и черни, като от обработена кожа. На ушите липсваше долната месеста част, извивките в тях определено не бяха човешки. Торбичката в слабините му сякаш съдържаше множество дребни тестиси.

Бе видял това същество да виси през няколко редици в онзи кошмар.

Съществото спря на няколко фута, усмихна се и показа съвсем човешки зъби.

— Надявам се, че говорите английски. Обаче аз владея доста свободно и руски, китайски и хинди.

Бъртън леко се стресна, както, ако бе го заприказвало куче или маймуна.

— Значи говорите на американски диалект от Средния запад — отвърна той. — При това доста добре. Но прекалявате с придържането към правилата.

— Благодаря — каза съществото. — Последвах ви, защото се оказахте единственият човек с достатъчно разум да се измъкне от онзи хаос. Вероятно имате някакво обяснение за това… как го наричате… възкресение?

— Не повече от вас. Трябва да кажа, че нямам и никакво обяснение за вашата поява, преди или след възкресението.

Дебелите вежди на съществото потрепнаха. Бъртън откри по-късно, че така изразяваше учудване или изненада.

— Нима? Странно. Бих се обзаложил, че няма нито един сред шестте милиарда земни жители, който да не е чувал за мен или да не ме е видял по телевизията.

— Телевизия?

Веждите пак се размърдаха.

— Не знаете какво е телевизия…

Гласът му замря, но след миг се появи усмивката.

— Но разбира се, колко съм глупав! Сигурно сте умрял, преди да дойда на Земята!

— Кога стана това?

Веждите на другия се надигнаха (съответствие на човешкото смръщване) и той бавно произнесе:

— Я да видим. Струва ми се, че според вашата хронология беше 2002 година от новата ера. А вие кога починахте?

— Трябва да е било през 1890 година — отговори Бъртън.

Съществото някак му върна чувството, че всичко това не е истинско. Прокара език по устата си. Кътниците, загубени заради преминалото през бузите му сомалийско копие, сега си бяха по местата. Но пък беше обрязан, а и мъжете по речния бряг, викащи на австрийско-немски, на италиански или на словенски от района на Триест — всички бяха обрязани. По негово време не би очаквал мнозина в тази част на света да се подложат на обрязване.

— Поне — добави Бъртън — не си спомням нищо след 20 октомври 1890 година.

— Ааб! — изрече съществото. — И така, аз тръгнах от родната си планета приблизително двеста години преди вие да умрете. Моята планета ли? Тя обикаля около звездата, която вие наричате Тау от съзвездие Кит. Подложихме се на забавяне на жизнените процеси и щом корабът ни наближи вашето Слънце, автоматично ни размразиха и… Но вие май не знаете за какво говоря?

— Ами не. Нещата тръгнаха прекалено бързо. Бих искал по-късно да науча всичко с подробности. Как се казвате?

— Монат Граутут. А вие?

— Ричард Франсис Бъртън, на вашите услуги.

Той се поклони леко и се усмихна. Въпреки чудатостта на съществото и някои негови отблъскващи черти във външността, Бъртън усети в себе си зараждаща се симпатия към него.

— Покойният капитан сър Ричард Франсис Бъртън — добави той. — Последен пост — консул на Нейно Величество в австро-унгарското пристанище Триест.

— Елизабет ли?

— Аз живях в деветнадесети век, а не в шестнадесети.

— Кралица Елизабет е царувала в Британия и през двадесети век — отбеляза Монат.

Обърна се да погледне към речния бряг.

— Защо толкова се страхуват? Всички човешки същества, с които съм говорил, или бяха сигурни, че след смъртта няма нищо, или очакваха да ползват привилегии в отвъдния свят.

Бъртън се ухили.

— Които са отричали задгробния живот, сега не се съмняват, че са в ада заради това си неверие. А сигурните, че ще отидат в рая, сега са в шок, поне така предполагам, защото са голи. Разбирате ли, повечето картинки, изобразяващи какво ще се случи след смъртта, показваха попадналите в ада голи, а другите в рая — облечени. Значи ако възкръснеш с гол задник, трябва да си се намерил в ада.

— Като че ли ви е весело — каза Монат.

— Е, не ми беше до смях преди няколко минути. И съм потресен. Много потресен. Но като ви виждам тук, мисля си, че нещата не стоят както хората си въобразяваха. И без това рядко познават. А Бог, ако смята да ни се яви, май не бърза да го направи. Струва ми се, има някакво обяснение за това, но то не съвпада с догадките, които съм чувал на Земята.

— Съмнявам се, че сега сме на Земята — промълви Монат. Посочи нагоре с дългите си тънки пръсти, на които вместо нокти имаше дебел хрущял. — Ако се вгледате внимателно натам, със засенчени очи, ще видите още едно небесно тяло до слънцето. Не е Луната.

Бъртън постави свитите си длани до очите, с метнат на рамо метален цилиндър и се вгледа в посочената точка. Различи леко блещукащо тяло, с размери около една осма от пълна Луна. Когато свали ръцете си, попита:

— Звезда ли е?

— Така ми се струва. Ще разберем, когато настъпи нощта.

— Според вас къде сме?

— Не бих могъл да позная — Монат махна към слънцето. — Изгрява, а значи ще залезе и тогава ще дойде нощ. Смятам, че е най-добре да се подготвим за тази нощ. И за някои други неща. Сега е топло и става все по-топло, но нощта може би е студена и току-виж заваляло. Би трябвало да си направим някакъв подслон. Освен това, добре е да помислим как да намерим храна. Макар че според мен това устройство — той посочи цилиндъра, — ще ни нахрани.

— Какво ви подсказа тази идея?

— Погледнах в моя. Съдържа чинии и чаши, засега всички са празни, но очевидно са направени, за да бъдат напълнени.

Бъртън вече не се усещаше толкова откъснат от ставащото. Съществото (от Тау в съзвездие Кит!) говореше толкова практично, толкова разсъдливо, че сякаш му предлагаше котва, към която да привърже възприятията си, преди пак да се понесат нанякъде. И независимо от отблъскващата чуждоземност на съществото, то излъчваше дружелюбие и откритост, стоплящи душата на Бъртън. Имаше и друго — всяка твар, произхождаща от цивилизация, способна да прекоси много трилиони мили междузвездно пространство, несъмнено притежаваше ценни знания и способности.

И други се отделяха от тълпата. Група от десетина мъже и жени вървяха към тях. Някои говореха, но други само се оглеждаха с широко отворени очи. Не личеше да са си наумили нещо определено, просто се движеха като облак, тласкан от вятър. Когато наближиха Бъртън и Монат, спряха.

Влачещият се накрая мъж веднага прикова вниманието на Бъртън. Монат явно се различаваше от хората, а този тип пък очевидно беше от предшествениците на човека. На ръст не надвишаваше пет фута. Беше набит и с мощни мускули. Главата му се навеждаше напред върху извития и извънредно дебел врат. Ниското чело беше наклонено назад, а черепът — дълъг и тесен. Грамадните надочни дъги засенчваха тъмнокафяви очи. Носът представляваше малко хълмче плът с извити нагоре ноздри, а издутите кости на челюстите караха тънките устни да стърчат. Някога може би се е радвал на не по-малко козина от човекоподобна маймуна, но сега по него нямаше и косъмче, както и при другите.

Грамадните ръце като че можеха да изстискат вода от камък.

Все се оглеждаше, сякаш очакваше някой да се прокрадне зад гърба му. Когато тръгваше към хората, те се дърпаха настрани.

Но един мъж пристъпи и каза на прачовека нещо на английски. Човекът едва ли очакваше да бъде разбран, опитваше да покаже приятелското си отношение. Но гласът му прозвуча дрезгаво. Новодошлият беше мускулест младеж, висок шест фута. Обърнат с лице към Бъртън, стори му се красив, но в профил лицето му изглеждаше комично грубо оформено. Беше зеленоок.

Когато чу отправените към него думи, прачовекът подскочи леко. Усмихна се, откривайки едри, гъсто разположени зъби и заговори на език, непознат за Бъртън. Посочи се и произнесе нещо като „Каззинтуитруаабемсс“. По-късно Бъртън научи, че това е името му и означава „Мъжът, Който Уби Дългия Бял Зъб“.

Другите бяха петима мъже и четири жени. Двама от мъжете се познавали през живота си на Земята, а един от тях бил женен за една от жените. Всички бяха италианци или словенци, умрели в Триест, явно около 1890 година, но той не познаваше никого.

— Вие там — каза Бъртън, сочейки мъжа, който говореше на английски. — Елате. Как се казвате?

Мъжът пристъпи колебливо към него.

— Англичанин сте, нали?

Говореше като типичен жител на американския Среден запад. Бъртън му протегна ръка и каза:

— Ъхъ. Аз съм Бъртън.

Човекът повдигна обезкосмените си вежди.

— Бъртън? — наведе се и отблизо огледа лицето на Бъртън. — Трудно ми е да… не може да бъде… — Изправи се. — Питър Фригейт. Ф-р-и-г-е-й-т.

Огледа се и каза с още по-напрегнат глас:

— Трудно ми е да говоря смислено. Нали виждате, всички са толкова зашеметени. Така се чувствам, като че ще се пръсна. Но… ето ни тук… отново живи… и никакви адски огньове, поне засега. Роден съм през 1918, умрях през 2008… заради онова, дето го направи ей този, извънземният… е, не го мразя… той само се бранеше.

Гласът на Фригейт замря в шепот. Той нервно се усмихна на Монат.

Бъртън попита:

— Значи познавате този… Монат Граутут.

— Не лично. Но достатъчно съм го гледал по телевизията, пък и толкова съм слушал и чел за него.

Така протегна ръка, сякаш очакваше всеки миг да я отблъснат. Монат се усмихна и те си стиснаха ръцете. Фригейт каза:

— Няма да е зле, ако се съберем заедно. Може би ще трябва да се защитаваме.

— От какво? — попита Бъртън, но добре знаеше отговора.

— Знаете какви гнили душички имат повечето хора — каза Фригейт. — Щом свикнат с възкресението, ще се сбият за жени, за ядене и за всичко, на което хвърлят око. Тъй че да вземем да се сприятелим с този неандерталец или какъвто е. Няма значение, щом би се оправил добре в едно сбиване.

Казз, наречен така по-късно, проявяваше трогателно желание да го приемат. Но и подозрително оглеждаше всеки, който се опитваше да го доближи.

Край тях мина жена, безспирно мърмореща на немски:

— Боже мой! С какво Те разгневих?

Мъж със свити юмруци крещеше на идиш:

— Брадата ми! Брадата ми!

Друг мъж сочеше половите си органи и казваше на словенски:

— Ама тия са ме направили евреин! Евреин! Как мислите, дали… Ама не може да бъде!

Бъртън се озъби в свирепа усмивка.

— На този въобще не му идва наум, че може да са го направили мюсюлманин, или австралийски абориген, или древен египтянин, нали всички те са прилагали обрязването.

— Защо, какво мрънка този тип? — попита Фригейт. Бъртън му преведе и Фригейт се разсмя.

Наблизо притича жена. Правеше жалки опити да прикрие с ръце гърдите и слабините си. Мърмореше си:

— Какво ще си кажат, какво ще си кажат?

Скри се зад дърветата.

Мъж и жена вървяха заедно, но разговаряха толкова гръмко на италиански, сякаш ги делеше широк булевард.

— Не може да сме на небето… знам си аз, божичко!… Ами онзи Джузепе Зомзини, нали го знаеш какъв мръсник беше… трябва да гори в пъкъла! Знам си аз, знам… бъркаше в касата, скитосваше при проститутките, пиеше до смърт… ама, на… тук е! Знам си аз, знам…

Друга жена тичаше с викове на немски:

— Татко! Татко! Къде си? Аз съм твоята малка Хилда!

Някакъв мъж гримасничеше и все повтаряше на унгарски:

— Не съм по-лош от другите, а от някои съм къде по-добър. Да вървят по дяволите.

Жена мънкаше:

— Целия си живот прахосах, целия. Всичко правих за тях, а сега…

Някакъв размахваше цилиндъра пред себе си като кадилница и подканяше:

— Последвайте ме към планината! Последвайте ме! Аз зная истината, добри хора! Последвайте ме! Ще се спасим в лоното Господне! Не вярвайте на тази илюзия около вас, последвайте ме! Аз ще отворя очите ви!

Други дърдореха глупости или мълчаха със здраво стиснати устни, като че се бояха от това, което можеха да кажат.

— Ще мине време, преди да им се поизбистрят главите — каза Бъртън. За себе си поне знаеше, че още дълго ще трябва да свиква с този свят.

— Може и никога да не узнаят истината — каза Фригейт.

— Какво искате да кажете?

— Те и на Земята не са знаели Истината с главна буква, как ли биха я научили тук? Какво ни дава надежда, че ще получим внезапно озарение?

Бъртън сви рамене.

— Нищо. Но се налага да определим в каква среда сме попаднали и как да оживеем в нея. Когато човек се излежава, и късметът му спи. — Посочи речния бряг. — Виждате ли онези каменни гъби? Разположени са през една миля, така ми се струва. Чудя се, с каква ли цел са ги сложили тук?

Монат се намеси:

— Ако се вгледате по-внимателно в онази, ще видите по повърхността й около седемстотин кръгли вдлъбнатини. Точно колкото да влезе дъното на цилиндъра. И даже има един цилиндър в централната, на върха. Мисля си, че ако проверим онзи цилиндър, може и да разберем каква е била целта. Подозирам, че точно за това са ни го оставили.

 

5

Една жена вървеше към тях. Със среден ръст, идеално тяло и лице, което би било красиво с коса около него. С големи и тъмни очи. Не правеше опити да се закрива с ръце. Бъртън въобще не се възбуждаше, като гледаше нея или други жени. Прекалено дълбоко бе заседнало вцепенението му.

Жената заговори с мелодичен глас, с оксфордски акцент:

— Моля да ме извините, господа. Нямаше как да не чуя разговора ви. И вие сте единствените, които говорят английски, откакто се събудих… тук, където и да сме. Англичанка съм и търся покровителство. Оставям се на милостта ви.

— За ваше щастие, госпожо — каза Бъртън, — идвате при когото трябва. Поне говорейки от свое име, мога да ви уверя, че ще ви защитавам с всичките си сили и възможности. Макар че ако бях като някои английски джентълмени, които познавах, нямаше да случите толкова. Между другото, този джентълмен не е англичанин. Той е янки.

Стори му се странно да говори толкова официално точно в този ден, с писъците и виковете, отекващи из долината, с голотата на хората, лишени от косми като змиорки.

Жената протегна ръка на Бъртън.

— Аз съм мисиз Харгрийвз.

Бъртън пое ръката й и с поклон я целуна леко. Чувстваше се глупаво и в същото време жестът му помогна да си върне разума. Ако можеха да запазят формалностите на вежливото общество, вероятно и „правилността“ на нещата би се върнала някак.

— Покойният капитан сър Ричард Франсис Бъртън — представи се той със слаба усмивка при думата „покойният“. — Може би сте чували за мен?

Тя издърпа ръката си, но след миг пак я протегна към него.

— Да, слушала съм разни неща за вас, сър Ричард. Някой се обади:

— Невъзможно!

Бъртън погледна към Фригейт, на когото беше тихият глас.

— Защо?

— Ричард Бъртън! — възкликна Фригейт. — Ами да. Чудих се, но без коса?…

— Дааа? — проточи Бъртън.

— Дааа! — потвърди Фригейт. — Същият като в книгите!

— За какво говорите?

Фригейт си пое дълбоко дъх и каза:

— Сега това няма значение, мистър Бъртън. После ще ви обясня. Просто приемете, че съм доста раздрусан. Не съм с всичкия си. Естествено разбирате защо.

Той се взря напрегнато в мисиз Харгрийвз, поклати глава и попита:

— Името ви е Алис, нали?

— Да! — тя се усмихна и стана красива и без коса. — Но как познахте? Срещали ли сме се? Не си спомням.

— Алис Плезънс Лидъл Харгрийвз?

— Да!

— Трябва да поседна за малко — каза американецът. Отиде при едно дърво и се свлече с гръб, опрян в дънера. Очите му имаха странно стъклен поглед. — Последствия от шока — отбеляза Бъртън.

Знаеше, че за неопределен период от другите може да очаква чудатости в поведението и приказките. И от себе си би могъл да очаква донякъде неразумно държание. Най-важното беше да се сдобият с подслон, храна и някакъв план за съвместна отбрана.

Бъртън заговори другите на италиански и словенски и се зае да представи всички присъстващи. Никой не възрази, когато предложи да го последват към брега на реката.

— Сигурен съм, че всички сме жадни. И би трябвало да разгледаме онази каменна гъба.

Тръгнаха обратно към полето. Хората седяха по тревата или бродеха наоколо. Минаха край двойка със зачервени лица, увлечена в разгорещен спор. Явно и преди са били съпрузи и продължаваха с препирните от целия си живот. Внезапно мъжът се обърна и се отдалечи. Жена му го изгледа невярващо, после се втурна да го догони. Той я отблъсна толкова грубо, че я събори на тревата. Бързо се изгуби в тълпата, но жената обикаляше, викаше го по име и заплашваше да направи скандал, ако той не престане да се крие.

Бъртън за миг се сети за своята жена — Изабел. Не я видя досега в тълпата, но това не означаваше, че тя не е някъде тук. И не го търси. Не би спряла, докато не го намери.

Промъкна се през множеството, застана на колене и гребна вода в шепи. Беше хладна, чиста и освежаваща. Усещаше празнота в стомаха. Щом се напи, огладня.

— Водите от Реката на живота — изрече Бъртън. — Стикс? Лета? Не, не е Лета^[7]. Спомням си всичко от своето земно съществуване.

— Аз бих искал да забравя своето — промълви Фригейт.

Алис Харгрийвз се наведе над водата и загребваше с една ръка, докато се подпираше на другата. „Фигурата й наистина е прекрасна“, каза си Бъртън. Чудеше се дали ще се окаже руса, щом й порасне коса, ако въобще порасне. Може би Който-и-да-е, оставил ги тук, възнамеряваше те да бъдат плешиви, какъвто и да бе мотивът Му.

Покатериха се върху най-близката гъбовидна структура. Гранитът беше дребнозърнест и сив, наситено напръскан с червено. Върху плоската повърхност преброиха седемстотин вдлъбнатини, подредени в петдесет концентрични окръжности. В централната стърчеше метален цилиндър. Дребен тъмнокос мъж с голям нос и прибрана назад брадичка оглеждаше цилиндъра.

— Този не желае да се отвори — заяви той на немски. — Но по-късно може и да стане. Сигурен съм, че е сложен тук като пример какво да правим със своите.

Представи се като Лев Руах и премина на английски с тежък акцент, когато Бъртън, Фригейт и Харгрийвз си казаха имената.

— Бях атеист — говореше той повече на себе си, отколкото на тях. — Сега — не знам! Това място е не по-малък шок за всеки атеист, отколкото за дълбоко вярващите, представяли си задгробен живот, доста различен от този. Е, не съм бил прав. Не ми е за пръв път. — Засмя се тихо и се обърна към Монат: — Веднага ви познах. Добре е за вас, че сте възкресен сред Хора, предимно починали през деветнадесети век. Иначе щяха да ви линчуват.

— А защо? — намеси се Бъртън.

— Той уби всички на Земята — отговори Фригейт. — Поне аз си мисля, че той го направи.

— Скенерът — печално каза Монат — бе нагласен да убива само човешки същества. И не трябваше да премахва цялото човечество. Щеше да спре въздействието, след като определен брой — за нещастие твърде голям брой — хора загубят живота си. Повярвайте ми, приятели, не исках да направя това. Не бихте могли да си представите каква мъка ми струваше решението да натисна копчето. Но бях длъжен да защитя своите хора. Вие сами принудихте ръката ми да натисне.

— Започна по време на едно пряко предаване с участието на Монат — обясни Фригейт. — Той се изтърва много лошо. Каза, че техните учени имали знанията и уменията за предпазване на хората от старост. На теория, като използва методите от Тау на Кит, човек би могъл да живее вечно. Но тези знания не се използвали на неговата планета. Били под забрана. Водещият го попита дали тези методи са приложими и спрямо земните жители. Монат каза, че не виждал причини това да е невъзможно. Но на неговата раса подмладяването било отказано по съвсем основателни причини, а те важели и за земляните. По това време правителственият цензор усети какво става и прекъсна звука. Само че беше късно.

— След това — продължи Руах — американското правителство заяви, че Монат не е разбрал добре въпроса, че недостатъчното познаване на английския език го накарало да каже не каквото искал. Но наистина беше твърде късно. Хората от Америка и от целия свят настояваха Монат да открие тайната на вечната младост.

— С която не разполагах — обади се Монат. — Нито един в нашата експедиция нямаше тези знания. По-точно, на моята планета само малцина знаят необходимото. Но като казах това на хората, нищо не се промени. Помислиха, че ги лъжа. Започна бунт, тълпата прегази охраната около нашия кораб и нахълта вътре. Видях как разкъсаха моите приятели, които се опитваха да вразумят тълпата. Да я вразумят!

Но аз направих каквото направих не за отмъщение, а със съвсем друг мотив. Знаех, че властта в САЩ щеше да възстанови реда, независимо дали ние сме убити или не. И щеше да разполага с нашия кораб. Нямаше да мине много време и земните учени щяха да разберат как да произведат и други като него. И неизбежно хората от Земята щяха да изпратят цял флот срещу нашия свят. За да бъда сигурен, че ще забавя Земята със стотици, ако не и с хиляди години, бях принуден да направя нещо ужасно, за да спася своя свят. И изпратих сигнал до обикалящия в орбита скенер. Нямаше да постъпя така, ако можех да се добера до системата за самоунищожение и да взривя кораба. Но не успях да вляза в пилотската кабина. И така, натиснах копчето, активиращо скенера. Не след дълго тълпата изкърти вратата на помещението, в което се бях укрил. Не помня нищо след това.

Фригейт каза:

— Тогава бях в болница на Западна Самоа и умирах от рак. Размишлявах дали ще ме погребат до Робърт Люис Стивънсън. Казвах си, че шансът не е голям. И все пак, Нали бях превел „Илиада“ и „Одисея“ на самоански… Тогава чухме новината. Хората умираха навсякъде по света. Ясна беше и причината за смъртта им. Спътникът на извънземните излъчваше нещо, което ликвидираше хората направо както си ходеха. Последното, което научих, беше, че Щатите, Англия, Русия, Франция и Израел изстрелвали ракети да го прихванат и взривят. Скенерът се движел по орбита, която след броени часове щеше да го изведе над Самоа. При моята слабост сигурно вълнението ми бе дошло прекалено. Изпаднах в безсъзнание. Друго не помня.

— Ракетите-прехващачи не успяха — допълни Руах. — Скенерът ги пръсна, преди да го доближат.

Бъртън си каза, че още много има да научи за събитията след 1890 година, но не беше сега времето да говорят за това.

— Предлагам да се запътим към хълмовете — каза той. — Трябва да проучим какви растения има там и дали ще ни бъдат полезни. Също дали тук има кремъци за оръжия. Този приятел от каменния век би следвало да знае как се обработват камъни. И на нас ще покаже.

Прекосиха широкото една миля поле и навлязоха сред хълмовете. По пътя още няколко души се присъединиха към тях. Срещнаха малко момиче на около седем години с тъмносини очи и красиво лице. Гледаше жално Бъртън, който я разпитваше на дузина езици дали нейните родители или други роднини са наблизо. Отговаряше на език, който никой от тях не знаеше. Опитваха всеки от достъпните за групата езици — повечето европейски, много от азиатските и африканските, като иврит, хинди, арабски, берберски диалект, цигански, турски, фарси, латински, гръцки, пущунски.

Фригейт знаеше по малко гелски и уелски и заговори момичето. Очите й се разшириха, но се намръщи. Сякаш думите с нещо наподобяваха познатата й реч, но недостатъчно, за да ги разбира.

— След всичко — заяви Фригейт — предполагам, че е от древните гали. Все повтаря думата „Гуенафра“. Дали това е името й?

— Ще я научим да говори английски — каза Бъртън. — И ще я наричаме Гуенафра.

Той взе детето на ръце и тръгна напред. Момичето се заля в сълзи, но не направи опит да се освободи. Сигурно плачеше от облекчение и радост, че си е намерила защитник. Бъртън наведе глава и притисна лицето си в нея. Не искаше другите да видят сълзите и в неговите очи.

При срещата на полето с хълмовете някой сякаш бе теглил черта — там свършваше късата трева и започваше дебела, груба и висока до кръста, приличаше на земната трева еспарта. Видяха няколко вида ели и борове, дъбове, тисове, набраздените гиганти с алено-зелени листа, бамбук — скупчени в гъсталак. Разновидностите на бамбука бяха множество — от тънки стебла с височина само няколко фута до грамадни растения, извисяващи се над петдесет фута. По доста от дърветата се увиваха лиани с огромни зелени, червени, жълти и сини цветове.

— Бамбукът е материал за дръжките на копия — отбеляза Бъртън, — за тръбопроводи, за кутии, основен материал за правене на къщи, мебели, лодки, дори е източник на въглен за барут. А младите филизи на някои видове сигурно стават за ядене. Но имаме нужда от камъни за рязане и оформяне на дървения материал.

Катереха се по хълмовете, чиято височина нарастваше с приближаването до планината. Изминаха две мили по права линия, но може би повече от осем с всички криволици и накрая спряха пред планинския отвее. Гладка стена от синьочерна вулканична скала с обширни петна от синьозелен лишей. Нямаше как да определят височината, но Бъртън беше уверен, че няма да сгреши, ако я пресметне на поне двадесет хиляди фута. Доколкото им стигаха погледите нагоре и надолу по долината, навсякъде им се изпречваше непрекъснатата преграда на планината.

— Забелязахте ли, че няма никакви животни? — попита Фригейт. — Дори и насекоми.

Бъртън извика. Бързо отиде до купчина камънак и вдигна внушително зеленикаво парче.

— Този кварц е като кремък — обясни той. — Ако намерим достатъчно, ще си направим ножове, върхове за копия, тесли, брадви. И с тях ще направим къщите, лодките и много други неща.

— Инструментите и оръжията трябва да бъдат вързани за дървени дръжки — каза Фригейт. — Какво ще използваме за това?

— Вероятно човешка кожа — отговори Бъртън.

Другите видимо се стъписаха. От гърлото на Бъртън излезе странен чуруликащ смях, неподходящ за човек с толкова мъжествена външност. Той каза:

— Ако бъдем принудени да убиваме при самозащита или се натъкнем на труп, вежливо приготвен за нас от някой убиец, ще бъдем глупаци да не използваме даденото ни. Обаче ако някой е толкова жертвоготовен, че сам да предложи епидермиса си за благото на цялата група, нека направи крачка напред! Ще го споменаваме в молитвите си.

— Сигурно се шегувате — обади се Алис Харгрийвз. — Не бих казала, че особено държа да слушам подобни приказки.

Фригейт се обърна към нея:

— Ако се навъртате около него, ще чуете къде по-лоши неща.

Но не обясни какво искаше да каже.

 

6

Бъртън разгледа скалите в основата на планината. Черносиният дребнозърнест камък на самата планина му приличаше на някакъв вид базалт. Но край основата парчета кварц бяха пръснати по земята или се подаваха от нея. Изглеждаше вероятно да са се откъртили някъде отгоре, може би планината не се състоеше от плътна базалтова маса. С острия ръб на парче кварц той изчегърта малко от лишея. Камъкът отдолу беше зеленикав доломит. Явно късовете кварц падаха от доломита, макар и в жилата да не личаха признаци на разпукване.

Лишеят може би представляваше Parmelia saxitilis, който растеше също и по стари кости, така че според „Учение за знаците“ лекуваше епилепсия, а също облекчаваше рани по тялото.

Върна се при групата, защото чу удари на камък върху камък. Всички стояха около прачовека и американеца, клекнали с гръб един към друг и заети с парчетата кварц. И двамата дялкаха груби остриета на брадви. Докато останалите гледаха, направиха още шест.

После всеки взе голяма кварцова буца и я разцепи на две с помощта на тежък камък. Започнаха да изчукват дълги тънки парчета от кварца. Обръщаха буците и удряха неуморно, докато не направиха по дузина остриета.

Продължаваха да работят — единият живял преди стотици хиляди години, другият пък крайният изтънчен продукт на човешката еволюция, създаден от най-висшата цивилизация (от гледна точка на технологията) на Земята и всъщност един от последните човеци на планетата, ако можеше да се вярва на разказите за станалото.

Изведнъж Фригейт изрева, подскочи и се затътри наоколо, стиснал здраво левия си палец. Един от ударите му не улучи каквото трябваше. Казз се ухили и оголи зъби като надгробни камъни. Той също стана и тръгна през тревата със странната си търкаляща се походка. Върна се след минути с няколко бамбукови пръчки — едните със заострени краища, другите обикновени. Седна да обработва една от пръчките, докато разцепи единия край и втъкна издяланото триъгълно острие на брадва. Върза го с дълги стръкове трева.

След половин час групата беше въоръжена с издялани камъни, брадви с бамбукови дръжки, ножове, копия с каменни върхове или със заострен край на пръчката.

Фригейт вече не се оплакваше от болки в ръката, кървенето престана. Бъртън го попита как е стигнал до такова майсторство в обработката на камъни.

— Бях антрополог-любител. Мнозина — поне относително — имаха хоби да се учат как да правят оръжия и инструменти от камък. Някои от нас станаха доста сръчни, макар че не вярвам някой да се мереше по бързина и умения с майстор от неолита. Нали онези момчета цял живот това са правили. А аз между другото знам доста и за обработката на бамбука, така че мога да бъда полезен.

Потеглиха обратно към реката. Поспряха за малко на върха на висок хълм. Слънцето светеше почти точно над главите им. Можеха да огледат реката на много мили и в двете посоки, а и да надникнат оттатък, на другия бряг. Бяха твърде далече, за да различат някакви фигури през широката цяла миля река, но виждаха, че и там са пръснати гъбоподобните камъни. Релефът от другата страна беше същият като отсам. Поле с ширина около миля и може би две и половина мили хълмове в подножието на планината, гъсто обрасли с гора. Над тях — отвесното лице на недостъпната черна и синьозеленикава скала.

На север и на юг долината продължаваше направо около десет мили, после завиваше и се губеше от погледа.

— Тук изгревът идва късно, а залезът — твърде рано — каза Бъртън. — Е, трябва да използваме по-добре светлите часове.

В този миг всички подскочиха, а неколцина не сдържаха виковете си. От всяка каменна гъба се надигна син пламък, изригна на поне двайсетина фута и изчезна. След няколко секунди долетя далечен гръм, който отекна в планината зад тях.

Бъртън сграбчи в ръцете си момичето и се забърза надолу по склона. Поддържаха ускорения ход, но бяха принудени от време на време да си поемат дъх. Въпреки това Бъртън се чувстваше превъзходно. Минаха толкова години, откакто си позволяваше така да прахосва силата на мускулите си, и не искаше да губи усещането. Едва можеше да повярва, че доскоро лявото му стъпало бе подуто от гной, а сърцето му биеше лудо от най-късата стълба.

Навлязоха в полето и продължиха да подтичват, защото виждаха вълнението около една от гъбите. Бъртън ругаеше изпречилите се на пътя му и ги разбутваше. Гледаха го кръвнишки, но никой не посегна. В един миг се озова насред празното място около основата на гъбата. И видя какво бе привлякло вниманието на хората. Освен това го помириса.

Зад него Фригейт промърмори:

— Боже мой! — Опита се да повърне на празен стомах.

Бъртън бе видял премного през живота си, за да го засегне лесно грозната гледка. Освен това умееше да прекрачва встрани от действителността, ако нещата станеха твърде мрачни или болезнени. Понякога правеше това, с усилие на волята. Но обикновено ставаше несъзнателно. И този път съзнанието му се отдръпна инстинктивно. Трупът лежеше на хълбок под ръба на горната издадена част на камъка. Кожата беше напълно обгорена и оголените мускули — овъглени. Носът, ушите, пръстите, половите органи бяха изчезнали.

Наблизо една коленичила жена мрънкаше молитви на италиански. Имаше огромни черни очи, които биха му се сторили красиви, без червенината и сълзите. Впечатляващото тяло веднага би погълнало цялото му внимание при други обстоятелства.

— Какво се случи? — попита той.

Жената спря молитвата и го погледна. После стана и зашепна:

— Отец Джузепе се облягаше на този камък. Каза, че бил гладен. Не виждал смисъл да го възкресяват от мъртвите само за да умре от глад. Аз му казах, че няма да умрем, как бихме могли да умрем? Нали ни вдигнаха от гробовете, значи ще се погрижат за нас. А той каза, че може и да сме в ада. Щели сме вечно да ходим голи и гладни. Помолих го да не богохулства, поне той сред всички нас не би трябвало да богохулства. Но той се оплака, че не това бил говорил четиридесет години на хората и после… после…

Бъртън изчака две-три секунди и я подкани:

— И после?

— Отец Джузепе каза, че нямало адски огън, но би го предпочел пред вечния глад. След това изскочиха пламъците и го погълнаха, шумът беше като от гръмнала бомба, след това вече беше мъртъв, изгорял до смърт. Беше ужасно, ужасно.

Бъртън мина на север от трупа, за да духа вятърът в гърба му, но и така му прилошаваше от смрадта. И не толкова миризмата го смущаваше, колкото идеята за смъртта. Едва преваляше първият ден на Възкресението и ето — първият мъртвец. Нима възкресените бяха отново уязвими за смъртта, както на земята? И ако беше така, какъв смисъл имаше всичко?

Фригейт се справи с напъните на своя празен стомах. Блед и разтреперан, той дойде при Бъртън. Стоеше с гръб към мъртвия мъж.

— Не е ли по-добре да се отървем от него? — каза той, сочейки през рамо.

— И аз така мисля — невъзмутимо отвърна Бъртън. — Обаче за съжаление кожата му е унищожена.

Ухили се на американеца. Фригейт му отговори със смаян поглед.

— Ето така — каза Бъртън. — Хванете го за краката, аз ще поема от другия край. Ще го хвърлим в реката.

— В реката? — повтори Фригейт.

— Дааа. Освен ако искате да го занесете до хълмовете и там да изчовъркате с камък дупка за него.

— Не мога — изпъшка Фригейт и се отдалечи.

Бъртън го изгледа с погнуса и махна на прачовека. Казз изръмжа и пристъпи напред към трупа с особената си походка — опираше се на земята с външните ръбове на ходилата си. Наведе се и преди Бъртън да хване обгорелите чуканчета на краката, Казз вдигна мъртвото тяло над главата си, направи няколко крачки към водата и го хвърли. То потъна, но течението го завлече покрай брега. Казз реши, че това не му харесва. Навлезе навътре до кръста и се потопи под водата за около минута. Явно избутваше трупа към дълбокото.

Алис Харгрийвз гледаше ужасена.

— Но нали ще пием от тази вода!

— Реката ми се струва достатъчно голяма да се пречисти — каза Бъртън. — Както и да е, ще си имаме твърде много грижи, за да обръщаме внимание и на санитарните норми.

Бъртън се обърна, защото Монат го докосна по рамото и показа:

— Вижте там!

На мястото, където би трябвало да е тялото, водата кипеше. Внезапно сребристобяла перка се подаде над повърхността.

— Както виждате, вашите тревоги за заразяването на водата са напразни — каза Бъртън на Алис Харгрийвз. — В реката има лешояди. Чудя се… чудя се доколко е безопасно да се плува в нея.

Поне прачовекът се измъкна от реката, без да го нападнат. Стоеше пред Бъртън, тръскаше капките от обезкосменото си тяло и показваше в усмивка грамадните си зъби. Беше страховито грозен. Но притежаваше знанията на първобитен човек, които вече се оказаха полезни в този свят на първобитни условия. И би било дяволски добре човек да го има зад гърба си при схватка с врагове. Макар и нисък, от него лъхаше чудовищна мощ. Масивните кости даваха широка основа за още по-масивните мускули. Очевидно, по някаква своя причина, той се привърза към Бъртън.

На Бъртън му беше приятно да си мисли, че дивакът със своите дивашки инстинкти е „разпознал“ в него човека, когото трябва да следва, за да оцелее. Още повече, като прачовек беше и по-близо до животните, следователно имаше по-развита интуиция. Така че би доловил добре развитите психически способности на Бъртън и би изпитал симпатия към него, макар и Бъртън да принадлежеше към вида Homo sapiens.

После Бъртън си напомни, че известността му като медиум се дължеше на собствените му усилия и че всъщност наполовина си оставаше шарлатанин. Толкова говореше за своите „сили“ и толкова слушаше приказките на жена си, че сам започна да си вярва. Но имаше моменти, когато си спомняше, че поне наполовина способностите му са измислица.

Независимо от това, беше изкусен хипнотизатор и искрено вярваше, че очите му излъчват особена свръхсетивна мощ, когато той пожелаеше. Може би това привлече получовека към него.

— Тази скала изхвърли страхотно количество енергия — каза Лев Руах. — Сигурно е електрическа. Но защо? Не ми се вярва този разряд да е бил безцелен.

Бъртън плъзна поглед по каменната гъба. Сивкавият цилиндър в централната вдлъбнатина изглеждаше недокоснат от пламъците. Пипна камъка. Не по-топъл, отколкото би го загряло обедното слънце.

Лев Руах казваше:

— Не го пипайте! Може да има още… — и спря, когато видя, че предупреждението беше закъсняло.

— Още един електрически разряд? Не мисля. Поне известно време няма защо да го чакаме. Този цилиндър е оставен, за да научим нещо от него.

Сложи ръце на горния ръб и скочи напред. Издърпа се върху гъбата с лекота, на която се зарадва. Толкова отдавна му липсваше усещането за младост и сила. Или за такъв глад.

Някои в тълпата му закрещяха да слиза, преди синият огън да се е появил пак. Други сякаш се надяваха точно това да се случи. Мнозинството се задоволи да го остави да си троши главата.

Нищо не се случи, но той не беше съвсем сигурен дали няма да изгори. Голите му стъпала усещаха само приятната топлина на камъка.

Премина над вдлъбнатините и пъхна пръсти под капака на цилиндъра, който се надигна без съпротива. Сърцето му се разтуптя от вълнение, когато надникна вътре. Очакваше чудото и то се появи. Преградите прикрепяха шест кутии — до една пълни.

Махна на групата си да се качат при него. Казз се издърпа с лекота. Фригейт, който се свести от призляването, скочи върху камъка с небрежността на атлет. Ако това приятелче нямаше толкова слаб стомах, каза си Бъртън, щеше да бъде ценна придобивка. Фригейт се обърна и изтегли Алис, която се подпря на длани.

Скупчиха се наоколо и главите им се сведоха над вътрешността на цилиндъра. Бъртън каза:

— Но това си е направо граал Вижте само! Пържола, дебела сочна пържола! Хляб и масло! Конфитюр! Салата! А това какво е? Пакет цигари? Дааа! И пура! И чаша бърбън, при това хубав, ако съдя по аромата! И нещо… но какво е?

— Прилича ми на пачка дъвка — обясни Фригейт. — Но без опаковка. А това трябва да е… какво ли е? Запалка за цигарите?

— Ядене! — кресна някакъв мъж.

Едър мъжага и не от хората, които Бъртън определяше като „своята група“. Бе ги последвал, други също се катереха върху каменната гъба. Бъртън бръкна под кутиите в цилиндъра и сграбчи малкия сребрист правоъгълен предмет на дъното. Фригейт каза, че сигурно бил запалка. Бъртън не знаеше какво е „запалка“, но предполагаше, че осигурява огънче за цигарите. Скри предмета в пръстите си, а с другата ръка затвори капака. Устата му се напълни със слюнки, коремът му къркореше. Другите гледаха още по-алчно от него. По лицата им виждаше, че недоумяваха защо не вади храната.

Големият мъж заговори гръмко и грубо на триестски италиански диалект:

— Гладен съм и ще пречукам всеки, дето посегне да ме спре! Я отваряй това!

Другите нищо не казаха, явно очакваха Бъртън да поеме ролята си на водач. Но той само промърмори:

— Отвори си го сам.

И се обърна с гръб. Останалите се колебаеха. Бяха видели и помирисали храната. От устата на Казз течаха лиги. Но Бъртън им каза:

— Вижте тази тълпа. След минутка само ще се сбият. Предлагам да ги оставим, нека си делят мръвките. Нали разбирате, не бягам от сбивания — добави със свирепо изражение. — Но съм сигурен, че и нашите цилиндри ще се напълнят с храна за вечеря. Тези цилиндри, или граали, ако предпочитате, само трябва да бъдат поставени върху камъните, за да се напълнят. Очевидно е, нали затова са ни оставили тук този граал.

Тръгна към страната, обърната към реката, и слезе. Повърхността на гъбата вече се препълваше с хора, а още опитваха да се качат. Едрият мъж си взе пържола и заби зъби в нея, но някой посегна да му я отнеме. Той изрева от ярост и внезапно разблъска хората около себе си, за да скочи в реката. След миг се появи сред вълните. А през това време мъже и жени викаха и се удряха за остатъка от храната и предметите в цилиндъра.

Мъжът се носеше по течението на гръб и си похапваше от пържолата. Бъртън внимателно го следеше с поглед, почти очакваше да види как ще го завлече надолу някоя от рибите. Но онзи си плуваше необезпокояван. От двете страни на реката,