Луис Карол
Алиса в огледалния свят — Моята библиотека

ПЪРВА ГЛАВА
ОГЛЕДАЛНАТА КЪЩА

 

Едно беше сигурно — бялото коте нямаше никаква вина. За всичко беше виновно черното коте. Защото през това време старата котка миеше муцунката на бялото коте (а то стоеше сравнително доста мирно); така че, виждате, то в никакъв случай не можеше да бъде замесено в провинението.

Дайна миеше муцунките на децата си по следния начин: най-напред натискаше клетото животинче с едната лапа по ухото, а с другата започваше да търка муцунката му на обратната страна, като почваше от носа. И тъкмо сега, както казах, тя се беше заловила здравата с бялото коте, което лежеше мирничко и дори се опитваше да мърка — навярно защото усещаше, че всичко това се прави за негово добро. Но Дайна беше измила черното коте рано следобед и докато Алиса седеше свита в един ъгъл на голямото кресло, като ту си мислеше нещо, ту задрямваше, котето се впусна в дълга игра с кълбото прежда, което Алиса преди това беше почнала да навива. Котето търкаляше кълбото насам-натам, докато то се размота. И сега преждата лежеше развита и объркана, а в средата й котето гонеше опашката си.

— Ах ти, лошо, лошо животинче! — извика Алиса, като вдигна котето и го целуна лекичко, за да му покаже, че е изпаднало в немилост. — Наистина Дайна трябва да те възпитава по-добре! Трябва, Дайна, чуваш ли! — добави тя, като погледна с упрек старата котка и й заговори с най-строг глас. После се покатери на креслото заедно с котето и с кълбото и започна отново да го навива. Но тя не можеше да прави това много бързо, защото през цялото време говореше ту на себе си, ту на котето. Кити седеше кротко на коляното й и се преструваше, че наблюдава как върви навиването, като от време на време слагаше леко едната си лапичка на кълбото, сякаш искаше да помогне в работата.

— Знаеш ли какъв празник е утре, Кити? — подхвана Алиса. — Щеше да се сетиш, ако беше дошла с мене на прозореца. Само че тъкмо тогава Дайна те миеше и ти не можа да дойдеш. Видях момчетата, те носеха съчки за празничния огън. Да знаеш колко съчки и клони носеха, Кити! Само че беше толкова студено и заваля такъв силен сняг, че те се разотидоха. Нищо, Кити, утре ще отидем да видим празничния огън.

При тези думи Алиса намота два-три пъти прежда около врата на котето, за да види как ще му прилича. То се уплаши, подскочи, кълбото се търкулна на пода и пак се размота.

— Знаеш ли, Кити, толкова се ядосах — продължи Алиса, когато се настаниха удобно на креслото, — като видях каква пакост си направила, че за малко щях да отворя прозореца и да те хвърля на снега! И ти си го заслужаваш, малко, пакостно животинче! Какво ще кажеш за свое оправдание? Не ме прекъсвай! — продължи Алиса, като вдигна пръст. — Сега ще изброя всичките ти провинения. Първо, ти измяука два пъти, докато Дайна те миеше тази заран. Не можеш да отречеш това, Кити: чух те! Какво казваш? (Тя си представяше, че котето отговаря нещо.) С лапа ти бръкнала в окото, така ли? Но това си е твоя грешка, защото си държиш очите отворени. Ако беше ги стиснала здраво, нищо нямаше да се случи. Значи не се оправдавай вече, ами слушай! Второ, ти дръпна Снежанка за опашката, когато слагах пред нея чинийката с мляко. Какво? Била си гладна ли? А откъде знаеш, че и тя не е била гладна? Сега трето, ти размотаваше по малко прежда от кълбото всеки път, когато не те гледах!

— Това са трите ти провинения, Кити, а ти не си наказана още за нито едно от тях. Знаеш ли какво? Ще ти събера всичките наказания за идущия петък… Представи си, че събират и моите наказания! — продължи тя, като говореше повече на себе си, отколкото на котето. — Какво ли ще ми направят на края на годината? Предполагам, че когато дойде денят, ще ме пратят в затвора. Или… я чакай! Да предположим, че всяко наказание е да си легна без вечеря. Тогава, като дойде нещастния ден, ще трябва да си легна без петдесет вечери!… Е, какво, това не е чак толкова страшно. Предпочитам да си легна без петдесет вечери, отколкото да ме накарат да ги изям на един път!

— Чуваш ли как пада снегът по прозореца, Кити? Колко мило и нежно почуква! Също като че ли някой целува целия прозорец отвън. Чудя се дали снегът обича дърветата и полята, та ги целува толкова нежно! После той ги покрива, знаеш, с бяло одеяло и може би им казва: „Спете, милички, докато пак дойде лято“. А като се събудят през лятото, Кити, те се обличат целите в зелено и танцуват, когато духа вятър — о, това е толкова хубаво! — извика Алиса, пусна кълбото и плесна с ръце. — И толкова ми се иска да е вярно! Сигурна съм, че на гората й се приспива наесен, когато листата започват да жълтеят.

— Кити, можеш ли да играеш шах? Не се смей, мила, питам те сериозно. Защото когато преди малко играехме, ти гледаше така, като че ли разбираш. А когато казах „шах!“, ти измърка. Наистина това щеше да бъде чудесен мат, Кити, и аз щях да спечеля, ако не беше този отвратителен Конник, който се втурна между фигурите ми. Кити, мила, нека си представим…

Бих искал да мога да ви опиша половината случаи, при които Алиса казваше любимата си фраза „нека си представим“. Вчера например тя спори дълго със сестра си, защото беше казала: „Нека си представим, че сме царе и царици“, а сестра й, която обичаше да бъде точна, възрази, че това е невъзможно, защото са само две. Накрая Алиса се принуди да каже: „Е, добре, тогава ти ще си едната царица, а аз ще бъда всички останали царе и царици“. Друг път уплаши не на шега старата си бавачка, като й извика неочаквано на ухото: „Бавачке, нека си представим, че съм гладна хиена, а ти — кокал!“

Но ние се отклонихме от речта на Алиса пред котето.

— Нека си представим, че ти си Черната Царица, Кити! Знаеш, ако си скръстиш лапите, ще заприличаш съвсем на нея. Хайде, миличка, опитай, моля ти се!

Алиса взе Черната Царица от масата и я сложи пред котето, за да види то как трябва да си скръсти лапите. Но опитът излезе неуспешен, главно, както каза Алиса, защото котето не искаше да си сложи ръцете правилно. За да го накаже, тя го вдигна пред огледалото, за да види само колко е непослушно.

— И да знаеш, че ако не си послушна — прибави тя, — ще те сложа в Огледалната Къща. Какво ще правиш тогава?

— Сега да щеш само да слушаш, Кити, и да не говориш толкова много, ще ти разкажа всичко, каквото си мисля за Огледалната Къща. Първо, стаята, която виждаш в огледалото, е също като нашата, само че нещата са наопаки. Мога да видя цялата стая, като се кача на стола пред камината, цялата освен една мъничка част точно зад камината. Ах, толкова ми се иска да видя и това мъничко ъгълче. И така ми се ще да знам палят ли и там огън през зимата. Не можеш нищо положително да кажеш, освен че когато нашата камина пуши, тогава и в другата стая се вижда пушек. Но това може да е нарочно, само да се правят, че уж и те имат огън. После книгите им приличат много на нашите, но думите са обърнати. Знам това, защото веднъж държах една наша книга пред огледалото и тогава и те държаха една книга в другата стая.

— Дали ще ти хареса да живееш в Огледалната Къща, Кити? Чудя се дали ще ти дават и там мляко? Но може би огледалното мляко не е добро за пиене… И, о, Кити, сега идваме до коридора. Можеш да видиш само мъничко от коридора в Огледалната Къща, ако отвориш широко вратата на нашата стая. Това, което виждаш, прилича съвсем на нашия коридор, само че по-нататък той може да е съвсем различен, знаеш. О, Кити, колко знаменито ще бъде да можем да отидем в Огледалната Къща! Сигурна съм, че в нея има, о, такива чудесни неща! Нека си представим, че можем някак да влезем в нея. Нека си представим, че стъклото става леко като тюл, така че можем да минем през него. Я, наистина, то се превръща в мъгла! Сега ще бъде много лесно да минем…

Докато казваше това, Алиса се покатери на камината, макар че навярно сама не знаеше как се намери там. И наистина стъклото започна да се превръща в тънка сребриста пара. Следващия миг Алиса мина през него и леко скочи в Огледалната Стая. Най-напред тя погледна дали камината гори и остана много доволна, че в нея намери истински огън, който гореше така буйно, както и в тяхната стая.

„Значи тука ще ми бъде топло колкото и в старата стая — помисли Алиса. — Всъщност още по-топло, защото тука никой няма да ме пъди от огъня. Ах, колко смешно ще бъде, като ме видят през стъклото, а няма да могат да дойдат при мене!“

После тя започна да се оглежда и забеляза, че това, което можеше да се види от старата стая, беше съвсем обикновено и неинтересно, но всичко останало беше до невероятност различно. Например картините, които висяха на стената зад камината, изглеждаха като живи, а старият часовник на камината (знаете, в огледалото вие виждате само гърба му) имаше лице на старче, което й се усмихваше.

„Тяхната стая не е толкова добре разтребена като нашата“ — си помисли Алиса, забеляза няколко шахматни фигури, паднали в пепелта. Но в същия миг извика „о!“ от учудване и се отпусна на колене и ръце, за да ги разгледа. Защото шахматните фигури се разхождаха две по две!

— Ето Черния Цар и Черната Царица — каза Алиса шепнешком, за да не ги уплаши. — А това е Белия Цар и Бялата Царица, седнали на края на лопатата… А ето двата Топа, те се разхождат, хванати за ръка… Не вярвам, че могат да ме чуят — продължи тя, като наведе още повече глава. — Почти съм сигурна, че не могат и да ме видят. Усещам някак, че ставам невидима…

Изведнъж нещо изпищя на масата зад Алиса и тя обърна глава тъкмо навреме, за да види една Бяла Пионка, която се търкаляше и риташе. Алиса я наблюдаваше с голямо любопитство, за да разбере какво ще стане по-нататък.

— Това е гласът на детето ми! — извика Бялата Царица, като се спусна край Царя така стремително, че го събори в пепелта. — Моето мило Лили! Моето царствено котенце! — И тя започна да се катери трескаво по решетката на камината.

— Царствена глупачка! — каза Царя, като си потърка носа, който беше ударил при падането. Той с право беше малко сърдит на Царицата, защото беше покрит с пепел от главата до краката.

Алиса реши да им помогне и тъй като горкичката Лили се задушаваше от писъци, вдигна бързо Царицата и я сложи на масата до кресливата й дъщеричка.

Царицата пое дъх и седна. Тя се беше задъхана от бързане. Известно време тя притискаше мълчаливо малката Лили до гърдите си. Щом се поокопити, извика на Белия Цар, който седеше мрачен сред пепелта:

— Пази се от вулкана!

— Какъв вулкан? — каза Царя и погледна тревожно към огъня, като че ли там беше най-вероятно да се намира някой вулкан.

— Той… ме… изхвърли… — отвърна Царицата, която беше все още задъхана. — Опитай се да дойдеш тука горе… по обикновения начин… да не те изхвърли и тебе!

Алиса гледаше как Белия Цар се закатери бавно по решетката и накрая каза:

— Както си тръгнал, ще ти трябват часове и часове, докато стигнеш до масата. По-добре да ти помогна, нали? — Но Царя не обърна внимание на въпроса й. Съвсем ясно беше, че той нито я вижда, нито я чува.

И така, Алиса го улови много внимателно и го вдигна във въздуха по-бавно от Царицата. Но преди да го сложи на масата, си помисли, че ще е добре да го поизтупа, защото беше цял покрит с пепел.

Тя разказваше по-късно, че не била виждала в живота си такава гримаса, каквато направил Царят, когато се намерил във въздуха, държан от невидима ръка, която го чистела. Той беше прекалено смаян, за да може да извика, само устата и очите му се разтваряха все по-широко и по-широко, ставаха все по-кръгли и по-кръгли, докато Алиса се разсмя така, че ръката й се разтрепера и за малко щеше да го изпусне на пода.

— Моля ти се, не прави такива гримаси, драги! — извика тя, забравила напълно, че Царя не може да я чуе. — Така силно ме разсмиваш, че едва успявам да те държа. И не си отваряй толкова широко устата. Всичката пепел влиза в нея… Е, сега, мисля, че си доста чист — прибави тя, като приглади косата му и го сложи на масата до Царицата.

Царя падна веднага по гръб и остана неподвижен. Алиса се уплаши от това, което беше направила, и тръгна из стаята, за да види дали има някъде вода да го напръска. Но тя намери само едно шише мастило и като се върна с него при масата, видя, че Царя се беше свестил и разговаряше шепнешком с Царицата, толкова тихо, че Алиса едва успя да чуе какво си казваха. Царя казваше:

— Уверявам те, мила, вледених се от страх чак до върха на мустаците си.

На това Царицата отговори:

— Ти нямаш мустаци.

— Ужаса на онзи миг — продължи Царя — няма никога, никога да го забравя!

— Ще го забравиш положително — отвърна Царицата, — ако не си го запишеш.

Алиса наблюдаваше с голямо любопитство как Царя извади един грамаден бележник и започна да записва. Внезапна мисъл мина през главата й: тя хвана края на молива, който стърчеше доста над рамото на Царя, и започна да пише вместо него.

Горкият Цар гледаше озадачен и нещастен. Известно време той се бори мълчаливо с молива, но Алиса беше много по-силна и най-после той рече задъхан:

— Мила, аз наистина трябва да си купя по-тънък молив. Просто не мога да си служа с този — той пише разни неща, които аз не искам…

— Какви неща? — запита Царицата, като надникна в бележника. (Там Алиса беше написала: „Белия Конник се хлъзга по ръжена. Той едва пази равновесие.“) — Това не е бележка за твоето приключение!

На масата до Алиса лежеше една книга. Както наблюдаваше Белия Цар (защото тя още се боеше малко за него и държеше готово мастилото да го полее, ако пак му стане лошо), Алиса обръщаше страниците, за да намери някъде нещо, което да може да прочете. „Та това е написано на неразбираем език!“ — си казваше тя.

Написаното изглеждаше така:

ДЖАБЕРУОКИ

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

Известно време тя беше твърде озадачена, но после я осени светла мисъл:

— Ах! Та това е Огледална книга сигурно! И ако я сложа пред огледалото, думите ще се покажат в правилния си вид!

Стихотворението, което Алиса прочете, беше следното:

ДЖАБЕРУОКИ

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

 

„От Джаберуока бой се, сине мой!

От нокти хищни, зъби що раздират!

От Джубджуб бой се птицата и крий,

та зракът мощни да не те съзира!“

 

Той грабна своя остър меч в ръка

и дълги дни врагът заклет иска,

възправен сред безмеждната гора,

замислен край митичната река.

 

И както той замислено стоеше,

ей Джаберуока с огнени очи

цвифейки във леса довтасал беше,

рикае, мята снопове лучи.

 

Напред! Назад! Напред! Удри! Режи!

Свистеше мечът остър в синий вдух.

Остави звяра мъртъв да лежи,

препусна бързо коня остроух.

 

„Уби ли Джаберуока, сине мой?

Ела в прегръдките ми, храбра младост!

О, славен ден, охей! Охей! Охой!“

Той скачаше и цвифеше от радост…

 

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

— Изглежда много хубаво — каза Алиса, като го прочете. — Само че е извънредно трудно за разбиране! (Виждате ли, тя не искаше да признае дори на себе си, че изобщо никак не го разбира.) Усещам, че някак ми изпълва главата с идеи, само че не знам с какви! Във всеки случай някой убива нещо. Това във всеки случай е ясно…

„Но — помисли Алиса, като подскочи — ако не побързам, ще трябва да се върна обратно през огледалото, без да съм видяла как изглежда останалата част от къщата. Да погледна най-напред в градината!“

В миг тя изскочи от стаята и се спусна тичешком по стълбите. Всъщност това не беше тичане, а по-скоро нов начин да се слиза бързо и лесно по стълбите, както си каза Алиса: едва допря края на пръстите си до перилата и изведнъж полетя леко надолу, без даже да докосва стълбата с краката си. После тя прелетя през хола, щеше да мине и през вратата по същия начин, ако не се беше хванала за дръжката на вратата. Алиса беше малко замаяна от толкова летене и много се зарадва, че пак върви по обикновения начин.

 

 

ВТОРА ГЛАВА
ГРАДИНАТА НА ЖИВИТЕ ЦВЕТЯ

 

„Много по-добре ще мога да разгледам градината — си каза Алиса, — ако се кача на върха на оня хълм. Ето, тази пътека води право там… Всъщност не, не води — рече тя, след като повървя няколко метра по пътеката и отмина два-три остри завоя. — Но предполагам, че в края на краищата ще стигна догоре. Колко интересно криволичи тая пътека! Тя прилича повече на тирбушон, отколкото на пътека! Да… този завой води на върха, мисля… Не, не води! Отива обратно към къщата… Добре, тогава ще опитам по друг начин.“

Така и направи: тя вървеше нагоре, надолу, преминаваше завой след завой, но каквото и да правеше, винаги се връщаше към къщата. А веднъж, като взе завоя много по-бързо от обикновено, тя се хлъзна назад по него, преди да може да се задържи.

— Дума да не става — каза Алиса, като погледна къщата, предполагайки, че тя й противоречи. — Още не искам да се връщам. Знам, ще трябва да мина през огледалото обратно в старата стая… и тогава край на всичките ми приключения.

И така Алиса обърна гръб на къщата и тръгна още веднъж по пътеката, решена да върви направо, докато се изкачи на хълма. Няколко минути всичко се развиваше добре и тъкмо когато си казваше: „Наистина този път ще стигна…“, пътеката се изви внезапно, разтърси се (така описваше тя по-късно) и в следния миг Алиса видя, че крачи към вратата на къщата.

— Ох! Това е отвратително! — извика тя. — Никога не съм виждала такава нахална къща, да ти се изпречва постоянно на пътя. Никога!

А там, насреща, хълмът се виждаше ясно и на Алиса не й оставаше нищо друго, освен да тръгне отново. Този път тя стигна до широка леха, оградена с парички, с една върба по средата.

— О, мила Лилио — каза Алиса, като се обърна към една лилия, която се люлееше леко от подухването на вятъра. — Как бих искала да можехте да говорите!

— Ние можем да говорим — каза Лилията, — когато има някой, на когото заслужава да се говори.

Алиса беше толкова смаяна, че в първия миг не можа да каже нищо: просто дъхът й спря. Най-сетне, тъй като Лилията продължаваше спокойно да се люлее, тя проговори срамежливо, почти шепнешком:

— А могат ли всички цветя да говорят?

— Така добре, както и ти — отвърна Лилията. — Само че много по-високо.

— Ние не почваме така разговор, знаеш — каза Розата. — И аз наистина се учудих, когато ти заговори. Казах си: лицето й не е лишено от изразителност, но пък не е и от най-умните. Все пак ти имаш правилен цвят, а това не е малко.

— Цветът няма значение — забеляза Лилията. — Ако само листицата й бяха извити малко по-нагоре, щеше да изглежда съвсем както трябва.

Алиса никак не обичаше да я критикуват и затова почна да задава въпроси:

— Не ви ли е страх понякога, като сте посадени тук самички, без някой да ви пази?

— Ами дървото в средата? — каза Розата. — Каква му е работата?

— Какво може да направи то, ако се яви някаква опасност? — запита Алиса.

— То може да ръмжи — отвърна Розата.

— То казва: „Въррр-бъррр“! — извика една Паричка. — Затова се нарича Върба.

— И това ли не знаеш? — извика друга Паричка. Сега всичките парички започнаха да викат в хор и въздухът се изпълни с малки пискливи гласчета.

— Млъкнете! — извика Лилията, като се люлееше силно, цяла разтреперана от яд. — Те знаят, че не мога да ги достигна! — изпъшка тя и обърна треперещата си глава към Алиса. — Иначе нямаше да смеят да пищят така!

— Не се ядосвай — каза Алиса с помирителен глас и като се наведе към паричките, които пак бяха почнали да пискат, им прошепна: — Ако не млъкнете, да знаете, че ще ви откъсна.

Веднага настъпи мълчание и някои червени парички пребледняха от страх.

— Много добре! — извика Лилията. — Паричките са най-лоши. Заговориш ли, те почват да крещят в хор и това е достатъчно да те накара да увехнеш, като ги слушаш как пискат.

— Как умеете всички да говорите толкова хубаво! — каза Алиса, като се надяваше с тази похвала да поправи настроението на Лилията. — Аз съм ходила в много градини, но никъде не съм срещала цветя да говорят.

— Наведи се и пипни земята — каза Лилията. — Тогава ще разбереш.

Алиса докосна земята с пръсти.

— Много е твърда — каза тя. — Но какво значение има това?

— В повечето градини — отвърна Лилията, — правят лехите много меки, така че цветята непрестанно спят.

Това обяснение изглеждаше доста правдоподобно и Алиса беше доволна, че го научи.

— Никога досега не съм помисляла за това — каза тя.

— Според мене, ти изобщо никога за нищо не мислиш — забеляза строго Розата.

— Никога не съм виждала някой да изглежда толкова глупав — каза една Теменужка така внезапно, че Алиса подскочи, защото Теменужката не се беше обаждала досега.

— Мълчи! — викна Лилията. — Като че ли изобщо си виждала някого! Криеш си главата под листите и знаеш какво става по света толкова, колкото знае една пъпка!

— Има ли в градината други хора освен мене? — попита Алиса, която реши да не обръща внимание на неприятната забележка на Розата.

— Има едно друго цвете, което може да ходи като тебе — отговори Розата. — Чудно ми е как правите това! („Тебе пък всичко ти е чудно!“ — забеляза Лилията.) Но то е много по-разцъфнало от тебе.

— На мене ли прилича? — попита нетърпеливо Алиса, защото и мина през ума: „Някъде в градината живее друго момиченце!“

— Да, тя има същия груб израз като тебе, но е по-тъмна и листицата й са по-къси, мисля.

— Те са по-извити нагоре, като на далия — каза Лилията, — не са наведени надолу като твоите.

— Но ти не си виновна за това — добави любезно Розата. — Ти си започнала да вехнеш, знаеш, а в такъв случай листицата винаги увисват.

Това никак не се хареса на Алиса и за да промени разговора, тя запита:

— Идва ли другата понякога насам?

— Мога да ти кажа, че скоро ще я видиш — отвърна Розата. — Тя е от оня вид, който има девет шипа, знаеш.

— Къде се намират те? — попита любопитно Алиса.

— Около главата й, разбира се! — отвърна Розата. — Аз бях учудена, че ти нямаш. Мислех си, че всички вие непременно трябва да имате.

— Иде! — извика Шибоя. — Чувам стъпките й — туп-туп! — по пясъчната алея.

Алиса се огледа нетърпеливо и видя, че това беше Черната Царица.

„Колко е пораснала!“ — помисли тя. Наистина Царицата беше пораснала. Когато Алиса я видя за пръв път в пепелта, тя нямаше и три сантиметра, а сега беше с глава и половина по-висока от самата Алиса!

— Това е от чистия въздух — каза Розата. — Прекрасен въздух имаме тука!

— Ще отида да я пресрещна — каза Алиса, защото, макар че цветята бяха доста интересни, тя помисли, че ще е много по-забавно да поприказва с една истинска царица.

— Няма да успееш — забеляза Розата. — Аз бих те посъветвала да тръгнеш по обратния път.

Съветът се стори безсмислен на Алиса. Тя не каза нищо и изведнъж се запъти към Черната Царица. За нейно учудване Царицата изчезна от погледа й, а самата тя видя, че крачи пак към вратата на къщата. Малко ядосана, Алиса се обърна и погледна да види къде е Царицата. Най-после я забеляза доста надалеч. Тогава Алиса помисли, че този път наистина ще трябва да се опита да върви в обратната посока.

И сега тя сполучи напълно. Не беше вървяла и минута, когато се намери лице срещу лице с Черната Царица, и то точно пред хълма, на който се беше опитвала да се качи толкова време.

— Откъде идеш? — каза Черната Царица. — И къде отиваш? Гледай нагоре, говори ясно и не си играй непрестанно с пръстите.

Алиса изслуша тези напътствия и обясни с известно смущение, че е загубила пътя си.

— Не зная какво разбираш, като казваш „пътя си“ — каза Царицата. — Всички пътища тука са мои. Но как си попаднала изобщо тука? — прибави тя по-любезно. — Покланяй се, когато мислиш какво да отговориш, това спестява време.

Алиса се позачуди на тези думи, но усещаше твърде голямо страхопочитание към Царицата, за да не й повярва.

„Ще проверя дали това, което казва, е наистина така — си помисли тя, — когато се върна в къщи някой път по-късно за вечеря.“

— Време ти е вече да отговаряш — каза Царицата, като погледна часовника си. — Отваряй си устата малко повече, когато говориш, и винаги казвай „ваше величество“.

— Исках само да разгледам градината, ваше величество…

— Правилно — каза Царицата и я потупа по главата, нещо, което никак не се хареса на Алиса. — Като каза „градина“, та се сетих: аз съм виждала такива градини, в сравнение с които тази прилича на пущинак.

Алиса не се осмели да се препира по този въпрос и продължи:

— …и реших да се изкача на върха на този хълм…

— Като каза „хълм“, та се сетих — прекъсна я Царицата. — Аз мога да ти покажа хълмове, в сравнение с които този изглежда като долина.

— Не, не е възможно! — рече Алиса, учудена, че най-после се осмели да й противоречи. — Хълм не може да бъде долина, знаете, това би било безсмислица.

Черната Царица поклати глава.

— Можеш да го наречеш „безсмислица“, ако искаш — каза тя. — Но аз съм чувала такива безсмислици, в сравнение с които моите думи изглеждат пълни със смисъл като цял речник.

Алиса се поклони пак, понеже се уплаши от тона на Царицата, по който личеше, че е малко обидена.

Те вървяха, без да говорят, докато стигнаха до върха на хълмчето.

Няколко минути Алиса оглеждаше мълчаливо местността. Беше наистина много интересна местност. Имаше множество малки, тесни поточета, които я пресичаха от край до край, а ивиците земя помежду им бяха разделени на квадрати с малки зелени плетове, които стигаха от поточе до поточе.

— Наистина земята прилича на голяма шахматна дъска! — каза най-сетне Алиса. — Тука навярно има фигури, които се движат… така си е, има! — прибави тя радостно и сърцето й започна да бие бързо и възбудено. Тя продължи: — Една голяма шахматна игра се играе върху целия свят… ако това изобщо е целия свят, знаеш. О, колко радостно е това! Как бих желала и аз да участвувам в нея! Нищо, че ще бъда Пионка, само да мога и аз да играя. Но, разбира се, най-добре би било да съм Царица.

Като каза това, тя хвърли срамежлив поглед към истинската Царица. Но нейната събеседничка само се усмихна весело и каза:

— Това може лесно да се нареди. Ако искаш, ще станеш Пионка на Бялата Царица, понеже Лили е още много малка, за да участва в играта. И сега ти си в началото, във Втория квадрат. Като стигнеш до Осмия квадрат, ще станеш Царица.

Точно в този миг, неизвестно по каква причина, те започнаха да тичат.

Като размисляше по-късно, Алиса все не можеше да разбере как се случи така, че започнаха да тичат. Всичко, което си спомняше, беше, че тичаха уловени за ръце, а Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:

— По-бързо! По-бързо!

Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.

Най-любопитното от всичко беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си — колкото и бързо да се движеха Алиса и Царицата, те сякаш не отминаваха нищо.

„Дали пък всички неща тичат заедно с нас?“ — помисли бедната, озадачена Алиса.

Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:

— По-бързо! Не се опитвай да говориш.

На Алиса и през ум не й беше минало такова нещо. Напротив, струваше й се, че никога вече няма да проговори отново — така се беше запъхтяла. А Царицата пак извика:

— По-бързо! По-бързо! — и я повлече напред.

— Близо ли сме вече до там? — успя да изпъшка най-после Алиса.

— Близо до там! — повтори Царицата. — Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо!

Те продължиха да тичат известно време мълчаливо.

Вятърът свиреше в ушите на Алиса и почти изтръгваше косите от главата й, както тя си въобразяваше.

— Сега! Сега! — извика Царицата. — По-бързо! По-бързо! — И те затичаха толкова бързо, че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си, докато изведнъж спряха, тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята, задъхана и замаяна.

Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:

— Сега можеш да си починеш малко.

Алиса се огледа крайно учудена.

— Какво! Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.

— Разбира се, така е — каза Царицата. — Как искаш да бъде иначе?

— В нашата страна — каза Алиса все още запъхтяна — обикновено ще стигнете някъде другаде, ако тичате много бързо, дълго време, както тичахме ние.

— Много е бавна вашата страна! — отвърна Царицата. — У нас, виждаш ли, тичаш, колкото можеш, за да останеш на същото място. Ако пък искаш да идеш другаде, трябва да тичаш два пъти по-бързо.

— Моля ви се, нека по-добре да не опитваме! — каза Алиса. — Аз съм много доволна, че седя тука, само че ми е много горещо и съм жадна.

— Знам какво ще ти хареса! — каза добродушно Царицата и извади една кутийка от джоба си. — Вземи си една бисквита.

Алиса помисли, че няма да е възпитано да откаже, макар че съвсем не й се искаше бисквита. Затова тя взе една и я изяде насила Тя беше много суха и като я дъвчеше, й пресядаше както никога в живота й.

— Докато се разхлаждаш — каза Царицата, — ще започна измерването. — Тя извади от джоба си един сантиметър и се залови да измерва земята, като забиваше тук-таме колчета.

— На края на двата метра — каза тя, като заби едно колче, за да означи разстоянието — ще ти дам необходимите указания… Искаш ли още една бисквита?

— Не, благодаря — каза Алиса. — Една ми е напълно достатъчна.

— Надявам се, че жаждата ти е утолена — каза Царицата.

Алиса не знаеше какво да отговори, но за щастие Царицата не очакваше отговор, защото продължи:

— На края на трите метра ще ти ги повторя, тъй като ме е страх да не ги забравиш. На края на четирите метра ще ти кажа сбогом. А на петте метра ще си отида.

През това време тя заби всички колчета и Алиса я гледаше с голям интерес, докато тя се върна при дървото, а после започна да крачи бавно по начертаната линия. При колчето на двата метра тя се обърна рязко и каза:

— Една Пионка, знаеш, преминава два квадрата наведнъж при първия си ход. Затова ти трябва да минеш много бързо през Третия квадрат… с железница, мисля, и ще се намериш веднага в Четвъртия квадрат. Така. Този квадрат принадлежи на Туидълдум и Туидълди. Петият е повечето вода. Шестият принадлежи на Хъмпти-Дъмпти… Но ти не си вземаш бележки…

— Аз… аз не знаех че трябва да си вземам бележки… — смути се Алиса.

— Трябваше да кажеш — продължи Царицата с укор: — „Извънредно любезно е от ваша страна, че ми казвате веднага това…“ Както и да е, ще предположим, че си го казала… Седмият квадрат целият е горист, но един от конниците ще ти покаже пътя. А в осмия квадрат ще бъдем заедно царици и всичко ще е празник и веселба.

Алиса стана, поклони се и пак седна.

При следващото колче Царицата се обърна и каза:

— Когато не се сещаш за някоя дума, казвай я на чужд език, стъпвай с пръстите навън и помни коя си!

Този път не дочака Алиса да й се поклони, а продължи бързо до следващото колче, където се обърна за миг, каза „сбогом“ и се затича към последното колче.

Как се случи, Алиса не можа да разбере, но щом стигна до следното колче, Царицата изчезна. Дали се изгуби във въздуха или изтича бързо в гората („А тя може да тича бързо!“ — помисли Алиса), не можа да се разбере. Но така или иначе, тя изчезна и Алиса си спомни, че е Пионка, и че скоро ще й дойде времето да тръгне.

 

 

ТРЕТА ГЛАВА
ОГЛЕДАЛНИ НАСЕКОМИ

 

Безспорно първата й работа беше да огледа местността, през която щеше да върви. „Също като че ли съм на урок по география — си помисли Алиса, като се вдигаше на пръсти, за да може да види малко по-далеч. — Главни реки няма никакви. Главни планини — аз стоя на единствената, но не ми се вярва тя да има име. Главни градове… Я, какви са тези същества, които събират мед там долу? Не може да са пчели — никой не може да види пчели от един километър, знаеш…“ Известно време тя наблюдаваше мълчаливо една пчела, която се въртеше между цветята и пъхаше хобота си в тях. „Също като обикновена пчела“ — помисли Алиса.

Но това беше всичко друго само не и обикновена пчела. Всъщност, както Алиса скоро откри, то беше слон и тази мисъл я порази…

"И какви големи трябва да са тия цветя! — беше следващата й мисъл. — Нещо като къщи без покрив, сложени на стебла!… И колко много мед трябва да има в тях! Май ще ида аз да ги… Не, няма още да ида! — продължи тя, като се спря тъкмо когато се беше затичала надолу и се опита да намери извинение, задето се върна така внезапно… — В никакъв случай няма да отида при тях без един голям клон, за да ги разпъдя… И колко смешно ще бъде, като ме попитат в къщи как съм прекарала разходката си. Ще кажа: „О, доста добре (тук Алиса отхвърли по обичая си коси назад), само че беше много прашно и горещо и слоновете много ме безпокояха…“

„Ще сляза по другия път — каза тя след малко. — Може би ще ида при слоновете по-късно. Освен това толкова искам да стигна в Третия квадрат!“

С това извинение тя се спусна по склона на хълма и прескочи първото от шестте поточета.

 

* * *

 

— Билети, моля — каза кондукторът, като пъхна глава през прозореца. Веднага всеки извади по един билет. Билетите бяха почти толкова големи, колкото и хората, и като че ли напълниха цялото купе.

— Хайде, покажи си и ти билета, дете! — продължи кондукторът и погледна сърдито Алиса. И голямо множество гласове казаха заедно („Също като хорова песен“ — помисли Алиса): „Не го карай да чака, дете! Неговото време струва хиляда монети една минута“.

— Страхувам се, че нямам билет — каза смутено Алиса. — Там, откъдето ида, нямаше гише за купуване на билети.

И пак хорът гласове продължи: „Нямаше място за никого там, откъдето тя иде. Земята там струва хиляда монети един сантиметър.“

— Не се извинявай! — каза кондукторът. — Трябваше да си купиш билет от машиниста.

И отново хорът гласове продължи: „Човекът, който кара машината. Само пушекът й струва хиляда монети едно пуф-паф.“

„Тогава няма смисъл да се говори!“ — помисли Алиса.

Този път гласовете не се присъединиха към нейния, защото тя не каза нищо гласно. Но за нейно голямо учудване те всички помислиха в хор (Надявам се, че разбирате какво значи да се мисли в хор, защото, да ви призная, аз не разбирам): „По-добре не казвай нищо. Езикът струва хиляда монети една дума!“

„Тази нощ ще сънувам хиляда монети, положително ще ги сънувам!“ — помисли Алиса.

Докато траеше всичко това, кондукторът я наблюдаваше отначало с телескоп, после — с микроскоп и най-после с бинокъл. Накрая той каза:

— Пътуваш по погрешна линия!

След това затвори прозореца и отмина по коридора.

— Такова малко момиче — каза господинът, който седеше срещу Алиса (той беше облечен в дрехи, направени от бяла хартия) — трябва да знае кой път да вземе, даже ако не знае собственото си име.

Един Козел, който седеше до господина в бяло, затвори очи и каза със силен глас:

— Тя трябва да знае пътя към гишето за билети, даже ако не знае азбуката.

До Козела седеше един Бръмбар. (Това купе беше много чудно, цялото претъпкано с разни пътници.) И понеже правилото изглежда беше всички да говорят един след друг, той продължи:

— Тя трябва да бъде върната оттук като багаж.

Алиса не можа да види кой седи до Бръмбара, но след това заговори един дрезгав глас.

— Смени машините!… — каза той, но се задави и бе принуден да млъкне.

„Гласът му беше като че ли трепти треска от дъска“ — помисли Алиса. И един извънредно мъничък глас каза на ухото й:

— Можеш да си направиш от това игрословица… нещо с „дъска“ и „треска“, знаеш.

После един много нежен глас каза отдалеч:

— Трябва да й сложим етикет: „Внимание, чупливо!“…

След това продължиха други гласове („Колко хора има в този вагон“ — помисли Алиса): „Трябва да я пратим по пощата, тъй като има глава на своите“… „Трябва да я изпратим като телеграма по жицата“… „Трябва сама да кара локомотива останалата част от пътя“ и други подобни.

Но господинът с дрехи от бяла хартия се наведе към Алиса и й пошепна на ухото:

— Не обръщай внимание на приказките им, мило, само си вземай билет за връщане всеки път, когато влакът спира.

— Дума да не става! — каза доста раздразнено Алиса. — Изобщо не мога да се возя дълго на тази железница. Аз пътувам за една гора и горя от желание да стигна по-скоро там.

— Можеш да си направиш една игрословица от това — каза гласчето на ухото й. — Нещо с „гора“ и „горя“, знаеш.

— Стига си ме ядосвал — каза Алиса, като се огледа напразно, за да види откъде идва гласът. — Ако толкова ти се иска да чуеш някаква игрословица, защо не си измислиш сам?

Гласчето въздъхна дълбоко. Явно, то беше много нещастно и на Алиса се поиска да му каже нещо топло, за да го утеши. „Ако само то бе въздъхнало като другите хора“ — помисли тя. Но това беше такава чудна, малка въздишка, че Алиса изобщо нямаше да я чуе, ако съществото не се беше приближило съвсем до ухото й. При това обаче то я гъделична и веднага изгони от ума й мисълта за своето нещастие.

— Знам, ти си приятел — продължи гласчето. — Мил приятел и стар приятел. И ти няма да ме обидиш, макар че съм насекомо.

— Какъв вид насекомо? — запита Алиса малко разтревожена. Всъщност тя искаше да разбере дали то хапе или не, но си помисли, че няма да е възпитано да попита направо.

— Как, значи ти не… — започна гласчето, но беше заглушено от острия писък на локомотива. Разтревожени, всички наскачаха и Алиса с тях.

Един кон, който си беше подал главата през прозореца, се обърна спокойно и каза:

— Няма нищо. Трябва да прескочим едно поточе.

Очевидно всички се задоволиха с това обяснение, макар че Алиса се почувствува малко неспокойна при мисълта, че влакът ще скача.

„Във всеки случай ще ни закара до Четвъртия квадрат, а това е все пак много добре“ — си каза тя. В следния миг усети, че вагонът се изправя във въздуха и уплашена, тя се вкопчи в най-близкото нещо до нея. Това беше брадата на Козела.

Но брадата сякаш започна да се топи в ръката й и тя се намери седнала спокойно под едно дърво, а Комара (защото той беше насекомото, с което разговаряха досега) се люлееше на едно клонче точно над главата й, като й вееше с крилца.

Без съмнение той беше много голям комар. „На ръст колкото пиле“ — помисли Алиса, но това вече не я безпокоеше много, след като беше разговаряла толкова време с него.

— …Значи ти не обичаш всички насекоми? — продължи Комара така спокойно, сякаш нищо не беше се случвало.

— Обичам ги, когато могат да говорят — отвърна Алиса. — Но там, откъдето ида аз, никое насекомо не знае да говори.

— Кои насекоми обичаш най-много в страната, от която идеш? — запита Комара.

— Изобщо аз не обичам много насекоми — поясни Алиса, — защото много ме е страх от тях, поне от по-големите. Но мога да ти кажа имената на някои от нашите насекоми.

— Без съмнение те знаят имената си, нали? — забеляза небрежно Комара.

— Никога не съм чувала, че ги знаят.

— Тогава каква полза да имат имена — каза Комара, — щом не ги знаят?

— Няма полза за тях — каза Алиса. — Но е полезно за хората, за да могат да ги именуват. Иначе защо изобщо нещата щяха да имат имена?

— Това не мога да кажа — отговори Комара. — Хей там, в онази гора, нещата нямат имена… Но както и да е. Започвай със списъка на вашите насекоми. Да не губим време.

— Най-напред имаме… Водно конче — започна Алиса, като броеше имената на пръстите си.

— Добре — каза Комара. — На половината път до оня храст можеш да видиш една Люлка конче. То е направено цялото от дърво и се движи, като се люлее от клонче на клонче.

— С какво се храни? — запита любопитно Алиса.

— Със сок и трици — отвърна Комара. — Карай по-нататък.

Алиса погледна с интерес Люлката конче и реши, че то е било много наскоро пребоядисано — толкова лъскаво и мокро изглеждаше. После продължи:

— Сетне… Калинка-малинка…

— Погледни на клона над главата си — каза Комара. — Там ще видиш една Сладинка-малинка. Тялото й е направено от пита, крилата й са от чимширени листа, а главата й е една малина, натопена в сироп.

— А тя с какво се храни? — запита Алиса, както преди малко.

— С кашица от мляко и кълцан щрудел — отговори Комара. — Тя си прави гнездото в кутии за подаръци.

— После идва Хлебарката — продължи Алиса, след като разгледа внимателно насекомото със сиропената глава и си помисли, че ще е доста опасно за него, ако децата получат на Коледа някоя кутия, в която се е скрило.

— Погледни до крака си — каза Комара (Алиса си дръпна крака малко уплашена) — и ще видиш една Масло-с-хлебарка. Крилата й са от тънки филии хляб с масло, тялото й е от хлебна кора, а главата й е бучка захар.

— С какво се храни пък тя?

— Със слаб чай и каймак в него.

Сега Алиса се натъкна на нова мъчнотия.

— Да предположим, че не може да намери такива неща? — забеляза тя. — Какво ще стане тогава?

— Тогава ще умре, разбира се.

— Но това трябва да се случва много често — каза замислено Алиса.

— Постоянно се случва — отвърна Комара.

След този отговор Алиса помълча, потънала в размисъл. През това време Комара се забавляваше, като летеше и бръмчеше около главата й. Най-после той кацна пак на клончето и каза:

— Предполагам, че ти не искаш да си загубиш името?

— Разбира се, не! — отвърна Алиса малко обезпокоена. — Защо?

— Все пак не знам — продължи небрежно Комара. — Помисли си само колко удобно би било да се върнеш в къщи без името си. Например, ако учителката иска да те изпита, ще ти каже: „Ела тук…“ и после ще трябва да се откаже да те изпита, защото няма да знае какво име да извика. И, разбира се, тогава ти няма нужда да учиш уроците, знаеш…

— Това не може никога да се случи, сигурна съм — каза Алиса. — Учителката няма да се откаже да ме изпитва само за това. Ако не може да си спомни името, тя ще ми каже: „Ей, ти там!“, както казват непознатите хора.

— Аа! Ако ти каже: „Ей, ти там!“ и нищо повече — забеляза Комара, — можеш да й кажеш, че си оставила уроците си ей там. Това е игрословица. Бих искал ти да я беше измислила.

— Защо би искал да съм я измислила аз? — запита Алиса. — Това е много несполучлива игрословица.

Комара въздъхна дълбоко и две големи сълзи се търкулнаха по бузите му.

— Не трябва да съчиняваш игрословици — каза Алиса, — щом това те прави толкова нещастен.

Сега се зачу още една от онези малки, тъжни въздишки и този път изглежда бедният Комар се превърна съм във въздишка, защото когато Алиса погледна нагоре, на клончето вече нямаше никого и тя усети, че потръпва от студ, тъй като беше седяла много дълго на едно място. Затова стана и тръгна.

Скоро Алиса стигна до едно открито поле, на края на което се тъмнееше гора. Тя изглеждаше много по-тъмна от по-раншната и Алиса усети малко смущение, задето трябва да мине през нея. Но като по-размисли, тя се реши да влезе в гората. „Защото, разбира се, аз няма сега да се върна назад“, а това беше единственият път за Осмия квадрат.

„Тази трябва да е гората — си каза тя замислено, — където нещата нямат имена. Чудно ми е какво ли ще стане с моето име, когато вляза в нея? Никак не ми се ще да си го загубя, защото тогава ще ми дадат някое друго, а то сигурно ще бъде грозно.“

„Но смешното тогава ще бъде, като се опитам да намеря този, който е взел старото ми име. Също като в обявленията, знаеш, когато някой си загуби кучето: отговаря на името Цезар и има каишка на врата… Представи си само, да викаш на всяко нещо, което срещнеш: «Алиса!», докато някой отговори. Само че, ако е умен, няма да отговори!“

Така тя вървеше нехайно по пътя, докато стигна в гората. Там беше прохладно и сенчесто.

„Е, че какво, много приятно е все пак — казваше си Алиса, като крачеше между дърветата, — след като ти е било толкова горещо, да се намериш в… в… в какво? — продължи тя крайно учудена, че не може да се сети за думата. — Искам да кажа, да вървиш под… под… тези! — И тя сложи ръка на стеблото на едно дърво. — Как се казва това? Просто не знам. Вярвам, че няма име. Положително няма!“

Тя помълча известно време замислена После започна изведнъж:

„Значи все пак това се случи! И сега коя съм аз? Искам да си спомня… ако мога. Решила съм да си спомня!“

Но решителността никак не й помогна. Всичко, което можа да каже след дълго мислене, беше:

— Л… Знам, че почваше с „Л“!

Тъкмо в този миг се появи едно скитащо Сърне. То погледна Алиса с големите си кротки очи, но не изглеждаше никак уплашено.

— Ела тука, ела де! — каза Алиса, като протегна ръка и се опита да го помилва. Но Сърнето само отскочи малко назад, спря се и я загледа пак.

— Как се казваш? — каза най-после Сърнето. Какъв мек, сладък глас имаше то!

„Ах, да знаех само!“ — помисли си бедната Алиса и отговори тъжно:

— Засега никак.

— Помисли пак — каза Сърнето. — Това не е достатъчно.

Алиса помисли пак, но нищо не й дойде на ума.

— Моля ти се, кажи ми как се казваш ти — помоли тя срамежливо. — Струва ми се, че това ще ми помогне малко.

— Ще ти кажа като отидем по-нататък — отвърна Сърнето. — Тука не мога да си спомня.

И така те продължиха заедно през гората. Алиса прегърна нежно с две ръце шията на Сърнето. Най-после стигнаха до едно друго широко поле. Тука Сърнето подскочи и се отскубна от прегръдката на Алиса.

— Аз съм Сърне! — извика то радостно. — А ти, миличка, ти си човешко дете!

Внезапна уплаха премина през хубавите му кадифени очи и веднага след това то избяга с всички сили.

Алиса остана да гледа след него, готова да заплаче от жал, че изгуби така внезапно милото си малко спътниче.

„Но сега си зная поне името — каза тя. — Това е доста утешително. Алиса… Алиса… Няма да го забравя никога вече… А сега въпросът е коя от тези две стрелки трябва да следвам?“

На този въпрос не беше много трудно да се отговори, понеже през гората имаше само един път и двете стрелки сочеха него.

„Ще реша — си каза Алиса, — когато пътят се разклони и двете стрелки започнат да сочат различни пътища.“

Но това изглежда нямаше да се случи. Алиса вървеше все по-нататък, измина доста път, но винаги, когато пътят се разклоняваше, двете стрелки сочеха един и същ път. Разликата беше само, че на едната стрелка пишеше „Към къщата на Туидълдум“, а на другата — „За къщата на Туидълди“.

„Започвам да вярвам — каза най-сетне Алиса, — че те живеят в една и съща къща. Чудно ми е как не се сетих по-рано. Само че няма да мога да остана дълго при тях. Ще им кажа само «добър ден» и ще ги помоля да ми покажат пътя, който извежда от гората. Да можех да стигна до Осмия квадрат, преди да се стъмни!“

Тя продължи да върви, като си говореше така, докато след един остър завой се намери пред две дебели човечета, така неочаквано, че без да ще, се дръпна назад. Но веднага се окопити, понеже разбра, че това навярно бяха те.

 

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ТУИДЪЛДУМ И ТУИДЪЛДИ

 

Те стояха под едно дърво, прегърнати през рамо, и Алиса веднага разбра кой кой е, защото на края на яката на единия беше избродирана думата „дум“, а на яката на другия — думата „ди“.

"Предполагам, че на всекиго на яката отзад е избродирано по едно „туидъл“ — си каза тя.

Те стояха така неподвижни, че Алиса почти забрави, че са живи, и тъкмо се канеше да ги избиколи, за да види дали наистина думата „туидъл“ е извезана на яките им, когато я спря глас, излязъл от човечето с думата „дум“ на яката:

— Ако мислиш, че сме восъчни кукли — каза то, — трябваше да платиш за вход, знаеш. Восъчните кукли не се гледат без пари, не!

— Напротив — добави другото човече, отбелязано с думата „ди“. — Ако мислиш, че сме живи, трябва да ни заговориш.

— Много се извинявам, наистина — можа само да отговори Алиса, защото думите на старата песен зазвучаха в ума й и тя едва се сдържа да не ги каже на глас:

Наш Туидълди със Туидълдум

се съгласиха да се бият,

защото тъй било станало,

че Туидълди решил на ум

и развалил на Туидълдум

най-новото му кречетало.

 

Ала тогаз от висините

се спусна едра, черна врана,

тя тъй изплаши храбреците,

че препирнята си голяма

зарязаха те без покана

и в миг си плюха на петите.

— Знам за какво мислиш — каза Туидълдум. — Но не е така. Не е!

— Напротив — продължи Туидълди. — Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.

— Тъкмо се питах — каза учтиво Алиса — кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора: става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?

Но малките дебели човечета само се спогледаха и се засмяха.

Те толкова приличаха на стари ученици, че без да ще, Алиса посочи с пръст Туидълдум и каза:

— Номер първи!

— Не! — кресна внезапно Туидълдум, но веднага затвори уста, като млясна.

— Номер втори! — каза Алиса и премина към Туидълди, макар че беше сигурна, че той ще отговори с „Напротив!“, което и направи.

— Ти започна грешно — извика Туидълдум, — Първото нещо, когато отидеш на гости, е да кажеш „добър ден“ и да се ръкуваш.

При тези думи двамата братя се прегърнаха и подадоха двете си свободни ръце на Алиса.

Алиса не искаше да се ръкува по-напред с някого от двамата, от страх да не обиди другия. И тъй тя реши, че най-добрият начин да излезе от затруднението е да подаде двете си ръце едновременно на двамата. В следния миг те вече танцуваха в кръг. Това й се стори съвсем естествено, както си спомняше по-късно, и дори не се учуди, като чу някаква музика, излизаща сякаш от дървото, под което танцуваха. Свиреха (доколкото можеше да разбере) клоните на дървото, като се триеха едни в други, подобно лъкове върху струни на цигулка.

„Но наистина ми стана смешно (каза Алиса по-късно, като разправяше всичко това на сестра си), когато се чух сама, че пея песента «Ние се въртим около черницата». Не зная кога бях започнала, но ми се струваше, че съм я пяла много, много дълго.“

Другите двама танцьори бяха дебели и скоро се задъхаха.

— Четири обиколки стигат за един танц! — извика Туидълдум и те се спряха така внезапно, както бяха почнали. В същия миг млъкна и музиката.

После братята пуснаха ръцете на Алиса, спряха се и я загледаха. Настана доста неловко мълчание, понеже Алиса не знаеше как да почне разговор с хора, с които току-що е танцувала.

„Никак не върви да им кажа сега «добър ден» — си каза тя. — Някак май е вече късно за това.“

— Надявам се, че не се уморихте много — каза тя.

— Не! И много благодаря за въпроса — каза Туидълдум.

— Много сме ви задължени — добави Туидълди. — Обичате ли стихотворения?

— Да… доста… Някои стихотворения — каза колебливо Алиса. — Бихте ли ми показали кой път извежда от тази гора?

— Какво да й издекламирам? — каза Туидълди, като се обърна към Туидълдум с тържествена физиономия, без да обърне внимание на Алисиния въпрос.

— „Моржа и Зидаря“ е най-дългото — отвърна Туидълдум, като потупа любезно брат си по рамото. Туидълди започна веднага:

Блестеше над морето…

Тука Алиса се опита да го прекъсне.

— Ако стихотворението е много дълго — каза тя колкото можеше по-учтиво, — не бихте ли ми показали по-напред кой път…

Туидълди се усмихна мило и започна отново:

Блестеше над морето ярко слънце,

то светеше със цялата си мощ;

то с всичките си сили се стремеше

да укроти разпенената площ.

И всичко туй май твърде странно беше,

защото беше полунощ.

 

Луната жълта светеше сърдито,

ядосана, че брат й пред светът

в небето се разхожда упорито

след свършека на дневния си път.

— Не е възпитано — тя каза — тъй открито

да свети нощем както през денят.

 

Морето беше твърде, твърде мокро,

а пясъкът бе твърде, твърде сух.

Ни облаче не можеше да видиш,

че облак нямаше на свода кух.

И птици не хвърчаха в висините,

че птичка нямаше в простора глух.

 

А Моржа и Зидаря с бавна стъпка

вървяха уловени под ръка.

Те ронеха сълзи със всичка сила,

че толкоз пясък има по света.

— Да махнат този пясък — те унило

си казваха, — ще бъде красота!

 

— Девойки осем с осем кърпи бели,

да биха мели месеци наред,

не мислиш ли — печално Моржа каза, —

че биха сложили тук малко ред?

— Съмнявам се — Зидаря рече жално

и сълза капна по лика му блед.

 

— О, миди, хайде да се поразходим —

помоли се любезно Моржа благ. —

Разходка мила с весели другари

по морския пустинен, равен бряг.

Побързайте, приятелчета стари,

ръка подайте, тръгвайте във крак.

 

Тук възрастната мида се надигна,

погледна ги, но без любовен плам.

О, възрастната мида понамигна,

поклати умната глава едвам:

загатваше им, че не е наивна:

— Къде ли ще ме водите, аз знам.

 

Но осем малки миди скачат живо.

Любезната покана те приеха,

изчеткаха си дрехите грижливо,

обущата им от боя лъщеха.

И чудна бе таз суета голяма,

че мидите крака изобщо нямат.

 

Последваха ги други осем миди

и после още — множество голямо.

Те идват, скачат, Моржа да ги види,

прииждат все, а краят им го няма.

Подскачат по вълните морски, буйни

и пясъците оживяват шумни.

 

Зидаря, всички миди с Моржа благ

вървяха повече от две-три мили

и уморени те подвиха крак —

приседнаха да съберат пак сили.

А всички малки миди — върволица,

стояха, наредени във редица.

 

Тук Моржа каза бавно: — Време дойде

да поговорим за неща, като:

обуща, червен восък, параходи,

за зеле и царе,

защо морето е горещо-вряло

и имат ли прасетата криле.

 

— Почакай малко — мидите казаха, —

преди да почнем дружен разговор.

Защото някои от нас без дъх са

и пияни сме от морския простор.

— Без бързане — Зидаря се намеси

и те му поблагодариха в хор.

 

— Един хляб топъл — Моржа тихо рече —

добре ще е да беше подръка.

Пипери вино и глава лук печен

да можеше да имаме сега.

И тъй, готови ли сте, миди, вече?

Е, хайде да започваме пира.

 

— Но не със нас! — извикаха тревожно

и леко посиняха те от страх. —

След милите слова това ще бъде

най-страшно неприличие и грях!

— Нощта е чудна! — каза Моржа тихо. —

Погледайте на дивни божи свят.

 

Бе толкова любезно, че дойдохте

не, вий сте много мили и добри! —

А пък Зидаря само каза сухо:

— Я давайте филии без кори!

Не се правете всичките на глухи,

че да повтарям ще се уморя:

 

— Изглежда срамно — каза Моржа тихо, —

че им играеме такваз игра.

Доведохме ги ние тъй далече

и тичаха те с нас не на шега. —

Зидаря само тихичко изрече:

— Ти мажеш маслото като с тесла!

 

— Скърбя за вас — подхвана тъжно Моржа,

съчувствам ви от все сърце.

Със хълцане и плач той взе в ръце

най-едрите от мидите тогаз,

закри със кърпа своето лице,

и своите разплакани очи.

 

— О, мили миди — каза пък Зидаря, —

направихте добра разходка с нас.

Не ще ли се завърнете обратно?

Но никакъв ответ! Не дойде глас.

И туй едва ли чудно бе, защото

изядоха ги всичките завчас.

— Повече ми харесва Моржа — каза Алиса, — защото поне малко му е било мъчно за горките миди.

— Но той е изял повече от Зидаря — каза Туидълди. — Виждаш ли, той си държал кърпичката пред лицето, за да не може Зидаря да брои колко миди изяжда, напротив!

— Това е подло! — възмути се Алиса. — Тогава предпочитам Зидаря, щом е изял по-малко миди от Моржа.

— Но той е ял, колкото е могъл! — отвърна Туидълдум.

Въпросът беше труден. След малко мълчание Алиса започна:

— Е, добре, тогава и двамата са отвратителни…

Тук тя спря разтревожена, понеже чу наблизо в гората шум, който й се стори като пухтене на голям локомотив. Но тя се уплаши не на шега, когато шумът започна да прилича повече на рева на див звяр.

— Има ли по тия места лъвове и тигри? — запита тя смутено.

— Това ли? Няма нищо. Черният Цар хърка — каза Туидълди.

— Ела да го видиш! — извикаха братята, всеки хвана Алиса за едната ръка и я доведоха до мястото, където спеше Царя.

— Нали е много приятен за гледане? — запита Туидълдум.

Алиса не можеше да твърди сериозно това. Царя беше с островърха нощна шапка с пискюл на края, лежеше свит като мръсна купчинка и хъркаше силно.

— Нагласил се е нарочно, за да хърка колкото може по-силно — забеляза Туидълдум.

— Само да не се простуди, както е легнал на влажната трева — каза Алиса, която беше разумно момиченце.

— Сега той сънува — каза Туидълди. — И какво мислиш, че сънува?

— Никой не може да отгатне това? — заяви Алиса.

— Как! Ами че тебе сънува! — се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. — И ако престане да те сънува, къде мислиш, че ще отидеш?

— Където съм си и сега! — отвърна Алиса.

— Не, не! — каза презрително Туидълди. — Ти няма да си никъде! Какво! Ти си само един предмет в съня му.

— И ако Царя се събуди — прибави Туидълдум, — ти ще изчезнеш с пуф като пламък на свещ.

— Няма! — извика възмутено Алиса. — Освен това, ако аз съм само един предмет в съня му, я кажете пък вие какво сте тогава?

— Същото — каза Туидълдум.

— Същото, същото! — извика Туидълди.

Той изкряска толкова силно, че Алиса каза:

— Шшт! По-тихо, че ще го събудите!

— Какъв смисъл има да говориш ти за неговото събуждане? — отвърна Туидълдум, — щом като си само предмет в неговия сън. Ти много добре знаеш, че не си истинска.

— Истинска съм! — каза Алиса и започна да плаче.

— Няма да станеш нито капка по-истинска, като плачеш — забеляза Туидълди. — Пък изобщо няма за какво да се плаче.

— Ако не бях истинска — каза Алиса, като се усмихна през сълзи, тъй като всичко това й се стори много смешно, — нямаше да мога да плача.

— Ти пък да не мислиш, че това са истински сълзи? — прекъсна я презрително Туидълдум.

„Знам, те приказват глупости — помисли Алиса — и безсмислено е да плача за това“.

И така, тя избърса сълзите си и продължи, като се мъчеше да бъде весела:

— Във всеки случай най-добре ще бъде да изляза от гората, защото става наистина много тъмно. Мислите ли, че ще вали?

Туидълдум разтвори един голям чадър над себе си и над брат си и погледна нагоре в него.

— Не вярвам да вали — каза той. — Поне тука, отдолу — не!

— Но може да завали отвън! — каза Алиса.

— Може, ако му се иска — отвърна Туидълди. — Ние не възразяваме. Напротив!

„Егоисти такива!“ — помисли Алиса и тъкмо щеше да каже „лека нощ“ и да ги остави, когато Туидълдум изскочи изпод чадъра и я грабна за ръката.

— Виждаш ли това? — каза той, задъхан от гняв. Очите му изпъкнаха и пожълтяха. Той сочеше с разтреперан пръст някакъв малък бял предмет под дървото.

— Това е просто едно кречетало — каза Алиса, след като разгледа внимателно малкия предмет. — Едно старо, развалено кречетало.

— Знаех си, че е то! — изкрещя Туидълдум, като започна лудо да блъска с крака и да си скубе косите. — Развалено е, разбира се!

В този момент той погледна Туидълди, който веднага седна на земята и се опита да се скрие под чадъра.

Алиса сложи ръка на рамото на Туидълдум и каза кротко:

— Не бива да се ядосваш чак толкова за едно старо кречетало.

— Но то не е старо! — изкрещя Туидълдум още по-яростно. — То е ново, ти казвам аз! Купих го вчера! Хубавото ми ново кречетало! — Тъкмо тогава гласът му се издигна до най-пронизителен писък.

През това време Туидълди се мъчеше с всички сили да затвори чадъра, в който сам се беше намъкнал, и това представляваше такава необикновена гледка, че отвлече вниманието на Алиса от разгневения му брат. Но Туидълди не успя и накрая се търкулна, увит в чадъра, от който се подаваше само главата му. Той лежеше на земята, като отваряше и затваряше устата и големите си очи.

„Прилича на същинска риба“ — помисли Алиса.

— Разбира се, ти си съгласен да се бием? — запита Туидълдум с по-спокоен глас.

— Какво ще правя — отговори намръщено другият и се измъкна от чадъра. — Само че, знаеш, тя трябва да ни помогне да се облечем.

И двамата братя изтичаха в гората, уловени за ръка. След малко те се върнаха, натоварени с разни неща, като: възглавници, одеяла, железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища.

— Надявам се, че умееш да забождаш карфици и безопасни игли и да връзваш канапи — забеляза Туидълдум. — Всички тия неща трябва да влязат по някакъв начин в работа.

Алиса разправяше по-късно, че никога не била виждала да се вдига толкова шум за нищо: как двамата се въртяха насам-натам, накачиха по себе си какви ли не неща и й отваряха голяма работа да връзва канапи и да закопчава копчета и игли.

„Наистина те ще заприличат повече на вързопи стари дрехи, отколкото на каквото и да е друго, когато се нагласят“ — си казваше тя, като завързваше една възглавница около врата на Туидълди, за да го пазела да не му отрежат главата, както обясняваше сам той.

— Знаеш ли — прибави той сериозно, — това е едно от най-опасните неща, които могат да се случат на човека през време на сражение — да му отрежат главата.

Алиса се разсмя високо, но успя да прикрие смеха си с кашлица, за да не го обиди.

— Много ли съм бледен? — запита Туидълдум, като се изправи, за да му сложат шлема на главата.

(Той нарече това нещо шлем, но то приличаше много повече на тенджера.)

— Да… малко сте бледен — отвърна любезно Алиса.

— Обикновено съм смел — продължи той тихо, — само че днес случайно имам силно главоболие.

— Аз пък имам зъбобол — каза Туидълди, който беше чул думите на брат си. — Аз съм много по-зле от тебе.

— Тогава по-добре е да не се биете днес — каза Алиса, която сметна, че тъкмо сега се удава случай да ги помири.

— Ние трябва да се бием малко, но не ми се ще да продължаваме дълго — каза Туидълдум. — Сега колко е часът?

Туидълди погледна часовника си:

— Четири и половина — каза той.

— Да се бием до шест — каза Туидълдум, — а после ще вечеряме.

— Много добре — отвърна тъжно другият. — А тя може да ни гледа. Само че по-добре да не стои много близо — прибави той. — Обикновено аз удрям всичко, каквото видя, когато наистина се разгорещя.

— Аз пък удрям всичко, което мога да стигна — извика Туидълдум, — все едно дали го виждам или не.

Алиса се усмихна:

— Навярно в такъв случай много често удряте дърветата — каза тя.

Туидълдум се огледа, самодоволно усмихнат.

— Не вярвам до края на битката да остане дърво наоколо! — каза той.

— И всичко това за едно кречетало! — каза Алиса

с надеждата, че ще ги засрами поне малко, задето се бият за такава глупост.

— Нямаше да се разсърдя толкова — отвърна Туидълдум, — ако кречеталото не беше съвсем ново.

„Дано дойде по-скоро голямата врана!“ — помисли Алиса.

— Имаме само един меч — каза Туидълдум на брат си, — но ти можеш да вземеш чадъра, и той е остър. Само че да побързаме. Става до немай-къде тъмно.

— И дори още по-тъмно — каза Туидълди. И наистина, изведнъж стана необикновено тъмно. Алиса помисли, че иде буря.

— Какъв черен облак! — каза тя. — И колко бързо се приближава. Също като че ли има крила!

— Това е Враната! — извика Туидълдум с остър, тревожен глас и двамата братя си плюха на петите и изчезнаха в миг.

Алиса потича из гората и спря под едно голямо дърво.

— Никога не може да ме стигне тука, прекалено голяма е, за да се промъкне през дърветата — каза си тя. — Но не ми се ще да пляска така с криле. Също като че ли из гората бушува ураган. — Я, ето един шал, отвян от вятъра!

 

 

ПЕТА ГЛАВА
ВЪЛНА И ВОДА

 

Както говореше, Алиса хвана шала и се огледа, за да види притежателя му. В този миг се появи Бялата Царица. Тя тичаше лудо през гората с широко разтворени ръце, сякаш летеше, и Алиса тръгна учтиво да я пресрещне с шала.

— Много се радвам, че се случих точно на пътя, където летеше шалът ви — каза Алиса, като помогна на Царицата да си го наметне.

Бялата Царица я погледна безпомощно и уплашено и започна да повтаря нещо, което звучеше като „хляб с масло, хляб с масло“; Алиса помисли, че ако иска да разговаря, ще трябва първа да заговори. И така, тя започна някак срамежливо:

— Да се реша ли, ваше величество, да…

— Можеш, ако мислиш, че това ти е необходимо — каза Бялата Царица. — На мен обаче съвсем не ми е нужно.

Алиса си каза, че е безсмислено да започва разговора със спор. Затова се усмихна и обясни:

— Исках само да кажа дали ще разрешите вие…

— Но аз нямам нужда нито от решене, нито от разрешване! — изстена нещастната Царица. — Аз се сресах и облякох сама преди два часа.

Много по-добре би било, както се стори на Алиса, ако някой друг решеше и обличаше Царицата, защото тя изглеждаше ужасно разпусната. „Всяко нещо на нея е сложено накриво — си помисли Алиса. — И навред по нея има фу