Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (17) — Моята библиотека

ТРЕТА ЧАСТ
Уикендът

Таксито спря пред къщата на Танър. Кучето на Джон, жилавият уелски териер тичаше нагоре-надолу по алеята за коли и джафкаше при всяка атака и отстъпление в очакване някой да потвърди, че гостите са добре дошли. Джанет изтича по тревната площ пред къщата. Вратата на таксито се отвори. Бърни и Лийла слязоха. Всеки носеше кутии, увити в луксозна хартия. Шофьорът извади един-единствен голям куфар.

Танър погледна и двамата през прозореца: Бърни в скъпо сако от „Палм Бийч“ и светлосин панталон, Лийла в бял костюм със златна верижка около кръста, полата доста над коляното, с мека шапка с голяма периферия, покриваща лявата част на лицето й. Бяха живо олицетворение калифорнийския успех. И псе пак имаше нещо измамно у Бърни и Лийла; бяха навлезли н света на истинските пари едва преди девет години.

А дали успехът им не беше само фасада, чудеше се Танър, наблюдавайки ги, докато се навеждаха, за да прегърнат дъщеря му. Дали от години не бяха жители на свят, в който сценариите и снимачните графици бяха само второстепенни, добре прикрити, както би казал Фасет?

Танър погледна часовника си. Беше пет часа и две минути. Семейство Остьрман беше подранило — според първоначалния график. Вероятно това беше първата им грешка. Или може би не очакваха да го намерят вкъщи. Когато пристигаше семейство Остьрман, той винаги напускаше студиото на Удуърд по-рано, но не винаги успяваше да стигне вкъщи преди пет и трийсет. В писмото си Лийла казваше ясно, че самолетът им от Лос Анджелес каца на летище „Кенеди“ около пет часа. Да закъснее самолет, беше нещо разбираемо, нормално. Но да пристигне преди посочения в разписанието час, изглеждаше неправдоподобно.

Трябваше да дадат обяснение. Дали щяха да си направят труда?

— Джони! За Бога! Мислех, че си чул лая на кучето. Бърни и Лийла пристигнаха. Защо си се изправил тук? — Али беше дошла от кухнята.

— О, съжалявам… Исках просто да, оставя Джанет да се види с тях.

— Излизай, глупчо. Аз само ще наглася часовника.

Жена му се върна в кухнята, а Танър стигна до предната врата. Взираше се в месинговата топка и се чувстваше така, както според него се чувства актьор с трудна роля, преди да излезе на сцената. Несигурен, абсолютно несигурен, че ще бъде приет.

Навлажни устни и прокара обратната страна на дланта по челото си. Бавно завъртя топката и рязко отвори вратата. С другата ръка отключи алуминиевата решетка и излезе навън.

Уикендът на Остърман беше започнал.

 

* * *

 

— Добре дошли, писатели! — извика той, широко усмихнат. Това беше обичайният му поздрав; Бърни го смяташе за особено почтителен.

— Джони!

— Здравей, скъпи!

От трийсет ярда те му отвърнаха с вик и с широка усмивка. И все пак от трийсет ярда Джон Танър забеляза, че очите им не се смеят. Очите им потърсиха неговите — мигновено, но безспорно. За част от секундата Бърни дори спря да се усмихва, спря въобще да се движи.

Всичко свърши за миг. И между тях сякаш безмълвно беше сключено споразумение да не следват неизказаните си мисли.

— Джони, толкова се радвам, че те виждам! — Лийла изтича през тревната площ.

Джон отговори на прегръдката на Лийла с много повече обич, отколкото мислеше, че е в състояние да покаже. И знаеше защо. Беше изкарал първия изпит. Встъпителните секунди на уикенда на Остърман. Започна да осъзнава, че в крайна сметка Лорънс Фасет щеше да се окаже прав. Навярно щеше да се справи с трудното положение.

Правете това, което обикновено правите: дръжте се така, както обикновено бихте се държали. Не мислете за нищо друго.

— Джон, изглеждаш чудесно, направо чудесно, човече!

— Къде е Али, миличък? — попита Лийла, която отстъпи встрани, за да даде възможност на Бърни да обгърне Танър с дългите си тънки ръце.

— Вътре. Занимава се с яденето. Хайде, влизайте! Ще взема багажа… Не, Джанет, миличка, не можеш да вдигнеш куфара на чичо Бърни.

— Не виждам защо да не може — изсмя се Бърни. — Пълен е само с хавлиени кърпи от „Плаца“.

— От „Плаца“? — Танър не се сдържа. — Мислех, че самолетът ви току-що е кацнал.

Остърман го погледна.

— Ъъъ… Пристигнахме преди няколко дни. Ще ти разкажа…

 

* * *

 

По някакъв странен начин всичко беше както преди и Танър с удивление осъзна, че приема този факт. Все още изпитваше облекчение от срещата, осъзнавайки, че времето и разстоянието са без значение за приятелството им. Все още имаха усещането, че могат да продължат разговорите, анекдотите, да завършат историите, започнати преди месеци. Все още имаше Бърни — благородният, склонен към размисъл Бърни със спокойните си, убийствени коментари за заобиколената с палми дрогерия. Убийствени, но не и снизходителни. Бърни се присмиваше на себе си, както и на своя професионален свят, защото той беше неговият свят.

Танър си спомни думите на Фасет:

— … Ще се убедите, че играете двойна игра съвсем спокойно. Винаги е така.

Фасет отново беше прав… Ту с едните, ту с другите.

Докато наблюдаваше Бърни, на Танър му направи впечатление, че Лийла непрекъснато отвръщаше очи от мъжа си и поглеждаше към него. Веднъж отговори на погледа й, тя сведе очи, както би направило дете, след като са го смъмрили.

Телефонът в кабинета иззвъня. Звукът беше разтърсващ за всички, с изключение на Алис… На масичката зад дивана имаше апарат, но Джон не му обърна внимание и мина пред семейство Остърман, отправяйки се към вратата на кабинета.

— Ще се обадя от кабинета. Сигурно е от студиото.

Докато влизаше в кабинета, той чу, че Лийла се обърна към Алис, снишавайки глас:

— Мила, Джони изглежда напрегнат. Случило ли се е нещо? Бърни така нарежда, че никой не може вземе думата.

— Напрегнат е меко казано! Да го беше видяла вчера!

Телефонът иззвъня още веднъж. Танър разбираше, че не би било нормално да го остави да продължава да звъни. А толкова много му се искаше да чуе как ще реагира семейство Остърман на историята, която Али щеше да разкаже за ужаса от сряда!

Намери компромисно решение. Вдигна слушалката, задържа я до ухото си и се вслуша за няколко секунди в разговора. Направи му впечатление, че Бърни и Лийла реагираха на думите на Али прекалено бързо, с прекалено много предвиждания. Задаваха въпроси, преди да е завършила изречението си! Те наистина знаеха нещо.

— Ало? Ало! Ало, ало? — Неспокойният глас от другата страна на линията беше на Джоу Кардоне.

— Ало, Джоу? Извинявай, изпуснах телефона…

— Не го чух да пада.

— Много меки, много скъпи килими.

— Къде? В твоя кабинет с паркета?

— Е, стига, Джоу.

— Извинявай… В града беше отвратително горещо днес, а борсата отива по дяволите.

— Така е по-добре. Сега звучиш като веселия човек, когото чакаме.

— Искаш да кажеш, че всички са там?

— Не. Само Бърни и Лийла.

— Пристигнали са рано. Мислех, че самолетът им каца в пет часа.

— Дошли са преди няколко дни.

Кардоне започна да говори, но изведнъж рязко спря, сякаш затаи дъх.

— Странно е, че не са се обадили. Искам да кажа, че не са се свързали с мен. А с теб?

— И с мен също. Смятам, че са имали работа.

— Сигурно, но човек би помислил…

Кардоне отново спря в средата на изречението. Танър се чудеше дали запъването му не беше предназначено за него — за да го убеди, че Бърни и Джоу не се бяха срещали и не бяха разговаряли помежду си.

— Бърни вероятно ще ни обясни всичко.

— Да отговори Кардоне, който в действителност не го слушаше. — Е, исках просто да ти кажа, че ще закъснеем. Ще взема набързо душ и скоро ще сме при нас.

— Довиждане. — Танър затвори телефона, учудвайки се на собственото си спокойствие. Стори му се, че беше взел надмощие в разговора. Той, а не Кардоне. Трябваше да го направи. Кардоне беше нервен човек и не се беше обадил, за да каже, че ще закъснее. Първо, въобще не беше закъснял. Кардоне беше позвънил, за да види дали другите са пристигнали, или дали ще дойдат.

Танър се върна във всекидневната и седна.

— Скъпи, Али току-що ни разказа! Колко страшно! Просто ужасно нещо!

— За Бога, Джон! Какво отвратително преживяване! От полицията казаха, че е било обир?

— Така пишеше и в „Ню Йорк Таймс“, което според мен прави съобщението официално.

— Не видях нищо в „Таймс“ — заяви категорично Бърни.

— Имаше само два-три реда някъде на задните страници. Следващата седмица ще бъде отразено по-подробно в местния вестник.

— Не съм чувала за подобен обир — каза Лийла. — Не мога да го приема.

Бърни я погледна.

— Не знам. Всъщност е много хитро. Никой не е разпознат, никой не е пострадал.

— Не разбирам защо просто не са ни оставили в гаража. — Али се обърна към мъжа си. Той не беше отговорил задоволително на този въпрос.

— От полицията казаха ли защо?

— Предполагат, че крадците не са намерили това, което са търсели. Не са искали Али и децата да дойдат в съзнание и да ги видят. Изключително професионално.

— Много страшно. Децата как го понесоха?

— Рей, естествено, е героят на квартала — отговори Али. — Джанет още не е наясно какво точно се случи.

— А къде е всъщност Рей? — Бърни посочи към един пакет във вестибюла. — Надявам се, че все още се занимава с модели на самолети. Този е с дистанционно управление.

— Много ще се зарадва! — възкликна Али. — Той е в мазето. Джон го даде изцяло на негово разположение…

— Не, навън е. В басейна.

Танър осъзна, че внезапното прекъсване, начинът, по който поправи Али, накара Бърни да го погледне. Дори и Али се стресна от рязкостта на тона му.

Така да бъде, мислеше си Таньр. Нека да им е ясно, че бащата всяка секунда знае къде е синът му.

Кучето започна да лае пред къщата. По алеята се чу шум от кола. Али се приближи до прозореца.

— Дик и Джини. А Рей не е в басейна — добави тя, усмихвайки се на Джон. — Пред къщата е и ги посреща.

— Сигурно е чул колата — отговори Лийла, без да има някакво явно основание да го направи.

Танър се зачуди защо тя отправи подобна забележка, излезе така, сякаш го защитаваше. Отиде до предната врата и я отвори.

— Хайде, влизай, сине. Още едни твои приятели са тука.

Когато видя семейство Остърман, очите на момчето светнаха. Те никога не идваха с празни ръце.

— Здравейте, лельо Лийла и чичо Бърни! — Реймънд Танър, дванайсет годишно момче, се хвърли в преградките на Лийла, а после се ръкува срамежливо, по мъжки, с Бърни.

— Донесли сме ти нещо дребно. Всъщност твоята приятелка Мери го избра. — Бърни пресече стаята до вестибюла и вдигна пакета. — Надяваме се, че ще ти хареса.

— Благодаря много. — Момчето взе подаръка и отиде в столовата да го разопакова.

Влезе Вирджиния Тримейн, олицетворение на самоуверената сексуалност. Беше облечена в риза на разноцветни райета и стегната пола, която подчертаваше движенията на тялото й. Имаше жени в Садъл Вали, които не можеха да понасят вида на Джини, но те не бяха в тази къща. Джини беше добър приятел.

— Казах на Дик, че се обади в сряда — обърна се тя към Танър, — но той ми отговори, че не си го намерил. Бедният кротък човечец е бил натикан в една конферентна зала от някакви ужасни хора, свързани с обединените предприятия от Синсинати, Кливлънд или някъде другаде… Скъпа Лийла! Миличък Бърни! — Джини целуна леко Танър по бузата и артистично мина покрай него.

Влезе Ричард Тримейн. Погледна Танър и това, което видя, очевидно му хареса. Танър, от своя страна, усети погледа му и рязко обърна глава. Направи го прекалено бързо. Тримейн нямаше време да отмести поглед. Във втренчените очи на адвоката директорът разпозна погледа на лекар, който изследва температурния лист на пациент.

Безмълвно, против волята си, двамата мъже за миг признаха напрежението си. А после то отмина, както беше отминало със семейство Остьрман. Нито единият, нито другият не се осмели да го поддържа по-дълго.

— Ей, Джон! Съжалявам, че не можахме да се свържем. Джини ми спомена, че си ме търсил във връзка с някакъв правен въпрос.

— Мислех, че може би си чел.

— Какво, за Бога?

— Не писаха много в нюйоркските вестници, но в понеделник ще прочетеш в седмичника. Ще се прочуем.

— За какво, по дяволите, говориш?

— В сряда ни обраха. Обраха ни, отвлякоха ни и ни напръскаха с хлороформ и Бог знае с какво още.

— Шегуваш се!

— Въобще не се шегува, да го вземат дяволите! — Остьрман влезе във вестибюла. — Как си, Дик?

— Бърни! Как си, приятелю? — Двамата мъже сграбчиха ръцете си, но Тримейн сякаш не можеше да отвлече вниманието си от Джон Танър. — Чу ли какво каза? Чу ли го? Какво се е случило, за Бога? В града съм от вторник. Нямах време дори да се прибера вкъщи.

— Ще ти обясним всичко. После. Нека да ви донеса питиетата. — Танър бързо се отдалечи. Не можеше да сгреши относно реакцията на Тримейн. Адвокатът беше не само шокиран от това, което чу, но и уплашен — толкова много, че сметна за нужно да обясни какво е правил от вторник насам.

Танър приготви напитките за семейство Тримейн, после отиде в кухнята и погледна над басейна към очертанията на гората. Макар и да не се виждаше никой, той знаеше, че мъжете са там. С бинокли, с радиотелефони, вероятно с миниатюрни говорители, усилващи разговорите, които се водеха във всяка част на къщата.

— Ей, Джон, не те будалкам! — Тримейн влезе в кухнята. — Честна дума, не знаех нищо. За сряда, искам да кажа. Защо, по дяволите, не ми се обади?

— Опитах се. Дори те търсих в Лонг Айлънд, Ойстьр Бей^[1].

— Глупости! Знаеш какво имам предвид! Ти или Али е трябвало да кажете на Джини. Щях да изляза от съвещанието, знаеш много добре.

— Свърши вече. Ето питието.

Тримейн вдигна чашата до устните си. Можеше да продължи да пие дори и след като всеки един от тях паднеше под масата.

— Не бива да го оставяш така. Защо всъщност ми се обади?

Колкото и глупаво да изглеждаше, Танър не беше подготвен за въпроса.

— Аз… аз… не харесах начина, по който полицията се отнесе към случилото се.

— Полицията? Дебелият капитан Маколиф?

— Не съм говорил с капитан Маколиф.

— Не даде ли свидетелски показания?

— Да… Да, дадох. Пред Дженкинс и Макдърмът.

— А къде, по дяволите, беше старият пазител на реда и законността?

— Не знам. Нямаше го.

— Добре. Мак го е нямало. Значи Дженкинс и Макдърмът са се занимавали със случая. Али ми каза, че те са ви открили.

— Да… Ето от кое се подразних.

— От какво?

— Просто не ми хареса начинът, по който действаха. Или поне тогава не ми хареса. Вече ми мина. В сряда беше съвсем прясно, ето защо се опитах да се свържа с теб.

— Какво си мислеше? Нехайство от страна на полицията? Ограничение на правата? Какво?

— Не знам, Дик! Просто се паникьосах, това е всичко. Когато се паникьосаш, искаш адвокат.

— Аз не. — Аз искам питие. — Тримейн не позволяваше на Танър да отклони погледа си. Танър примигна — малко момче, победено в играта на „взиране“.

— Вече е минало. Хайде да вървим оттатък.

— Може би трябва да поговорим по-късно. Навярно става дума за някакъв казус, но аз не го виждам.

Танър сви рамене, защото знаеше, че Дик в действителност въобще не иска да говори по-късно. Адвокатът беше уплашен и страхът потискаше професионалния му инстинкт да се задълбочава в проблема. Когато тръгна, Танър имаше чувството, че Тримейн казва част от истината за сряда следобед. Самият той не е бил там. Но дали знаеше кой е бил?

 

* * *

 

Към шест часа семейство Кардоне все още не беше пристигнало. Никой не попита защо: часът мина бързо и ако някой се тревожеше, по нищо не му личеше. В шест и десет погледът на Танър беше привлечен от кола, която премина бавно покрай къщата. Беше такси от Садъл Вали. Черният емайл от време на време отразяваше слънчевите лъчи като ярки светкавици. През задното стъкло на автомобила той зърна за секунда лицето на Джоу Кардоне. Джоу проверяваше дали всички гости си пристигнали. Или може би дали все още са там.

Четирийсет и пет минути по-късно кадилакът на семейство Кардоне се приближи по алеята за коли до къщата. Когато двамата влязоха, стана ясно, че Джоу е пил. Беше очевидно, защото Джоу не можеше да пие и не одобряваше алкохола, а сега гласът му беше малко по-висок от обикновено.

— Бърни! Лийла! Добре дошли в сърцето на Изтока!

Бети Кардоне, спретнатата, пълничката, скромната Бети, се присъедини както подобава към въодушевлението на мъжа си и четиримата си размениха прегръдки.

— Бети, изглеждаш прелестно! — възкликна Лийла. — Джоу, Господи, Джоу! Как може един мъж да изглежда толкова здрав… Бърни построи гимнастически салон и виж какъв е резултатът!

— Не му намирай кусури на моя Бърни! — отвърна Джоу, прегърнат през рамо Остърман.

— Кажи й, Джоу. — Бърни се приближи до жената на Кардоне и я попита как са децата.

Танър тръгна към кухнята и срещна Али във вестибюла. Тя носеше поднос с ордьоври.

— Всичко е готово. Можем да започнем да ядем, когато поискаме. Ще поседна за малко… Донеси ми нещо за пиене, моля те, скъпи.

— Добре. Джоу и Бети са тук.

Али се засмя:

— Реших, че… Какво има, скъпи? Изглеждаш странно.

— Нищо. Мислех си, че трябва да се обадя в студиото.

Али погледна мъжа си.

— Моля те. Всички вече са тук. Най-добрите ни приятели. Хайде да се веселим. Забрави за сряда, моля те, Джони. — Танър се наведе над подноса с ордьоври и я целуна.

— Драматизираш — каза той, спомняйки си предупреждението на Фасот. — Аз наистина трябва да се обадя в студиото.

В кухнята Танър отново отиде до прозореца. Минаваше седем часът и слънцето беше залязло зад високите дървета в гората. По тревната площ в задния двор и по водата в басейна имаше сенки. А зад сенките бяха хората на Фасет.

Това беше най-важното нещо.

Както каза Али, всички вече се бяха събрали у тях. Най-добрите им приятели.

Ястието с къри, придружено от десетина допълнителни леки блюда, и този път постигна невероятен успех. Съпругите задаваха обичайните въпроси, а Али както обикновено украсяваше отговорите, свързани с кулинарното изкуство. Мъжете започнаха нормалните спорове за достойнствата на различните — бейзболни отбори, а междувременно Бърни доразкри смешните и необичайни методи на работа в холивудската телевизия.

Докато жените разтребваха столовата, Тримейн се възползва от възможността да притисне Танър по въпроса за обира.

— Какво, по дяволите, стана в сряда? Кажи ми честно. Не вярвам на версията за кражба с взлом.

— Защо? — попита Танър.

— Абсурдна е.

— Никой не използва газ — добави Кардоне. — Палки, връзване на очите, изстрел в главата може би. Но не и газ.

— Съвременно мислене вероятно. Предпочитам да бъде безвреден газ, вместо палка.

— Джони. — Остърман сниши глас и погледна към столовата. Бети излезе от кухнята, започна да прибира чиниите и се усмихна. Той отвърна на усмивката й. — Работиш ли върху нещо, с което би могъл да си спечелиш врагове?

— Мисля, че винаги го правя, по един или друг начин.

— Имам предвид нещо като историята в Сан Диего.

Джоу Кардоне внимателно наблюдаваше Остърман, чудейки се дали ще изпадне в подробности. Сан Диего беше операция, свързана с мафията.

— Не ми е известно. Моите хора проучват много области, но едва ли има нещо подобно. Или поне така мисля. Повечето от най-добрите ми сътрудници действат без никакви ограничения… Нима се опитваш да свържеш случилото се в сряда с нещо, насочено срещу мен?

— Не ти ли е дошло наум? — попита Тримейн.

— Не, по дяволите! Аз съм професионален журналист. Ти тревожиш ли се, когато работиш върху заплетено дело?

— Понякога.

— Четох за предаването ти миналата неделя. — Кардоне седна на дивана до Тримейн. — Ралф Аштън има приятели по върховете.

— Това е налудничаво.

— Не непременно. — Кардоне се затрудни с „непременно“. — Познавам го. Той е отмъстителен човек.

— Аштьн не е луд — подхвърли Остьрман. — Не, не би могло да бъде нещо подобно.

— Защо трябва да бъде нещо друго, а не обир? — Танър запали цигара. Опитваше се да наблюдава лицата и на тримата мъже.

— Защото, дявол да го вземе, така не се прави обир! — възкликна Кардоне.

— О? — Тримейн погледна Кардоне, който седеше до него на дивана. — Ти специалист ли си по обирите?

— Не повече от теб, адвокате — отговори Джоу.

 

* * *

 

В началото на уикенда имаше нещо неестествено; Али го почувства. Може би гласовете бяха по-високи от обичайното, смехът — по-подчертан.

Обикновено, когато Бърни и Лийла пристигнеха, всички спокойно подхващаха разговор за семействата си. Обсъждаха въпроси, засягащи децата, решения, свързани с кариерата — те винаги изпълваха първите няколко часа. Мъжът й наричаше това „синдром на Остьрман“. Бърни и Лийла правеха така, че да изпъкне най-доброто у всички тях. Караха ги да говорят, да разговарят истински помежду си.

Сега никой не беше изявил желание да сподели нито едно значимо лично преживяване. Никой не беше поставил на обсъждане нито една жизненоважна част от живота си напоследък — с изключение, разбира се, на ужасната случка в сряда следобед.

От друга страна, Али осъзнаваше, че все още се безпокои за мъжа си — за оставането му вкъщи, за сприхавостта му, за странното му поведение от сряда следобед, за всички останали може би си въобразяваше.

Другите жени се бяха оттеглили при мъжете си. Алис прибра остатъците от вечерята. Децата вече бяха в леглата. А на нея повече не й се слушаха приказките на Бети и Джини за прислужниците. Тя можеше да си позволи прислужница! Те можеха да си позволят прислужница! Но Али не искаше да има прислужница! Навремето баща й имаше прислужници. Наричаше ги „стажантки“. „Стажантки“, които чистеха, метяха, сервираха…

Майка й ги наричаше „прислужници“. Али спря да мисли и се зачуди дали не е пила повече, отколкото може да носи. Развъртя крана и наплиска лицето си със студена вода. В кухнята влезе Джоу Кардоне.

— Шефът ми заяви, че ако искам пиене, трябва да си налея сам.

Не ми казвай къде е, тук всичко ми е познато.

— Налей си, Джоу. Виждаш ли всичко, което ти трябва?

— Разбира се. Прекрасен джин, хубав тоник… Ей, какво има? Плачеш ли?

— Защо трябва да плача? Просто си наплисках лицето с вода.

— Целите ти бузи са мокри.

— От водата е.

Джоу остави бутилката с тоник и се приближи към нея.

— Неприятности ли имате с Джони?… Този следобед в сряда… Е, шантав обир, Джони ми обясни… Но ако е било нещо друго, щяхте да ми кажете, нали? Имам предвид, че ако той си играеше с акули, нямаше да скриете от мен, нали?

— С акули?

— С акули, които отпускат заеми. Имам клиенти в „Стандард Мючуъл“. Дори и малко акции. Познавам компанията… Ти и Джони живеете много добре, но шейсет хиляди долара, които остават след данъците, вече не са много пари.

Алис Танър затаи дъх.

— Джон печели добре!

— Всичко е относително. Според мен Джон съвсем се е оплел. Не може да вземе властта, а не иска да изпусне малкото кралство и да опита нещо по-добро. Ваша работа. Но искам да му предадеш… Аз съм му приятел. Добър приятел. И съм чист. Абсолютно чист. Ако има нещо, кажи му да ми се обади, чу ли?

— Джоу, трогната съм. Наистина съм трогната. Но не мисля, че е необходимо. Наистина не мисля.

— Но ще му кажеш, нали?

— Ти сам му кажи. Между Джон и мен има безмълвно споразумение. Вече никога не обсъждаме заплатата му. Защото, ако говорим откровено, аз съм съгласна с теб.

— Тогава имате проблеми.

— Не си прав. Нещата, които за теб са проблем, за нас може да не са.

— Дано да е така. Кажи му и това.

Кардоне бързо се върна до бара и взе чашата си. Преди Али да успее да отговори, той излезе и се върна във всекидневната. Джоу искаше да й каже нещо, а тя не го разбра.

 

* * *

 

— Никой не е упълномощил теб или който и да било член на което и да е средство за масова информация да се провъзгласява за непогрешим защитник на истината! Писна ми! Всеки ден се сблъсквам с подобни неща. — Тримейн стоеше пред камината, а гневът му беше явен за всички.

— Разбира се, че не сме непогрешими — отвърна Танър. — Но никой не е дал право на съда да ни забранява да търсим информация колкото може по-обективно.

— Щом тази информация е в ущърб на някой клиент или на опонента му, нямаш право да я огласяваш публично. Ако е истинска, тя ще бъде изслушана в съда. Изчакай решението му.

— Не е възможно и ти го знаеш.

Тримейн замълча, усмихна се леко и въздъхна.

— Така е. Реално погледнато, няма отговор.

— Сигурен ли си, че искаш да намериш отговор? — попита Танър.

— Разбира се.

— Защо? Ти имаш полза. Ако спечелиш делото, добре. Ако загубиш, твърдиш, че съдът е бил повлиян от пристрастната преса. Обжалваш.

— Много рядко се печели след обжалване — каза Бърнард Остърман, който седеше на пода пред дивана. — Дори и аз го знам. Подобни дела придобиват известност, но са много редки.

— Обжалването струва пари — добави Тримейн, свивайки рамене.

— В повечето случаи хвърлени на вятъра. Особено обжалването, свързано с обединяването на фирми.

— Тогава накарай пресата да се въздържи, когато делото е заплетено. Просто е. — Джоу допи чашата си и погледна многозначително Танър.

— Не е просто — каза Лийла, седнала в кресло срещу дивана. — Защото пресата прави преценка. Кой да й наложи да се въздържи? Не е ясно. Ето какво има предвид Дик.

— С риск да обидя мъжа си, не дай Боже — изсмя се Вирджиния, — мисля, че информираната публика е не по-малко важна от непредубедения съд. Може би дори са свързани. Аз съм на твоя страна, Джон.

— Отново преценка — отвърна мъжът й. — Въпрос на мнение. Какво е истинска и какво е интерпретирана по някакъв начин информация?

— Нечия истина — каза Бети хладно. Наблюдаваше мъжа си. Той пиеше прекалено много.

— Чия истина? Коя истина?… Хайде да създадем хипотетична ситуация. Между Джон и мен. Да речем, че работя шест месеца върху сложно дело, свързано с обединение на фирми. Като етичен адвокат, аз се занимавам с хората, в чиято кауза вярвам — посредством обединяване на няколко компании се спасяват стотици работни места, фирми, които са пред фалит, изведнъж се съживяват. Тогава се явяват няколко души, които са засегнати — поради собствената си некадърност — и започват да крещят за съдебна възбрана. Да предположим, че се свържат с Джон и започнат да викат: „Нечестно.“ Защото те имат вид, обърнете внимание, имат вид на онеправдани хора. Джон посвещава на каузата им една минута, само една минута екранно време за цялата страна. Мигновено делото ми става предрешено. И не ми говорете, че съдът не е подложен на натиск от страна на средствата за масова информация. Една минута в ефир срещу шест месеца в съда.

— Мислиш ли, че ще позволя това? Мислиш ли, че някой от нас би го направил?

— Имаш нужда от подходящ материал. Винаги имаш нужда от подходящ материал! Понякога не разбираш! — Гласът на Тримейн стана по-силен.

Вирджиния се изправи.

— Нашият Джон не би го направил, скъпи… Аз съм за още едно кафе.

— Сега ще донеса — каза Алис и стана от дивана. Гледаше Тримейн, стресната от внезапната му ярост.

— Остави на мен — отговори й Джини, влизайки във вестибюла.

— Искам едно питие. — Кардоне подаде чашата си, очаквайки някой да я вземе.

— Готово, Джоу. — Танър взе чашата му. — Джин с тоник?

— Тази вечер пия това.

— И прекратяваш — добави жена му.

Танър влезе в кухнята и започна да приготвя питието на Кардоне. Джини беше до печката.

— Подгрявам кафето.

— Благодаря.

— Непрекъснато се сблъсквам с този проблем. Кафето винаги е студено.

Танър тихо се изсмя и изсипа тоника. После осъзна, че Джини правеше забележка, доста неприятна забележка.

— Казах на Али да купи електрическа кафеварка, но тя не иска.

— Джон?

— Да?

— Нощта е хубава. Хайде всички да поплуваме.

— Защо не? Добра идея. Ще подготвя филтъра на басейна. Нека да занеса чашата на Джоу.

Танър се върна във всекидневната точно навреме, за да чуе първите тактове на „Мандарина“. Али беше сложила плоча, наречена „Хитове от вчера“.

Присъщите реакции, смехът, който винаги следваше, когато разпознаеха мелодията.

— Заповядай, Джоу. Някой друг да иска нещо?

Последва хор от „Не, благодаря“. Бети беше станала и стоеше с лице към Дик Тримейн до полицата над камината. Танър си помисли, че изглеждаха така, сякаш са се карали. Али беше до стереото и показваше на Бърни гърба на обложката на плочата. Лийла Остърман седеше срещу Кардоне и го наблюдаваше как довършва своя джин с тоник, явно ядосана, че пие толкова бързо.

— Джини и аз ще хлорираме водата в басейна. Ще се изкъпем, съгласни ли сте? Всички, предполагам, си носите банските костюми. Ако нямате, в гаража ще се намерят най-малко десетина.

Дик погледна Танър. Странен поглед, помисли си журналистът.

— Не навивай Джини за този проклет филтър. Аз се въздържам, твърдо. Никакъв басейн.

— Защо? — попита Кардоне.

— Наоколо има твърде много деца.

— Можем да поставим оградата — каза Джоу, като небрежно повдигна рамене.

Танър тръгна през кухнята към задната врата. Чу след себе си внезапен изблик на смях, но това не беше смях на хора, които се веселят. Беше пресилен, жесток смях.

Беше ли прав Фасет? Нима „Омега“ даваше признаци за съществуването си? Дали враждебността бавно изплуваше на повърхността?

Излезе навън и тръгна към филтърната кутия на басейна.

— Джини?

— Тук съм, до доматите на Али. Този кол падна и аз не мога да вържа отново растението.

— Добре — обърна се и се приближи до нея. — Кой? Не мога да го видя.

— Ето тук — посочи Джини.

Танър коленичи и видя кола. Не беше паднал, беше пречупен.

— Някое от децата сигурно е притичало оттук. — Изтегли тънкия счупен кол и сложи внимателно стъблото на земята. — Ще го сменя утре.

Изправи се. Джини стоеше много близо до него. Хвана го за ръката. Той осъзна, че от къщата не можеха да ги видят.

— Аз го счупих — каза Джини.

— Защо?

— Исках да говоря с теб. Насаме.

Беше разкопчала няколко копчета на блузата си. Гърдите й се виждаха. Зачуди се дали не беше пияна. Но Джини никога не се напиваше или, ако това се случеше, никой не разбираше.

— За какво ще говорим?

— Първо за Дик. Искам да ти се извиня вместо него. Той става груб… нетактичен, когато е разстроен.

— Груб ли беше? Разстроен? Не забелязах.

— Разбира се, че забеляза. Аз те наблюдавах.

— Грешиш.

— Не мисля, че греша.

— Хайде да подготвим басейна.

— Чакай малко. — Джини се изсмя тихо. — Не те плаша, нали?

— Приятелите ми не ме плашат — каза Танър, усмихвайки се.

— Знаем много един за друг.

Танър наблюдаваше внимателно лицето на Джини, очите й, леко свитите устни. Чудеше се дали в този момент това, в което не можеше да повярва, щеше да се разкрие пред него. Ако беше така, той щеше да й помогне да го изрече.

— Според мен ние винаги мислим, че познаваме приятелите си.

Понякога се чудя дали сме прави.

— Знаеш ли, ти ме привличаш… физически ме привличаш.

— Не, не знам — каза учудено Танър.

— Не трябваше да ти досаждам. За нищо на света не бих причинила болка на Али. Не мисля, че физическото привличане непременно означава обвързване, нали?

— Всеки си въобразява нещо.

— Отклоняваш въпроса.

— Да, така е.

— Казах ти, няма да навредя на задълженията ти към семейството.

— Аз съм човек. Те при всички случаи ще пострадат.

— Аз също съм човек. Може ли да те целуна? Поне една целувка заслужавам.

Джини обви с ръце врата на смаяния Танър и притисна устни в неговите, отваряйки устата си. Танър усети, че се опитва по всякакъв начин да го възбуди. Не можеше да го проумее. Ако тя наистина искаше, нямаше къде да го направят. После разбра. Джини му даваше надежда. Тя наистина го искаше.

— О, Джони. О, Господи, Джони!

— Добре, Джини. Добре. Не… — Може би наистина е пияна, помисли си Танър. На другия ден щеше да се чувства като глупачка. — Ще говорим после.

Джини леко се отдръпна. Устните й бяха встрани от неговите.

— Разбира се, че ще говорим после… Джони? Кой е Блакстьн?

— Блакстън?

— Моля те. Трябва да знам! Нищо няма да се промени, обещавам! Кой е Блакстън?

Танър хвана раменете й и задържа лицето й пред своето. Тя плачеше.

— Не познавам никакъв Блакстън.

— Не прави това — прошепна тя. — Моля те, за Бога, не го прави! Кажи на Блакстьн да престане!

— Дик ли те изпрати?

— Той ще ме убие, ако узнае — каза тя тихо.

— Чакай да се разберем. Ти ми предлагаш…

— Всичко, каквото поискаш! Само го остави на мира… Мъжът ми е добър човек. Много, много почтен човек. Той ти е добър приятел! Моля те, не му причинявай болка!

— Ти го обичаш.

— Повече от всичко. Затова, моля те, не му причинявай болка. И кажи на Блакстън да престане!

Тя се втурна към гаража.

Искаше да я настигне и да бъде внимателен с нея, но призракът на „Омега“ го спря. Чудеше се дали Джини, която беше в състояние да се предложи като курва, не беше способна и на далеч по-опасни неща.

Джини обаче не беше курва. Можеше да се каже, че е безгрижна, дори предизвикателна по шеговит, безобиден начин, но нито на Танър, нито на когото и да било другиго не му беше минавало през ума, че Джини ще сподели леглото си с друг мъж освен с Дик. Не беше такава жена.

Освен ако не беше курва на „Омега“.

От къщата отново долетя пресиленият смях. Танър чу встъпителните звуци на кларнета от „Амапола“. Наведе се и извади термометъра от водата.

Изведнъж осъзна, че не е сам. На тревата, няколко фута зад него, стоеше Лийла Остърман. Беше излязла безшумно навън или той просто беше прекалено зает с мислите си, за да чуе кухненската врата или шума от стъпките й.

— О, здравей! Стресна ме.

— Мислех, че Джини ти помага.

— Тя… разсипа хлорната вар върху полата си… Виж, температурата е осемдесет и три градуса^[2]. Джоу ще каже, че водата е прекалено топла.

— Ако може да разбере.

— Ясно ми е какво имаш предвид — отвърна Танър и се изправи на крака усмихнат. — Джоу не може да пие.

— Опитва се.

— Лийла, как стана така, че с Бърни пристигнахте преди няколко дни?

— Той не ти ли каза? — Лийла се колебаеше, привидно раздразнена, че обяснението беше оставено на нея.

— Очевидно не.

— Бърни се оглежда. Проведе разговори, обядва с разни хора.

— Какво търси?

— О, проекти. Познаваш го, преминава през какви ли не фази. Не е забранил, че навремето „Ню Йорк Таймс“ го нарече вълнуващ… или проницателен, все не мога да си спомня кое от двете беше. За съжаление стана много претенциозен.

— Не ми се вярва.

— Разбираш ли, би искал да открие типична поредица, както в старите сборници. В момента в агенциите се говори много за повишаване на качеството на програмите.

— Така ли? Не съм чул.

— Ти се занимаваш с новините, а не с програмите.

Танър извали пакет цигари и предложи на Лийла. Докато й палеше цигарата, видя безпокойството, напрежението в очите й.

— За Бърни има работа. Ти и той донесохте на агенциите много пари. Няма да има проблеми — дяволски убедителен е.

— Страхувам се, че само убедителност не стига — каза Лийла. — Освен ако не искаш да работиш на процент за култура, която няма за цел да печели… Не, нужно е влияние. Огромно влияние, достатъчно, за да накара хората с пари да променят решението си. — Лийла дръпна силно от цигарата си. Избягваше втренчения поглед на Танър.

— Той в състояние ли е да го направи?

— Възможно е и да успее. Думата на Бърни се чува много повече, отколкото думата на който и да било друг писател по крайбрежието. Както казват те, той има „тежест“… И тя се разпростира чак до Ню Йорк, честно ти казвам.

Танър усети, че не му се говори. Беше прекалено болезнено. Лийла почти му беше казала, мислеше си той, почти беше оповестила силата на „Омега“. Естествено, Бърни щеше да направи това, което искаше. Бърни лесно можеше да накара хората да променят или да отменят решенията си. Или ако не той, „Омега“ беше в състояние да го направи, а Бърни беше част от нея — част от тях.

— Да — отговори тихо Танър. — Вярвам ти. Бърни е голям човек.

За миг замълчаха, а после Лийла каза рязко:

— Доволен ли си?

— Какво?

— Попитах те дали си доволен. Разпитваше ме като ченге. Ако искаш, мога дори да ти дам списък на срещите му. Има фризьорски салони, универсални магазини — хората, сигурна съм, ще потвърдят, че съм била там.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Прекрасно знаеш! Ако не си забелязал, вътре веселбата не е много голяма. Всички се държим така, сякаш никога не сме се виждали, сякаш не харесваме новите си познати.

— Аз нямам нищо общо. А вие може би ще трябва да се погрижите за себе си.

— Защо? — Лийла пристъпи назад. На Танър му се стори, че изглежда объркана, но не повярва на преценката си. — Защо трябва да го правим? Какво има, Джон?

— Не можеш ли ти да ми кажеш?

— Боже мой! Ти го преследваш, нали? Преследваш Бърни.

— Не, не го преследвам. Аз не преследвам никого.

— Чуй ме, Джон! Бърни е готов да даде живота си за теб! Нима не знаеш?

Лийла Остьрман хвърли цигарата на земята и се отдалечи.

 

* * *

 

Когато Танър се канеше да отнесе кофата с хлорната вар в гаража, Али излезе навън с Бърни Остърман. За миг той се зачуди дали Лийла им беше споменала нещо. Жена му и Бърни просто искаха да знаят къде е сложил газираната вода и да му кажат, че всички си обличат банските костюми.

Тримейн стоеше в преддверието на кухнята с чаша в ръка и наблюдаваше тримата как си говорят, Изглеждаше неспокоен, помисли си Танър.

Влезе вътре и остави пластмасовата кофа в ъгъла до тоалетната на гаража. Там беше най-хладно. Вратата на кухнята се отвори и Тримейн слезе по стълбите.

— Искам да поговорим за минута.

— Добре.

Тримейн се обърна на една страна и се промъкна покрай триумфа.

— Не съм те виждал да я караш.

— Ненавиждам я. Да влизам и да излизам от нея за мен е убийство.

— Ти си едър мъж.

— А колата е малка.

— Аз… Аз исках да ти кажа, че съжалявам за глупостите, които ти надрънках. С теб нямам никакъв спор. Преди няколко седмици изгърмях по едно дело от някакъв репортер от „Уолстрийт Джърнъл“. Можеш ли да си представиш? „Джърнъл“! Компанията ми реши да не продължава делото.

— Свободна преса или справедлив процес. Дяволски валиден аргумент. Не съм се засегнал.

Тримейн се подпря на триумфа. Внимателно подбираше думите.

— Преди няколко часа Бърни те попита — говореше за случката в сряда — дали не работиш върху нещо, подобно на историята в Сан Диего. Не знам много за нея, само виждам, че все още я споменават във вестниците.

— Твърде много я раздухват. Серия от подкупи на пристанището, според мен типични за промишлеността.

— Не бъди толкова скромен.

— Не съм. Беше дяволски трудна работа и аз почти стигнах до „Пулицър“. На нея дължа цялата си кариера.

— Добре… Хубаво… А сега — край на играта. Разследваш ли нещо, свързано с мен?

— Не ми е известно… Това казах и на Бърни; имам на щат над седемдесет души, които пряко се занимават със събиране на новини. Не ги карам всеки ден да ми докладват.

— Нима искаш да ми кажеш, че не знаеш какво правят?

— Напротив — отвърна Танър с лека усмивка. — Одобрявам разходите. Нищо не може да бъде оповестено без мое съгласие.

Тримейн се отдръпна.

— Добре. Да говорим честно… Преди петнайсет минути Джини се върна във всекидневната. Живея шестнайсет години с тази жена. Познавам я… Беше плакала. Излезе навън с теб и дойде разплакана. Искам да знам защо.

— Не мога да ти отговоря.

— Мисля, че е по-добре да се опиташ!… Ненавиждаш парите, които изкарвам, нали?

— Не е вярно.

— Разбира се, че е вярно! Мислиш, че Али не ми го е казвала зад гърба ти? А сега хитро, безцеремонно ми заявяваш, че нищо не може да бъде оповестено без твое съгласие. Това ли каза на жена ми? И аз трябва да науча подробностите от нея? Една съпруга не може да дава показания, нас ли предпазваш? Какво искаш?

— Съвземи се! Нима си се захванал с нещо толкова гнило, че те хваща параноята? Така ли е? Искаш да ми разкажеш?

— Не. Не! Защо плачеше тя?

— Ти сам я попитай!

Тримейн се обърна и Танър видя как тялото на адвоката започна да се тресе, докато опипваше с ръце капака на двигателя на малката спортна кола.

— Познаваме се отдавна, но ти никога не си ме разбирал… Не прави преценки, ако не познаваш човека, когото преценяваш.

Ето, мислеше си Танър. Тримейн си признаваше. Той беше част от „Омега“.

В този момент Тримейн отново проговори и опроверга извода на Танър. Обърна се и погледът му беше трогателен.

— Може и да не съм безупречен, знам това, но винаги съм действал в рамките на закона. Такава е системата. Може и да не я харесвам винаги, но уважавам тази система.

Танър се чудеше дали хората на Фасет бяха сложили едно от своите подслушвателни устройства в гаража. Дали бяха чули тези думи, изречени с толкова дълбока скръб, толкова искрени? Той погледна покрусения мъж пред себе си.

— Хайде да отидем в кухнята. Имаш нужда от питие, както и аз.

 

* * *

 

Алис натисна бутона под перваза на прозореца във всекидневната, за да може музиката да се чува по високоговорителите в двора. Сега всички бяха навън, край басейна. Дори и мъжът й и Дик Тримейн най-после бяха станали от кухненската маса, седяха там двайсет минути и на Али й се видя странно, че почти не говореха.

— Здравейте, милостива лейди! — Гласът беше на Джоу и Алис почувства, че става напрегната. Джоу се показа откъм вестибюла.

Беше с бански. Имаше нещо застрашително в тялото му, което караше околните предмети да се смаляват. — Свърши ви ледът. Ето защо се обадих, за да поръчам.

— По това време?

— По-лесно е, отколкото някой от нас да ходи дотам с кола.

— На кого се обади?

— На Руди в магазина за спиртни напитки.

— Затворено е.

Кардоне тръгна към нея, леко залитайки.

— Обадих му се вкъщи; не беше си легнал… Той ми прави дребни услуги. Казах му да остави две торбички на предната веранда и да ги пише в сметката ми.

— Не беше необходимо. Имам предвид вписването в сметката.

— Всяко нещо помага по малко.

— Моля те. — Тя тръгна към дивана не за друго, а защото искаше да избяга от лъхащия на джин Кардоне. Той я последва.

— Помисли ли върху думите ми?

— Много си великодушен, но нямаме нужда от помощ.

— Джон ли го каза?

— Джон би го казал.

— Значи не си говорила с него?

— Не.

Кардоне внимателно взе ръката й. Тя инстинктивно се опита да я издърпа, но той я държеше — здраво, без следа от враждебност, а само с топлота, но все пак я държеше.

— Може малко да съм пийнал, но искам да ме приемеш сериозно… Аз съм щастлив човек. Никога не ми е било трудно, наистина… Честна дума, дори малко се чувствам виновен, нали разбираш какво искам да кажа? Възхищавам се от Джони. Страшно много го ценя, защото той се труди, той дава… А аз не давам много, аз само вземам. Не вредя на никого, но вземам… Би ме накарала да се почувствам по-добре, ако ми разрешиш да дам… за разнообразие.

Джоу я пусна. Беше неочаквано, ръката се удари в кръста й. Изведнъж Алис се смути.

— Защо толкова твърдо си решил да ни дадеш нещо? Каква е причината?

Кардоне тежко се отпусна на облегалката на дивана.

— Човек чува разни неща. Слухове, клюки може би.

— За нас? И е свързано с пари?

— Нещо подобно.

— Не е вярно. Просто не е вярно.

— Тогава да го кажем другояче. Преди три години, когато Дик и Джини и Бърни и Лийла заминаха с нас на ски в Гстаад^[3], ти и Джони не пожелахте да дойдете. Така ли беше?

Алис примигна, опитвайки се да следва логиката на Джоу.

— Да, спомням си. Решихме, че е по-добро да заведем децата в „Насау“^[4].

— Но сега Джон силно се интересува от Швейцария, нали? — Тялото на Джоу леко се олюляваше.

— Не ми е известно. Не ми е казал.

— Тогава, ако не е Швейцария, може би е Италия. Вероятно се интересува от Сицилия — много привлекателно място.

— Просто не те разбирам.

Кардоне стана от облегалката на дивана и се закрепи здраво на краката си.

— Между нас няма много голяма разлика, не мислиш ли? Не може да се каже, че лесно получихме референции, нали?… Заслужихме ги някак си…

Според мен думите ти са обидни.

— Извинявай. Нямах намерение да те обиждам. Исках просто да бъда почтен, а почтеността започва с това, което си… което си бил.

Ти си пиян.

— Вярно е. Пиян съм и съм нервен. Отвратителна комбинация… Говори с Джон. Кажи му да ме потърси утре или вдругиден. Предай му да не се притеснява за Швейцария или за Италия, ясно ли ти е? Обясни му, че независимо от всичко аз съм чист и обичам хората, които дават, но не навреждат на други хора… Че ще му излезе солено.

Кардоне направи две крачки към Али и хвана лявата й ръка. Нежно, но настойчиво я допря до устните си и със затворени очи целуна дланта й. Али познаваше този вид целувка, в детството си беше виждала фанатичните последователи на баща си да правят същото. После Джоу се обърна и, олюлявайки се, излезе във вестибюла.

Погледът на Али беше привлечен от леко трепкане, от някакво отражение, което промени яркостта на светлината в прозореца. Тя обърна глава. Това, което видя, я накара да замръзне. Отвън, на тревната площ, на не повече от шест фута от стъклото стоеше Бети Кардоне в бял бански костюм, окъпана в синьозелената светлина на плувния басейн.

Бети беше видяла всичко, което се случи между Алис и мъжа й. Очите й го казваха на Али.

Жената на Джоу се взря през прозореца, а погледът й беше жесток и враждебен.

 

* * *

 

Плътният глас на младия Синатра изпълваше топлата лятна нощ, докато четирите семейства седяха около басейна поединично. На Джон Танър му се стори, че никога не се събираха по двойки — един след друг се гмурнаха във водата и мързеливо плуваха напред-назад. Жените говореха за училището и за децата, докато мъжете на отсрещната страна на площадката край басейна се разправяха значително по-шумно за пазара, за политиката, за непонятната икономика.

Танър седна върху фундамента на трамплина до Джоу. Никога не го беше виждал толкова пиян и гледката беше интересна. Ако някой или всички тези хора на площадката участваха в „Омега“, Джоу беше най-слабото звено. Той щеше да бъде първият, който щеше да се пречупи.

Избухваха незначителни спорове и бързо стихваха. В един момент гласът на Джоу се извиси и Бети реагира бързо, но спокойно.

— Пиян си, съпруже мой. Внимавай!

— Нищо му няма на Джоу, Бети — каза Бърни, потупвайки Джоу по коляното. — Днес в Ню Йорк беше отвратително горещо, не забравяйте.

— Ти също беше в Ню Йорк, Бърни — отговори Джини Тримейн, слагайки крака върху стената на басейна. — Наистина ли беше толкова отвратително горещо?

— Отвратително горещо, скъпа — обади се Дик от отсрещната страна на басейна.

Танър видя, че Остърман и Тримейн си размениха погледи. Безмълвната им връзка се отнасяше за Кардоне и той, Танър, не трябваше да я разбере или дори да я забележи. После Дик стана и попита останалите дали не искат да им напълни чашите.

Само Джоу отговори утвърдително.

— Аз ще му донеса — каза Танър.

— Не, за Бога! — отговори Дик. — Ти наблюдавай футболиста. Аз така или иначе искам да се обадя на детето. Казахме му да се прибере към един. Вече почти наближава два. В наши дни човек е длъжен да прави проверки.

— Ти си ограничен баща — каза Лийла.

— Докато не съм станал дядо. — Тримейн се отправи през тревата към кухнята.

Последваха няколко секунди тишина, после жените подеха спокойния си разговор. Бърни скочи от страничната стена в басейна. Джоу Кардоне и Танър мълчаха. След няколко минути Дик излезе от кухнята. Носеше две чаши.

— Ей, Джини! Пег страшно се разсърди, че съм я събудил. Какво мислиш за това?

— Мисля, че й е омръзнал приятелят и, това е всичко.

Тримейн се приближи до Кардоне и му подаде чашата.

— Заповядай, краен защитнико.

— Дявол да те вземе, бях полузащитник. Кръжах около твоя проклет Леви Джаксън на стадиона в Иейл!

— Така беше. Но аз говорих с Леви. Каза, че са можели да те сразят. Трябвало е само да извикат „доматен сок“ и ти си щял да излезеш от строя.

— Голям майтап! Съсипах го, този черен кучи син.

— И той има добро мнение за теб — каза Бърни, усмихвайки се над ръба на басейна.

— И аз имам добро мнение за теб. Бърни, и за важния Дик! — Кардоне тромаво се изправи на крака. — Имам добро мнение за всички вас!

— Ей, Джоу… — Танър стана от трамплина.

— Седни, Джоу — заповяда Бети. — Ще паднеш.

— Да Винчи!

Беше само едно име, но Кардоне го изкрещя. А после отново го изкрещя.

— Да Винчи… — провлачи звуковете, за да направи произношението подчертано италианско.

— Какво означава това! — попита Тримейн.

— Вие ще кажете! — изрева Кардоне в напрегнатата тишина край басейна.

— Той е луд — каза Лийла.

— Той определено е пиян, ако нямате нищо против — добави Джини.

— Тъй като ние не можем, или поне аз не мога да ти кажа какво означава „Да Винчи“, вероятно ти ще обясниш — изрече Бърни спокойно.

— Стига! Просто стига — Джоу свиваше ръцете си в юмрук, отпускаше ги и отново ги свиваше.

Остърман излезе от водата и се приближи до него. Ръцете му висяха отпуснати до тялото.

— Успокой се Джоу. Моля те… Успокой се.

— Цюриххх!

Викът на Джоу Кардоне можеше да се чуе на мили разстояние, мислеше си Танър. То се случваше! Беше го казал!

— Какво имаш предвид, Джоу? — Тримейн направи неуверено крачка към Кардоне.

— Цюрих. Ето какво имам предвид!

— Това е град в Швейцария! И какво още, по дяволите? — Остърман стоеше прав, с лице към Кардоне, нямаше никакво намерение да отстъпва. — Кажи какво имаш предвид!

— Не! — Тримейн хвана Остърман за рамото.

— Не ми говори на мен! — изкрещя Кардоне. — Ти си човекът, който…

— Спрете Всички — Бети стоеше на бетонната площадка в края на басейна. Танър никога не би повярвал, че от жената на Кардоне може да се излъчва подобна сила.

Но явно беше възможно. Тримата мъже се отдалечиха един от друг като бити кучета. Жените погледнаха Бети, после Лийла и Джини се отдалечиха, а Али стоеше неподвижна, без да разбира нищо.

Бети продължи, превръщайки се отново в кротката, скромна домакиня, каквато изглеждаше.

— Всички се държите като деца и аз мисля, че е време за Джоу да се прибира вкъщи.

— Аз… Аз смятам, че можем да изпием още по едно преди лягане — предложи Танър. — Какво ще кажете?

— За Джоу го направи по-слабо — отговори Бети с усмивка.

— Естествено — съгласи се Бърни.

— Ще приготвя питиетата. — Танър тръгна към вратата. — Всички ли ще влезете вътре?

— Една минута, Джони! — Беше Кардоне с широка усмивка на лицето. — Аз съм непослушно момче, ето защо трябва да ти помогна. Така или иначе ще ходя до тоалетната.

Танър влезе в кухнята преди Кардоне. Беше смутен, объркан. Очакваше, че след като Джоу изкрещя името Цюрих, всичко ще свърши. Цюрих беше ключовата дума, която би приближила края. И все пак това не се случи.

Стана тъкмо обратното. Положението беше овладяно, овладяно от човек, от който най-малко можеше да се очаква, от Бети Кардоне.

Изведнъж чу трясък зад себе си. Във вестибюла стоеше Тримейн и гледаше падналия на пода Кардоне.

— Добре, ставай планина от принстънски мускули. Та той Припадна!… Хайде да го вкараме в моята кола. Тази вечер аз съм шофьор.

Припаднал? Танър не вярваше. Да, Кардоне беше пиян. Но беше далеч от припадъка.

 

* * *

 

Тримата мъже бързо се облякоха и вкараха отпуснатия, залитащ Кардоне на предната седалка в колата на Тримейн. Бети и Джини седнаха отзад. Танър непрекъснато наблюдаваше лицето на Джоу, особено очите му, за да види дали не се преструва. Не откри нищо подобно. И все пак според Танър в държанието му имаше фалш. Пресилените движения на Кардоне бяха прекалено точни. Дали Джоу не мълчеше, за да изпита останалите, мислеше си той.

Или собствените му преценки бяха изкривени от нарастващото напрежение?

— По дяволите! — възкликна Тримейн. — Забравих си сакото вътре.

— Ще ти го донеса утре сутринта в Клуба — каза Джон. — Ще се видим там в единайсет.

— Не, по добре е да си го взема. В джоба си имам бележки, може да ми потрябват… Изчакай тук с Бърни, ще се върна след секунда.

Дик изтича вътре и взе сакото си от един стол във вестибюла. Погледна към Лийла Остърман, която лъскаше повърхността на масата във всекидневната.

— Ако изчистя тези кръгове, може би на семейство Танър ще им остане маса — каза тя.

— Къде е Али?

— В кухнята. — Лийла продължи да търка масата.

Когато Тримейн влезе в кухнята, Али зареждаше машината за миене на чинии.

— Ох!… Дик! Добре ли е Джоу?

— С Джоу всичко е наред… Как е Джон?

— Не е ли навън с теб?

— Аз съм тук, вътре.

— Късно е, пък и съм прекалено уморена, за да се шегувам.

— Едва ли някога съм бил по-сериозен… Ние сме добри приятели, Али. Вие с Джон означавате много за нас, за Джини и мен.

— И при нас е така, знаеш го.

— Мислех, че го знам. Наистина вярвах… Чуй ме… — Лицето на Тримейн беше червено. Непрекъснато преглъщаше, неспособен да спре силното трепкане на лявата си вежда. — Не правете преценки. Не позволявай на Джон да прави журналистически преценки, които нанасят вреда на хората, освен, ако не е сигурен, че разбира постъпките им.

— Не ми е ясно какво…

— Много е важно — прекъсна я Тримейн. — Той трябва да го разбере. Аз никога не правя подобна грешка в съда. Винаги се опитвам да разбера.

Алис схвана заплахата.

— Предлагам да кажеш тези неща на самия него.

— Направих го, а той не ми отговори. Ето защо се обръщам към теб… Не забравяй, Али. Никой не е точно такъв, какъвто изглежда. Но някои от нас просто са по-находчиви. Не забравяй това!

Тримейн се обърна и излезе от кухнята. След секунда Али чу да се затваря предната врата. Погледна празния вестибюл и усети нечие присъствие. Със сигурност беше доловила шум от тихи стъпки. Някой беше минал през столовата и стоеше скрит в килера зад ъгъла. Тя тихичко се приближи до вратата. Когато влезе в малката тясна стая, видя Лийла, която стоеше изправена неподвижно до стената и се взираше напред.

Лийла беше чула разговора в кухнята. Тя зяпна, когато видя Али, а после се засмя, без ни най-малко да й е весело. Знаеше, че са я хванали.

— Дойдох да взема друг парцал. — Лийла вдигна един парцал и се върна в столовата, без да каже нито дума повече. Али стоеше в средата на килера и си мислеше какви ужасни неща им се случваха. Нещо влияеше зле върху живота на всеки един в къщата.

 

* * *

 

Лежаха в леглото — Али по гръб, Джон на лявата си страна, далеч от нея. Семейство Остьрман беше отсреща в гостната. За първи път оставаха насаме тази нощ.

Али знаеше, че мъжът й е изтощен, но не можеше повече да отлага въпроса. Всъщност може би не беше въпрос, а констатация.

— Имаш неприятности с Дик и Джоу, нали?

Танър се обърна в леглото и погледна към тавана почти облекчено. Очакваше въпроса и беше подготвил отговора. Още една лъжа, свикваше с лъжите. Но оставаше още толкова малко време — Фасет беше обещал. Започна бавно, като се опитваше да говори делово.

— Ти си дяволски умна.

— Така ли? — Тя се обърна на една страна и погледна мъжа си.

— Неприятно е, но ще мине. Нали си спомняш, че ти казах за онези акции, които Джим Лумис се опитваше да пробута във влака?

— Да. Не искаше Джанет да ходи на обед… у семейство Лумис, така ли беше?

— Да… Е, Джоу и Дик се присъединиха към Лумис. Казах им да не го правят.

— Защо?

— Защото проверих.

— Какво?

— Проверих… Имаме няколко хиляди, които ни носят по пет процента лихва. Рекох си, защо не? Обадих се на Анди Харисън — той е шеф на правния отдел на „Стандард“ — миналата година на Велик ден се запознахте. Той направи справка.

— И какво откри?

— Цялата работа е много съмнителна. Операция с цел да се отърве от някакви акции. Калпаво нещо.

— Незаконно ли е?

— Следващата седмица сигурно ще стане… Харисън предложи да направим материал. Ще бъде страшно предаване. Казах на Джоу и Дик.

— О, Господи! Че ще направиш предаване?

— Не се притеснявай. Времето ни е заето за месеци напред. Не е нещо, което заслужава особено внимание. Но дори и да го излъчим, ще им кажа. Ще успеят да се измъкнат навреме.

Али отново чу Кардоне и Тримейн.

„Говори ли с него? Какво каза тай Не позволявай на Джони да прави преценки…“

Бяха паникьосани и сега тя разбра защо.

— Джоу и Дик са ужасно притеснени, известно ти е, нали?

— Да. Предполагам.

— Предполагаш. За Бога, те са твои приятели! Умират от страх!

— Добре, добре. Утре в Клуба ще им кажа да се успокоят… Лешоядът от Сан Диего вече не налита на мърша.

— Това наистина е жестоко! Нищо чудно, че са толкова разстроени! Мислят, че вършиш нещо ужасно. — Али си спомни безмълвната фигура на Лийла, притисната до стената на килера, заслушана в Тримейн, който редуваше молбите със заплахи в кухнята. — Казали са на семейство Остърман.

— Сигурна ли си? Откъде знаеш?

— Няма значение, не е важно. Сигурно те смятат за чудовище…

За Бога, утре сутринта им кажи да не се тревожат.

— Обещах, че ще го направя.

— Сега си обяснявам много неща. Глупавото крещене при басейна, споровете… Наистина, много ме е яд на теб.

Но Алис Танър не беше ядосана, вече знаеше неизвестното. Можеше да се справи с него. Лежеше, все още обезпокоена, все още притеснена, но за първи път от няколко часа усети, че започва малко по малко да се отпуска.

Танър стисна очи и въздъхна. Лъжата свърши работа. Повече, отколкото предполагаше. Вече му беше по-лесно да променя фактите. Фасет беше прав. Той можеше да се справи с всички. Дори и с Али.

 

* * *

 

Танър стоеше до прозореца на спалнята. В небето нямаше луна, само облаци, които почти не се движеха. Погледна тревната площ встрани от къщата и гората отвъд нея и изведнъж се зачуди дали очите му не му изневеряват. Ясно се виждаше огънчето на цигара. Някой вървеше и пушеше, без да се крие! Господи, мислеше си той, не разбираше ли този човек, че издава поста?

После се вгледа по-внимателно. Човекът беше по хавлия. Остьрман.

Дали Бърни беше видял нещо? Или навярно беше чул нещо? Без да вдига шум, Танър бързо се отправи към вратата и излезе от стаята.

— Мислех си, че може би си станал — газа Бърни, който седеше на един шезлонг и гледаше водата в басейна. — Вечерта беше пълен провал.

— Не съм убеден, че е точно така.

— Тогава, предполагам, че си си загубил зрението и слуха. Беше пиянска нощ в Малибу. Ако всички ние имахме ножове, този басейн щеше вече да е почервенял.

— Холивудският ти начин на мислене се престарава. — Танър седна на ръба на басейна.

— Аз съм писател. Наблюдавам и извличам материал.

— Мисля, че грешиш — отвърна Танър. — Дик беше напрегнат във връзка с работата си, каза ми. А Джоу беше пиян. И какво?

Остърман прехвърли крак през облегалката на шезлонга и се обърна към Танър.

— Чудиш се какво правя тук… Беше предчувствие, интуиция.

Мислех си, че може би ще слезеш. По-вида ти личеше, че едва ли ще спиш повече от мен.

— Събуждаш любопитството ми.

— Без шеги. Време е да поговорим.

— За какво?

Остърман се изправи и застана над Танър. Запали цигара от фаса на предишната.

— Какво най-много искаш? Имам предвид за себе си и за семейството си.

Танър не можеше да повярва, че е чул правилно. Остърман започна с най-баналния увод, който можеше да си представи. И все пак той отговори, сякаш беше възприел въпроса сериозно.

— Спокойствие, мисля. Спокойствие, храна, подслон, човешки удобства. Тези ли са ключовите думи?

— Имаш всичко това. Поне засега.

— В такъв случай аз наистина не те разбирам.

— Минавало ли ти е някога през ума, че повече нямаш право да избираш? Целият ти живот е програмиран да изпълнява предопределена функция. Не го ли осъзнаваш?

— Смятам, че се отнася за всички. Не го оспорвам.

— Не можеш да оспорваш. Системата няма да ти позволи. Ти си подготвен за нещо, натрупал си опит. Ето какво ще правиш през останалата част от живота си. Никакви спорове.

— Щях да стана калпав ядрен физик, ти щеше да станеш некадърен мозъчен хирург… — отвърна Танър.

— Естествено, всичко е относително, не фантазирам. Казвам, че ни управляват сили, които вече не са под наша власт. Стигнали сме векът на специализацията, което напомня погребален звън. Живеем и работим в определените за нас кръгове. Нямаме право да пресичаме линиите, дори да се оглеждаме. Ти повече от мен, страхувам се. Аз поне имам известен избор с каква глупост да се захвана. Но независимо от всичко, с глупост. Ние сме смазани.

— Държа на своето. Не се оплаквам. Пък и рисковете са ми известни.

— Но нямаш поддръжници! Нямаш нищо! Не можеш да си позволиш да се изправиш и да заявиш „това съм аз“. Не и на паричния фронт! Не можеш да платиш с тези неща. — Остърман посочи с ръка къщата и двора.

— Навярно не мога… на паричния фронт. Но кой може?

Остърман притегли стола и седна. Погледна Танър в очите и каза спокойно:

— Има начин. И аз искам да ти помогна. — Замълча за миг, сякаш търсеше думите, и пак заговори: — Джони… — Остърман отново спря.

Танър се страхуваше, че няма да продължи, че няма да намери кураж.

— Слушам те.

— Трябва да съм… сигурен. Много е важно! — Остърман заговори бързо, думите се търкаляха една след друга.

Изведнъж вниманието на двамата мъже се насочи към къщата. Лампата в спалнята на Джанет Танър светна.

— Какво става? — попита Бърни, без да си прави труд да скрива лошото си предчувствие.

— Просто Джанет. Това е нейната стая. Най-накрая успяхме да й втълпим, че когато ходи в тоалетната, трябва да пали лампата. В противен случай се блъска във всичко и събужда цялата къща.

И тогава той раздра въздуха. Страшен, пронизващ слуха ужас. Детски писък.

Танър хукна покрай басейна към кухненската врата. Писъците продължаваха и лампите в останалите три спални светнаха. Бърни Остърман едва не се качи на гърба на Танър, докато двамата мъже тичаха към спалнята на момиченцето. Стигнаха толкова бързо, че Али и Лийла едва бяха успели да излязат от стаите си.

Джон се втурна към вратата, без да си прави труда да хваща бравата. Вратата рязко се отвори и четиримата влетяха вътре.

Детето стоеше в средата на стаята, надвесено над тялото на уелския териер на Танър. Не можеше да спре да пищи. Кучето лежеше в локва кръв.

Главата му беше отрязана.

Джон Танър вдигна дъщеря си и изтича обратно във вестибюла. Умът му спря да действа. Пред очите му беше само ужасяващата картина на тялото в гората. После виждаше малкото куче. В ушите му звучаха страшните думи на мъжа на паркинга в мотела на Хауард Джонсън.

„Отрязаната глава означава клане.“ Трябваше да го спре, трябваше.

Видя Али, която шепнеше на ухото на Джанет и я люлееше напред-назад. Осъзнаваше плача на сина си на няколко фута от себе си и фигурата на Бърни Остърман, който го успокояваше. Тогава чу думите на Лийла:

— Аз ще взема Джанет, Али. Отиди при Джони.

Танър скочи на крака разярен.

— Ако я докоснеш, ще те убия Чуваш ли ме, ще те убия.

— Джон — Али му изкрещя, не вярвайки на ушите си. — Какво говориш!

— Тя беше в отсрещната стая! Не виждаш ли? Беше в отсрещната стая!

Остърман се втурна към Танър, блъсна го назад и допря раменете му до стената. После силно го зашлеви по лицето.

— Кучето е мъртво от няколко часа! Хайде, спри!

От няколко часа. Не е възможно да е от няколко часа. Станало е току-що. Лампата светна и главата беше отрязана. Главата на малкото куче беше отрязана… А Лийла беше в отсрещната стая. Тя и Бърни. „Омега“! Клане!

Бърни хвана с ръце главата му.

— Трябваше да го направя. Беше се побъркал… Хайде, стегни се. Ужасно е, просто е ужасно, знам. И аз имам дъщеря.

Танър се опита да се концентрира. Първо очите си, после мислите си. Всички го гледаха, дори и Реймънд, който все още стоеше до вратата на стаята си.

— Никой ли няма тук? — Танър не можа да се сдържи. Къде бяха хората на Фасет? Къде, за Бога, бяха те?

— Кой, скъпи? — Али го хвана през кръста, за да не падне отново.

— Няма никой тук. — Изречението беше казано спокойно.

— Ние сме тук. Ще се обадим на полицията. Веднага! — Бърни сложи ръката на Танър на парапета на стълбището и го поведе надолу.

Танър погледна слабия жилав мъж, който го подкрепяше надолу по стълбите. Нима Бърни не разбираше? Той беше „Омега“. Жена му беше „Омега“! Той не можеше да се обади на полицията!

— На полицията? Искаш да се обадиш на полицията?

— Разбира се. Ако това е шега, то тя е най-жестоката, която някога съм виждал. Дяволски си прав, че искам полицията да дойде. А ти?

— Да, разбира се.

Стигнаха до всекидневната. Остърман пое командването.

— Али, обади се на полицията! Ако не знаеш номера, набери централата! — каза той и влезе в кухнята.

Къде бяха хората на Фасет?

Алис отиде до бежовия телефон зад дивана. След миг стана ясно, че не беше нужно да набира номера.

Лъч от прожектор хвърли светлина през предните прозорци и затанцува по стена