Майкъл Крайтън
Разкриване (1) — Моята библиотека

„Незаконна практика в областта на заетостта е работодателят: (1) да откаже да назначи, да не назначи, да уволни или да дискриминира по друг начин лице по отношение на трудовото възнаграждение, условията на труд или свързаните с извършваната работа привилегии поради расата, цвета, религията, пола или националността на лицето; или (2) да ограничава, сегрегира или класифицира работниците и служителите или кандидатите за работа по начин, който лишава или може да лиши лицето от възможности за работа, или да се отрази по друг неблагоприятен начин върху статута му на работник или служител поради расата, цвета, религията, пола или националността на съответното лице.“

 

Закон за гражданските права от 1964 година, Член VII

„Властта не е нито в мъжки, нито в женски род.“

Катарин Греъм

ПОНЕДЕЛНИК

ОТ: ДК/М АРТЪР КАН „ТУИНКЪЛ“/КУАЛА ЛУМПУР/МАЛАЙЗИЯ

ДО: ДК/С ТОМ САНДЪРС СИАТЪЛ (У ДОМА)

ТОМ,

ПРЕДВИД СЛИВАНЕТО РЕШИХ, ЧЕ Е ПО-ДОБРЕ ДА ТИ ПРАТЯ СЪОБЩЕНИЕТО У ДОМА, А НЕ В СЛУЖБАТА. САМО 29% ОТ ПРОИЗВОДСТВЕНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ НА „ТУИНКЪЛ“ СА НАТОВАРЕНИ ВЪПРЕКИ ВСИЧКИ УСИЛИЯ. ПРОВЕРКИТЕ НА УСТРОЙСТВАТА ПОКАЗВАТ ВРЕМЕ НА ТЪРСЕНЕ ОТ ПОРЯДЪКА НА 120–140 МИЛИСЕКУНДИ, БЕЗ ДА Е ЯСНО НА КАКВО СЕ ДЪЛЖИ НЕСТАБИЛНОСТТА НА ТОЧКИТЕ. ОСВЕН ТОВА ОЩЕ ИМАМЕ ТРЕПТЕНИЯ ПО ЕКРАНИТЕ, КОИТО ВЕРОЯТНО СЕ ДЪЛЖАТ НА ПРОЕКТА ВЪПРЕКИ ПОПРАВКИТЕ ОТ ДС/С МИНАЛАТА СЕДМИЦА. ПРОБЛЕМЪТ МАЙ ОЩЕ НЕ Е РЕШЕН. КАК ВЪРВИ СЛИВАНЕТО? ЩЕ СТАНЕМ ЛИ БОГАТИ И ПРОЧУТИ? ПОЗДРАВИ В АВАНС ЗА ПОВИШЕНИЕТО.

АРТЪР

Том Сандърс изобщо не смяташе да закъснява за работа в понеделник, 15 юни. В седем и половина сутринта влезе в банята в дома си на Бейнбридж Айланд. Знаеше, че до десет минути трябва да се облече, да се избръсне и да излезе от къщи, за да хване ферибота в осем без десет и да пристигне на работа към осем и половина — навреме, за да обсъди оставащите въпроси със Стефани Каплан преди срещата им с адвокатите на „Конли-Уайт“. Очертаваше се напрегнат работен ден и току-що полученият от Малайзия факс само усложняваше нещата.

Сандърс беше началник на отдел в „Диджитал Комюникейшънс Текнолоджи“ в Сиатъл. Цяла седмица в службата цареше бъркотия, защото нюйоркският издателски конгломерат „Конли-Уайт“ купуваше „Диджи Ком“. Сливането щеше да предостави на „Конли“ важна издателска технология за следващото столетие.

Ала последните новини от Малайзия не бяха добри и Артър с пълно право ги беше пратил на домашния му номер. Трудно щеше да обясни на хората от „Конли-Уайт“ просто защото те не…

— Том? Къде си? Том?

Жена му Сюзан го викаше от спалнята Той подаде глава изпод душа.

— Къпя се!

Тя отвърна нещо неразбрано. Том излезе и се пресегна за хавлиената кърпа.

— Какво?

— Питах можеш ли да нахраниш децата.

Сюзан беше адвокатка и работеше четири дни седмично в една фирма в центъра на града. Понеделник й беше почивен ден, за да прекарва повече време с децата, но не я биваше в къщната работа. Затова кризите бяха често явление в понеделник сутрин.

— Том? Ще ми направиш ли услугата да ги нахраниш?

— Не мога, Сю — извика Том. Часовникът над мивката показваше седем и трийсет и четири минути. — Вече съм закъснял.

Завъртя крана, за да се избръсне и насапуниса лицето си. Беше хубав, движенията му се отличаваха с лекотата на спортист. Докосна синината отстрани от футболния мач с отбора на фирмата в събота Контузи го Марк Луин — бърз, но непохватен. А и Сандърс вече остаряваше за футбол. Все още беше в добра форма, не наддаваше повече от два килограма над нормата, но докато прокарваше пръсти през мократа си коса, забеляза посивели кичури. Каза си, че е време да си признае възрастта и да се ориентира към тениса.

Сюзан влезе все още по хавлия. Жена му винаги изглеждаше хубава сутрин, дори да бе станала току-що. Свежата й красота не се нуждаеше от грим.

— Сигурен ли си, че не можеш да ги нахраниш? — попита тя. — Ох, ама че синина! Здравата си се ударил. — Целуна го лекичко и остави на плота голяма чаша димящо кафе. — До осем и петнайсет трябва да заведа Матю на педиатър, децата не са хапнали нищо, а аз още не съм се облякла. Моля ти се, нахрани ги! Много ти се моля! — Сюзан закачливо разроши косите му, хавлията й се разтвори. Без да се загръща, тя се усмихна. — Ще ти се отплатя…

— Сю, не мога. — Том разсеяно я целуна по челото. — Имам среща, не бива да закъснявам. Сюзан въздъхна.

— Е, ще се оправя сама — Тя излезе сърдита. Сандърс започна да се бръсне. Миг по-късно чу гласа на жена си:

— Хайде, деца, да вървим! Елайза, обуй обувките. — Последва мрънкането на Елайза, която беше на четири години и не обичаше да слага обувки. Сандърс почти се бе избръснал, когато пак чу гласа на Сюзан: — Елайза, веднага се обуй и слез с брат си долу! — Детето смрънка нещо и Сюзан изкрещя: — Елайза-Ан, на теб говоря!

После почна да тръшка чекмеджетата на шкафа за бельо в коридора. Двете деца се разплакаха.

Елайза, която се разстройваше и от най-малкото напрежение, влезе в банята с нацупено личице и сълзи в очите.

— Татко… — захълца тя.

Том я прегърна с едната ръка, а с другата продължи да се бръсне.

— Достатъчно голяма е, за да помага — извика Сюзан от коридора.

— Мамо — запищя детето и се вкопчи в крака на Сандърс.

— Елайза. млъквай веднага!

Но тя само се разрева още по-силно. Сюзан тропна с крак в коридора. Сандърс никак не обичаше дъщеря му да плаче.

— Добре, Сю, ще ги нахраня. Спря водата и взе на ръце детето.

— Хайде, Лайз — каза той, докато бършеше сълзите й, — време е да закусваш.

Излязоха в коридора По лицето на Сюзан се четеше облекчение.

— Трябват ми само десет минути, не повече — каза тя. — Консуела пак закъснява. Не знам какво й става.

Сандърс не отговори. Деветмесечният им син Мат седеше насред коридора, размахваше дрънкалка и плачеше. Сандърс го взе със свободната си ръка.

— Хайде, деца — подкани ги той, — да вървим да ядем. Докато вдигаше Мат, хавлиената кърпа се плъзна надолу по краката му и той я сграбчи. Елайза се закиска.

— Виждам пишката ти, татко. Тя размаха краче и го ритна.

— Не бива да риташ тати там — каза Сандърс. Притеснен, пак се уви с кърпата и тръгна по стълбите към долния етаж. Сюзан завика след него:

— Не забравяй, че Мат взема витамини с кашата. Капни му ги по дозата. И не му давай от оризовата каша, плюе я. Сега обича пшеничена.

После влезе в банята и тръшна вратата след себе си.

Дъщеря му го изгледа сериозно.

— Пак ли ще е един от онези дни, татко?

— Да, така излиза.

Докато вървеше по стълбите, Сандърс си помисли, че ще изпусне ферибота и ще закъснее за първата среща. Е, не много, само няколко минути, но и това беше достатъчно, за да му попречи да обсъди предварително нещата със Стефани. Можеше обаче да й се обади от ферибота и после…

— Аз имам ли пишка, татко?

— Не, Лайз.

— Защо, татко?

— Ами просто така. милинка.

— Момчетата имат пишки, а момичетата шушулки — тържествено заяви Елайза.

— Правилно.

— Защо, татко?

— Ей така.

Сандърс остави дъщеря си на един стол до кухненската маса, придърпа от ъгъла високото столче и намести в него Мат.

— Какво искаш за закуска, Лайз? Оризови ядки или „Чекс“?

— „Чекс“.

Мат заблъска по стола с лъжичката. Сандърс извади от шкафа кутията и паничка, после пшеничената каша и по-малка купичка за Мат. Елайза го наблюдаваше внимателно, докато той отваряше хладилника, за да извади млякото.

— Татко?

— Какво има?

— Искам мама да е щастлива.

— Аз също, миличка.

Том направи пшеничената каша и сложи купичката пред Мат. После взе паничката на Елайза, започна да сипва от кутията и я погледна.

— Достатъчно ли е?

— Да.

Той наля отгоре млякото.

— Не, татко! — извика дъщеря му и избухна в плач. — Исках аз да сипя млякото!

— Извинявай, Лайз…

— Извади го… извади млякото… — крещеше; тя в пълна истерия.

— Съжалявам, Лайз, но това е…

— Исках аз да сипя млякото! — Дъщеря му се изхлузи от стола, тръшна се на пода и зарита. — Извади го, извади млякото!

Елайза постъпваше така по няколко пъти на ден. Уверяваха го, че е временно. Съветът към родителите бе да проявят твърдост.

— Извинявай — каза Сандърс. — Просто ще трябва да го изядеш, Лайз.

Седна до масата, за да нахрани Мат. Синът му бръкна в кашата и я размаза по очите си. После също ревна.

Сандърс взе кърпа, за да избърше лицето на Мат. Забеляза, че кухненският часовник показва осем без пет. Помисли, че може би е най-добре да се обади в службата и да предупреди, че ще закъснее. Но първо трябваше да укроти Елайза — тя все още се търкаляше по пода и пищеше за млякото.

— Успокой се. Елата, няма страшно! Успокой се. — Той взе нова купа, напълни я с пшеничени ядки и подаде на дъщеря си картонената опаковка мляко, за да си налее сама. — Заповядай.

Тя скръсти ръце и се нацупи.

— Не искам.

— Елайза, веднага наливай млякото!

Детето се покатери на стола.

— Добре, татко.

Сандърс седна, избърса лицето на Мат и започна да го храни. Момчето тутакси млъкна и загълта лакомо кашата. Горкото, беше гладно. Елайза стъпи на стола, взе картонената опаковка и разсипа мляко по цялата маса.

— Ау!

— Няма нищо!

С едната ръка Том грабна кухненската кърпа и избърса масата, а с другата продължи да храни Мат.

Елайза придърпа кутията с кашата до купичката си, загледа се в картинката с Гуфи на гърба и започна да яде. Мат лапаше здраво до нея. За миг в кухнята настъпи спокойствие.

Сандърс погледна през рамо: почти осем часът. Трябваше да се обади, в службата.

Влезе Сюзан, облечена в джинси и бежов пуловер. Чертите й бяха спокойни.

— Извинявай, обърках се — каза тя. — Благодаря ти, че пое закуската.

Сюзан го целуна по бузата.

— Щастлива ли си, мамо? — попита Елайза.

— Да, съкровище. — Сюзан се усмихна на дъщеря си и пак се обърна към Том. — Аз ще продължа. Не бива да закъсняваш. Нали днес е големият ден? Денят, когато ще обявят повишението ти.

— Надявам се.

— Обади ми се веднага щом разбереш.

— Непременно.

Сандърс стана, оправи хавлиената кърпа около кръста и се запъти към горния етаж да се облече. Движението по улиците се задръстваше преди ферибота в осем и двайсет. Трябваше да побърза, за да не закъснее.

 

Спря на мястото си зад бензиностанцията „Шел“ на Рики и забърза по покритата с плочи алея към ферибота. Качи се броени мигове преди да отпътуват. Двигателите тътнеха под краката на Сандърс, докато той минаваше през вратата към главната палуба.

— Хей, Том!

Той погледна през рамо. Отзад се приближаваше Дейв Бенедикт — адвокат в кантора, която обслужваше много фирми за високи технологии.

— И ти ли го изпусна в осем без десет? — попита Бенедикт.

— Да. Шантава сутрин.

— Не ми говори! Мислех да съм в службата още преди час. Но нали свърши учебната година, Джени не знае какво да прави с децата, докато почне лагерът.

— Ъхъ.

— Вкъщи е пълна лудница — каза Бенедикт и поклати глава Настъпи пауза. Сандърс усети, че адвокатът е преживял сутрин, подобна на неговата, но не навлязоха в повече подробности. Сандърс често се чудеше защо жените обсъждат с приятелки и най-интимните дреболии от брака си, докато мъжете предпочитат дискретно да мълчат.

— Както и да е — обади се Бенедикт. — Как е Сюзан?

— Добре. Дори много добре. Бенедикт се ухили.

— Защо тогава куцаш?

— Фирменият отбор по футбол имаше мач в събота. Поразгорещихме се.

— До това води играта с деца — отряза Бенедикт. „Диджи Ком“ се славеше, че назначава все млади хора.

— Хей — извика Сандърс. — Аз вкарах гол.

— Така ли?

— Точно така. Получих пас. Стигнах победоносно до наказателната зона. И после ме фраснаха.

Наредиха се за кафе пред бюфета на главната палуба.

— Всъщност бих предположил, че днес отрано ще си на линия — отбеляза Бенедикт. — Нали днес е големият ден на „Диджи Ком“?

Сандърс взе кафето и разбърка захарина.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма ли днес да обявят сливането?

— Какво сливане? — невъзмутимо попита Сандърс. Сливането беше тайна. Знаеха само неколцина от ръководството на „Диджи Ком“. Том загледа Бенедикт неразбиращо.

— Я не се прави на ударен — рече Бенедикт. — Чух, че работата е опечена А Боб Гарвин днес щял да обяви преструктурирането заедно с куп нови повишения. — Бенедикт отпи от кафето. — Гарвин се оттегля, нали?

Сандърс сви рамене.

— Ще видим.

Разбира се, Бенедикт проявяваше нахалство, но Сюзан работеше често с адвокати от неговата кантора и Сандърс не можеше да си позволи да е груб. Още едно усложнение на деловите отношения във време, когато всички съпруги работят.

Двамата излязоха на палубата, застанаха до перилата и се загледаха как къщите на Бейнбридж Айланд се губят в далечината. Сандърс кимна към къщата на Уинг Пойнт, която години наред беше вила на Уорън Магнюсън по времето, когато той беше сенатор.

— Чух, че пак е продадена — каза Том.

— Така ли? Кой я е купил?

— Някакъв тъпанар от Калифорния.

Бейнбридж остана зад кърмата. Двамата се загледаха в сивите води на протока. Кафето димеше под лъчите на утринното слънце.

— Е — подхвана пак Бенедикт, — допускаш ли, че Гарвин може да не се оттегли?

— Никой не знае — отвърна Сандърс. — Преди петнайсет години Боб е изградил фирмата от нулата. В началото продавал боклучави модеми от Корея. Още когато никой не е знаел какво е „модем“. Сега фирмата разполага с три сгради в центъра на града и големи клонове в Калифорния, Тексас, Ирландия и Малайзия. Боб строи факсмодеми с размера на монета, продава програмни продукти за факсове и електронна поща, навлезе в областта на СД-РОМ и разработи затворени алгоритми, които през следващото столетие би трябвало да го превърнат в основен доставчик на образователните пазари. Изминал е дълъг път от времето, когато е пробутвал тристабодови модеми. Не зная дали може да се откаже.

— Не е ли част от условията за сливането? Сандърс се усмихна.

— Ако си чувал за някакво сливане, Дейв, трябва да ми разкажеш. Защото аз не зная нищичко.

Наистина Сандърс не знаеше какви са условията на предстоящото сливане. Работата му включваше разработка на СД-РОМ и електронни бази данни. Колкото и да бяха важни за бъдещето на фирмата — всъщност именно заради тях „Конли-Уайт“ купуваше „Диджи Ком“, — тези области си оставаха главно технически. А Сандърс беше именно технически специалист. Не го информираха за решенията, вземани на най-високо равнище.

Имаше някаква ирония в положението на Сандърс. Преди години, когато работеше в Калифорния, участваше активно във вземането на управленски решения. Ала откакто преди осем години дойде в Сиатъл, значително се отдалечи от центровете на властта.

Бенедикт отпи от кафето.

— Ами разбрах, че Боб със сигурност ще се оттегли и за председател ще назначи жена.

— Кой ти каза? — заинтересува се Сандърс.

— Нали вече има жена, която е финансов директор?

— Да, разбира се. От доста време.

Финансов директор на „Диджи Ком“ беше Стефани Каплан. Едва ли обаче щеше да ръководи цялата фирма. Мълчалива и съсредоточена, Каплан беше компетентна, но мнозина във фирмата не я обичаха. И Гарвин нямаше особена слабост към нея.

— Знаеш ли — продължи Бенедикт, — чух слухове, че ще посочи жена, която ще поеме ръководството до пет години.

— А в слуховете не се ли споменават имена? Бенедикт поклати глава.

— Мислех си, че знаеш. В края на краищата нали става дума за твоята фирма.

 

На обляната от слънцето палуба Сандърс извади мобифона си и набра номера. Обади се секретарката му Синди Улф. — Кабинетът на господин Сандърс.

— Здрасти. Аз съм.

— Здрасти, Том. На ферибота ли си? — Да. Ще дойда малко преди девет.

— Добре, ще им кажа. — Синди замълча и Том изпита усещането, че тя много внимателно подбира думите си. — Тази сутрин е доста напечено. Току-що идва господин Гарвин, търсеше те.

Сандърс се намръщи.

— Мен ли търсеше?

— Да. — Нова пауза — Мм, май беше доста изненадан, че те няма.

— Каза ли какво иска?

— Не, но влезе в доста кабинети по етажа, говореше с хората. Нещо става, Том.

— Какво?

— Никой не ми казва нищо — отговори Синди.

— Ами Стефани?

— Обади се и й казах, че още не си дошъл.

— Нещо друго?

— Търси те и Артър Кан от Куала Лумпур да пита дали си получил факса.

— Получих го. Ще му се обадя. Друго?

— Не, това е всичко, Том.

— Благодаря ти, Синди.

Сандърс натисна копчето, за да прекъсне линията.

Застанал до него, Бенедикт посочи телефона.

— Тези машинки са невероятни. Стават все по-малки, нали? Произвеждате ли такива?

Сандърс кимна.

— Без него съм загубен. Особено напоследък. Кой може да запомни толкова много номера? То е не само телефон, ами и телефонен указател. Виж! — Той започна да показва възможностите му на Бенедикт. — Паметта може да съхрани до двеста номера. Записват се с първите три букви от името.

Сандърс натисна копчетата К-А-Н, за да набере международния код и номера на Артър Кан в Малайзия. После щракна бутона за потвърждение на избирането. Чу се дълга поредица от електронни сигнали — общо тринайсет с кодовете за страната и града.

— Божичко — възкликна Бенедикт, — на Марс ли се обаждаш?

— Почти. В Малайзия. Там притежаваме завод.

„Диджи Ком“ имаше клон в Малайзия едва от година Там се произвеждаха новите възпроизвеждащи устройства за СД-РОМ — подобни на плеъри за компактдискове. само че предназначени за компютри. В целия отрасъл бе постигнато споразумение, че скоро информацията ще е цифрова и по-голямата част от нея ще се съхранява на компактдискове. Всичко щеше да е на диск: компютърни програми, бази данни, дори книги и списания.

И ако досега това не бе станало, причината беше в прословутата тромавост на СД-РОМ. Потребителите трябваше да чакат пред празните екрани, докато устройствата жужаха и щракаха, а работещите с компютри никак не обичат да чакат. Въпреки че в отрасъла бързината се удвояваше на година и половина, през последните пет години подобренията в СД-РОМ бяха значително по-скромни. Технологията „Спийдстар“ на „Диджи Ком“ беше опит за решаване на проблема с ново поколение устройства под кодовото име „Туинкъл“. Устройствата „Туинкъл“ бяха два пъти по-бързи от всички останали в света Монтираха ги в малки самостоятелни мултимедийни плеъри със собствен екран. Можеха да се пренасят на ръка и да се ползват в автобуса или във влака Щяха да предизвикат истинска революция. Но сега заводът в Малайзия имаше проблеми с производството на новите бързи устройства.

Бенедикт отпи от кафето.

— Вярно ли е, че си единственият началник на отдел, който не е инженер?

Сандърс се усмихна.

— Точно така. Започнах в маркетинга.

— Не е ли необичайно? — попита Бенедикт. — Не чак толкова В маркетинга отделяхме доста време, за да проумеем какви са характеристиките на новите изделия, но повечето от нас не умееха да разговарят с инженерите. Докато аз можех. Нямам представа защо. Образованието ми не е техническо и въпреки това говорех с тях. Знаех само колкото да не ме будалкат. Затова скоро се оказа, че с инженерите общувам само аз. И преди осем години Гарвин ме попита дали ще оглавя един от отделите. Ето как стана.

Телефонът даде свободно. Сандърс погледна часовника си. В Куала Лумпур беше почти полунощ. Надяваше се, че Артър Кан не е заспал. Миг по-късно нещо щракна и един уморен глас каза:

— Хм. Ало!

— Артър, обажда се Том. Артър Кан се прокашля.

— О, Том, добре. — Пак суха кашлица. — Получи ли факса?

— Да.

— Значи знаеш. Не разбирам какво става — каза Кан. — Цял ден бях в цеха. Наложи се, защото Джафар го няма.

Мохамед Джафар, много способен младеж, беше майстор на поточната линия в малайзийския завод.

— Няма ли го? Защо? Чу се пукот.

— Проклели са го.

— Не разбрах.

— Братовчед му го проклел и затова Джафар не идва на работа.

— Какво?

— Да, ако щеш, вярвай. Разправя, че братовчедът и братовчедката му от Джохор наели врачка да му направи магия. Джафар изприпка до Оранг Асли, където докторите щели да я развалят. Местните имат болница в Куала Тингит, в джунглата, на около три часа път от Куала Лумпур. Много е прочута. Политиците тичат първо там, когато се разболеят. Джафар отиде да се лекува.

— И колко време ще продължи лечението?

— Един Господ знае. Другите работници ме уверяват, че вероятно ще се оправи за около седмица.

— А какъв е проблемът с производството, Артър?

— Не зная — отвърна Кан. — Може би няма проблем. Но изделията са много бавни. Когато вземаме пробни бройки, непрекъснато получаваме време на търсене над зададените сто милисекунди. Не знаем защо скоростта е малка, не знаем на какво се дължи отклонението. Но тукашните инженери предполагат, че проблемът е в съвместимостта на чипа на контролера, който управлява оптиката за разделяне, с програмата на СД-устройството.

— Значи смяташ, че чиповете на контролерите не струват? Чиповете се произвеждаха в Сингапур и се доставяха с камиони през границата до завода в Малайзия.

— Не зная. Или не струват, или в кода на устройството има програмна грешка.

— Ами трептенето на екрана? Кан се изкашля.

— Мисля, че проблемът е в проекта. Том. Просто не можем да го правим. Шарнирните съединители за екрана са монтирани вътре в пластмасовия кожух. Би трябвало да поддържат електрически контакт, независимо как се движи екранът. Но ток ту има, ту няма. Като движиш шарнира, екранът светва и угасва.

Лицето на Сандърс ставаше все по-мрачно.

— Проектът е съвсем стандартен, Артър. Всеки преносим компютър по света е със същото шарнирно съединяване. Технологията е усвоена от десет години.

— Известно ми е — каза Кан. — Но при нас не се получава. Направо полудявам.

— Изпрати ми няколко бройки.

— Вече съм ти пратил по „Ди Ейч Ел“. Ще ги получиш до довечера или най-късно утре.

— Добре — отговори Сандърс и след кратка пауза попита: — Имаш ли някакво предположение, Артър?

— За работата ли? Ами в момента можем да произвеждаме зададените количества, но скоростта на устройствата е с трийсет до петдесет на сто по-ниска от спецификациите. Лоши новини. СД-устройството не е някаква новост, Том. То е само малко по-добро от това, което „Тошиба“ и „Сони“ вече са пуснали на пазара. Пък и техните са много по-евтини. Оттам идват големите проблеми.

— Колко време ни трябва — седмица, месец?

— Един месец, ако не се наложи промяна в проекта. Иначе ще ни трябват примерно четири месеца. А ако проблемът е в чипа, може да се проточи и цяла година.

Сандърс въздъхна.

— Ама че работа!

— Това е положението. Не се получава и не знаем защо.

— На кого още си казал? — заинтересува се Сандърс.

— На никого. Само на теб, приятелю.

— Много ти благодаря.

Кан се изкашля.

— Сигурно ще си мълчиш, докато не обявят сливането?

— Не зная. Не съм сигурен, че ще успея.

— Е, от мен няма да се разчуе. Уверявам те. Ако някой ме пита, ще кажа, че нямам представа. То си е точно така.

— Добре. Благодаря, Артър. Пак ще ти се обадя.

Сандърс затвори телефона. „Туинкъл“ представляваше голям проблем за политиката на фирмата поради предстоящото сливане с „Конли-Уайт“. Сандърс не знаеше как да постъпи. Въпреки всичко трябваше да се заеме с проблема съвсем скоро. Фериботът изсвири, той вдигна поглед и видя пред себе си черните купчини на Колман Док и небостъргачите в центъра на Сиатъл.

 

„Диджи Ком“ заемаше три сгради около историческия площад Пайъниър в центъра на Сиатъл. Площадът беше триъгълен и в средата му имаше градинка с беседка От ковано желязо, върху която бяха монтирани старинни часовници. Ограждаха го ниски сгради от червена тухла, строени в началото на века, със скулптури по фасадите и издълбани с длето дати. Сега в тях работеха модни архитекти, проектантски фирми и няколко високотехнологични фирми като „Алдъс“, „Адванс Холографикс“ и „Диджи Ком“. Първоначално „Диджи Ком“ използваше само сградата Хазард от южната страна на площада. С разрастването си обаче зае три етажа от съседната сграда Уестърн и после Горам Тауър на улица Джеймс. Но ръководството продължаваше да използува последните три етажа на Хазард с изглед към площада Кабинетът на Сандърс се намираше на четвъртия етаж, въпреки че той очакваше до края на седмицата да се премести на петия.

Стигна до четвъртия етаж в девет часа и веднага усети, че нещо не е наред. В коридорите бе шумно, във въздуха тегнеше напрежение. Служителите се бяха скупчили около лазерните принтери или шушукаха при автоматите за кафе. Всички млъкваха и се извръщаха, когато Сандърс минаваше покрай тях.

„Аха“, каза си той.

Но като ръководител на отдел не можеше да си позволи да пита подчинените какво става Продължи по коридора, като тихичко се проклинаше, задето е закъснял тъкмо в най-важния ден.

През стъклените стени на заседателната зала на четвъртия етаж забеляза Марк Луин, трийсет и три годишния ръководител на проектантското звено, който говореше с хората от „Кон-ли-Уайт“. Гледката беше впечатляваща: Луин, млад, красив, властен, с черни джинси и черна тениска от „Армани“, се разхожда напред-назад и оживено обяснява нещо на облечените в сини костюми служители на „Конли-Уайт“, които седяха като препарирани пред моделите на изделията върху масата и си водеха бележки.

Луин видя Сандърс, помаха му, приближи се до вратата на заседателната зала и показа главата си отвън.

— Здрасти, приятел — каза той.

— Здрасти, Марк. Слушай…

— Имам да ти казвам нещо — прекъсна го Луин. — Майната им. Майната му на Гарвин. Майната му на Фил. Майната му на сливането. Майната му на всичко. Не й е чиста работата на тая реорганизация. Аз съм на твоя страна, приятел.

— Слушай, Марк, можеш ли…

— Не мога да прекъсна. — Луин кимна с глава към хората от „Конли“ в залата. — Но исках да знаеш какво мисля. Не са прави. Ще говорим после, става ли? Горе главата, мой човек! — каза Луин. — Пази барута сух — добави той и се върна в заседателната зала.

Хората от „Конли-Уайт“ зяпаха Сандърс през стъклото. Той се обърна и още по-разтревожен закрачи бързо към кабинета си. Луин беше известен със склонността си от мухата да прави слон, но все пак…

Не са прави.

Тези думи изобщо не бяха двусмислени. Сандърс нямаше да получи повишение. Изби го пот и внезапно му се зави свят. Облегна се за миг на стената на коридора. Избърса челото си с длан и запремига. Пое дълбоко дъх и разтърси глава, за да проясни мислите си.

Никакво повишение. Божичко! Пак пое дълбоко дъх и продължи нататък.

Вместо очакването повишение явно щеше да има някаква реорганизация. И очевидно тя беше свързана със сливането.

Техническите звена бяха реорганизирани само преди девет месеца. Цялата управленска структура беше променена и всички в Сиатъл напълно се объркаха. Хората от инженерно-техническия състав нямаха представа от кого да поискат хартия за лазерните принтери или поправка на мониторите. Месеци наред цареше недоволство. Едва през последните седмици техническите групи въведоха някакъв ред във всекидневната работа. И сега… нова реорганизация? Изглеждаше безсмислено.

И все пак именно миналогодишните промени поставиха Сандърс начело на техническите звена. След реорганизацията управлението за нови изделия беше структурирано в четири отдела: проектантска дейност, програмиране, предаване на данни и производство. Всички те бяха подчинени на заместник-директор, на чиято длъжност все още не бе назначен никой. През последните месеци Том Сандърс неофициално беше поел задълженията му главно защото като началник на производството имаше най-пряко отношение към координирането с останалите звена.

Но сега с поредната реорганизация… какво ли щеше да се случи? Не беше изключено Сандърс да бъде понижен и да ръководи само някой клон на „Диджи Ком“ в чужбина. Или още по-лошо: от седмици наред се носеха упорити слухове, че седалището на фирмата в Кюпъртино отново ще изземе от Сиатъл целия производствен контрол и ще го възложи на ресорните директори в Калифорния. Сандърс не бе обърнал внимание на приказките, защото му се струваха лишени от смисъл — директорите имаха достатъчно работа по пласмента на изделията, за да се товарят допълнително и с производствените въпроси.

Сега обаче бе изправен пред възможността слуховете да отговарят на истината. Ако бяха верни, сигурно го чакаше не само понижение в длъжност. Можеше направо да бъде изхвърлен от работа.

Господи, да остане на улицата!

Усети се, че прехвърля наум думите, които чу сутринта от Дейв Бенедикт на ферибота Бенедикт даваше ухо на слуховете и явно знаеше доста неща Може би дори повече, отколко-то казваше.

Вярно ли е, че ти си единственият началник на управление, който не е инженер?

И после натърти:

Не е ли необичайно?

„Божичко“, помисли Сандърс. Пак се изпоти. Насили се отново да поеме дълбоко дъх. Стигна края на коридора на четвъртия етаж и влезе в кабинета си, където смяташе, че го чака финансовият директор Стефани Каплан. Тя можеше да му каже какво става. Но кабинетът беше празен. Сандърс се обърна към секретарката си Синди Улф, която се суетеше около картотеките.

— Къде е Стефани?

— Не е идвала.

— Защо?

— Отменили са срещата ви в девет и половина заради персоналните промени — обясни Синди.

— Какви промени? — изненада се Сандърс. — Какво става?

— Има някаква реорганизация — каза Синди. За да не среща погледа му, тя упорито се взираше в бележника за телефонните обаждания върху бюрото. — Насрочили са неофициален обяд с ръководителите на отдели в дванайсет и половина в заседателната зала. Фил Блакбърн е тръгнал насам да разговаря с теб. Ще дойде всеки момент. Я да видим какво още има. Днес следобед „Ди Ейч Ел“ ще достави устройствата от Куапа Лумпур. Гари Босак иска да те види в десет наполовина. — Синди плъзна пръст по страницата. — Дон Чери се обади два пъти за Коридора, а току-що спешно позвъни Еди от Остин.

— Свържи ме с него.

Еди Ларсън беше технически ръководител в завода в Остин, който произвеждаше клетъчни телефони. Синди набра номера. Миг по-късно Сандърс чу познатия глас с типичното тексаско провлачване.

— Здрасти, Томи.

— Здравей, Еди. Какво има?

— Малък проблем в производството. Можеш ли да ми отделиш една минута?

— Разбира се.

— Да ти честитя ли вече новата длъжност?

— Още не са ми казали нищо — отговори Сандърс.

— Аха. Но нали ще стане?

— Нищо не знам. Еди.

— Вярно ли е, че ще закриват завода в Остин? Сандърс толкова се сепна, че избухна в смях.

— Какво?

— Ами да, такива ги разправят тук, Томи. „Конли-Уайт“ щели да купят фирмата и да ни затворят.

— По дяволите! — изруга Сандърс. — Никой нито продава, нито купува, Еди. Заводът в Остин определя стандарта за целия отрасъл. И освен това е много печеливш.

Последва пауза.

— Нали щеше да ми кажеш, ако знаеше нещичко, Томи?

— Да — потвърди Сандърс, — но това са само слухове, Еди. Не им обръщай внимание. Та какъв е проблемът?

— Глупости. Жените от цеховете настояват да махнем снимките, накичени в мъжката съблекалня. Били обидни. Мен ако питаш, това са си чисти тъпотии — каза Ларсън. — Защото жените никога не влизат в мъжката съблекалня.

— Тогава откъде знаят за снимките?

— В нощната смяна за почистването има жени. И сега жените от цеховете искат Снимките да бъдат махнати. Сандърс въздъхна.

— Само това оставаше да се оплакват, че не обръщаме внимание на равноправието между половете. Махни снимките.

— Дори ако жените държат снимки в своите съблекални ли?

— Хайде, направи го, Еди.

— Според мен това са феминистки измишльотини. Някой почука на вратата. Сандърс вдигна очи и видя на прага Фил Блакбърн, юрисконсулта на фирмата.

— Еди, трябва да свършваме.

— Добре — съгласи се Еди, — но от мен да знаеш…

— Еди, извинявай. Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако има промени.

Сандърс затвори слушалката и Блакбърн влезе. Първото впечатление на Сандърс беше, че юрисконсултът се усмихва прекалено широко и се държи прекалено жизнерадостно.

Лош признак.

 

Филип Блакбърн, главният юрисконсулт на „Диджи Ком“, беше слаб четирийсет и шест годишен мъж, облечен в тъмнозелен костюм на „Хюго Бос“. Също като Сандърс, Блакбърн работеше в „Диджи Ком“ повече от десет години, което означаваше, че е от „старите пушки“, от „хваналите се на хорото още в началото“. Когато Сандърс се запозна с него, Блакбърн беше наперен брадат млад адвокат от Бъркли, който се занимаваше с дела за граждански права. Но отдавна бе забравил исковете за печалби, които някога бе защитавал разпалено, и сега наблягаше, на модните фирмени въпроси за диверсификацията и равните възможности. Някои хора във фирмата се подиграваха на увлечението на „персоналния компютър Фил“ по най-новата мода и най-правилната линия на поведение. Или както се изразяваше един от ръководителите, „пръстът на Фил е изкривен от плюнчене и проверяване откъде духа вятърът“. Именно Блакбърн пръв се появи с „Бъркенсток“, пръв облече панталони чарлстон, пръв обръсна бакенбардите си, пръв заговори за диверсификация.

Повечето закачки се въртяха около обноските му. С цялата си суетност и загриженост за външния вид Блакбърн непрекъснато докосваше косите, лицето, костюма си, сякаш се галеше, докато оправяше гънките по дрехите. Попипването, заедно със злощастния навик да търка, докосва и подръпва носа си, беше повод за безкрайни шеги. Задявките обаче бяха предпазливи: на Блакбърн му нямаха доверие, понеже бе нещо като наемен убиец, който се прави на вода ненапита.

Умееше да очарова с речите си, в частните разговори убедително и бързо създаваше впечатление за честен интелектуалец. Но във фирмата бяха разбрали що за човек е: маша в ръцете на други, без собствени убеждения и затова най-подходящ за палач на Гарвин.

Отначало Сандърс и Блакбърн бяха близки приятели. Двамата не само бяха израснали заедно с фирмата, но и личните им съдби бяха преплетени — когато през 1982 година страдаше от мъчителния си развод, Блакбърн живя известно време в ергенското жилище на Сандърс в Сънивейл. След няколко години му кумува на сватбата с младата адвокатка от Сиатъл Сюзан Хандлър.

Но когато през 1989 година Блакбърн се ожени повторно, не покани Сандърс на сватбата, защото отношенията им вече бяха обтегнати. Според някои хора във фирмата това бе неизбежно: Блакбърн беше част от вътрешния управленски кръг в Кюпъртино, към който работещият в Сиатъл Сандърс вече не принадлежеше. Освен това двамата имаха остри разногласия за заводите в Ирландия и Малайзия. Сандърс смяташе, че Блакбърн си затваря очите пред неизбежната необходимост производствата да бъдат изнесени в чужбина.

Съвсем типично за Блакбърн беше искането му половината от работниците в новия завод в Куала Лумпур да бъдат жени и да работят заедно с мъжете, докато малайското ръководство на предприятието настояваше жените да са отделно, да работят само на определени участъци и да не се смесват с мъжете. Фил упорито се противопоставяше. Сандърс все му повтаряше:

— Страната е мюсюлманска, Фил.

— Хич не ме интересува — не отстъпваше Блакбърн. — „Диджи Ком“ държи на равноправието.

— Фил, те са в собствената си страна. Мюсюлмани са.

— И какво от това? Заводът е наш.

Споровете продължаваха безкрайно. Малайзийското правителство не желаеше местни китайци на ръководни постове, въпреки.че именно те имаха най-висока квалификация, защото провеждаше целенасочена политика на подготовка на малайци за по-отговорните длъжности. Сандърс не приемаше подобна откровена дискриминация, защото искаше в завода да работят най-добрите технически ръководители. Но Фил, яростен противник на дискриминацията в Щатите, веднага се примири с политиката на малайзийското правителство и заяви, че „Диджи Ком“ трябва да държи сметка за местните особености. Буквално в последния момент се наложи Сандърс да отиде в Куала Лумпур и да се срещне със султаните на Селангор и Паханг, за да приеме техните условия. Тогава Фил обяви, че Сандърс „се е поддал на екстремисти“.

Това беше само един от многобройните спорове около работата на Сандърс с новия завод в Малайзия.

Сега Сандърс и Блакбърн се поздравиха с предпазливостта на бивши приятели, които отдавна са само привидно сърдечни един с друг. Сандърс се здрависа с Блакбърн, когато юрисконсултът на фирмата влезе в неговия кабинет.

— Какво става, Фил?

— Голям ден — отговори Блакбърн и се настани на стола срещу бюрото на Сандърс. — Много изненади. Не знам какво си чул.

— Чух, че Гарвин е взел решение за преструктурирането.

— Да, така е. Всъщност няколко решения. Последва мълчание. Блакбърн се намести на стола и заразглежда ръцете си.

— Знам, че Боб искаше лично да ти разкаже всичко. Тази сутрин идва да разговаря с всички в управлението.

— Не бях тук.

— Аха. Всички се малко изненадани, че днес закъсня. Сандърс се направи, че не е чул. Загледа Блакбърн с очакване.

— Както и да е, Том — продължи Блакбърн. — Ето как стоят нещата. При цялостното сливане Боб реши да потърси външен човек за ръководител на управлението за нови изделия.

Значи това било. Най-после изплюха камъчето. Сандърс пое дълбоко дъх. Усети, че нещо го стяга в гърдите. Беше изопнат като струна, но се стараеше да не проличи. — Зная, че е доста неочаквано — каза Блакбърн.

— Е — сви рамене Сандърс, — подочух някои слухове.

Докато говореше, умът му работеше трескаво. Беше ясно че няма да има повишение, няма да го издигнат, няма да има възможност да…

— Ами това е — каза Блакбърн и се изкашля. — Боб реши да назначи Мередит Джонсън за заместник-директор на управлението.

Сандърс се намръщи.

— Мередит Джонсън ли?

— Точно така. Тя е от централата в Кюпъртино. Мисля, че я познаваш.

— Да, но… — Сандърс поклати глава. Струваше му се, че има някакво недоразумение. — Мередит се занимава с продажби. Работила е само в търговска дирекция.

— Първоначално да Но както знаеш, през последните година-две беше в сектора за контрол върху проектите.

— И така да е, Фил. Новите изделия са техническо управление.

— Ти не си технически специалист. А се справи отлично.

— Но аз се занимавам с това от години, още откакто постъпих в маркетинга. Виж. в управлението има главно програмисти и производствени линии за хардуеър. Как ще ги ръководи тя?

— Боб не иска от нея да ги ръководи пряко. Тя ще контролира началниците на отдели, които ще бъдат нейни подчинени. Официалната длъжност на Мередит ще се нарича „заместник-директор по развитието и планирането“. Според новата структура към нея ще бъдат управлението за нови изделия, маркетингът и „Тел Ком“.

— Господи! — възкликна Сандърс и се отпусна на облегалката. — Та това е почти цялата фирма! Блакбърн бавно кимна. Сандърс млъкна и се замисли.

— Излиза — най-после проговори той, — че Мередит Джонсън фактически ще управлява фирмата.

— Е, няма да се стигне чак дотам — възрази Блакбърн. — По новата схема няма да ръководи продажбите, финансите и пласмента. Но според мен Боб несъмнено я готви за своя заместничка когато през следващите две години реши да остави председателското място. — Блакбърн пак се разшава на стола. — Това обаче е в бъдеще. Засега…

— Почакай. Значи четиримата началници на отдели в управлението за нови изделия ще бъдат нейни подчинени? — попита Сандърс.

— Да.

— И кои ще бъдат те? Решено ли е?

— Ами… — прокашля се Блакбърн. Прокара пръсти по гърдите си и подръпна кърпичката в джобчето на сакото. — Разбира се, Мередит всъщност ще определи началниците на отдели.

— Което означава, че може да остана без работа.

— О, по дяволите, Том! — възкликна Блакбърн. — Няма такова нещо. Боб държи всички от управлението да останат. Включително ти. Ще му е много неприятно да те загуби.

— Но нали Мередит Джонсън ще реши дали да остана на работа?

— Технически да — разпери ръце Блакбърн, — така е редно. Според мен обаче ще е само формално.

Сандърс изобщо не споделяше мнението на юрисконсулта. Нищо не пречеше Гарвин да посочи поименно началниците на отдели заедно с назначението на Мередит Джонсън като ръководител на управлението за нови изделия. Гарвин беше в пълното си право да реши дали да предаде управлението на фирмата в ръцете на някаква жена от отдел „Пласмент“. И все пак можеше да се погрижи за началниците на отдели, които служеха толкова добре и на него, и на фирмата.

— Боже! — въздъхна Сандърс. — Работя тук от дванайсет години.

— И се надявам да останеш още дълго време — спокойно отбеляза Блакбърн. — Виж, в общ интерес е всички екипи да се запазят. Защото, както казах, Мередит не може да ги управлява пряко.

— Аха — Блакбърн изтупа маншетите си и прокара пръсти през косата. — Слушай, Том, зная, разочарован си, че не повишиха теб на тази длъжност. Но хайде да не преувеличаваме доколко Мередит може да определи на своя глава ръководителите на отдели. Всъщност тя няма да направи никакви промени. Положението ти е сигурно. — Блакбърн замълча, после добави: — Нали познаваш Мередит, Том?

— Познавах я — кимна Сандърс. — По дяволите, дори живяхме заедно известно време. Но не съм я виждал от години. Блакбърн изглеждаше изненадан.

— И не сте поддържали никакви връзки?

— Не, наистина. Когато Мередит дойде на работа във фирмата, аз вече бях дошъл тук, в Сиатъл, а тя беше в Кюпъртино. Веднъж случайно я срещнах по време на командировка до управлението. Поздравихме се. Това е всичко.

— Значи я познаваш само от миналото — каза Блакбърн, сякаш изведнъж нещата са се прояснили. — Отпреди шест-седем години.

— И повече — обясни Сандърс. — В Сиатъл съм от осем години. Значи сигурно е било… — Той се замисли. — Когато движехме, тя работеше в „Новел“ в Маунтин Вю. Продаваше карти „Етернет“ на дребни местни предприятия. Кога ли беше това?

Въпреки ярките спомени от връзката си с Мередит Джонсън Сандърс не беше съвсем сигурен къде точно във времето да ги намести. Помъчи се да си припомни някакво паметно събитие: рожден ден, повишение в службата, преместване в нов апартамент, за да се сети за датата Накрая си спомни, че бяха гледали заедно по телевизията обявяването на изборните резултати — полетели в небето балони, радостни викове. Тя пиеше бира. Беше в началото на връзката им.

— Господи, Фил! Сигурно е било преди десетина години.

— Толкова отдавна! — учуди се Блакбърн.

Когато се запознаха, Мередит Джонсън беше просто една от хилядите хубавички сътруднички на търговските дирекции в Сан Хосе — момичета на по двайсет и няколко години, наскоро завършили колежа, направили едва първите стъпки в демонстрациите на изделията, по време на които някой по-старши непрекъснато говори на клиента. Впоследствие мнозина от тях се научаваха сами да извършват продажбите. Когато Сандърс се запозна с Мередит, тя бе усвоила достатъчно добре жаргона, за да бъбри нехайно за мрежови архитектури и мултиплексиране. Познанията й бяха съвсем повърхностни, но от нея не се изискваше нищо повече. Беше хубава, сексапилна и умна. Притежаваше неподправено самообладание, което й помагаше в неудобни моменти. Тогава Сандърс й се възхищаваше. Но в никакъв случай не му минаваше през ума, че Мередит е способна да заеме високопоставена длъжност във фирмата. Блакбърн сви рамене.

— Много вода е изтекла през тези десет години, Том — каза той. — Мередит не е само специалистка по продажбите. Тя продължи следването и получи магистърска степен. След „Симантек“ и „Конрад“ дойде да работи при нас. През последните няколко години сътрудничи много тясно с Гарвин. Тя му е нещо като протеже, а той е доволен от работата й по много задачи.

Сандърс поклати глава.

— И сега ми е шефка…

— Това проблем ли е за теб?

— Не. Просто е странно. Бившо гадже ми става шеф.

— Е, нещата се променят — каза Блакбърн. Той се усмихваше, но Сандърс забеляза, че го наблюдава внимателно. — Малко си напрегнат, Том.

— Трябва ми време, за да свикна с мисълта.

— Пречи ли ти да си подчинен на жена?

— Изобщо не. Работех с Ейлийн, когато беше началничка на отдела „Личен състав“, и се разбирахме много добре. Не е там работата. Само е странно, че тъкмо Мередит Джонсън ми става началник.

— Тя е впечатляващ и способен ръководител — заяви Фил, стана и оправи вратовръзката си. — Мисля, че когато имате възможност отново да се опознаете, тя ще ти направи голямо впечатление. Дай й шанс, Том.

— Разбира се — увери го Сандърс.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. И мисли за бъдещето. В края на краищата след около година трябва да си забогатял.

— Това означава ли, че остава идеята да отделим новите изделия?

— О, да. Естествено.

Много се обсъждаше онази част от плана за сливането, според която „Конли-Уайт“ ще купи „Диджи Ком“ и после ще отдели новите изделия в акционерно дружество. А това щеше да донесе огромни печалби на всички в управлението заради възможността евтино да купят дялове, преди да започне търгуването на акции на борсата.

— В момента работим по последните подробности — продължи Блакбърн. — Очаквам обаче ръководството на твоето равнище да започне с предоставяне на акции за двайсет хиляди долара и първоначална опция за петдесет хиляди акции по двайсет и пет цента с право на закупуване по още петдесет хиляди годишно през следващите пет години.

— И отделянето ще се осъществи дори ако Мередит ръководи всички отдели?

— Вярвай ми. Отделянето ще стане през следващата година и половина. То официално е включено в плана за сливането.

— Има ли някаква възможност Мередит да промени мнението си?

— Никаква, Том — усмихна се Блакбърн. — Ще ти издам една малка тайна. Отделянето всъщност беше нейна идея. На Мередит.

 

Блакбърн излезе от кабинета на Сандърс и се запъти по коридора. Намери празна стая и оттам позвъни на Гарвин. Чу в слушалката познатото остро сопване:

— На телефона Гарвин.

— Говорих с Том Сандърс.

— И?

— Бих казал, че прие новината добре. Беше разочарован, разбира се. Мисля, че слуховете вече бяха стигнали до него. Но се държа добре.

— А за новата структура? — попита Гарвин. — Как реагира?

— Загрижен е — отвърна Блакбърн. — Изрази резерви.

— Защо?

— Смята, че Мередит няма необходимите технически познания, за да ръководи управлението.

— Технически познания ли? — изсумтя Гарвин. — Това е последното нещо, за което ми пука. Тук не става дума за технически познания.

— Разбира се. Но според мен съществува известно напрежение в личен план. Нали знаеш, някога са имали връзка.

— Да — отсече Гарвин. — Известно ми е. Разговаряли ли са?

— Той твърди, че не са се виждали от няколко години.

— Стари сметки за уреждане?

— Май не.

— Тогава какво го притеснява?

— Според мен просто свиква с мисълта. — Ще се примири. — И аз така смятам.

— Кажи ми, ако стане нещо — рече Гарвин и затвори телефона.

Сам в кабинета, Блакбърн се намръщи. След разговора с Гарвин бе някак напрегнат. Като че всичко вървеше добре и все пак… Сандърс сигурно нямаше да приеме реорганизацията без бой. Беше популярен в Сиатъл и лесно можеше да създаде неприятности. Бе прекалено независим, не ставаше за работа в екип, а в момента фирмата се нуждаеше от хора за екип. Колкото повече Блакбърн размишляваше, толкова повече растеше увереността му, че Сандърс ще създава проблеми.

 

Том Сандърс седеше на бюрото си и потънал в мисли, гледаше напред. Мъчеше се да свърже спомените за хубавичката специалистка по продажбите от Силикън Вали с новия образ на фирмен ръководител, който поема сложната подготвителна работа за отделяне на направлението в самостоятелно акционерно дружество. Размислите му обаче се прекъсваха от случайно изплували спомени: Мередит се усмихва, облечена в негова риза, без нищо отдолу. Отворен куфар върху леглото. Бели чорапи и бял колан за жартиери. Купа пуканки на синия диван в дневната. Телевизор с намален звук.

И, кой знае защо, образът на цвете — лилава перуника — в цветно стъкло. Типичният изтъркан хипиобраз от Северна Калифорния. Сандърс знаеше откъде е — от стъклото на входната врата на някогашния му апартамент в Сънивейл. Още от времето, когато познаваше Мередит. Чудеше се защо се сеща за него тъкмо сега и…

— Том?

Той вдигна очи. На прага стоеше Синди със загрижено изражение.

— Том,, искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Дон Чери пак се обади, докато говорехте с Фил. Иска да идеш и да видиш Коридора.

— Проблеми ли имат?

— Не знам. Май беше доста развълнуван. Да го потърся ли?

— Не точно сега След малко ще сляза при него. Сонди се поколеба на вратата.

— А кифла искаш ли? Закусвал ли си?

— Добре ми е.

— Сигурен ли си?

— Добре съм, Синди. Наистина.

Секретарката излезе. Той се обърна към монитора и забеляза, че примигва сигналът за електронна поща Мислите му обаче бяха отнесени пак към Мередит Джонсън…

Сандърс живя с нея горе-долу половин година Известно време връзката им беше много бурна. Въпреки това освен откъслечните ярки образи той помнеше онзи период учудващо мъгляво. Наистина ли бе живял с Мередит половин година? Кога точно се бяха запознати и защо скъсаха? С изненада установи, че му е много трудно да възстанови хронологията на събитията Надяваше се да ги изясни, като ги съпостави с други случки от живота си — каква длъжност заемаше в „Диджи Ком“ по онова време? Още ли работеше в маркетинга, или вече бе минал в техническите отдели? Не помнеше точно. Трябваше да провери в картотеката.

Замисли се за Блакбърн, който бе напуснал жена си и дойде да живее при Сандърс почти по същото време, когато той ходеше с Мередит. Дали пък не беше по-късно, когато отношенията им се влошиха? Може би Фил се пренесе в апартамента му тъкмо когато Сандърс скъсваше с Мередит. Не беше сигурен. Напрягаше се да се сети, но осъзнаваше, че не помни точно нищо от онова време. Всичко това бе станало преди десет години, в друг град, през друг период от живота му и спомените му бяха много разпокъсани. Пак се изненада колко е объркан.

Натисна копчето на вътрешната уредба.

— Синди! Искам да те питам нещо.

— Разбира се, Том.

— Сега сме третата седмица на юни. С какво се занимаваше през третата седмица на юни преди десет години? Синди изобщо не се поколеба.

— Много просто: завършвах колежа. Явно казваше истината.

— Добре — продължи Сандърс, — ами юни преди девет години?

— Преди девет години ли? — Гласът й предпазливо, много по-несигурно. — Ха… Да видим, юни… преди девет години… юни… уф… като че бях с гаджето си в Европа.

— Не със сегашния си приятел?

— Не… оня беше голямо леке.

— И колко време продължи? — попита Сандърс.

— Прекарахме там около месец.

— Имам предвид връзката.

— С него ли? Ами чакай малко, скъсахме… ох, трябва да е било… хм, през декември… ами да, като че ли през декември или пък през януари, след ваканцията… Защо?

— Просто се мъча да се сетя нещо — каза Сандърс. Вече изпитваше облекчение от несигурния глас, с който Синди Се мъчеше да си припомни нещо от миналото. — Между другото, колко време съхраняваме служебните материали? Имам предвид кореспонденцията и обажданията.

— Трябва да проверя. Със сигурност имам материалите от последните три години.

— А по-ранните?

— По-ранни? Колко по-ранни?

— Отпреди десет години — отвърна Сандърс.

— Хей, това е по времето, когато си бил в Кюпъртино. Там пазят ли документацията? Съхраняват ли я на фиш, или просто я изхвърлят?

— Нямам представа.

— Искаш ли да проверя?

— Не сега — каза той и затвори.

Не му се искаше да пита в Кюпъртино тъкмо в този момент. Не точно сега.

Разтри клепачите си с върха на пръстите. Мислите му се отнесоха назад във времето. В съзнанието му пак изплува цветето от витража. Беше прекалено голямо, ярко и банално. Именно баналността му неизменно го смущаваше. Тогава живееше в един от жилищните комплекси на Мерано Драйв. Двайсет блока с апартаменти, скупчени около студен маломерен плувен басейн. Всички обитатели на сградата работеха във фирми, които се занимаваха с високи технологии. Никой не ходеше да плува в басейна Сандърс също не се задържаше кой знае колко вкъщи. По онова време ходеше заедно с Гарвин до Корея два пъти месечно. Тогава всички пътуваха с най-евтините билети. Не можеха да си позволят дори бизнескласа.

Спомни си как се прибираше у дома след изтощителен дълъг полет и първото нещо, което зърваше, беше проклетото цвете от витража на входната врата.

А Мередит по онова време обичаше да носи бели чорапи, бял колан с бели цветчета на жартиерите и…

— Том?

Сандърс вдигна очи. На прага стоеше Синди.

— Ако искаш да се видиш с Дон Чери, по-добре тръгни веднага, защото в десет и половина имаш среща с Гари Босак. Стори му се, че тя се държи с него като с инвалид.

— Синди, нищо ми няма.

— Знам. Просто ти напомням.

— Добре, ей сега ще ида.

Забързан по стълбите към третия етаж, Сандърс изпита облекчение, че се е откъснал от спомените. Синди постъпи добре, като го накара да излезе от кабинети: Освен това му беше любопитно да разбере докъде е стигнал екипът на Чери с Коридора.

Всички в „Диджи Ком“ наричаха Коридора ВИС: „виртуална информационна среда“. ВИС допълваше „Туинкъл“ и представляваше вторият основен елемент от очертаващата се бъдеща дигитална информация според вижданията на „Диджи Ком“. Занапред информацията щеше да се съхранява на дискове и да се предоставя на потребителя във формата на големи бази данни по телефона В момента потребителите виждаха информацията на плоски телевизионни или компютърни екрани. Това беше традиционното представяне на информацията през последните трийсет години. Най-радикални и най-вълнуващи се оказаха виртуалните среди. Потребителите слагаха специални очила, за да виждат компютърните триизмерни изображения и да изпитват усещането, че наистина се движат в някакъв различен свят. Десетки високотехнологични фирми се надпреварваха в разработването на виртуални среди. Технологията беше интересна, но в същото време и много сложна ВИС бе един от любимите проекти на Гарвин в „Диджи Ком“. Той беше хвърлил доста пари в него и караше програмистите на Дон Чери вече две години да работят денонощно.

Досега нямаше никакъв друг резултат освен неприятности.

 

На вратата имаше табелка ВИС, а отдолу „Когато действителността не е достатъчна“. Сандърс пъхна картата си в процепа и вратата изщрака. Той влезе в преддверието и дочу как пет-шест души крещят в залата за основното оборудване. Още на входа се усещаше-остра неприятна миризма.

Влезе в залата и завари пълен хаос. Прозорците бяха широко отворени. Носеше се тръпчивият мирис на почистваща течност. Повечето програмисти бяха на пода и работеха по разглобеното оборудване. Устройствата ВИС бяха разпръснати на парчета сред объркани многоцветни кабели. Бяха махнати дори кръглите подложки за стъпване от черна гума. Почистваха един по един гумените уплътнители. От тавана висяха още жици към лазерните скенери, които зееха отворени със схемите. Всички говореха едновременно. В средата на залата, досущ като млад Буда, в електрикова тениска, на която пишеше „Действителността е отвратителна“, стоеше Дон Чери, главният програмист. Той беше на двайсет и две години, признаваха го за незаменим и му се носеше славата на непукист.

Когато видя Сандърс, Чери се разкрещя:

— Вън! Вън! Пак проклетите шефове! Вън!

— Защо? — изненада се Сандърс. — Мислех, че искаш да ме видиш.

— Късно е! Пропиля си шанса! — тросна се Чери. — Всичко свърши!

За миг Сандърс помисли, че програмистът говори за неосъщественото му повишение. Но измежду шефовете на отдели в „Диджи Ком“ на Чери наистина му пукаше най-малко, пък и вече се смееше весело, докато приближаваше към Сандърс и прескачаше съсипаните си сътрудници.

— Извинявай, Том. Закъсня. Вече сме на фината настройка.

— Фина настройка ли? По-скоро изглежда, че току-що започвате от нулата. И каква е тая отвратителна смрад?

— Знам. — Чери разпери ръце. — Всеки ден карам момчетата да мият, но какво да ти кажа? Програмисти. Като кучета са,

— Синди каза, че си ме търсил няколко пъти.

— Вярно — потвърди Чери. — Коридорът задейства и исках да го видиш. Но може би е по-добре, че не успя.

Сандърс огледа разпръснатото наоколо сложно оборудване.

— Задействал е?

— То беше преди. Сега е друго. В момента правим фината настройка. — Чери кимна към програмистите на пода, които работеха по пътечките. — Най-накрая, чак посред нощ, извадихме програмна грешка от главния цикъл. Скоростта на освежаване се удвои. Сега системата направо лети. Затова трябва да оправи м придвижването и обслужването, за да осигурим бърза реакция. Проблемът е механичен — презрително натърти Чери. — Както и да е, ще се справим.

Програмистите винаги се дразнеха, когато се налагаше да решават механични проблеми. Почти изцяло потънали в абстрактния свят на компютърните кодове, те смятаха, че техниката стои по-долу.

— В какво точно се състои проблемът? — заинтересува се Сандърс.

— Виж — подхвана Чери. — Ето най-новото ни постижение. Потребителят слага този уред — каза той и посочи нещо като дебели сребристи очила. — После стъпва на пътечката, ето тук.

Пътечката беше едно от нововъведенията на Чери. Тя представляваше мачка кръгла подложка от гъсти наредени гумени топки. Работеше като механизъм за задвижване чрез ходене в различни посоки: като стъпваха върху топките, потребителите можеха да вървят накъдето поискат. — Щом стъпи на пътеката — продължи Чери, — потребителят набира код за базата данни. После компютърът ей там — програмистът посочи купчината кутии в ъгъла — поема информацията от базата данни и конструира виртуална среда, чието изображение се проектира в уреда за гледане. Когато потребителят върви по пътечката, изображението се променя, все едно че минаваш по коридор и от всички страни са наредени чекмеджета с данни. Потребителят може да спре по желание, да отвори с ръка всяко чекмедже с документи и да прелисти данните. Пълно наподобяване на действителността.

— Колко потребители?

— Засега системата може да се справи с петима едновременно.

— А самият Коридор на какво прилича? — попита Сандърс. — На решетка от кабели?

— Една от по-ранните версии на Коридора представляваше черно-бял контур на конструкцията Опростените линии ускоряваха работата на компютъра.

— Решетка ли? — изсумтя Чери. — И таз добра! Изхвърлихме я още преди две седмици. Сега разполагаме с триизмерни повърхности в 24-битов цвят с изгладени контури на картите. Изобразяваме истински обемни повърхности, не многоъгълници. Изглежда съвсем като на живо.

— За какво тогава са лазерните скенери? Мислех си, че избираш позициите с инфрачервени лъчи.

Очилата за виждане бяха с монтирани инфрачервени сензори, чрез които системата установяваше накъде гледа потребителят и настройваше изображението в съответната посока.

— Пак ни трябват — обясни Чери. — Скенерите показват телесните изображения.

— Телесни изображения ли?

— Да. Разбираш ли, ако вървиш по Коридора с още някого, можеш да се обърнеш и да го видиш, защото скенерите улавят триизмерната контурна карта в реално време — разчитат тялото и изражението и рисуват виртуалното лице на виртуалния човек, застанал до теб във виртуалната стая. Разбира се, очите не се виждат, защото са скрити от очилата Но системата избира лице от контурните карти в паметта Хитро, а?

— Искаш да кажеш, че мога да видя и останалите потребители на системата?

— Точно така. Виждаш лицата и израженията им. Но това не е всичко. Ако другите потребители на са сложили очила, ти пак ще ги виждаш. Програмата установява кои са те, изважда снимките им от личните досиета и ги залепва върху виртуачния образ на тялото. Не е доизпипано, но върши работа. — Чери махна с ръка. — И още нещо. Вградили сме виртуална помощ.

— Виртуална помощ ли?

— Разбира се, потребителите винаги имат нужда от обяснения в диалоговия режим. Затова създадохме едно ангелче, което помага Кръжи около теб и отговаря на въпросите ти. — Чери се ухили широко. — Мислехме да изобразим синя фея, но не искахме да обидим никого.

Сандърс замислено огледа помещението. Чери му разказваше за успехите си. Но тук ставаше нещо друго: безпогрешно се усещаха напрежението и трескавата енергичност на хората.

— Хей, Дон! — извика един от програмистите. — На колко трябва да е 2-броячът?

— Над пет — отговори Чери.

— При мен е на четири и три.

— Четири и три не става. Направи го над пет или си уволнен. — Чери пак се обърна към Сандърс: — Трябва да поддържаме духа на войската. Сандърс го изгледа.

— Добре — накрая проговори той. — Сега ми кажи какъв е истинският проблем. Чери сви рамене.

— Няма нищо. Нали ти казах — фина настройка.

— Дон!

Чери въздъхна.

— Като ускорихме освежаването, изхвърлихме строителния модул. Разбираш ли, системата строи стаята в реално време. Когато сензорите освежават изображението по-бързо, трябва да строим обектите с по-голяма скорост. Иначе стаята изостава. Имаш усещането, че си пиян. Въртиш глава и стаята едва се влачи след теб.

— И?

— И на потребителите им се повдига.

— Страхотно — въздъхна Сандърс.

— Наложи се да разглобим пътечката, защото Теди повърна и я изпоцапа.

— Страхотно, Дон.

— Какво от това? Голяма работа! Ще изчистим. — Чери поклати глава. — Макар че Теди можеше и да не яде юфка на закуска Нямахме късмет. В лагерите са заседнали парченца.

— Знаеш, че утре ще правим демонстрация за хората от „Конли-Уайт“.

— Няма проблем. Ще бъдем готови.

— Дон, не мога да допусна шефът им да се изповръща.

— Имай ми доверие — каза Чери. — Ще сме готови. Много ще им хареса. Дори фирмата да има проблеми, Коридорът не е един от тях.

— Обещаваш ли?

— Гарантирам — отговори Чери.

 

Сандърс се върна в кабинета си към десет и двайсет и вече седеше на бюрото, когато влезе Гари Босак — висок мъж, още ненавършил трийсет, облечен с джинси, маратонки и тениска с образа на Терминатор. Носеше голямо кожено куфарче като онези, с които адвокатите ходят в съда.

— Виждаш ми се блед — каза Босак. — Но днес всички в сградата са бледи. Страшно е напрегнато, усещаш ли?

— Забелязах.

— Няма начин. Мога ли да започна?

— Разбира се.

— Синди! Господин Сандърс ще бъде зает няколко минути.

Босак пак затвори вратата и я заключи. С весело подссвир-кване дръпна шнура на телефона върху писалището и на другия до канапето в ъгъла. Оттам отиде до прозореца и пусна щорите. Натисна копчето на малкия телевизор в единия край.. Чак тогава щракна ключалките на куфарчето, извади малка пласт-масова кутийка и я включи от едната страна. Запримига лампичка и се разнесе тихо съскане. Босак сложи кутията по средата на бюрото. Никога не почваше да говори, ако не е включил заглушителя, защото по-голямата част от информацията му беше събрана по незаконен път.

— Имам добри вести за теб — каза Босак. — Момчето е чисто. — Той извади кафяв плик, отвори го и започна да подава листовете един по един. — Питър Джон Нийли, двайсет и три годишен, служител на „Диджи Ком“ от година и четири месеца. Сега работи като програмист в направлението за нови изделия. И така… Ето сведения за успеха от гимназията и колежа… Лично дело от последния му работодател „Дейта Дженеръл“. Всичко е наред. Сега новите неща Платежоспособност и заеми… Телефонните сметки от апартамента му… Сметките за мобифона… Банково извлечение… Спестовен влог… Последен остатък от разплащателния влог по кредитните му карти „Виза“ и „Мастърс“ от последната година… Пътувания… Съобщения по електронната поща от фирмата и отвън по „Интернет“… Квитанции за паркинг… А ето неопровержимите факти… „Рамада Ин“ в Съ-нивейл, последните три отсядания в хотела, телефонните му сметки оттам, номерата, с които е разговарял… Последните три взети под наем коли със засечен километраж… Мобифоните в колите и номерата на проведените разговори… Това е всичко.

— И?

— Проверих номерата, на които се е обаждал. Ето разбивката Много разговори със „Сиатъл Силикън“, но там Нийл има приятелка Секретарка е, работи в пласмента, няма конфликт на интереси. Обажда се и на брат си, програмист в „Боинг“, който се занимава с паралелна обработка на данни за проектирането на крилата, също няма конфликт на интереси. Останалите разговори са с доставчици и специалисти по осигуряване на компютърни кодове, всички са служебни. Никакви обаждания след работно време. Никакво ползване на улични автомати. Никакви разговори с чужбина Никаква подозрителна схема в телефонните контакти. Никакви необясними парични преводи, никакви внезапни едри покупки. Никаква причина да се смята, че иска да сменя работата си. Бих казал, че не общува с хора, които да те интересуват.

— Добре — каза Сандърс. Погледна листовете пред себе си и известно време мълча. — Гари… Част от материалите са от нашата фирма. Някои са вътрешни доклади.

— Да. Е, и какво?

— Как си се сдобил с тях?

Босак се ухили.

— Хей. Хич не ме питай, няма да ти кажа.

— Как получи досието от „Дейта Дженеръл“?

Босак поклати глава.

— Нали за това ми плащаш?

— Да, но…

— Хей. Искаше да проверя един от твоите служители и го направих. Момчето е чисто. Работи само за теб. Искаш ли да научиш още нещо за него?

— Не.

Сега пък Сандърс поклати глава.

— Прекрасно. Имам нужда от сън. — Босак събра всички документи и ги сложи обратно в куфарчето. — Между другото, ще ти се обадят от съда.

— Аха.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, Гари.

— Казах му, че съм ти консултант. По сигурността в далекосъобщенията.

— То си е точно така.

Босак изключи мигащия заглушител, прибра го в куфарчето и пак свърза телефоните.

— За мен винаги е удоволствие. На теб ли да оставя сметката или на Синди?

— Аз ще я взема Довиждане, Гари.

— Хей. Винаги съм на твое разположение. Ако ти трябва нещо, знаеш къде да ме намериш.