Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог — Моята библиотека

КНИГА ПЪРВА

И така, узнахме как Дориан Хоукмун, последният дук на Кьолн се освободи от властта на Черната перла и спаси град Хамадан от посегателствата на Тъмната империя на Гранбретан. След като унищожи своя заклет враг — барон Мелиадус — Хоукмун се отправи на запад, към обсадения Камарг, където го очакваше неговата годеница, Изелда — любимата дъщеря на граф Медни. Придружаваше го в това пътешествие Оладан, човекът-звяр от Българските планини. От Персия двамата поеха към Кипърско море и пристанището Тарабулус, където се надяваха да открият кораб с достатъчно храбър капитан, та да ги отведе право в Камарг. Ала стана така, че се изгубиха сред пясъците на Сирийската пустиня и едва не умряха от жажда и изтощение, докато един ден съзряха руините на Сориандум, в подножието на зелени хълмове, по които пасяха диви овце… А по това време почти навсякъде в Европа вече царуваше Тъмната империя, докато незнайно къде по света Руническия жезъл пулсираше, упражнявайки влиянието си от хиляди мили разстояние върху няколко човешки души, надарени с изключителен характер и неустрашим нрав…

Из „Преданието за Руническия жезъл“

Първа глава
Сориандум

Градът бе неимоверно стар, почти заличен от времето. От пясъците стърчаха излъскани от ветровете каменни плочи и рухнали стени, малкото оцелели кули бяха наклонени, а покривите — хлътнали. Диви овце хрупаха от зелените стръкове, които се показваха в цепнатините на напукания паваж, птици с ярки пера гнездяха между колонадите с избеляла мозайка. Някога великолепен и бляскав, сега градът бе причудливо красив в своето тъжно усамотение. Двамата странници навлязоха сред руините, скрити под покривалото на утринната мараня, заслушани в меланхоличната песен на скитащия из улиците вятър. Копитата потропваха приглушено сред извисяващите се кули, покрити с мъх и плесен, сред разцъфналите в цепнатините на мазилката оранжеви, охрави и пурпурни цветове. Ето такъв видяха Сориандум — градът, изоставен незнайно кога от своите жители.

Двамата конници и едрите животни, които яздеха, не се отличаваха по нищо, под плътния слой прах, който покриваше дрехите им — сякаш бяха наскоро оживели пясъчни статуи. Движеха се бавно и оглеждаха в почуда красотите на този мъртъв град.

Първият от двамата бе висок и строен и въпреки изморения си вид имаше стойката на трениран и опитен войн. Дългата му, руса коса бе избеляла от слънцето, а в светло сините му очи се долавяше намек за спотаено безумие. Ала най-странното, което веднага се набиваше в очи, бе мътно-черната перла сраснала се с челото му, точно над веждите, по средата между очите — стигма, която бе наследил от перверзните експерименти на един учен-магьосник от Гранбретан. Името на този войн бе Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, прокуден от наследствените си земи благодарение завоеванията на Тъмната империя, която жадуваше да властва над целия свят. А Дориан Хоукмун се бе заклел да отмъсти на тази най-могъща нация, обитаваща разкъсваната от войни планета.

Съществото, което яздеше втория кон носеше огромен лък през рамо, а на гърба си бе привързало кочан със стрели. Облечено бе в кожени бричове и цървули от мека, щавена кожа, но цялото му тяло, включително и лицето, бе покрито със ситна червеникава козина. На ръст странното същество едва стигаше до гърдите на Хоукмун. Това беше Оладан, кръстоска между планинска гигантка и магьосник от Българските планини.

Оладан изтупа праха от кожената си наметка и се огледа смутено.

— Не бях виждал толкова красив град. Защо ли обаче е изоставен?

Хоукмун потърка замислено черната перла на челото си, както правеше когато бе озадачен.

— Може би някаква болест — кой знае? Да се надяваме, че ако е болест, вече е напуснала тези места. После ще му мислим. Стори ми се, че чух шум от течаща вода — а това сега е най-важното. После идва храната и накрая — спането, скъпи мой приятелю Оладан…

На един от просторните градски площади откриха стена изсечена от сивкаво-синя скала и покрита с барелефи. Чиста планинска вода бликаше от очите на една красиво изваяна девица и се стичаше към коритото в краката й. Хоукмун се наведе, отпи от водата и избърса с влажни ръце напрашеното си лице. После отстъпи място на Оладан, а накрая оставиха конете да се напоят до насита.

Междувременно Хоукмун бръкна в един от многобройните вързопи на седлото и извади напуканата пергаментова карта, с която ги бяха снабдили в Хамадан. Той плъзна пръст по картата и го спря върху разкривения надпис „Сориандум“. На лицето му цъфна облекчена усмивка.

— Не сме се отдалечили твърде много от пътя — заяви той. — Ей зад тези планини тече Ефрат, а на седмица път нататък е Тарабулас. Тази нощ ще отдъхнем тук, а утре освежени и отпочинали ще продължим пътя.

В отговор Оладан се ухили.

— Обзалагам се, че дотогава ще разгледаш целия град. — Той напръска с вода побелялата си от прах козина, после се изправи и се зае да привързва кочана и лъка. — Но първо да се погрижим за следващия проблем — храната. Няма да се бавя много. Одеве зърнах един див козел сред хълмовете. Довечера ще те гощавам с козе печено. — Той се метна на коня и препусна към порутената градска порта, а Хоукмун смъкна одеждите си, наведе се над коритото и като сумтеше доволно, наплиска запотеното си тяло. Когато привърши с миенето, извади от вързопа чисти дрехи, копринена риза и памучни бричове — дар от царицата на Хамадан Фраубра и ги облече. Беше свалил тежката кожена ризница, подплатена с метални пластини докато пресичаха пустинята, защото не очакваше да се натъкнат на патрули на Тъмната империя. На краката си Хоукмун завърза чифт леки сандали, а като се облече не пропусна да затъкне сабята в пояса си.

Малко вероятно бе някой да ги е проследил до тук, а и градът изглеждаше толкова спокоен, че бе почти невъзможно в него да се спотайва каквато и да било заплаха.

Хоукмун разседла коня, завърза го в сянката на близката стена, излегна се до него и зачака завръщането на Оладан.

Следобедът вече преваляше, когато започна да се пита къде ли се бави другарят му. Още няколко пъти се унася в дрямка, преди тревогата му да нарасне дотолкова, че той стана и наново оседла коня.

Хоукмун знаеше, че за опитен и обигран стрелец като Оладан е твърде маловероятно толкова дълго да преследва своята плячка. Но въпреки това не усещаше присъствието на каквато и да било заплаха. Може би Оладан бе полегнал, също като него, за да подремне, преди да донесе улова. Дори и това да бе причината за неочакваното забавяне, Хоукмун сметна, че ще е добре ако провери сам.

Отпърво насочи коня към градската пора, а след като напусна очертанията на града, отправи се към близките хълмове. Враният жребец изглежда бе възстановил предишната си енергия, защото копитата му едва докосваха тревата и Хоукмун дори трябваше да му стегне юздите, за да намали неговия бяг, когато навлязоха в планината.

Малко по-напред забеляза стадо диви овце, водени от едър, рогат овен, може би същият, който бе споменал Оладан. Само че дребничкият войн не се виждаше никакъв.

— Оладан! — извика гръмогласно Хоукмун и се огледа. — Оладан!

Ала в отговор чу само ехото.

Хоукмун се намръщи, пришпори коня си нагоре по склона, надявайки се, че от високо ще вижда по-надалеч. Овцете се разбягаха от пътя му. Когато излезе на върха, Хоукмун заслони очи от яркото слънце. Огледа се във всички посоки, но не забеляза нито следа от Оладан.

Въпреки това продължи да се озърта с надежда да зърне някъде другаря си и не след дълго забеляза някакво движение долу в града близо до площада с чешмата. Дали очите го мамеха, или наистина бе видял някакъв мъж да се скрива в сянката на улицата, която водеше към източния край на площада? Възможно ли бе Оладан да се е върнал по друг път? Ако е така, защо не бе отвърнал на Хоукмун, когато го повика?

Хоукмун почувства как козината на гърба му настръхва, но това все още не можеше да повярва, че в града дебне заплаха.

Той пришпори коня обратно и прескочи през един участък, където градската стена бе съвсем порутена.

Копитата удряха приглушено в дебелия слой прах, покриващ улицата и Хоукмун насочи коня право към площада, викайки по име другаря си. Ала и този път отговор бе само ехото. На площада нямаше и следа от дребния планинец.

Хоукмун се огледа навъсено, вече почти убеден, че двамата с Оладан не са били сами в града. Но площадът беше съвсем безлюден.

Хоукмун пое по една от близките улици. Ето че скоро дочу съвсем слаб шум, идещ отгоре. Той вдигна глава и присви очи към слънцето, почти сигурен, че е разпознал шума. Малко след това го видя — тъмно очертание, зареяно в небето над него. Лъчите на слънцето блеснаха ослепително върху металната му повърхност и в следния миг шумът се усили — беше металическото дрънчене на огромни бронзови крила. Сърцето на Хоукмун замря.

Над града бавно се спускаше покрит с разноцветни орнаменти орнитоптер, с формата на гигантски кондор. Само една единствена нация на Земята притежаваше подобни машини. Орнитоптерът без съмнение принадлежеше на Тъмната империя на Гранбретан.

Сега вече изчезването на Оладан придобиваше смисъл. В Сориандум имаше войници на Тъмната империя. Не беше изключено да са познали Оладан и да са предположили, че Хоукмун е някъде наблизо.

Защото Хоукмун бе най-големият враг на Тъмната империя.

 

Втора глава
Хюлам д’Аверк

Хоукмун хлътна в една сенчеста пряка, надявайки се, че не са го забелязали от орнитоптера.

Възможно ли бе гранбретанците да са го проследили през пустинята? Малко вероятно. Но как тогава да обясни присъствието им в този затънтен край?

Хоукмун извади масивната сабя от ножницата и скочи от седлото. Чувстваше се беззащитен, докато се прокрадваше край стената, облечен само в тънка копринена риза и памучни бричове.

Орнитоптерът прелетя едва на няколко стъпки от върха на най-високата кула и почти сигурно търсеше именно Хоукмун — човекът, осъден от самия крал-император Хуон на смърт задето бе „предал“ Тъмната империя. И въпреки че Дориан бе посякъл барон Мелиадус по време на битката за Хамадан, нямаше съмнение, че крал Хуон е изпратил нов емисар, който да залови омразния и досаден противник.

Младият дук на Кьолн не се бе надявал, че пътешествието ще мине безпрепятствено, но и не очакваше бедата да го сполети толкова скоро.

Най-сетне застана пред порутена къща, от която повяваше приятна прохлада. Промуши се през вратата и се озова в тесен, облицован с мрамор коридор, чийто стени бяха покрити с мъх и лишеи. На отсрещния край имаше тясна, извита стълба, която го отведе в малка стая на горния етаж, озарена през отвори в стената от лъчите на залязващото слънце. Хоукмун се притисна до стената, наведе се и надзърна през близкия отвор. От тук виждаше съвсем ясно доста голяма част от града, ниско над който летеше орнитоптерът, докато пилотът с маска на лешояд оглеждаше улиците.

Още по-нататък забеляза кула от светлозеленикав гранит. Тя се издигаше горе-долу в центъра на Сориандум и доминираше над града. Орнитоптерът започна да кръжи около тази кула и отпърво Хоукмун предположи, че пилотът го търси именно в нея, но малко след това летящата машина се приземи на плоския й покрив. От кулата изскочиха някакви тъмни фигури и изтичаха при машината.

Въпреки разстоянието, нямаше съмнение, че новопоявилите се също са гранбретанци. Облечени бяха в тежки брони и наметала и въпреки горещината носеха масивни черни маски. Такива бяха извратените нрави на хората от Тъмната империя — независимо от обстоятелствата те никога не се разделяха с маските си. Изглежда с металните маски ги свързваха някакви невидими и неразривни психически връзки.

Маските бяха оцветени в рубинено червено и млечно жълто и оформени така, че да приличат на мечи муцуни — със злобни перлени очи, които лъщяха на слънцето и огромни бивни от слонова кост, извити зловещо напред.

С други думи, тези войни принадлежаха към Ордена на мечката, прославен с жестокостта си из цяла Европа. Шестима души стояха изправени на площадката, заобиколили своя водач, висок и строен мъж, чиято маска от злато и бронз се отличаваше с далеч по-фина изработка — до такава степен, че дори окарикатуряваше останалите маски от ордена. Мъжът се подпираше на раменете на двама от подчинените си — единият толкова едър и мускулест, че наподобяваше исполин, с яки напълно обезкосмени крайници. Дали водачът не беше болен, или ранен? — зачуди се Хоукмун. Но имаше нещо изкуствено, почти театрално в начина, по който се осланяше на хората си. Изведнъж Хоукмун се досети кой може да е водачът на мечките. Нямаше съмнение, че това е Хюлам д’Аверк, французин по произход, ренегат, на времето прочут художник и архитект, привлечен от каузата на Тъмната империя далеч преди Франция да бъде покорена. Човек със загадъчни и странни нрави, д’Аверк несъмнено беше изключително опасен противник.

Ето че водачът на мечките заговори с пилота на орнитоптера, който поклати глава. Изглежда не бе видял самия Дориан, но посочи с ръка мястото, където бе изоставил коня си. Д’Аверк — ако това беше той — се обърна към един от помощниците си, нареди му нещо и той изчезна, за да се появи само след миг, сграбчил с ръце дърпащия се, ядно озъбен Оладан.

Хоукмун въздъхна облекчено, докато гледаше как двама от маскираните войни доближават Оладан до процепа между бойниците. Ако не друго, приятелят му поне бе жив.

В този миг водачът даде нов знак, пилотът се пъхна в тясната кабина на орнитоптера и подаде отвътре разширен като фуния мегафон. Исполинският войн се пресегна, взе мегафона и го нагласи пред устата на своя водач.

Внезапно тишината, легнала над града, бе разцепена от изпълнения с досада, изморен от света глас на водача на мечките.

— Милорд дук фон Кьолн, знаем, че си в града, защото заловихме твоя слуга. След час е залез слънце. Ако дотогава не се предадеш сам, ще подложим приятелчето ти на мъчения…

Сега вече Хоукмун не се съмняваше, че отсреща стои именно д’Аверк. Едва ли имаше друг водач, с подобна осанка и такъв на пръв поглед изморен от всичко глас. Гигантът подаде мегафона на пилота, сетне помогна на своя водач да се дотътри до бойницата, където д’Аверк се подпря и загледа надолу към улицата.

Хоукмун се постара да овладее гнева си и се опита да прецени разстоянието до кулата. Ако скочи през процепа в стената, ще може да премине по серия от ниски плоски покриви, които завършваха с каменна купчина, чийто отсрещен край опираше в основата на кулата. А от там до бойницата пътят не изглеждаше много. Нямаше съмнение обаче, че щяха да го забележат веднага щом напусне прикритието си. Би могъл да тръгне по тъмно, но тогава Оладан можеше и да не е между живите.

Хоукмун плъзна разколебано длан по гладката повърхност на черната перла — спомен от робството, наложено му от Гранбретан. Знаеше, че ако се предаде, ще го убият незабавно, или ще го отведат в сърцето на Тъмната империя, където щяха да го подложат на безкрайни и перверзни мъчения, за да позабавлява господарите на Гранбретан. Помисли си за Изелда, на която бе дарил обичта си, за граф Медни, на когото бе обещал, че ще се върне за да помогне в борбата с Тъмната империя — и за Оладан, на когото пък се бе заклел във вечна вярност, след като дребният човекозвяр му бе спасил живота.

Имаше ли право да пожертва приятеля си? Би ли могъл да оправдае подобна постъпка, дори ако логиката подсказваше, че трябва да остане жив на всяка цена, за да продължи борбата срещу Гранбретан? Но Хоукмун осъзнаваше, че логиката тук не може да бъде от полза. Съзнаваше също така, че жертвата му може да е напразна, защото нямаше никакви гаранции, че водачът на Мечките ще освободи Оладан, веднъж сложил ръка на Хоукмун.

Дориан прехапа устни, стисна здраво дръжката на сабята, сетне взе решение, промуши се през отвора в стената и като се вкопчи с ръка в каменния парапет, размаха острието така, че да го зърнат от кулата. Д’Аверк лениво завъртя глава.

— Първо пусни Оладан и тогава ще дойда при теб — извика Хоукмун. — Защото, ако питаш мен, всички гранбретанци са долни лъжци. Имаш моята дума, че веднага щом освободиш Оладан ще се предам доброволно.

— Може и да сме лъжци — произнесе апатичният глас, — но глупаци не сме. Нима мога да се доверя на думата ти?

— Аз съм дук на Кьолн — произнесе скромно, но гордо Хоукмун. — Никой от моя род не лъже.

Тих, подигравателен смях отекна зад мечата маска.

— Ти може да си наивник, Дориан Хоукмун, но сър Хюлам д’Аверк не е. Ще ми позволиш ли да предложа компромисно решение?

— И какво е то? — запита предпазливо Хоукмун.

— Предлагам ти да изминеш половината от разстоянието, което ни дели, така че да си в обсега на огнестрелите в орнитоптера и тогава ще освободя твоя слуга. — Д’Аверк се изкашля отпаднало и се подпря на бойницата. — Какво ще кажеш?

— И това ако е компромис — извика Хоукмун. — Така ще убиеш и двама ни, без да рискуваш нищо.

— Скъпи мой милорд дук, кралят-император Хуон предпочита да те получи жив и здрав. Уверен съм, че го знаеш. В такъв случай, не разбираш ли, че рискувам собствените си интереси? Ако те убия, най-много да получа баронство, но докарам ли те жив в двореца на краля, титлата пер не ми мърда. Ама ти не си ли чувал нищо за мен? Всички ми викат амбициозният Хюлам д’Аверк.

Въпреки, че предложението звучеше искрено, Хоукмун знаеше добре, че французинът е известен със своята изобретателност. И макар наистина цената му да бе далеч по-висока жив, не беше изключено ренегатът да реши, че не бива да рискува и да убие Хоукмун веднага щом навлезе в обсега на огнестрелите.

Хоукмун обмисли двете възможности, после въздъхна.

— Май ще трябва да приема предложението ти, сър Хюлам. — Той приклекна, готов да скочи на ниските, плоски покриви под него.

И тогава Оладан извика:

— Не, дук Дориан! Нека ме убият! Животът ми не струва тази жертва!

Хоукмун продължи, сякаш не беше чул гласа на своя приятел, отлепи се от корниза и се приземи меко върху покрива. Каменната плоча под краката му потрепери и за миг Хоукмун си помисли, че няма да удържи тежестта му. Но плочата издържа и той затича по нея право към кулата.

Оладан отново изкрещя нещо и се задърпа в ръцете на двамата войни.

Без да му обръща внимание Хоукмун продължаваше напред, стиснал сабята в ръка, но забравил, че може да му потрябва.

Изведнъж Оладан успя да се отскубне и се втурна по тясната площадка, следван от проклинащите гръмогласно войници. Хоукмун го зърна тъкмо когато Оладан спря в дъното на площадката, поколеба се за миг, сетне се преметна през парапета.

В първия миг Дориан застина ужасен, неспособен да разбере смисъла на тази саможертва.

След това стисна още по-здраво дръжката на сабята, вдигна глава и прониза с блеснал от ярост поглед д’Аверк и хората му. Приведе се и се затича към ръба на покрива, усещайки как го следват дулата на огнестрела. Изведнъж зад него се разнесе пронизителен съскащ звук, нетърпимо гореща вълна го удари в гърба и в следния миг Хоукмун скочи и се залюля, увиснал на самия край на покрива, а далеч под краката му се виждаше улицата.

Погледът му спря върху каменните релефи в стената пред него. Хоукмун се люшна така, че да ги доближи и обви ръка около най-близкия, който се спускаше надолу, почти до нивото на улицата. Това бе единственият възможен път за бягство, но дали скулптурата щеше да издържи тежестта му? На места бе покрита с дебели пукнатини.

Нямаше време за губене. Хоукмун се плъзна, хвана се за една удобна издатина и в същия миг чу подозрително пропукване, като от строшен изгнил зъб. Хоукмун побърза да се прехвърли на следващата издатина, после на тази под нея, а отгоре се сипеха парчета натрошени камъни и се разбиваха далеч под него, в паважа на улицата.

Още няколко прехвърляния и Хоукмун скочи в праха, сред камъните от скулптурата. Веднага се затича, но не встрани от кулата, а право към нея. Не разполагаше с готов план, движен бе единствено от желанието час по-скоро да отмъсти на д’Аверк за убийството на Оладан.

Не след дълго стигна входа на кулата и още щом влезе, до ушите му стигна металното дрънчене от подкованите ботуши на войните на д’Аверк, които бързаха надолу по стъпалата. Хоукмун се втурна насреща им и избра подходящо място, където бе достатъчно тясно, та противникът да го напада поединично. Пръв насреща му се появи самият д’Аверк, спря като видя Хоукмун, сетне посегна с облечената си в бронирана ръкавица ръка и измъкна дългата сабя.

— Виждам, че си бил достатъчно глупав да не се възползваш от възможността за бягство, която ти предостави глупавата саможертва на твоя другар — проговори почти състрадателно прикритият зад мечата маска рицар. — А сега, искаш или не, ще трябва да те убия… — при тези думи той се закашля, преви се на стълбите в привидна агония и се подпря отпаднало на стената. После даде знак на якия набит мъж зад него, който Хоукмун бе забелязал горе на площадката. — Ще помоля за прошка, скъпи милорд дук… но проклетата болест намери твърде неподходящ момент за поредния пристъп. Екардо, ще бъдеш ли така добър…?

Мускулестият Екардо скочи с готовност напред, изсумтя нещо неразбрано и измъкна от пояса къса двуостра бойна секира. В другата си ръка държеше сабя, а на лицето му изгря щастлива усмивка.

— Благодаря, господарю. Да видим сега, колко ги бива нещастниците, лишени от маски. — Той приближи Хоукмун с котешка пъргавина.

Дориан зае позиция, готов да посрещне първата атака.

Изведнъж Екардо се хвърли със страшен вик напред и секирата му срещна острието на Хоукмун. В следния миг сабята на Екардо полетя към незащитената гръд на Дориан. Все още невъзстановен напълно от изтощителното пътуване и глада, Хоукмун едва успя да избегне смъртоносния удар. Но все пак острието разпори бричовете му и го одраска по крака.

В същия миг Хоукмун се извъртя от натиска на секирата и удари със сабята си право в маската на Екардо, разчупвайки закривените напред бивни. Екардо изруга и отново опита да го промуши със сабята, но Хоукмун го притисна към стената, а секирата на противника остана заклещена под тялото му. В този момент Дориан пусна сабята си да виси на късия шнур, сграбчи китката на Екардо и я стисна, принуждавайки го да разтвори стисналите дръжката на брадвата пръсти.

Екардо вдигна бронираното си коляно и го заби в слабините на Хоукмун. Въпреки острата болка Хоукмун не разтвори хватката си, дръпна Екардо, извъртя го и го блъсна надолу по стълбите с цялата си тежест.

Екардо се стовари с оглушителен грохот на площадката и не помръдна.

Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.

— Е, сър, възстановихте ли се?

Д’Аверк отметна назад покритата с орнаменти маска и отдолу се показа бледо, болнаво лице на инвалид. Устата му беше сгърчена в измъчена усмивка.

— Ще се постарая — рече той. После пристъпи напред с гъвкавостта и бързината на опитен и добре трениран фехтовач.

Този път Хоукмун взе инициативата и скочи, изпънал сабята пред себе си, надявайки се да изненада своя противник. Ала въпреки привидно болнавия си вид и ленивите маниери д’Аверк отби удара с непредвидена пъргавина.

Едва сега Хоукмун си даде сметка колко опасен е противникът му. Спомни си също, че Екардо може всеки миг да дойде на себе си и отново да се включи в боя и тогава Хоукмун щеше да е затиснат между двама.

Танцът на остриетата бе толкова бърз, че сякаш двамата опоненти бяха разделени от стоманена преграда. Д’Аверк се усмихваше, а очите му блестяха от удоволствие. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на рядко и великолепно изпълнено музикално произведение.

Изнурен от дългия път през пустинята, все още неукрепнал от неволите, Хоукмун осъзнаваше, че няма да издържи дълго в тази надпревара. Отчаяно търсеше някаква, дори най-малка пролука в защитата на д’Аверк. Ето че ненадейно противникът му се подхлъзна на едно срутено стъпало. Хоукмун нанесе рязък удар, но не само бе отблъснат, а и получи като добавка лека рана на ръката.

А зад д’Аверк пристъпваха нетърпеливо и останалите войни от Ордена на мечката, очакващи да довършат Хоукмун, стига да им се отдаде подобна възможност.

Хоукмун бързо губеше сили и не след дълго премина в защита, като едва успяваше да отбие острите удари, прицелени в очите, шията, сърцето или корема му. Отстъпи крачка назад, после втора.

На третата чу зад гърба си сподавен стон, което означаваше, че Екардо идва на себе си. Още малко и щеше да падне в ръцете на мечките.

Но му беше все едно, след като неговият приятел — Оладан, бе загинал. Хоукмун отбиваше все по-отпаднало ударите и предчувстващ близката победа д’Аверк се усмихна още по-широко.

Решил да не остави Екардо зад гърба си, Хоукмун заотстъпва бързо надолу по стълбите, без да се обръща. Изведнъж рамото му се блъсна в някакво тяло и той се извърна, очаквайки да види насреща си Екардо.

Ала в следния миг от изненада едва не изпусна сабята си.

— Оладан!

Дребният човекозвяр тъкмо вдигаше сабята — доскоро принадлежала на Екардо — над главата на размърдващия се мечок.

— Аха — жив съм. Но не ме питай как. И за мен самия е мистерия.

В същия миг Оладан стовари плоското на сабята върху шлема на Екардо. Рицарят се отпусна безжизнено.

Нямаше повече време за приказки. Хоукмун едва успя да отбие следващия удар на д’Аверк. Ала пътем зърна изненада в погледа му.

Хоукмун използва този миг на колебание за да се прокрадне под гарда на противника си, острието му удари бронираното рамо на д’Аверк, но той успя да го отклони встрани и на свой ред се хвърли в атака. Зад гърба му се хилеха зловещо мечите маски на останалите войни.

Хоукмун и Оладан заотстъпваха към вратата, надявайки се да запазят преимуществото на позицията си. През следващите десетина минути боят продължи без нито една от страните да наклони везните на своя страна, а в това време двамата приятели успяха да убият трима гранбретанци и да ранят други двама. Ала Хоукмун едва държеше сабята си.

Изцъклените му от умора очи с мъка различаваха противниците, които ги обкръжаваха все по-плътно. Изведнъж до ушите му стигна тържествуващият вик на д’Аверк: „Искам ги живи!“ и после той рухна под наплива на металната вълна.

 

Трета глава
Призрачният народ

Осукани в тежки вериги така, че едва си поемаха дъх, Хоукмун и Оладан се озоваха в подземията на кулата, които изглежда на дълбочина достигаха толкова, колкото се издигаше постройката над тях.

Най-сетне спряха пред масивната врата на някаква подземна килия, която преди вероятно е служила за склад, но сега изпълняваше ролята на тъмница.

Тук ги захвърлиха на голия каменен под. Оставиха ги да полежат известно време, сетне ги претърколиха грубо с ботуши, а над двамата се надвеси, с факла в ръка, мускулестият Екардо, чиято зловещо ухилена маска лъщеше заканително в мрака. До него бе застанал д’Аверк, все още вдигнал маската си назад, а зад двамата издигаше ръст високият войн, който Хоукмун бе съгледал по-рано. Д’Аверк попиваше устните си с алена копринена кърпа и се облягаше уморено на мускулестото рамо на своя подчинен. Той се закашля театрално и се усмихна на своите пленници.

— Опасявам се, господа, че скоро ще трябва да ви напусна. Този подземен въздух хич не ми влияе добре. Но предполагам, че едва ли ще причини вреда на двама млади руменобузи здравеняци като вас. Все пак, мога да ви успокоя, че вие също няма да останете дълго тук. Помолих да ми изпратят по-голям орнитоптер, който да ви откара и двамата в Сицилия, където е станът на нашите главни сили.

— Значи вече сте превзели Сицилия? — попита почти равнодушно Хоукмун. — И този остров ли падна в ръцете ви?

— Да. Тъмната империя не си губи времето. Ще ви призная, че именно аз, — д’Аверк се закашля с насмешлива скромност и прикри устни с кърпа — съм героят на Сицилия. Благодарение на моето гениално командване островът падна без особени усилия. Не искам да кажа, че съм постигнал кой знае какъв успех, защото Тъмната империя разполага с множество кадърни пълководци. Но все пак, през последните месеци Империята набеляза значителни успехи — както в Европа, така и на изток.

— Но Камарг все още се държи — подхвърли Хоукмун. — И това сигурно вбесяха вашия крал-император.

— О, Камарг едва ли ще издържи на продължителна обсада — отвърна безгрижно д’Аверк. — Защото смятаме да съсредоточим главните си сили, цялото си внимание ако щете, върху тази малка провинция. Кой знае, може вече да е паднала…

— Не и докато граф Медни е жив — усмихна се Хоукмун.

— Ах да… — поклати глава д’Аверк. — Наскоро чух, че бил тежко ранен, а в последната битка загинал фон Вилач.

Хоукмун не знаеше да вярва ли на д’Аверк. Макар лицето му да не издаваше нищо, новината го беше разтърсила дълбоко. Наистина ли беше паднал Камарг — и ако е така, каква съдба бе сполетяла Изелда?

— Виждам, че новината те разтревожи — промърмори д’Аверк. — Но не се страхувай, дук Дориан, защото дори да превземем Камарг, ще го запазим непокътнат. Възнамерявам да поискам за себе си тази провинция — като възнаграждение за залавянето ти. А на моите верни сподвижници — той махна небрежно с ръка към заобикалящите го войни — ще раздам постове, та да управляват, когато отсъствам. Те всички споделят не само неволите, но и радостите — колкото и малко да са — на моя живот. Няма да е честно, ако не са част и от този предстоящ триумф. Екардо, например ще стане мой пръв заместник, а Питър смятам да направя граф.

Зад маската на гиганта се разнесе доволно сумтене. Д’Аверк се усмихна.

— Вярно, момчето не е особено обременено с мозък, но затова пък силата и лоялността му не подлежат на съмнение. Може би ще го поставя на мястото на граф Медни.

Хоукмун се размърда ядосано.

— Ти наистина си отвратително чудовище, д’Аверк, но не смятам да се поддам на уловките ти, макар че именно това целиш. Моето време отново ще дойде. Може би ще успея да избягам. Ако го направя — тогава ти ще заживееш в постоянен страх от деня, когато можем да се срещнем, но с разменени роли.

— Какъв невероятен изблик на оптимизъм, скъпи Дориан. Но моля те, почивай си, събирай сили, защото ще са ти нужни, когато те върна в Гранбретан.

При тези думи д’Аверк се поклони подигравателно и излезе, следван от хората си. Светлината в килията угасна и Хоукмун и Оладан останаха в непрогледен мрак.

— Знаеш ли — промърмори не след дълго Оладан — направо не е за вярване докъде стигнахме за толкова кратко време. Все още не зная сънувам ли, мъртъв ли съм, или това е голата действителност.

— Но какво се случи с теб? — попита Хоукмун. — Помислих, че си загинал, след като се строполи от високото.

— Така и трябваше да стане — съгласи се Оладан, — ако по средата на падането не бях прибран от призраци.

— Призраци ли? Шегуваш се.

— И през ум не ми минава. Тези същества — дето приличат на призраци — се появиха от един прозорец на кулата и ме отнесоха безпрепятствено до земята. На външен вид са като хора, само дето не усещах докосването им…

— Паднал си, ударил си се и всичко това ти се е привидяло.

— Може и да си прав — рече Оладан, но после продължи с променен глас. — Но ако е така, значи продължавам да сънувам. Я погледни наляво.

Хоукмун изви глава и възкликна изумено от гледката. Съвсем ясно различаваше фигура на мъж, само че беше с мътновато-бял цвят и стената отзад прозираше.

— Това ако не е класически призрак — каза Хоукмун. — Странно, че споделям съня ти…

Тих, музикален смях се разнесе от изправената над тях фигура.

— Вие не сънувате, странници. И ние сме хора като вас. Само дето масата на нашите тела е леко променена. Истината е, че не съществуваме в едно и също измерение с вас. Ала в действителност сме напълно реални. Ние сме жителите на Сориандум.

— Значи не сте изоставили града си — сети се Оладан. — Но как тогава достигнахте това… странно състояние.

Човекът-призрак се засмя отново.

— Чрез контрол на ума, научни експерименти, както и овладяване тайните на времето и пространството. Искрено съжалявам, че не мога да се разпростра по-обстойно върху този въпрос, защото в процеса на нашето усъвършенстване ние изобретихме, между всичко останало, и един напълно нов език и термините, които би трябвало да използвам, няма да ви говорят нищо. Но в едно ще ви уверя още сега — не сме изгубили способността си да преценяваме характера на нашите събеседници и веднага определихме, че вие сте наши приятели, а онези другите — истинските врагове.

— Ваши врагове? Но защо? — учуди се Хоукмун.

— По-късно ще обясня. — Призрачният човек полетя над пода и накрая увисна пред Хоукмун. Младият дук почувства странен натиск върху тялото си и неочаквано се издигна във въздуха. Въпреки прозрачния си вид човекът-призрак притежаваше далеч повече сила от обикновения смъртен. В този момент от сенките изплуваха още две призрачни създания, едното вдигна Оладан, а второто разтвори ръце и от дланите му лумна ослепителна светлина, която затрептя по стените на тъмницата и озари цялото помещение. Хоукмун забеляза, че призрачните хора са високи и стройни, с аристократични лица и очи бели като на слепци.

Първоначално бе предположил, че жителите на Сориандум се движат свободно през стените, но сега видя, че са се спуснали от широк отвор в тавана, зад който започваше тъмен тунел. Може би в далечното минало от тук са спускали вързопите със стоки.

Ето че призрачните хора се издигнаха към гърлото на тунела и влязоха в него, а далеч над тях се виждаха мъждукащите в небето звезди и лъщящата месечина.

— Къде ни отнасяте? — прошепна Хоукмун.

— В едно безопасно място, където ще можем да ви освободим от веригите — отвърна човекът, който го носеше.

Когато стигнаха горния край на тунела и почувстваха хладния полъх на нощта в лицата си, групата спря, а третият член, останал без товар, продължи напред, за да провери дали отвън не се спотайват гранбретанци. После даде знак на останалите да го последват и те продължиха да се носят из разрушението улици на потъналия в мълчание град, докато накрая спряха пред една най-обикновена на вид триетажна сграда, която изглеждаше малко по запазена от останалите постройки, но пък бе лишена от врати, или прозорци на първия етаж.

И отново призрачните хора вдигнаха Оладан и Хоукмун и ги пренесоха през широкия прозорец на втория етаж във вътрешността на къщата.

Стаята, в която се озоваха, бе съвсем оголена.

— Какво е това място? — запита Хоукмун все още объркан от преживяното.

— Тук сме се настанили — отвърна призрачният човек. — Не сме много. Вярно е, че живеем векове наред, но не можем да се възпроизвеждаме. Такава беше цената, която заплатихме, за да се превърнем в това, което сме сега.

В това време през вратата проникнаха още няколко призрачни фигури — не само на мъже, но и на жени. Всички бяха с крехки, стройни тела и красиви, фини черти, нямаха никакви дрехи и на пръв поглед изглеждаха изтъкани от полупрозрачна, млечновата субстанция. Лицата и телата им изглеждаха недокоснати от времето и от тях се излъчваше такова спокойствие, че Хоукмун почувства как неусетно се отпуска.

Един от новодошлите носеше миниатюрен инструмент, не по-голям от кутрето на Хоукмун. Той докосна с него катинарите, с които бяха заключени веригите. Един по един тежките катанци изщракаха и само след минута Хоукмун и Оладан бяха свободни.

Хоукмун седна и разтърка схванатите си мускули.

— Благодаря ви — каза той. — Спасихте ме от неминуема зла участ.

— Щастливи сме, че ви бяхме от полза — отвърна един от призрачните, който се отличаваше с малко по-нисък ръст. — Аз съм Ринал, бивш главен съветник в управата на Сориандум. — Той се приближи със засмяно лице. — Всички се питаме, дали на свой ред и вие бихте се съгласили да ни помогнете.

— С удоволствие ще сторя всичко, което е по силите ми, за да се отплатя за помощта ви — отвърна с готовност Хоукмун. — Та какво се иска от мен?

— Става дума, че ние също сме заплашени от странните войни, с техните зловещи маски на чудовища — каза му Ринал. — Защото те са намислили да изтрият от лицето на земята Сориандум.

— Да го изтрият? Но защо? Този град не ги заплашва с нищо — пък и е твърде отдалечен, за да събужда апетитите им.

— Не съвсем — поклати глава Ринал. — Ние подслушахме разговорите им и узнаехме, че Сориандум им е нужен със строго определена цел. Намислили са до построят някаква висока кула, която да побира стотици от техните летящи машини. А от тук ще изпращат тези машини в още по-далечни страни, където да участват в предстоящите сражения.

— Ясно — промърмори Хоукмун. — Сега вече всичко си застава на мястото. Затова значи са избрали именно д’Аверк, който е бивш архитект, да оглавява тази мисия. Наоколо има достатъчно строителен материал, който ще използват за да построят база за орнитоптерите, а от друга срана мястото е достатъчно затънтено, та никой да не разкрие замисъла им. И този път Тъмната империя се готви да изненада своите противници с неочакван ход. Трябва да бъдат спрени!

— Трябва, дори за да бъдем спасени ние — продължи Ринал. — Защото, виждате ли, ние сме неразривно свързани с този град, далеч повече, отколкото бихте могли да си представите. Ние съществуваме като едно цяло. и ако градът бъде разрушен, с него ще загинат и жителите му.

— Но как да ги спрем? — чудеше се Хоукмун. — И с какво бих могъл да ви помогна аз? Вие сигурно разполагате с далеч повече възможности, благодарение на изключителните ви научни познания. А аз имам само една сабя — и тя е в ръцете на д’Аверк!

— Нали казах, че сме свързани с града — продължи да обяснява търпеливо Ринал. — И тъкмо в това е въпросът. Не можем да го напуснем. Много отдавна се отървахме и от такива ненужни неща, като машините. Закопахме ги в един хълм на много мили от Сориандум. Но ето, че сега се нуждаем от една от тези машини, ала няма как да я вземем. Вие можете да го сторите вместо нас, защото макар и смъртни, сте надарени с възможността да се движите на воля.

— С удоволствие ще го направя — съгласи се Хоукмун. — Опишете ми точно къде е тази машина и аз веднага ще отида за нея. Колкото по-рано, толкова по-добре, защото не след дълго д’Аверк ще узнае за бягството.

— Вярно, че бързината е от съществено значение — съгласи се Ринал, — но пропуснах да ви кажа нещо важно. Пренесохме тези машини в онези далечни времена, когато все още можехме да напускаме града, поне на известно разстояние. Но за да сме сигурни, че никой няма да ги докосне в наше отсъствие, построихме едно метално чудовище, което да ги охранява от нежелани посетители. Тази машина-пазач може да убива — и ще погуби всеки, независимо от произхода му, дръзнал да проникне в пещерата.

— И как ще обезвредим това чудовище? — попита Оладан.

— Има само един начин — рече с въздишка Ринал. — Трябва да се сражавате с него и да го победите.

— Разбрах — усмихна се Хоукмун. — Значи, избягахме от една заплаха, за да срещнем друга, макар и по-малка.

Ринал го спря с ръка.

— Не съвсем. Защото решението за това трябва да е изцяло ваше. Ако смятате, че животът ви е по-ценен в името на някоя друга кауза, тогава забравете молбата ни и си вървете.

— Дължа ви своя живот — каза Хоукмун. — И съвестта ми няма да е чиста, ако напусна Сориандум със съзнанието, че градът ви ще бъде унищожен, а жителите — погубени, докато Тъмната империя ще се сдобие с още една възможност да всее хаос сред народите на Изтока. Не — ще извърша каквото се иска от мен, макар че без оръжия задачата изглежда непосилна.

Ринал даде знак на един от сподвижниците си, той изчезна и не след дълго се върна, носейки сабята на Хоукмун, както и късия меч, лъка и стрелите на Оладан.

— Това беше най-лесната част — усмихна се Ринал. — Но освен това сме приготвили още едно оръжие за вас. — Той подаде на Хоукмун миниатюрния прибор, с чиято помощ бе отключил катинарите на веригите. — Запазихме го, когато се разделихме с всички останали машини. Може да отваря всяка брава — достатъчно е само да го насочите към отвърстието. С негова помощ ще проникнете в голямата пещера, където механичното чудовище охранява всички стари машини на Сориандум.

— И коя машина по-точно ви е нужна? — попита Оладан.

— Не е голяма, горе-долу колкото човешка глава. Ще я забележите, защото блести във всички цветове на дъгата. Прилича на кристал, но всъщност е метална. Основата й е от оникс, а над нея е монтиран осмоъгълен предмет. В склада сигурно има две. Ако можете донесете и двете.

— И какво прави тази машина? — попита Хоукмун.

— Ще видите сами, като се върнете с нея.

— Ако се върнем — подчерта с мрачно изражение Оладан.

 

Четвърта глава
Механичното чудовище

След като се подкрепиха с храна и вино, отмъкнати от продоволствените запаси на д’Аверк от призрачните хора, Хоукмун и Оладан препасаха оръжията и се приготвиха да напуснат къщата. Двама от призрачните подхванаха всеки от тях и ги отнесоха до улицата.

— И нека Руническия жезъл да ви пази — прошепна единият от тях, — защото научихме, че му служите.

Хоукмун се извърна, с намерение да попита откъде другият е чул този слух. За втори път някой споменаваше, че е служител на Руническия жезъл, макар Хоукмун да нямаше ни най-малка представа за това. Но преди да успее да заговори призрачният човек беше изчезнал.

Хоукмун се намръщи озадачено и пое към края на града.

 

* * *

 

Когато навлязоха сред хълмовете, на няколко мили от Сориандум, двамата спряха за да се ориентират. Ринал им бе казал да търсят грамадна каменна пирамида, издигната преди векове от неговите предци. Най-сетне я забелязаха — нейните излъскани от ветровете каменни плочи лъщяха като сребро на лунната светлина.

— Сега трябва да поемем на север — каза Хоукмун — и да намерим хълма, от който е бил изсечен гранитът за пирамидата.

Още половин час им беше нужен, докато открият търсения хълм. Изглеждаше сякаш бе отсечен с гигантски меч, но с времето целият бе покрит с трева и буренаци.

Хоукмун и Оладан приближиха основата, в единия край скрита от гъсти храсталаци. Шмугнаха се между тях и откриха тясна цепнатина, която се губеше навътре в скалата. Това беше тайният ход за пещерата, в която хората от Сориандум бяха скрили своите машини.

Отвъд цепнатината се разполагаше просторна подземна галерия. Оладан запали факлата, която бяха взели за тази цел и на трепкащата светлина от пламъка двамата огледаха пещерата, чийто стени бяха така гладки, че явно са били изсечени от човешка ръка.

Припомняйки си дадените инструкции Хоукмун пресече галерията и огледа отсрещната стена, търсейки белег в стената, горе-долу на нивото на очите. Най-сетне го забеляза — няколко драскулки на непознат език и под тях мъничка дупка. Хоукмун извади прибора, който му бяха дали и го насочи към дупката.

В същия миг почувства леко потръпване в пръстите на ръката. Скалата пред него се разтърси. Отнякъде нахлу въздух и пламъкът на факлата едва не угасна. Стената отпред започна да сияе, стана прозрачна и накрая съвсем изчезна.

— Всъщност тя ще си е на мястото — беше им обяснил Ринал — само че временно ще бъде преместена в друго измерение.

Стиснали саби в ръце, двамата продължиха предпазливо в широкия тунел, озарен от хладна, зеленикава светлина, която бликаше от стените като през замъглено стъкло.

Точно пред тях имаше още една стена. В средата й мъждукаше малка червена точка и Хоукмун насочи инструмента към нея.

Отново повя топъл въздух. Този път течението бе толкова силно, че едва не ги събори. После стената засвети в бяло, стана млечновата и накрая изчезна от погледа.

Следващият участък от тунела бе озарен в синьо сияние, а стената отпред бе съвсем черна. Когато и тя изчезна, озоваха се в тунел от жълти камъни и вече знаеха, че пещерата с машините и нейният механичен пазач е пред тях.

Хоукмун спря, за да използва инструмента за последен път.

— Ще разчитаме на две неща — хитрост и бързина — рече той на Оладан. — Защото чудовището зад стената ще бъде задействано в мига, когато влезем.

Той млъкна, защото до ушите им долетя зловещ звук от метално дрънчене и тежък тропот. Стената отпред потрепери, сякаш нещо огромно се бе подпряло на нея.

Оладан я огледа, а в погледа му се четеше съмнение.

— Дали да не се откажем. В края на краищата, защо да рискуваме животите си напразно…

Но Хоукмун вече бе включил инструмента и стената започна да губи материална субстанция, докато въздухът в тунела отново се раздвижи. Зад стената се разнесе смразяващ душата вопъл, едновременно на болка и разочарование. Преградата, която ги делеше от последната галерия порозовя, избледня и накрая изчезна — разкривайки металното чудовище.

Изглежда внезапното изчезване на стената го беше смутило, защото в първия миг то остана неподвижно. Беше приклекнало на металическите си крака и разноцветните му стоманени люспи ги заслепяваха с блясъка си, а двамата изглеждаха като джуджета пред него. По цялото протежение на гръбнака, ако се изключеше врата, стърчаха остри като нож шипове. Тялото донякъде напомняше на горила, с къси предни крака, а задните бяха издължени и завършваха със завити метални нокти. Очите му бяха фасетни, като на насекомите и лъщяха с менящи се цветове, а широко разтворената паст бе изпълнена с наточени като бръснач зъби.

Зад гърба на механичното чудовище се виждаха купища от най-различни машини, подредени покрай стените. Помещението поразяваше с размерите си. Някъде по средата, тъкмо на мястото, където предполагаше Ринал, забелязаха двата кристални прибора, заради които бяха тук. Хоукмун ги посочи с ръка и понечи да заобиколи чудовището, за да изтича при тях.

Внезапното му движение сякаш изкара чудовището от объркването, в което го бяха заварили. То изпищя пронизително и се втурна по петите им, а от устата му бълваше непоносим мирис на разлагащ се метал.

Хоукмун зърна с крайчеца на окото, че огромната, снабдена с метални нокти ръка се протяга към него. Извъртя се рязко и в същия миг се блъсна в някаква крехка машина, която се стовари шумно на пода и се разхвърча на хиляди части. Ръката прелетя само на сантиметри от лицето му, сви се в пестник, сетне отново се разтвори и замахна за повторен удар. Този път Хоукмун беше подготвен и отскочи навреме.

Чудовището изрева разочаровано, завъртя се, забеляза Оладан и връхлетя върху него.

Оладан задраска отчаяно назад, но не беше достатъчно бърз, металното чудовище го сграбчи в шепата си и бавно го поднесе към отвратителната си стоманена зурла. Хоукмун извика и удари със сабя чудовището в слабините. То изхърка и пусна жертвата си. Оладан остана да лежи безжизнено в ъгъла, изгубил съзнание, или убит…

Хоукмун отстъпи пред напредващото чудовище, после внезапно смени тактиката, преви се и се шмугна между разтворените му крака. Докато металното чудовище се извърташе, той се шмугна повторно.

Чудовището изрева свирепо и размаха заострените си нокти наоколо. Изведнъж подскочи високо във въздуха, стовари се на земята с оглушителен грохот и се затича към Хоукмун, който се прокрадваше зад две по-масивни машини, опитвайки се да приближи инструментите, заради които бе дошъл.

Чудовището разблъска машините встрани, изпълнено със сляпо желание да довърши жертвата си. Хоукмун спря, съгледал една машина разтворена като фуния в единия край. На другия край на фунията стърчеше дръжка. Машината приличаше на някакво странно оръжие. Без повече да мисли Хоукмун дръпна ръчката. Разнесе се едва доловим шум, но това изглежда бе единственият резултат от действието му.

А чудовището вече се надвесваше над него.

Хоукмун се приготви за отчаяна защита, решен да удари чудовището в очите, които му изглеждаха единственото слабо място. Ринал му бе казал, че чудовището не може да бъде победено в директен двубой, но успее ли да го заслепи, ще има известни шансове.

В мига, когато чудовището застана на една линия с машината, то внезапно се олюля и от устата му се отрони мъчителен стон. Може би някакъв невидим за окото лъч го бе засегнал, или по някакъв начин бе повлиял на функционирането на сложните му вътрешни механизми. Хоукмун извика радостно, убеден, че е надвил чудовището. Но почти веднага металното създание разтърси тяло и започна да напредва отново, макар и с бавни, сякаш болезнени движения.

Хоукмун видя, че чудовището доста бързо си възвръща силите. Трябваше да го удари веднага, защото втора възможност едва ли щеше да му се отдаде. Той изтича напред. Чудовището бавно завъртя глава. Хоукмун скочи на хлъзгавите му плещи, изкачи се по люспите и обви с крака врата на металното създание. Чудовището изръмжа и вдигна ръка за да го смъкне от себе си.

Хоукмун се изви отчаяно напред, замахна с дръжката на сабята и изби първо едното, а сетне и второто око. По пода се посипаха ситни прозрачни частици.

В отговор металното чудовище изпищя и вдигна ръце, но не към Хоукмун, а към повредените си очи, а младият дук използва този миг за да скочи на земята и да изтича при кристалните машини.

Пътем разтвори торбата, която бе взел със себе си и напъха вътре машините.

А механичното чудовище покосяваше всичко около себе си. от ударите със стените и околните машини хвърчаха искри. Макар и ослепено, то не бе загубило силата си.

Хоукмун се прокрадна пъргаво покрай бясно въртящото се чудовище изтича при вратата, където лежеше Оладан, метна дребосъка на рамо и се втурна в тунела.

Изглежда чудовището бе доловило шума от стъпките му, защото се понесе след него. Хоукмун затича още по-бързо, а сърцето му удряше така лудо, сякаш щеше да изхвърчи от гърдите.

Преследването продължи по тесните тунели, докато неочаквано Хоукмун се озова в предната галерия, завършваща с тясна цепнатина, зад която бе външният свят. Металното чудовище нямаше да успее да го последва отвъд цепнатината.

Хоукмун побърза да се промуши през нея и още щом почувства хладния нощен въздух той въздъхна облекчено и положи Оладан на пясъка. Малкият човекозвяр дишаше и на пръв поглед не се виждаше нищо счупено. По-сериозно изглеждаше само кървавото охлузване на челото му, което можеше да обясни и защо е в безсъзнание. Докато опипваше тялото му за други рани през цепнатината се мярнаха блестящите люспи на чудовището.

От устните на Оладан се отрони тих стон.

— Оладан, жив ли си? — повика го изплашено Хоукмун.

— Уф… главата ми ще се пръсне — изстена Оладан. — Къде сме?

— В безопасност. Опитай се да станеш. Скоро ще се зазори, а трябва да сме в Сориандум преди изгрев слънце, инак хората на д’Аверк ще ни забележат.

Оладан се надигна, олюлявайки се и смръщи болезнено чело. От цепнатината долетя яростния вопъл на чудовището и металическо дрънчене от ударите в скалата.

— В безопасност, казваш? — рече Оладан и се огледа. — Но за колко дълго?

Хоукмун се извърна. Огромна пукнатина зееше над тесния проход в скалите и се разширяваше при всеки удар на механичното чудовище.

— Мисля, че сега му е времето да се махаме — извика Хоукмун, вдигна вързопа и затича към Сориандум.

Не бяха изминали и половин миля, когато зад тях се разнесе оглушителен трясък. Двамата се озърнаха тъкмо на време, за да видят как скалата се разцепва и през новообразувания широк отвор се появява чудовището. Околните хълмове се огласиха от свирепия му вик, който сигурно бе стигнал чак до Сориандум.

— Чудовището е сляпо, — обясни Хоукмун — така че едва ли ще може да ни последва. Но ще сме в по-голяма безопасност, когато стигнем града.

Затичаха се още по-бързо и скоро се озоваха в покрайнините на Сориандум.

Зазоряваше се, когато доближиха къщата, обитавана от призрачния народ.

 

Пета глава
Машината

Ринал и още двама от призрачните ги посрещнаха пред къщата и ги отнесоха до втория етаж. В този момент слънцето изгря на хоризонта и под ярките му лъчи хората-призраци изглеждаха още по-нереални. Изгубил търпение Ринал пръв се зарови във вързопа на Хоукмун.

— Точно такава я помнех — промърмори той, докато въртеше кристалната машина пред очите си, за да я огледа по-добре. Ръката му допря леко осмоъгълният предмет, монтиран върху подложката от оникс. — Не е необходимо повече да се боим от маскираните войни. Сега вече можем да им избягаме, когато пожелаем…

— Но нали казвахте, че няма никакъв начин да напускате града? — учуди се Оладан.

— Това е вярно. Но с помощта на тези машини можем да вземем целия град с нас — стига да имаме късмет.

Хоукмун тъкмо се готвеше да разпита Ринал по-подробно, когато от улицата долетя някаква глъчка и той изтича при прозореца, за да надникне предпазливо. Долу стояха д’Аверк и още двадесетина войници. Един от тях сочеше с ръка прозореца.

— Вероятно са ни видели — прошепна Хоукмун. — Трябва да се махаме. Не можем да се бием с тях — твърде много са.

Ринал го погледна разтревожено.

— Но не можем и да си тръгнем. Ако решим да използваме машината точно сега, това би означавало да ви оставим право в лапите на д’Аверк и хората му. Не зная какво да реша.

— Използвайте тази ваша машина — посъветва го Хоукмун — и оставете на нас да се тревожим за д’Аверк.

— Не можем да ви оставим да загинете! Не и след онова, което направихте за нас.

— Използвайте машината!

Но Ринал все още се колебаеше.

От улицата достигна нов шум и Хоукмун надникна през прозореца.

— Донесли са стълба. Всеки момент ще са тук. Използвай машината си, Ринал.

Ето че и жената-призрак подкрепи Хоукмун.

— Използвай машината, Ринал. Ако това, което чухме, е вярно, тогава наистина нашият приятел едва ли ще пострада, когато попадне в плен при д’Аверк.

— Какво искате да кажете? — попита Хоукмун. — Откъде знаете?

— Защото имаме приятел, който не е от нас — обясни му жената. — Понякога ни гостува и ни носи новини от външния свят. Той също служи на Руническия жезъл…

— Да не е Рицаря в Мрамор и Злато? — прекъсна я Хоукмун.

— Ами да и той ни каза, че вие…

— Дук Дориан! — извика Оладан, като сочеше прозореца. Първата от мечите маски се беше показала през него.

Хоукмун извади сабята от ножницата, хвърли се към парапета и заби острието в гърлото на нахалника, точно под подбрадника. Мъжът полетя назад и се строполи на улицата със сподавен вик. Хоукмун сграбчи стълбата и се опита да я тласне назад, но тя бе солидно закрепена отдолу. Още един войн се изравни с прозореца, Оладан го удари със сабята по металния шлем, но мъжът продължаваше да се държи. Хоукмун пусна стълбата и посече с острието пръстите на нападателя. Мечият войн изкрещя от болка и рухна надолу по стълбата.

— Машината! — извика отчаяно Хоукмун. — Използвай я, Ринал. Не можем да ги задържим дълго.

Зад гърба му се разнесе лек мелодичен звън и за миг Хоукмун почувства леко замайване, но трябваше да отбива устрема на следващия нападател.

Изведнъж всичко наоколо затрептя, а стените на къщата се озариха в ярко червена светлина. Долу на улицата войните крещяха с цяло гърло — не от изненада, а по-скоро от страх. Хоукмун не можеше да си обясни какво толкова ги беше уплашило.

Вдигна глава и забеляза, че целият град сияе в същата алена светлина и всички къщи, до последната тухла трептят в синхрон с вибрациите на машината. После неочаквано градът изчезна и Хоукмун полетя надолу към земята.

Някъде отдалеч до слуха му достигна гласът на Ринал:

— Оставяме на твое разположение двойника на тази машина. Това е нашият дар, за да ти помогнем срещу твоите врагове. Машината е в състояние да премества цели участъци от Земята в други, малко по-различни измерения на време-пространството. А нашите врагове никога не ще получат Сориандум…

В този миг Хоукмун се приземи на паважа, Оладан тупна близо до него и двамата откриха, че от града не е останала и следа. Вместо това земята наоколо беше разровена, сякаш някой съвсем наскоро я беше изорал.

Недалеч от тях се бяха скупчили войните от Гранбретан, начело с д’Аверк и всички до един се озъртаха ужасено.

Незнайно как металното чудовище беше стигнало града и се беше устремило право към тях. Само след минута земята под краката му се изпълни с трупове на гранбретанци. Останалите войни, подканвани от д’Аверк, се опитваха да заобиколят чудовището и да го унищожат.

Острите стоманени шипове лъщяха ярко на слънцето, металните зъби потракваха в зловещата паст, а ноктите му сграбчваха меката плът на войните и я късаха като хартия.

— Виждам, че чудовището ще се погрижи за тях — рече Хоукмун. — Виж — конете ни. — Само на триста стъпки от тях стояха двата могъщи коня. Хоукмун и Оладан изтичаха при тях, възседнаха ги и ги пришпориха далеч от мястото, където доскоро се намираше градът Сориандум, и където металното чудовище правеше на пихтия войните на д’Аверк.

След като уви грижливо странния подарък от призрачния народ, Хоукмун даде знак да продължат към брега.

В застланата с изсъхнала трева степ се яздеше значително по-леко и двамата не след дълго подминаха хълмистата земя и се спуснаха в долината, през която течеше река Ефрат.

Решиха да лагеруват на брега на широката река, докато обсъдят по какъв начин да я прехвърлят, защото водите й бяха буйни и ако можеше да се вярва на картата, която носеше Хоукмун, най-близкият брод бе на няколко мили на юг от тях.

Хоукмун плъзна поглед по реката, чийто води бяха озарени в кървавочервено от залязващите лъчи на слънцето. От устните му се отрони тиха, но мъчителна въздишка и Оладан вдигна учудено глава от леглото си при огъня.

— Какво те гризе, господарю Дориан? Не се ли радваш, задето се измъкнахме толкова лесно?

— Ако нещо ме гризе, това е мисълта за бъдещето, Оладан. Помисли само — ако д’Аверк не ни е излъгал и граф Медни наистина е тежко ранен, а фон Вилач убит, тогава страхувам се, че като се върнем, ще намерим в Камарг само пепелища — както се бе заканил на времето барон Мелиадус.

— Нека първо стигнем там — опита се да го ободри Оладан. — Не е изключено д’Аверк да те е заблудил преднамерено. В едно не се съмнявам — че Камарг още се държи. От онова, което си ми разказвал, стигнах до заключението, че тази провинция е добре подготвена за продължителна обсада и не се съмнявам, че ще може да издържи на атаките на Тъмната империя. Ще видиш, че…

— Дали ще видя? — произнесе Хоукмун, свел поглед към земята. — Ще видя ли, Оладан? Д’Аверк беше толкова самоуверен, когато говореше за победите на Гранбретан. Ако наистина Сицилия е тяхна, тогава трябва да са завладели вече и части от Италия и Испания. Не разбираш ли какво означава това?

— Да си призная, географските ми познания отвъд Българските планини са доста слаби — поклати засрамено глава Оладан.

— Това означава, че всички пътища за Камарг — както по суша, така и по море — са отрязани от ордите на Тъмната империя. Дори и да стигнем морето, дори да намерим кораб, какви шансове имаме да пресечем безпрепятствено Сицилианския канал? Морето сигурно гъмжи от гранбретански кораби.

— Но защо да пътуваме по море? Защо да не използваме пътя, по който ти стигна изток?

Хоукмун сбърчи вежди.

— По-голямата част от този път го летях с фламингото. Освен това, ще се забавим поне два пъти повече, ако минен от там. А не е изключено да срещнем по пътя си войски на Гранбретан.

— И така да е — ще заобиколим земите, които са преминали в тяхна власт. — Но поне ще имаме някаква възможност, докато в открито море, както сам казваш, няма къде да се скрием.

— Вярно е — кимна замислено Хоукмун. — Но това означава да пресечем Туркиа — ще пътуваме няколко седмици. От друга страна, ще вземем кораб в Черно море, в което доколкото знам, все още рядко се срещат корабите на Тъмната империя. — Той разгледа картата. — Точно така — през Черно море ще стигнем Румъния, а там вече опасността ще расте с всеки изминал ден, защото силите на Тъмната империя ще са навсякъде. Но струва ми се, че имаш право — шансовете ни по този маршрут са по-големи, особено ако успеем да убием няколко гранбретанци и да се преоблечем в дрехите им. Това им е недостатъка на тези маски — че никога не знаеш кой се крие под тях — приятел или враг. Ако не беше този проклет таен език, който използва всеки от ордените, щяхме да си пътуваме спокойно чак до Камарг — прикрити зад техните брони и маски.

— Значи променяме пътя — рече Оладан.

— Да. Утре призори потегляме на север.

Следващите няколко дни двамата вървяха покрай брега на Ефрат, право на север, пресякоха границата на Сирия и Туркиа и достигнаха тихото бяло градче Бирачек, където Ефрат ставаше река Фират.

Подозрителният съдържател в страноприемницата на Бирачек отпърво ги взе за войници на Тъмната империя и отказа да им даде стаи, но Хоукмун посочи перлата в челото си и каза: „Името ми е Дориан, аз съм последният дук на Кьолн и заклет враг на Гранбретан“ и се оказа, че дори гостилничарят в това забутано градче е чувал за него.

Малко след това двамата се наместиха в бирхалето на страноприемницата и поръчаха леко сладко вино. Близо до тях седяха търговци от пътуващ керван, които бяха пристигнали по-рано през деня в Бирачек.

Търговците бяха мургави на вид мъже, с черни къдрави коси и лъскави бради, като намазани с олио. Носеха кожени ризи и ярко оцветени вълнени фусти и се загръщаха в дебели вълнени наметала, покрити с геометрични фигури в оранжево, черно и жълто. Както сами се похвалиха на околните, тези наметала сочели, че са хора на Йенаха, заможен търговец от Анкара. В поясите си бяха затъкнали къси ятагани, с богато инкрустирани дръжки и покрити с надписи остриета. Личеше си, че тези търговци са опитни не само в алъш-вериша, но и в ръкопашния бой.

Водачът им, Салем, с ястребов нос и пронизителен поглед се наведе през масата и заговори тихо на Кьолнския дук и Оладан.

— Сигурно сте чули, че емисари на Тъмната империя са посетили Истанбулския халиф, който е разрешил срещу солидно заплащане един доста голям отряд от маскирани войни да се настани зад стените на града?

Хоукмун поклати глава.

— Напоследък бяхме откъснати от света. Но щом казвате, сигурно е така. Пък и е съвсем типично за гранбретанците, каквото не могат да вземат със сила, получават го срещу злато. Едва когато парите им привършват предпочитат да прибягват до своите армии и оръжия.

Салем кимна.

— И аз така мисля. Значи смятате, че Туркиа също не е в безопасност от западните пълчища?

— Нито една част на света не е в безопасност. Те протягат ръка дори към Амарек. Мечтаят да завладеят земи, за които се говори в легендите. Намислили са да покорят и Азиакомуниста, но първо ще трябва да я открият. Арабия и Изтока са само попътна спирка за техните армии.

— Но ще им стигнат ли силите? — учуди се Салем.

— Сила имат предостатъчно — отвърна уверено Хоукмун. — Безумие също, а то ги прави свирепи, ненаситни и изобретателни. Имах възможност да посетя Лондра — столицата на Гранбретан — и да се уверя, че архитектурата й е като превърнат в реалност брилиантен кошмар. Срещнах се лично с краля-император, в неговия тронен глобус, изпълнен с млечнобяла течност — този човек е надарен с мъдрост, безсмъртие, а гласът му е звънлив като на юноша. Разгледах лабораториите на техните учени-магьосници — безброй галерии с чудновати машини, много от тях преоткрити или изобретени наново от самите гранбретанци. Разговарях с техните велможи, научих какви са амбициите им и се уверих, че в тях се крие безумие, каквото никой от нас, простосмъртните не е в състояние да си представи. Те са безчовечни, безчувствени и гледат на нас като на низши същества, а отношенията по между им са хладни като лед. Те разпъват мъже, жени и деца, пък дори и животни, за да украсят друмищата, по които стъпват техните завоевателни армии…

Салем се облегна назад и вдигна ръка към челото си.

— О, стига, дук Дориан, не преувеличавате ли…?

Хоукмун се изправи рязко и надникна в очите на Салем.

— Слушай какво ти казвам, търговецо от Туркиа — с нито една дума не съм преувеличил злото, което иде от Гранбретан!

Салем отпърво се намръщи, а сетне потрепери.

— Аз… аз ви вярвам — промърмори той. — Но ми се иска, да се лъжете. Защото, как тогава бедният народ на Туркиа ще спре такава сила?

Хоукмун въздъхна.

— Нямам готово решение. Бих казал, че трябва да се обедините, да не им позволявате да ви отслабят чрез злато с подкупи, но само ще си загубя времето, защото хората по природа са алчни и не желаят да видят истината, когато са заслепени от блясъка на златото. Противопоставяйте им се, ще ви посъветвам аз, с благородство и храброст, с мъдрост и вяра в идеалите. Ала онези, които дръзват да го сторят нерядко изчезват безследно, или биват подложени на страшни мъчения, пред очите им изнасилват или разчекват жените им, децата им се превръщат в перверзно забавление за войниците или изгарят на кладите, поглъщащи понякога цели градове. Но пък ако не им се противопоставяте, ако бягате от битката на живот и смърт, тогава и вас ще ви сполети тази участ или ще се превърнете в същите уроди, жадуващи за безчестия и участващи в зловещите насилия само за да отървете кожата. Говоря ви искрено, макар искреността да не ми позволява да ви подбуждам към подобни деяния. Аз съм техен заклет враг, посветил съм живота си на борбата срещу тях, но нямам нито могъщи съюзници, нито кой знае какъв късмет, а и осъзнавам, че няма вечно да им се изплъзвам, макар досега да успявах с лекота. И все пак, ако се вслуш