|	Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
|	Факторът на Хадес


A>
	Един мъж, мотивиран от убийството на скъп човек, полита във водовъртежа на световна конспирация, която застрашава стотици милиони. С помощта на професионален шпионин и компютърен гений той ще се пребори с метастазите на злото, които са проникнали навсякъде — от САЩ през Европа до Ирак, от Белия дом до модерните лаборатории, от световните правителства до дома на всеки гражданин на планетата.
	_Източник:_ http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=106577
A$

>	ПРОЛОГ

	__10 октомври, петък, 19:45 ч.__
	__Бостън, щата Масачузетс__

	Дъблин се тътреше сред забързаните тълпи по главната улица, стиснал в треперещата си ръка еднодоларова банкнота. Имаше уверения вид на човек, който прекрасно знае накъде се е запътил. От време на време бездомникът се олюляваше и се хващаше за челото. Не след дълго той се спря за миг пред една евтина аптека, нашарена с реклами за намаления и отстъпки. Влезе и с разтреперана ръка подаде смачкания долар на продавача.
	— Адвил. Аспиринът разяжда стомаха. Трябва ми адвил.
	Продавачът сви устни при вида на небръснатото лице и окаяните дрипи, които явно някога са били спретната военна униформа. Присегна се към лавицата зад гърба си и избра най-малката разфасовка от лекарството…
	— Ще трябва да намериш още три долара, за да си тръгнеш с това.
	Дъблин пусна долара върху тезгяха и протегна ръка да сграбчи опаковката. Продавачът я отдръпна настрани.
	— Чу ли ме, приятелче? Още три такива нещица.
	— Имам само един долар… Главата ми ще се пръсне.
	С изненадваща бързина той се протегна алчно към кутийката с адвил. Продавачът се опита да го спре, но бездомникът бе по-напорист. Борбата се пренесе над шишенцата с витамини, изложени като реклама. Едно от тях падна на пода и съдържанието му се разлетя във всички посоки.
	— Остави го Еди! — извика от дъното аптекарят и се отправи към телефона. — Нека го вземе.
	Докато шефът набираше номера, продавачът отстъпи назад.
	Дъблин трескаво започна да разкъсва опаковката и изсипа нетърпеливо таблетките в шепата си. Отвори широко уста с намерение да погълне цялото съдържание наведнъж, ала се свлече на земята с разкривено от болка лице.
	Само след няколко секунди пред входната врата спря патрулна кола. Аптекарят махна с ръка на полицаите да влязат. Посочи сгърчилия се на земята Марио и им се тросна:
	— Разкарайте този вонящ боклук. Вижте какво направи с магазина ми! Искам да повдигна обвинение за нападение и грабеж.
	Ченгетата извадиха палките си. Забелязаха незначителните повреди и разсипаните по пода витамини, но доловиха и миризмата на алкохол. По-младият побутна Дъблин по рамото и му каза:
	— Хайде, Марио, да се поразходим.
	Партньорът му подхвана нещастника от другата страна и понесоха несъпротивляващия се пияница към колата. Първият отвори вратата, а другият натисна Дъблин по врата, за да го напъха вътре. Марио изкрещя и отблъсна ръката от главата си.
	— Дръж го, Мани! — извика по-младият полицай.
	Мани се опита да го сграбчи, но Дъблин успя да се освободи. Полицаят замахна с палката и го удари. С ужасен вик жертвата се свлече на пода в безсъзнание. Двете ченгета се спогледаха.
	— Не го ударих толкова силно — заоправдава се Мани.
	По-младият се наведе, за да помогне на Дъблин да се изправи.
	— Исусе, сякаш гори!
	— Да го вкараме в колата.
	Повдигнаха едва дишащия Марио и го настаниха на задната седалка в патрулката. Мани даде газ и виещата сирена проряза нощните улици на града. За броени минути бяха пред най-близката болница. Мани изскочи навън и се втурна в чакалнята, викайки за помощ. Партньорът му излезе и отвори задната врата. Когато лекарите и сестрите дотичаха с носилката, полицаят стоеше парализиран с поглед, вперен в подгизналата от кръв седалка.
	Лекарят пое дълбоко въздух. Вмъкна се в патрулката, провери пулса, преслуша гърдите. Излезе навън и промълви:
	— Мъртъв е.
	— Не е възможно! — провикна се по-възрастното ченге.
	— Почти не сме докосвали кучия син. Не могат да обвинят нас!

	* * *

	Тъй като беше замесена полицията, само четири часа по-късно тялото на бездомния Марио Дъблин лежеше върху масата за аутопсии в мазето на болницата.
	Медицинският експерт тъкмо се канеше да направи първия разрез, когато двойните врати на залата се разтвориха с трясък.
	— Уолтър, не го отваряй!
	Доктор Уолтър Пекджик се обърна учудено:
	— Какъв е проблемът, Анди?
	— Може би никакъв — нервно отвърна доктор Андрю Уилкс, — но кръвта в колата ме плаши до смърт. Синдромът на острото респираторно увреждане не причинява кръвоизлив от устата. Такова кръвотечение съм виждал само веднъж, и то когато служих в Корпуса на мира в Африка. У този тип намерихме документ, че е ветеран. Може би е бил в Сомалия или някъде другаде из Африка.
	Доктор Пекджик погледна отново мъртвеца, когото се готвеше да разреже. След това решително върна скалпела при другите инструменти.
	— По-добре да се обадим на шефа.
	— Както и на отдела по инфекциозни болести — добави д-р Уилкс.
	Д-р Пекджик мълчаливо се съгласи — в очите му се четеше неприкрит страх.

	* * *

	__19:55 ч.__
	__Атланта, щата Джорджия__

	Събрани в просторната зала на колежа, родители, приятели и близки представляваха внимателна и тиха публика. На сцената, пред декорите на ресторант от пиесата на Уилям Индж „Автобусна спирка“, стоеше красива тийнейджърка. Движенията й бяха несръчни. Говореше сковано — твърде необичайно за иначе самоуверената гимназистка.
	Това ни най-малко не притесняваше майка й, седнала на първия ред. Бе облечена в сребристосива рокля, която би била по-подходяща за венчавка или сватба. Гледаше възторжено любимата си щерка и щом репликите й свършиха, ръкопляскането й отекна ясно сред учтивите аплодисменти.
	След падането на завесата, тя се изправи на крака и още по-ентусиазирано запляска с ръце. Бе завършило последното представление от тазгодишния училищен театрален фестивал. Иззад сцената заизлизаха участниците, за да се присъединят към родителите и гаджетата си. От лицата им струеше гордост и нетърпение. Всички предвкусваха купона, който щеше да продължи до късно през нощта.
	— Бих желала татко ти да беше тук, за да те види, Били Джо — каза щастливата майка, докато красавицата на класа се качваше в колата.
	— И аз мамо. Да се прибираме в къщи.
	— В къщи? — обърка се майка й.
	— Искам да си почина малко. После ще се преоблека за празненството. Така става ли?
	— Изглеждаш зле — огледа я загрижено. Дъщеря й кашляше вече втора седмица, но бе настояла да участва в представлението.
	— Най-обикновена настинка, мамо — раздразнено отсече момичето.
	Когато наближиха къщата, Били Джо вече се държеше за главата и простенваше. По бузите й бяха избили червени петна. Ужасена, майката се втурна вътре и набра девет-едно-едно. От полицията й казаха да остави болната в колата на топло. Докторът пристигна след три минути.
	В линейката девойката скимтеше от болка при всеки опит да си поеме дъх. Майката попиваше потта по челото на детето си и хлипаше.
	Пред спешното отделение една от сестрите я подхвана нежно под ръка.
	— Ще направим всичко необходимо, госпожо Пикет.
	Убедена съм, че скоро ще е по-добре.
	Два часа по-късно от устата на Били Джо Пикет блъвна кръв и тя почина.

	* * *

	__17:12 ч.__
	__Форт Ървин, Барстоу, щата Калифорния__

	В началото на октомври времето в калифорнийската пустиня бе капризно и непостоянно като заповедите на млад лейтенант, поел първия си взвод. Този път денят се случи ясен и слънчев. В уютния си двуетажен офицерски дом, недалеч от подготвителния новобрански център, Филис Андерсън с ведро настроение се зае да приготвя вечерята. Жегата беше трудно поносима и мъжът й, който от две седмици страдаше от лека настинка, все още не се беше събудил от следобедната си дрямка. Жената се надяваше, че горещината и слънчевите лъчи ще го излекуват веднъж завинаги.
	Отвън се чуваше ромоленето на пръскалките за поливане. Сред дългите следобедни сенки цветята бяха разтворили късните си есенни цветове и контрастираха ярко с обкръжаващата ги пустош, чието единствено украшение бяха кактусите и черните базалтови скали.
	Филис постави макароните в микровълновата печка. Ослуша се дали мъжът й не слиза по стълбите. Довечера щеше да има нощни учения. Топуркането обаче по-скоро принадлежеше на дъщеря им — Кейт младша, която сигурно бе развълнувана от очертаващото се ходене на кино, докато таткото щеше да работи. Все пак беше петък вечер.
	— Кейт, престани! — извика Филис.
	Не беше детето. На прага се появи мъжът й, полуоблечен в пустинен камуфлаж. Беше плувнал в пот и стискаше здраво главата си, сякаш се боеше да не експлодира.
	— Болница… помощ… — изстена той.
	Давейки се пред ужасените очи на Филис, той се строполи върху кухненския под.
	Жената замръзна шокирана, но след секунда изхвърча от кухнята с решителността и бързината на войнишка съпруга. Излезе на улицата и без да чука, влетя в съседната врата.
	Капитан Пол Новак и жена му Джуди я зяпнаха, когато се появи в трапезарията им.
	— Филис! — Новак скочи. — Какво е станало, Филис?
	Жената на майора не губеше време в излишни приказки.
	— Пол, необходим си ми, да вървим. Джуди, ти също идваш с нас, ще наглеждаш момчетата. Бързо! — След което се обърна и напусна къщата, следвана от капитан Новак с жена си. Когато трябва да се действа, войника не задава въпроси. Оказали се в кухнята на семейство Андерсън, Джуди се ориентира.
	— Девет — едно — едно*? — Джуди Новак се хвърли към телефона.
	[* 911 — Телефонът за спешна помощ в САЩ. — Бел. В.В.]
	— Няма време! — извика Новак.
	— В нашата кола! — извика Филис.
	Джуди Новак изтича по стълбите към втория етаж, където се намираха децата, чакащи да ги заведат на кино. Филис Андерсън и Новак вдигнаха от пода задъхващият се майор. От носа му течеше кръв. Беше почти изпаднал в безсъзнание и само тихо простенваше поради невъзможността му да говори. Те го замъкнаха към колата.
	Новак седна зад волана, Филис се настани на задната седалка до мъжа си. Подтискайки риданията си, тя притегли главата на майора върху рамото си, като го придържаше здраво и нежно. В очите му се четеше ужасът на агонията, като се опитваше сустата си да улови въздуха. Новак започна да си проправя път през територията на лагера, натискайки непрекъснато клаксона. Колите и камионите се разместваха правейки му път, но докато се доберат до военната болница, майор Кейт Андерсън беше изпаднал в безсъзнание.
	Три часа по-късно той почина.
	В случаите на бърза и неочаквана смърт, съгласно законите на Калифорния, следваше да се направи аутопсия. Тялото на майора го настаниха в моргата. В моментта когато военният лекар — паталог отвори гръдната кухина на покойния, от там изпръска поток кръв изпръсквайки го от главата до краката.
	Лицето на лекаря побледня. Той се затича хвърляки гумените ръкавици и излизайки от залата за аутопсии.
	Хвана телефонната слушалка.
	— Свържете ме веднага с Пентагона и с ААМИИЗИБ*! Веднага! Спешно е!
	[* ААМИИЗИБ — Американски Армейски Изследователски Институт за Заразни и Инфекциозни Болести — United States Army Medical Research Institute for Infectious Diseases (USAMRIID) — Бел. В.В.]


>	ПЪРВА ЧАСТ

>>	Глава 1

	__12 октомври, неделя, 2:55 ч.__
	__Лондон, Англия__

	Хладният октомврийски дъжд плющеше по Найтс бридж, там, където „Бромптън“ роуд се пресичаше със „Слоан“ стрийт. Непрекъснатият поток от коли, таксита и червени двуетажни автобуси се промъкваха с мъка на юг към Челси. Факта, че всичките бизнес и правителствени офиси бяха отдавна затворени за уикенда изглежда не влияеше на интензивността на движението. Перспективите пред световната икономика всяваха оптимизъм, магазините се пръскаха от стоки и новите лейбъристи бяха далеч от идеята да се намесват в икономическата обстановка. Сега туристите пристигаха в Лондон по всяко време на годината и в резултат, колите се движеха дори и в този ранен час със скоростта на костенурка.
	Изгарящ от нетърпение, лейтенант-полковник и доктор по медицина Джонатан (Джон) Смит скочи от стъпалото на бавно пълзящият автобус с номер 19, без да изчака пристигането до мястото. Дъждът най-накрая стихна. Полковникът се затича по мокрия тротоар, изпреварвайки автобуса.
	Той беше висок и строен, с атлетическо телосложение мъж на около четиридесет. Тъмните му, гладко вчесани назад коси откриваха високо открито чело. Тъмно сините му очи оглеждаха внимателно минаващите автомобили и пешеходци. Външно той по нищо не се отличаваше от тълпата, облечен в елегантното си сако и добре скроени панталони. И все пак жените се обръщаха, заглеждайки се след него, а той виждайки това само се усмихваше леко с края на устните си и продължаваше да върви.
	Ето, че свърна по Уилбрахам плейс, влизайки във вестибюла на уютната сграда с името „Уилбрахам хотел“, където му осигуряваха апартамент всеки път, когато началството му от ААМИИЗИБ го изпращаше на конференция на докторите в Лондон. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се добра до стаята си на втория етаж. Незабавно започна да претърсва багажа си за последния доклад, свързан с внезапната епидемия от треска сред американските войници в Манила. Беше обещал да го предостави на д-р Чандра Утам от вирусологичния клон на Световната здравна организация.
	Накрая успя до го изрови изпод купчината мръсни дрехи, нахвърляни в най-големия куфар. Въздъхна и се усмихна на себе си — никога нямаше да се отърве от лошите си навици, придобити от годините живот по палатки, изправен пред една или друга криза. Втурна се надолу по стълбите, за да отнесе доклада, но на първия етаж от рецепцията му извикаха:
	— Полковник? Имате писмо! Отбелязано е като спешно.
	— Писмо? — Кой би могъл да му пише тук? Погледна към часовника си. — Сега, в неделя?
	— Предадоха го на ръка.
	Внезапно разтревожен, Смит пое плика и го разкъса. Вътре откри обикновен бял лист без обратен адрес.
L>
	„Смити,
	Чакам те в парка Рок Крийк, мелницата Пиърс, до поляната за пикници. В понеделник, в полунощ. Спешно е. Не казвай НИКОМУ.
@	Б.“
L$
	Стомахът му се сви. Имаше само един човек, който го наричаше Смити — Бил Грифин, старият му приятел от прогимназията. Другарството им продължи в колежа, а по-късно и в университета. Едва когато Смит защити доктората си по медицина, а Бил по психология, пътищата им се разделиха. И двамата осъществиха детските си мечти, като се записаха в армията. Грифин постъпи на работа към военното разузнаване. Не се бяха виждали повече от десетилетие, но поддържаха връзка с писма и по Интернет.
	Смит се мръщеше и гледаше неразбиращо ръкописните букви.
	— Наред ли е всичко, господине? — учтиво се обади рецепционистът. Смит се обърна.
	— Да. Всичко е наред. По-добре да побързам, ако не искам да изпусна следващия си семинар.
	Прибра бележката в джоба на сакото си и излезе в мъгливия следобед. Как е разбрал Бил, че е в Лондон? Точно в този хотел? И защо бе цялата тази тайнственост, че да използва старото детско обръщение? На плика нямаше обратен адрес. И защо в полунощ?
	Смит предпочиташе да се мисли за обикновен човек, но осъзнаваше, че истината е много по-различна. Кариерата му издаваше реалността. Някога служеше като военен лекар в частите на ОАЛ — Оперативните Армейски Лазарети, възможно най-черната работа за положилите хипократовата клетва. Сега бе учен изследовател. Известно време работи и за военното разузнаване. Там усети тръпката да командва военен отряд. Неговата необузданост бе неотменна част от характера му — тласкаше го винаги към нови и все по-опасни авантюри.
	Едва напоследък бе познал щастието, което го дари с уравновесеност и концентрация, каквито никога преди не бе постигал. Не само че бе открил вълнуващи предизвикателства в работата си към ААМИИЗИБ, но за всеобщо удивление заклетият ерген се влюби. Наистина се влюби. Нямаше нищо общо със студентските истории и жените, които идваха и си отиваха сред изблици на драматична и неискрена страст. София Ръсел бе всичко за него — приятелят учен, партньорът в изследванията, русокосата фея.
	Имаше моменти, когато отделяше поглед от окуляра на електронния микроскоп само за да й се налюбува. Как бе възможно в това крехко тяло да се крият такава интелигентност и желязна воля? Дори само като си помислеше за нея, той чувстваше липсата й. Беше запазил място за полет от Хийтроу за утре сутринта. Така щеше да се прибере у дома в Мериленд навреме за закуска, преди заедно да се отправят към лабораторията.
	А сега това объркващо писмо от Бил. Вътрешните му аларми зазвъняха. Същевременно обаче случаят беше любопитен. Усмихна се вътрешно — явно не се бе опитомил достатъчно.
	Извика такси. В главата му се зароиха планове. Реши да смени полета си за понеделник през нощта, а след това да се срещне с Грифин. Не можеше да постъпи по друг начин. Бяха преживели толкова много неща заедно. Това означаваше, че щеше да закъснее с един ден за работа. Естествено генерал Кайлбургер — управляващият ААМИИЗИБ — щеше да побеснее. Командващия службата му, меко казано, смяташе свободомислието му за нетърпимо. Голяма работа!
	Предния ден успя да си поговори малко със София — колко щастлив бе да чуе гласа й. За съжаление по средата на разговора им я извикаха по спешност в лабораторията заради някакъв нов вирус, появил се в Калифорния. Това бе за добро — нямаше да се учуди, ако тя потъне за шестнайсет-осемнайсет часа в работата си и дори да остане в лабораторията чак до утре сутринта. Е, тогава може би щяха да успеят да закусят заедно. Смит въздъхна разочаровано. Единственото успокоение бе, че сигурно ще е прекалено заета, за да се разтревожи за него.
	Другият вариант бе да й остави съобщение на телефонния секретар. Тогава София щеше да предупреди генерал Кайлбургер или пък щеше да прецени, че е излишно — важното бе да не се тревожи.
	Нещата дойдоха по местата си. Вместо да излети от Лондон утре сутринта, щеше да вземе нощния полет. Разликата бе само няколко часа, но за него те бяха от значение. Така щеше да успее да присъства на презентацията на Том Шерингам — ръководителя на изследванията в Американския център за микробиологични изследвания във Вашингтон — относно потенциална ваксина срещу ханта-вирусите. И не само това, щеше да стисне ръката на учения и да се присъедини към партито. Разбира се, по-късно двамата щяха да се отделят и да споделят някои подробности, които все още не бяха готови за публикация. Надяваше се да получи покана за лабораторията в Портън Даун за утре сутринта преди нощния си полет.
	Доволен от себе си, Смит прескочи една локва и влезе в очакващото го такси.
	Но едва настанил се на удобната седалка, доволната му усмивка се изпари. Извади и отново прочете писмото на Грифин. Търсеше някакъв намек. Замислено сви вежди и се опита да си припомни нещо през изминалите години, което би могло да накара Бил така неочаквано да се свърже с него.
	Ако се нуждаеше от научна помощ, за него не бе проблем да използва правителствените канали. Сега Бил работеше като специален агент към ФБР. Както всеки друг той можеше да поиска съдействие от Смит чрез командващия ААМИИЗИБ. От друга страна, ако срещата имаше личен характер, нямаше да съществува тази тайнственост. В хотела щеше да го очаква само телефонно съобщение от Бил заедно с номер, на който да го намери.
	Смит неволно потръпна. Срещата щеше да е не само неофициална, но и секретна. Много секретна. Това означаваше, че Бил заобикаляше ФБР, ААМИИЗИБ и всички правителствени организации… и очевидно се опитваше да го замеси в нещо незаконно.


>>	Глава 2

	__12 октомври, неделя, 9:57 ч.__
	__Форт Детрик, щата Мериленд__

	Намиращ се във Фредерик — малко градче, потънало в зеленината на Западен Мериленд, форт Детрик приютяваше Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести ААМИИЗИБ, наричан още Института. Преди години той беше като магнит за безбройните протестни акции, когато през шейсетте представляваше правителствено предприятие за производство и разработка на биологични и химически оръжия. През 1969 година президентът Никсън нареди прекратяването на програмите и учреждението изчезна от светлината на прожекторите, превръщайки се в център за наука и лечение.
	След това дойде 1989 г. В карантинната камера за примати в Рестън, Вирджиния, няколко маймуни се заразиха и умряха от изключително заразния вирус ебола. Лекарите от ААМИИЗИБ — цивилни и военни — бяха призвани да предотвратят възникването на трагична епидемия сред местните жители. Те постигнаха нещо повече. Успяха да докажат, че вирусът в Рестън от генетична гледна точка е с милиметър по-различен от смъртоносната заирска и суданска ебола. Ала по-важното бе, че се оказа напълно безвреден за хората. Вълнуващото откритие изстреля Института към върховете на общественото одобрение. Форт Детрик отново стана център на внимание за нацията, но този път като най-развития в Съединените щати научно-медицински център.
	Д-р София Ръсел си припомняше тази история на падение и възход, докато очакваше в кабинета си телефонното обаждане от човек, който би могъл да й даде необходимите отговори, за да се предотврати експлозията на една нова сериозна епидемия. Тя бе професор по клетъчна и молекулярна биология — водещото колело на световната здравна машина, пусната в действие от смъртта на майор Кейт Андерсън.
	В ААМИИЗИБ бе от четири години и подобно на учените от 1989 г. бе изправена пред неотложната задача да изолира нов, неизвестен досега вирус. За съжаление заедно със сътрудниците си се намираха в далеч по-сложна ситуация. Вирусът бе фатален за хората. Жертвите бяха три — армейски майор и двама цивилни. Смъртта и на тримата бе настъпила в един и същи ден с разлика от няколко часа. Бяха починали от внезапно развил се синдром на остро респираторно увреждане СОРУ. Не съвпадението във времето, не и самият синдром приковаха вниманието на ААМИИЗИБ — милиони хора от целия свят загиваха всяка година от синдрома на острото респираторно увреждане. Но това не се случваше с млади, здрави хора, без дълга история на болестта, без многогодишни респираторни проблеми или други болестотворни фактори. Не и придружен с главоболие и огромни кръвоизливи в гръдната кухина.
	И в трите случая жертвите бяха умрели с идентични симптоми, по едно и също време в различни части на страната — майорът в Калифорния, едно младо момиче в Джорджия и един бездомник от Масачузетс. Директорът на ААМИИЗИБ, бригаден генерал Калвин Кайлбургер, отказа да обяви извънредно положение за целия свят въз основа само на три случая, за които разбира едва вчера. Мразеше да предизвиква излишна паника и се боеше да не го сметнат за параноик. А и никак не искаше да дели лаврите от евентуалния успех с другите лаборатории, особено с най-големия им конкурент — Центъра за Контрол върху Болестите ЦКБ в Атланта.
	В същото време напрежението в Института нарастваше, а София и нейният екип трескаво работеха. Тя бе получила първите кръвни проби в събота, някъде към три сутринта и незабавно се втурна към лабораторията, за да проведе тестове. ААМИИЗИБ бе най-добрата „гореща“ лаборатория — термин, използван за лабораториите, в които съществува четвърто ниво на биологична защита. В малката кабина за преобличане София свали дрехите си, часовника и пръстена, който Смит й подари, когато се съгласи да се омъжи за него. Спря се за секунда, колкото да се усмихне на халката и да си помисли за Джон. Привлекателното му лице се появи пред очите й — почти индиански черти, но с наситено сини очи. Точно те я заинтригуваха в началото — представяше си колко ще е забавно да потъне в тях. Бе поразена от въздушната му походка — като на животно в джунглата, което не би понесло ограничения или дом. Обичаше начина, по който я любеше — огъня и възбудата. Всъщност тя просто невъобразимо и страстно го обичаше. Съжаляваше, че й се наложи да прекъсне телефонния им разговор, за да се втурне насам.
	_„— Мили, трябва да тръгвам. От лабораторията са обявили тревога._
	_— По това време? Не могат ли да почакат до сутринта? Нуждаеш се от почивка._
	_Тя се засмя._
	_— Ти ме събуди. Почивах си, всъщност спях, когато ми звънна._
	_— Знаех, че ти се говори с мен._
	_— Така е. Искам да си говоря с теб ден и нощ. Липсваш ми през цялото време, откакто си в Лондон. Радвам се, че ме събуди, за да мога да ти го кажа._
	_Беше негов ред да се засмее._
	_— И аз те обичам, скъпа.“_
	Стаята за преобличане — всъщност един миниатюрен космически шлюз — се изпълни с въздишката й. Затвори очи, опитвайки се да изгони образа му от съзнанието си. Имаше работа.
	Бързо се облече в зелената стерилна престилка. Боса, с усилие отвори вратата към биозащитното ниво две на лабораторията. В него се поддържаше по-ниско налягане, за да не се разнесат евентуални болестотворни агенти. След като премина през сух душ, обу приготвените чисти бели чорапи. В ниво три сложи на ръцете си латексовите хирургически ръкавици и ги прилепи към ръкавите на престилката. Извърши същата процедура и с чорапите. Когато приключи, облече приличащото на яркосин скафандър биозащитно облекло. Внимателно провери херметическия си костюм за дупки и сложи гъвкавия пластичен шлем на главата си. След като всички закопчалки и ципове бяха запечатани, извади и прикрепи към себе си един яркожълт въздушен шланг. С тихо свистене въздухът изпълни масивния й костюм. Почти приключила, откачи шланга и тръгна по металната пътека към стоманената врата на шлюза към ниво четири.
	Отвори я и се озова в ниво четири — горещата зона.
	Тук бе невъзможно да се бърза. Единственото средство за оцеляване бе ефективността на движенията. Колкото по-рационална бе, толкова по-бързо щеше да се измъкне оттук. Затова вместо да се наведе и да се бори с тежките защитни обувки пред нея, тя експертно изви глезена си под необходимия ъгъл и с лекота го плъзна в първата обувка. Скъпейки движенията си, повтори операцията с другата.
	Забърза се към лабораторията, доколкото това бе възможно в притискащата я към земята броня. Там извади от фризера пробите от кръвта и тъканите и се зае да изолира вируса.
	През следващите двадесет и шест часа забрави за храна и сън. Живееше в лабораторията и продължаваше да изследва вируса под електронния микроскоп. За нейна изненада трябваше да отхвърлят роднинството му с еболата, марбурга или с който и да е друг филовирус. Имаше обичайната сферична форма. В първия момент самата тя помисли, че може би е някакъв хантавирус, подобен на онзи, убил атлетите през 1993 г. в Навахо. ААМИИЗИБ беше експерт по хантавирусите. Една от неговите легенди — Карл Джонсън бе първият, който ги бе изолирал и идентифицирал през 1970 г.
	Обзета от тази мисъл, София използва принципа на имунното блокиране, за да сравни непознатия патоген с пробите, получени от различни хантавируси из целия свят и съхранявани в ААМИИЗИБ. Той не реагира на нито едно от генерираните антитела. Учудена, тя предизвика полимеразна верижна реакция, за да разкрие поне част от ДНК-веригата му. Не приличаше на нито един познат хантавирус, но за всеки случай записа генетичната картина за по-нататъшни дискусии. Това бе от моментите, когато най-силно желаеше Джон да е близо до нея.
	Ядосана, че не е открила задоволителен отговор на загадката, тя си наложи да напусне лабораторията. Екипът й отдавна се беше оттеглил да почива. Затова й се наложи сама да премине през уморителната дезинфекционна процедура, сваляйки един след друг слоевете от защитното си облекло.
	След четиричасова неспокойна дрямка — напълно достатъчна, реши твърдо тя — отново бе в кабинета си, за да прегледа записките по време на изследванията. Когато останалите от екипа се събудиха, веднага ги изпрати обратно по лабораториите.
	Главата я болеше и чувстваше сухота в гърлото. Взе си бутилка минерална вода от малкия хладилник и се върна на бюрото. На стената висяха три фотографии. Отпи и се облегна назад, загледана в тях. На едната бяха двамата с Джон по бански в Барбадос. Колко хубава бе тяхната първа и единствена ваканция. От втората я гледаше Джон във военната униформа, когато го повишаваха в полковник-лейтенант. Последната снимка бе на един много по-млад капитан с черна коса и пронизващи сини очи, с покрито от прах лице някъде из иракската пустиня.
	Почувства се страшно самотна и протегна ръка към телефона, за да му се обади в Лондон, но се спря. Генералът го беше изпратил в Англия, а според него всичко трябваше да се извършва като по книга. Нито ден по-рано, нито ден по-късно. След това се досети, че той може би е вече на път, но тя няма да си е в къщи, за да го посрещне. С усилие потисна разочарованието си.
	София се бе посветила на науката, но някак си я бе споходил невероятен късмет. Не бе предполагала, че някога ще се омъжи. Да се влюби, може би да. Но да се омъжи? Не. Малко мъже биха пожелали жена, обсебена от работата си. Но Джон я разбираше. Всъщност даже го вълнуваше фактът, че тя може да дискутира с него видяното през електронния микроскоп. От своя страна тя се възхищаваше на неутолимата му любознателност. Като деца на игралната площадка те откриха един в друг идеалните партньори — подхождащи си не само професионално, но и по темперамент. И двамата бяха целеустремени, чувствителни и обичащи живота. Тя никога не си бе представяла такова щастие и затова трябваше да е благодарна на Джон.
	Нетърпеливо махна с глава и се обърна към компютъра си, за да прегледа записките. Не откри нищо важно.
	И все пак, когато започнаха да пристигат още данни за генетичната верига на вируса, у нея се породи странно чувство.
	Беше виждала този вирус — или някой много приличащ на него.
	Напрегна мисълта си. Зарови се в спомени. Не се сещаше за нищо. Накрая прочете доклада на един от членовете на екипа, който предположи, че вирусът може да е свързан с Мачупо — една от първите кръвоизливни трески, открити също от Карл Джонсън.
	Африка не й говореше нищо. Но Боливия…?
	Перу!
	Пътуването й като студентка по антропология и…
	_Виктор Тремон!_
	Да, това беше името. Биолог, тръгнал на пътешествие из Перу, за да събира растения и всякакви боклуци за потенциални лекарства… за коя компания? Някаква фармацевтична компания… Бланчард!
	Тя се обърна отново към компютъра, влезе в Интернет и потърси информация за Бланчард. Почти веднага откри седалището й — Лонг Лейк, щата Ню Йорк. В момента Виктор Тремон бе изпълнителен директор на компанията. Протегна се към телефона и набра номера.
	Беше неделя сутрин, но големите компании често оставяха телефонните си линии отворени в случай на важни обаждания. Бланчард беше една от тях. От другата страна се чу мъжки глас и София попита за Тремон. Гласът й каза да изчака. Тя барабанеше нервно по бюрото, опитвайки се да успокои раздразненото си нетърпение.
	Накрая прещракванията в слушалката бяха прекъснати от друг мъжки глас.
	— Мога ли да ви попитам за името и какво желаете от мистър Тремон?
	— София Ръсел. Кажете му, че е свързано с едно пътуване в Перу, където се запознахме.
	— Моля изчакайте. — Последва тишина, а след това: — Мистър Тремон ще говори с вас.
	Още една минута тишина, след това…
	— Мисис… Ръсел — очевидно се консултираше за името й, — с какво мога да ви бъда полезен? — Гласът му бе нисък и любезен, но заповеднически. Човекът явно бе свикнал да командва.
	— Всъщност вече съм д-р Ръсел — каза тя меко. — Не си ли спомняте името ми, д-р Тремон?
	— Страхувам се, че не, но вие споменахте Перу. Спомням си пътуването, беше преди дванайсет или тринайсет години, нали не бъркам? — Той вече разбираше за какво го търсят, но не се издаваше в случай, че тя си търсеше работа или се шегуваше.
	— Тринайсет, много добре си спомням. Интересувам се от времето, когато сте били край река Караибо. Присъствах там с група студенти антрополози от университета в Сиракуза. Вие събирахте потенциални медицински материали. Обадих се за да ви попитам за един вирус, който открихте в онези изолирани племена, които останалите туземци наричаха народа на маймунската кръв.
	В големия офис от другата страна на линията Виктор Тремон почувства студената хватка на страха. С усилие на волята го преодоля. Обърна се и се вгледа в езерото, блестящо като живак под лъчите на утринното слънце. Раздразнен, че е успяла да го изненада с подобни опасни спомени, обърна гръб на природата. Гласът му си оставаше приятелски.
	— Сега си спомням за вас. Настойчивата млада русокоса лейди, отдадена на науката. Чудех се дали сте станали антрополог.
	— Не, защитих докторат по клетъчна и молекулярна биология. Затова се нуждая от помощта ви. Работя в армейския институт за заразни болести във форт Детрик. Попаднахме на вирус, който много прилича на открития от вас в Перу — неизвестен вид, предизвикващ главоболие, треска, нещо като пневмония. След това прераства в синдром на остро респираторно увреждане и убива за часове напълно здрави хора. Води до обилен кръвоизлив в областта на белите дробове. Всичко това не ви ли говори нещо, д-р Тремон?
	— Наричайте ме Виктор. Сега си спомням, че първото ви име беше Сюзън… Сали… нещо подобно.
	— София.
	— Да, разбира се, София Ръсел. Форт Детрик… — каза той, сякаш си записваше. — Радвам се, че продължавате да се занимавате с наука. Понякога и на мен ми се иска да бях останал в лабораторията, вместо да кисна в офиса. Е, това беше толкова отдавна — в слушалката се чу престорен смях.
	— Спомняте ли си за вируса?
	— Не. Не си спомням. Скоро след Перу се прехвърлих в областта на продажбите и мениджмънта, сигурно, затова случаят се изплъзва от паметта ми. Но доколкото разбирам от молекулярна биология, навярно грешите. Сигурно си мислите за цяла серия различни вируси, които сме разглеждали. По време на пътуването не изпитвахме недостиг на нови агенти, това поне си спомням много добре.
	Ядосана, тя силно притисна слушалката към ухото си.
	— Не, уверена съм, че ставаше дума за един отделен вирус, който открихте при изследванията си върху народа на маймунската кръв. Тогава не обърнах голямо внимание. Но по това време не предполагах, че ще се занимавам с молекулярна биология. Все пак вирусът беше толкова странен, че веднага ми направи впечатление.
	— Народът на маймунската кръв? Колко дивашко. Сигурен съм, че щях да запомня племе с такова колоритно име.
	Неспокойството изпълни гласа й.
	— Слушайте, д-р Тремон, това е от критична важност. Вече имаме три жертви на смъртоносен вирус, който ми напомня открития от вас в Перу. Туземците имаха лек, който действаше в почти осемдесет процента от случаите. Те пиеха кръвта на някакъв вид маймуни. Доколкото си спомням, това най-много ви беше удивило.
	— Подобна история би ме удивила и сега — съгласи се Тремон. Паметта й го изваждаше от равновесие. — Примитивни индианци с лекарство срещу смъртоносен вирус? За съжаление нищо не знам по въпроса. Ако е както го описвате, би било невъзможно да го забравя. Какво казват колегите ви? Може би някой също е работил в Перу?
	София въздъхна.
	— Исках първо да се посъветвам с вас. Много пъти сме се сблъсквали с фалшиви тревоги, а наистина Перу беше твърде отдавна… Е, ако действително не си спомняте… — гласът й трепна, чувстваше огромно разочарование. — Убедена съм, че имаше такъв вирус. Ще се обадя в Перу. Може би там пазят някакви доклади за необичайните лекове на индианците.
	— Може и да не е необходимо. Пазя дневниците от своите пътешествия. Бележки за растенията и евентуалната им фармацевтична полза. Може да съм отбелязал нещо за вируса.
	София подскочи при това предложение.
	— Ще съм ви много признателна, ако ги прегледате. Веднага.
	— Охо — Тремон топло се засмя. Тя беше в ръцете му. — Тетрадките са някъде в дома ми. Може би на тавана. Може би в мазето. Ще ги потърся и ще ви се обадя утре.
	— Задължена съм ви, Виктор. Може би не само аз, а и целият свят. Нека това да е първата ви работа утре. Нямате представа колко сериозно е положението. — Тя му даде телефонния си номер.
	— О, мисля, че ви разбирам — увери я той. — До утре сутрин най-късно.
	Отново се обърна към искрящото езеро и планините зад него, които неочаквано му се сториха по-близо и застрашително надвесени. Стана и отиде до прозореца. Беше висок, добре сложен мъж с изразително лице, с което природата си бе изиграла една от любимите си шеги: от невзрачен младеж с прекалено голям нос и щръкнали уши, той се бе превърнал в добре изглеждащ привлекателен мъж. Сега караше петдесетте и чертите му бяха придобили аристократичен вид. Бронзовата кожа и металносивата коса привличаха вниманието където и да се появеше. Но Тремон великолепно разбираше, че не красотата му впечатляваше хората, а изключителното му самочувствие. Всяка частица от него излъчваше сила и по-неуверените хора намираха това за заплашително.
	Въпреки даденото обещание, не тръгна към усамотения си дом. Стоеше вгледан в планините и се бореше с яда и раздразнението.
	София Ръсел. О, боже, София Ръсел. Кой можеше да си го помисли? Той дори не успя веднага да разпознае името й. Изобщо не си спомняше имената на студентите в тази маловажна група младежи. Беше убеден, че никой не помни неговото. Явно подробностите имаха значение за нея. Тръсна ядосано глава. На практика тя не представляваше проблем. Само досадна пречка. И все пак трябваше да се занимае с нея. Тремон отключи тайното чекмедже на бюрото си, извади оттам клетъчен телефон и набра номер.
	Отговори му лишен от емоции глас с лек акцент.
	— Да?
	— Трябва да говоря с теб — заповяда Виктор Тремон.
	— В моя офис. След десет минути.
	После затвори, върна телефона в чекмеджето и го заключи. Взе слушалката на нормалния апарат.
	— Мюриъл? Свържи ме с генерал Каспър във Вашингтон.


>>	Глава 3

	__13 октомври, понеделник, 9:14 ч.__
	__Форт Детрик, Мериленд__

	Когато служителите пристигнаха на работа в ААМИИЗИБ, слухът за безуспешните опити да се идентифицира и възпре новия вирус убиец бързо се бе разпространил из сградите на Института. Медиите все още не се бяха добрали до новината и директорът заповяда всички да пазят мълчание. Никой нямаше право да говори пред репортери, а само непосредствено занимаващите се с проблема имаха информация за напредъка по ужасяващия случай.
	Междувременно всеки трябваше да си върши рутинната работа. Документите трябваше да се попълват, екипировката да се поддържа, телефонните разговори да се провеждат. Четвърти специалист Хидео Такеда сортираше писмата в офиса на старшина Дафърти, когато отвори официално изглеждащ плик с емблемата на Министерството на отбраната.
	След като прочете, а след това и повтори писмото, той се наведе към работещата до него пети специалист Сандра Куин и прошепна:
	— Назначението ми в Окинава.
	— Шегуваш се.
	— Успях! — Такеда се усмихна — приятелката му Мико живееше в Окинава.
	— Добре е веднага да кажеш на шефа — предупреди го Сандра. — Ще им се наложи да обучават нов служител, който да се оправя с разсеяните професори. Ще се побърка. Всички са луднали покрай новата криза.
	— Да й го начукам — весело изруга Хидео.
	— Не, дори и в най-лошите ми кошмари. — На вратата стоеше старшина Хелън Дафърти. — Ще си направиш ли труда да дойдеш тук, специалист Такеда? — попита тя с преувеличена любезност. — Или предпочиташ първо да те пребия от бой?
	Двуметровата блондинка разкърши впечатляващите си рамене, под които изпъкваха заслужаващи подсвиркване мускули, и дари нисичкия Такеда с най-хищния си поглед. Служителят побърза да изпълни заповедта й, а по лицето му се четеше непресторен страх. С Дафърти, както и с всеки добър старшина — човек никога не можеше да се чувства в безопасност.
	— Затвори вратата Такеда и седни.
	Специалистът изпълни инструкциите.
	Дафърти го погледна с налети с кръв очи.
	— От колко време знаеш за възможното ти преместване?
	— Пристигна току-що. Имам предвид, че тъкмо отварях писмото.
	— Откакто си тук, а?… От две години значи.
	— Най-много от година и половина. Откакто се върнах оттам. Вижте, старшина, ако се нуждаете от мен, мога да се въртя наоколо, докато…
	— Изглежда, че дори и да искам, е невъзможно. Получих и-мейл от Министерството на отбраната по същото време, когато сигурно си отварял писмото. Изглежда, че заместникът ти вече е на път. Пристига от разузнавателната част в Косово. Сигурно е била в самолета, преди писмото още да е стигнало до офиса — Дафърти се замисли.
	— Имате предвид, че утре ще е тук?
	Дафърти погледна часовника на бюрото.
	— За да сме по-точни — след няколко часа.
	— Толкова бързо?
	— Да — съгласи се старшината. — Даже са съкратили сроковете ти за преместване. Имаш само ден да си вземеш нещата. Самолетът ти е утре сутрин.
	— Един ден?
	— По-добре тръгвай. И успех, Хидео. За мен бе удоволствие да работя с теб. Ще напиша добри препоръки в личния ти файл.
	— Слушам, сър… ъъ-ъ… старшина. Благодаря.
	Все още леко замаян, Такеда остави Дафърти да обмисля писмото. Тя въртеше молива в ръцете си и го наблюдаваше как разчиства бюрото си. Той потисна победния си вик. Вече се бе уморил не само да е далеч от Мико, но и от живота в тази тенджера под налягане, наречена ААМИИЗИБ. Беше преживял много кризи, но последната бе разтревожила всички. Даже ги беше ужасила. Щастие бе да се измъкне оттук.

	* * *

	Три часа по-късно пред старшина Дафърти стоеше мирно четвърти специалист Адел Швейк. Бе дребна брюнетка, здраво сложена и със стоманеносиви очи. Униформата й беше безукорна, с два реда ленти, показващи, че е служила в много задморски операции и кампании. Имаше дори босненска лента.
	— Свободно, специалист.
	Швейк застана свободно.
	— Благодаря, старшина.
	Дафърти прочете пътните й документи и без да вдига глава, промърмори:
	— Доста бързо.
	— Още преди месеци изпратих молба да ме преместят в окръг Колумбия. Лични причини. Полковникът ми каза, че се е освободило място във форт Детрик, и аз се възползвах на секундата.
	— Квалификацията ви е твърде висока — Дафърти беше изпълнена с подозрения. — Това е доста нисък пост. Малък екип, не ви очакват никакви пътувания зад океана.
	— Знам само, че това е форт Детрик и нищо за назначението ми.
	— О? — имаше нещо хладно и пресметливо в тази Швейк. — Намирате се в ААМИИЗИБ: Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести. Научни изследвания. Всичките ни офицери са лекари, ветеринари или медицински специалисти. Няма оръжия, няма тренировки, никаква слава.
	Швейк се усмихна.
	— Звучи доста миролюбиво. Ще бъде приятно разнообразие след Косово. А дали съм чула правилно, някъде пишеше, че институтът ви е на предния фронт в борбата с най-смъртоносните вируси. Имате си собствена гореща зона — всичко това може да се окаже вълнуващо.
	Старшината поклати отрицателно глава.
	— Това е за докторите. За нас е само рутинната работа — поддържаме функционирането на къщата. Преди седмица беше вдигната някаква тревога. Не задавайте въпроси. Не е ваша работа. Ако някой журналист влезе в контакт с вас, отпратете го към пресцентъра. Това е заповед. Добре, офисът ви е точно до този на Куин. Настанете се, а Куин ще ви даде начална скорост.
	— Благодаря ви, старшина.
	Дафърти въртеше между пръстите си химикалката, вгледана във вратата, която току-що се беше затворила зад новопристигналата жена. После въздъхна. Не беше съвсем искрена. Наистина повечето от работата беше чисто рутинна, но имаше моменти като този, когато армията проявяваше пълно безумие. Сви рамене. Е, беше виждала и по-странни неща от преназначение, ощастливило и двете страни. Поръча кафе на Куин и се опита да изтрие от съзнанието си последната лабораторна криза и пристигането на странната жена. Имаше си достатъчно работа.

	* * *

	В 17:32 часа старшина Дафърти заключи стаята си и се приготви да напусне офиса, но чакалнята не беше празна.
	— Бих желала да остана още малко, за да се обуча възможно най-бързо. Възможно ли е? — попита Швейк.
	— Добре, ще осведомя охраната. Имаш ли ключ за офиса? Добре. Заключи, след като свършиш. Няма да останеш сама. Този нов вирус е подлудил докторите. Сигурна съм, че много от тях ще прекарат нощта тук. Ако всичко продължи твърде дълго, ще станат ужасно заядливи. Никой не харесва мистерии, които убиват хора.
	— И аз така съм чувала. Видяхте ли, намират се достатъчно вълнения и приключения и във форт Детрик.
	Дафърти се изсмя и си замина.
	В тишината на празния офис специалист Швейк четеше инструкциите и си водеше бележки още около половин час. Когато се убеди, че нито старшината, нито охраната ще дойде де провери с какво се занимава, тя отвори малкото дипломатическо куфарче до краката си. Откакто се бе приземила тази сутрин във военновъздушната база Андрюз, то стоеше в колата. Едва по време на една почивка за по кафе успя да го внесе в офиса.
	От него извади схема на телефонните връзки в сградата на ААМИИЗИБ. Главната разпределителна кутия се намираше в мазето и обслужваше всички вътрешни и външни линии. Запамети точното й разположение. След това затвори диаграмата, прибра я обратно в куфара и го понесе със себе си в коридора.
	На лицето й се изписа изражение на невинно любопитство. Пазачът на предната врата четеше. Швейк трябваше да мине покрай него. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и безшумно се плъзна по коридора в посока към мазето.
	Спря се за миг. Откъм пазача не се долавяше движение или друг шум. Въпреки че по принцип сградата бе силно охранявана, защитите й бяха построени по-скоро да предпазват външния свят от смъртоносните токсини, вируси, бактерии и всички останали научни материали, които изследваха в ААМИИЗИББ, отколкото да попречат на ненадеен натрапник отвън. Охраната беше добре тренирана, но й липсваше агресивната стръвност на страж пред секретна лаборатория за производство на биологично оръжие.
	Облекчена, че е останала незабелязана, тя пробва тежката метална врата. Оказа се заключена. От куфара си специалист Швейк извади връзка шперцове. Третият се оказа нужният. Отвори вратата и безшумно заслиза по стълбите. Няколко минути изгуби в бродене между гигантските машини, които отопляваха и вентилираха сградата, снабдяваха я със стерилен въздух и ниско налягане за лабораториите, запълваха резервоарите с вода и химикали за сухите душове, както и всички останали поддръжки за медицинския комплекс.
	Когато откри разпределителната кутия, вече обилно се потеше. Постави дипломатическото куфарче на пода и извади от него по-малък пакет инструменти, жици, електронни компоненти, превключватели, миниатюрни подслушвателни и записващи устройства.
	Вечерта беше настъпила и в мазето беше тихо с изключение на случайното гъргорене и гръмолене по тръбите и шахтите. Все пак се ослуша внимателно. Нервите й изпращаха ледени тръпки по кожата. Тревожно оглеждаше сивите стени. Накрая отвори разпределителната кутия и се задълбочи върху многобройните връзки.

	* * *

	Два часа по-късно тя бе отново в офиса си, където прикрепи към телефона миниатюрна слушалка. Включи контролното устройство, скрито в чекмеджето, и се заслуша:
	_„…да, ще остана поне още два часа. Съжалявам мила, не мога да направя нищо. Този вирус е нещо страшно. Всички са по работните си места. Добре, ще се опитам да се прибера, преди да са си легнали децата.“_
	Удовлетворена от работата на устройството, тя го изключи и набра външен номер. Мъжкият глас, който снощи я беше събудил и инструктирал, отговори:
	— Да?
	— Инсталацията е извършена. Свързала съм записвачката към телефоните на офицерите, от които се интересувате, В състояние съм да попреча на обажданията им.
	— Видяха ли те? Да са те заподозрели?
	Швейк беше много горда от дарбата си за езици. Знаеше всички от най-разпространените и много от по-малко познатите кодове за общуване между расите. Този глас беше образован, но английският, макар добър, не беше перфектен. Чувстваше се следа от близкоизточен акцент. Не беше израелски, ирански или турски. Възможно бе да е сирийски или ливански, но най-вероятно бе да е иракски или йордански. Това беше полезна информация.
	— Естествено — озъби се тя.
	— Бъди нащрек за всяко развитие на изследванията по непознатия вирус. Наблюдавай всички телефонни разговори на д-р Ръсел, Джонатан Смит и генерал Кайлбургер.
	Работата не биваше да се проточва прекалено дълго, иначе щеше да стане твърде рискована. Вероятно никога нямаше да открият тялото на истинския специалист Адел Швейк. Жертвата нямаше никакви познати или приятели извън армията. Поради тази причина беше и избрана.
	Но по всичко личеше, че Дафърти е подозрителна. Едно по-внимателно разследване щеше да я разкрие.
	— Колко време ще остана тук?
	— Колкото си ни нужна. Не прави нищо, с което да привлечеш вниманието върху себе си.
	Връзката се прекъсна. Тя остави обратно слушалката и се облегна назад. Отново се съсредоточи над организацията и бъдещите си задължения. В същото време слушаше телефонните разговори между докторите и внимаваше за малкия диод, чието присветване щеше да я алармира, че д-р Ръсел говори по телефона. За момент почувства любопитство — с какво е толкова важна тази Ръсел? Бързо си забрани тази мисъл. Знанието за някои неща беше твърде опасно.


>>	Глава 4

	__Полунощ__
	__Вашингтон, окръг Колумбия__

	Великолепният парк Рок Крийк беше последното убежище на природата в сърцето на града. Започваше от река Потомак край центъра Кенеди, продължаваше на север като тясна ивица и накрая прерастваше в обширно, покрито с гори пространство. Природата си бе останала непокътната от векове, но беше прорязана от множество пътеки, колоездачни и конски алеи, морави за пикници и исторически забележителности. Мелницата Пиърс, намираща се на пресечката на Тайдън стрийт и Бийч драйв, представляваше една от тези старини. Датираше от времето преди Гражданската война, когато целият поток бе ограден от стройна редица мелници. В момента тя бе превърната в музей, поддържан от Дирекцията на националните паркове, и на лунната светлина искреше като артефакт от много по-древни времена.
	Малко на северозапад, където храстите бяха най-гъсти, Бил Грифин стоеше невидим под сенките на високите дървета и държеше за здрава каишка застанал нащрек доберман. Нощта бе хладна, но той се потеше. Тревожният му поглед следеше поляната за пикници и околността на мелницата. Огромното куче душеше въздуха, а ушите му се въртяха като пеленгатори, търсещи нещо тревожно.
	Отдясно, директно от мелницата някой се приближаваше. Кучето усети много преди своя стопанин почти недоловимия звук на смачкани под крака листа. Ето, че и Грифин дочу стъпките и отпусна повода на кучето, но обученият доберман остана седнал до господаря си, напрягайки мускулите на тялото си в готовност да се спусне напред.
	Грифин му направи знак с ръка.
	Като черен дух, доберманът скочи и се разтвори в нощта, обикаляйки в кръг пейката и оставайки невидим в гъстата сянка на дърветата.
	Пушеше му се до полудяване, нервите му бяха изопнати до краен предел. Зад гърба му се промъкна някакво малко същество и се скри в гъсталака. От време на време парка се огласяше от неприятния писък на сова. Но той не обръщаше внимание на тези звуци, беше добре трениран професионалист и знаеше как да държи нервите си под контрол и оставайки съвършено спокоен и неподвижен, продължаваше да чака. Дишаше по рядко и по-дълбоко, за да не издава своето присъствие с излизащият през устата му дъх. Макар с всички сили да се стараеше да съхрани спокойствието си, беше до крайност възбуден и развълнуван.
	Когато най-накрая в полезрението му се появи полковник Джонатан Смит, излизащ на откритото под лунната светлина пространство, Грифин дори не трепна. Доберманът, намиращ се недалеч от него се сниши до земята и се притаи. Сякаш го нямаше, но Грифин знаеше, че кучето е там.
	Ето, че Джон Смит се спря нерешително на половината път, прошепвайки с хриплив глас:
	— Бил?
	Останал под прикритието на дърветата, Грифин продължаваше да се ослушва в нощта. Слушаше шума от движението на близкия път и шума от града в далечината. Нищо необичайно, никой друг не се промъкваше към това уединено място. Почака да види дали кучето ще усети друго присъствие, но то остана с насочено внимание към Смит.
	Грифин въздъхна и излизайки из под дърветата в края на облятата с лунна светлина поляна тихо, но ясно каза:
	— Смит? Ела насам.
	Джон Смит се обърна. Виждаше само размитото очертание на човешка фигура и все пак тръгна към нея макар и чувствайки се открит и незащитен.
	— Бил? — прошепна той. — Това ти ли си?
	— Аз, че кой друг, — отговори Грифин връщайки се в тъмната част.
	Смит го последва. Стигайки в сянката на дърветата, той премигна няколко пъти, за да привикне по-бързо очите си с тъмнината и ето, че видя своя стар приятел, който стоеше и усмихвайки се гледаше в него. Същото познато кръгло и приятелско лице, въпреки че на Смит му се стори, че Грифин е отслабнал с няколко килограма. Плещите му изглеждаха по-широки на фона на отслабналата му фигура и все същите пуснати в безпорядък коси, стигайки малко по-ниско от ушите му. Беше малко по-нисък от Смит, но все така силен и здраво сложен мъж.
	Смит забеляза също, че Бил Грифин беше облечен възможно по-неутрално и незабележимо. Сякаш виждаше работник излязъл от фабрика, където е сглобявал някакви компютърни компоненти и се е запътил към местното кафене, за да хапне хамбургер. Именно тази незабележителна външност винаги служеше за добро прикритие за военния разузнавач или агент на ФБР, при изпълнение на спец задача. На никого не би му дошло на ум, че зад облика на простоватия работник са скрити остър ум и желязна воля.
	За Смит, старият му приятел винаги му изглеждаше като хамелеон, но за него той винаги си беше един честен, порядъчен и добър човек. Истинският Бил Грифин.
	Грифин си протегна ръката.
	— Привет, Смит. Много се радвам да те видя след толкова дълго време. Отдавна трябваше да се срещнем. Кога беше за последен път? В хотел „Дрейк“, в Дес Мойнс?
	— Да там. Ресторант с хубава бира. — Но Джон Смит не се усмихваше при ръкостискането със своя приятел. — По дяволите, доста странно място за среща? В какво си се забъркал? Имаш ли неприятности?
	— Може и така да се каже, — кимна с глава Грифин, но гласът му все така звучеше весело. — Стига, за това по-късно. По-добре ми кажи как я караш?
	— При мен всичко е наред, — нетърпеливо отговори Смит. — А и доколкото разбирам ще стане дума за теб, не за мен. Как разбра, че бях в Лондон? — Той веднага се усмихна и се засмя. — Добре, няма значение, глупав въпрос. Ти винаги всичко знаеш. Кажи сега за какво ме…
	— Чувам, че ще се жениш — прекъсна го Грифин. — Най-после се е намерило момиче способно да укроти нашият каубой! Ще се настаните в тихо местенце, ще огледате момченца, ще косиш тревата пред къщата, нали?
	— О, това никога няма да стане, — усмихна се Смит. — Моята София си е сама по себе си каубой. Тя също е ловец на вируси.
	— Ясно, разбрах, нещата имат смисъл. Надявам се съжителството ви да потръгне — кимна Грифин като се обърна и отново започна да оглежда внимателно окръжаващата ги непроницаема тъма, сякаш от там можеха да изскочат диви зверове. — И така, какво разбраха вашите хора за този вирус?
	— Кой именно? Знаеш, че във форт Детрик имаме много вируси?
	Бил Грифин, объркано погледна към луната, след това обходи с поглед потъналите в сенки дървета, точно като снайперист търсещ мишена. По гърдите му и гърба се стичаха вадички пот, но той се стараеше да не обръща внимание на това.
	— Онзи, който ви дадоха за изследвания в събота сутринта.
	Смит се обърка.
	— В Лондон съм от миналия вторник. Би трябвало да знаеш. По дяволите! Това трябва да е тревогата, заради която прекъснаха разговора ни със София. Трябва незабавно да се върна. — Намръщи се: — Откъде знаеш? Как научи, че във форт Детрик има нов вирус? Затова ли е всичко? Предположил си, че са ми съобщили подробности за вируса, и сега се опитваш да изкопчиш информация от мен?
	Лицето на Грифин остана безизразно.
	— Успокой се, Джон.
	— Да се успокоя? — Джон беше окончателно вбесен. — Ако ФБР се интересува точно от този вирус, защо трябва да изпраща теб, за да ме попиташ за информация? Това е тъпо. Твоят директор може да се обади на моя. Така се правят тези неща.
	— Вече не работя за ФБР.
	— Ти не… — Смит погледна Бил в очите, но те бяха плашещо празни. Старият приятел беше изчезнал и за момент Джон почувства стомаха си свит на топка. След това гневът му избухна: — И с какво е толкова особен този вирус? За кого събираш информация? За някой жълт вестник?
	— Не работя за вестници или списания.
	— Тогава за някоя сенатска комисия? Естествено, какво по-хитро за една сенатска комисия от това да използва бивш агент на ФБР, за да издири причини за съкращаване на научните фондове. — Смит дълбоко си пое въздух. Не можеше да познае в този човек своя най-добър приятел. Нещо драстично го беше променило. Грифин явно искаше да използва дългогодишното им приятелство за свои цели. — Не, Бил. Не ми казвай за какво или кого работиш. Няма значение. Ако искаш да научиш нещо за новия вирус, използвай армейските канали. Не ме търси повече освен като приятел и нищо друго! — Тръгна си отвратен.
	— Остани Смити, трябва да поговорим.
	— Майната ти — продължи да крачи в нощта.
	Грифин тихо изсвири.
	Внезапно пред Джон изникна огромен доберман, който застрашително заръмжа към него. Смит замръзна. Кучето кратко излая и острите му зъби проблеснаха на лунната светлина, недвусмислено показващи, че с лекота биха могли да прегризат нечие гърло.
	— Съжалявам, Смити — гласът на Грифин зад гърба му звучеше тъжно. — Ти ме попита дали се е случила беда. Да, случи се, но не на мен.
	Кучето продължаваше ниско и заплашително да ръмжи. Смит остана неподвижен, но лицето му се изкриви в презрителна усмивка.
	— Искаш да кажеш, че аз съм изпаднал в беда? Няма ли да ме осветлиш по въпроса?
	— Да — кимна Грифин, — точно това искам да ти кажа. Затова исках да се срещнем. Ти си в опасност. В истинска опасност. Изчезвай от града. Бързо. Не се връщай в лабораторията си. Хвърляй се на самолета и…
	— За какво говориш? Много добре знаеш, че не бих го направил. Да избягам от работата си? По дяволите. Какво става с теб, Бил?
	Бил не му обърна внимание.
	— Слушай какво ти казвам! Обади се в Детрик. Кажи на генерала, че ти трябва почивка. Дълга почивка. Извън страната. Направи го и се махай оттук. Още тази нощ.
	— Така няма да стане. Кажи ми с какво е толкова специален този вирус? Какво точно ме заплашва? Ако искаш да действам по някакъв начин, трябва да знам защо.
	— За бога! — Грифин най-сетне си изпусна нервите. — Опитвам се да помогна. Изчезвай! И то бързо. Вземи със себе си София.
	Преди да е свършил, доберманът изведнъж се изправи и се хвърли на деветдесет градуса встрани.
	— Посетители, а, момче? — каза нежно Грифин. Даде знак с ръка и кучето се втурна към близките храсти. После се обърна към Смит и избухна: — Разкарай се оттук! Веднага! След това се затича с невероятна скорост след добермана. Мъжът и животното се стопиха в мрака.
	За момент Смит бе като вцепенен. За него или за себе си бе толкова уплашен Бил? Или и за двамата? Пулсът му се ускори Бил беше прав. Намираше се в опасност. Поне в този парк. Старите навици се обадиха и му прилегнаха като удобна, но отдавна забравена дреха, възприятията му се изостриха и той внимателно огледа местността. После спринтира, придържайки се към границата на сенките, а умът му продължаваше да работи на пълни обороти. Беше предположил, че Бил го е открил чрез каналите на ФБР, но нали вече не работеше за ФБР? Престоят му в Уилбрахам бе известен единствено на годеницата му, шефа им и служителя, уредил пътуването и резервацията. Никой от тях не би разкрил местопребиваването му на непознат, колкото и убедителен да е. Така че как е могъл човек, неработещ за правителството, да открие координатите му в Лондон?

	* * *

	На изхода на парка беше паркирана неосветена лимузина. На задната седалка седеше Надал ал Хасан. Той изслушваше доклада на навелия се над прозореца му подчинен Стив Мадукс.
	Явно Мадукс беше доста потичал, защото лицето му бе зачервено и потно.
	— Ако Бил Грифин е в парка, господин Ал Хасан, той сигурно е някакъв проклет призрак. Всичко, което видях, беше едно армейско куче.
	Чертите на мъжа в колата се смръщиха. Лицето му носеше белезите от някога смъртоносната дребна шарка — бе един от малцината преболедували и оцелели. Черните му очи бяха дълбоки, студени и безизразни.
	— И преди съм ти казвал, Мадукс, няма да богохулстваш, докато работиш с мен.
	— Ей, извинявай. О, Ису…
	Подобно на атакуваща кобра, ръката на високия мъж в колата се стрелна напред и пръстите сграбчиха гърлото на Мадукс.
	Мадукс се разтрепери в ужас, а от устата му се изляха странни звуци, опитвайки се да преглътне ругатнята си. Накрая хватката на ръката леко се отпусна. По челото на Мадукс изби пот.
	Очите в колата бяха като огледало — никой не можеше да проникне зад тях. Гласът бе измамно спокоен.
	— Искаш да умреш толкова млад?
	— Хей, ти си мюсюлманин, какво толкова има в едно…
	— Всички пророци са свещени. Авраам, Мойсей, Исус. Всички!
	— Добре, добре. Имам предвид, Ис… — Мадукс изпищя, когато пръстите се стегнаха около гърлото му. — Как бих могъл да зная това?
	След малко пръстите се отпуснаха и освободиха гърлото му. Ръката се прибра.
	— Може би си прав. Очаквам прекалено много от вас, тъпите американци. Но вече знаеш и никога няма да го забравиш. — Това не беше въпрос.
	— Разбира се, господин Ал Хасан, можете да бъдете сигурен.
	Острият поглед на Ал Хасан се втренчи в Мадукс.
	— Но Джон Смит е бил тук. — Той се облегна назад и заговори сякаш на себе си: — Нашият човек откри, че полковникът си е променил полета и цял ден е отсъствал от Лондон. Вашите хора го откриха край Дълес, но вместо да пътува към Мериленд, той се е отправил насам. В същото време нашият почитаем приятел напуска хотела си и го проследява дотук, където се изплъзва от погледа ми. Ти не успя да го откриеш в парка, но съвпадението не ти ли се струва странно. Защо годеникът на д-р Ръсел е тук, ако не да се срещне с Бил Грифин?
	Мадукс си премълча. Вече беше научил, че повечето от въпросите, които неговият бос задаваше, бяха отправени към някаква невидима част от самия него. Тишината нервно се проточи. Около двамата мъже и колата, паркът сякаш дишаше и живееше някакъв странен собствен живот.
	Накрая Ал Хасан сви рамене.
	— Може би греша. Може да е просто съвпадение и Бил Грифин няма нищо общо с присъствието на нашия полковник Смит. Това вече няма значение, останалите ще се погрижат за нашия полковник, нали?
	— Можете да бъдете сигурен. Никога няма да се измъкне от окръг Колумбия.

>>	Глава 5

	__14 октомври, вторник, 1:34 ч.__
	__Форт Детрик, Мериленд__

	В офиса си София Ръсел запали нощната лампа и се стовари на креслото изтощена и объркана. Тази сутрин Виктор Тремон се беше обадил и съобщил, че в дневниците му няма нищо отбелязано за подобен странен вирус нито за индианско племе, наричано народ на „маймунската кръв“. Тремон беше единствената й сламка и сега се чувстваше опустошена, че не можа да й помогне.
	Междувременно целият състав от микробиолози във форт Детрик работеха денонощно, но не се бяха приближили и на милиметър към разрешаването на загадката. Под електронния микроскоп вирусът разкриваше същата сферична форма с ресни и някои протеини, специфични за инфлуенцата. Но той беше несравнимо по-прост от всяка грипна мутация, позната досега, и далеч по-смъртоносен.

	* * *

	След като не успяха да открият прилика с хантавирусите, се опитаха да го сравнят с Ласа, Марбург и Ебола, въпреки очевидната липса на външна прилика. Пробваха и с всяка позната кръвна треска. Най-сетне тази сутрин д-р Ръсел настоя пред генерал Кайлбургер да разсекретят непознатия вирус за останалите лаборатории с биозащита ниво четири и да поискат помощ от всички научни центрове по света. Генералът продължаваше да се противи, все пак имаха само три случая. Но от друга страна, вирусът беше абсолютно непознат и изключително смъртоносен, така че ако се развиеше пандемия, той щеше да понесе огромна отговорност. Накрая с недоволно ръмжене се предаде и изпрати всички доклади, научни записки и кръвни проби към Централната епидемиологична лаборатория ЦЕЛ, специалния патогенен клон на Световната здравна организация, института „Портън Даун“ във Великобритания, университета в Анверс, Белгия, института „Бернард Нох“ в Германия, „Пастьор“ във Франция и останалите „горещи“ лаборатории по света.
	Вече започнаха да пристигат докладите от „горещите“ зони на останалите изследователски центрове. Всички се съгласяваха, че новият патоген много прилича на хантавирус, но не могат да го оприличат с нищо, намиращо се в техните бази данни. Резултатите сочеха, че нито в Централната епидемиологична лаборатория, нито в останалите чуждестранни лаборатории е постигнат някакъв прогрес. Повечето от предположенията бяха просто отчаяни опити за налучкване на истината.

	* * *

	Смъртно уморена, София разтри слепоочията, за да облекчи главоболието, и се наведе над бюрото си. Погледна часовника и се изуми. Беше почти два часът.
	По челото и се извиха тревожни бръчки. Къде беше Джон? Ако се беше върнал снощи, както бе по план, днес трябваше да е на работното си място. Поради напрегнатия й график днес тя не се беше замислила за отсъствието му. Сега, въпреки умората, главоболието и тревогата й за него, не успя да сдържи усмивката си. Имаше четиридесетгодишен годеник, притежаващ любопитството и импулсивността на някой двадесетгодишен. Размахай някоя медицинска мистерия пред Джон и той щеше да забрави за останалия свят.
	И все пак вече трябваше да се е обадил. Скоро закъснението му щеше да е от цял ден. Възможно ли бе генерал Кайлбургер да му бе възложил някоя тайна задача и да не е имал възможност да се обади? Това подхождаше на генерала. Не му пукаше, че са годеници. Ако шефът го изпратеше някъде по задача, тя щеше да научи с всички останали, когато Кайлбургер е в добро настроение и благоволи да го обяви пред целия персонал.
	Замислено се облегна на стола. Всички работеха и през нощта, дори и генералът, който никога не пропускаше да демонстрира, че е на своя пост. Изправи се, внезапно разсърдена на Джон, и закрачи по коридора към кабинета на генерала.

	* * *

	Бригаден генерал д-р Калвин Кайлбургер беше от онези едри мъже с гръмогласни гласове и немного мозък, които армията бързо повишаваше в полковници и ги замразяваше завинаги на този чин. Те често бяха волеви, винаги подли, притежаваха известни качества, но никаква дипломация. Обикновено носеха прякори като Бика или Кучето. Понякога офицери с такива имена пробиваха и по-нагоре, но винаги бяха дребосъци с големи челюсти.
	След като прибави една звезда над това, което би могъл реалистично да очаква, Кайлбургер захвърли медицинските изследвания, гонейки илюзията, че ще може да стане истински генерал и да командва войници. Но за пълководци армията се нуждаеше от умни офицери, които могат да поддържат необходимите контакти с цивилните. Кайлбургер беше толкова зает да се бори за издигането си, че му убягна простата истина: най-правилният му подход би бил да е интелигентен и тактичен. В резултат той се оказа главен администратор на една невъобразима банда от военни и цивилни учени, много от които не понасяха да се подчиняват, особено на такъв тесногръд грубиян като Кайлбургер.
	Несправедливата съдба бе направила полковник-лейтенант Джон Смит най-непочтителният, неконтролируем и изнервящ от всички. Затова при въпроса на София генералът изрева:
	— Сигурен съм, че не съм изпращал полковник Смит на никаква задача! Ако имах някаква деликатна задача, той щеше да е последният, когото бих потърсил! Само това оставаше при всичките номера, които ми върти!
	Колкото по-категоричен беше Кайлбургер, толкова по-ледена ставаше София.
	— Но Джон никога не закъснява.
	— Закъснява вече цяло денонощие и то, когато най-много се нуждаем от него!
	— Ако не сте му се обадили, как ще знае, че е нужен тук? Даже и аз не подозирах колко сериозна е ситуацията, преди да започна с изследванията на вируса. След това бях заета в лабораторията. Работех, надявам се, си спомняте какво означава това. — В интерес на истината, тя дълбоко се съмняваше, че в спомените му е останало нещо от тръпката и възбудата, свързана с лабораторната дейност. Беше чувала, че дори в онези далечни времена той е предпочитал да се занимава с бумащина и да критикува чуждите записки. После настоя. — Трябва да има причина за закъснението му. Или го забавя нещо извън неговия контрол.
	— Като какво например, докторе?
	— Ако знаех, нямаше да губя безценното ви време. Не е в стила му да закъснява, без да ми се обади.
	Кайлбургер се изхили.
	— Според мен е напълно в стила му. Винаги ще си остане проклет пират, душещ за поредното гърне със злато. Вярвайте ми, сигурно се е натъкнал на някой „интересен“ медицински проблем и е изпуснал полета си. Приемете фактите, д-р Ръсел. Той е абсолютно неуправляем и след като се ожените, ще ви се наложи да се оправяте с него. Не ви завиждам.
	София стисна устни, борейки се с огромното си желание да каже на генерала какво мисли за него.
	Той небрежно я разсъблече наум. Винаги беше харесвал блондинките. Начинът, по който си връзваше косата на опашка, беше много секси. Чудеше се дали е руса навсякъде. Когато тя не му отвърна, той й каза с по-успокоителен тон:
	— Не се тревожете, д-р Ръсел. Скоро ще се появи. Поне така се надявам, защото имаме нужда от всеки един специалист за този вирус. Предполагам, че нямате нищо за докладване?
	Тя поклати глава.
	— За да съм честна, идеите ми вече свършиха, както и на останалата част от екипа. Чуждестранните лаборатории също буксуват на едно място. Все още е твърде рано, но всичко, получено отвън, е куп отрицателни резултати или неясни предположения.
	Кайлбургер стовари юмрук по бюрото. Той беше генерал и се чувстваше длъжен да стори нещо.
	— Каза, че вирусът е уникален и никога не е срещан преди?
	— Всичко си има пръв път.
	Кайлбургер изсумтя. Тази история можеше да разруши плановете му да се измъкне от медицинското гето и да постъпи на редовна служба.
	— Мога ли да предложа нещо, генерале? — изпитателно го попита София.
	— Защо не? — горчиво отвърна той.
	— Трите жертви са умрели на много отдалечени едно от друго места. Освен това две от тях са на една възраст, а третата е младо момиче. Двама са мъже, третата е жена. Единият е военнослужещ, другият е ветеран, а третият — цивилен. Как са били заразени? Кой е източникът? Трябва да съществува някакъв център на зараза. Вероятността за три епидемични взрива в един и същи ден и отделени на хиляди мили разстояние е астрономически малка.
	— Какво имате предвид? — както винаги генералът не вдяваше.
	— Ако не открием още заразени около жертвите, трябва да открием връзка помежду им. Необходимо е да проучим живота им. Например възможно е да са били в един и същи хотел преди шест месеца в Милуоки. Може би там са се заразили. Налага се да претърсим и медицинските им записи за предишни инфекции. Те може да са създали антитела.
	Подобно начинание изглеждаше стъпка напред и щеше да докаже, че генерал Кайлбургер действа решително.
	— Ще заповядам на служителите да започнат разследването незабавно. Когато полковник Смит се появи, веднага да излети за Калифорния и да говори с хората, които са познавали майор Андерсън. Ясен ли съм?
	Тя беше толкова бясна, че не успя да се засмее на начина, по който генералът искаше да се представи като холивудската концепция за твърд и решителен американски герой. Излезе от офиса и тръшна вратата зад себе си. В коридора погледна часовника: 1:56. Завладяха я нови тревоги. Какво се е случило с Джон? Къде се губеше?


	__2:05 ч.__
	__Вашингтон, окръг Колумбия__

	Докато караше своя малък „Триумф“ по нощните улици на града, Джон Смит премисляше думите на Бил Грифин, опитвайки се да разбере и премълчаното. Бил беше казал, че е напуснал ФБР. Доброволно или го бяха изгонили? И в двата случая той беше свързан с новия вирус, изпратен вероятно от някоя армейска част на ААМИИЗИБ за изследвания. Сигурно целта е била да се идентифицира и да се предложи метод за лечение. Звучеше рутинно — това бе основната задача на Института.
	Бил Грифин му каза, че е в опасност.
	Неговият доберман разкривайте повече за състоянието на духа му, отколкото двусмислените думи. Ясно бе, че според Грифин съществуваше заплаха и за двамата.
	След срещата Смит внимателно се бе промъквал през мрачния парк, отбягвайки широките пътеки. Начесто беше спирал, за да се огледа и да се ослуша за евентуален преследвач. Когато се добра до реставрирания си „Триумф“, модел 1969 г., отново предпазливо се озърна, преди да влезе в колата. Запали и се отправи на юг, в обратна посока на Мериленд, надявайки се да обърка тайнствените си преследвачи. Въпреки късния час трафикът беше умерен. Чак към четири часа градските артерии опустяваха.
	Първоначално предположи, че ще го преследват с кола. Завиваше внезапно на кръстовищата, ускоряваше се и забавяше ход. Отне му почти цял час, преди да се увери, че никой не го следи.
	Накрая предпазливо изви отново на юг по Уискънсин авеню. Движението беше много слабо, а уличните лампи хвърляха жълти петна по празната улица. Въздъхна тежко, как му се искаше вече да е при София. Може би вече е безопасно да се отправи към дома. Реши да прекоси Потомак и покрай парка Джордж Вашингтон да се насочи към Мериленд. Дори само мисълта за нея го караше да се усмихва. Колкото по-дълго бяха разделени, толкова повече му липсваше. Изгаряше от нетърпение да я вземе в ръцете си. Вече наближаваше реката и се движеше бавно покрай безкрайната редица от модни бутици, барове и ресторанти на Джорджтаун, когато един гигантски камион застана на лявото платно успоредно с малката му кола.
	Беше един от онези динозаври с шест чифта колела, които пренасяха стоки по всички магистрали